Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (23)

23.

Археологически обект „Атлантида“

Кадис, Испания

14.09.2009

Като подбираше внимателно пътя си в сенките, Наташа запълзя нагоре по хълма към мястото, където оградата опираше в скалата. Гърлото на пещерата хвърляше светлина само на няколко стъпки от нея.

Гари я следваше. Тя бе благодарна, че охраната е небрежна. Ако някой наистина се ослушваше, със сигурност щеше да чуе как операторът се препъва в тъмното. Застана зад нея и шумно вдиша.

Наташа приклекна и извади сателитния телефон, с който се бе сдобила след кацането в Кадис. Беше го купила от същия търговец на черно, който й продаде двата 9-милиметрови пистолета в джобовете на тренчкота.

— Следващата част ще бъде опасна — каза тя на Гари, докато натискаше бутоните на телефона. — По-добре си помисли отново дали да идваш.

Той беше напрегнат. Преглътна с мъка и поклати глава.

— Не мога да те оставя сама.

Наташа го изгледа за момент и видя решителността в очите му. Кимна и натисна бутона за свързване. Загледа се към бреговата линия, където стената удържаше бурните вълни. Грохотът на прибоя се носеше неспирно над района.

Минаха няколко секунди, докато връзката се осъществи.

Иван Черновски обаче отговори още на първото позвъняване.

— Черновски.

— Наташа е.

— Така значи. Все още си жива.

— Поне засега.

— Чудех се какво става. Май професор Лурдс и останалите от антуража ти са били доста заети.

— Донякъде.

— Престрелки в Одеса, Германия и Западна Африка. Доста си попътувала.

— Знаех, че ще разбереш за Одеса, но как научи за останалите?

Черновски въздъхна.

— Наложи ми се да отговарям на много обаждания от чужбина във връзка с моя партньор. Шефът ни смята, че знам всичко за теб, и директно ги свързваше с мен. Естествено, след като ми нареди да отричам всичко и добави, че мястото ми виси на косъм.

— Извинявай. Не съм искала да ти създавам проблеми.

— Карай.

Наташа си представи как Черновски свива рамене в кабинета си.

— Ще го преживеем, Наташа. Както винаги. Е, къде си сега? Репортерите в Лондон като че ли смятат, че вече не си там. Много хора искат да разговарят с Лурдс, а компанията, за която работи мис Крейн, обяви, че тя е изчезнала.

— Кадис — отговори Наташа. — В Кадис сме.

Черновски помълча за известно време.

— Значи е вярно? Наистина ли Атлантида е била там?

— Не знам. Лурдс беше отвлечен в Лондон. Измъкнах се, преди да успеят да ме хванат. Знаех, че ще го доведат тук, и те наистина го доведоха.

— Защо?

— Заради инструментите.

— Музикалните инструменти, за които намекна мис Крейн в интервюто си.

— Да.

— Има ли нещо вярно във всичко това?

Наташа се поколеба. Отново си помисли за Юлия и колко я бе заинтригувал древният цимбал, върху който работеше.

— Надявам се — отвърна най-сетне тя.

— Но се обаждаш за друго — каза Черновски.

— Нещата се заплетоха. Явно от Римокатолическата църква крият повече, отколкото показват. Лурдс и жената бяха отведени на обекта от хората, които ги заловиха.

— Какво търсят?

— Не знам.

— Лурдс знае ли?

— Вероятно.

Черновски замълча и Наташа чу как чеше наболата си брада. Знаеше, че щом не я е обръснал, значи се намира под огромен стрес.

— Трябва да знае, Наташа. Иначе няма причина да го отвличат и да го докарват там.

— Звучи разумно. Но аз не знам какво знае.

— Какво искаш да направя?

Наташа се поусмихна.

— В момента съм издирвана за разпит, нали?

— Да. — Отговорът на Черновски бе предпазлив. — На няколко места. Какво мислиш?

— Мисля, че би трябвало да се обадиш на местните власти и да ги уведомиш, че в района има опасност от терористична заплаха.

— Ти ли?

— Аз.

Черновски замълча.

— Иван — каза Наташа. — Нямаме много време.

