Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (16)

16.

Пещера 42

Гробищни катакомби на Атлантида

Кадис, Испания

04.09.2009

Дългото катерене остави отец Себастиан без дъх и му напомни, че вече не е млад. Въпреки ежедневните си разходки той често се застояваше между библиотечните рафтове, вместо да обикаля обекта. Четенето не беше физическа дейност. Но въпреки всичко успя да се справи. Изкачи се чак до върха на купчината отломки, макар и не толкова бързо, колкото по-младите му колеги.

Лъчът от фенера на един от работниците обходи вътрешността на пещерата и освети катакомбите. Залата бе издълбана в твърдата скала и опразнена, за да се направи място за мъртвите. Между стените, които се издигаха от пода до тавана като огромни библиотечни рафтове и напомняха на Себастиан за стар радиатор, минаваха пътеки.

— Прилича на село за мъртвите — тихо рече един от работниците.

От другата страна на отвора също бяха нападали отломки. По-едрите камъни се бяха изтърколили надолу между стените на гробовете.

Атлантида.

Името се въртеше вихрено в главата на Себастиан. Най-прочутият от всички изгубени светове. А ето че поне една малка част от величавото й минало се простираше пред него. Банална истина и от двете му специалности беше, че душата на една култура се разкрива в начина, по който тя се отнася към мъртвите.

Себастиан се обърна толкова бързо, че едва не падна. Един от швейцарските гвардейци инстинктивно посегна да го задържи.

— Трябва да сляза — каза той. — Трябва да видя. Помогнете ми.

— Отче — меко рече един от гвардейците, — пътят не изглежда безопасен.

— Страхувам се, че не можем да ви пуснем — обади се един от работниците. — Шефът ни каза да ви доведем дотук, но само толкова.

— Тогава трябва да говоря с Бранкати — каза Себастиан и се обърна към най-близкия работник. — Мога ли да използвам радиостанцията?

— Господин Бранкати е упорит човек — отвърна работникът. — Но нищо не ви пречи да се опитате.

След като мъжът показа на Себастиан как да използва устройството, свещеникът включи микрофона.

— Господин Бранкати? Дарио?

— Да, отче — отговори Бранкати.

Себастиан впери поглед в мрака, който обгръщаше вечните жилища на онези, които някога бяха изпълвали с живот града над себе си. По най-консервативната му преценка в криптата би трябвало да лежат най-малко хиляда тела.

— Трябва да се спусна долу.

— Изчакайте — каза Бранкати. — Нека хората ми първо обезопасят терена.

— Само за малко. — Усети умолителната нотка в гласа си и това го смути.

— Не искам да пострадате.

— Не вярвах, че разкопките ще доведат до подобно нещо — призна Себастиан. — Чувствам се като хората, разкрили гробницата на Тутанкамон. Трябва да видя какво сме открили.

— Спомнете си какво се е случило с онези хора. Не можете ли да изчакате, докато…

Себастиан го прекъсна.

— Дарио, след няколко минути ще говоря по телефона с папата. Вече знаем, че от екипа изтича информация. Няма да успеем да запазим това в тайна. Не искам да казвам на Светия отец, че все още не знаем какво сме намерили. А ти?

Бранкати помълча малко.

— Добре, отче. Но се пазете. Слизате и веднага се качвате обратно.

— Разбира се. — Себастиан върна радиото на работника. — Чухте ли?

Мъжът кимна, но не изглеждаше особено радостен от положението.

— Можете или да ме водите, или да вървите след мен — рече Себастиан.

— Ще водя, отче — каза младият мъж. — Но ще трябва да правите каквото ви казвам. Искам и двамата да сме в безопасност.

Себастиан кимна и се приготви за спускането.

 

 

Хотел „Радисън САС Лайпциг“

Лайпциг, Германия

04.09.2009

Наташа веднага пое командването в свои ръце. Галардо и хората му бяха от другата страна на вратата, време за губене нямаше.

— Обадете се на Гари — каза тя с надеждата, че младежът още е жив. — Кажете му да се маха от стаята си. Да хване най-близкото стълбище.

Смъкна тениската си и остана чисто гола. Лурдс и Лесли я зяпнаха, но тя не им обърна внимание. Не се стесняваше от тялото си.

— Действайте!

Лурдс реагира пръв и тръгна към стационарния телефон.

