Джефри Арчър
Блудната дъщеря (38)

37.

Прекара следващите няколко дни в Кейп Код — отдаде се на пълна почивка. Хвана се обаче, че продължава да се буди в шест сутринта, без да има какво друго да прави, освен да очаква сутрешните вестници. Зарадва се, когато Едуард дойде в сряда, но не можеше да свикне с шеговито-преданото му обръщение „вице“.

Пит Паркин вече бе свикал пресконференция в ранчото си в Тексас, за да обяви, че няма да назове членовете на кабинета си до Нова година. Флорентина се върна във Вашингтон на 14 ноември за хилавата последна сесия на Конгреса и се приготви да се изнесе от сградата „Ръсел“ в Белия дом. Въпреки че Сенатът и Илинойс ангажираха цялото й време, остана изненадана, че разговаря с новоизбрания президент само два-три пъти седмично, при това по телефона. Конгресът бе разпуснат две седмици преди Деня на благодарността и Флорентина се завърна в Кейп Код, за да прекара Коледа със семейството си и с внука си, който започна да се обръща към нея с „Бабо президентке“.

— Все още не — казваше му тя.

 

 

На 9 януари президентът пристигна във Вашингтон и свика пресконференция, за да обяви кабинета си. Макар че никой не се допита до Флорентина за назначенията, те не представляваха никаква изненада — Чарлз Селоувър стана министър на отбраната — всеки друг би го поставил на този пост. Пол Роув запази мястото си като шеф на ЦРУ, Пиер Левал застана начело на Министерството на правосъдието, а Майкъл Брюър бе посочен за съветник по националната сигурност. Флорентина дори не повдигна вежда, докато не дойде ред на държавния секретар. Седна изумена, когато президентът заяви:

— Чикаго има пълното право да се гордее, че е излъчил вицепрезидента, както и държавния секретар.

 

 

До деня на встъпване в длъжност личните вещи на Флорентина в хотел „Барон“ бяха събрани и готови за изпращане в официалната резиденция на вицепрезидента на Обзърватори Съркъл. Огромната викторианска сграда изглеждаше гротескно просторна за едночленно семейство. В Деня на встъпването в длъжност цялото й семейство бе настанено на втория ред зад съпругата и дъщерите на Паркин, а самата Флорентина седна до президента. Ралф Брукс бе непосредствено зад него. Когато пристъпи напред да положи клетвата си, единственото й желание бе до нея да е Ричард и да й напомни, че се приближава все повече и повече. Хвърли поглед към Пит Паркин и реши, че дори и на тези избори Ричард щеше да гласува за републиканците.

Председателят на Върховния съд Уилям Ренкуист й се усмихна топло и тя започна да повтаря след него думите на клетвата:

— „Тържествено се заклевам, че ще подкрепям и защитавам Конституцията на Съединените щати срещу всички врагове, външни и вътрешни…“

— „Тържествено се заклевам, че ще подкрепям и защитавам Конституцията на Съединените щати срещу всички врагове, външни и вътрешни…“

Изричаше думите ясно и уверено, може би защото ги бе научила със сърцето си. Анабел й намигна, докато се връщаше на мястото си под оглушителните ръкопляскания.

След като Паркин повтори президентската клетва след председателя на Върховния съд, Флорентина внимателно се заслуша във встъпителната му реч. Не бяха потърсили мнението й при съставянето й и тя бе видяла последната чернова едва снощи. За пореден път той я спомена като най-великата малка дама в страната.

След края на церемонията Паркин, Брукс и Флорентина отидоха да обядват с лидерите на парламентарните групи в Капитолия. Колегите й от Сената я поздравиха сърдечно, когато зае мястото си на подиума. След обяда се качиха в лимузините и потеглиха по Пенсилвания авеню, за да открият тържествения парад. Седнала в закритата наблюдателна площадка пред Белия дом, Флорентина гледаше минаващите по улицата маршируващи групи, представляващи всеки от петдесетте щата. Стана и ръкопляска, когато фермерите от Илинойс я поздравиха. След като направи задължителните визити на всички балове по случай празника, Флорентина се оттегли и прекара първата си нощ в дома на вицепрезидента. И осъзна, че колкото повече се доближава към върха, толкова по-самотна става.

 

 

На следващата сутрин президентът назначи първото заседание на новия кабинет. Този път Ралф Брукс зае мястото от дясната му страна. Групата, очевидно уморена от седемте бала снощи, се събра в Правителствения кабинет. Флорентина седна в далечния край на дългата овална маса, заобиколена от хора, с които често бе на противоположни позиции в миналото. Ясно си даваше сметка, че й предстоят години в битки с тях, преди да може да състави свой собствен кабинет. Питаше се колко ли от тях знаят за сделката й с Паркин.

 

 

Веднага щом се установи в своето крило в Белия дом, Флорентина назначи Джанет за началник на личния си кабинет. На много от освободените от сътрудниците на Паркин места постави хора от стария си екип, които бяха с нея от времето на Сената и предизборните кампании.

