Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (13)

13.

Институт за социална антропология „Макс Планк“

Хале, Германия

29.08.2009

— Запознат ли сте с работата на института, професор Лурдс?

Йоахим Флайнхард се оказа интересен човек. Телефонните им разговори бяха кратки и по същество и Лурдс очакваше да срещне вял дебелак с нездрав цвят на лицето, който прекарва прекалено много време в лабораторията.

Оказа се, че Флайнхард е висок към два метра и изумително жизнен. Баща му беше германец, а майка му — чернокожа американка. Явно гените и на двете страни са били превъзходни. Положението на Флайнхард в института и репутацията му доказваха това. Кожата му беше тъмна и гладка, фигурата — стройна и красива. Движенията му — като на професионален атлет, имаха леко заплашителен ефект.

Освен това беше облечен безупречно, което накара Лурдс да се почувства неловко в късите си дънкови панталони и разкопчаната риза върху раздърпана тениска. Той се беше облякъл в тон с времето, но не и с обстановката.

— Не, признавам, че знам по-малко, отколкото би трябвало — призна Лурдс.

Флайнхард крачеше авторитетно по идеално чистите коридори на института. Хората бързаха да му сторят път.

— Моята група се занимава с интеграцията и конфликтите — каза професорът.

— Значи изучавате племенните войни?

— И търговията с роби. Боя се, че едното не може без другото. Африка, и особено Северна Африка, след пристигането на европейците и въвеждането на пазари, за които йоруба и другите народи не са и помисляли, е преобразила коренно тези племена.

— Търговията често го прави, за добро и за лошо.

— Изследваме и документираме интеграцията и конфликтите, защото смятаме, че именно тези елементи най-добре определят сходствата и различията между културите.

— Възгледите за родството, приятелството, езика и историята.

— Именно — Флайнхард се усмихна, приятно изненадан. — Ритуалите и вярванията на една култура ни дават много информация за това каква е била преди и с кого е влизала в контакт.

— И помагат за изграждането на хронология — каза Лурдс.

Флайнхард кимна.

— Впечатлен съм. Следите развитието в различните области. Повечето хора в наше време не гледат с добро око на интердисциплинарните подходи.

— Всъщност проектът привлече вниманието ми. Пък и лингвистите, археолозите и историците често се вълнуват от едни и същи неща. Напоследък е твърде трудно да бъдеш в крачка с всичко, което става в науката. Все пак се старая да се информирам колкото се може повече.

— Зная. — Флайнхард се усмихна малко тъжно. — Боя се, че губим основните си познания. Езиковедите обикновено разговарят помежду си. Но пък нали езикът е вашата специалност?

— Да. Основното познание е проблем, пред който в крайна сметка се изправя всяка разширяваща се цивилизация — каза Лурдс. — Дори преди две-три хиляди години технологиите са се развивали по-бързо, отколкото хората са можели да ги разпространят. Библиотеките, където знанието е можело да се пази и предава, донякъде помогнали, но разпространението и споделянето си останало проблем до появата на печатарската преса на Гутенберг.

— Разпространяването и споделянето все още си остават проблем. Ако не беше този проект и бюджетът, който върви с него, нямаше да мога да си позволя повечето си източници и литература.

— Разбирам. Дори интернет с всичките си възможности за комуникация не е в състояние да върви в крачка. Моят бюджет никога не покрива онова, което искам да прочета. Всяка година излизам с огромни преразходи.

Флайнхард се разсмя.

— Това е редовното оплакване на всеки учен, който се е посветил сериозно на занаята.

Помещението, в което се пазеха документите и артефактите на йоруба, се оказа по-малко, отколкото очакваше Лурдс. Явно разочарованието се бе изписало и на лицето му.

— Не всичко е тук — обясни Флайнхард, докато включваше компютъра. — Колкото и да е голям институтът, мястото просто не ни стига. Много от документите, които сме възстановили или поне копирали, са прехвърлени в цифров вид. Базата данни е доста голяма.

Лурдс остави раницата си на пода и седна на стола, който му предложи Флайнхард.

— Позволих си да отбележа файловете, от които се интересуваше професор Хапаева. — Флайнхард затрака на клавиатурата. — Нали тях искате да видите?

— Като начало, да. Нямам представа накъде ще ме отведат.

— Е, ако проучванията ви тук влязат в телевизионната програма, надявам се да ни споменете. Институтът винаги може да оползотвори допълнителни дарения.

