Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Лурдс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Atlantis Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Броко

Заглавие: Кодът на Атлантида

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-999-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3216

История

  1. — Добавяне

8.

Москва, Русия

21.08.2009

— Не каза къде отиваме.

Лурдс погледна младата жена и се опита да проумее думите й.

— Какво?

— Не каза къде отиваме — повтори Лесли. — Опитвах се да си мълча, да бъда добрият войник, но май не ми се удава.

— И на мен — обади се Гари от задната седалка. Той беше операторът, когото Лесли избра за пътуването до Москва. Гари Конъли беше в средата на двайсетте си години, с дълга вълниста коса, която се спускаше до тесните му рамене. Носеше очила с кръгли стъкла и тениска на U2, която издаваше възрастта му.

По принцип Лурдс не обичаше да разкрива плановете и мислите си прибързано. Искаше му се обаче да сподели нещо с Лесли. Имаше чувството, че й го дължи.

— Отиваме в Московския държавен университет „Ломоносов“.

— Какво има там?

— Вече ти казах, че през годините двамата с Юлия Хапаева се консултирахме по различни проекти. — Гласът на Лурдс стана напрегнат. — Понякога тя работеше с документи, които съдържаха държавни тайни. Някои от откритията й бяха от тези, които властимащите не желаят да се разчуват в чужбина. Дори в съвременна Русия подобни простъпки се наказват със смърт.

— Дотук добре, но това не обяснява защо сме тръгнали към училището.

— Юлия беше всеотдайна в занаята си — каза Лурдс. — Не понасяше мисълта, че поредната й страхотна разработка никога не ще види бял свят. Винаги е искала някой да успее да завърши проектите й, в случай че с нея се случи нещо. Затова…

— … решаваме да направим набег в Московския университет — довърши Лесли. Ухили се, едновременно от вълнение от развоя на събитията и от собствената си съобразителност.

— Именно.

— Въпросът обаче е как ще успеем да се измъкнем от страната с онова, което ти е оставила.

Лурдс не отговори, но беше сигурен, че измъкването от страната ще бъде само един от проблемите им.

 

 

Московски държавен университет „Михаил Ломоносов“

Москва, Русия

21.08.2009

— Не знаех, че е толкова огромен — призна Лесли.

Лурдс вдигна глава и се загледа във внушителния комплекс. Централната кула на основната сграда се извисяваше на тридесет и шест етажа. Университетът бил основан през 1755 г., но зданието било построено по заповед на Сталин, като един от седемте проекта, осъществени от някогашния генерален секретар на Комунистическата партия по време на управлението му. През 50-те години основната сграда на университета, както и двойниците й, били най-високите постройки в Европа.

Гигантски часовници, барометри и термометри, статуи и релефи покриваха стените отвън. Вътре сградата имаше собствено полицейско управление и поща, административни помещения, банкови офиси, библиотека, плувен басейн и няколко магазина.

Гледката беше изключително впечатляваща за всеки новодошъл.

— Зная — каза той на Лесли. — И аз изпитах същото, когато дойдох за първи път тук. Не ми се вярва някога да успея да свикна и да престана да му обръщам внимание.

Оставиха колата на улицата, вместо да паркират в района на университета. Лесли се заинтересува защо спират толкова далеч и Лурдс й обясни, че не му се ще да се набиват на очи.

Тя с неохота се съгласи на дългата разходка. Операторът Гари далеч не беше толкова ентусиазиран.

Въпреки икономическите трудности, с които се сблъскваше страната, районът на университета беше добре поддържан и чист. Тук-там се забелязваха цветни лехи и храсти, макар и малобройни.

Студенти и преподаватели щъкаха из алеите и се събираха пред входовете. Лурдс трепна, когато видя групичките. Напомняха му неговите курсове. Студентите му бяха способни и обичаха предмета си, но Лурдс се наслаждаваше на първите няколко дни от семестъра, защото можеше да се среща с тях, преди напълно да са се потопили в науката.

Неколцина професори го поздравиха, докато крачеше целеустремено напред. Отвръщаше им, без да се замисля, на езика и диалекта на другия. Забеляза, че Лесли изглежда странно замислена. После се сети, че тя не знае руски, а още по-малко наречията му.