Бързо разбра колко ценни са знанията и способностите на онези, които бе наследила. За жалост, те започнаха да изчезват един по един, тъй като президентът им предлагаше съблазнителни ръководни места. Само за три месеца Паркин опразни канцеларията й от почти всички компетентни сътрудници, като дори стигна и до най-приближените й хора.

Флорентина се опита да прикрие гнева си, когато президентът предложи на Джанет мястото на заместник-министър на здравеопазването и социалните грижи.

Джанет обаче изобщо не се поколеба. В лично писмо до президента тя му благодари за високата чест, която й е оказал, като същевременно най-подробно обясни защо не може да приеме никаква друга държавна работа освен тази да служи на вицепрезидента.

— Щом ти можеш да чакаш четири години, значи ще успея и аз — каза тя.

 

 

Флорентина често бе чела, че животът на вицепрезидента, както се изразяваше Джон Нанс Гарнър, „не струва и кофа храчки“, но въпреки това се изненада колко малко реална работа върши в сравнение с дните си в Конгреса. Беше получавала повече писма, когато бе сенатор. Сякаш всички пишеха до президента или до своя представител в Конгреса. Дори обикновените хора бяха наясно, че вицепрезидентът няма никаква власт. На Флорентина й харесваше да председателства Сената при разглеждането на важни въпроси — това й помагаше да поддържа контакт с колегите си, които биха я подкрепили след четири години. Те се погрижиха да я уведомят какво се шушука в кулоарите на Конгреса и дори в Сената. Мнозина сенатори я използваха, за да стигнат посланията им до президента, но с течение на времето тя започна да се пита кого да използва със същата цел — дните, в които Пит Паркин не си правеше труда да се консултира с нея и по най-незначителния въпрос, постепенно се превръщаха в седмици.

През първата си година като вицепрезидент Флорентина направи посещения на добра воля в Бразилия и Япония, присъства на погребението на Вили Брант в Берлин и на Едуард Хийт в Лондон, лично се запозна с пораженията от три природни бедствия и председателства толкова много комисии със специални задачи, че вече се чувстваше едва ли не годна да напише собствено ръководство за начина, по който действа правителството.

Първата година мина бавно, втората — още по-бавно. Единственото запомнящо се нещо бе присъствието й от името на правителството на коронацията на крал Чарлз III в Уестминстърското абатство след абдикацията на кралица Елизабет II през 1994 г. Флорентина стоеше заедно с посланика Джон Сойер в Уинифийлд Хаус и съвсем ясно съзнаваше колко еднакви и лишени от реално съдържание са ролите им. Сякаш в продължение на часове приказваше за международното положение и как ще реагира президентът на струпването на съветски войски на пакистанската граница. Получаваше по-голямата част от информацията си от „Вашингтон Поуст“ и завиждаше на Ралф Брукс, държавния секретар. Макар че се стараеше да е максимално добре информирана за общата картина, за втори път през живота си започна да се чувства отегчена. С нетърпение очакваше 1996 година и се страхуваше, че годините й като вицепрезидент няма да й донесат много положителни резултати.

 

 

Веднага след като „Еър Форс II“ кацна на летище „Ендрюс“, Флорентина се хвана на работа и до края на седмицата проверяваше бумагите от правителството и ЦРУ, които се бяха натрупали в нейно отсъствие. Изкара уикенда в почивка, въпреки че Си Би Ес съобщи на зрителите си, че курсът на долара пада заради кризата в международните отношения. Руснаците струпваха все повече сили по границата с Пакистан — факт, който президентът бе нарекъл по време на седмичната пресконференция „маловажен“. Руснаците, увери той присъстващите журналисти, нямали интерес да пресичат границите на страни съюзници на Съединените щати.

През следващата седмица паниката като че ли се поуталожи и доларът отново запълзя нагоре.

— Това е козметично възстановяване и е дело на руснаците — каза Флорентина на Джанет. — Международните брокери съобщиха, че московската банка продава злато — точно както правеха преди да нахлуят в Афганистан. Ще ми се банкерите да учеха история малко повече.

Въпреки че някои политици и журналисти й се обадиха, за да изразят страховете си, Флорентина можеше единствено да ги утеши, че пряко следи развитието на нещата. Дори обмисляше да се срещне с президента, но в петък вечерта повечето американци се прибраха от работа вкъщи убедени, че непосредствената заплаха е отминала, и се готвеха да прекарат един спокоен уикенд. Флорентина остана в кабинета си в Западното крило — преглеждаше пристигналите съобщения от посланици и агенти от Индостан. Колкото повече четеше, толкова по-сигурна ставаше, че не може да споделя нехайното отношение на президента. Нямаше кой знае какво да стори, затова събра документите, прибра ги в специалната червена папка и се приготви да си върви. Погледна си часовника. Шест и тридесет и две. Едуард бе излетял от Ню Йорк и трябваше да вечерят заедно в седем и половина. Тъкмо се смееше на мисълта дали да не сложи в папката и собствените си пълномощия, когато в кабинета се втурна Джанет.

— Разузнаването съобщава, че руснаците са обявили мобилизация!

