Серия
Томас Лурдс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Atlantis Code, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

1.

„Ком ал-Дика“

Александрия, Египет

16.08.2009

Томас Лурдс се лиши от комфорта на просторната лимузина с неохота и необичайното усещане, че предстои нещо лошо. Обикновено се радваше да говори за работата си, особено когато се очертаваше и възможност да измъкне пари за археологически проекти, в които вярваше.

Не и днес.

В непоносимата жега на египетското пладне той пусна кожената раница в краката си и се загледа към огромния римски театър, открит от легионите на Наполеон Бонапарт при строежа на ново укрепление.

Макар обектът да бе проучван през последните, двеста години — отначало от иманяри, а след това от учени, търсещи мъдростта на древните времена, — полско — египетската мисия, основана тук преди повече от четиридесет години, продължаваше да прави изумителни открития.

Вкопаният в земята „Ком ал-Дика“ представляваше полукръгъл амфитеатър недалеч от железопътната гара на Александрия. На пристигащите пътници им бе достатъчно да изминат съвсем късо разстояние, за да видят древната сцена. По улиците „Наби Даниел“ и „Хурия“ минаваха коли. Древният и модерният свят се прегръщаха на това място.

Театърът имаше тринадесет мраморни нива с грижливо номерирани места за осемстотин зрители, а историята му проникваше далеч назад в миналото и обхващаше едва ли не целия античен свят. Белите мраморни блокове, добивани в Европа, били докарани в Африка. Мала Азия осигурила зеления мрамор. Червеният гранит идвал от Асуан. Геометрични мозаечни мотиви красяха кулисите. Зад театъра се издигаха римски къщи и бани. Комплексът беше символ на достиженията на великата империя, която го бе създала.

Лурдс впери поглед в огромното каменно съоръжение. Когато Птолемей бил още младеж и великите дела тепърва му предстояли, „Ком ал-Дика“ вече е бил тук със своите представления, концерти и — ако някои от надписите по мраморните колони са преведени вярно, в което Лурдс не се съмняваше — борби.

Усмихна се при мисълта, че Птолемей може би е седял на някоя от тези седалки, забил нос в книгите си. Или поне си е мислил за тях. Било е нелепо, все едно професор по лингвистика от Харвард да ходи на световно първенство по кеч. Лурдс беше точно такъв и не следеше първенствата. Но му харесваше да си мисли, че Птолемей го е правил.

Макар да бе идвал тук много пъти, гледката неизменно събуждаше у него желанието да знае повече за хората, живели през онези години, когато театърът е бил нов и препълнен. Историите им почти не бяха оцелели до днес. Много било загубено с унищожаването на Александрийската библиотека.

За момент си представи какво ли е било да вървиш из залите на прочутата библиотека. Според мълвата колекцията й възлизала най-малко на половин милион свитъка, в които уж се съхранявало цялото световно познание от онова време. Имало трактати по математика, астрономия, древни карти, ръководства по животновъдство и земеделие. Можели да се намерят и произведенията на големите писатели, сред които изгубените вече пиеси на Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан и Менандър — автори с такъв талант, че оцелелите им творби се поставяха и до днес. И това далеч не било всичко.

Много образовани и умни мъже идвали тук от цял свят, за да допринесат с труда си за богатството на древната библиотека и да почерпят мъдрост от нея.

И всичко това било разбито, изгорено и изтрито от лицето на земята.

В зависимост от господстващата конюнктура политически коректната научна общност твърдеше, че съсипването станало, по заповед или на римския император Юлий Цезар, или на Теофил Александрийски, или на халиф Омар. Или пък и на тримата, всеки в своето време. Който и да е главният виновник, всички прекрасни писания изгорели, превърнали се на прах и изчезнали. Заедно с пазените в тях тайни и мъдрост. Поне засега. Лурдс все още таеше надежда, че и до днес все някъде може би съществува съкровищница, която съхранява тези творби. Може би през онези превратни години някой се е погрижил да запази свитъците, като ги е скрил на сигурно място или им е направил преписи.