— Предлагаш нещо много опасно. Особено за теб.

— Знам. — Наташа гледаше към входа на пещерата. Засега не се виждаха никакви гвардейци. Отвън бяха паркирани камиони и бараки на колела. И те като че ли бяха неохранявани. — Но трябва да спася Лурдс, при това веднага. Нямам избор. Нуждая се от помощ. И мисля, че нещата вече са твърде опасни. Ако Лурдс е прав, онова, което е унищожило Атлантида, е все още там.

— След хиляди години под водата?

— Така казва той. Католическата църква е тук. В пълен състав, бих добавила. И един от тях ни преследваше навсякъде. — Наташа огледа оградата. — Трябва да тръгвам. Кажи ми, че ще се обадиш.

— Ще.

И ми пожелай късмет.

— Късмет, Наташа.

Тя благодари и прекъсна връзката. Изправи се.

— Не разбрах нито дума — каза Гари.

— Говорих с партньора си. Ще се обади на испанските власти да се намесят.

— Супер. Значи ние просто ще останем тук на стража? — Гари явно беше доволен от подобна перспектива.

— Не. Влизаме вътре. Сега. Онези, които ще дойдат, ще търсят нас. Пак можем да бъдем убити, но от приятелски огън.

Гари се намръщи.

— Казах ти, че няма да е лесно. Нито безопасно. — Наташа го погледна. — По-добре остани.

Той поклати глава.

— Не мога. Вътре съм.

— Тогава след мен.

Наташа се обърна към оградата и започна да се катери.

 

 

Лурдс крачеше покрай надписа и четеше на глас. Светеше си с мощен фенер. Макар да работеше под дулото на оръжие и да говореше пред аудитория с побъркан водач, част от него продължаваше да се гордее със способността му да дешифрира отдавна мъртвия език.

Текстът от надписите върху инструментите не беше достатъчно дълъг, но след първоначалното разчитане преводът се оказа доста прост и праволинеен. Лурдс не знаеше всички думи пред себе си, но можеше да прави основателни предположения и да попълва празнините. Гласът му звучеше високо в пътечката между пиктограмите.

— „Адам, Ева и децата им проявили егоизъм още в Едемската градина. Светът бил в краката им, а те искали повече. Първият Син вървял с тях и се опитвал да ги учи на пътищата божии, но не им предал цялото божие знание и те се провинили пред него. Накрая решили да вземат знанието за себе си“.

Следващото изображение беше обезпокоително. На него се виждаше мъж в дълбок поток под водопад. От двете страни на потока други мъже с дълги пръти не му позволяваха да излезе на сушата.

— „Синовете на Адам с най-черните сърца отвели Първия син до потока, който захранвал Едем, и го удавили. Това накарало бог да ги прогони от Едемската градина и по-късно да удави лошотията на света“.

На следващия камък ликуващи хора вдигаха високо Книгата на познанието.

— „Децата Адамови взели Книгата на познанието. Празнували своята победа, но не признали невежеството си. Макар да изучавали Книгата, не можели да я разберат. Три дни след смъртта си Първият син възкръснал отново“.

Следващата сцена показваше Първия син в роба и ореол около главата си да върви през гора, пълна с уплашени мъже и жени. Около тях имаше диви животни, готови да им се нахвърлят.

— „Когато се върнал, Първият син носел гнева на Отца си. Никое оръжие Адамово не го пробождало. Никой камък не го наранявал. Децата Адамови паднали в страх пред него. Той…“ — Лурдс се поколеба, мъчейки се да дешифрира думата.

— „Той отчуждил животните от децата Адамови“ — каза отец Себастиан.

Лурдс хвърли поглед към свещеника.

— Можете ли да го четете?

Себастиан кимна.

— Къде сте научили езика?

Старецът поклати глава.

— Никога не го бях виждал, преди да дойда тук.

— Лингвист ли сте?

— Не. Историк съм. Езиците никога не са били моята стихия. Едва се справям с латинския.

— Но можете да четете това?

Себастиан кимна.

— Можете ли да обясните тази своя способност?

— Не.