— Къде е президентът? — бе незабавната реакция на Флорентина.

— Нямам представа. Видях го да напуска Белия дом с хеликоптер преди три часа.

Флорентина отвори отново папката и се втренчи в телеграмите. Джанет стоеше пред бюрото й.

— Добре де, кой със сигурност може да знае къде е?

— Ралф Брукс, не се съмнявай — каза Джанет.

— Свържи ме с държавния секретар.

Джанет забърза към кабинета си, а Флорентина отново се съсредоточи върху докладите. Бързо прегледа основните въпроси, повдигнати от посланика в Исламабад, след което препрочете оценката на председателя на съвета на началник-щабовете генерал Пиърс Диксън.

Там черно на бяло пишеше, че руснаците разполагат с десет дивизии на афганистано-пакистанската граница и че силите им са се увеличили през последните няколко дни. Половината от тихоокеанския им флот се била насочила към Карачи, а две бойни групи провеждали „учения“ в Индийския океан. Генерал Диксън бе наредил засилено наблюдение на обстановката след потвърждението, че петдесет самолета МИГ-25 и СУ-7 са кацнали на военното летище в Кабул в шест вечерта. Флорентина погледна часовника си — седем и девет — и каза на глас:

— Къде е този проклетник?

Телефонът избръмча.

— Държавният секретар е на линията — каза Джанет.

Флорентина изчака няколко секунди.

— Какво искаш? — попита Ралф Брукс с тон на човек, когото са прекъснали по средата на нещо важно.

— Къде е президентът?

— В момента е на борда на „Еър Форс I“ — бързо отговори Брукс.

— Стига си ме лъгал, Ралф. Личи ти дори по телефона. Казвай къде е президентът.

— На път за Калифорния.

— Защо не е бил посъветван да се върне, щом руснаците са се раздвижили и е наредено засилено наблюдение?

— Посъветвахме го, но той трябва да кацне за презареждане.

— Както много добре знаеш, „Еър Форс I“ няма нужда от презареждане за такова разстояние.

— Не е в „Еър Форс I“.

— Къде е тогава, по дяволите?

Отговор не последва.

— Ще трябва да ми кажеш, Ралф, дори само за да си спасиш кожата.

— Беше тръгнал да види един приятел в Калифорния, когато започна кризата.

— Не мога да повярвам — каза Флорентина. — За кого се мисли? За президента на Франция ли?

— Държа всичко под контрол — каза Брукс, без да обръща внимание на коментара й. — Самолетът му ще кацне на летището в Колорадо след няколко минути. Президентът веднага ще бъде преместен във F-15 на Военновъздушните сили и след два часа ще е във Вашингтон.

— В какъв самолет е сега? — попита Флорентина.

— Частен „Боинг-737“, собственост на Марвин Шнайдер от „Блейд Ойл“.

— Може ли да влезе в кодираната национална командна система оттам?

Отговор не последва.

— Чу ли ме какво казах? — рязко попита тя.

— Да — отвърна Ралф. — Обаче самолетът няма напълно обезопасен канал.

— Да не искаш да кажеш, че всеки радиолюбител може да се включи и да слуша разговора между президента и шефа на началник-щабовете?

— Да — призна Ралф.

— Ще се видим в Оперативната зала — каза Флорентина и тресна слушалката.

Излезе от кабинета си — почти тичаше. Двама изненадани агенти побързаха да я последват надолу по тясното стълбище с портретите на бивши президенти по стената. Вашингтон се втренчи в нея в края на стълбите, преди Флорентина да завие към широкия коридор, водещ към Оперативната зала. Пазачът вече бе отворил вратата към секретарското отделение. Тя мина през помещението с тракащи телекси и шумни пишещи машини, докато следващият пазач отваряше покритата с дъбови панели врата към самата зала. Двамата й телохранители останаха отвън.

Ралф Брукс седеше в президентското кресло и даваше нареждания на група военни. Четири от останалите девет места около заемащата почти цялото пространство маса вече бяха заети. Вдясно от Брукс седеше министърът на отбраната Чарлз Селоувър, а до него се бе настанил директорът на ЦРУ Пол Роув. Срещу тях бяха председателят на съвета на началник-щабовете генерал Диксън и съветникът по националната сигурност Майкъл Брюър. Вратата в дъното, водеща към свързочния отдел, бе широко отворена.

Брукс се обърна към нея. Флорентина никога не го бе виждала без сако и с разкопчана риза.

— Без паника — каза той. — В течение съм на всичко. Убеден съм, че руснаците няма да предприемат никакъв ход преди да се върне президентът.

— Не мисля — отвърна Флорентина. — Докато президентът отсъства по необясними причини, трябва да сме готови за всичко от тяхна страна.

— Е, това не е твой проблем, Флорентина. Президентът ме остави да контролирам всичко.

— Напротив, мой проблем е — твърдо каза Флорентина и отказа да заеме предложеното й място. — В отсъствието на президента аз поемам отговорността по всички военни въпроси.

— Чуй ме добре, Флорентина. Аз командвам тук и не искам да се намесваш.

