Джефри Арчър
Блудната дъщеря (9)

8.

— Как ще гласувате на президентските избори? — попита модерно облеченият млад мъж.

— Няма да гласувам — отговори мис Тредголд и продължи по пътя си.

— Мога ли да отбележа отговора ви като „Не зная“? — Мъжът подтичваше, за да не изостава.

— Категорично не — отсече мис Тредголд. — Не съм казвала подобно нещо.

— Да разбирам ли в такъв случай, че не желаете да изразите предпочитанията си?

— Нямам нищо против да изразя предпочитанията си, младежо, но тъй като съм от Мъч Хедъм в Англия, малко е вероятно те да се отразят на господин Труман или господин Дюи.

Мъжът, провеждащ изследването за „Галъп“, се отдалечи, но Флорентина го наблюдаваше внимателно. Бе чела някъде, че резултатите от подобни допитвания вече се вземат на сериозно от всички водещи политици.

Годината бе 1948 и Америка се намираше в разгара на поредната предизборна кампания. За разлика от Олимпийските игри, надпреварата за Белия дом се повтаряше на всеки четири години без значение дали има война, или е мир. Флорентина остана лоялна на Демократическата партия, но не виждаше как е възможно Труман да остане в Белия дом след двете си така непопулярни години като президент. Кандидатът на републиканците Томас Е. Дюи водеше с повече от осем процента според последните социологически проучвания и победата му изглеждаше почти в кърпа вързана.

Флорентина следеше внимателно и двете кампании и много се зарадва, когато Маргарет Чейси Смит победи трима мъже и бе избрана кандидат за Сената от Мейн. За първи път американците можеха да следят предизборните кампании по телевизията. Авел бе инсталирал антената на Риг стрийт само месеци преди да напусне, но през учебно време мис Тредголд не позволяваше на Флорентина да гледа „новоизмислената машина“ повече от един час дневно.

— Това нещо никога няма да стане заместител на писаното слово — заяви тя и добави: — Съгласна съм с професор Честър Л. Доус от Харвард. Пред камерите ще се вземат много прибързани решения, за които по-късно ще се съжалява.

Макар и да не беше напълно съгласна с гледната точка на мис Тредголд, Флорентина подбираше този свой час много грижливо и винаги предпочиташе вечерните новини на Си Би Ес, по време на които Дъглас Едуардс правеше обзор на кампаниите, пред далеч по-популярното „Звезда на града“ на Едуард Съливан. Въпреки това обаче успяваше да намери време да послуша и Ед Мъроу по радиото. След всичките му включвания от Лондон по време на войната тя остана лоялна на всяка негова дума, подобно на милиони други американци. Имаше чувството, че това е най-малкото, което може да направи.

По време на лятната ваканция Флорентина почти се пресели в предизборната щабквартира на конгресмена Осбърн и заедно с тълпата други доброволци на различна възраст и с различни способности пъхаше в пликове „Послание от Вашия конгресмен“ и лепеше стикери, на които с дебели букви пишеше „Гласувайте отново за Осбърн“. След това заедно с един блед недодялан младеж лепяха пликовете и ги разпределяха според различните райони, за да бъдат разпратени до получателите. Към края на всеки ден устата и устните й бяха покрити с лепило и когато се прибираше вкъщи, неизменно бе жадна и се чувстваше зле.

Един четвъртък дежурната на телефона помоли Флорентина да я замести, докато отскочи да хапне нещо.

— С удоволствие — страшно въодушевена отвърна тя и веднага се настани на стола.

— Не би трябвало да имаш проблеми. Просто казвай „кабинетът на конгресмен Осбърн“ и ако не си сигурна в нещо, погледни в наръчника на кампанията. Вътре има всичко, което може да ти потрябва — каза дежурната и посочи дебелата брошура до телефона.

— Ще се оправя — увери я Флорентина.

Нагласи се на високия стол и се втренчи в телефона, като от все сърце искаше той да зазвъни. Не й се наложи да чака дълго. Първият обаждащ се бе някакъв мъж, който искаше да знае къде да гласува. „Ама че странен въпрос“, помисли си Флорентина.

— В избирателната секция — отговори тя.

— Знам, тъпа кучко — разнесе се отговорът. — Но къде е избирателната ми секция?

За миг Флорентина изгуби дар слово, но бързо се овладя и много учтиво го попита къде живее.

— В Седми район.

Флорентина прелисти наръчника.

— Секцията ви е в църквата „Св. Хризостом“ на Диърборн стрийт.

— Това пък къде е?

Момичето погледна картата.

— На пет пресечки от езерото и на петнадесет пресечки северно от Колелото.