Огромната пустиня около града все още пазеше своите тайни, а сухите нажежени пясъци са идеалното хранилище за свитъци от папирус. Подобни съкровища продължаваха да се появяват на бял свят — често в ръцете на иманяри, но понякога и изпод лопатата на археолога. Учените могат да прочетат само онова, което отново излезе на бял свят. Кой знае колко още скривалища очакват да бъдат открити?

— Професор Лурдс.

Вдигна раницата и се обърна да види кой бе произнесъл името му. Знаеше какво е видял другият. Беше висок, строен от дългите години игра на футбол. Късо подстригана черна четина обрамчваше волевата му брадичка и смекчаваше твърдите очертания на лицето му. Вълнистата му черна коса беше достатъчно дълга, за да пада върху лицето и да покрива върховете на ушите. Посещенията при бръснаря му отнемаха прекалено много ценно време, затова си ги позволяваше само когато вече не можеше да се понася. Този момент приближава, каза си той, като отметна кичур коса от очите си. Носеше къси панталони и риза в цвят каки, туристически обувки, австралийска шапка и слънчеви очила — всичко това доста износено и с похабени ръбове. Изглеждаше точно като работещ египтолог и силно се различаваше от туристите и амбулантните търговци, които сновяха из старите амфитеатри.

— Мис Крейн — поздрави той.

Лесли Крейн пристъпи към него. Мнозина мъже се обърнаха след нея. Лурдс не можеше да ги съди. Крейн бе красавица, златокоса и зеленоока, облечена в шорти и бяла ленена блуза без ръкави, която подчертаваше загорялата й стройна фигура. Имаше вид на около двадесет и четири годишна, с петнадесет години по-млада от него.

Ръкуваха се.

— Страшно се радвам, че най-сетне се срещаме лице в лице. — Имаше отривист английски акцент и плътният й контраалт звучеше гальовно и успокояващо.

— Аз също очаквах с нетърпение този момент. Имейлите и телефонните разговори не могат да заместят срещата на живо. — Макар че и двата начина на комуникация бяха бързи и помагаха на хората да държат връзка помежду си, Лурдс предпочиташе да си има работа със самия човек или с хартия. В това отношение беше своеобразен анахронизъм — все още отделяше време да пише дълги писма на приятели, които му отговаряха със същото. Вярваше, че писмата са важни, особено когато някой искаше да наблегне на нещо и да изложи мислите си, без да бъде прекъсван. — Ръкуването си има своите преимущества.

— О — отвърна тя. Сякаш едва сега забеляза, че ръката й все още стиска неговата, и я пусна. — Извинете.

— Няма проблем.

— Доволен ли сте от хотела си?

— Разбира се. Великолепен е. — Телевизионната компания го бе настанила в петзвездния „Шератон Монтаза“. С изгледа към средиземноморския бряг на север и летния дворец и градините на крал Фарук на юг престоят там беше невероятно изживяване. — Но е толкова наблизо, че можех да дойда и пеша. Все пак лимузината беше чудесна. Университетските професори не са точно рок звезди.

— Дреболия — отвърна Лесли. — Наслаждавайте й се. Искахме да ви покажем с какво нетърпение очаквахме да работим с вас по този проект. Отсядали ли сте преди това там?

— Не — поклати глава Лурдс. — Все пак съм просто един скромен професор лингвист.

— Не омаловажавайте познанията и опита си. Ние определено не го правим. — Лесли го зашемети с ослепителна усмивка. — Не сте просто професор лингвист. Преподавате в Харвард и сте учили в Оксфорд. Работата ви трудно би могла да се нарече скромна. Вие сте един от най-големите специалисти по древни езици в света.

— Повярвайте ми, доста учени биха оборили това твърдение.

— Но не и „Древни светове, древни народи“ — увери го Лесли. — Когато завършим сериите, светът ще ви възприема точно като такъв.

„Древни светове, древни народи“ беше името на програмата, продуцирана от „Джейнъс Уърлд Вю Пикчърс“, филиал на британската BBC. Тя представяше интересни моменти от историята на различни народи, а впечатляващи водещи като Лесли Крейн, интервюираха видни специалисти.

— Усмихвате се. — Лесли се ухили и изведнъж се подмлади още повече. — Нима се съмнявате в мен, професор Лурдс?

