Джефри Арчър
Блудната дъщеря (32)

31.

Уилям доведе за първи път Джоана Кабът за Коледа. Флорентина инстинктивно усети, че двамата трябва да се оженят, и то не само защото се оказа, че баща й е далечен роднина на Ричард. Джоана бе тъмнокоса, слаба и грациозна… и срамежливо изразяваше очевидните си чувства към Уилям. Той пък, от своя страна, бе грижовен и подозрително горд от младата дама, която стоеше мълчаливо до него.

— Можех да очаквам да си създадеш син, получил образованието си в Ню Йорк, живял във Вашингтон и Чикаго, но в крайна сметка отишъл до Бостън, за да си избере жена — подразни Флорентина съпруга си.

— Уилям е и твой син — напомни й Ричард. — Пък и какво те кара да мислиш, че ще се ожени за Джоана?

Флорентина се разсмя.

— Предричам, че напролет ще е в Бостън.

Но се оказа, че греши — наложи се да чакат до лятото.

Уилям караше последната си година, бе изкарал бизнес практиката си и с нетърпение очакваше да го приемат бизнесадминистрация в Харвард.

— По мое време трябваше да изчакаш да завършиш и да събереш малко пари, преди да мислиш за женене — каза Ричард.

— Изобщо не е вярно, Ричард. Ти напусна рано-рано Харвард, само за да се ожениш за мен, а после те издържах няколко седмици.

— Никога не си го споменавал, татко — обади се Уилям.

— Баща ти има едно нещо, на което в политиката му се казва избирателна памет.

Уилям излезе, като се смееше.

— Все пак мисля…

— Те са влюбени, Ричард. Нима си одъртял дотолкова, че не виждаш очевидното?

— Не, но…

— Още нямаш петдесет, а вече се държиш като стар глупак. Уилям е почти на същата възраст като теб, когато се ожени за мен. Е, имаш ли нещо да кажеш?

— Не. Ти си типичен политик — винаги прекъсваш другите.

Семейство Каин посети семейство Кабът в началото на новата година и Ричард веднага хареса бащата на Джоана Джон Кабът. Изненада се, че имат толкова много общи познати, а не са се срещали досега. Джоана имаше две по-малки сестри, които през целия уикенд тичаха около Ричард.

— Промених мнението си — каза той същата събота, след като си легнаха. — Мисля, че Уилям се нуждае точно от момиче като Джоана.

Флорентина се опита да засили до максимум средноевропейския си акцент и попита:

— Ами ако Джоана бе малка полска имигрантка и продаваше ръкавици в „Блумингдейл“?

Ричард я прегърна.

— Бих му казал да не купува три чифта ръкавици, защото ще му излезе по-евтино просто да се ожени.

 

 

Подготовката за сватбата се стори сложна и объркана за Флорентина, която живо си спомняше колко просто се бяха оженили двамата с Ричард. За щастие, госпожа Кабът пожела да поеме всичко в свои ръце, а когато имаха някаква нужда от Каин, Анабел с радост приемаше да играе ролята на представител на фамилията.

 

 

В началото на януари Флорентина се върна във Вашингтон, за да освободи канцеларията си. Колеги я спираха и приказваха с нея, сякаш никога не бе напускала Камарата. Джанет я очакваше с цял куп писма, повечето от които изразяваха съжалението на хората, че няма да се върне в Конгреса, но се надяваха да я видят в Сената след две години.

Флорентина отговори на всяко писмо, но въпреки това се питаше какво ли ще се случи през 1984 година и дали с политическата й кариера не е свършено.

Напусна Капитолия и се върна в Ню Йорк, но непрекъснато имаше чувството, че се пречка на някого. Хотелска верига „Барон“ и банка „Лестър“ се управляваха изцяло от Ричард и Едуард. Веригата се бе променила доста, след като Ричард бе направил нововъведенията, препоръчани от „Маккинси и компания“. Непрекъснато се изненадваше от новите ресторанти „Баронът на телешкото“ на първия етаж на всеки хотел и така и не свикна с компютърните банки до фризьорския салон във фоайето. А когато отиде да види Джани и да провери как вървят магазините, той просто реши, че е дошла за нова рокля.