Лурдс обеща, че ще го има предвид, но вниманието му вече беше насочено другаде. Постепенно се потопи в света на йоруба, в страната, историята и жителите. Само няколко минути по-късно беше съвсем омагьосан.

 

 

Трастевере

Рим, Италия

29.08.2009

— Добре дошли, отче. Моля, заповядайте.

Мурани не обърна внимание на обидата, макар че не беше някакъв си прост свещеник. Знаеше, че старицата не бе омаловажила умишлено положението му. Напоследък тя имаше проблеми с паметта и ясното мислене.

— Благодаря, сестро. — Мурани я остави да поеме палтото му. Днес носеше традиционно черно. Броеницата висеше окачена на врата му.

— Другите са отзад, отче — каза старицата и остави палтото на закачалката.

Мурани тръгна през голямото, елегантно жилище. Не всички членове на Обществото на Квирин бяха останали в Църквата. Организацията се нуждаеше от известна автономност и не съществуваше изцяло под дебнещите очи на папството. Имаше и членове, които не бяха църковни служители. Понякога парите трябваше да дойдат от другаде. Случваше се да се правят сделки с вярващите.

След като мина през тесните коридори, покрити с картини и скулптури, очертаващи по-голямата част от историята на Рим и Църквата, Мурани откри Лоренцо Очето, заобиколен от останалите, в просторния му кабинет. Двойната врата беше широко отворена.

Очето беше съсухрен мъж с плешива, покрита с червеникавокафяви петна глава. Приличаше на оживяла мумия, но жълтите му очи не пропускаха нищо. Навремето той беше като ръжен в ръцете на Църквата, опълчваше се срещу всяка загуба на власт и престиж, която тя понасяше.

Освен домакина в кабинета имаше още трима души. Всички седяха и слушаха Очето. Голям, вграден в стената екран предаваше пряко разкопките в Кадис. Нямаше никакво съмнение каква беше темата на разговора.

— А, кардинал Мурани. Радвам се да ви видя. — Гласът на Очето бе стържещ, но в него се усещаше сила. — Хубаво е, че успяхте да наминете.

В края на краищата, кардиналът нямаше друг избор. Когато Очето повикаше някого, този някой просто трябваше да се яви.

Здрависаха се.

— Не е нужно да разговаряме тук. Искам да се поразходя с вас, докато все още мога — каза Очето и бавно се изправи от бюрото си.

— През всичките тези години ти разкрихме много тайни — каза Очето, след като влезе в личния си асансьор към подземната част от дома му.

Асансьорът бе скрит зад голям часовник, който потъваше навътре в стената, щом дръпнеха веригите му. Мурани влезе в кабината и затвори вратата след себе си.

Очето натисна копчето и светлината отслабна. Миг по-късно кабината трепна и започна да се спуска бавно надолу.

— Но не всички.

Това вбеси Мурани. Беше очаквал, че ще научи всичко още с приемането му в Обществото.

— Какво не сте ми казали? — Знаеше, че острият му тон може да създаде проблеми, но изстреля въпроса, преди да успее да се вземе в ръце.

Очето махна с ръка.

— Казахме ти всичко, Стефано. Но не сме ти показали.

Кабината отново се разтърси и спря. Мурани отвори вратата и те излязоха в голяма зала, изсечена във варовика под града.

Навремето помещенията под дома на Очето били използвани за контрабанда. Фамилията обаче била дълбоко религиозна и редовно й прощавали тази простъпка. Естествено, незаконните богатства били изразходвани по съответния начин, в грижи за душите на нейните членове.

— Това, което ще ти покажа, е венецът на колекцията ми. — Очето бавно прекоси обширното помещение и спря пред една стая; — Малцина от Обществото на Квирин знаят за него.

Извади връзка ключове от джоба си и пъхна един в ключалката.

Бравата се отключи с тих мелодичен звън — явно беше използвана често.

Очето взе една свещ от лавицата на стената и я запали с кибрит от шкафа наблизо. Пламъкът затрептя, но скоро започна да гори равномерно. Старецът я постави в един свещник.

Първото нещо, което привлече вниманието на Мурани, бе Мадоната в издълбаната в отсрещната стена ниша. Беше висока близо метър. Стоеше с разперени настрани ръце в безмълвна смирена молитва.

Едва след това кардиналът забеляза голямата маса в центъра на стаята. Свещта едва успяваше да прогони сенките и да освети някакви странни стъклени форми.

Хипнотизиран от гледката, мъчейки се да напасне формите с нещо, което все още не разпознаваше, Мурани пристъпи напред.