Телефонът изщрака и моментално звънна отново.

— Предизборният щаб на Осбърн ли е?

— Да, господине — отвърна Флорентина.

— Можете да кажете на онова мързеливо копеле, че няма да гласувам за него, ако ще да е единственият останал жив кандидат.

Телефонът отново изщрака и на Флорентина й се пригади повече, отколкото ако бе лепила пликове. Остави телефона да иззвъни три пъти, преди да събере сили да вдигне слушалката.

— Ало — нервно каза тя, — говорите с предизборния щаб на конгресмен Осбърн. На телефона е госпожица Розновски.

— Здравей, миличка, казвам се Дейзи Бишоп. Ще ми трябва кола да откара съпруга ми до избирателната секция, защото той изгуби и двата си крака във войната.

— О, съжалявам — каза Флорентина.

— Не се безпокойте, госпожице. Не можем да подведем прекрасния господин Рузвелт.

— Но господин Рузвелт е… Да, разбира се. Бихте ли ми дали телефонния номер и адреса си, моля?

— Господин и госпожа Бишоп, Уест Буена стрийт 653, МА4-4816.

— Ще ви се обадим сутринта в деня на изборите да ви кажем по кое време ще пристигне колата. Благодаря, че подкрепяте Демократическата партия, госпожо Бишоп — каза Флорентина.

— Винаги го правим, скъпа. Всичко добро и дочуване.

— Дочуване. — Флорентина пое дълбоко въздух и се почувства малко по-добре. Написа „2“ в скоби след фамилията Бишоп и постави бележката в папката с надпис „Превоз в деня на изборите“, след което зачака следващото обаждане.

Минаха няколко минути преди телефонът да зазвъни отново и дотогава Флорентина напълно бе възвърнала самоувереността си.

— Добро утро, с кабинета на господин Осбърн ли говоря?

— Да, господине — отвърна Флорентина.

— Казвам се Мелвин Крудик и искам да зная какво е мнението на конгресмен Осбърн относно плана „Маршал“.

— Кой план? — не разбра Флорентина.

— Планът „Маршал“ — авторитетно повтори гласът.

Флорентина трескаво запрелиства предизборната брошура, в която би трябвало да има отговор на всичко.

— Не ме ли чувате? — излая гласът.

— Чувам ви, господине — отговори Флорентина. — Просто исках да съм сигурна, че ще получите пълен и подробен отговор за позицията на конгресмена. Бъдете така добър да изчакате за момент.

Най-сетне откри частта за плана „Маршал“ и прочете думите на Хенри Осбърн по въпроса.

— Ало, господине?

— Да — отвърна гласът и Флорентина зачете на глас:

— „Конгресмен Осбърн одобрява плана «Маршал»“.

Последва дълга тишина.

— Да, зная, че го одобрява — каза гласът от другия край на жицата.

На Флорентина й призля.

— Да, той подкрепя плана — повтори тя.

— Но защо? — попита гласът.

— Защото ще бъде от полза на всеки в неговия район — твърдо каза Флорентина и се почувства горда от себе си.

— Кажете, за бога, как изсипването на шест милиарда долара в Европа може да е от полза за Северния избирателен район в Илинойс? — Флорентина усети как по челото й избива пот. — Госпожице, може да уведомите вашия конгресмен, че поради вашата собствена некомпетентност този път ще гласувам за републиканците.

Флорентина затвори телефона и тъкмо се чудеше дали да не избяга, когато дежурната се върна. Момичето не знаеше какво да й каже.

— Нещо интересно? — попита дежурната и зае мястото си. — Или обичайната компания смахнати, извратени и чудаци, които се чудят как да си запълнят обедната почивка?

— Нищо особено — нервно отговори Флорентина. — С изключение на това, че май изгубих гласа на господин Крудик.

— Пак ли Лудия Мел? Какво беше този път — Комитета за антидържавна дейност, планът „Маршал“ или бедняшките квартали на Чикаго?

Флорентина с радост се върна към лепенето на пликове.

 

 

В избирателния ден Флорентина пристигна в предизборния щаб в осем сутринта и през целия ден звъня по телефона на регистрираните демократи, за да провери дали са гласували.

— Никога не забравяйте едно — каза Хенри Осбърн на последната сбирка на доброволците. — Нито един президент не е влязъл в Белия дом, без да си осигури Илинойс.

Флорентина толкова се гордееше от мисълта, че помага за избора на президент, че работи през целия ден без почивка. В осем вечерта мис Тредголд дойде да я прибере. Момичето беше работило дванадесет часа, без да спира, но въпреки това не престана да говори през целия път до дома.