Поведе нея и Гари нагоре по стълбите и се възползва от факта, че за момент са останали насаме.

— Просто се усмихвайте и кимайте — каза им той. — Аз ще се оправя с говоренето.

— Знам — каза Лесли. — Но е странно. Не е като да отидеш на покупки в китайския квартал. Там мога да се оправя, макар и да не говоря китайски. Знам, че мога да разговарям с хората, защото повечето от тях знаят поне мъничко английски.

— Хората тук знаят много повече английски от тях — предупреди я Лурдс. — Повечето американци не говорят чужди езици. Английските ученици учат повече езици от американските, затова предполагам, че знаеш най-малко още един. А в Русия нашият език се учи доста усърдно. И в доста случаи с много добри резултати.

— Добре.

— Така че вероятно ще можеш да разговаряш с всеки, с когото се срещнем тук. Предпочитам обаче засега да не се афишираме като тумба чужденци из коридорите.

— Разбрано — каза тя.

Лурдс показа читателската си карта, която Юлия му бе уредила, и размени любезни думи с възрастния мъж, който се грижеше за колекциите в голямата библиотека. Човекът го помнеше от предишните му посещения с Юлия.

— А, професор Лурдс — каза той. — Отново ли сте при нас?

— За известно време — отвърна Лурдс, и подаде картата си.

— Да ви помогна ли с нещо? — попита мъжът, докато му я връщаше.

— Не, благодаря. Мога да се оправя.

Отиде в дъното на голямото помещение, пълно с лавици. Остана извън полезрението на библиотекаря и закрачи между рафтовете, постепенно приближавайки към целта си. Библиотеката се наблюдаваше с камери и не му се искаше да изглежда прекалено припрян.

Само неколцина студенти и преподаватели се ровеха из книгите. Никой от тях не му обърна особено внимание.

Лурдс навлезе още по-навътре сред лавиците и намери секцията, където се намираха трудовете по езикознание. Със задоволство забеляза, че книгите с неговото име заемат доста място. Разбира се, повечето бяха екземпляри от превода му на „Креватните упражнения“. По оръфаните корици личеше, че интересът към книгата е доста сериозен.

— Доколкото виждам, читателските вкусове на университетите не се различават особено в различните страни — иронично отбеляза Лесли.

— Поне не много. За мен е важно, че има нещо, което да ги накара да търсят знания. Сексът, или поне обещанието за секс, привлича много повече внимание от всичко останало на този свят, особено ако си на деветнайсет. — Лурдс хвърли поглед към Лесли. — А и не само тийнейджърите го харесват. Доколкото си спомням, именно въпросната книга е привлякла твоето внимание към мен. И не се съмнявам, че с нейна помощ си спечелила и продуцентите.

Лесли леко се изчерви.

— Естествено, от маркетинговия отдел харесаха идеята.

— Естествено. Предполагам също, че ще се споменава и в рекламата за сериите.

— Това притеснява ли те?

— Ни най-малко. Получавам хонорари от тази книга. — Лурдс се ухили. — Както виждаш, тя се е превърнала в нещо като международен бестселър. Осигури ми доста по-различен начин на живот от този на прост книжен плъх.

Лурдс коленичи пред книгите и извади четири от тях. Вдигна ръка и прокара длан по лавицата отгоре. Не усети нищо.

Обхвана го разочарование. Не очакваше да си тръгне с празни ръце. Свали ръката си.

— Какво има? — попита Лесли.

— Празно е.

Лесли коленичи до него и се наведе, за да погледне под лавицата.

— Може да не е имала време да остави нещо.

— Винаги ли използвате тази лавица?

— Да.

Лесли вдигна очи и посочи редицата книги над онази, която оглеждаха.

— Някои от книгите ти са там горе.

Лурдс погледна и видя, че наистина е така.

— Явно библиотеката е сметнала за необходимо да си набави повече бройки от моите трудове. — Прокара ръка под горната лавица и напипа правите ръбове на закрепената там миниатюрна флаш памет. Дръпна я, но тя не се освободи.

— Какво има?

— Заклещена е. — Лурдс извади фенерче колкото химикалка от джоба си и погледна малката защитна кутийка. Светлината заблещука по капчиците засъхнала течност по краищата й.