— Да се надяваме, че най-напред са тръгнали към вашата стая, професоре. Аз бих постъпила точно така. А това ще ни даде време. — Наташа не пусна пистолета, когато намери джинсите си и ги обу, без да си прави труда да слага бельо. — Лесли, обади се на рецепцията и извикай охрана. Кажи им, че някой се опитва да проникне в стаята ти. С Лурдс сте врата до врата.

Лурдс говореше бързо, но Наташа чувстваше погледа му върху себе си, докато навличаше лека плетена блуза. Ако животът им не беше в опасност, сигурно щеше да изпита известно задоволство. Забеляза, че Лесли определено вижда накъде е насочено вниманието на Лурдс.

За съжаление ревността й можеше да убие всички. Тя продължаваше да стои на място и да не изпълнява нарежданията.

— Живо! — каза Наташа.

Сепната, Лесли се обади на рецепцията по мобилния си телефон. Викаше охраната, докато Наташа намери чифт маратонки и ги надяна.

Заряза останалата част от гардероба си. Извади от куфара си джоб колан с допълнителни пълнители за пистолета (беше ги купила от местен търговец на черно в деня на пристигането им в Лайпциг) и го препаса през кръста си.

Лурдс остави слушалката.

— Гари ще ни чака в лобито.

— Охраната идва — каза Лесли.

Напрежението свиваше стомаха на Наташа. Щеше да е по-добре, ако не беше единствената с опит в подобни ситуации и с оръжие в ръка.

Тръгваме веднага — каза тя. — Веднага щом излезете, тръгнете към стълбището в другия край на коридора. Движете се бързо, но не тичайте. Не бива да привличаме внимание върху себе си. И никакъв асансьор.

— Но това са седем етажа — каза Лесли.

— Ако искаш да станеш мишена само за да си спестиш няколко стъпала, нямам нищо против — сви рамене Наташа. Възражението на Лесли идеално пасваше на настроението й в момента. — Тръгвай към асансьора. Можеш да послужиш за примамка. И гледай да не те убият прекалено бързо.

Лесли млъкна, потресена от безцеремонните думи.

Лурдс я хвана за ръката.

— Никакви асансьори. Тръгваме по стълбите.

— Добре тогава — каза Наташа.

На вратата се почука.

Проклинайки, без дори да помисли да погледне през шпионката, защото хората на Галардо можеха първо да стрелят и после да проверяват кой, кой е, Наташа отвори широко вратата. Рязкото движение свари двамата отвън неподготвени. Ръцете им посягаха към оръжията под саката, но все още не ги бяха извадили.

Тя насочи пистолета в лицето на първия, но знаеше, че онзи отзад също вижда какво става.

— Докоснете ли оръжията си, сте мъртви — каза тя на английски с надеждата, че я разбират. — Горе ръцете.

Не беше сигурна дали разбраха езика или голата, сурова заплаха на дулото. Така или иначе, и двамата вдигнаха ръце.

— Влизайте. Бързо. — Наташа направи знак с пистолета. Изтръгна слушалките и микрофоните им и накара Лурдс да ги претърси и да вземе пистолетите им. И двамата мълчаха.

И двамата се мръщеха.

— На колене. Кръстосайте глезените. Ръцете на главата — заповяда Наташа, докато вземаше един по един пистолетите от Лурдс. Затъкна своя на кръста си и насочи към двамата единия от техните пистолети със заглушители. Помисли си, че ще е справедливо, ако умрат от собствените си оръжия.

Те не помръднаха.

— Добре, да опитаме отново — каза Наташа. — И ще застрелям онзи, който не разбира английски.

Лурдс изтърси нещо на италиански. Двамата бързо паднаха на колене.

Добре де, може пък наистина да не знаят английски — реши Наташа.

В края на коридора се чу трясък на разбита врата. Времето им изтичаше.

— Да вървим. — Наташа отвори отново вратата и даде знак на другите да тръгнат пред нея. Пистолетът й продължаваше да сочи към пленниците.

— Ще застрелям първия, който излезе навън — каза тя с надежда, че разбират намерението й, ако не думите.

Излезе в коридора и последва Лесли и Лурдс към стълбището. Държеше единия от пистолетите скрит до крака си и не изпускаше от очи вратата. Мъжете вътре нямаше да останат дълго в стаята. Знаеше го. Не бе направила и шест крачки, когато чу вратата да се отваря зад нея.

— Галардо! — викна единият от тях.

Наташа вдигна пистолета. Натисна два пъти спусъка. И двата куршума улучиха вратата на сантиметри от лицето на мъжа.