Тихият шум от разговорите в стаята изведнъж замря. Брукс и Флорентина се гледаха ядно. Тя вдигна най-близкия телефон.

— Свържете ме с министъра на правосъдието.

След секунди на един от шестте екрана на обкованата с дъбова ламперия стена се появи лицето на Пиер Левал.

— Добър вечер, Пиер, обажда се Флорентина Каин. В момента е налице засилено наблюдение поради причини, които не желая да дискутирам, а президентът отсъства. Ще разясниш ли на държавния секретар кой поема отговорност за действията в такъв случай?

Всички в залата стояха неподвижно и гледаха разтревоженото лице на екрана. Знаеха, че министърът е протеже на Паркин, но досега той на няколко пъти ясно бе показал, че за него думата на закона стои над президента.

— Конституцията невинаги е ясна за подобни ситуации — започна той, — особено след конфронтацията между Буш и Хейг и опита за покушение срещу Роналд Рейгън. Но по мое мнение, в отсъствието на президента всички правомощия минават у вицепрезидента. Точно това бих казал и пред Сената.

— Благодаря, Пиер — каза Флорентина, без да откъсва поглед от екрана. — Моля те да повториш същото писмено и да се погрижиш копие от изявлението да се появи незабавно на бюрото на президента.

Образът на министъра на правосъдието изчезна от екрана.

— Въпросът е изяснен, Ралф. А сега бързо ме запознай с обстановката.

Брукс с неохота освободи президентското кресло, а междувременно служител от екипа отвори малкия панел под ключа за осветлението до вратата. Натисна един бутон и бежовата завеса на стената зад мястото на президента се разтвори. От тавана се спусна голям екран с карта на света.

Министърът на отбраната Чарлз Селоувър стана от мястото си. Върху цялата карта се появиха многобройни разноцветни светлини.

— Светлините отбелязват позициите на всички известни противникови сили — каза той, докато Флорентина се обръщаше към картата. — Червените са флотът, зелените — въздушните сили, а сините — армейските дивизии.

— Всеки първокурсник от „Уест Пойнт“ още от пръв поглед ще ти каже точно какво са намислили руснаците. — Флорентина гледаше струпаните в Индийския океан червени точки, зелените светлинки в Кабул и сините, разпънати по протежението на границата между Афганистан и Пакистан.

Пол Роув потвърди, че руснаците струпват армиите си около Пакистан от няколко дни и че преди по-малко от час е пристигнала шифрограма от агент на ЦРУ, според която Съветите възнамерявали да пресекат пакистанската граница в десет часа източно стандартно време. Той подаде на Флорентина декодираните съобщения и отговори на всеки от въпросите й.

— Президентът сподели — многозначително каза Брукс, след като Флорентина прочете и последното съобщение, — че според него Пакистан не е втора Полша и че руснаците не биха посмели да минат пакистанската граница.

— Мисля, че сме на път да разберем дали мнението му е вярно — отвърна тя.

— Президентът — добави Брукс — поддържаше през цялата седмица контакт с Москва, както и с министър-председателя на Англия, президента на Франция и канцлера на Западна Германия. Всички те изразяват съгласие с твърдението му.

— Оттогава ситуацията се е променила коренно — рязко отвърна Флорентина. — Очевидно е, че трябва да разговарям със съветския президент.

Брукс отново се поколеба.

— Незабавно — добави Флорентина.

Брукс вдигна телефона. Всички мълчаха, докато се осъществяваше връзката. Флорентина никога не бе разговаряла с президента Романов и усети как сърцето й бясно бие. Знаеше, че телефонът ще бъде наблюдаван, за да прихване и най-малката несъзнателна реакция от нейна страна. Предполагаше, че същото се отнася и за съветския лидер. Нали твърдяха, че именно това устройство позволило на руснаците да въздействат грубо върху Джими Картър.

След няколко минути се чу гласът на Романов.

— Добър вечер, госпожо Каин — каза той, без да споменава титлата й. Гласът му бе толкова ясен, сякаш се намираше в съседната стая. След четирите години в английския кралски двор акцентът на руския президент почти не се долавяше, а английският му бе съвършен. — Мога ли да попитам къде е президентът Паркин?

Устата на Флорентина пресъхна. Съветският президент продължи, преди да може да му отговори:

— В Калифорния при любовницата си, не се и съмнявам.

Флорентина не се изненада, че руският лидер е осведомен за живота на Паркин по-добре от нея. Сега вече бе ясно защо руснаците са избрали да прекосят пакистанската граница точно в десет.

— Прав сте — каза тя. — И тъй като ще отсъства най-малко още няколко часа, ще ви се наложи да си имате работа с мен. Затова следва да ви уведомя, че съм натоварена с всички президентски пълномощия при отсъствието на титуляря.

Усети избилите по челото й капчици пот, но не смееше да ги избърше.

— Разбирам — каза бившият шеф на КГБ. — В такъв случай мога ли да запитам каква е целта на това обаждане?

— Не бъдете наивен, господин президент. Искам да знаете, че дори и един ваш войник да престъпи границата на Пакистан, Америка ще реагира незабавно.

