Джефри Арчър
Блудната дъщеря (24)

23.

Назначаването на Флорентина Каин за председател на хотелска верига „Барон“ бе потвърдено от заседанието на управителния съвет след завръщането й от Варшава. Първият съвет на Ричард бе да преместят централния офис на бутиците „Флорентина“ от Сан Франциско в Ню Йорк. Няколко дни по-късно двамата отлетяха, за да поживеят за последен път в малкия си дом на Ноб Хил. Следващите четири седмици прекараха в Калифорния, докато уреждаха подробностите около преместването. Сред тях бе и оставянето на магазините по Източния бряг в ръцете на компетентен управител. Нанси Чин пое управлението на двата магазина в Сан Франциско. Когато дойде време да се сбогуват с Белла и Клод, Флорентина увери най-добрите си приятели, че ще се виждат често.

— Тръгваш толкова ненадейно, колкото и дойде — отбеляза Белла.

За втори път в живота си Флорентина видя приятелката си да плаче.

След като се установиха в Ню Йорк, Ричард препоръча на Флорентина да подчини магазините на хотелската верига, така че двете компании да плащат по-малко данъци. Тя се съгласи и за шейсет и петия рожден ден на Джордж Новак го направи пожизнен президент на веригата със заплата, която би изглеждала щедра дори по стандартите на Авел. Самата тя стана председател на групата, а Ричард зае поста на изпълнителен директор.

Ричард избра прекрасна нова къща на Шестдесет и четвърта улица. Продължиха да живеят на четиридесет и втория етаж на нюйоркския „Барон“, докато обзавеждаха новия им дом. Уилям бе записан в модното училище „Бъкли“ подобно на баща си, а Анабел — в „Спенс“. Керъл реши, че може би е дошло време да си потърси друга работа, но само повдигането на въпроса бе достатъчно Анабел да избухне в сълзи.

Флорентина използваше всеки миг, за да научи от Джордж как се управлява веригата. В края на първата й година като председател страховете на Джордж Новак, че кръщелницата му няма да има силите да управлява такава огромна империя, напълно изчезнаха, особено след като тя заяви, че всички служители във веригата ще получават еднакво заплащане независимо от цвета на кожата им.

— Наследила е гения на баща си — каза Джордж на Ричард. — Липсва й единствено опит.

— Времето ще се погрижи за това — предрече съпругът й.

 

 

Ричард представи пълен доклад пред управителния съвет за състоянието на компанията в края на първата година, откакто Флорентина бе застанала начело. Печалбата възлизаше на повече от седемдесет и пет милиона долара, независимо от многобройните строежи по цял свят и падането на долара, причинено от ескалацията на войната във Виетнам. След това изложи подробно инвестиционната програма за седемдесетте. Докладът му завърши с препоръката, че подобни начинания е най-добре да се прехвърлят върху някоя банка.

— Съгласна съм, но аз все още гледам на теб като на банкер — каза Флорентина.

— Не ми го напомняй — каза Ричард. — Само като се има предвид сегашният оборот в повече от петдесет различни валути и таксите, които плащаме на многобройните финансови институции, става ясно, че може би е дошло времето да си имаме собствена банка.

— Не е ли почти невъзможно да се купи банка в наши дни? — попита Флорентина. — И горе-долу също толкова трудно да се покрият изискванията на правителството за получаване на лиценз за откриването на нова?

— Така е, но ние вече притежаваме осем процента от „Лестър“ и знаем какви проблеми създаде това на баща ми. Нека този път ги използваме в наша полза. Бих искал да предложа на управителния съвет…

На следващия ден Ричард изпрати на председателя на „Лестър“ Джейк Томас молба за лична среща. Отговорът бе едва ли не враждебен. Секретарите уговориха подробностите около мястото и времето на срещата допълнително.

