Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (20)

20.

Апартаментът на кардинал Мурани

Ватикана

11.09.2009

Ярост обхвана Мурани, докато слушаше обясненията на Галардо как Лурдс и хората му отново са успели да се измъкнат. Той вървеше напред-назад из стаята си и се взираше в телевизионния екран, където течаха последните новини за разкопките в Кадис.

Бяха успели да пресушат наводнената пещера по-рано от заплануваното. Отец Себастиан бе направил снимки от вътрешността и ги беше предоставил на медиите. Дори беше дал няколко интервюта, сякаш е някаква знаменитост. Действията му страшно дразнеха Мурани. Вече не му стигаше просто да отнеме ръководството на разкопките от стария глупак. Искаше го мъртъв, задето бе опетнил божието дело.

— Почти ги пипнахме — протестираше Галардо.

— Но не успяхте, нали? А сега барабанът е у тях.

— Ако е същият барабан. Едва успяхме да го зърнем.

— Същият е, в противен случай Лурдс нямаше да отиде там. Нямаше да го вземе. Този човек е по следите на инструментите. — Мурани отиде до гардероба и извади един куфар. Отнесе го до леглото и го отвори непохватно.

— Дори да е взел барабана, не разполага с всички инструменти. Два от тях са у теб. Лурдс нищо не може да направи. Ти каза, че са ти нужни и петте.

— Наистина ни трябват и петте. Знаеш ли къде са другите два?

Галардо помълча известно време.

— Не.

— Нито пък аз. Но съм готов да се обзаложа, че професор Лурдс има представа. — Мурани взе дрехи от гардероба и започна да стяга багажа си. Оставането му във Ватикана бе невъзможно.

Макар Мурани да се чувстваше в безопасност от Обществото на Квирин (не само защото ги беше заплашил, но и защото в крайна сметка целите им донякъде съвпадаха с неговите), папата беше започнал да му обръща все повече внимание. Кардиналът беше получил нареждане на сутринта да се яви при него.

Не възнамеряваше да отиде на срещата. На това място щеше да се върне само като папа. Нещата щяха да се наредят добре за Ватикана. Лично щеше да се погрижи за това.

— Къде си в момента?

— На път. Вървим пеша към Иле-Ифе, за да уредим транспорт.

— Колко време ще ти трябва?

— Часове. Не знам дали ще стигнем преди мръкване.

— И оттам тръгваш обратно към Лагос ли?

Галардо се поколеба.

— Опасно е да се пътува нощем по тези места.

— Заминавай за Лагос. Вече си изостанал от Лурдс. Искам да го намериш. Искам да науча какво знае. Искам онзи барабан.

— Добре. — Гласът на Галардо беше мрачен. — Говорих с човека, на когото платих да следи телефоните им. Казва, че са изключени.

Мурани затръшна капака на куфара.

— Значи са се сетили как си ги намерил.

— И аз си мислех същото.

— Ще трябва да ги откриеш по друг начин.

— Отворен съм за предложения.

Дори и да имаше сарказъм в гласа му, Мурани не успя да го долови.

— Продължавай да следиш телефона на шефа на Лесли Крейн. Тя е журналистка. Вече знае, че има страхотна история. От студиото сигурно я притискат, а и самата тя вероятно страшно иска да стане център на внимание. Ще му се обади и ще му разкаже какво става. Тогава ще ги намерим.

— Добре.

Мурани се насили да запази спокойствие.

— Този път пипни Лурдс, Патрицио. — Загледа се в картината от вътрешността на пещерата при Кадис. — Времето ни изтича.

— Ще го пипна.

Мурани прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си. Взе куфара и тръгна към вратата. Когато излезе навън, видя двама швейцарски гвардейци, които едновременно погледнаха към багажа му.

— Съжалявам, кардинал Мурани — каза по-младият. — Негово светейшество заръча да останете в квартирата си тази вечер.

— А ако откажа?

Гвардеецът се намръщи.

— Тогава съм длъжен да ви принудя. — Ръката му се спусна към дръжката на пистолета.

Мисълта, че папа Инокентий XIV го е сложил под домашен арест, разпали още повече яростта на Мурани. Ако можеше да убие гвардееца на място, нямаше да се поколебае нито за миг.

— По-кротко, Франко — обади се по-възрастният гвардеец. Той беше по-пълен и по-сдържан. — Това е кардинал Мурани. Винаги е бил приятел на гвардейците. Трябва да му отдадем дължимото уважение.

Франко обърна поглед към другаря си.

— Проявих уважение, Корги. Извиних се. — Очите му отново се върнаха върху Мурани. — Но ние сме тук по заповед на папата. Можеш да бъдеш любезен, но трябва и да си твърд. — Помълча за момент. — Моля ви, кардинал Мурани. Върнете се в апартамента си. Ако се нуждаете от нещо, с радост ще се погрижим.

— Непоносим, сляп глупак — изръмжа Мурани.

Франко посегна да задържи кардинала.

Мурани погледна към другия гвардеец и не повярва на очите си.

Корги извади спринцовка от куртката си и бързо замахна с нея към по-младия гвардеец.

Предупреден от шумоленето на дрехите, Франко се опита да извади оръжието си. Корги сграбчи ръката му, обездвижи я и го запрати в стената до Мурани.

— Какво правиш? — остро изрече Франко. — Не можеш…

Корги заби иглата във врата му и натисна буталото. Франко отвори уста да извика. За момент Мурани помисли, че ще успее, но Корги заби лакът в лицето му и му запуши устата.

Бориха се няколко секунди, докато химикалът подейства. Очите на Франко се подбелиха, тялото му омекна и той щеше да падне, ако Корги не го бе уловил.

— Бях започнал да мисля, че си променил решението си, Корги — каза Мурани.

— Не, ваше преосвещенство — отвърна Корги. — А сега, ако нямате нищо против, ще използвам покоите ви.