— Мислите ли, че господин Труман ще спечели? — попита накрая Флорентина.

— Само ако събере над петдесет процента от гласовете — каза мис Тредголд.

— Не е вярно — каза Флорентина. — Възможно е да победиш в президентските избори, като спечелиш повече гласове от опонента си в Избирателната колегия и въпреки това да не успееш да си осигуриш мнозинство при прякото гласуване.

След това продължи с една кратка лекция за американската политическа система.

— Подобно нещо никога нямаше да се случи, ако Джордж III беше знаел къде е Америка — каза мис Тредголд. — И с всеки ден се убеждавам все повече, че скоро няма да имаш нужда от мен, детето ми.

Така за първи път на Флорентина й мина мисълта, че мис Тредголд няма да прекара целия си живот с нея.

Когато се прибраха, Флорентина седна в старото кресло на баща си да гледа предварителните резултати от изборите, но беше толкова уморена, че задряма пред камината. Подобно на повечето американци, тя си легна с увереността, че изборите са спечелени от Томас Дюи. Когато се събуди на следващата сутрин, първата й работа бе да изтича да вземе новия брой на „Трибюн“. Страховете й се бяха оправдали. „Дюи побеждава Труман“ — гласеше заглавието на първа страница. Нужен бе половин час слушане на новини по радиото и потвърждението на майка й, преди да повярва, че Труман все пак остава в Белия дом. Дежурният редактор на „Чикаго Трибюн“ бе взел решение да пусне статията в единадесет вечерта и нямаше да си прости това до края на живота си. Поне беше познал, че Хенри Осбърн влиза в Конгреса за шести пореден мандат.

 

 

Когато на следващия ден Флорентина отиде в Девическото латинско училище, на класната й се наложи ясно да й даде да разбере, че изборите вече са приключили и че е време да се заеме малко по-сериозно с ученето. Мис Тредголд я подкрепи напълно и Флорентина започна да се готви за изпитите със същия ентусиазъм, с който бе посрещнала преизбирането на президента Труман.

През тази година постъпи в младшия университетски отбор по хокей, където винаги играеше дясно крило, а веднъж дори успя да се класира и за училищния турнир по тенис. Към края на втория срок учениците получиха напомняне, че ако искат да се кандидатират за ученическия съвет, трябва да изпратят имената си до директора на мъжкото училище до първия понеделник на новата учебна година. В съвета имаше шестима представители от двете училища и никой не можеше да си спомни кога за последен път в него са участвали ученици, по-малки от дванадесети клас. Въпреки това много от съученичките на Флорентина предложиха името й да бъде включено. Едуард Уинчестър, който отдавна се бе отказал да побеждава Флорентина в нещо друго освен в канадска борба, предложи помощта си.

— Но всичките ми помощници трябва да бъдат талантливи, привлекателни, популярни и харизматични — подразни го тя.

— Виж, за това съм съгласен — отвърна й Едуард. — Всеки глупак, който се заема с подобна кауза, ще трябва да се възползва и от най-малката предоставена му възможност, за да преодолее проблема, че кандидатът му е тъп, грозен, неприятен и безинтересен.

— В такъв случай май ще е по-добре да почакам още една година.

— Изключено. Не виждам изгледи нещата да се оправят за толкова кратко време. Във всеки случай, искам да си в съвета тази година.

— Защо?

— Защото ако си единственият избран ученик от единадесети клас, ще можеш догодина да се кандидатираш за председателското място.

— Значи си премислил всичко, така ли?

— Готов съм да заложа всичките си спестявания от прасето касичка, че и ти си го направила.

— Може би… — тихо каза Флорентина.

— Може би?

— Може би ще си помисля дали да не се кандидатирам за ученическия съвет година по-рано.

 

 

През лятната ваканция, която прекара с баща си в нюйоркския „Барон“, Флорентина забеляза, че в много от големите супермаркети се продават шапки, и се запита защо няма магазини, специализирани само за дрехи. Прекара часове в „Бестс“, „Сакс“ и „Бонуит Телърс“, откъдето си купи първата вечерна рокля без презрамки — след като бе наблюдавала различните потребители и бе сравнила индивидуалните им предпочитания с тези на редовните клиенти на „Блумингдейл“, „Олтмън“ и „Мейси“. По време на вечеря доставяше радост на баща си с всичко, което бе научила през деня. Авел бе така впечатлен от бързината, с която Флорентина възприемаше новите факти, че започна да й обяснява подробно някои аспекти от дейността на хотелската верига. За негова радост, към края на ваканцията тя бе научила маса неща за управлението на акциите, движението на капиталите, предварителните резервации, Трудовия кодекс от 1940 г. и дори цената на осем хиляди пресни хлебчета. Авел предупреди Джордж, че като едното нищо в близко бъдеще мястото му на изпълнителен директор на веригата ще се окаже несигурно.