 

 

Когато Ричард влезе, Джейк Томас стана и го настани, след което пак седна в коженото кресло зад бюрото — кресло, заемано от бащата на Ричард повече от двадесет години. Лавиците с книги не бяха толкова препълнени, а цветята — не тъй свежи, както ги помнеше Ричард. Поздравът на председателя беше формален и кратък, но Ричард не се стресна — знаеше, че той е по-силната страна. Предстоеше сериозен разговор.

— Господин Томас, смятам, че след като притежавам осем процента от акциите на „Лестър“ и след като се преместих в Ню Йорк, е дошло време да заема полагащото ми се място в управителния съвет на банката.

Още от първите думи на Джейк Томас стана ясно, че е очаквал подобно нещо.

— Господин Каин, смятам, че при нормални обстоятелства това би било добра идея, но като се има предвид, че съставът на управителния съвет бе попълнен неотдавна, смятам, че по-добрата алтернатива за вас е да продадете акциите си на банката.

Точно този отговор очакваше и Ричард.

— Господин Томас, при никакви условия не бих се лишил от семейните акции. Баща ми създаде от тази банка една от най-уважаваните финансови институции в Америка и възнамерявам да бъда тясно свързан с нейното бъдеще.

— Жалко, господин Каин, защото съм сигурен, че знаете, че баща ви не остави банката при най-добрите възможни обстоятелства. Сигурен съм, че можем да предложим доста добра цена за вашите акции.

— По-добра от цената, предложена ви от тъста ми? — попита Ричард.

Лицето на Джейк Томас стана червено като тухла.

— Разбирам, че сте дошли тук само за да рушите — каза той.

— Миналото неведнъж ме е убеждавало, че градежът трябва да се предшества от малко разрушаване, господин Томас.

— Не мисля, че разполагате с достатъчно карти, за да разрушите това — не му остана длъжен председателят.

— Вие най-добре знаете, че и два процента могат да са достатъчни — отвърна Ричард.

— Не виждам смисъл да продължаваме този разговор, господин Каин.

— Засега съм съгласен с вас. Но можете да сте сигурен, че разговорът ни ще бъде подновен в най-близко бъдеще — каза Ричард.

Стана да си върви. Джейк Томас не пое протегнатата му ръка.

 

 

— Щом е решил така, да му обявим война — каза Флорентина.

— Храбри думи — каза Ричард. — Но искам преди да предприемем следващия си ход, да се консултирам с адвоката на баща ми, Тадиъс Коен. Може би ако съчетаем знанията си, ще измислим нещо.

Флорентина се съгласи.

— Навремето Джордж ми каза какво смятал да направи баща ми, ако не успее да изхвърли твоя дори и ако притежава осемте процента.

Ричард слушаше внимателно, докато Флорентина излагаше плана.

— Мислиш ли, че в този случай ще проработи? — попита тя.

— Може да опитаме, но рискът ще е много голям.

— Единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх — каза Флорентина.

— Джеси, кога ще разбереш, че ФДР беше политик, а не банкер?

 

 

По-голямата част от следващите четири дни Ричард прекара в консултации на четири очи с Тадиъс Коен в градския офис на „Коен, Коен, Яблонс и Коен“.

— В момента вие сте единственият, който притежава осем процента от акциите на „Лестър“ — увери го той. — Дори Джейк Томас държи само два. Ако баща ви знаеше, че Томас е можел да притежава акциите на Авел Розновски само за няколко дни, щеше да нарече цялата история блъф и да остане на мястото си.

Старият семеен адвокат се облегна назад и постави ръце върху плешивата си глава.

— Тази информация ще направи победата още по-сладка — каза Ричард. — Знаете ли имената на всички акционери?

— Все още разполагам със списъка на регистрираните акционери от времето, когато баща ви беше изпълнителен директор на банката. Но вече може и да е остарял или да е станал направо безполезен. Не е нужно да напомням на човек с вашата подготовка, че по закон имате пълното право да изискате списък на настоящите акционери.

— И си представям колко време ще отнеме на Томас съставянето на подобен списък.

— Предполагам, че към Коледа ще е готов — каза Тадиъс Коен и си позволи една тънка усмивка.