— Разбира се. — Мурани отвори вратата и Корги хвърли безчувственото тяло на гвардееца вътре. Обикновено в личните стаи се допускаха единствено чистачите и приятели. Но Мурани нямаше намерение да се връща в тях. Беше хвърлил око на далеч по-великолепни покои.

Франко падна на пода и остана да лежи там.

— Ще остане в безсъзнание няколко часа — каза Корги, докато затваряше. Наведе се и взе багажа на Мурани. — Но дори и да не може да говори, папата ще разбере, че ви няма. Ще прати хора да ви търсят.

Мурани кимна и тръгна по коридора.

— А ние отдавна ще сме се махнали.

— Да, господине. — Корги влезе в крачка зад него. — Ще ви изведа от Ватикана, ваше високопреосвещенство. Има път през катакомбите.

Мурани не му каза, че това вече му е известно. Той сам беше определил пътя за бягство заедно с лейтенант Сбордони. Ватикана, Църквата, Швейцарската гвардия и Обществото на Квирин бяха съществували достатъчно дълго, за да могат да създадат свои фракции в другите организации.

Малко след като го поканиха в Обществото, Мурани беше открил неколцина свои съмишленици по въпроса за мястото на Църквата в света. Малко от тях обаче бяха склонни да действат така дръзко като него. Такива се намериха сред воините от Швейцарската гвардия. През годините някои от гвардейците бяха възпирани и дори отстранявани от длъжност заради ревностните им опити да наложат силата на Църквата. Никой от тях не знаеше тайната на Мурани, а рядко се беше случвало кардинал да действа заедно с гвардейци.

Не му беше лесно да раздели тази група. Мнозина останаха верни на папата. Други преминаха на страната на Мурани след избирането на Инокентий XIV. Бяха видели същата слабост у новия папа, която бе съзрял и кардиналът.

И видяха силата в теб — припомни си Мурани. Той бе споделил безпокойството си с кардиналите, а гвардейците бяха научили за съмненията му. И тихомълком му бяха предложили подкрепата си.

— Лейтенант Сбордони ще дойде ли? — попита Мурани.

— Не в рамките на града, ваше преосвещенство. — Корги избърза напред и излезе пръв в малкия кабинет, където понякога се събираха. — Ще се присъедини към нас в Кадис.

Мурани кимна.

— Той ли ще поеме командването на хората там?

— Да, господине. — Корги натисна една скрита дръжка на задната стена. Част от библиотеката се завъртя и разкри таен проход.

Мурани извади фенерче от робата си и го включи. В някои от катакомбите имаше електричество, но участъкът, който щяха да използват, бе занемарен и се използваше рядко. Последва лъча в мрака.

С всяка крачка към предначертаната му съдба трепетното очакване го изпълваше все повече и повече.

 

 

В покрайнините на Лагос, Нигерия

11.09.2009

Когато Наташа вдигна ръка да спрат, гърбът и раменете на Лурдс вече го боляха от напрежението, а очите му горяха от умора. Седенето превит зад волана, особено когато караш с висока скорост по неравен път, изобщо не можеше да се сравнява с приведената стойка пред компютъра. Прахта и размазаните насекоми засенчваха залеза, към който пътуваха.

Стопът на мотоциклета светна като рубин в сгъстяващия се сумрак, който се спускаше над гората. Наташа подпря машината с крак и Лурдс се изравни с нея.

— Какво има? — Лесли се събуди на мястото до шофьора. Беше заспала само преди два часа и на Лурдс не му даваше сърце да я събуди.

— Наташа поиска да спрем — каза той.

— Крайно време беше — обади се Гари. — Проклетите ми зъби почнаха да се клатят. Бъбреците ми ще се пръснат по тези бабуни. — Отвори вратата, слезе и изтича в тръс към дърветата.

Диоп и Адебайо също слязоха. Старецът носеше племенния барабан със себе си.

Лурдс с тревога си помисли, че може би никога няма да го види отново.

— Ще се върне — каза Лесли.

Лурдс я погледна.

— Това те тревожи, нали? — попита тя.

Той кимна и се усмихна.

— Май интересите ми са доста прозрачни.

— Решение на загадката. Мъртви езици. И възможен край на света. — Лесли сви рамене и също се усмихна. — И аз съм заинтересована. — Хвърли поглед на Наташа, която приближаваше към тях. — Може би повече от други, които бих могла да назова.

Отдалечи се, преди рускинята да дойде при тях.

Но вместо да спре, Наташа отиде до задната част на джипа и разкопча една от тубите с бензин. Тъмно петно кръв се виждаше на дясното й рамо.

— Какво правиш? — попита Лурдс.

— На мотора му свърши бензинът.

— Можеш да пътуваш с нас.

Наташа поклати глава.

— Така имаме повече възможности да реагираме, ако Галардо разполага с друга кола, която не съм видяла.

— Засега не ни преследва.

— Това не означава, че не е някъде там.

Лурдс мълчаливо призна, че това е така. Досега Галардо бе успял да ги открие във всяка точка от тяхното пътуване. Безпокойството му отново се засили.

Наташа понечи да хване тубата.

— Дай на мен — предложи Лурдс.

— Ще се справя — упорито настоя тя.

— Не се съмнявам. — Лурдс пристъпи напред да хване тубата, когато Наташа изведнъж я пусна. За момент той си помисли, че рускинята ще го удари. Но тя се завъртя на пета и закрачи обратно към мотоциклета.

Взе бутилка вода от една от чантите му и пи жадно.

Тъй като знаеше, че рускинята няма да заговори, докато не е готова за това, Лурдс остави тубата на земята и махна капачето на резервоара. Леко почука по стената и разбра, че моторът е карал само на пари. Вдигна тубата и зареди, без да излее нито капчица бензин.

— Държах го на мушка — прошепна Наташа.

Лурдс завинти капака.

— Кого?

— Галардо. Държах го на мушка и не улучих. — Прибра непокорен кичур зад ухото си.