Той бързо се скри обратно в стаята — бавно летящите куршуми не успяха да пробият вратата, но белята вече беше станала.

Въпреки заглушителя Галардо я беше чул.

Той стоеше с хората си в другия край на коридора, пред стаята на Лурдс. Обърна се, щом чу кашлящите звуци на пистолета и плясъка на куршумите във вратата.

Лурдс вече беше стигнал до вратата на стълбището и я отвори.

Наташа се възползва от прикритието й и стреля, за да ги накара да потърсят прикритие.

— Давайте! — викна тя през рамо. — Аз ще ги задържа.

Лурдс се поколеба.

— Тръгвай! — заповяда Наташа и приклекна, когато куршумите се забиха в стената и вратата.

Лесли дръпна Лурдс и двамата заслизаха по стълбите.

Долепена до касата, Наташа изчака няколко мига и рязко се извъртя. Опитваше се да бъде хладнокръвна, но беше трудно. Дори когато бе на улицата с Черновски, не й се беше случвало да влиза в подобни престрелки. Случвало се беше да преследват група престъпници, но обикновено гонеха само един човек. И никога повече от трима. А сега в коридора имаше най-малко петима.

Видя най-близкия до вратата и стреля в торса му. Намираше се на около шест метра от нея и тичаше с всички сили. Заглушеният пистолет изкашля и затворът остана в задно положение.

Улученият се препъна и блъсна глава във вратата. Загърчи се. Другите в коридора тичаха към нея. Куршумите им забарабаниха наоколо.

Наташа се скри до вратата и хвърли празния пистолет на пода. Извади другия и свали предпазителя. Огледа вратата и видя, че нито един от куршумите не бе успял да пробие металната й обвивка. Заради заглушителите оръжията на враговете й имаха по-малко мощ от нейния пистолет.

Всяка частица от тялото й крещеше да побегне. Вместо това тя протегна ръка и размаха дългата цев пред флуоресцентните лампи. Тръбите избухнаха, посипа се стъкло и стълбището потъна в полумрак, нарушаван от светлините на горния и долния етаж.

Насили се да приклекне в ъгъла до стълбите. Чу как Лурдс и Лесли се отдалечават. Стъпките им отекваха по стълбите. Изглежда поддържаха здраво темпо.

Вратата се отвори предпазливо. Наташа държеше пистолета, без да трепне.

Хайде, ела ми. Не обичаше да прави засади, но освен да оцелее, тя трябваше да отмъсти за сестра си и място за колебание нямаше.

Имаше да си връща на Галардо и хората му за Юлия. Дебнеше, без да изпитва и капчица милост.

Един от мъжете надникна през вратата. Тя го застреля между очите. Стигна до долната площадка, преди тялото му да падне на земята. Мъртвецът на прага може би щеше да забави останалите за момент.

Тичаше, сякаш животът й зависи от това — което си беше самата истина.

Пет етажа по-долу настигна Лурдс и Лесли. Лурдс водеше и се мъчеше да задържи Лесли на крака. Това изненада Наташа. Беше очаквала професорът да се препъва, а не Лесли. Той явно беше в много по-добра форма, отколкото бе предполагала. А Лесли бе паднала духом от напрежението. Или може би не беше така просто?

Лурдс отвори вратата на лобито и понечи да премине през нея.

— Чакай — спря го Наташа и изтича до него. Задъханите хрипове на Лесли тайничко й доставиха удоволствие и тя се изненада, че може да бъде така отмъстителна, докато животът й висеше на косъм.

Скри пистолета зад гърба си и надникна в лобито. Рецепцията не се виждаше оттук, но не забеляза никой да ги дебне.

— Ще оставим колата и ще вземем такси — каза Наташа на Лурдс и Лесли. — Ако Галардо е успял да проникне в хотелската база данни и да получи информация за нас, няма да може да ни проследи по номера.

Лурдс кимна.

— Тръгвайте — каза Наташа. — Аз ще ви прикривам.

На ъгъла ги чакаха двама мъже в костюми и с насочени пистолети.

— Охрана! — каза единият на немски. — Свалете оръжието!

 

 

Пещера 42

Гробищни катакомби на Атлантида

Кадис, Испания

04.09.2009

След като се справи с бариерата от камъни, спускането стана далеч по-лесно. Себастиан трепереше от вълнение и ужас, когато пристъпи между гробовете. Ако мястото наистина беше това, което се предполагаше, трябваше да бъде предпазлив.