 

 

През тези първи месеци извън Вашингтон изобщо не я свърташе на едно място. Пътува два пъти до Полша и изпита отчаяние и безнадеждност, докато гледаше сънародниците си и царящата навсякъде разруха. Питаше се коя ли ще е следващата жертва на руснаците. Използва пътуванията, за да се срещне с европейски лидери, които споделяха с нея страха си, че Америка се изолира все повече и повече с всеки следващ президент.

Когато се завърна, пред нея отново се изправи въпросът дали да се кандидатира за Сената. Джанет, която бе останала в екипа й, започна да обсъжда с Едуард Уинчестър предизборната тактика. Тя предвиждаше чести пътувания до Чикаго и Флорентина приемаше всички възможни покани да държи речи. Изпита облекчение, когато сенаторът Роджърс й се обади по време на великденската ваканция. Каза й, че се надява догодина тя да се кандидатира за мястото му, и добави, че може да разчита на подкрепата му.

Чикагските вестници следяха отблизо Ралф Брукс, който очевидно вече си създаваше име в Сената. По някакъв начин бе успял да се добере до място в престижната Комисия по външните работи, както и до Комисията по земеделието, която бе много важна за фермерите на Илинойс. Освен това бе единственият сенатор новак, участващ в работната група на Демократическата партия за регулаторната реформа.

 

 

Сватбата на Уилям и Джоана бе един от най-щастливите дни в живота на Флорентина. Двадесет и две годишният й син, облечен във фрак и застанал до младоженката, събуди спомените й за баща му в Сан Франциско. Сребърната гривна висеше свободно на лявата му китка и Флорентина се усмихна, като видя малкия белег на дясната му ръка. Макар че изглеждаше срамежлива и стеснителна, Джоана вече бе успяла да отърве бъдещия си съпруг от някои от най-ексцентричните му навици, сред които крещящите вратовръзки и брадата тип Фидел Кастро, която бе носил с такава гордост, преди да се запознаят. Баба Каин, както всички се обръщаха към Кейт, приличаше все повече и повече на бледосин боен кораб на пълна пара — сновеше сред гостите, целуваше някои или оставяше други (малцината, останали по-възрастни от нея) да я целунат. На седемдесет и пет години тя бе все още елегантна, без ни най-малък признак за старческо грохване. Тя бе и единствената от цялата фамилия, която можеше да увещае Анабел за нещо и на всичкото отгоре да го получи.

След забележителното празненство, уредено от родителите на Джоана в дома им на Бийкън Хил (включващо и цели четири часа танци), двамата младоженци заминаха за медения си месец в Европа, а Ричард и Флорентина се върнаха в Ню Йорк. Времето, когато трябваше да обяви кандидатурата си за Сената, наближаваше и Флорентина реши да потърси съвет от готвещия се да се оттегли колега.

Обади се на Дейвид Роджърс в канцеларията му. Сенаторът отсъстваше, затова Флорентина остави съобщение. Той не отговори на обаждането й няколко дни и най-накрая секретарката му звънна да обясни, че графикът му е изключително натоварен. На Флорентина това й се видя странно, тъй като определено не бе в стила на Дейвид Роджърс. Надяваше се, че само си въобразява това ненадейно отбягване, но накрая реши да сподели опасенията си с Едуард.

— Носи се слух, че иска да постави на своето място жена си — каза той.

— Бети Роджърс? Но тя винаги е твърдяла, че не би могла да понесе публичния живот. Просто не вярвам, че иска да продължи след оттеглянето на Дейвид.

— Все пак не забравяй, че откакто децата им тръгнаха по своите пътища преди три години, тя е член на Градския съвет на Чикаго. Може би това е разбудило апетита й за нещо по-голямо.

— Мислиш ли, че го е решила достатъчно сериозно?

— Не зная. Но след няколко обаждания ще изясня всичко.

Флорентина го изясни преди Едуард. Обади й се един неин бивш сътрудник от Чикаго и й каза, че партийната машина на окръг Кук говори за госпожа Роджърс така, сякаш тя вече се е кандидатирала.