— Не във вас — отвърна той. — По-скоро в многобройната публика. И моля ви, наричайте ме Томас. Искате ли да повървим? — Той посочи с брадичка към сенчестия район наблизо. — Поне колкото да се махнем от проклетото слънце?

— Разбира се. — Лесли закрачи редом с него.

— Сутринта споменахте, че сте ми приготвили предизвикателство — напомни Лурдс.

— Да не сте се притеснили?

— Не кой знае колко. Обичам предизвикателствата. Но главоблъсканиците ме правят донякъде… любопитен.

— Нима любопитството не е най-добрият инструмент за един лингвист? — попита тя.

— Мисля, че най-добрият е търпението. Макар че често полагаме сериозни усилия, за да се въоръжим с него. За да се опише интелектуалният живот на един народ или империя, било то история, математика, изкуства или науки, е било необходимо доста време. За съжаление още повече време е нужно на съвременните учени да разчетат древните произведения, особено когато езиците, на които са били написани, вече не съществуват. Знаете, че повече от хиляда години в целия свят не е имало никой, който да може да чете египетските йероглифи. Трябвало е търпение, за да се намери верният ключ, и още по-голямо — за да се дешифрира скритият в тях смисъл.

— Колко време ви беше нужно да разбиете „Креватни упражнения“?

Вече бяха на сянка, далеч от пряката слънчева светлина. Лурдс се усмихна смутено и разтърка врата си. Преводът на въпросните документи бе привлякъл доста внимание върху него, както положително, така и отрицателно. Все още не знаеше дали посветеното на тях време беше ключов момент или препъникамък в кариерата му.

— Всъщност името не е „Креватни упражнения“ — обясни той. — Това е нескопосан прякор, лепнат от медиите.

— Моите извинения. Не исках да ви обидя.

— Не сте ме обидили.

— Но в тях авторът разказваше за сексуалните си подвизи, нали така?

— Вероятно. А може би просто е споделял фантазиите си. Уолтър Мити в ролята на Хю Хефнър. Доста са живи.

— И изненадващо конкретни.

— Чели ли сте ги?

— Да. — Бронзовите страни на Лесли пламнаха. — Признавам, че бяха доста… завладяващи.

— В такъв случай несъмнено знаете, че някои критици нарекоха превода ми най-долнопробна порнография. Антична версия на „Пентхаус форум“.

В зелените очи на Лесли грейна възхищение.

— О, а сега се проявявате и като сластолюбив.

— В смисъл? — невинно повдигна вежди Лурдс.

— Университетски професор, който е чувал за списание „Пентхаус“?

— Преди да стана професор, съм бил студент — отвърна Лурдс. — Опитът ми показва, че повечето студенти от силния пол са най-малкото страстно привързани към него.

— Въпреки че предизвика ругатните на педагогическата общност, неколцина водещи професори наричат превода ви важен труд върху труден документ.

— Беше предизвикателство. — Лурдс се увлече и почти престана да забелязва минувачите. Отвсякъде се чуваше говор на арабски, английски, френски и местни диалекти, но той не обръщаше внимание. — Оригиналът беше написан на коптски, чиято писменост се основава на гръцката азбука. Създателят й добавил още букви, някои от които се използвали единствено за думи с гръцки произход. Документът е дело на някой си Антоний, несъмнено кръстен на името на светеца, макар да е бил по-скоро сатир или най-малкото си е въобразявал, че е такъв. На пръв поглед писанията изглеждаха пълна безсмислица.

— И други лингвисти са се опитвали да ги преведат, но никой не успял. Вие се сетихте, че са зашифровани. Не знаех, че още по онова време е имало шифри.

— Най-ранните, които са ни известни, се приписват на римляните. Юлий Цезар използвал проста замяна на буквите чрез изместване, за да засекрети кореспонденцията си със своите офицери. Традиционната му система използвала изместване през три позиции.

— А става D.

— Именно.

— Използвахме го, когато бяхме деца.

— За времето си изместването била хитроумна идея, но враговете на Цезар бързо се усетили. Същото е и днес. Вече никой, който държи да запази нещо в тайна, не използва шифри със заместване. Прекалено лесни са за разбиване. В английския най-често използваната буква е Е, следвана от Т. Успеете ли да откриете еквивалентите им в даден текст, останалите букви сами се наместват.