Двамата швейцарски гвардейци стояха до него. Те също носеха фенери.

Привлечен от зловещата гледка на мъртъвците, лежащи в простите си гробове, Себастиан коленичи пред най-близката ниша и погледна в кухината. Беше издълбана от човешка ръка. Ъглите й бяха заоблени, на равни разстояния. Това бе грижливо изработен съд за човешките останки и артефактите, които ги съпровождаха.

Всички гробове бяха изработени с едно и също внимание и умение.

Себастиан се загледа в тялото, което лежеше вътре. Съдейки по костите, покойникът беше мъж. Личеше си по ширината на тазовите кости. Изпъкваха през покриващия го саван. Използвайки като мярка ръката си от лакътя до върха на пръстите, Себастиан прецени, че мъжът е бил около метър и осемдесет, твърде висок за времето, в което е живял. Формата на черепа му изглеждаше нормална. Нямаше никакви особени деформации на костите или зъбите, каквито бе виждал на безброй обекти по целия свят.

Освети с фенерчето си останките от савана. Искаше му се да го махне и да види какво има под него, но знаеше, че не може да го направи. Преди да се докосне нещо в погребалната крипта, всяка находка трябва надлежно да се документира, измери и каталогизира.

Все пак през дупките в покривалото можеше да се види това-онова. Мъжът бе облечен в сива, черна или тъмносиня роба — трудно беше да определи цвета й след толкова много време. Зъбите му са били в много добро състояние в момента на смъртта. Това беше странно, тъй като при повечето доживели до зрелост през онези далечни епохи винаги се откриваха зъбни проблеми. Тези, които са се хранели с просо и други твърди зърна, обикновено бяха с износени зъби от постоянното търкане. Онези, които са мелели зърното си — също, тъй като хромелните камъни оставят песъчинки в брашното, а те износват емайла много бързо. Този човек обаче имаше зъби, с които би се гордял всеки съвременен киноактьор.

При врата на покойника, под скръстените му ръце проблесна метал.

Себастиан се наведе още мъничко напред и с помощта на молив предпазливо премести савана, за да разкрие находката под него. Беше огърлица, изработена от бяло злато или сребро.

Накитът беше във формата на човек с приятелски протегната дясна ръка. В лявата носеше книга.

— О, Господи — прошепна Себастиан, когато разпознатото изображение прогори съзнанието му. — Прости ни. Прости ни за стореното на Теб и на Сина Ти.

Вярно беше. Всичко бе истина.

А ако това беше истина, то и Тайните текстове трябваше да са истина.

Себастиан протегна трепереща ръка към огърлицата. Докосна метала и усети слаб токов удар при допира, но не знаеше дали усещането бе истинско, или си въобразяваше.

Ръката на скелета изведнъж помръдна нагоре и докосна неговата, сякаш искаше да я сграбчи.

Себастиан извика уплашено и рязко се дръпна. Удари тила си в стената на криптата и едва не изгуби съзнание. Болката го замая и той рухна тежко по задник.

В следващия миг скелетът подскочи от нишата си и падна в краката му.

Едва тогава Себастиан осъзна, че цялата пещера се тресе. Костите не бяха оживели. Погледна надолу по редицата и видя как още няколко скелета напускат ложетата си и падат с дрънчене на каменния под. Изпопадаха и балсамирани трупове, които издаваха много по-различен звук от този на кост върху камък.

Лъчите от фенерите на спътниците му зашариха из пустата зала. Сякаш някой изнасяше замайващо светлинно представление.

И тогава се чу вик.

— Вода! Вода!

Всичко се повтаря — помисли си Себастиан. — Морето си връща Атлантида и Градината.

Швейцарските гвардейци го сграбчиха под мишниците и рязко го изправиха на крака. Внезапно каменният под се покри с няколко сантиметра вода. Гвардейците се затичаха, като го бутаха обратно към отвора. Водата прииждаше все повече и повече с всяка следваща стъпка.

 

 

Хотел „Радисън САС Лайпциг“

Лайпциг, Германия

04.09.2009

Озовала се срещу охраната на хотела, Наташа замръзна за момент, като се мъчеше да реши как да постъпи. Не искаше да забърква местните служби, но не можеше просто да свали оръжието си, защото щяха да се превърнат в беззащитни мишени за хората на Галардо.

В същото време в лобито се появи Гари и застана зад единия охранител. Наведе се над рамото му и прошепна нещо.

— Хорст — каза мъжът и бавно вдигна ръце. — Опрял е пистолет в гърба ми. Предай се.