— Не мисля, че целта й е моето място, Авел.

— Нима?

— Да — каза Джордж. — По-скоро твоето.

В последния ден от ваканцията Авел откара Флорентина до летището и й подари черно-бял фотоапарат „Полароид“.

— Фантастичен подарък, папа! Ще е най-хубавият в цялото училище.

— Това е подкуп — каза Авел.

— Подкуп ли?

— Да. Джордж смята, че искаш да станеш председател на хотелска група „Барон“.

— Мисля да започна с ученическия съвет — каза Флорентина.

Авел се разсмя.

— Първо се погрижи да си спечелиш място в съвета — каза той, целуна дъщеря си по бузата и й махаше за сбогом, докато тя изчезваше в чакащия самолет.

 

 

— Реших да се кандидатирам.

— Добре — каза Едуард. — Вече съставих списък на всички ученици в двете училища. Трябва да сложиш чавка пред името на всички, за които си сигурна, че ще гласуват за теб, и кръстче пред останалите. Така ще мога да поработя върху колебаещите се и да увелича поддръжниците ти.

— Истински професионалист. Колко души се кандидатират?

— Засега — петнадесет за шест места. Четирима от тях не можеш да победиш в никакъв случай, но след това ще има пряк диспут. Сигурно ще ти е интересно да научиш, че Пит Уелинг също се кандидатира.

— Това нищожество! — каза Флорентина.

— Виж ти, пък аз си мислех, че си безнадеждно влюбена в него.

— Стига глупости, Едуард. Той е мухльо. Да се заемаме със списъците.

Изборите щяха да се проведат в края на втората седмица на новата учебна година, така че кандидатите разполагаха само с десет дни, за да осигурят гласовете си. Много от приятелите на Флорентина се отбиха на Риг стрийт, за да я уверят, че ще я подкрепят. Изненада се, че има поддръжници там, където най-малко бе очаквала, докато други съученици, които бе смятала за приятели, казаха на Едуард, че никога няма да застанат зад нея. Флорентина обсъди проблема с мис Тредголд. Гувернантката я предупреди, че ако се кандидатираш за някакво място, което може да ти донесе привилегии или печалба, винаги ще има твои връстници, които ще са доволни да видят как плановете ти се провалят. И че не е нужно да се страхуваш от онези, които са по-големи или по-малки от теб — те знаят, че никога няма да им бъдеш съперник.

Всички кандидати трябваше да напишат кратко предизборно послание и да обяснят причината, поради която желаят да бъдат в ученическия съвет. Посланието на Флорентина бе проверено от Авел, който отказа да добави или махне каквото и да било от него. А забележките на мис Тредголд се отнасяха единствено до граматиката.

Изборите продължиха целия петък в края на втората седмица — резултатът винаги се обявяваше от директора пред всички ученици в понеделник сутринта. Това бе един ужасен уикенд за Флорентина и мис Тредголд през цялото време повтаряше: „Успокой се, дете“. А Едуард, който дойде да поиграят тенис в неделя следобед, дори не се изпоти и победи с 6–0, 6–0.

— Не е нужно да си Джак Крамър, за да видиш, че не се концентрираш… дете.

— Стига, Едуард. Не ми пука дали ще ме изберат в ученическия съвет.

В понеделник Флорентина се събуди в пет сутринта и бе облечена и готова за закуска в шест. Прочете вестника три пъти от край до край, а мис Тредголд не каза нито дума, докато не дойде време да тръгнат за училище.

— Не забравяй, скъпа, че Линкълн е губел повече избори, отколкото е спечелил, и въпреки това е станал президент.

— Да, но ми се иска да започна с победа — каза Флорентина.

В девет часа залата за събрания бе пълна. Сутрешните молитви и речта на директорите сякаш продължиха безкрайно. През цялото време Флорентина не откъсваше поглед от пода.

— А сега ще прочета резултатите от изборите за ученически съвет — каза директорът. — Имаше петнадесет кандидати, от които в съвета влизат шестима:

1.	Джейсън Морисън (председател)	109
2.	Кати Лонг	87
3.	Роджър Дингъл	85
4.	Еди Бел	81
5.	Джонатан Лойд	79

Директорът се закашля и всички затаиха дъх.