— Но „Креватните“… искам да кажа, разчетеният от вас текст, е бил необичаен.

— В сравнение с онова, на което бяхме попадали до момента, да. Предвид съдържанието, авторът е имал всички причини да зашифрова думите си.

— Докато четох превода ви, нещата започнаха да ми стават още по-интересни, тъй като коптите са били изключително религиозна секта. Документът е донякъде шокиращ дори по съвременните стандарти. Затова подобна творба би трябвало да бъде доста… — Лесли се запъна, явно несигурна колко неприлична може да си позволи да бъде.

— Екзотична — подсказа Лурдс. — Или възбуждаща страстите, зависи как ще я погледнете. Разбира се, съвременните стандарти са много по-строги, отколкото са били през Античността — това ни е завещание от свети Августин, Викторианската епоха, пуританите и тъй нататък. Но дори според древните стандарти документът е бил провокативен. А може би дори и опасен за живота на автора. Тук сте права. Ето защо той е бил предпазлив. Освен че бил зашифрован, документът е бил написан на сахидически диалект.

— Какво значение има? Нали той по същество е коптски?

— Не точно. Сахидическият диалект е издънка на оригиналния коптски език.

— Който пък отначало бил гръцки.

Лурдс кимна. Младата жена му харесваше. Имаше бърз ум, познания и като че ли искрено се интересуваше от разговора. Колебанията му около срещата малко по малко започнаха да заглъхват. Университетът винаги търсеше начини да повиши интереса на обществеността към себе си, но това невинаги бе в полза на оказалите се на огневата линия професори. Повечето журналисти и репортери слушаха само докато се доберат до нещо пикантно, което — дори извадено от контекста — можеше да им свърши работа за онова, което си бяха наумили. Лурдс доста често бе виждал какво може да стане, когато медиите захапят някой професор. Неприятна картинка. Засега успяваше да се държи настрана, но работата му върху „Креватни упражнения“ го бе тласнала по-близо до ръба, отколкото му харесваше.

— Сахидическият първоначално се наричал тивански и започнал да се използва като литературен от началото на четвърти век нататък. Голяма част от Библията била преведена именно на този език. Коптският станал стандартен диалект за Коптската православна църква. По-късно, през единадесети век, Хакем б’Амр Аляах почти унищожил църквата и принудил вярващите да се крият.

— Смутни времена — обади се Лесли.

— Не само тук, а по целия свят. Завоевателите често се опитват да унищожат езика на победената цивилизация. Което е станало с келтския език, когато англичаните покорили шотландците. На клановете било забранено да го говорят, да носят традиционните си носии и дори да свирят на гайди. Убиването на езика прекъсва връзката на победените с историята им.

— Искате да кажете, че отнема познанията им?

— Не само — отвърна Лурдс. — Езикът е вкоренен в хората. Смятам, че той им дава чувство за идентичност и посока в живота. Той ги… оформя.

— Според тази дефиниция дори рап певците създават свой език.

— Не. Не точно създават. Те го вземат от своята среда и го превръщат в уникална художествена форма. Същото е направил и Шекспир с английския.

— Сравнение между рапърите и Шекспир? Някои академични кръгове биха го приели за скандално. И дори за опасно.

Лурдс се усмихна смутено.

— Може би. По-скоро за крещящо погазване на научните принципи, отколкото за углавно престъпление. Но е вярно. Ако група хора се отдели от мнозинството, тя обикновено започва да развива свой собствен език. Също както университетските преподаватели и репортерите — всеки в своята област — развиват специализирани думи, които им помагат да се изразяват по-стегнато в рамките на групата. Възможно е също една култура да създаде изцяло нов език, за да не може да бъде разбрана от по-голямата популация, в която съществува. Чудесен пример в това отношение са циганите.

— Зная, че си имат свой език.

— Имате ли представа откъде произлизат циганите?

— От мама и татко Джипси[1]?

Лурдс се разсмя.

— В един момент, да. Но отначало вероятно са били индийци от долната каста, използвани като наемници срещу ислямските завоеватели. Или пък роби на мюсюлманите. Каквато и да е истината, циганите в крайна сметка станали отделен народ и създали свой собствен език.

— Значи поробването води до създаване на език?