— Чакай — спря го Очето. — Ще ти трябва свещ.

Мурани взе една и я запали от свещника в треперещата ръка на домакина.

— Виждаш ли стъкления съд от страната до теб? — попита Очето.

Мурани погледна натам и наистина го видя.

— В него има фитил. Запали го и отстъпи назад.

Мурани застана до масата и наклони свещта към потопения в масло фитил. Оказа се, че фитилът стърчи през стъкления макет.

Пламъкът бавно пое през тръбата, която минаваше през макета. Стъклото отразяваше и усилваше разпространяващата се светлина. Минута по-късно в мрака засия миниатюрен град.

Атлантида!

Пристъпи предпазливо, зашеметен от красотата пред него. Горещ восък опари ръката му, но той не го забеляза.

Светлозелени кули с вълнообразни ръбове се издигаха от тъмнозелените и кехлибарените домове и сгради в основата на стъкления макет. Жълти фенери осветяваха тесни улички, опасващи града в концентрични кръгове. Това беше достатъчно, за да го разпознае като Атлантида. Отвъд него бяха пресъздадени околностите, но там стъклото сияеше в синьо.

Цветът се дължеше на самото стъкло. Всеки елемент бе грижливо изработен и свързан с останалите.

Мурани колебливо вдигна свещта си и я духна. Мекото сияние на Атлантида продължи да свети.

— Направен е по една от илюстрациите на града — каза той. Картината се беше запечатила в съзнанието му още щом я видя за първи път.

— Да.

— Кой е авторът?

— Един свещеник, който не бил съвсем верен на клетвите си — отвърна Очето. — Името му е Сандро Д’Алема. Бил е трети син, така че баща му го дал на Църквата. Самият той искал да стане художник или скулптор, но според книгите баща му се страхувал, че ще умре от глад. Вместо това младежът бягал от църквата за седмици и месеци, за да изучава изобразително изкуство.

— Как е изработил това? — попита Мурани. — Ако не е бил напълно отдаден на вярата, никой не би му казал за Тайните текстове или за Атлантида.

— Един кардинал поискал картината да се пресъздаде в макет и му поръчал да го изработи. Но не му разкрил какво представлява.

Мурани впери поглед в града.

— Причината да ти покажа това е, за да ти напомня колко могъщ и прекрасен е бил този град и колко крехък се оказал накрая. Силата, използвана там…

— Плодът на Дървото — промърмори Мурани.

— Да. Но не ябълката, която толкова много художници изобразяват в ръката на Ева, изкушаваща Адам. А книга. Истинското божие слово, както е било записано в Едемската градина.

— Словото било Свещено и Непознаваемо. — Мурани цитираше наученото при посвещаването си в Обществото на Квирин. — Но те въпреки това опитали.

— Наистина е било изкушение. Такава сила… — Очето протегна костелива ръка. — Право пред тях, готова да бъде взета.

Мурани не каза нищо, но главата му беше пълна с мисли какво би могъл да направи той с подобна мощ. С мъка откъсна очи от огнения град, който гореше в сенките.

— Казвам ти това, за да не забравяш — продължи Очето. — Хората от този град изгубили света. Далеч по-добър свят от този, на който ние можем да се надяваме. И малцината оцелели трябвало да прокарат свой път през разбитите останки от своята цивилизация, за да се върнат обратно към бог. Не всички от тях успели. — Той помълча. — Не всички от нас ще успеят.

Докато отвръщаше на погледа му, Мурани се запита колко ли знае или се досеща Очето за онова, което правеше. Другите не знаеха за инструментите. Само той ги беше открил. Истината беше пред тях, изписана на страниците и изрисувана в картините на Атлантида, но никой не я бе видял.

Ако не беше следил непрекъснато археологическите обекти и не се бе ровил за информация, той също нямаше да я види.

Очето пристъпи към стъкления град, наведе се и духна друг резервоар. Пламъкът затрептя и угасна.

Мурани отбеляза колко хитроумно е изработен макетът. Когато всяко малко пламъче угасваше, то изсмукваше въздуха от съседната секция и създаваше вакуум, който изгасваше останалите.

Секунди по-късно стаята отново бе потънала в мрак.

— Нека техният урок бъде и твой — рече Очето. — Не копней за онова, което не бива да бъде твое.

— Разбира се — излъга Мурани. Проблемът на другите кардинали беше, че се страхуваха да използват сила. Но не и той. Щеше да стори всичко необходимо, за да възстанови реда в света.