Лурдс не посочи, че съвсем скоро би могла да й се отвори друга възможност. Подобно нещо едва ли щеше да я успокои. Макар да нямаше признаци, че ги преследват, той не можеше да изключи тази възможност. Галардо все намираше начин да се появява отново и отново.

— Той уби Юлия — каза Наташа.

— Не си сигурна — меко рече Лурдс. — Много хора са участвали в онова нападение.

— Знам го тук — Наташа докосна с юмрук сърцето си. — Знам го с руското у мен.

— Дай да погледна раната ти.

Тя поклати глава.

— Нищо особено.

— В тази жега и с цялата прах и мръсотия, да не говорим за флората и фауната, е опасно да я оставиш така. Може да се инфектира.

Тя сви рамене.

— Прави каквото искаш. Само че по-бързо. Трябва да продължим.

Лурдс викна на Гари, който се беше върнал при джипа, да донесе аптечката. Извади малко фенерче и бутилка антисептик.

— Нужда от помощ? — попита Гари.

— Не — отговори Наташа, преди Лурдс да успее да отвори уста.

— Добре. Супер. В камионетката съм, ако ви потрябвам за нещо. — Гари остави аптечката и се върна при джипа.

— Зле ли се чувстваш? — попита Лурдс.

— Ако не ме беше грижа за вас, щях да остана и да убия Галардо — отвърна Наташа.

Лурдс премълча. Начинът й да се справи със смъртта на сестра си беше много различен от неговия. Той искаше да продължи работата на Юлия. Наташа искаше да види сметката на убиеца й. Лурдс не можеше да си представи да убие някого хладнокръвно. По време на експедициите му за артефакти и ръкописи му се бе случвало да попада на професионални войници. До известна степен разбираше начина им на мислене, но нито за миг не бе и помислял, че би могъл да бъде един от тях. А Наташа го беше накарала да осъзнае, че в този опасен свят има място за такива хора.

— Е, радвам се, че си загрижена за нас. — Лурдс дръпна ръкава на блузата й и си даде сметка, че няма да успее да го навие достатъчно високо, за да почисти раната. — Би ли я съблякла? Не мога…

Наташа измъкна автоматичен нож от джоба си, отвори го с палец и сряза плата.

— Благодаря. — Лурдс разкъса ръкава още повече, за да стигне до раната. Освети рамото й и потисна гаденето, което се надигна в стомаха му.

— Не е нищо опасно. Куршумът само ме одраска — каза Наташа.

Лурдс само кимна — не се доверяваше на гласа си. Неравната рана изглеждаше болезнена, но нямаше вид на смъртоносна.

Въпреки това не го напускаше мисълта какво би станало, ако куршумът беше минал на петнайсет-двайсет сантиметра вляво. Щеше да разкъса гърлото й. И ако не умреше на място, тя щеше да се удави в собствената си кръв.

А се държеше, сякаш това беше нищо.

Изумителна беше.

— Може да щипе — предупреди Лурдс.

— Ако не успея да го понеса, ще дам да се разбере.

Той точно от това се страхуваше.

Сипа антисептик върху раната и изми кръвта. Почисти мястото, доколкото можеше, без да докосва ръбовете, защото не искаше да започне да кърви отново.

Наташа не издаде нито звук.

След като остана горе-долу доволен от почистването, Лурдс намаза раната с антибактериален мехлем, покри я с марля и я превърза.

— Накъде отиваме сега? — попита Наташа, докато той пристягаше разкъсаните краища на окървавената й риза.

— Не зная. Трябва да се свържем с другите двама Пазители.

— И те ли са като стареца?

— Казва се Адебайо — отвърна Лурдс. — Не зная. Мисля, че всички хора са продукт на своята култура, а не на поста, който заемат.

— Знаеш ли къде се намират?

— Още не.

— Да останем в Нигерия не е добра идея.

Лурдс кимна.

— Съгласен. Ще летим за Лондон.

Наташа се намръщи и поклати глава.

— Там ще е всесилна.

Повече от ясно беше кого има предвид.

— Там ще е по-безопасно — каза Лурдс. — За всички ни. Лесли успя да уреди временна виза за Адебайо чрез британското консулство.

Наташа го погледна.

— Да не би да е говорила по телефона?

— Да. Освен това уреди и полет… — Лурдс откри, че говори на гърба на Наташа.

Тя се наведе и вдигна тубата, без да каже нищо. Отиде до края на гората, където стоеше Лесли с долепен до ухото сателитен телефон.

Лурдс побърза да я настигне. Ситуацията изведнъж започна да се влошава.

— Дай ми телефона — остро рече Наташа.

Лесли я изгледа яростно и се обърна към Лурдс за помощ. Когато такава не дойде (на Лурдс определено не му се щеше да се навира между шамарите), тя отново загледа Наташа.

Гари, Диоп и Адебайо отстъпиха едновременно назад, сякаш се бяха наговорили.

— Телефонът — повтори Наташа.

— Извинявай — отвърна Лесли, — но тъкмо в момента се мъча да уредя…

Наташа посегна към телефона. Лесли блокира опита й само защото рускинята бе посегнала с ранената си ръка и беше по-бавна от обичайното.

— Ах, ти, безочлива краво! — избухна Лесли. — Как смееш да ми посягаш!

Лурдс застана между двете жени и моментално реши, че това е една от най-глупавите постъпки в живота му. Преди да успее да направи каквото и да било, Наташа го удари в гърлото с ръба на дланта си и го подсече. Той полетя без всякаква грация и се стовари по гръб с такава сила, че остана без въздух.

Наташа извади пистолет и го насочи между очите на Лесли.

— Телефонът — каза тя. — Веднага.

Противно на всички очаквания, Лесли се хвърли срещу нея и замахна с телефона като със сопа към лицето й. Рускинята блокира удара с пистолета и изби апарата от ръката й. Улови го с лекота, преди да падне на земята.

Лесли отново се хвърли към нея, но Наташа се извъртя настрани и я препъна. Лесли се просна на земята до Лурдс, който все още се мъчеше да си поеме дъх.