— Това би била много смела постъпка от ваша страна, госпожо Каин.

— Очевидно не разбирате американската политическа система, господин президент. За нея не е нужна никаква „смелост“. Като вицепрезидент, аз съм единственият човек в Америка, който няма нищо за губене, а може да постигне всичко.

Този път тишината не бе заради нея. Флорентина усети как набира кураж. Руснакът й даваше възможност да продължи, преди да отговори.

— Ако не наредите на флота си да завие на юг, не изтеглите всичките си десет дивизии от пакистанската граница и не върнете всичките си МИГ-25 и СУ-7 в Москва, няма да се поколебая да ви атакувам по суша, въздух и море. Разбрахте ли ме?

Телефонът прекъсна.

Флорентина се обърна.

В помещението отново се суетяха професионалисти, които досега само бяха „проигравали“ подобни ситуации, а сега чакаха също като нея да разберат дали подготовката, опитът и познанията им ще бъдат подложени на изпитание.

Ралф Брукс сложи ръка на микрофона на слушалката и съобщи, че президентът е кацнал в Колорадо и иска да разговаря с Флорентина. Тя вдигна червената слушалка на обезопасения телефон.

— Флорентина? Ти ли си? — попита Паркин със силния си тексаски акцент.

— Да, господин президент.

— Чуй ме хубаво, госпожо. Ралф ми разказа за станалото и в момента съм на път към Вашингтон. Пристигам след два часа. Така че не прави нищо прибързано. И гледай пресата да не разбере за отсъствието ми.

— Да, господин президент.

Връзката прекъсна.

— Генерал Диксън? — каза Флорентина, без да си прави труда да поглежда към Брукс.

— Да, госпожо — отвърна генерал-полковникът, който до момента не бе отварял уста.

— За колко време можем да мобилизираме ударна сила в района?

— В рамките на един час мога да вдигна във въздуха десет ескадрили F-111 от базите ни в Европа и да ги насоча към цели в СССР. Средиземноморският флот е почти в непрекъснат контакт с руснаците, но може би ще е по-добре да го прехвърлим по-близо до Индийския океан.

— Колко време ще му е нужно да стигне дотам?

— Между два и четири дни, госпожо.

— Тогава издайте заповедта, генерале. И направете всичко възможно да стигне там за два дни.

Не се наложи да чака дълго — на екрана се появи следващият доклад. Точно от това се страхуваше най-много. Руският флот продължаваше да приближава неуморно към Карачи, а към Салабад и Асадабадон на афганистанската граница напредваха нови и нови съветски дивизии.

— Свържете ме с президента на Пакистан — нареди Флорентина.

Гласът му се разнесе след секунди.

— Къде е президентът Паркин? — бе първият му въпрос.

„Ох, и ти ли“ — за малко не отвърна Флорентина, но вместо това каза:

— Връща се от Кемп Дейвид. Очакваме го всеки момент.

Запозна го набързо с обстановката и мерките, които бе взела до момента, и ясно му даде да разбере докъде е готова да стигне.

— Слава богу, поне един храбър човек — каза Мурбаз Бхуто.

— Стойте на линия и ще ви държим в течение за всички промени — каза Флорентина, без да обръща внимание на комплимента.

— Да се свържа ли отново с руския президент? — попита Ралф Брукс.

— Не — отвърна Флорентина. — Дайте ми министър-председателя на Англия, президента на Франция и канцлера на Западна Германия.

Погледна часовника си. Седем и тридесет и пет. През следващите двадесет минути успя да разговаря и с тримата лидери. Англичаните се съгласиха с плана й, французите бяха настроени скептично, а германците нямаха желание да помагат.

Следващата получена информация бе, че руските МИГ-25 в Кабул се готвят да излетят.

Флорентина незабавно нареди на генерал Диксън да обяви бойна готовност. Брукс понечи да протестира, но вече всички присъстващи бяха поставили кариерите си в ръцете на една жена. Мнозина я наблюдаваха внимателно. Лицето й оставаше напълно безизразно.

Генерал Диксън се върна в Оперативната зала.

— Госпожо, F-111 са готови за излитане, Шести флот се движи с пълна скорост към Индийския океан, а една бригада въздушни десантчици може да бъде спусната при Ланди Котал до пакистанската граница след шест часа.

— Добре — тихо каза Флорентина. Телексът продължаваше да предава съобщението, че руснаците все така напредват по всички фронтове.

— Не мислиш ли, че е по-добре да се свържем отново с Романов, преди да е станало прекалено късно? — обади се Брукс.

Флорентина забеляза, че ръцете му треперят.

— Защо да се свързваме с него? Нямам какво да добавя. Ако отстъпим сега, винаги ще е прекалено късно — спокойно каза Флорентина.

— Но ние трябва да постигнем компромис, или утре президентът ще изглежда като пълен кретен — каза Брукс и се надвеси над нея.

— Защо? — попита Флорентина.

— Защото накрая ще трябва да отстъпиш.

Флорентина не отговори, а завъртя креслото си към генерал Диксън, който стоеше от другата й страна.