— На шесто място е Флорентина Розновски със седемдесет и шест гласа, следвана от Пит Уелинг със седемдесет и пет гласа. Първото събрание на съвета ще се проведе в кабинета ми днес в десет и тридесет. Свободни сте.

Изумена и радостна, Флорентина се хвърли в обятията на Едуард.

— И не забравяй — догодина си председател.

На първото събрание на съвета Флорентина, като най-млад член, бе назначена за секретар.

— Това да ти е за урок, като се класираш последна — разсмя се Джейсън Морисън, новият председател.

„Пак писане на бележки, които никой не чете — помисли си Флорентина. — Но поне този път мога да ги отпечатвам и може би догодина ще бъда председател.“ Вдигна поглед към момчето, чието фино изразително лице му бе спечелило толкова много гласове.

— А сега за привилегиите — бодро каза Джейсън, без да забелязва погледа й. — Председателят има право да кара кола, момичетата веднъж седмично могат да носят дрехи в пастелни цветове, а момчетата — мокасини вместо униформените обувки. Членовете на съвета имат право да отсъстват от занятия, когато са заети с представителна дейност, както и да налагат наказания на всеки ученик, нарушил училищния правилник.

„Значи за това хвърлих толкова сили — помисли си Флорентина. — За правото да нося дрешки в пастелни цветове и да налагам наказания.“

Когато вечерта се прибра вкъщи, най-подробно разказа на мис Тредголд какво се бе случило и сияеше от гордост, докато повтаряше резултата от гласуването и новите си задължения.

— Кой е нещастният Пит Уелинг, дето е изгубил само с един глас? — поинтересува се мис Тредголд.

— Така му се пада — отговори Флорентина. — Знаеш ли какво казах на това нищожество, докато се разминавахме по коридора?

— Не, не зная — загрижено отвърна мис Тредголд.

— „Сега ти ще трябва да се наредиш на опашката, но твоят ред може и да не дойде“ — каза Флорентина и избухна в смях.

— Това е недостойно за теб, Флорентина, както и за мен. Постарай се никога през живота си да не изразяваш отново подобно становище. Часът на триумфа не е времето, в което да унижаваш съперниците си, а да проявиш великодушие.

Мис Тредголд стана от стола си и се оттегли в стаята си.

 

 

Когато Флорентина на следващия ден отиде да обядва, на мястото до нея се настани Джейсън Морисън.

— Ще се опознаем доста добре, щом сме избрани в съвета — каза той и се усмихна.

Флорентина не отговори на усмивката му — сред момичетата в Девическото училище Джейсън имаше същата репутация като Пит Уелинг, а тя бе твърдо решена да не се оказва в подобно глупаво положение втори път.

Докато се хранеха, обсъдиха проблема с пътуването на училищния оркестър до Бостън и какво да се прави с момчетата, хванати да пушат. Членовете на съвета бяха ограничени по отношение на наказанията, които можеха да налагат, и най-големият ужас, който можеха да предизвикат, беше принудителното присъствие в училище в събота сутринта. Джейсън обясни на Флорентина, че ако съобщят на директора за пушачите, това несъмнено ще доведе до изключването им. Пред съветниците изникваше проблем — никой не се страхуваше от съботния арест и същевременно никой не вярваше, че ще докладват на директора.

— А ако оставим пушачите просто така, скоро няма да имаме никакъв авторитет, освен ако не сме решени да действаме решително още от самото начало.

Флорентина се съгласи и бе изненадана от следващия въпрос.

— Какво ще кажеш за един тенис събота следобед?

Известно време Флорентина не отговори.

— Става — каза накрая тя, като се мъчеше гласът й да звучи нехайно — спомни си, че той е капитанът на отбора по тенис, а нейният бекхенд беше ужасен.

— Добре. Ще мина да те взема в три. Удобно ли е?

— Идеално — отвърна Флорентина с надеждата, че продължава да се държи съвсем естествено.

 

 

— Тази рокля за тенис е прекалено къса — каза мис Тредголд.

— Зная — отвърна Флорентина. — Но нали е от миналата година, а оттогава съм пораснала.

— С кого ще играеш?

— С Джейсън Морисън.

— Наистина не можеш да играеш тенис с младеж, ако си облечена в подобна дреха.

— Ще се наложи да избирам или с нея, или гола — отговори Флорентина.

— Не се дръж нахално, дете. Ще ти позволя да я облечеш само този път, но бъди сигурна, че ще ти намеря нова до понеделник следобед.

На вратата се позвъни.

— Изглежда, пристигна — отбеляза мис Тредголд.

Флорентина грабна ракетата и се затича към изхода.

— Не тичай, дете. Остави младежа да почака мъничко. Не можем да му позволим да разбере как се чувстваме, нали така?