Наташа клекна и взе и неговия сателитен телефон. После поиска апаратите на Гари и Диоп. И двамата ги предадоха с напрегнати и изумени физиономии.

— Галардо и хората му ни следяха чрез тях — каза Наташа, докато хвърляше телефоните на земята. — Затова ни намериха. Знаят къде сме благодарение на GPS сигнатурите на телефоните. — Намръщи се към Лесли. — Най-вероятно заради твоя, защото не го сваляше от ухото си.

Лесли каза нещо страшно нецензурно и неподхождащо на една дама.

Наташа не й обърна внимание и вдигна тубата.

— Лично аз нямам нищо против още някоя възможност да видя Галардо и неговите хора. Но не съм сигурна, че ще оживея при още едно нападение. — Поля телефоните с бензин.

— Какво правиш? — невярващо изкрещя Лесли.

— Взимам мерки да не ни преследват повече.

Лурдс пое първия си истински дъх след падането, а Наташа клекна и запали кладата със запалката си. Пламъците лумнаха и заблестяха в настъпващия мрак. Няколко секунди по-късно телефоните започнаха да се топят, а после също се запалиха.

— Ами ако ни потрябва помощ? — остро попита Лесли, докато ставаше. — Случайно да си се замисляла за това?

— Ако ни потрябва помощ, ще си помогнем сами — каза Наташа и тръгна към мотоциклета. — По-вероятно е помощ да ни е нужна, ако Галардо ни намери отново. Трябва да се махнем колкото може по-надалеч и по-бързо от това място.

Лурдс се изправи предпазливо, като се чудеше дали няма нещо счупено, изкълчено или раздрано. Остана за момент неподвижен и почувства топлината от огъня.

— Ти я взе — обвинително рече Лесли.

Това не беше съвсем вярно, но той нямаше намерение да спори.

— Може би е по-добре да тръгваме.

Наташа не даде никакъв знак, че смята да ги изчака. Прехвърли крак през седалката на мотора и натисна бутона за запалване. Ниският грохот на двигателя завибрира през гората и прогони нощните звуци. Миг по-късно лъчът на фара разсече мрака.

Лурдс вдигна прашната си шапка, нахлупи я, загаси с пръст горящите телефони и се настани зад волана на стария джип. Диоп, Гари и Адебайо се качиха отзад.

За момент Лесли остана до колата със скръстени ръце. Приличаше на инатливо дете.

— Чака ни дълъг път, Лесли — каза Лурдс. — Дори оттук. А и съседите не биха ти се понравили.

Лесли изруга и отвори вратата. Качи се на предната седалка и изгледа яростно отдалечаващия се мотоциклет.

— Не ми е шеф — сприхаво рече тя.

Лурдс премълча. Превключи на скорост, отпусна амбреажа и потегли след мотора. Надяваше се Лесли да разбере, че той няма желание да води този разговор. Не очакваше нищо добро от това. Каквото и да се изговореше, телефоните щяха да си останат в гората и нищо нямаше да се промени. А не беше сигурен, че Лесли е права. От всички тях Наташа беше най-подготвена за всички неприятности. Би било глупаво да не я последват.

— Защо не направи нищо? — остро попита Лесли.

Въпреки намесата си, благодарение на която си бе спечелил хубав набор от синини, Лурдс знаеше, че е безсмислено да посочва, че е опитал.

— Не мога да повярвам, че й позволи да ми подпали телефона.

Очертава се наистина дълъг път — помисли си Лурдс.

 

 

Пещера 42

Гробищни катакомби на Атлантида

Кадис, Испания

11.09.2009

— Добре ли сте, отче?

Отец Себастиан погледна към Дарио Бранкати. Главният инженер стоеше до него и изглеждаше толкова изтощен и измъчен, колкото се чувстваше и самият свещеник.

— Добре съм, господин Бранкати — отвърна той. — Просто съм уморен, това е. Няколко часа сън, и ще ми мине. Вие самият сякаш не сте спал.

— Ще спя, когато приключим с това — рече Бранкати. — Извинете за ранния час.

Според часовника на Себастиан беше почти три сутринта. Беше спал едва четири часа, макар да си бе обещал, че ще си легне по-рано.

— Нямаше да ви будя, но реших, че сигурно ще поискате да го видите с очите си — каза Бранкати.

— Така е.

Бранкати му подаде зареден фенер и нова каска.

— Вече си имам — каза Себастиан и показа старата.

— В какво състояние са батериите й?

Себастиан се поколеба и поклати глава.

— Не зная.

— Точно затова ви е нужна нова.

Двамата швейцарски гвардейци също имаха нови каски. Себастиан се помъчи да си спомни имената им. Питър беше онзи с малкия белег над веждата — спомен от момчешко сбиване с брат му заради някаква играчка. А другият, с волевата брадичка, беше Мартин. Добри мъже. Бяха настояли Себастиан да сложи спасителна жилетка с халки за хващане, ако се наложи да го изнасят бързо от пещерата. Тримата последваха Бранкати и хората му в пещера 42.

Нервен трепет обхвана Себастиан, докато предпазливо газеше в дълбоката до кръста вода. Помпите ръмжаха безспирно и изпомпваха водата. По-голямата част от работата беше свършена, но екипите бяха нащрек, в случай че отнякъде се появи друг теч. Дълбочинният радар бе потвърдил наличието на вода зад няколко от стените. Вървяха в мехур в скалата, увиснал на четиридесет и пет метра под нивото на Атлантическия океан.

Подът беше коварен. Тела и части от тела все още се носеха под черната като нефт повърхност. Себастиан усети нещо да докосва крака му и видя как един череп се показа за миг над водата, за да изчезне отново.

— Ще изпомпим останалата вода през следващите шест дни, отче — каза Бранкати. Гласът му бе почти заглушен от шума на вакуумните мотори, които изсмукваха водата от пещерата.

— Това е добре. — Себастиан вървеше след него през гробовете. Само някои от тях все още бяха запазили обитателите си.