— Как мислите, какво ще стане, ако поискам извънредна среща и разкрия до най-малката подробност как Джейк Томас е продал собствените си акции, само за да изхвърли баща ми?

— Няма да имате голяма изгода, освен да объркате режима на няколко души. Джейк Томас ще види, че срещата се е състояла в необичаен ден и че на нея са присъствали малко хора. Няма съмнение, че ще успее да събере петдесет и един процента от гласовете срещу всяко внесено от вас предложение. Подозирам, че при сделката господин Томас ще използва някое ваше действие, за да изпере кирливите си ризи пред останалите и това само ще навреди на репутацията на баща ви. Не, мисля, че предложението на госпожа Каин засега е много по-добро и, ако ми позволите да отбележа, дързостта на подобна идея е абсолютно в стила на баща й.

— Ами ако се провалим?

— Не си падам по обзалаганията, но въпреки това винаги бих подкрепил Каин и Розновски срещу Джейк Томас.

— Ако се съглася, кога ще започнем търга? — попита Ричард.

— На първи април — без колебание отговори Тадиъс Коен.

— Защо точно на тази дата?

— Защото това е последният срок за плащане на данъци и така можем да сме сигурни, че доста хора не биха имали нищо против да разполагат с допълнителни средства.

Ричард премисли още веднъж целия план с Тадиъс Коен и вечерта го сподели с Флорентина.

— Колко ще изгубим, ако се провалим? — бе първият й въпрос.

— Лошо ли имаш предвид?

— Да, лошо.

— Тридесет и седем милиона долара.

— Доста лошо — каза Флорентина.

— Всъщност няма да изгубим парите, но целият ни капитал ще бъде вложен в акции на „Лестър“ и това ще доведе до силно ограничаване на потока на средства в останалата част на веригата, ако не контролираме банката.

— Какви са според господин Коен шансовете ни за успех?

— Малко над петдесет процента. Баща ми не би си и помислил да действа при подобни изгледи — добави Ричард.

— Баща ми обаче не би се спрял — каза Флорентина. — Винаги е смятал, че чашата е наполовина пълна, а не наполовина празна.

— Тадиъс Коен беше прав.

— За какво?

— За теб. Предупреди ме, че ако си като баща си, ще трябва да се приготвям за бой.

 

 

През следващите три месеца Ричард прекарваше повечето си време със счетоводители, адвокати и данъчни съветници, които приготвиха всички необходими документи до 15 март. Следобед на този ден той запази място във всички по-големи финансови вестници на страната за 1 април и информира рекламните отдели, че ще получат обявата двадесет и четири часа преди излизането й. Мисълта за датата бе непрекъснато в главата му и той се питаше дали от цялата работа глупакът ще се окаже Джейк Томас. През последните две седмици Ричард и Тадиъс Коен преглеждаха плана отново и отново, за да са сигурни, че не са пропуснали нещо и че подробностите около операция „Ритник в корема“ ще останат известни само на трима души.

Сутринта на 1 април Ричард седна в кабинета си и прочете заемащата цяла страница обява в „Уолстрийт Джърнъл“:

Хотелска верига „Барон“ съобщава, че предлага по четиринадесет долара за всяка акция на банка „Лестър“. Настоящата пазарна цена на акциите на банката е единадесет долара и 25 цента. Всеки, който желае да се възползва от предложението, може да се обърне към своя брокер или да пише за повече подробности на господин Робин Оукли, „Чейс Манхатън Банк“, Чейс Манхатън Плаза 1, Ню Йорк, 10005. Офертата е валидна до 15 юли.

В статията си на първа страница Върмънт Ройстер посочваше, че този дързък опит за поглъщане на „Лестър“ несъмнено е подкрепен от „Чейс Манхатън“, която държи като залог акциите на верига „Барон“. По-нататък журналистът изказваше предположение, че ако сделката бъде успешна, Ричард Каин несъмнено ще бъде назначен за председател на управителния съвет — място, заемано от баща му в продължение на повече от двадесет години. Ако обаче опитът се провали, верига „Барон“ ще се окаже в сериозно финансово затруднение, тъй като активите й ще бъдат вложени в голямо количество акции на „Лестър“, без тя да е в състояние да контролира банката. Самият Ричард не би могъл да обобщи ситуацията по по-добър начин.