— Прилича на някакво лепило — каза Лесли.

— Не очаквах това. — Рафтът се разтресе от натиска му. При втория опит кутийката се откъсна, като изпука силно. Лурдс издърпа ръка. Плячката беше между пръстите му.

— Леле — обади се Гари. — Дано не си я потрошил.

Лурдс впери поглед през светлосинята мътилка на пластмасата, но не успя да различи ясно съдържанието. Надяваше се всичко да е цяло.

В същия миг в края на редицата се появи някакъв силует.

— Професор Лурдс?

Лурдс вдигна очи и видя библиотекаря.

— Случило ли се е нещо? — попита дребният мъж. — Стори ми се, че чух някакъв шум.

Лурдс не знаеше какво да отговори. Не бе успял да скрие паметта. Библиотекарят несъмнено я беше видял.

Галардо се чувстваше уязвим, докато прекосяваше библиотеката на руския университет. Беше облечен нормално — широки панталони, половинки и пуловер, а отгоре — дълго вълнено палто.

Но гардеробът не можеше да промени очите му.

Един поглед беше достатъчен, за да се види, че не е студент.

Ди Бенедето и Чимино покриваха фланговете. По-младият мъж разменяше по някоя дума с минаващите жени. Усмихваше се често и имаше вид на студент, дошъл да прочете някаква статия.

Мирошников, един от хората, които им помагаха в Москва, чакаше пред входа на библиотеката. Именно той беше проследил Лурдс и телевизионния екип в сградата.

— Още ли е вътре? — попита Галардо. Говореше на английски, защото само така можеха да се разберат с Мирошников.

— Да.

Галардо кимна и пръстите му докоснаха пистолета със заглушител, който носеше в джоба си.

— Къде?

— В дъното.

— Да вървим.

Мирошников поведе, следван плътно от Галардо. Отляво се чу рязък шум. Старецът зад библиотекарското бюро моментално наостри уши, стана и тръгна към източника на звука.

Галардо тръгна зад него, но направи знак на Ди Бенедето и Чимино да се разделят. Те изчезнаха сред рафтовете с книги почти моментално.

Мирошников се намираше непосредствено отпред и отляво. Пространството пред Галардо беше чисто. Пръстите му се свиха в юмрук около дръжката на пистолета.

Библиотекарят спря така внезапно, че Мирошников едва не се блъсна в него.

— Професор Лурдс — тихо възкликна библиотекарят. В гласа му се долавяше укорителна нотка.

Галардо спря няколко крачки назад и се заслуша. Мирошников прекоси пътеката и зае позиция до съседния рафт.

Когато Лурдс отговори, Галардо разпозна гласа на професора, но не разбра какво казва. Явно Лурдс говореше свободно на руски.

Надникна зад ъгъла и видя Лурдс и хората му да стоят като виновни деца пред библиотекаря. Сбръчканият старец пристъпи сред тях. Явно беше обезпокоен.

Вниманието на Галардо бе привлечено от малката пластмасова кутийка в ръцете на Лурдс. Библиотекарят беше доста смутен и Галардо се опасяваше, че всеки момент ще повика охраната. Не биваше да позволи подобно нещо.

Извади пистолета от джоба си, скри лицето си зад скиорски очила и излезе зад ъгъла. Мирошников повтори движенията му едно към едно. От прикрепените към дулата заглушители пистолетите им изглеждаха огромни и заплашителни. Галардо се надяваше появата им да бъде достатъчна, за да попречи на когото и да било да направи някоя глупост.

— Аз ще взема това — излая той на английски.

Вече наистина раздразнен, библиотекарят се обърна към него. Галардо очакваше гневна тирада, но тя замря на съсухрените устни на стареца при вида на оръжието.

— На колене — заповяда Галардо. — С кръстосани глезени.

Библиотекарят се отпусна на колене и едва успя да заеме позата.

Лурдс беше запазил достатъчно присъствие на духа, за да започне да отстъпва назад. Беше хванал младата жена с едната си ръка и я дърпаше зад себе си.

— Ако се наложи да ви застрелям, професор Лурдс, ще го сторя. — Галардо държеше пистолета насочен към него. — Започвам да си мисля, че ще бъдете далеч по-малка неприятност, ако сте мъртъв.