Лурдс изгледа стареца с любопитство. Няма начин точно сега да повярвам в божествената намеса. Но как иначе да обясни твърденията на свещеника? Не му се вярваше да лъже…

Обърна се към последната картина от серията.

— „Адам, Ева и всичките им деца били прогонени от Едемската градина“.

Изображението върху камъка много приличаше на интерпретациите в няколкото илюстрирани библии, които му бяха попадали. Крилат ангел с огнен меч препречваше обратния път. Но този път до ангела стоеше Първият син.

— „В справедливия си гняв бог оставил Книгата на познанието сред хората“ — продължи Лурдс. — „Предупредил ги, че ако бъде намерена, тя трябва да се пази непрочетена, докато той не я вземе от този свят“.

— Но Книгата на познанието не била изгубена — каза Себастиан. — Един от Адамовите потомци я скрил за идните поколения. Довел семейството си тук, за да положи основите на Атлантида и началото на цивилизацията, която щяла да си навлече най-големия гняв божий.

— Откъде знаете това? — попита Лурдс. Беше толкова погълнат от вълнение, че едва забелязваше Мурани и въоръжените войни около себе си.

— От разказа ей там. — Себастиан ги поведе между камъните и лъчът от фенерчето му освети още надписи.

Лурдс тръгна след него, следван от Мурани и швейцарските гвардейци.

 

 

Сърцето на Гари блъскаше яростно, докато вървеше след Наташа.

Приятел, сам си го натресе. Ще ти светят маслото. Разкарай си кървящия задник от това място.

Но не можеше. Трябваше да направи нещо, за да помогне на Лурдс и Лесли. Пък и беше израснал със супергероите от комиксите и компютърните игри. Винаги беше искал да е човек на действието. Пречупваш лошия, грабваш момичето и тъй нататък. През последните няколко седмици обаче беше научил, че не е толкова лесно да си герой. Героите май по-често кървяха до смърт, отколкото да вдигат купони по случай победата.

Но това нямаше да го спре.

Последва Наташа до една от временните постройки пред гърлото на пещерата и се промъкна вътре. До входа имаше рафтове с комбинезони, които работниците използваха, за да се предпазят от студа.

— Обличай се — тихо нареди Наташа в тъмното. Хвърли му чифт работни ботуши. — И обуй това.

— Нещо сбъркани ми се виждат — запротестира Гари.

— Кофти. Ще трябва да свикваме. Престъпниците често ги хващат, защото не си сменят обувките. — Наташа сви рамене в комбинезона си и го нахлузи върху двата си пистолета. — Надзирателите сигурно проверяват за работни ботуши и каски. Ако не ги носиш, ще те забележат. — Даде му една шапка. — А не искам това да се случва.

— Нито пък аз. — Гари си сложи каската и изрита обувките си. — Ама ботушите са си сбъркани.

Наташа не отговори, вдигна косата си, нахлупи каската отгоре й и се върна обратно при вратата. На Гари му се наложи да побърза, за да не изостане. Настигна я, когато тя влизаше в пещерата.

— Само един въпрос — тихо промърмори той. — Имаш ли план?

— Имам — каза Наташа. — Намираме Лурдс и Лесли. Взимаме онова, след което са хукнали всички. Измъкваме се. А междувременно оставаме живи. — Погледна го. — Ясно ли е?

— Кристално ясно — отвърна Гари. — Особено онова с оставането живи.

— Добре. Не ме карай да ти наритвам задника, че са те убили.

Гари не успя да измисли героичен отговор, така че продължи да върви мълчаливо.

 

 

— Човекът, у когото била Книгата на познанието, основал островното царство, станало известно в легендата като Атлантида. Очаквал да получи от Книгата голяма сила и знаел, че останалите хора по света ще се опитат да му я отнемат.

Лурдс спря до отец Себастиан. Фенерчето на свещеника освети камъка пред него, скоро към него се присъединиха и лъчите на останалите.

Картината показваше седнал на трон владетел, оглеждащ огромна империя.