— Госпожо, за един час можем да навлезем в съветското въздушно пространство.

— Разбрано — каза тя.

Ралф Брукс вдигна звънящия телефон. Генерал Диксън се върна в залата.

— Президентът всеки момент ще кацне във военновъздушната база „Ендрюс“. Ще е тук след двадесет минути — каза Брукс. — Говори с руснаците и им кажи да спрат, докато не дойде.

— Не — каза Флорентина. — Ако руснаците не се върнат още сега, можеш да си сигурен, че ще разтръбят на целия свят къде точно е бил президентът, когато са прекосили границата. Във всеки случай съм убедена, че ще се върнат.

— Ти си се побъркала, Флорентина! — изкрещя той.

— Никога не съм била по-нормална — отвърна тя.

— Да не мислиш, че американският народ ще ти е благодарен, че си го въвлякла във война за Пакистан? — попита Брукс.

— Не става въпрос за Пакистан — каза Флорентина. — После ще дойде ред на Индия, след нея ще бъдат Западна Германия, Франция, Великобритания, а най-накрая и Канада. А ти, Ралф, ще продължиш да търсиш извинения и да избягваш конфронтацията дори когато руснаците маршируват по Конститюшън авеню.

— Щом това е решението ти, аз си измивам ръцете — каза Брукс.

— И несъмнено ще останеш в историята със същата слава, с каквато и последният, извършил това позорно дело.

— Ще кажа на президента, че не си се съобразила с мен и си отменила нарежданията ми — каза Брукс: повишаваше тон с всяка следваща дума.

Флорентина погледна красавеца, чието лице в момента бе почервеняло като домат.

— Ралф, ако ще подмокряш гащите, защо не го направиш в тоалетната за момченца, а не в Оперативната зала?

Брукс излетя навън.

— Остават двадесет и седем минути, а руснаците все още не дават признаци, че ще се оттеглят — прошепна Диксън в ухото й.

По телекса дойде съобщение, че петдесетте МИГ-25 и СУ-7 излитат и ще достигнат пакистанската граница след тридесет и четири минути.

Генерал Диксън отново застана до нея.

— Двадесет и три минути, госпожо.

— Как се чувствате, генерале? — попита го тя, като се мъчеше гласът й да звучи спокойно.

— По-добре от деня, когато влязох в Берлин като лейтенант, госпожо.

Флорентина заръча на шефа на екипа да провери телевизионните канали. Вече започваше да разбира през какво е минал Кенеди по време на Кубинската криза. Си Би Ес излъчваше филмче за Попай, Ен Би Си — баскетболен мач, а Ей Би Си — стар филм с Роналд Рейгън. Провери отново всички телевизии, но нямаше промяна. Оставаше й само да се моли да разполага с достатъчно време, за да докаже правотата си. Отпи от чашата кафе, която бяха оставили до лакътя й. Беше горчиво. Бутна чашата настрана в момента, когато Паркин нахълта в залата, следван от Брукс. Президентът бе облечен в свободна риза, спортно яке и карирани панталони.

— Какво става тук, по дяволите! — бяха първите му думи.

Флорентина тъкмо ставаше от креслото му, когато генерал Диксън каза:

— Двадесет минути, госпожо.

— Бързо казвай какво е положението, Флорентина — настоя Паркин и се настани на мястото си.

Тя седна на стола от дясната му страна и бързо му разказа какво е направила до този момент.

— Глупачка! — изкрещя той. — Защо не си послушала Ралф? Никога нямаше да ни вкара в тази беля.

— Знам точно какво би направил държавният секретар при така възникналите обстоятелства — студено каза Флорентина.

— Генерал Диксън — каза президентът, като й обърна гръб. — Какво е точното разположение на силите?

Генералът започна да разяснява ситуацията. Светлините на картата зад него проблясваха непрекъснато — показваха последното разположение на руските войски.

— След шестнадесет минути бомбардировачите F-111 ще бъдат над вражеска територия.

— Свържете ме с президента на Пакистан — каза Паркин и удари с юмрук по масата.

— Чака на линия — спокойно каза Флорентина.

Президентът грабна слушалката, наведе се над масата и заговори с конфиденциален тон:

— Съжалявам, че се получава така, но нямам друг избор освен да отменя решението на вицепрезидента. Тя не разбира пълните последствия от действията си. Не искам да оставате с впечатление, че ви изоставяме. Бъдете сигурен, че ще уредим мирно изтегляне на руските войски от територията ви при първа възможност.

— За бога, не можете да ни изоставяте точно сега! — възкликна Бхуто.

— Трябва да направя онова, което е най-добро за всички ни — отвърна Паркин.

— Както направихте с Афганистан.

Паркин игнорира думите му и тресна слушалката.

— Генерале?

— Да, сър — пристъпи напред Диксън.

— Колко време остава?

Генералът погледна малкия електронен часовник, окачен на тавана.

— Единадесет минути и осемнадесет секунди.