Ди Бенедето излезе от прикритието си в другия край на рафта.

Пътят за бягство беше отрязан и Лурдс замръзна на място.

Галардо се ухили. Знаеше какъв е видът му със скиорските очила — заплашителен, естествено. Тръгна бавно напред. Мирошников вървеше зад него.

— Аз викам да ги убием направо тук — обади се Ди Бенедето. — Не ни трябват живи.

Преди Галардо да успее да отговори, зад него се чу глухо шляпване. Отпред Ди Бенедето отстъпи настрани, хвана пистолета с двете си ръце и той се насочи право в Галардо.

— Внимавай — предупреди го той.

Галардо се опита да се обърне. Чу движението зад себе си. Завъртя глава и видя Мирошников да лежи в безсъзнание на пода. В същия миг във врата му се допря дуло на пистолет.

— Мръднеш ли, ще те застрелям — изрече студен женски глас.

Наташа Сафарова стоеше зад едрия мъж и притискаше дулото към врата му. Ако дръпнеше спусъка, куршумът щеше да разкъса гръкляна му.

Адреналинът бушуваше в кръвта й, докато се опитваше да установи къде се намира другият мъж. Беше пристигнала в университета след Лурдс и преследвачите му. Не я забелязаха, когато паркира малко по-нагоре и тръгна към библиотеката съвсем малко зад тях.

— Кажи на приятелите си да хвърлят оръжието — посъветва го тя. — Иначе ще те убия и ще рискувам с тях. Лично аз обичам да рискувам. А ти?

Преди мъжът да успее да отговори, Лурдс се хвърли напред. На Наташа й се прииска да изкрещи. Професорът си търсеше белята.

Лурдс сграбчи ръката на младия мъж и я вдигна нагоре. Пистолетът издаде тих кашлящ звук. Куршумът се заби в тавана над тях. Посипа се тънка струйка прах. Преди младежът да дойде на себе си, Лурдс измъкна една дебела книга от лавицата и я стовари в лицето му.

От разбития нос на стрелеца потече кръв и той залитна назад. Лурдс използва моментното му замайване и изби пистолета от ръката му. Обърна се, сграбчи младата жена за китката и я задърпа.

Противно на всички очаквания, здравенякът до Наташа понечи да се хвърли напред. Тя бързо го сграбчи за брадичката и притисна още по-силно дулото в шията му.

— Кофти идея.

Мъжът замръзна.

Двамата гледаха безпомощно как Лурдс и спътниците му изчезват между рафтовете. Наташа изруга наум.

Вдигна очи и видя охранителната камера на тавана. Сръга пленника си да тръгне към края на пътеката. По-младият се опита да изпълзи до оръжието си. Наташа го изрита в слепоочието и го просна на пода в безсъзнание.

Смъкна рязко скиорските очила на здравеняка, хвърли ги и го обърна с лице към камерата.

— Кажи на приятеля си да излезе — заповяда тя. — Веднага!

— Чимино — обади се здравенякът. — Излез така, че да може да те вижда.

Миг по-късно четвъртият мъж се появи. Държеше пистолет със заглушител и пръстът му беше на спусъка.

— Хвърли оръжието насам — нареди Наташа.

Мъжът се подчини.

— Лягай на пода. По корем. Ръцете на главата. Знаеш си упражнението.

Мъжът се поколеба, но здравенякът му изръмжа нещо и той легна на пода.

Наташа се чудеше какво да прави. Искаше да се обади за помощ и да прибере нападателите, но знаеше, че Лурдс може да се измъкне от Русия, ако го изпусне. Тогава забеляза безжичната слушалка в ухото на здравеняка.

— Колко хора имаш отвън?

Онзи не отговори.

Тя реши, че това няма значение. Със сигурност бяха достатъчно, за да убият или заловят Лурдс.

— Дай ръка.

Мъжът не се подчини и тя го удари с пистолета в челюстта.

Той протегна ръка.

С привични движения Наташа щракна белезниците на китката му.

— По корем.

Здравенякът бавно се отпусна на пода. Тя знаеше, че пленникът й дебне удобен момент да си сменят ролите. Беше успяла благодарение на изненадата. Когато мъжът беше на пода, тя го закопча за лежащия в безсъзнание.