Флорентина се изчерви, върза дългата си тъмна коса с ластик и бавно тръгна към вратата.

— Здрасти, Джейсън — каза тя с напълно овладян глас. — Няма ли да влезеш?

Джейсън, облечен в моден екип, който сякаш бе купен тази сутрин, не можеше да свали очи от Флорентина.

— Ама че рокля — каза той и явно щеше да каже още нещо, но забеляза излизащата от стаята мис Тредголд. Дотогава не бе подозирал колко хубаво тяло има Флорентина. А когато погледна мис Тредголд, веднага разбра каква е причината да е в неведение.

— От миналата година е — каза Флорентина и сведе поглед към стройните си крака. — Ужасна е, нали?

— Не, страхотна е. Хайде, резервирал съм корта за три и половина и някой може да го вземе, ако закъснеем дори една минута.

— Боже мили — възкликна Флорентина, след като затвори вратата. — Твоя ли е?

— Да. Фантастична е, нали?

— Ако питаш мен, бих казала, че е виждала и по-добри дни.

— О, така ли? — Джейсън се умърлуши. — Аз пък си мислех, че е доста шик.

— Ако знаех какво означава тази дума, може би щях да се съглася с теб. Кажете ми, господине — шеговито каза тя, — какво се очаква от мен — да се возя на това нещо или да го бутам?

— Това е истински предвоенен пакард.

— Тогава заслужава достойно погребение — каза Флорентина, докато се настаняваше на предната седалка. Изведнъж си даде сметка колко разголени са краката й. — Някой да ти е показвал как да задвижиш тази буца желязо в нужната посока? — сладко добави тя.

— Не, не точно — каза Джейсън.

— Какво? — изуми се Флорентина.

— Учеха ме да карам преди всичко разумно.

Флорентина натисна дръжката на вратата и леко я отвори, сякаш се готвеше да се измъкне. Джейсън сложи ръка на бедрото й.

— Стига глупости, Тина. Баща ми ме научи да карам и съм шофьор вече почти година.

Флорентина се изчерви, затвори вратата и трябваше да признае, че той наистина караше доста добре по целия път до тенис клуба — нищо че от време на време колата се тресеше и подскачаше, когато уцелваха някоя дупка.

Самият мач се сведе до отчаяни опити от страна на Флорентина да отбележи точка и също толкова отчаяни опити на Джейсън да изгуби. Някак си той успя да победи само с 6–2 и 6–1.

— Пие ми се кола — каза Джейсън, след като приключиха.

— Само внимавай да не се напиеш — отвърна Флорентина.

Той се засмя, хвана я за ръка и я поведе към изхода. Макар че бе потна и разгорещена, Флорентина не се отдръпна чак докато не стигнаха бара зад сградата на клуба. Той купи една кола. Изпиха я с две сламки, седнали в ъгъла на помещението. След това Джейсън я закара до дома й. Като наближиха Риг стрийт, той се наведе и я целуна по устните. Флорентина не отвърна — ако не за друго, защото бе смаяна.

— Искаш ли довечера да идем на кино? — предложи й той. — В „Юнайтед Артистс“ дават „Край града“.

— Ами аз обикновено… Да, с удоволствие — каза Флорентина.

— Добре, значи ще мина да те взема в седем.

Флорентина гледаше как колата се отдалечава с дрънчене и се опита да измисли някакъв начин да убеди майка си, че се налага да излезе. В кухнята откри мис Тредголд, която приготвяше чай.

— Как мина играта, дете? — попита тя.

— Добре, но не и за него. Между другото, иска да ме заведе… — Флорентина се поколеба — в „Оркестра Хол“ на концерт, така че няма да съм тук за вечеря.

— Колко мило — каза мис Тредголд. — Гледай да се прибереш преди единадесет, че майка ти ще се безпокои.

Флорентина изтича на втория етаж, седна на леглото си и започна да се притеснява какво да облече, колко ужасно изглежда косата й и дали да не отмъкне малко грим от майка си. Застана пред огледалото и се зачуди как да направи така, че гърдите й да изглеждат по-големи, без да й се налага да задържа дъха си цяла вечер.

В седем часа Джейсън се появи в раздърпан червен пуловер и панталон в цвят каки. Посрещна го мис Тредголд.

— Здравейте, млади господине.

— Здравейте, госпожо — отвърна Джейсън.

— Ще заповядате ли в дневната?

— Благодаря.

— На кой концерт ще ходите с Флорентина?

— Концерт?!