Флорентина се обади да поздрави съпруга си за начина, по който провежда операцията.

— Наполеон винаги е казвал, че първото правило на успешната война е изненадата.

— Е, да се надяваме, че Джейк Томас няма да бъде моето Ватерлоо.

— Ама че сте песимист, господин Каин. Просто не забравяйте, че господин Томас най-вероятно в момента се е скрил в най-близката мъжка тоалетна и не разполага с тайно оръжие. А вие разполагате.

— Разполагам ли?

— Да. С мен.

Телефонът прекъсна и веднага звънна отново.

— Господин Томас от банка „Лестър“ иска да разговаря с вас, господин Каин.

„Дали има телефон в мъжката тоалетна“ — запита се Ричард.

— Свържете ме — каза той. За първи път си даде сметка колко ли голямо трябва да е било противопоставянето между баща му и Авел Розновски.

— Господин Каин, мисля, че няма да е зле да се срещнем и да изгладим противоречията помежду ни. Може би бях прекалено предпазлив, като не ви предложих незабавно място в управителния съвет.

— Вече не се интересувам от място в управителния съвет, господин Томас.

— Нима? Помислих, че…

— Не. Сега се интересувам единствено от председателското място.

— Давате ли си сметка, че ако не успеете да придобиете петдесет и един процента от акциите на „Лестър“, до 15 юли ще постановим незабавни промени в разпределението на акциите и ще обезценим активите, които вече притежавате? Освен това следва да добавя, че членовете на управителния съвет вече контролират четиридесет процента от активите на „Лестър“ и смятам да телеграфирам на всички собственици на акции още днес и да ги посъветвам да не приемат офертата ви. В момента, когато придобия още единадесет процента, ще сте изгубили цяло състояние.

— Склонен съм да поема подобен риск — каза Ричард.

— Е, господин Каин, щом така сте решили, на 23 юли ще свикам общо събрание на собствениците на акции. Ако дотогава не сте събрали вашите петдесет и един процента, лично ще се погрижа да не сключите нито една сделка с нас, докато съм председател. — Гласът на Томас изведнъж от заплашителен стана едва ли не ласкателен. — Сега може би ще промените решението си.

— Господин Томас, малко преди да напусна кабинета ви ясно дадох да се разбере каква е целта ми. Тя остава същата.

Ричард прекъсна връзката, отвори работния си бележник на 23 юли, записа по диагонал „Банка «Лестър», среща на акционерите“ и постави една голяма въпросителна. Получи изпратената до всички акционери телеграма на Джейк Томас следобед.

Всяка сутрин Ричард следеше отзивите на обявата с помощта на Тадиъс Коен и „Чейс Манхатън“. Към края на първата седмица притежаваха тридесет и един процента от акциите, което заедно с осемте процента на Ричард правеше общо тридесет и девет процента. Ако Томас наистина разполагаше с четиридесет, изходът щеше да се реши в последния момент.

Два дни по-късно Ричард получи подробно писмо от Джейк Томас до всички акционери, в което председателят настоятелно съветваше собствениците да не приемат офертата на верига „Барон“. „Вашите акции ще попаднат в ръцете на компания, която до неотдавна бе собственост на човек, обвиняван в даване на подкупи и корупция“ — се казваше в последния абзац. Ричард бе отвратен от личните атаки на Джейк Томас срещу Авел и никога досега не бе виждал Флорентина така бясна.

— Ще го бием, нали? — попита тя, стиснала пръсти в юмрук.

— На косъм. Зная, че членовете на управителния съвет и техните приятели държат над четиридесет процента. До четири часа днес ние разполагаме с четиридесет и един процента, така че именно битката за последните деветнадесет ще реши кой ще бъде победител на 23 юли.