— Сега ме чуйте, и то внимателно. Вицепрезидентът си е позволила прекалено много в мое отсъствие и трябва да намеря начин да се измъкна от цялата тази каша, преди да са се разхвърчали лайна. Генерале, смятам, че ще се съгласите.

— Напълно, господин президент, но при тези обстоятелства бих се придържал към сегашното положение.

— Има и други съображения, които отиват далеч отвъд военните. Така че искам да…

Някакъв останал незабелязан досега полковник в дъното на залата нададе вик. Всички млъкнаха, дори президентът.

— Какво има?! — изкрещя Паркин.

Погледите на всички се насочиха към полковника.

— Руският флот обръща и се насочва на юг — прочете шифрограмата той.

Президентът остана без думи.

— Самолетите МИГ-25 и СУ-7 отлитат на северозапад към Москва — продължи полковникът.

В залата се раздадоха радостни възгласи. Телексите изплюха потвърждение на съобщението.

— Генерале — обърна се Паркин към председателя на съвета на началник-щабовете, — ние победихме. Днес е триумфален ден за вас и за Америка. — Той се поколеба, след което добави: — Искам да ви кажа, че съм горд, че изведох родината си от смъртна опасност.

Никой в Оперативната зала не се разсмя.

— Поздравления, господин президент — побърза да се обади Брукс.

Всички отново нададоха радостни викове, а неколцина членове на екипа отидоха да поздравят Флорентина.

— Генерале, върнете момчетата. Изпълниха фантастична операция. Поздравления, вие също свършихте страхотна работа.

— Благодаря, господин президент — каза генерал Диксън. — Но според мен похвалите заслужава…

Президентът се обърна към Ралф Брукс.

— Това е повод за празнуване, Ралф. Всички ще помним този ден до края на живота си. Денят, в който показахме на света, че с Америка шега не бива.

Флорентина стоеше в ъгъла, сякаш нямаше нищо общо със случилото се в тази зала. Излезе няколко минути по-късно, след като президентът продължаваше да не й обръща внимание. Върна се в кабинета си на първия етаж и прибра папката, затръшна чекмеджето и си отиде вкъщи. Нищо чудно, че Ричард никога не би гласувал за демократ.

 

 

— Един джентълмен ви очаква от седем и половина — бяха първите думи на иконома, когато Флорентина се прибра в дома си на Обзърватори Съркъл.

— Боже мили! — възкликна тя и забърза към дневната.

Едуард се бе излегнал със затворени очи на канапето пред камината. Тя го целуна по челото и той незабавно се събуди.

— А, скъпа. Несъмнено си спасявала света от катастрофа, нали?

— Нещо такова — отвърна Флорентина и закрачи из стаята, докато му разказваше за случилото се в Белия дом. Едуард никога не я бе виждал толкова разгневена.

— Е, едно нещо може да му се признае на Пит Паркин — каза Едуард, когато тя свърши. — Последователен е.

— Няма да бъде такъв след утре.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото чу. Утре сутринта ще свикам пресконференция и ще разкажа на всички какво точно стана. Повръща ми се и ми дойде до гуша от непочтеното му и безотговорно поведение, и зная, че повечето хора от Оперативната зала ще потвърдят всичко, което ти казах.

— Това ще е и прибързано, и безотговорно — каза Едуард, загледан в огъня.

— Защо? — изненада се Флорентина.

— Защото Америка ще се окаже с президент некадърник. Може и да станеш герой на деня, но не след дълго всички ще те презират.

— Но… — започна Флорентина.

— Никакво но. В този случай ще ти се наложи да преглътнеш гордостта си и да се задоволиш да използваш случилото се тази вечер като оръжие, с което да напомняш на Паркин за споразумението ви за единствения му мандат.

— И да го оставя, сякаш нищо не се е случило?

— И да оставиш Америка, сякаш нищо не се е случило — твърдо каза Едуард.

Няколко минути Флорентина продължи да крачи мълчаливо из стаята.

— Прав си — каза най-накрая. — Проявих недалновидност. Благодаря ти.

— И аз щях да съм недалновиден, ако бях преживял всичко това.

Флорентина се разсмя, после каза:

— Хайде стига. Да хапнем нещо. Сигурно умираш от глад.

— А, не. — Едуард погледна часовника си. — Макар че трябва да призная, вице, че ти си първото момиче, което съм чакал на среща за вечеря цели три часа и половина.

 

 

Президентът й звънна рано сутринта.

— Вчера свърши страхотна работа, Флорентина. Оценявам начина, по който изпълни първата част на операцията.

— Снощи изобщо не го показахте, господин президент — отвърна тя. Едва сдържаше гнева си.

— Смятам днес да направя обръщение към нацията — продължи Паркин, без да обръща внимание на коментара й. — И макар че все още е рано да обявя, че няма да се кандидатирам за втори мандат, ще си спомня твоята лоялност, когато му дойде времето.

— Благодаря, господин президент — бе единственото, което успя да каже Флорентина.

Президентът направи обръщение към нацията в осем вечерта пред трите телевизионни мрежи. Спомена името на Флорентина само мимоходом и остави всички с впечатлението, че е разполагал с пълен контрол над положението.