— Миналия път не я видяхме, защото не останахме достатъчно дълго, преди пещерата да се наводни — каза Бранкати. — А когато я намерихме сега… — Поклати глава. — Никой не повярва.

Няколко минути по-късно Себастиан вече се взираше в находката на Бранкати.

Вратата беше огромна. Ширината й беше най-малко четири и половина метра. Овалната форма отразяваше лъчите на фенерите с метален блясък. Странни символи покриваха повърхността й. Пред очите на Себастиан те затрептяха и се раздвижиха. Той ги разчете за секунди.

Това са нашите почитани мъртви.

Мястото е защитено, закриляно от ръката на бог.

Тези хора са живели в свещената божия земя.

Остави ги да спят.

Себастиан прочете всичко отново. Опита се да се съсредоточи, не виждаше надписа. Виждаше само символите. Но беше сигурен какво е прочел.

В средата на вратата беше изобразена същата фигура, която бе видял да виси от огърлицата на мъртвеца. Мъжът беше висок и красив, с едната си ръка държеше книга, а другата бе протегнал, предлагайки помощ.

Под него имаше печат, който Себастиан разпозна от материалите, които му беше дал папа Инокентий XIV. Върху печата бе изобразена блестяща ръка върху отворена книга, от чиито страници излизаха пламъци.

Спря вцепенен. Шокът беше толкова силен, че едва не спря сърцето му.

— От някаква метална сплав е — каза Бранкати. — Но все още не сме определили каква точно. Начинът, по който е вградена в скалата, е изпреварил времето си. И днес не бихме могли да се справим така. Нямам обяснение за това.

— Просто забравена технология — обади се един от работниците. — Като онази, с която египтяните са издигнали пирамидите. Можем да предполагаме как са го направили, но не знаем със сигурност.

— Боже мой — дрезгаво прошепна Себастиан, докато се препъваше напред. Щеше да падне, ако един от швейцарските гвардейци не го бе удържал. Протегна ръка и докосна печата.

Линиите му бяха все още ясни и с остри ръбове. Блестеше, сякаш е бил изсечен вчера.

Вярно е. Всичко е вярно. Себастиан прокара трепереща длан по печата.

— Отче — тихо се обади младият Питър, който го бе задържал.

— Добре съм. — Себастиан дръпна ръката си. — Моля. Пуснете ме.

Питър се подчини видимо неохотно, но остана плътно до него.

Студен страх обхвана Себастиан. Той нямаше нищо общо с водите, които чакаха от другата страна на пещерата да ги погълнат. Предизвика го фигурата от огромната врата в пещерата. Себастиан падна на колене и усети ледената вода, която достигна до гърдите му.

Събра длани и се замоли за милост и спасение не само за себе си, но и за всички души, изгубени при потъването на Атлантида.

Тогава бог не е бил милостив. И не би могъл да бъде. Загубата на сина му и дързостта на царете — жреци на Атлантида били непростими.

Затова той запратил острова на морското дъно.

Но защо е тук сега? За да ни изпита отново ли? Това ли искаш. Господи? Изпитание?

Ако това бе изпитание, Себастиан се боеше, че отново ще се провалят. Страхуваше се, че дори могат да се изкушат от онова, което лежи отвъд странната метална врата.

Ако го стореха, светът отново щеше да бъде обречен.

 

 

Хотел на летище „Лагос“

Иекия, Лагос, Нигерия

11.09.2009

Лурдс разглеждаше изображенията на звънеца, цимбала и барабана на екрана на лаптопа, но пишеше върху жълтите страници на големите бележници, които бе купил на път към хотела. Наташа не беше приела особено радушно тази покупка, но той й бе обяснил, че се нуждае от нея.

Главата му беше пламнала, докато сравняваше четирите езика върху трите инструмента. Работеше трескаво, разменяше стойности и думи, идеи и предположения, които му бяха хрумнали по време на дългото шофиране до Лагос.

Дори грозящата го опасност не бе изключила онази част от ума му, която така обичаше загадките на езика и културата. Точно там живееше страстта му.

След пристигането в хотела се бяха регистрирали и разотишли по стаите си. Лесли бе успяла да уреди всички да се настанят на един етаж.

В групата обаче нямаше никакво другарско чувство. Всички — с изключение на Диоп и Адебайо, които се държаха като отдавна изгубени приятели — бяха предпочели да се уединят в стаите си.

Лурдс не искаше да се занимава с жените и все още не беше напълно сигурен на чия страна да застане. Лесли беше успяла да го доведе дотук, имаше го и момента на интимност, но Лурдс никога не бе позволявал сексът да пречи на работата му. Подозираше, че и тя е същата в това отношение.

За жалост и двамата бяха движени от едно и също желание — да изпъкнат в работата си. И това ги поставяше от двете страни на барикадата по отношение на инструментите.

Рускинята имаше своите лични планове да отмъсти за убийството на сестра си. Лурдс подозираше, че тази нейна нужда идва не само от личната трагедия — смъртта на Юлия, но и от мотивите — каквито и да бяха те — на Наташа да стане полицай.

Проблемът беше, че Лурдс почти се пръскаше от идеи. Имаше нужда от трибуна, от някого, с когото да може да говори за всичко, което бръмчеше в главата му.

Не му се виждаше честно, че не го споделя с Лесли.

Само че не можеше да го направи.

Погледна бележките си върху последните няколко страници и си даде сметка, че е на път да полудее, ако не говори за това.

Време беше да вземе решение.

В крайна сметка реши да избере най-безстрастния слушател. Лесли не отговаряше на изискването. Ако споделеше с нея предположенията си, тя щеше да се запали и да го накара да направи още по-големи и шантави скокове. А той трябваше да бъде свален на земята, за да довърши работата си.

Остави лаптопа на леглото, отиде до хладилника и извади две бири. Току-що беше взел душ и бе облечен в къси жълто-кафяви панталони и стара тениска. За момент спря до вратата и се запита дали наистина се нуждае от аудитория. Но знаеше, че се нуждае.

И то веднага.