— Да, любопитно ми е какво ще слушате — каза мис Тредголд. — В сутрешния вестник четох добър отзив за Третата симфония на Бетовен.

— О, да, Третата симфония — каза Джейсън и в същия миг на стълбите се появи Флорентина. Двамата бяха смаяни — единият одобряваше, докато другият — не. Флорентина бе облечена в зелена рокля, която стигаше малко под коляното й и разкриваше тънки найлонови чорапи с тъмен ръб. Слизаше по стълбите бавно — дългите й крака бяха обути в обувки с висок ток. Малките й гърди сякаш бяха по-големи от обичайното, тъмната й коса бе спусната по раменете като на Дженифър Джоунс и тя изглеждаше много по-голяма от петнадесетте си години. Единственото, което носеше и срещу което мис Тредголд не можеше да възрази, бе часовникът, който й бе подарила за тринадесетия й рожден ден.

— Хайде, Джейсън, ще закъснеем — каза Флорентина в опит да избегне разговора с мис Тредголд.

— Разбира се — каза Джейсън.

Флорентина не се обърна от страх да не бъде превърната в стълб от сол.

— Погрижете се да се прибере преди единадесет, младежо — заръча мис Тредголд.

— Разбира се — повтори Джейсън и затвори вратата. — Къде я намери?

— Мис Тредголд ли?

— Да. Сякаш е излязла направо от някой викториански роман. „Погрижете се да се прибере преди единадесет, младежо“ — имитира я той, докато отваряше вратата на колата.

— Не бъди невъзпитан — сгълча го Флорентина и се усмихна кокетно.

Пред киното имаше дълга опашка и Флорентина прекара по-голямата част от времето обърната към стената от страх да не би някой да я познае. Щом влязоха, Джейсън бързо я отведе към последния ред — имаше вид на човек, който е бил тук и преди.

Тя седна и едва когато светлините угаснаха, си позволи да се отпусне — но не за дълго. Джейсън се наклони към нея, прегърна я през раменете и започна да я целува. Започна да й харесва, особено когато я принуди да разтвори устните си и езиците им се докоснаха. След това той се отдръпна и двамата загледаха пълзящите по екрана надписи. Флорентина харесваше Джийн Кели. Джейсън отново я целуна по устата. Устните й се разтвориха. Почти незабавно почувства дланта му върху едната си гърда. Опита се да я отблъсне, но отново бекхендът му се оказа прекалено силен за нея. Няколко секунди по-късно тя се отскубна да си поеме въздух и за миг зърна Статуята на свободата, преди Джейсън да положи другата си ръка върху втората й гърда. Този път успя да се освободи, но само за малко. Раздразнен, той измъкна пакет „Кемъл“ и запали. Флорентина не вярваше на очите си. След няколко дръпвания Джейсън смачка цигарата и сложи ръка между краката й. На ръба на паниката, тя успя да спре напредването й, като здраво стисна бедра.

— О, хайде стига. Не се прави на толкова недостъпна, че ще заприличаш на мис Тредголд — каза Джейсън и се наведе да я целуне отново.

— Стига, Джейсън, хайде да гледаме филма.

— Стига глупости. Никой не ходи на кино, за да гледа филми. — Той отново постави ръка върху крака й. — Само не ми казвай, че ти е за първи път. По дяволите, та ти си почти на шестнадесет. Какво искаш? Да станеш най-старата девственица в Чикаго ли?

Флорентина скочи и тръгна към изхода — препъна се на няколко пъти, преди да излезе на пътеката. Без да оправя роклята си, изтича от киното колкото можеше по-бързо. Навън се опита да продължи да бяга, но с високите токчета на майка си едва се държеше на крака. Свали обувките и продължи да тича по чорапи. Пред къщи се опита да се оправи. Надяваше се да не се сблъска с мис Тредголд, но не успя. Вратата на спалнята й беше отворена и когато Флорентина мина на пръсти покрай нея, отвътре се разнесе глас:

— Да не би концертът да свърши по-рано, скъпа?

— Да… не… Стана ми лошо — каза Флорентина и побърза да се скрие в стаята си, преди мис Тредголд да й зададе още някой въпрос. Легна си, без да престава да трепери.

На следващата сутрин се събуди рано и въпреки че все още беше бясна на Джейсън, откри, че може да се смее при мисълта за станалото, и дори реши да изгледа филма, но този път самичка. Харесваше й Джийн Кели, но виждаше идола си за първи път на екрана и беше поразена от това колко слаб и раним изглежда.