До края на месеца Ричард не получи нито вест от Джейк Томас, което го накара да се запита дали той вече не е придобил петдесет и един процента. Но до срещата на акционерите оставаха по-малко от два месеца и сега бе ред на Ричард да прочете по време на закуска обява на цяла страница, от която пулсът му скочи на сто и двадесет. На тридесет и седма страница в „Уолстрийт Джърнъл“ Джейк Томас беше направил изявление от името на „Лестър“. Предлагаха за продажба два милиона дяла от оторизирани, но необявени досега активи в полза на новооткрит пенсионен фонд за служителите на банката.

В интервю с главния редактор на вестника Томас обясняваше, че това е важна крачка към разпределянето на печалбата и че финансирането на пенсионните доходи ще се превърне в национален модел за подражание не само в банковите среди.

Ричард грубо изруга (нещо необичайно за него) и тръгна към телефона, като заряза кафето си.

— Какво каза? — не разбра Флорентина.

— Мамка му — повтори той и й даде вестника.

Тя прочете новината, докато той набираше номера.

— Какво означава това?

— Това означава, че дори и да придобием петдесет и един процента, с пускането на нови два милиона оторизирани акции — които със сигурност ще бъдат продадени само на институциите — ще е невъзможно да победим този мръсник до двайсет и трети юли.

— Законно ли е? — попита Флорентина.

— Тъкмо това смятам да разбера — каза Ричард.

Тадиъс Коен му отговори незабавно.

— Законно е, освен ако не успеете да намерите съдия, който да го спре. В момента не разполагам с всички документи, но ви предупреждавам, че ако не осигурите предварително запрещение, никога няма да станете председател на управителния съвет на „Лестър“.

През следващите двадесет и четири часа Ричард тичаше по кабинети на юристи и съдебни зали. Подписа три клетвени декларации и един съдия изслуша доводите му за налагане на запрещение. Последва специално изпратен апел към тричленна съдийска комисия, която след цял ден разисквания реши с два срещу един гласа в полза на задържането на продажбата на акциите до деня на извънредното общо събрание. Ричард бе спечелил битката, но не и войната; когато на следващата сутрин влезе в кабинета си, притежаваше едва четиридесет и шест процента от акциите, нужни му за сразяването на Джейк Томас.

— Сигурно държи останалите — съкрушено каза Флорентина.

— Не мисля — отвърна Ричард.

— Защо?

— Защото в такъв случай нямаше да се главоболи с обявата за пенсионния фонд.

— Добро мислене, господин Каин.

— Всъщност той вярва, че ние притежаваме петдесет и един процента — каза Ричард. — Къде ли са липсващите пет?

През последните дни на юни някой трябваше да го възпира да не звъни през час на „Чейс Манхатън“ и да пита дали са придобили още акции. На 15 юли притежаваше четиридесет и девет процента и ясно си даваше сметка, че точно след осем дни Томас ще пусне новите акции с право на глас, които ще направят невъзможно поемането на контрола над „Лестър“. Заради финансовите нужди на верига „Барон“ щеше да се наложи незабавно да продаде част от своите акции — без съмнение със значителна загуба, както бе предрекъл Джейк Томас. На няколко пъти се хващаше да си мърмори „два процента, само два процента“.

Оставаше само седмица и Ричард трудно можеше да се съсредоточи върху обсъждания в Конгреса нов правилник за противопожарно обезопасяване на хотели, когато го потърси някоя си Мери Престън.

— Не познавам никаква Мери Престън — каза Ричард на секретарката си.

— Казва, че я познавате като Мери Бигелоу.

Ричард се усмихна и се запита каква ли е причината за подобно обаждане. Не я беше виждал, откакто напусна Харвард. Вдигна слушалката.

— Мери, каква изненада. Да не ми се обаждаш с оплакване от обслужването в някой „Барон“?

— Не, нямам никакви оплаквания. Макар че веднъж прекарахме една нощ в „Барон“, ако си спомняш толкова назад в миналото.

— Как бих могъл да забравя? — каза той. Не помнеше.