Малко по-късно същия ден се обади Едуард. Щатският комитет провеждал събрание, на което обсъждал издигането на кандидатурата на Бети Роджърс, макар че според допитванията над осемдесет процента от регистрираните демократи поддържали Флорентина като наследник на Дейвид Роджърс.

— Не й помага дори това, че сенаторът Брукс я подкрепя открито — добави Едуард.

— Хм — каза Флорентина. — Какъв ли ще е следващият им ход?

— Не мисля, че за момента могат да направят нещо. Зная, че имаш много поддръжници в комитета, и всичко до голяма степен зависи от баланса, така че може би е най-добре да не се намесваш пряко. Просто продължавай да работиш в Чикаго и изглеждай така, сякаш стоиш над всичко това.

— Но ако я номинират?

— Тогава ще трябва да се явиш като независим кандидат и да я победиш.

— Едуард, както ми каза самият ти преди няколко месеца, почти невъзможно е да победиш партийната машина.

— Но Труман го направи.

 

 

Няколко минути след края на събранието Флорентина чу, че комитетът е гласувал с 6 срещу 5 гласа Бети Роджърс да бъде обявена за официален кандидат на партията на предизборното партийно съвещание, което щеше да се проведе същия месец. Дейвид Роджърс и Ралф Брукс бяха гласували срещу Флорентина.

Тя не можеше да повярва, че шестима души са в състояние да вземат толкова важно решение. През следващата седмица проведе два неприятни разговора — единия с Роджърс, а другия — с Брукс. И двамата я призоваваха да постави партийното единство над личните амбиции.

— Точно лицемерието, което можеш да очакваш от демократ — коментира Ричард.

Много от поддръжниците й я умоляваха да не се предава, но тя не бе убедена — особено след като председателят й се обади и я помоли в името на партийното единство да обяви официално, че няма да се кандидатира. В края на краищата, посочи той, Бети по всяка вероятност щяла да се задържи в Сената само един шестгодишен мандат.

„Което ще е повече от достатъчно за Ралф Брукс“, помисли си Флорентина.

През следващите няколко дни чу много съвети, а по време на едно пътуване до Вашингтон Боб Бюканан я посъветва да прочете по-внимателно „Юлий Цезар“.

— Цялата пиеса ли? — попита Флорентина.

— Не, скъпа, на твое място бих се съсредоточил най-вече върху Марк Антоний.

Флорентина се обади на председателя на Демократическата партия и му каза, че иска да присъства на събранието и да заяви, че няма да се кандидатира, но че не желае да подкрепи Бети Роджърс.

Председателят прие с готовност предложения компромис.

Срещата се проведе след десет дни в Щатския централен комитет на Демократическата партия в хотел „Бисмарк“ на Рандълф стрийт. Когато Флорентина влезе, залата вече бе пълна. Посрещнаха я със силни аплодисменти, от които се усещаше, че събранието може и да не протече така гладко, както се надяваха организаторите.

Флорентина зае определеното й място в края на втория ред от местата на подиума. Председателят се настани в средата на първия ред зад дългата маса. От двете му страни бяха седнали сенаторите Роджърс и Брукс. Освен тях на предната редица седяха секретарят и касиерът. При появяването на Флорентина председателят й кимна любезно. Останалите членове на комисията заеха местата на втория ред.

— Ще е лудост да се откажете от борбата — прошепна й един от тях.

В осем часа председателят покани Дейвид Роджърс да направи обръщение. Сенаторът открай време бе уважаван като всеотдаен служител на избирателите си, но дори и най-близките му помощници не биха го определили като особено добър оратор. Той започна с благодарности към всички, които го бяха подкрепяли досега, и изрази надеждата, че за в бъдеще ще прехвърлят своята лоялност към съпругата му. Заговори несвързано за работата си като сенатор през последните двадесет и четири години. Когато си седна, последвалите аплодисменти можеха да се определят в най-добрия случай като учтиви.

След това думата взе председателят, който очерта причините, които са го накарали да предложи Бети Роджърс за кандидат.