По време на събранието на следващия ден не погледна към Джейсън, който с тих и твърд глас заяви, че някои момчета от горните класове са започнали да проявяват небрежност към облеклото си, без да са членове на ученическия съвет. Добави също, че следващият хванат да пуши ученик ще бъде предаден на директора, в противен случай репутацията му на председател ще пострада. Всички с изключение на Флорентина кимнаха в знак на съгласие.

— Добре, тогава ще сложа предупреждението на таблото за обяви.

Щом събранието свърши, Флорентина се измъкна в класната си стая преди Джейсън да има възможност да говори с нея. Вечерта остана над домашните си по-дълго и тръгна към Риг стрийт чак когато наближаваше шест. Когато стигна до входа на училището, започна да вали. Остана под арката с надеждата, че дъждът ще спре бързо. Докато чакаше, покрай нея мина Джейсън с едно момиче от дванадесети клас. Тя ги гледаше как се качват в колата, прехапала устни. Дъждът заваля още по-силно, затова тя реши да се върне в класната стая и да напише на машината указанията на ученическия съвет. По пътя видя малка група ученици, които изучаваха бележката за отношението на съвета към небрежното облекло и пушенето.

Преписването на указанията й отне около час — донякъде защото умът й непрекъснато се отвличаше в мисли за двойните стандарти на Джейсън. Когато приключи, дъждът бе спрял. Затвори капака на пишещата машина и остави листата в горното чекмедже. Докато вървеше по коридора, й се стори, че чува някакъв шум от съблекалнята на момчетата. След седем вечерта право да остават в училището имаха единствено членовете на ученическия съвет, затова тя се върна да провери кой е. Намираше се на няколко метра от помещението, когато лампата вътре изгасна. Флорентина отвори вратата и включи осветлението. Минаха няколко мига, преди да успее да види кой стои в ъгъла и се опитва да скрие цигарата зад гърба си — знаеше много добре, че е хванат.

— Пит! — изненадано възкликна Флорентина.

— Е, госпожице съветник, този път ме спипа. Две груби нарушения за един ден. В сградата на училището след часовете, при това с цигара. Отидоха плановете ми да вляза в Харвард — каза Пит Уелинг и стъпка цигарата на каменния под. Сцената й напомни предишната вечер, когато председателят на ученическия съвет правеше същото на задния ред в тъмното кино.

— Джейсън Морисън също иска да влезе в Харвард, нали?

— Да. Какво общо има той? — каза Пит. — Нищо не може да му попречи да влезе в Бръшлянената лига.

— Знаеш ли, момичетата нямат право да влизат в мъжката съблекалня.

— Да, но ти си член на…

— Лека нощ, Пит.

 

 

Флорентина започваше да се наслаждава на властта си и приемаше задълженията и отговорностите си в ученическия съвет много сериозно — до такава степен, че към края на годината мис Тредголд започна да се страхува, че ще навредят на успеха й. Не спомена нищо на госпожа Розновски по въпроса — реши, че намирането на решение е нейна работа. Надяваше се всичко да е просто моментна проява на юношески ентусиазъм, насочен в погрешна посока. Но дори мис Тредголд, въпреки опита си в подобни проблеми, бе изненадана колко бързо се бе променила Флорентина, след като й бе поверена малко власт.

Към средата на втория срок мис Тредголд си даде сметка, че проблемът излиза от рамките на обикновения ентусиазъм и е на път да стане неуправляем. Флорентина започваше да приема прекалено сериозно себе си, а не работата си. Оценките й в края на срока бяха много под обичайните за нея, а класната й недвусмислено посочи, че е станала доста властна в отношенията си с някои от съучениците си и е започнала да раздава наказания малко по-своеволно от нужното.

Мис Тредголд не можеше да не забележи, че Флорентина рядко я канят на забави и че старите й приятелки вече не идват в дома им толкова често — с изключение на Едуард Уинчестър… Мис Тредголд харесваше това момче.

Нещата не се подобриха и Флорентина започна да се измъква, когато мис Тредголд повдигаше въпросите за ненаписаните домашни. Зофя, която компенсира загубата на съпруга си с трупане на килограми, не проявяваше склонност да се намесва.

— Не виждам нищо необичайно — бе единственият й коментар, когато мис Тредголд се опита да обсъди проблема с нея.

Гувернантката сви устни и започна да се отчайва, когато една сутрин на закуска Флорентина реагира неочаквано грубо на въпроса какво смята да прави през уикенда.

— Ще те уведомя, ако те засяга — отвърна тя, без да вдига поглед от „Вог“.

Госпожа Розновски с нищо не показа, че е забелязала, така че мис Тредголд запази ледено мълчание. За себе си обаче отсъди, че рано или късно детето ще претърпи провал.

Случи се рано.