Хвърли поглед към бележника на леглото. Думата АТЛАНТИДА бе подчертана, оградена и фланкирана със звезди. Наистина, наистина се нуждаеше.

Излезе от стаята, донякъде изпълнен с опасения.

Почука на вратата. Зачака в коридора, чувствайки се едновременно нелепо и несигурно, защото знаеше, че тя го гледа през шпионката.

И сигурно слага обратно предпазителя на пистолета си.

Реши, че сигурно е в леглото, и понечи да почука отново. Едва минаваше пет по местното време.

В същия момент тя отговори на руски.

— Какво искаш?

— Идвам с дарове. — Лурдс се опита да се усмихне и вдигна двете бири.

— Имам си хладилник и в моята стая. Махай се.

Част от самоувереността му се изпари. Лурдс свали бирите.

— Искам да поговорим.

— За какво?

— Дешифрирах част от надписите върху инструментите.

— Добре. Можем да поговорим за това сутринта.

— Искам да говоря сега.

— Сега не е време за разговори. Иди да поспиш.

Лурдс се поколеба. Знаеше, че се държи като упорито дете.

— Не мога да спя.

— Изпий бирите. Ще заспиш. Имаше тежък ден.

Опита се да измисли друг аргумент, но не успя. Обхвана го чувство за безсилие.

— Искам да знам дали съм на прав път.

— Не съм лингвист. Не мога да ти помогна.

Без да има какво да възрази, Лурдс се извини за събуждането и понечи да си тръгне. Не беше изминал и три крачки, когато тя отвори вратата и го повика. Той спря и се обърна.

Беше прекрасна в пижама и с разпусната коса. Естествено, пистолетът в ръката й бе в крещящо несъответствие с всичко това.

— Влизай — въздъхна тя. — Но ако се опиташ да се занасяш, ще те застрелям.

Докато говореше, Лурдс крачеше напред-назад. Не можеше да се сдържи. Колкото повече говореше, толкова по-енергичен се чувстваше. Всяка следваща дума сякаш подклаждаше пожара в него.

Наташа седеше свита в леглото, опряла брадичка в коленете си. Пистолетът лежеше на възглавницата до нея. Лурдс осъзна, че и тя не беше спала. Беше седяла тук в боен режим.

Отпиваше от бирата си, докато го слушаше, а неговата се стопляше и изветряваше на масата, докато изгряващото слънце нагряваше прозореца зад завесите.

— В надписа се говори за островно царство — каза Лурдс. — Мисля, че става въпрос за Атлантида.

— Атлантида — повтори Наташа с такъв тон, сякаш не му бе повярвала и за секунда.

— Така мисля. Макар в надписите да не я наричат с това име.

— А как я наричат?

Лурдс поклати глава.

— Трябва да познавам по-добре езика, за да разбера. Онова, което правя, е да замествам с думи и идеи символите от надписите. Мога да използвам името Атлантида за острова и дори да наричам жителите му атланти, но не е задължително те наистина да се наричат така.

— Тогава защо островът е известен като Атлантида?

— Това име е използвал Платон в диалозите си. По-късно океанът, в който се предполага, че потънал, бил наречен Атлантически. — Лурдс се опита да подреди всичко в ума си. — Нека засега просто да го наричаме Атлантида.

— Даваш ли си сметка, че Римокатолическата църква смята, че е открила Атлантида? Има го по всички новини.

— Няма значение дали са я открили, или не са — каза Лурдс. — Там няма да намерят нищо важно.

Наташа му се усмихна и поклати глава.

— Звучиш ужасно самоуверено.

— Така е. Намирала се е под водата девет или десет хиляди години. Това се отразява зле на артефактите — макар че при подходящи условия голяма част от тях биха оцелели. Керамика, обработен камък, злато. Но не вярвам, че ще се различават особено от други артефакти от същото време. Ти мислиш ли, че ще открият нещо?

— Аз съм открила, професор Лурдс, че животът е съставен от множество странни случки. Да вземем например това: аз винаги съм знаела, че може да ме убият. Такова е естеството на работата ми. Но мисълта, че Юлия може да стане жертва заради нещо, което е изкопала, никога не ми беше минавала през ума.

Спря за момент, но Лурдс не каза нищо и тя продължи да говори:

— Освен това в този свят има неща, които са съществували хиляди години и продължават да съществуват. Пирамидите. Гробниците на фараоните. Древни документи, които несъмнено си чел.

— Да, но обектът при Кадис е бил под водата цели хилядолетия, докато земетресението не го издигна от морското дъно. — Лурдс поклати глава. — Няма да намерят нищо ново или уникално на онова място.

Тогава защо Атлантида е толкова важна?

— Не зная. Зная обаче, че именно тя е мястото, където се е случило онова, за което се говори в надписите.

— Какво е то?

— Катаклизъм.

— Островът е потънал.

— Да. Но според това, което прочетох, авторите вярват, че бог е потопил острова.

— Ти не вярваш ли?

Лурдс въздъхна.

— Никога не съм вярвал особено в бог, който се меси в живота ни. Сигурен съм, че си има достатъчно друга работа, за да отговаря на молитви.

— Не ми се вярва атлантите да са се молили островът им да потъне.

— Сигурно не са. — Лурдс се намръщи.

— В надписите казва ли се защо бог е потопил острова?

— Разгневил се на хората.

— Това май е типично за него, ако се вярва на Стария завет.

— Нищо ново, нали?

— Тогава защо се вълнуваш толкова?

— Защото съвпада с онова, което Адебайо ми разказа за Удавената земя. Това е неговото име за потъналия свят.

— Не успях го да чуя.

Лурдс се сети, че не е имало време да й разкаже историята по пътя към Лагос, и го направи сега.

— Най-интересното за мен е, че според Адебайо по онова време всички говорели на един език.

— Нямаше ли и в Библията подобно нещо? — попита Наташа.

— Разбира се. Историята за Вавилонската кула.