— Обаждам ти се за един съвет. Преди няколко години един мой роднина, Алън Лойд, ми завеща три процента от „Лестър“. Миналата седмица получих писмо от господин Джейк Томас, в което ме умолява да прехвърля акциите на управителния съвет и да не сключвам сделка с теб.

Ричард затаи дъх и чу как сърцето му бясно бие.

— Чуваш ли ме, Ричард?

— Да, Мери. Просто си мислех. Е, нещата стоят така…

— Само не ми изнасяй дълги речи, Ричард. Защо двамата със съпругата си не дойдете за една нощ във Флорида с мен и с мъжа ми? Тогава ще поговорим.

— Флорентина ще се върне от Сан Франциско в неделя…

— Тогава ела сам. Сигурна съм, че Макс ще се радва да се запознаете.

— Само да видя дали мога да променя графика си и ще ти звънна след час.

Обади се на Флорентина и тя му заръча да зареже всичко и да тръгва.

— В понеделник сутринта ще можем да кажем сбогом на Джейк Томас веднъж завинаги.

След това Ричард съобщи новината на Тадиъс Коен, който много се зарадва.

— В моя списък срещу тези акции все още стои името на Алън Лойд.

— Е, ще трябва да го смениш с госпожа Макс Престън.

— Пет пари не давам за проклетото име, просто иди и ги взимай.

Ричард отлетя в събота следобед и бе посрещнат на летището „Уест Палм Бийч“ от шофьора на Мери, който го откара до дома на семейство Престън. Когато видя къщата, първата му мисъл бе как ли биха могли да я запълнят, без да си родят поне двадесет деца. Огромното имение се издигаше в края на игрище за голф покрай плавателния канал. Нужни бяха шест минути път с кола, за да се стигне от външната порта до внушителните четиридесет стъпала пред главния вход. Мери стоеше на най-горното и го очакваше. Бе облечена в добре скроен костюм за езда. Светлата й коса стигаше до раменете й. Когато я погледна, Ричард веднага си спомни какво го бе привлякло у нея преди почти петнадесет години.

Икономът взе лекия му багаж и го въведе в спалня, достатъчно голяма, за да може в нея да се проведе малък конгрес. На леглото бе сложен костюм за езда.

Мери и Ричард пояздиха преди вечеря. Макс не се виждаше никакъв и Мери му обясни, че го очаквали към седем. Ричард бе благодарен, че тя не пуска коня си да галопира. Бе минало доста време, откакто бе яздил за последен път с нея, и знаеше, че на сутринта ще се събуди схванат. Когато се върнаха в къщата, Ричард се изкъпа, облече тъмен костюм и слезе в гостната малко след седем. Икономът му наля чаша шери. Когато Мери се появи в елегантна рокля с голи рамене, прислужникът й сипа солидна доза уиски, без да е необходимо да му се казва.

— Съжалявам, Ричард, но Макс току-що се обади и каза, че са го задържали в Далас и ще се върне чак утре привечер. Много е разочарован, че няма да се срещнете. — И преди Ричард да успее да каже нещо, добави: — А сега да вървим да вечеряме и да ми обясниш защо на верига „Барон“ са й притрябвали моите три процента.

Ричард подробно й разказа какво се е случило с банката, след като баща му е бил изместен от председателското място. Така се увлече, че едва обърна внимание на първите две ястия.

— Значи с моите три процента банката ще се върне отново в ръцете на семейство Каин? — попита Мери.

— Да — каза Ричард. — Пет процента все още липсват, но тъй като вече разполагаме с четиридесет и девет, с твоите три ще покрием изискванията.

— Проста работа — каза Мери, след като подносът със суфле бе вдигнат. — Още в понеделник ще се обадя на брокера си и ще уредя всичко. Да го отпразнуваме с бренди в библиотеката.

— Не знаеш какво облекчение е това за мен. — Ричард стана и последва домакинята по дългия коридор.