— Най-малкото избирателите лесно ще запомнят името — опита се да се пошегува той, но за негова изненада смехът му се поде само от един-двама души на подиума и от съвсем малко в залата. След това в продължение на десет минути той възхваляваше достойнствата на Бети Роджърс и работата й като градски съветник.

Залата запази мълчание. Председателят си седна, изпратен от вяли аплодисменти. Изчака за момент, след което даде думата на Флорентина.

Тя не си беше нахвърляла бележки, тъй като искаше речта й да прозвучи импровизирано, макар да бе репетирала всяка дума през последните десет дни. Ричард бе изявил желание да дойде с нея, но тя му бе казала, че не си заслужава да си губи времето — всичко беше на практика решено много преди събранието. В действителност не искаше да е в залата, защото подкрепата му можеше да хвърли сянка на съмнение върху искреността й.

Когато председателят седна, Флорентина застана в центъра на подиума, точно пред Ралф Брукс, и започна:

— Господин председател, днес дойдох в Чикаго, за да обявя, че няма да се кандидатирам за Сената.

Направи пауза и в залата се чуха викове: „Защо?“ и „Кой ви спира?“. Тя продължи речта си, сякаш не ги бе чула.

— Имах привилегията да служа на моя избирателен район в Чикаго в продължение на шест години в Камарата на представителите и с нетърпение очаквам отново да работя за доброто на народа и в бъдеще. Винаги съм вярвала в партийното единство…

— Но не и в партийното закостеняване — извика някой от залата.

Флорентина отново игнорира прекъсването.

— Затова с радост ще подкрепя кандидата, когото изберете — продължи тя, като се мъчеше да говори възможно най-убедително.

В залата се надигна рев, ясно се чуваха викове: „Сенатор Каин, сенатор Каин“.

Дейвид Роджърс я изгледа многозначително.

— На моите поддръжници ще кажа, че може би това ще стане друг път и другаде, но не и тази вечер, така че да не забравяме, че в този ключов щат трябва да победим републиканците, а не себе си. Уверена съм, че ако стане сенатор, Бети Роджърс ще служи на партията със същото умение, с каквото го правеше и съпругът й. Ако обаче мястото се заеме от републиканците, можете да сте сигурни, че ще дам всичко от себе си, за да си го отвоюваме отново след шест години. Какъвто и да е изходът, комитетът може да разчита на моята подкрепа в този така важен щат по време на изборната година.

Флорентина бързо се върна на мястото си на втория ред. Овациите не преставаха.

След като въведе ред (което се помъчи да направи колкото се може по-бързо), председателят даде думата на следващия сенатор от Илинойс, госпожа Бети Роджърс. До този момент Флорентина седеше с наведена глава, но сега не се сдържа и погледна противничката си. Бети Роджърс очевидно не бе подготвена за такава опозиция и явно силно се вълнуваше, докато прелистваше бележките си. Прочете предварително подготвена реч, като на места почти шепнеше; и макар че в крайна сметка изигра ролята си, в сравнение с нея ораторските способности на съпруга й бяха като на Цицерон. На Флорентина й стана жал за нея и почти изпита вина заради избраната тактика, но това не й попречи да презира комитета, че бе изправил Бети Роджърс пред такова изпитание. Запита се докъде ли е готов да стигне Ралф Брукс в опитите си да я държи настрана от Сената. Когато най-сетне си седна, Бети Роджърс се тресеше като желе. За да не ги кара да се чувстват неудобно, Флорентина тихомълком слезе от подиума и излезе през страничната врата. Спря едно такси и каза на шофьора да я откара до летището.

— Няма проблем, госпожо Каин — каза й той. — Надявам се отново да се кандидатирате за Сената. Този път лесно ще спечелите мястото.

— Не, няма да се кандидатирам — спокойно каза Флорентина. — Кандидатът на демократите ще бъде Бети Роджърс.

— Тя пък коя е? — попита шофьорът.

— Съпругата на сенатора Роджърс.