— Сещам се. Хората решили да издигнат кула, по която да се изкачат до небето при бог. Като видял това, бог сложил край на единството им и направил така, че да се разделят и да говорят на различни езици.

— Именно. Смята се, че кулата е била построена във Вавилон. Вероятно това е една от причините градът да се нарича така. Името е акадско и най-общо се превежда като „Порта на бога“.

— Но защо говориш за Вавилонската кула? Мислех, че става дума за Атлантида.

Лурдс въздъхна. Напоследък прекаляваше с работата. Вместо да забавя темпото, той сякаш го увеличаваше.

— Защото ако има място, където всички хора говорят на един и същ език, би следвало да се предположи, че става дума за остров.

— А какво ще кажеш за Плодородния полумесец^[1]? Смята се, че човечеството е тръгнало от него.

— Археологическите данни изглеждат доста ясни, така че няма да дискутирам това. Ще предположа само, че група хора е отплавала оттам, открила е чуден остров в Атлантическия океан и е създала на него общество, каквото никой преди не е виждал.

— Защо?

— Защото Платон казва, че Атлантида била именно такава държава.

— Други твърдят, че е чиста измислица.

— Може и да е. Но островът, на който според надписите са се появили тези артефакти, е бил истински. Ако в онези времена някой е искал да построи толкова висока кула, че да заплаши бог, защо това да не е станало в Атлантида?

— Какво искаш да кажеш?

— Смятам, че високоразвитата цивилизация на острова, която е създала тези инструменти, е била в състояние да построи и Вавилонската кула.

— Ако се съди по новините, на обекта не са открити основи на небостъргачи — каза Наташа.

— Доколкото видях, не са намерили кой знае колко от града върху проучвания район. При потъването на острова всичко на повърхността е било заличено. А и в пещерите не са намерили кой знае какво.

— Намерили са врата — рече Наташа.

Лурдс я погледна.

— Каква врата? — Не беше гледал телевизия напоследък.

Наташа взе дистанционното и включи телевизора. Темата на предаването на CNN бяха разкопките и откриването на странна метална врата в пещерите.

Камерата се фокусира във вратата. Лурдс ахна. Не можеше да повярва на очите си.

— Вратата се вижда съвсем ясно на записа, който получихме от информационния екип на отец Себастиан — казваше водещият. — Засега изследователите не са успели да преминат от другата страна. Според моите източници археолозите се страхуват, че при по-нататъшни разкопки може да се стигне до срутване. Засега работата — доколкото изобщо има такава — продължава много предпазливо.

Лурдс сграбчи химикалка и лист от бюрото, застана пред телевизора и започна да пише трескаво.

— Какво има? — попита Наташа.

— Надписът върху вратата — дрезгаво отвърна Лурдс, — е на същия език и писменост, които дешифрирам върху инструментите.

Не бива да правиш това — каза си Лесли Крейн, докато прекарваше картата през електронната ключалка на вратата на Лурдс. Но знаеше, че най-вероятно ще го направи, още в момента, когато бе взела резервния ключ от рецепцията.

Още му беше бясна, задето не бе попречил на Наташа да изгори телефона й. В края на краищата тя трябваше да представи нещо на продуцентското студио. Лурдс беше трамплинът за професионалния й триумф.

Освен това имаше и лични причини. Нямаше по-добър начин от секса, за да разтовари бушуващите емоции.

Пристъпи в стаята и видя, че всички лампи са запалени. Очакваше да намери професора зад бюрото или в леглото. Смяташе, че ще я усети веднага щом прекрачи прага. Всички бяха малко напрегнати след приключенията през последните няколко дни. Ако я видеше да влиза, това щеше донякъде да намали елемента на изненада, но едва ли би се отразило на желанието, което изпитваха един към друг. Двамата с Лурдс си пасваха добре в леглото. Сигурна беше, че и той е на същото мнение.

Само че него го нямаше.

Изпълни я раздразнение при мисълта, че Лурдс броди из хотела, след като Наташа им бе наредила категорично да бъдат колкото се може по-незабележими. Нима бе излязъл навън и изложил на риск живота си и нейната история?

Започна да разчиства леглото. Когато се върнеше, щеше да я намери тук и да се отдадат на помирителен секс — той почти винаги бе най-добрият. Не мислеше, че Лурдс е твърде объркан от чувствата, които тя хранеше към него напоследък, но това не намали ентусиазма й.

Тогава забеляза жълтия бележник на бюрото, изписан с прилежния му почерк. Една дума се наби в очите й.

Атлантида

Вдигна като хипнотизирана бележника и прелисти страниците. Атлантида се срещаше на няколко пъти, сякаш Лурдс отново и отново беше достигал до един и същи отговор.

Островно царство. Удавена земя. Неподчинение пред бог. Един език.

Атлантида.

Забравила сексуалните си копнежи, Лесли грабна бележника, отнесе го в стаята си и засне страниците с цифровия си апарат. Сърцето й биеше бясно в гърдите. Очакваше Лурдс да се върне всеки момент.

Но той не се върна.

Когато приключи, върна бележника в стаята му. Мислите й препускаха. Това се оказваше по-голямо, отколкото си бе представяла. Разполагаше с чисто злато. Ако можеше да свърже по някакъв начин името на Лурдс с разкопките на Атлантида и звънеца, който бяха намерили, рейтингът на предаването й щеше да скочи до небето.

И не само това — щеше да продаде нови серии. Може би дори за ГОЛЕМИ пари. Ако разкопките на Атлантида в Испания се окажеха важни — а те ставаха още по-интересни с откриването на загадъчната врата, — тя щеше да има своя дял от сензацията.

Вълнението й нарастваше. Желанието за секс — също. Настани се в леглото и зачака. Нетърпеливо.

След още един час Лурдс най-накрая се наговори. Вълнението обаче все още кипеше в него, а мисълта за откритата от отец Себастиан масивна врата не го напускаше.

Не можеше да повярва, че Наташа е все още будна.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Диоп и Адебайо повикаха другите Пазители — каза Лурдс и седна на ръба на бюрото в другия край на стаята. — Ще се срещнем с тях в Лондон.