Завъртя се и побягна. Надяваше се, че ще успее да спаси Лурдс от убийство или залавяне от мутрите на здравеняка. Имаше въпроси и искаше да научи отговорите им.

Сърцето на Лурдс биеше като пневматичен чук. Той притисна длан до джоба на сакото си, за да напипа твърдите ръбове на защитната кутийка. Още е тук. Слава богу. Надяваше се да не е рискувал живота си напразно.

Тичаше, без да пуска ръката на Лесли. Не искаше тя да спира. Съмняваше се, че едрият мъж от библиотеката е дошъл самичък.

Озоваха се навън и се втурнаха през двора. Дъхът изгаряше гърлото му. Озърна се през рамо и видя Гари само на няколко крачки отзад. Младежът мъкнеше камерата си с лекота и поддържаше изненадващо бързо темпо.

Лурдс събра сили и се насочи натам, където бяха паркирали колата. Не си направи труда да се движи по тротоара. Студенти и преподаватели им хвърляха тревожни и озадачени погледи, но всички се махаха от пътя им.

— Хей — извика Гари. — Размърдай се, народе. Имаме си компания.

Стомахът му се сви. Погледна назад и видя тримата мъже, които тичаха по улицата да ги пресрещнат. Не бяха студенти — не бяха дори руснаци, ако се съдеше по външния им вид. Корави мъже с твърди погледи. Трябваше да се досети, че едрият е оставил свои хора да дебнат наоколо.

Явно прекомерното използване на сила му беше запазена марка.

Засега не бяха извадили оръжия — но пък и бяха твърде далеч и се движеха прекалено бързо през тълпата студенти, за да могат да стрелят, без да рискуват да улучат някой от минувачите. Това положение нямаше да се задържи дълго.

Настигаха ги.

Лурдс изруга. Беше толкова превъзбуден, че дори не обърна внимание на какъв език. Рязко се отклони от улицата, на която бяха паркирали. Нещата определено не вървяха на добре, всъщност едва ли можеха да бъдат…

— Професор Лурдс!

… по-зле. Но Лурдс грешеше.

Заповедническият вик привлече вниманието му. Разпозна гласа. Озърна се през рамо и видя Наташа Сафарова, която го настигаше бързо.

Явно наред с другите си таланти тя беше и добър бегач. Ръцете и краката й работеха като на професионален спринтьор. Настигна ги като на шега. Пистолетът й бе изваден и моментално привличаше тревожните погледи на всеки, който го забележеше.

Лурдс беше един от разтревожените.

— Арестуван сте — викна Наташа, като продължаваше да тича след тях. Насочи пистолета към него.

Лурдс не забави крачка.

— Спрем ли — възрази той, сочейки назад към другите преследвачи, — онези хора ще ни убият.

Наташа хвърли бърз поглед в посоката, в която той сочеше. Мъжете, които бе оставила в библиотеката, тъкмо се появяваха на изхода; двамата, които бяха в съзнание, носеха третия, който беше закопчан за единия от тях. Не изглеждаха особено щастливи. Но пък беше малко вероятно да успеят да ги настигнат.

— Имам кола. Последвайте ме — каза тя и почти без усилие задмина Лурдс, Лесли и Гари. — Ако не се подчините, ще ви застрелям.

— Какво? — задъхано възкликна Лесли. Спъна се и едва не падна. — Да не я следваме? С онези зад нас? Тази е луда.

Лурдс й подаде ръка, за да й помогне да запази равновесие.

— Не говори, а тичай — посъветва я той. Луда или не, Наташа Сафарова беше единственият им шанс.

Следвайки въоръжения си водач, тримата спринтираха по страничната улица към един седан на паркинга.

Наташа отключи с дистанционното.

— Влизайте.

Рязко спря до мястото на шофьора и отвори вратата. Вместо да влезе вътре, опря ръце на тавана и се прицели към тримата, които приближаваха към тях.

Те се пръснаха, а маневрата им очевидно бе добре отработена. В ръцете им се появиха оръжия.

Лурдс бе напълно убеден, че всеки момент ще го направят на парчета. За миг замръзна на място.

— Влизайте! — нареди Наташа. — Снишете се. Двигателят би трябвало да ви предпази от куршумите.