Вторият охранител се поколеба за момент, след което също вдигна ръце.

Наташа се втурна напред и взе оръжията им.

— Долу, по корем — нареди тя.

Докато двамата изпълняваха, Гари й хвърли бледа усмивка и показа химикалката, с която беше блъфирал.

Аман от американци и англичани с мачовските им филми.

— Можеха да те убият — прошепна му Наташа.

— Това не влиза в плановете ми — дрезгаво отвърна той. — А и май нямах много време за мислене.

— Тръгвай — Наташа го бутна към изхода. Озърна се през рамо и видя Галардо да се появява през аварийния изход.

Вдигна пистолета и бързо стреля. Куршумите й се забиха във вратата и стената. Малкото прозорче се пръсна на назъбени парчета.

Галардо се скри обратно в стълбището и изруга на висок глас.

Междувременно Лурдс, Лесли и Гари бяха стигнали изхода. Тъкмо излизаха, когато Наташа ги догони. Затичаха се към улицата и се опитаха да спрат едно такси, но то продължи пътя си.

Следващото беше с угасени светлини и явно нямаше намерение да спира. Наташа слезе на улицата, извади пистолета си и стреля във въздуха.

Трясъкът отекна в околните сгради, а огънят от дулото проблесна в предното стъкло. Наташа насочи пистолета към шофьора.

Онзи наби спирачки пред нея. Като продължаваше да го държи под прицел, макар да не смяташе да стреля, Наташа стигна до вратата от неговата страна.

— Слизай — каза му тя на немски.

Шофьорът слезе, докато Лурдс помагаше на Лесли да се настани на задната седалка. Самият той обаче не я последва, а зае мястото до Наташа. Гари се качи от другата страна.

Щом всички се оказаха вътре, Наташа натисна газта до дупка.

— Къде отиваме? — попита Лурдс.

— Не зная — отвърна Наташа.

— Към летището — каза Лесли. — Снощи говорих с шефа си и той ни разреши да заминем за Западна Африка.

Наташа рязко погледна към нея.

— Наистина ли си го направила?

— Професор Лурдс…

Пак ли мина на „професор Лурдс“ — зачуди се Наташа. — След като преспа с него?

— … каза, че вече е преровил цялата налична информация в института — продължи Лесли. — И смята, че в Африка има по-пълни сведения за артефактите.

— През цялото време ли си държала шефа си в течение? — попита Наташа, като продължаваше да шофира.

— Да — погледна я Лесли умърлушено. — Трябва да го правя. Компанията плаща за всичко. Заслужават да знаят какво правим.

Наташа погледна към Лурдс. Вината за това беше отчасти и негова.

— Даваш ли си сметка как Галардо е успявал да ни следи? Благодарение на финансовата подкрепа на BBC?

За негова чест Лурдс я погледна виновно.

— Не. Нямах представа.

— Е, вече имаш. — Наташа извърна поглед от него. Беше твърде ядосана, за да говори. Нищо добро не можеше да излезе от устата й, а не искаше да каже нещо, за което после ще съжалява. Съсредоточи се върху шофирането и се оглеждаше за място, където да зарежат таксито. Нямаше да успеят да стигнат с него чак до летището. Шофьорът несъмнено вече се беше обадил в полицията. Време беше да сменят возилото.

 

 

— Жената спря едно такси пред хотела. Ще я проследя по улиците.

Докато не зареже колата — помисли си Галардо, докато тичаше обратно нагоре към покрива. Краката му горяха от усилието и започваше да го обхваща паника при мисълта, че няма да се справи.

— Не — изпуфтя той, докато преодоляваше последните стъпала. Ди Бенедето и Фарук го следваха. Пиетро и Чимино бяха долу. Зад него отекваха стъпките на преследвачите. — В момента имаме по-сериозни проблеми.

Изтича на открито и замаха с фенерче. Хеликоптерът се сниши и увисна на сантиметри над покрива. Галардо побягна към машината и скочи на мястото до пилота.

— А останалите? — попита Ди Бенедето от задния отсек.

— Няма ги — каза Галардо. — И не идват. Искаш ли да умреш или да те хванат, докато ги чакаме? — Нахлупи слушалките и вдигна палци към пилота.

Той незабавно издигна хеликоптера и пое на запад. Аварийните планове бяха ясни. Смятаха да се измъкнат от града и да изоставят машината в гората. От контрола на въздушното движение можеха да я проследят, но полицията нямаше да успее да ги пипне, преди да избягат с колите, които ги чакаха на предварително определено място в околностите на Лайпциг.