Час по-късно Мурани още не можеше да се освободи от образа на пламтящия град. Откакто бе научил за Атлантида и колко тясно е свързана с Църквата, мисълта за нея го държеше в своя плен. Наученото за Тайните текстове и записаното в Книгата Свето слово бяха направили магията още по-силна.

Той седеше на една от задните скамейки на базиликата „Сан Клементе“, една от любимите му черкви, и се молеше на бог да му даде сила да запази търпение.

Скамейката леко се размърда, когато някой седна до него.

Мурани отвори очи и хвърли поглед надясно. Галардо беше точен.

— Не исках да те прекъсвам — извини се той. — Но не можех да се мотая и да чакам.

Мурани кимна.

— Всичко е наред. — Погледът му обходи за последен път черквата и той стана. — Да вървим.

— Лурдс е в Германия каза Галардо, докато вървяха по „Сан Джовани“. Улицата беше пълна с купувачи, туристи и местни жители.

— Къде по-точно? — Мурани вървеше с ръце на гърба. Знаеше, че кардиналската роба привлича внимание, но хората бързо извръщаха очи, когато поглеждаше към някого от тях.

— В Лайпциг. В „Радисън“.

— Не искам да се отдалечава прекалено много от теб.

— Няма. Докато англичанката е с него, не може да се отдалечи прекалено много. — Галардо поспря, докато минаваха покрай млада майка с бебешка количка. — Междувременно може би няма да е зле да му поотпуснем малко въжето.

Мурани поклати глава.

— Този човек е твърде опасен. Ако успее да разчете надписа…

— Каза, че никой, освен теб не би могъл.

Това не беше съвсем вярно. Мурани бе успял да дешифрира някои от бележките за инструмента, но не много. Ако не бяха допълнителните илюстрации, нямаше и това да постигне. Въпреки това се бе приближил повече от всеки друг до разчитането на древния език.

— Лурдс е много опитен — каза той.

Известно време крачеха мълчаливо, като лека-полека завиха обратно към гаража, където Мурани бе оставил колата си.

— Той е по следите на нещо — обяви Галардо.

— Откъде знаеш?

— Защото знам какво да гледам, когато се стигне до следене. Смята, че е попаднал на нещо. Именно затова е в Лайпциг. Иначе щеше да е побягнал към къщи, след като го пипнах в Москва.

— А там какво го е привлякло?

— Още нямам представа. Ако всичко в Германия е спокойно, ще стигна дотам за около ден.

— Може вече да се е махнал оттам.

— И да се махне, ще го намерим. Междувременно искам да наема хора, които да претърсят дома му в Бостън.

— Защо?

— За да го опозная по-добре. Често претърсвам домове на клиенти, за да проверя това-онова. Най-вече, за да разбера дали имат достатъчно пари да ми платят. Ако нямат добра охранителна система, отговорът по принцип е не. Заслужава си да се провери домът на Лурдс, за да се види дали не снася информация, докато го няма.

— Да снася информация?

— Да. Докато е на път, човек може да прехвърля файлове от преносимия си компютър на твърдия диск у дома. Или на някое друго място. Ако някой влезе у тях и копира съдържанието на твърдия диск, може да открием какво е сметнал за добре да прехвърли. Може дори да разберем какво знае.

Мурани не се беше сетил за това.

— Действай.

Върна се в гаража, където беше оставил колата си. Галардо дойде с него. Беше тъмно и Мурани се радваше, че здравенякът е наблизо.

— Обади се веднага щом научиш нещо за Лайпциг или в дома на Лурдс.

— Добре. — Галардо стоеше пред колата.

Мурани тъкмо се канеше да се качи, когато зърна познато лице в сенките отвъд осветения паркинг. Побиха го ледени тръпки.

Папата беше пратил човек да го следи.

Не можеше да си спомни името му. Май беше Антонио или Луиджи. Нещо такова.

— Какво има? — попита Галардо.

— Сгреших — с тих глас отвърна Мурани. — Проследили са ме. Или са ме забелязали случайно.

— Има някой тук ли?

— Да. В другия край. До задната стена.

Страхуваше се, че Галардо ще се обърне, но той не го стори.

— Има ли някой от Църквата, който да знае кой съм?

— Не зная. Но ако се разчуе за станалото в Москва, сигурно ще ми задават много въпроси.

Галардо моментално намери решение. Лицето му се вкамени.

— Добре, не искаме подобно нещо. Дай ми ключовете.