Привлечен от думите, Лурдс отново зачете:

— „Изгонени от Едемската градина, децата Адамови заживели във външния свят. Един от тях, Халев^[1], основал островното царство…“. — Не можеше да разпознае думата. Обърна се към Себастиан.

— Аз я виждам като Небе — прошепна Себастиан, — но името не може да се отнася за това място. Основателят е избрал да го кръсти така.

— „Халев продължил да чете Книгата на познанието. Минали години и той я предал на децата си. Те я предали на своите. Не забравяли за божията мощ. Жадували за нея. Решили обаче да забравят за Бог“.

На следващата картина се виждаше зикурат в строеж. Стотици работници влачеха камъни за постройката, която трябвало да достигне небесата.

— „По заповед на царя — жрец, син на Халев, била издигната огромна кула. Хората искали да живеят на небето и сами да станат богове. Вярвали, че трябва само да се изкачат дотам, за да достигнат божия рай“.

Следващият камък показваше разрушаването на кулата. В основата й лежаха трупове.

— „Бог видял лошите и себични стремежи на хората и изсипал своето отмъщение…“

— „Гняв“ — поправи го Себастиан.

— „… и изсипал своя гняв — съгласи се Лурдс — върху тях и разрушил кулата им. Унищожил и онова, което свързвало всички хора, като отнел езика им. Дори езикът, който донесли със себе си от Едемската градина, бил изгубен“.

Опита се да си представи какво ли е било. Всички хора, споделящи толкова много неща помежду си, внезапно да не могат да разговарят един с друг. Дори праезикът, за какъвто трябваше да приеме донесения от Едем, им бил отнет.

— „С времето те отново заговорили помежду си, но на много различни езици. Разшифровали и езика на Книгата на познанието. Царете — жреци започнали да я четат. Бог призовал морето да се надигне и унищожил острова“.

Следващата картина показваше огромна вълна, която се стоварваше върху острова. Хората стояха вцепенени от ужас и гледаха приближаващата гибел.

— „Само потърсилите убежище в пещерите…“

— Катакомбите — каза Себастиан.

— „… катакомбите… — автоматично се поправи Лурдс. Думите го теглеха след себе си и той ги гонеше с фенера си. — … преживели, потопа. После, когато морето се отдръпнало, оцелелите заключили Книгата на познанието в… дома на…“ — Спря, неспособен да продължи.

— В Залата на акордите — каза Себастиан. — Точно в нея се намираме сега.

Лурдс освети каменната стена. Облечени в роби мъже стояха в пещерата пред пиктограми, които разпозна като картините, които виждаше в момента.

— Значи Книгата на познанието е тук? — попита Мурани.

— Не зная — отвърна Лурдс.

Лесли извика от изненада и болка.

Когато Лурдс се обърна към нея, Мурани я беше сграбчил за косата и я дърпаше да падне на колене. Взе пистолета на един от гвардейците.

— Какво правите? — остро попита Лурдс и направи крачка към нея.

Мурани стовари пистолета върху слепоочието му.

Болката избухна в главата на Лурдс, замая го и той рухна на четири крака. Едва успяваше да държи главата си над камъка.

— Къде е Книгата? — изкрещя Мурани.

Лурдс едва се сдържа да не повърне. Острата жлъч се надигна в гърлото му.

— Не зная. Не се казва. Това е било написано преди хиляди години. Възможно е някой вече да я е взел. Или легендите ви да лъжат.

Мурани се обърна към Себастиан.

— Казвай къде е Книгата.

— Не — отговори Себастиан. — Няма да ти помогна, Мурани. Ти опозори себе си, своята Църква и своя бог. Аз няма да бъда част от това.

Мурани насочи пистолета към него.

— Значи ще умреш.

За момент Лурдс си помисли, че кардиналът ще застреля стария свещеник.

Себастиан вдигна броеницата си и започна да се моли. Гласът му почти не потрепна.

Мурани насочи пистолета към Лесли.

— Ще убия нея. Кълна се, ще я убия.

Себастиан отвори очи и погледна към Лесли.

— Съжалявам.

Вбесен, Мурани се обърна отново към Лурдс:

— Продължавайте да четете. Намерете Книгата. Не го ли направите, ще убия тази жена. Имате десет минути.