— Че какво й разбира главата от тази работа? И мъжът й не беше голяма стока — раздразнено каза шофьорът и изминаха останалата част от пътя в мълчание. Това й даде възможност да помисли. Трябваше да се яви като независим кандидат, ако имаше шанс да спечели мястото. Най-голямата й грижа обаче бе да не разцепи гласовете между себе си и Бети Роджърс и така да помогне на републиканците. Партията никога не би й простила това. То щеше да означава край на политическата й кариера. А и в двата случая победителят щеше да е Брукс. Прокле се, че не го бе победила, когато имаше тази възможност.

Таксито спря пред терминала.

— Още не мога да разбера — каза шофьорът, докато прибираше парите. — Да ви кажа, госпожо, жена ми смята, че някой ден ще станете президент. Аз самият не го разбирам, защото никога не бих гласувал за жена.

Флорентина се разсмя.

— Не исках да ви обидя, госпожо.

— Не се обидих — отвърна тя и му даде двоен бакшиш.

Погледна часовника си и тръгна към вратата за заминаващи — до полета оставаше половин час. Купи си от будката последните броеве на „Тайм“ и „Нюзуик“. И на двете корици се мъдреше Буш — първите изстрели от президентската кампания вече бяха дадени. Провери на екрана изхода към самолета за Ню Йорк — 12С. Усилията на служителите на летището да избегнат фаталния номер я развесели. Седна в един въртящ се стол от червена пластмаса и се зачете в биографията на Джордж Буш. Статията така я погълна, че не чу високоговорителя. Повториха съобщението.

— Госпожа Флорентина Каин, моля явете се при най-близкия бял телефон.

Флорентина продължаваше да чете за изпълнителния директор на нефтената компания „Запата Ойл“, който бе минал през Камарата на представителите, Националния комитет на Републиканската партия, ЦРУ и Китай, преди да стане вицепрезидент. Един служител на „Транс Уърлд Еърлайнс“ се доближи до нея и я докосна по рамото.

— Госпожо Каин, вас викат — каза младият мъж и посочи високоговорителя.

— Да. Благодаря ви.

Забърза през фоайето към най-близкия телефон. В подобни моменти винаги си представяше, че е станало нещо с децата. Напомни си, че Уилям е женен, а Анабел е вече пълнолетна. Вдигна слушалката.

— Флорентина, ти ли си? — силно и ясно се разнесе гласът на сенатор Роджърс.

— Да, на телефона — отвърна тя.

— Слава богу, че те хванах. Бети реши, че в крайна сметка не иска да се кандидатира. Смята, че кампанията ще е прекалено голямо предизвикателство за нея. Можеш ли да се върнеш, преди съвсем да са срутили залата?

— Защо? — попита Флорентина. Умът й работеше трескаво.

— Не чуваш ли какво става тук? — каза Роджърс. Флорентина се заслуша във виковете: „Каин, Каин, Каин“ — също толкова ясни, колкото и гласът на самия сенатор. — Искат да те обявят за официален кандидат и няма да мръднат, докато не се върнеш.

Флорентина сви юмрук.

— Не съм заинтересована, Дейвид.

— Но, Флорентина, мислех, че…

— Не, освен ако не получа подкрепата на комитета и ти лично не ме предложиш за номиниране.

— Всичко, каквото кажеш. Бети винаги е смятала, че ти си човекът за тази работа. Всичко беше заради натиска на Ралф Брукс.

— Ралф Брукс ли?

— Да. Но сега Бети разбира, че това не е нищо освен опит от негова страна да получи лична изгода. Така че, за бога, идвай веднага.

— Тръгвам.

Флорентина почти затича към стоянката за таксита. Една от колите рязко спря до нея.

— Къде да бъде този път, госпожо Каин?

Тя се усмихна.

— Там, откъдето започнахме.

— Сигурно знаете накъде сте тръгнали, но не разбирам как обикновен човек като мен трябва да вярва на политици, които дори не познава.

Флорентина се молеше шофьорът да си мълчи, за да може да се съсредоточи, но този път устата му не спря — дрънкаше за жена си, която трябвало да напусне; за тъща си, която не искала да го остави на мира; за сина си, който се друсал и нямал работа, и за дъщеря си, която живеела в някаква религиозна комуна в Калифорния.