— Ще носят ли инструментите?

— Да.

— Показват голямо доверие в нас.

— Не — поклати глава Лурдс. — Не това е причината. А голямото им отчаяние. Работодателят на Галардо разполага с два от инструментите. Ако успее да ги разчете, а няма причина да не е в състояние да го направи…

Наташа му се усмихна дяволито.

— Признаваш, че някой друг може да бъде толкова талантлив с езиците като теб ли?

— Който и да е той, знае повече от нас за това, което търсим.

— Мислиш ли, че знае за Атлантида?

Лурдс не се поколеба. След като бе задала въпроса, всичко му се избистри.

— Най-вероятно.

Наташа сбърчи чело.

— Замислял ли си се за ролята на Църквата?

— Църквата ли? Католическата църква? — Лурдс поклати глава. — Защо им е…

— … да финансират и водят разкопки на място, което може и да е Атлантида — прекъсна го Наташа. — И аз се питах същото. Какъв интерес би могла да има Римокатолическата църква във всичко това?

Лурдс се замисли над думите й, тъй като да свърже двете събития — Атлантида и разкопките на Църквата с инструментите — наистина не му беше хрумвало. Но в светлината на потенциалната връзка с Атлантида — и като се има предвид с какви съкровища разполага в библиотеките и архивите си — как беше възможно Църквата да не знае нищо?

Изпълни се с безпокойство, когато обмисли последиците. Църквата разполагаше с мрежа, обхващаща целия свят. Ако някой бе в състояние да търси нещо в течение на стотици и дори хиляди години, това беше именно Римокатолическата църква.

— Мисля, че прекаляваме — каза той.

— Дали? — вдигна вежда Наташа.

— Дойде ред и на конспирациите.

— В работата си непрекъснато се сблъсквам с конспирации. Заговор за извършване на убийство. Заговор за обир. Заговор за измама. Тук има нещо скрито, и то може би от хилядолетия. А сега е на път да излезе на бял свят. Не мислиш ли, че някой ще поиска да го контролира?

Думите й бяха съвсем основателни от гледна точка на изследването, което правеше Лурдс, и това го разтърси.

— Никой не би могъл да предвиди, че земетресението ще изхвърли онова парче суша на повърхността — каза той.

— Когато някой хвърли труп в Москва река, едва ли очаква той да изплава отново. Но понякога се случва.

— Говориш за убийство — възрази Лурдс. — След най-много сто години всички свързани с него ще бъдат мъртви.

— Говоря за събитие. Ти спомена потъването на Атлантида. Унищожаването на Вавилонската кула. Това са събития с доста големи последици. И засега са единствените, за които знаеш. Ами ако има и нещо друго?

Лурдс се замисли. Имаше нещо друго. Трябваше да има. Ако инструментите бяха без значение, тогава защо бяха убили Юлия заради тях?

— Ще продължим да търсим — каза той.

— Очаквай по-голяма съпротива — отвърна Наташа. — Сигурна съм, че който и да стои зад Галардо, не е планирал да научаваш толкова много.

Лурдс кимна и се изправи.

— Може би си права.

— Сигурна съм, че съм права. Именно затова Галардо и хората му се мъчат да ни убият. — Наташа прегърна коленете си.

— Ще си вървя. — Лурдс тръгна към вратата. — По-добре опитай да поспиш няколко часа преди полета.

Ръката му беше върху дръжката на вратата, когато тя го повика обратно.

— Не ми се спи — каза тя.

Лурдс я погледна, мъчейки се да разбере какво иска да каже.

— Освен ако не изпитваш някакви скрупули — добави Наташа.

— Не — каза Лурдс и пристъпи към нея. Лесли не бе посещавала леглото му, откакто бяха в Нигерия. А и напоследък не хранеше особено добри чувства към него. Реши, че това е предостатъчно.

Наташа го прие с отворени обятия.

Грубото чукане по вратата го изтръгна от съня. Едва бе отворил очи, когато Наташа се освободи от прегръдката му и го прескочи с пистолет в ръка. Чаршафът се плъзна на леглото, разкривайки голото й тяло.

В същия момент вратата се отвори и Лесли нахълта вътре.

— Минава единайсет — рязко каза тя. — Ако не станете, ще изпуснем самолета. — Изгледа кръвнишки Лурдс. — А ти си истински кучи син, да знаеш.

Лурдс не знаеше какво да каже, затова премълча.

— Можех да я застрелям — каза Наташа на руски. Не направи никакъв опит да се покрие.

— Не — изграчи Лурдс, докато умът му се мъчеше да роди нещо смислено.

Без да каже нищо повече, Лесли излезе от стаята и си проби път през Гари, Диоп и Адебайо. Двамата възрастни мъже се опитваха да скрият усмивките си.

— Човече, това беше адски грубо — рече Гари. — Опитах се да я убедя да не използва резервната карта. Просто не пожела да ме слуша, след като чатна къде си.

— Би ли затворил вратата? — помоли Лурдс.

Гари отдаде отсечено чест и изчезна.

Наташа се надигна от леглото и тръгна към банята.

Лурдс остана да лежи, чувствайки се като нежелана награда в някакво свирепо състезание. Ако не беше си прекарал чудесно, сега сигурно щеше да му е криво. Той се зазяпа в изкусително поклащащите се бедра на Наташа, докато тя не го забеляза.

Сграбчи тениската от бюрото и му я хвърли.

— Обличай се.

— Можем да влезем заедно под душа — предложи. Лурдс. — Ще спестим време.

Наташа го погледна и се ухили.

— Ако съдя по последния път, ще закъснеем още повече — отвърна тя и затвори вратата на банята.

Лурдс изстена и се надигна с мъка. Полетът до Лондон се очертаваше дълъг. За щастие можеше да се зарови в превода на надписите. Ако всичко вървеше добре и имаше повечко късмет, може би щеше да е приключил, преди да кацнат.