Лурдс с мъка се надигна от земята и се олюля. После вдигна изпуснатия фенер и се запрепъва обратно към стената от картини. Спря при изображението на петте музикални инструмента.

Примигна и се опита да фокусира зрението си.

— „Оцелелите живеели в страх от бог. Те заключили Книгата на познанието в… Залата на акордите. Ключът бил разделен между пет… инструмента“. Тук налучквам, но думата пасва.

— Нататък — нареди Мурани.

Лурдс избърса потта от очите си и премина на следващата пиктограма.

— „Тайната била скрита вътре. Петте инструмента били дадени на петима мъже, които били наречени… Пазители. — Използва името, с което се наричаха Адебайо, Блекфокс и Ванг. — Пазителите били избрани сред онези, които сега говорели различни езици. Те получили части от ключа и били пратени в света. Никога не трябвало да се събират заедно, докато бог не ги призове“.

Когато премина на следващата картина, Лурдс видя, че тя е празна. Обходи камъка с лъча на фенера си и се обърна към Мурани.

— Тук няма нищо — каза с тънък, тих глас. Очакваше Мурани да го застреля в яростта си.

— Тайната на музикалните инструменти — каза Мурани. — Открийте я.

По знак на кардинала Галардо и хората му донесоха кутиите и ги оставиха на земята.

Лурдс се поколеба. Предизвикателството беше огромно, условията — невъзможни. Но той искаше да спаси Лесли. Да бъде герой. Искаше да се справи достойно с положението.

— Не го правете.

Лурдс завъртя глава към отец Себастиан. Старецът продължаваше да стои с броеница в ръка.

— Книгата на познанието е била скрита — рече той. — Бог неслучайно я е скрил. Тя е унищожила този свят.

Лурдс си помисли за картините на унищожението върху каменните стени. Те само загатваха за истинския ужас, стоварил се върху островното царство.

— Не бива да го правите — каза Себастиан.

— Накарайте го да млъкне — изръмжа Мурани.

Галардо удари Себастиан в гърлото. Свещеникът рухна на коляно, като се давеше и кашляше. Без никаква жалост Галардо го изрита отстрани и го просна на земята.

Един от швейцарските гвардейци — онзи с белега — възкликна възмутено. Галардо се извърна и го изгледа свирепо, но въпреки това отстъпи от стария свещеник.

Мурани отдръпна пистолета от главата на Лесли и застана лице в лице с Лурдс.

Лурдс искаше да отстъпи назад. Струящата от кардинала заплаха бе съвсем осезаема сила. Стомахът на професора се сви болезнено.

— Трябва да го направите — каза Мурани с нисък, жесток глас. — Дори не сте подозирали за всичко това. А ето че сте тук. Вярвате ли в божията воля, професор Лурдс?

Лурдс се опита да отговори, но от стегнатото му от страх гърло не се изтръгна нито звук.

— Аз мисля, че сте тук по божия воля — каза Мурани. — Вярвам, че той е поискал да сте тук. Да му послужите по този начин.

— Не го прави, Томас — умоляващо се обади Лесли.

— Помислете за познанието — каза Мурани. — Можете ли да идете в гроба, без да го достигнете? — Тъмните му очи се вгледаха изпитателно в очите на Лурдс. — Толкова сте близо до целта. Помислете си само. Напълно възможно е да разчетем какво е написано в Книгата на познанието. Ще сте ми нужен и за това. Намерите ли Книгата, ще останете жив.

Лурдс искаше да каже не. Всичко добро и достойно в него отказваше да сътрудничи на полуделия фанатик. Но настоятелният глас от най-дълбокото кътче в ума му не млъкваше. Той искаше да прочете Книгата. Копнееше да разбере какво е написано в нея.

— Как можете да се отдръпнете сега? — попита Мурани.

— Не позволявайте да ви придума — изграчи Себастиан. — Не се поддавайте на изкушението.

Но изкушението беше твърде голямо. Това бе най-голямата и великолепна находка в живота на Лурдс.

А още не беше намерена.

Без да каже нито дума, той насочи вниманието си към музикалните инструменти.