Един-два национални вестника предположиха, че вицепрезидентът е имал пръст в разговорите с руския лидер, но тъй като Флорентина не можеше да бъде открита за потвърждение, твърденията на Паркин останаха неоспорвани.

Два дни по-късно Флорентина бе изпратена в Париж за погребението на Жискар д’Естен. Когато се върна във Вашингтон, обществото вече беше достатъчно добре информирано за последните ходове от Голямата игра и Паркин се бе превърнал в национален герой.

 

 

До първия предварителен избор оставаха по-малко от осем месеца и Флорентина каза на Едуард, че е време да започне да планира президентската си кампания за 1996 година. За тази цел тя прие всички покани да говори навсякъде из Америка и през годината отправи послания към избирателите в тридесет и три щата. С радост забеляза, че навсякъде хората смятат за повече от ясно, че тя ще е следващият президент. Отношенията й с Пит Паркин си оставаха сърдечни, но й се наложи да му напомни, че наближава времето да обяви, че смята да остане на поста си само един мандат, за да може официално да започне кампанията си.

Един юлски понеделник се върна във Вашингтон от Небраска и намери бележка от президента. Уведомяваше я, че ще обяви намеренията си в обръщението към нацията в четвъртък. Едуард вече беше започнал да разработва стратегическия план на кампанията, така че да стартират с пълна скорост веднага след като президентът обяви официално, че няма да се кандидатира отново.

— Моментът е избран идеално, вице — каза той. — Разполагаме с четиринадесет месеца преди кампанията и преди октомври не е необходимо дори да декларираш, че ще се кандидатираш.

В четвъртък вечерта Флорентина седеше в кабинета си и чакаше обръщението на президента. И трите телевизионни мрежи щяха да предават речта му и всички бяха съобщили слуха, че шейсет и пет годишният Паркин не смята да се кандидатира за втори мандат. Флорентина гледаше с нетърпение как камерата се спуска от фасадата на Белия дом и продължава напред към Овалния кабинет, където седеше президентът.

— Скъпи сънародници — започна той. — Винаги съм вярвал, че трябва да ви държа информирани за плановете си, тъй като не желая никакви спекулации относно моето бъдеще и по-точно — дали смятам след четиринадесет месеца да се състезавам отново за тази висока длъжност. — Флорентина се усмихна. — Ето защо искам да използвам възможността и ясно да заявя, че мога да завърша мандата си, без да се въвличам в партийната политика.

Флорентина подскочи от радост. Паркин се наведе напред и зае онази поза, която пресата наричаше „откровена“.

— Работата на президента е да служи на народа си оттук, от Овалния кабинет. Ето защо обявявам, че макар и да остана кандидат за президент на следващите избори, ще оставя републиканците да се занимават с вътрешнопартийните си боричкания, а аз самият ще продължа да работя в Белия дом за ваше добро. Надявам се да ми гласувате привилегията да продължа да ви служа още четири години. Бог да ви благослови.

Няколко секунди Флорентина остана като зашеметена. Най-сетне вдигна телефона и набра номера на Овалния кабинет. Отговори й женски глас.

— Идвам веднага да се срещна с президента — каза Флорентина, тресна слушалката и тръгна към Овалния кабинет.

На входа я посрещна личната му секретарка.

— В момента президентът има съвещание, но мисля, че всеки момент ще се освободи.

Флорентина крачи нервно в коридора цели тридесет и седем минути, преди да й бъде разрешено да влезе.

— Пит Паркин. Ти си лъжец и измамник — каза гневно тя още преди вратата да се е затворила зад гърба й.

— Чакай малко, Флорентина. Мисля, че за доброто на нацията…

— За доброто на Пит Паркин, който не си държи на думата! Бог да е на помощ на тази страна! Ще ти кажа само едно. Не желая да се кандидатирам за втори път за вицепрезидент.

— Съжалявам да го чуя — каза президентът и отбеляза нещо в тефтера си, — но, естествено, макар и с мъка, приемам решението ти. Не че щеше да има кой знае каква разлика.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямах намерение да те каня да бъдеш мой подгласник за втория мандат, но ти самата направи разрешаването на проблема много по-лесно и безболезнено. Така партията ще разбере защо се налага да си потърся друг партньор за изборите.

— Ще ги изгубиш, ако се кандидатирам срещу теб.

— Не, Флорентина. Ще изгубим и двамата, а републиканците току-виж спечелили и Сената, и Камарата на представителите. Това не би те направило най-популярната дама.

— Няма да получиш подкрепата на Чикаго. Нито един президент не е печелил избори без Илинойс и те никога няма да ти го простят.

— Могат, ако сменя един сенатор от щата с друг.

Флорентина се смрази.

— Няма да посмееш!

— Ако избера за вицепрезидент Ралф Брукс, ще откриеш, че е достатъчно популярен. Така ще кажат и хората в Илинойс, когато обясня, че виждам в негово лице своя естествен наследник след пет години.

Флорентина излезе, без да каже нито дума. Сигурно бе единственият човек, затръшвал някога вратата на Овалния кабинет.