Библиотеката се оказа с размерите на баскетболно игрище и с почти толкова места за сядане. Мери му сипа кафе, докато икономът му наливаше „Хайн“. След това тя отпрати прислужника за остатъка от вечерта и седна до Ричард на канапето.

— Също като навремето — каза тя и се премести към него.

Ричард се отърси от мечтите си за председателското място в „Лестър“ и се съгласи с нея. Наслаждаваше се на брендито и почти не забеляза, че Мери е положила глава на рамото му. След като му наля второ бренди, не можеше да не усети, че е преместила ръката си върху крака му. Отпи още една глътка от коняка. Изведнъж без никакво предупреждение тя го прегърна и го целуна по устните. После се разсмя и повтори:

— Също като навремето.

Той стана и си наля голяма чаша кафе.

— Какво задържа Макс в Далас?

— Газопроводи — каза Мери без особен ентусиазъм.

Ричард остана прав до камината.

През следващия час научи всичко за добива и транспорта на газ и съвсем малко за Макс. Когато часовникът удари дванадесет, изказа предположение, че може би е време за лягане. Тя не каза нищо, а просто стана от мястото си и го изпрати по огромното стълбище до стаята му. Отдалечи се, преди той да успее да я целуне за лека нощ.

Ричард не можа да заспи. Бе главозамаян и радостното усещане от успешното придобиване на трите процента на Мери се смесваше с плановете му как да поеме властта в банката с възможно най-малки сътресения. Даваше си сметка, че дори и като бивш председател на управителния съвет Джейк Томас може да е сериозна пречка, и тъкмо се мъчеше да измисли начин да овладее гнева му от загубената битка, когато чу тихо изщракване откъм вратата на банята. Обърна глава натам и видя как дръжката се завърта, след което вратата бавно се отвори. Появи се Мери, облечена в прозрачно розово неглиже.

— Още ли си буден?

Ричард лежеше неподвижен и се чудеше дали ще успее да се отърве, преструвайки се на заспал. Знаеше обаче, че може и да го е видяла как я гледа.

— Да — сънено каза той. Стана му весело при мисълта, че точно сега не е времето да мисли за финансова независимост.

Мери пристъпи до леглото и седна.

— Искаш ли нещо?

— Здрав сън — отвърна Ричард.

— Сещам се за два начина да се постигне — каза тя, наведе се и го погали по тила. — Можеш да вземеш приспивателно или да правим секс.

— Добра идея, но вече взех приспивателното — сънено каза Ричард.

— Доколкото виждам, няма ефект, така че май е най-добре да опитаме второто средство. — Мери свали неглижето презглава и го остави да падне на пода. После, без да казва нито дума, се пъхна под завивките и се притисна до Ричард. Той усети стегнатото й тяло — тяло на жена, прекарваща времето си в тренировки, жена, която не е раждала деца.

— По дяволите, защо глътнах това хапче! — каза Ричард. — Поне да можех да остана още една нощ.

Мери започна да го целува по шията, ръката й се плъзна надолу по тялото му, докато не стигна между краката му.

„Господи — помисли си Ричард, — аз съм само човек.“ И точно в този миг се затръшна врата. Мери скочи от леглото, грабна неглижето си и избяга по-бързо и от крадец, озовал се изведнъж пред собствениците на къщата. Ричард придърпа завивките върху себе си и се заслуша в приглушения разговор, но не можа да разбере нищо. Прекара останалата част от нощта в неспокойна дрямка.

Когато на сутринта слезе за закуска, Мери бъбреше с някакъв застаряващ мъж. Личеше, че навремето несъмнено е бил много красив.

Мъжът стана и се здрависа с Ричард.

— Приятно ми е. Аз съм Макс Престън. Не бях планирал да се засечем този уикенд, но успях да свърша работата си по-рано и да хвана последния полет от Далас. Не ми се искаше да си тръгнете от дома ми, без да сте изпитали истинското южняшко гостоприемство.