— Или до унищожаването му. Езикът е един от най-развитите инструменти, създавани от човечеството. Той може да обединява или разделя хората толкова бързо и лесно, колкото цветът на кожата, политиката, религиозните вярвания или богатството. — Лурдс се вгледа в нея. Беше изненадан от собственото си многословие. И от факта, че погледът на младата жена все още не е станал стъклен. — Извинете. Май влязох в преподавателски режим. Успях ли да ви отегча?

— Точно обратното. Очарована съм като никога. И нямам търпение да ви покажа нашето мистериозно предизвикателство. Закусвали ли сте?

— Не…

— Добре. В такъв случай ви каня на закуска.

— Поласкан съм — каза той. — И гладен.

И изпълнен с надежда, защото вече беше получил интересно ястие тук, макар че не сподели това с домакинята си.

Вдигна раницата и я метна през рамо. В нея носеше преносимия си компютър и няколко текста, които беше сметнал за задължителни. Голяма част от информацията в тях бе копирана на твърдия диск, но той предпочиташе допира и миризмата на книгите, когато можеше да избира между виртуален и реален текст. Някои от тях пътуваха с него двадесет години и отгоре.

Тръгна редом с Лесли сред гъмжилото минувачи и улични търговци, заслушан в напевните гласове на продавачите, които рекламираха стоките си. Александрия вече живееше на пълни обороти, забързана за поредния ден между туристите и крадците.

С гърба си изпита неприятното чувство, че го наблюдават. През годините на пътувалия из цял свят, в това число и в доста неспокойни страни, Лурдс се беше научил да обръща внимание на подобни усещания. Те вече му бяха спасявали живота един-два пъти.

Спря за момент и се обърна, опитвайки се да открие кой в тълпата проявява необичаен интерес към него. Но видя единствено море от лица, които непрестанно се сменяха и местеха в забързаното движение.

— Какво има? — попита Лесли.

Лурдс поклати глава. Въобразяваше си. Така ми се пада, като чета шпионски романи в самолетите.

— Нищо — отвърна той. Двамата продължиха по „Хурия“. Като че ли никой не ги следеше. Но странното усещане не изчезна.

 

 

— Видя ли те?

Застанал от другата страна на оживената улица, Патрицио Галардо гледаше как високият професор се отдалечава. Издиша напрегнато. Все още не му беше известно всичко, което се случва. Връзката му, Стефано Мурани — отскоро кардинал Мурани — пазеше тайните си ревниво. Точно това и очакваха от тях работодателите им.

Двамата бяха наети от Обществото на Квирин заради отличителните си качества. Мурани беше издънка на аристократична фамилия с отдавна натрупано състояние. С този трамплин беше влязъл в Църквата и бързо се бе изкачил по стълбицата до кардинал във Ватикана. Благодарение на положението си имаше достъп до секретни документи, които никога не бяха получавали гласност.

Галардо бе привлякъл вниманието на Обществото с друго. Баща му Саверио беше от семейство на измамници, специализирани в измъкването на пари от лековерните. Патрицио се беше пробвал на попрището на организираната престъпност, но въпреки несъмнения талант в занаята не му се нравеше да бъде под пълната власт на баща си.

Харесваше работата си и тя определено бе доходоносна — когато работеше за подходящия човек. Всеки може да напъха пистолет в лицето ти и да ти поиска парите. Но не на всеки му стискаше да натисне спусъка и след това да избърше кръвта от лицето си. Патрицио Галардо нямаше подобни задръжки. И правеше точно това за Обществото. За същото беше готов и днес. Достатъчно бе работодателите му да посочат мишената.

Днес бяха набелязали университетския професор Томас Лурдс.

— Видя ли те? — отново попита Чимино.

Хвърли поглед към жертвата. Този път не заби поглед в нея, а обхвана цялата картина. Лурдс продължаваше да върви и да бъбри дружелюбно с жената.

— Не — отвърна Галардо.

Малкият микрофон почти не се виждаше от яката на ризата му. Беше висок почти метър и осемдесет, едър здравеняк в началото на четиридесетте. Загорял от пустинното слънце, белязан от битки с хора, които се бяха опитвали да му отнемат нещо или да запазят своето, с кръгло лице, гъста черна коса, небръсната челюст и тежки вежди, смръщени над близко разположените очи. Всеки, който срещнеше погледа му, бързаше да премине от другата страна на улицата, за да не му се изпречи на пътя.