Но точно сега Галардо не беше толкова загрижен за това къде отиват, а откъде тръгваха.

Вратата от стълбището към покрива се отвори отново и двама от наетите помощници на Галардо се втурнаха навън. Спряха рязко, загледани в отдалечаващия се хеликоптер.

Секунди по-късно се появиха хора от охраната на хотела и служители на лайпцигската полиция. Проблясъци от изстрели разкъсаха за миг нощта, докато двете групи си разменяха куршуми. Когато всичко свърши, наемниците му лежаха неподвижно.

Галардо мислено прокле Лурдс. Професорът по лингвистика имаше невероятен късмет. Но щеше да си плати. Ничий късмет не е вечен. Обърна се към Ди Бенедето.

— Успя ли да преровиш стаята на професора?

Ди Бенедето кимна и му подаде чантата с всички статии и книги, които бе успял да събере.

Галардо прегледа съдържанието й. По-голямата част от информацията като че ли се отнасяше за Западна Африка и за едно-единствено племе. Усмихна се. Поне разполагаха с вероятна дестинация, ако професорът изчезнеше.

 

 

— Наташа е права — тихо рече Лурдс. — Галардо и хората му все надушват следите ни. Ако продължиш да поддържаш връзка с работодателя си, това може да ни изложи на опасност.

Лесли го изгледа вбесено.

— Разбирам, че е права. Наистина разбирам. Но и аз имам право. Без помощта на моята компания нямаше да сме тук. И нямаше да можем да продължим. Или смяташ да продължим на автостоп до Дакар? — Лицето й потъмня, докато седяха на масата в денонощната закусвалня.

Гари беше отишъл при тезгяха и флиртуваше с касиерката. Момичето беше привлечено от тениската му с щампа на някаква германска спийд метъл група. Лурдс реши, че операторът определено си прекарва далеч по-добре от него.

— Не — най-накрая рече той. — Не мисля, че можем да стигнем на автостоп до Дакар.

— Браво. Това поне е нещо.

— Не мисля, че те обвинява в предателство…

— Чуя ли обвинение, го разпознавам, вярвай ми — каза Лесли. — И това си е именно обвинение.

— Наистина ли си мислиш, че тя те смята за способна да изложиш на риск собствения си живот, като кажеш на Галардо къде сме?

— По-добре питай нея. Тя е онази с отговорите. Може пък да мисли, че съм откачена перверзница и ми харесва да стрелят по мен.

Лурдс се намръщи. Мразеше да се оказва насред бойно поле между две жени. От една страна, това беше опасно за всеки от тях тримата. От друга, двете във всеки момент можеха да обединят сили и да погнат него. Той се боеше от подобна опасност повече, отколкото от това да бъде прострелян.

— Може би е по-добре да попиташ шефа си дали не може да ни прехвърли парите, за да ги използваме по някакъв друг начин.

Лесли скръсти ръце на гърдите си.

— А може би е по-добре да се обадиш в Харвард и да ги помолиш да финансират една експедицийка до Дакар?

Лурдс отпи глътка зелен чай и си представи как го прави. Едва не се разсмя. Шансовете му за автостоп до Западна Африка определено бяха по-добри. Особено когато не можеше да обясни каква точно е целта на експедицията.

— Не — каза той. — Съгласен съм с теб. — Замълча за момент. — Не сме на прав път. По-добре е да се запитаме дали да продължим, след като знаем, че онези се опитват да ни убият.

— Наистина ли можеш да се откажеш точно сега? Просто да го забравиш след всичко, през което преминахме? Знаеш ли какво ще излезе накрая?

— Това не е игра, Лесли. Онези хора убиха мой приятел и едва не убиха и втори. И това, без да броим всички други трупове, които оставят след себе си. Забрави ли, че убиха продуцента ти?

— Да не би да искаш да се измъкнат безнаказани? Да се доберат до онова, което търсят? Не искаш ли да спасиш артефактите?

— Всичко това е прекалено голямо за нас — каза той. — Трябва ни помощ.

— Обърнахме се към полицията. В Александрия, не помниш ли? Нищо не направиха. Единственият полицай, който изглежда е готов да прояви интерес, е Наташа.

— Тя има основателен интерес. Те убиха сестра й.