 

 

След ранното си пристигане в Кадис Наташа се бе запознала възможно най-добре с обекта. Беше изчела статиите във вестниците и списанията, пръснати из лагера на медиите. Гари й бе помогнал да ги събере. Бяха гледали и някои от репортажите на журналистите. Разкопките заемаха сериозна част в новинарските емисии.

Според медиите пещерата със загадъчната врата от видеозаписите се намираше на около три километра от входа.

Наташа отиде до паркинга в първата пещера, където държаха тежкото оборудване. Забеляза един малък пикап, паркиран настрани, извън обхвата на охранителните прожектори.

Колата беше заключена. Наташа предположи, че шофьорът го е направил по-скоро по навик, отколкото с цел да предотврати евентуална кражба. Кой би тръгнал да прескача такава ограда, за да отмъква подобни неща?

— Заключена, а? — обади се Гари. — Може да има друга…

Наташа отвори кутията с инструменти на багажника на пикапа, извади малък лост и строши прозореца от страната на шофьора. По каменния под се посипаха кубчета стъкло.

— Мамка му. — Гари нервно се озърна. — Не мислиш ли, че би било по-добре да се промъкнем незабелязани?

— Това иска време — Наташа отключи и отвори вратата. — А ние нямаме. Вече може да сме закъснели.

— Май някой идва. — Гари кимна.

Наташа се озърна през рамо и видя трима работници да приближават към тях. Пъхна се зад волана и отключи вратата от страната на пътника.

Един от мъжете извика, но Наташа не разбра езика. Измъкна сгъваемия си нож и оголи жиците на захранването. После с помощта на лоста махна калъфа на волана и заключващия механизъм, за да освободи кормилото.

— Разбираш ли какво казва? — попита Гари.

— Сигурно иска да знае какво правим. — Наташа докосна жиците и двигателят на колата заръмжа.

— Ами ако казва нещо повече? Например: „Разкарайте се от пикапа ми, или ще стрелям“? — попита Гари.

— Скоро ще разберем. — Наташа превключи на скорост и сложи крак на газта.

Тримата мъже се затичаха, като викаха и махаха с ръце.

Гари се сви в седалката в очакване на най-лошото.

— Да знаеш, май имаме проблем.

Наташа мина през лабиринта с тежкото оборудване и се понесе с рев към осветената арка, водеща към дълбините на пещерната система.

— Само един ли?

Напрежението явно бе лишило Гари от усета му за сарказъм.

— Някои от тези охранители са добри момчета. Дошли са тук просто да си вършат работата. Нямат нищо общо с лошите. Как ще разделим едните от другите?

— Те ще трябва да изберат на коя страна да застанат. — Пикапът подскочи на някаква неравност. — Застанат ли ми на пътя, значи са лоши. А единствените добри там долу можем да се окажем само ние.

— Страхотно.

Наташа погледна в огледалото. Преследваха ги най-малко две коли.

— Дотук с тихото промъкване — мрачно рече Гари.

Един куршум продупчи задното стъкло и се заби в предното.

— Мамка му! — Гари се сниши още повече и прикри глава с ръце.

Наташа се съсредоточи върху шофирането. В главата си имаше приблизителна карта на пещерите, но мракът беше пълен, с изключение на предпазните светлини, които едва маркираха пътя. Фаровете пронизваха тъмнината на съвсем късо разстояние. Стените на пещерите сякаш изникваха пред нея все по-бързо и по-бързо. Веднъж калникът докосна скалата, пръскайки порой от искри.

Надяваше се Черновски да се е свързал с испанските власти. Надяваше се половината испанска полиция вече да е на път към обекта. А може би и половината от армията. Надяваше се да не забие пикала в някоя стена. Дълбоко в себе си се надяваше и да пристигнат навреме, за да спасят Лурдс.

 

 

Лурдс гледаше оставените пред него инструменти. Сериозно се замисли дали да не ги разбие. Лесно можеше да го направи. Но не знаеше дали това ще попречи на Мурани да намери Книгата на познанието.

А и подобно действие му се виждаше като светотатство.