— Можехме да му устроим засада — каза Чимино. — Лесно щяхме да му видим сметката. И да вземем онова, за което сме тук.

— Ако го убием сега, може никога да не намерим артефакта — отвърна Галардо. — Той не е у него. Трябва да изчакаме жената да го отведе там.

Пристъпи до бордюра и махна с ръка.

На три пресечки по-надолу един десетинагодишен товарен камион излезе от страничната уличка и зави по „Хурия“. Спря до него и Галардо се качи. Мръсното стъкло донякъде го спасяваше от неумолимото слънце. Климатикът забръмча астматично и немощно се помъчи да прогони убийствената жега.

Галардо избърса лице с носната си кърпа и изруга. Обърна се към шофьора:

— Как е гостът ни?

Ди Бенедето поклати глава и дръпна от турската си цигара. Беше млад и нервен, здравата пристрастен към морфина, който някой ден щеше да го довърши. Беше безскрупулен убиец, по-лош дори от Чимино, защото наркотикът го бе лишил от повечето чувства. Беше верен на Галардо само защото той му осигуряваше достатъчно дрога.

— Още ли не е проговорил? — попита Галардо.

Ди Бенедето се обърна към него и се усмихна. Лицето му си оставаше младо въпреки наркотика. Беше на двадесет и две. Но сините му като лед очи бяха стари и празни. Дори някога там да е имало човечност и състрадание, от тях вече не бе останала и следа.

— Пищи. Плаче. Умолява. Понякога дори се опитва да познае какво искаме да научим. Но не знае. — Младият убиец сви рамене. — Жалка работа. На Фарук обаче му харесва да го кара да проговори.

Галардо отвори вратичката, свързваща кабината с каросерията.

Гостът им лежеше отзад. Казваше се Джеймс Кейл. Беше продуцент на „Древни светове, древни народи“. Наближаваше четиридесетте и бе красив мъж, преди да попадне в лапите на касапите на Галардо. Сега червеникавата му коса бе сплъстена от собствената му кръв, лицето му — раздрано от месингови боксове, едното му око беше избодено. Освен това бяха отрязали пръстите на дясната му ръка и го бяха кастрирали.

Последното беше почеркът на Фарук. Арабинът бе жесток и мъченията му доставяха истинско удоволствие.

Кейл се беше свил като зародиш и притискаше осакатената ръка към гърдите си. Панталоните му бяха почернели от кръв. Кръв имаше по цялата каросерия, по пода, стените и дори по тавана. Продуцентът се намираше на самия ръб на смъртта и всеки момент можеше да направи последна крачка към бездната.

Фарук седеше облегнат на страничната стена и пушеше. Беше около петдесетгодишен здравеняк, облечен в изцапан с кръв бурнус. Брадата му бе прошарена, но по нея също имаше кръв. Той погледна към Галардо и се усмихна.

— Продължава да твърди, че не знае нищо за онова, което жената ще покаже на професора — каза той с гърлен акцент и ръката му се стовари върху бедрото на Кейл.

Нещастникът изскимтя и се отдръпна, треперейки.

Фарук помилва крака на продуцента.

— Да си призная, започнах да му вярвам, след като му резнах яйцата.

Кървавата гледка отвращаваше Галардо. Беше виждал подобни неща и преди. Всъщност дори ги бе правил — и щеше да ги прави отново, ако няма кой да се заеме вместо него. Не му пукаше. Погледна към Фарук. После прокара пръст под брадичката си.

Арабинът се ухили и измъкна бръснач от бурнуса си. Тръсна пепелта от цигарата, наведе се напред и приглади косата на Кейл, при което той трепна и изплака от ужас. Фарук сграбчи един кичур, рязко дръпна главата на жертвата си назад и преряза гръкляна му с острието.

Галардо затвори вратичката, обърна се и се съсредоточи върху професора и жената от телевизията.

Бележки

[1] Мама и татко Джипси — герои от книга на датската писателка М. А. Бигъм. — Б.ред.