— Това се отнася и за теб. Онези стрелят по теб дни наред. Едва не убиха съседа ти. Само си помисли — ако отсъстваше в деня, когато отмъкнаха звънеца, нямаше да имаме никаква идея какво става.

— И все още нямаме.

— Тогава защо сме тръгнали към Дакар?

Лурдс не отговори. Права беше, но той не искаше да го признае.

— Не мисля, че е само защото си падаш по Западна Африка — каза Лесли и се наведе към него. — Ти вярваш, че отговорът е там. — Погледна го в очите. — Вярваш.

Лурдс видя в очите й копнеж да разбере отговора и почувства как собственото му желание да разкрие загадката се разгаря.

— Може би.

— Защо мислиш, че там има нещо?

— Защото културата на йоруба е най-старата, на която сме попадали. Защото има данни, че някога в миналото тези инструменти са били техни. Ако те произлизат от един и същи район, то няма причина да не са продукт на най-старата известна цивилизация.

— Значи трябва да отидем там.

— Но онези може вече да ни очакват.

— Могат да те очакват и в дома ти — обади се Наташа.

Лурдс се озърна през рамо и я видя да стои зад него. Изобщо не я беше чул да приближава. Това беше поредното мрачно напомняне, че да си има вземане-даване с опасни типове не е от най-силните му страни.

— Както казах на Лесли, най-добре е да идем в полицията.

— Полицията търси нас, за да ни задържи. Имат свидетели, които са ни видели да стреляме по въоръжени мъже. Подобни упражнения не печелят доверието на ченгетата. По всички радиостанции и новини са пуснали описанията ни.

— Това вече е върхът — изсумтя Лесли. — Ако е вярно, нали се сещаш, че и дума не може да става да се измъкнем от страната със самолет, влак, кораб или автобус.

— Сещам се. Мога обаче да осигуря кола и да стигнем до Франция.

— Защо пък във Франция? — попита Лесли.

— Защото там не ни търсят — отвърна Наташа. — Европейският съюз е с отворени вътрешни граници. Няма да ни попречат да влезем във Франция, ако пътуваме с кола. А оттам бихме могли да продължим към Дакар.

Гари небрежно приближи от тезгяха. Изглеждаше малко нервен.

— Тъкмо гледах телевизия. Права си. Ние сме голямата новина.

Лурдс се обърна към окачения над тезгяха телевизор и видя записаната от охранителна камера престрелка в хотела. Засега полицията и хотелската управа не съобщаваха подробности, но се потвърждаваше, че при стрелбата са убити четирима души.

— Каза, че си убила само двама — обвини Наташа Лесли.

— Точно така — отвърна Наташа.

И тези думи привлякоха вниманието на клиентите наоколо.

Лурдс взе раницата си и излезе от сепарето.

— В такъв случай, мисля, че ще е най-добре да се преместим другаде. Преди полицията да е пристигнала.

 

 

Секретен отдел на библиотеката

Ватикана

04.09.2009

— Кардинал Мурани? Да, тук е. — Дрезгавият глас на Бепе отекна в тихата библиотека.

Седнал на една маса, Мурани се взираше в рисунката на мъжа с приятелски вдигната дясна ръка и книга в лявата. Фигурата, която от години занимаваше мислите му.

Не — поправи се той. — Не фигурата. Книгата.

Чу се звук от приближаващи стъпки.

Кардинал Джузепе Рецонико вървеше след стария библиотекар към Мурани.

— Кардинале — усмихна се Бепе с беззъба уста. — Имате гост.

— Благодаря, Бепе. — Мурани махна към стола от другата страна на масата.

Рецонико се настани. Имаше вид, сякаш току-що е бил вдигнат от сън и това не го правеше особено щастлив.

— Екипът на отец Себастиан току-що е започнал да проучва новооткрита пещера.

— Пещера четиридесет и две — кимна Мурани. Беше в течение на проучването на катакомбите.

— Оказва се, че е гробница. Голяма гробница.

Мурани не успя да се сдържи.

— Кой е погребан там?

— Не знаем. Швейцарските гвардейци ни изпратиха снимки по интернет. — Рецонико му подаде цифров фотоапарат. — Свалих ги тук.

Мурани взе апарата и бързо прегледа снимките.

— Това са те — дрезгаво изрече той. — Атлантите. Онези, които са живели в Градината.

— Може би.

Мурани не можеше да повярва. Впери поглед в Рецонико и гневът го изпълни.

— Как можеш да се съмняваш в това? Ако вярата ти е толкова силна, колкото би трябвало, щеше да знаеш какво е това.