— Обещавам ви, че опитате ли да унищожите инструментите, ще ме молите по-бързо да ви убия. — Мурани коленичи срещу Лурдс. В едната си ръка държеше пистолет.

— Ще се справя по-добре, ако не държите това нещо насочено към мен — каза Лурдс. — И ми запречвате светлината.

Побърканият свещеник отстъпи назад, но не свали оръжието.

Лурдс отново и отново препрочиташе надписите. Разказваха за унищожаването на Атлантида и за решението ключът към „Удавената земя“ да бъде пръснат по света на пет парчета.

А последният ред гласеше: Надайте весел звук.

— Надайте весел звук — повтори на глас Лурдс. — Какво означава това? — Помисли си, че е свързано по някакъв начин с инструментите, но вече бе свирил с тях, а нищо не се беше случило.

Мурани се поколеба само за миг.

— „Възкликнете на Господа, всички земи“. Псалтир, 100:1^[2].

— Какво означава това?

— Че хората трябва да хвалят и веселят бога.

— И намерихте цитата просто така?

— От всички епископи се иска да знаят наизуст Псалтира. — Мурани поклати глава. — Толкова много важни църковни практики останаха на заден план или съвсем се забравиха… Падам си малко традиционалист.

На Лурдс му се прииска да попита дали тези практики включват убийства, но реши да не разпалва прекалено много страстите.

— Този стих има ли някакво особено значение за Книгата на познанието?

— Доколкото ми е известно, не.

Лурдс внимателно докосна инструментите. Отговорът трябваше да е някъде тук, но му се изплъзваше. Заблъска глава върху загадката. Решението трябваше да е скрито, но също така и постижимо. В края на краищата, ако някой Пазител си отиде твърде рано, приемниците му би трябвало да могат да се справят без неговите напътствия.

Взе фенера и се върна при картината с Пазителите, получаващи петте инструмента. Мурани вървеше до него.

Петимата мъже държаха инструментите високо вдигнати. Бяха подредени в редица, като всеки инструмент се държеше по определен начин.

Лурдс запомни последователността. Върна се при инструментите и ги нареди в същия ред. Барабан, цимбал, флейта, лютня, звънец. Имаше ли някакъв смисъл в поредицата? Или се заблуждаваше?

Насочи фенера и заразглежда повърхностите им по-отблизо. Внезапно погледът му улови символи върху барабана, които не бе забелязал досега. Едва се различаваха и приличаха по-скоро на драскотини, много по-бледи от останалите надписи. Беше истинско чудо, че са се запазили след хиляди години.

Обхванат от възбуда, Лурдс бързо огледа и останалите инструменти, докато не откри символи и върху тях. Заедно те образуваха изречение.

— „Разбий възкликнете“. — Преведе го отново. Нямаше никакъв смисъл. Със сигурност беше сгрешил.

— Какво виждате? — попита Мурани.

Лурдс му разказа.

— Какви са тези символи? — попита Мурани. Беше осветил само част от знаците с фенера си.

— „Възкликнете“.

Мурани насочи фенера към близката стена.

— Има ги и там.

Лурдс вдигна очи и видя, че символите наистина се повтарят. Скочи на крака и развълнувано отиде до стената. Наведе се, взе един камък и го стовари върху гладката повърхност.

Чу се кухо кънтене.

Лурдс удари отново.

— Кухо е. — Удари трети път. Стената се проби.

Мурани, Галардо и някои от останалите се завтекоха напред и атакуваха фалшивата стена с прикладите на карабините си. Тя се пръсна и парчетата се посипаха по пода.

От другата страна имаше изящна недокосната зала, пълна със сталактити и сталагмити. Звуците от ударите отекваха почти мелодично в нея.

Преди да успеят да го спрат, Лурдс прескочи счупената стена и пристъпи в залата. Въздухът тук сякаш беше по-свеж. Шумът постепенно утихна, но Лурдс забеляза как пространството задържа звука като в концертна зала.

Върху стената от дясната му страна беше гравирано изображение на Първия син с Книгата на познанието.

Надписът под него гласеше:

Възкликнете на Господа.