Стомахът на Мурани се преобърна. Дори ако младият свещеник изтичаше при папата и той не проявеше особен интерес към срещата, това не се отнасяше за Обществото на Квирин. Те пазеха ревностно тайните си и ако видеха в него заплаха, щяха да го лишат от всякаква информация. Не можеше да позволи подобно нещо.

Пусна ключовете в дланта на Галардо.

— Качвай се бързо — нареди Галардо, докато отключваше. — На мястото до шофьора.

Мурани заобиколи колата и се качи.

Галардо запали двигателя, превключи на скорост и бръкна под якето си за пистолета. Докато излизаше на платното, плъзна оръжието под бедрото си.

— Какво ще правиш? — попита Мурани.

— Ще се погрижа за твоя проблем. — Галардо видя, че младият свещеник тръгва към стълбите и натисна газта.

Свещеникът се затича, явно уплашен. Расото му се развя около него, щом изхвърча през изхода.

Галардо се носеше след него и гумите изсвистяха, когато зави рязко надясно след жертвата си на тротоара.

Свещеникът вече беше напълно паникьосан. Тичаше с всички сили, сякаш го гонеха хиляда дяволи.

Галардо даде още газ. Задмина бягащия свещеник и го засече. Пешеходци отскочиха уплашено назад.

Свещеникът беше в капан. Изкривеното му от страх лице бе само на сантиметри от прозореца на Мурани. За миг погледът му срещна този на кардинала. После свещеникът си плю на петите и побягна по уличката.

Галардо даде назад, зави и превключи на предна, за да продължи преследването. Гумите се завъртяха на място, след което колата полетя бясно напред към редицата кофи за боклук.

Мурани нямаше време да попита, но разбра какви са плановете му. Галардо натисна газта. Колата полетя още по-бързо и настигна свещеника. Бронята го удари отзад в краката и го просна на земята.

Свещеникът изчезна под колата. Тялото му се превърна в серия бабуни и въздушните възглавници се отвориха. От силния удар в гърдите Мурани отлетя назад. Въздухът се изпълни с дим и миризма на барут от малкия експлозив, който задейства възглавницата.

Преследван от хрущящия звук на прегазващите свещеника гуми — и сигурен, че никога няма да го забрави — Мурани се обърна назад и впери поглед в размазаното тяло, което лежеше неподвижно и безмълвно върху каменната настилка.

Галардо удари спирачки, превключи скоростите и се върна на задна към свещеника. Спря, спука възглавницата с нож и слезе с пистолет в ръка.

Мурани прескочи през мястото на шофьора, за да излезе. Коленете му трепереха, докато вървеше след Галардо.

По някакво чудо свещеникът беше все още жив. Отстрани главата му бе смазана от удара в земята и едното око липсваше. Навсякъде имаше кръв. Нещастникът се помъчи да вдигне глава и да си поеме дъх, но не успя. След няколко секунди съвсем се отпусна.

Галардо коленичи и се помъчи да улови пулса му, после избърса окървавените си пръсти в расото.

— Мъртъв е — каза той. Изправи се и погледна Мурани. — Ще се справиш ли?

За момент Мурани не разбра за какво става дума.

— Извади мобилния си телефон — спокойно каза Галардо, докато прибираше пистолета в кобура под мишницата. — Обади се на полицията. Съобщи, че току-що са се опитали да откраднат колата ти. Кажи на полицаите, че си бил вътре. Че някакъв те е заплашил с пистолет и е отвлякъл колата. Оказал си съпротива и крадецът е сгазил минувач.

Мурани затършува за телефона си.

— Разбра ли? — попита Галардо.

— Да. Но дали ще ми повярват?

Галардо удари без предупреждение. Големият му юмрук улучи кардинала в челюстта и едва не отнесе главата му. Докато залиташе назад, Галардо го удари отново, този път право в носа. Кръвта напълни устата му и краката му изведнъж омекнаха. За момент си помисли, че ще изгуби съзнание. Падна напред и Галардо го улови.

— Вече изглеждаш по-достоверно. Ще повярват, че е имало бой. — Галардо се ухили и подпря Мурани на колата. — Обади се. Бъди кратък. Вече и ще звучиш достоверно. Трябва да изчезвам.

И сякаш бе излязъл на неделна разходка, Галардо пъхна ръце в джобовете си и се отдалечи. Секунди по-късно изчезна в нощта.

Мурани се обади и зачака в уличката с мъртвеца. Знаеше, че това не е краят. Залозите бяха станали по-високи. Минута по-късно, след като се убеди, че ще може да се движи, без да падне, той отиде до тялото на младия свещеник, за да му даде последно причастие.