— Гробница — каза Рецонико. — Това е единственото, което ми е известно със сигурност.

Мурани провери големината на файловете и откри, че са почти по пет мегабайта единия. Значи можеха да издържат голямо увеличение.

Без да каже нито дума, стана от масата и отиде в дъното на помещението. Там между рафтовете беше сместена високотехнологична апаратура.

Той седна на бюрото, извади памет картата на апарата и я пъхна в четеца на компютъра. Натисна няколко клавиша и зареди изображенията.

— Не съм дошъл за това — запротестира Рецонико. — Трябва да поговорим.

— Слушам те. Но нека да гледаме, докато говорим. — Мурани изучаваше снимките една по една и бавно следваше отец Себастиан в криптата.

— Съветът иска да говори с теб. Не вярват, че нямаш нищо общо със смъртта на отец Фенолио.

За момент Мурани не можа да си спомни кой точно беше отец Фенолио.

— Знаят, че папата го е пратил да те следи — каза Рецонико.

— И би трябвало той да се чувства виновен заради това. Не аз. Не аз съм тласнал Фенолио към смъртта му. — Мурани хвърли поглед към Рецонико. — А защо съветът е решил да ми каже, че папата е пратил някой да ме следи?

— Смятат, че Фенолио е трябвало да бъде по-внимателен.

— Но защо папата ще иска да ме шпионира?

— Защото не ти вярва.

— Доказал съм се като много благонадежден през годините.

— Но не и пред този папа. Той смята, че проявяваш прекалено голям интерес към Тайните текстове за своя собствена изгода.

— Аз съм тук, а не в Кадис — изсумтя Мурани. — Не бих могъл да бъда държан по-надалеч от Тайните текстове. Папата вече се погрижи за това.

— Тук си, а ето че ровиш книгите, посветени на Тайните текстове, и всичко свързано с Едемската градина.

Мурани пое дълбоко дъх и издиша.

— Аз трябваше да замина в Кадис. Аз трябваше да оглавя експедицията. Никой не знае повече от мен за Тайните текстове, Едемската градина и Атлантида. Никой.

— Обществото не искаше да влиза в конфликт с папата.

— Папата не е прав в подхода си към Църквата!

Рецонико несъзнателно се озърна.

— Говори по-тихо, Стефано. Умолявам те. Вече и без това си имаш достатъчно неприятности.

— Какви неприятности?

— Не ме ли чу? Съветът подозира, че смъртта на Фенолио не е случайна.

— Разбира се, че не е случайна. Крадецът го премаза. Знам това. Бях там. Аз самият едва не бях убит — синините ми още не са изчезнали.

— Колата го е прегазила два пъти, ако се вярва на полицейския доклад. — Погледът на Рецонико остана спокоен. — Това е нещо, за което не споменаваш.

Мурани наистина не го беше споменал. Тогава му се беше сторило, че тази подробност ще привлече прекалено много внимание към инцидента. Беше забравил, че съдебните лекари ще го установят.

— Бях в шок. Всичко се случи толкова бързо…

Рецонико запази мълчание за известно време.

— Полицията не те разпитва по въпроса само защото се застъпихме за теб.

— „Ние“? — Мурани се усмихна безрадостно към Рецонико. — Значи Обществото ме закриля?

Рецонико се намръщи.

— Неуважението ти става непоносимо, Стефано.

— Не — изръмжа Мурани. — Глупостта на Обществото — и твоята — заслужава презрението ми. Обществото защитава мен, за да защити себе си. Мислиш ли, че ако ме арестуват за убийство на Фенолио, ще продължа да пазя тайните на Обществото на Квирин, които се пазят от поколения?

— Ако обичаш Църквата…

— Църквата е божия невяста. Тя трябва да служи на бог. Но не го прави, защото с всяка година става все по-слаба и по-отстъпчива. Тя трябва да бъде силна и да ръководи божия дом в този свят. Тя има мисия…

Поредната снимка сграбчи вниманието на Мурани и спря филипиката му насред изречението.

На монитора се виждаше огърлица. Беше изображение на мъж с вдигната за поздрав дясна ръка и книга в лявата.

— Себастиан я е намерил — прошепна невярващо Мурани. — Гледай.

— Виждам. И може да я е загубил — каза Рецонико. — Малко след откриването на пещерата и изпращането на снимките е имало срутване. Погребалната зала е потопена. Никой не знае дали Себастиан и хората му вътре са още живи.