Лурдс се затутка със задната врата и най-накрая успя да я отвори. Паниката го стискаше за гърлото. Насили се да се концентрира върху задачата си и да не се обръща към преследвачите.

— Внимавайте! Ако стреляте по тях, можете да улучите някой студент! — предупреди той на руски, за да го разбере веднага. Наташа говореше английски добре, но това не означаваше, че ще бъде на ниво в разгара на битка. Лурдс бутна Лесли към отворената врата и я прикри с тялото си.

— Знам — също на руски отвърна Наташа. — Няма да стрелям, но те не го знаят. Влизайте, преди да са се сетили.

Лесли изпълзя навътре в купето. Гари се метна след нея, преди Лурдс да успее да влезе. Двамата заеха цялата седалка и не му оставиха място. Лурдс затръшна вратата, отвори предната и се хвърли на мястото до шофьора. Сниши главата си ниско под таблото.

Тримата от другата страна на улицата бяха приклекнали. Единият се прицели с пистолета си и стреля. Куршумът разби предния десен прозорец. По гърба на Лурдс се посипаха парчета стъкло. Той трепна и прикри глава с ръцете си.

Наташа рязко отвори вратата си и се озова зад волана. Завъртя ключа и двигателят оживя.

Лурдс погледна към нея.

Тя прехвърляше пистолета от едната си ръка в другата. Когато отново го хвана с дясната, го насочи към Лурдс.

— Долу.

Сигурен беше, че това не е предупреждение да се пази от неприятелския огън. Наташа стреля над главата му към преследвачите. Още куршуми от тяхната посока улучиха колата. Ударите отекваха оглушително в затвореното пространство.

— По дяволите! — изкрещя Гари от задната седалка. — Мърдай, жено! Да не чакаш сигнал от господ или нещо такова?

Наташа натисна газта. Двигателят изръмжа като притиснат в ъгъла звяр, гумите зафучаха по паважа и ги понесоха напред.

Лурдс държеше ръцете си на таблото, но рискува и погледна. Наташа отби в отсрещното движение. За миг се уплаши, че ще се блъснат в един товарен камион. Видя как очите на шофьора се разширяват от другата страна на предното стъкло. Наби спирачки и камионът се завъртя. Бронята му се размина на сантиметри с тях.

— Ох, мамка му! — изкрещя Гари.

Наташа рязко завъртя волана и се насочи към бордюра. Колата подскочи сякаш в знак на протест. Миг по-късно отново рязко зави и слезе обратно на улицата. Гумите изсвистяха и замириса на изгоряло, след което полетяха напред по платното.

Лурдс беше убеден, че сега животът му е точно толкова застрашен, колкото и в университета, когато тримата въоръжени убийци ги държаха натясно между рафтовете. Вкопчи се в таблото и му се прииска да можеше да си сложи колана.

— Добре, професор Лурдс — спокойно рече Наташа. — А сега ще си поговорим.

— За какво? — попита той, все още задъхан от тичането и прилива на адреналин.

— За това какво правехте в библиотеката. Какво взехте оттам. — Наташа рязко завъртя волана и изпревари една бавна кола. Върна се обратно в платното миг преди да се блъсне челно в отсрещния автомобил. — И за това какво знаете за смъртта на сестра ми.

Натисна газта до дупка и колата полетя напред.

— Моментът не е от най-подходящите — изтърси Лурдс, който беше затворил очи и се бе стегнал в очакване на сигурния сблъсък. Такъв не последва. Наташа избягна опасността като Джеф Гордън на последната обиколка на шампионската надпревара за Некстел.

— Може да нямаме по-подходящ. Говорете. — Рускинята рискува да отклони очи от пътя и да му хвърли свиреп поглед.

— Ох, народе — обади се Гари от задната седалка. — Имаме си опашка.

Лурдс се завъртя и погледна през рамо. Две коли се носеха с пълна скорост след тях. Посегна към колана и успя да се закопчае, а Наташа отново започна да взема предпазни мерки. От резките поднасяния, коланът се впиваше в гърдите му. Лурдс пое дълбоко дъх, подготвяйки се да говори.

Дамата имаше право.

Подходящото за разговори място започваше да прилича на лукс.