— Ама че шибана държава — да ме прощавате, госпожо Каин — завърши той, когато наближиха залата.

Господи, как й се искаше да му кресне да си затваря устата. Даде му двоен бакшиш за втори път тази вечер.

— Може би в крайна сметка ще гласувам за вас, когато се кандидатирате за президент — каза шофьорът. Тя му се усмихна. — И ще обработвам хората, които се возят в таксито — към триста на седмица са.

Флорентина потрепери — поредният научен урок.

Всички в залата бяха прави и скандираха името й. Някои бяха вдигнали ръце над главите си и пляскаха, други се бяха качили на столовете. Сенатор Роджърс първи я поздрави на трибуната, последван от съпругата си, която й се усмихна с облекчение. Председателят сърдечно се ръкува с нея. Сенатор Брукс не се виждаше никакъв — Флорентина понякога наистина не можеше да понася политиката. Тя се обърна към поддръжниците си в залата и ревовете станаха още по-гръмки. Понякога политиката наистина й харесваше.

Флорентина застана в центъра на подиума, но бяха нужни пет минути, за да може председателят да въдвори ред. Когато отново се възцари тишина, тя просто каза:

— Навремето Томас Джеферсън отбелязал: „Върнах се по-рано, отколкото очаквах“. С радост приемам вашата номинация за Сената на Съединените щати.

Не й позволиха да каже нищо повече — всички се скупчиха около нея. Малко след дванадесет и половина успя да допълзи до стаята си в чикагския „Барон“. Незабавно набра 212, съвсем забравила, че в Ню Йорк е един и половина.

— Кой е? — чу се сънен глас.

— Марк Антоний.

— Кой?

— Идвам да погреба Бети, не да я величая.

— Джеси, да не си полудяла?

— Не, но съм избрана за кандидат на демократите за сенатските избори — каза Флорентина и му обясни как е станало всичко.

— Джордж Оруел е предрекъл, че горе-долу по наше време ще се случат хиляди ужасни неща, но никъде не е споменавал, че ще ме събудиш посред нощ само за да ми кажеш, че ще ставаш сенатор.

— Помислих, че би искал да научиш първи.

— По-добре се обади на Едуард.

— Мислиш ли, че е разумно? Вече ми напомни, че в Ню Йорк е един и половина.

— Зная колко е часът, но защо да съм единственият, когото събуждаш само за да му кажеш сгрешен цитат от „Юлий Цезар“?

 

 

Сенаторът Роджърс удържа на думата си и през цялата кампания подкрепяше Флорентина. За първи път от години тя бе свободна от ангажиментите във Вашингтон и можеше да посвети цялата си енергия на изборите. Този път нямаше неочаквани гръмотевици и метеорити, макар че хладната подкрепа на Ралф Брукс в едни случаи и завоалираната похвала към опонента й републиканец в други не допринесоха особено за каузата й.

Основният интерес на всички през годината бе към президентската кампания. Най-голямата изненада бе изборът на кандидата за президент от страна на демократите — човек, който се появи буквално от нищото и победи на предварителните избори Уолтър Мондейл и Едуард Кенеди благодарение на програмата си, кръстена „Свеж подход“. Кандидатът посети Илинойс шест пъти, като неизменно се срещаше с Флорентина.

В деня на изборите вестниците в Чикаго продължаваха да твърдят, че разликата между кандидатите е прекалено малка, за да може да се предвиди кой ще е бъдещият сенатор. Социолозите сгрешиха, а приказливият шофьор на такси се оказа прав — в осем и половина централно време кандидатът на републиканците призна категоричната победа на Флорентина. По-късно социолозите се опитаха да обяснят грешките си с предположението, че много мъже не биха си признали, че са гласували за жена. Но в края на краищата това нямаше значение. Телеграмата на новия кандидат-президент казваше всичко:

ДОБРЕ ДОШЛА ОТНОВО ВЪВ ВАШИНГТОН, СЕНАТОР КАИН