По време на закуската двамата разговаряха за проблемите, с които се бяха сблъсквали на Уолстрийт. Бяха навлезли дълбоко в обсъждането на ефектите от новата данъчна политика на Никсън, когато се появи икономът и оповести, че шофьорът очаква да откара господин Каин до летището.

Семейство Престън го изпратиха по четиридесетте стъпала до колата. Ричард целуна Мери по бузата, благодари й за всичко, което бе сторила за него, след което двамата със съпруга й си стиснаха ръцете.

— Надявам се да се срещнем отново — каза Макс.

— Чудесна идея. Защо не ми се обадите, когато дойдете в Ню Йорк?

Мери му се усмихна нежно.

Двамата му махаха, докато ролс-ройсът се отдалечаваше по дългия път към портата. Щом самолетът се откъсна от пистата, Ричард бе залят от вълна от облекчение. Поръча си коктейл и започна да обмисля плановете си за понеделник. За негова радост, Флорентина го очакваше на Шестдесет и четвърта улица.

— Акциите са наши — тържествуващо обяви той и продължи с подробностите, докато вечеряха. Заспаха на канапето пред камината малко преди полунощ. Ръката на Флорентина лежеше отпусната върху крака му.

На сутринта той се обади на Джейк Томас и го уведоми, че притежава петдесет и един процента.

Чу как Томас поема рязко въздух.

— Веднага щом адвокатите ми получат сертификатите, ще дойда в банката и ще ви уведомя как очаквам да стане приемането.

— Разбира се. — Томас не криеше поражението си. — Мога ли да ви попитам откъде се сдобихте с последните два процента?

— Да. От една моя стара приятелка. Мери Престън.

Последва мълчание.

— Да не би да говорите за госпожа Макс Престън от Флорида? — попита Джейк Томас.

— Да — тържествуващо каза Ричард.

— В такъв случай нямаше нужда да ми досаждате, господин Каин. Госпожа Престън ни повери своите три процента преди четири седмици и разполагаме със съответните сертификати.

Телефонът изщрака. Сега бе ред на Ричард да ахне.

Разказа на Флорентина за промяната в положението и единствените й думи бяха:

— Трябваше да преспиш с тая проклетница. Обзалагам се, че Джейк Томас би го направил.

— Би ли преспала със Скот Форбс при подобни обстоятелства?

— Боже мили, разбира се, че не, господин Каин.

— Точно така, Джеси.

Ричард прекара поредната безсънна нощ в търсене на начини да се сдобият с последните два процента. Ясно беше, че сега и двете страни разполагат с по четиридесет и девет процента от акциите. Тадиъс Коен го предупреди, че трябва да е готов да посрещне фактите каквито са, и да започне да мисли за начини да възстанови колкото се може повече свободни капитали за акциите, с които разполага. Може би най-добре би било да се възползва от примера на Авел и да започне да продава в деня преди събранието. Ричард се мяташе в леглото, през главата му минаваха всякакви безполезни идеи. Обърна се за пореден път и се помъчи да заспи, когато изведнъж Флорентина трепна и се събуди.

— Буден ли си? — тихо попита тя.

— Да. Гоня двата процента.

— И аз. Помниш ли, че майка ти спомена, че някой е купил два процента от някой си господин Питър Парфит от името на баща ти, за да попречи на моя баща да се добере до тях?

— Да, помня — каза Ричард.

— Може би собствениците им не са чули за офертата ни.

— Скъпа, новината се появи във всеки вестник в Щатите.

— Както и „Бийтълс“, но въпреки това никой не беше чувал за тях.

— Какво пък, струва си да се опита — каза Ричард и вдигна телефона на нощното шкафче.

— На кого се обаждаш? На „Бийтълс“?

— Не, на майка ми.

— В четири сутринта? Не можеш да я тормозиш по никое време.

— Мога и трябва.

— Нямаше да ти кажа, ако знаех.

— Скъпа, остава само ден и половина преди да съм ти пропилял тридесет и седем милиона долара, а собственикът на тези акции може да живее и в Австралия.

— Добър довод, господин Каин.

Той набра номера и зачака. След малко се обади сънен глас.

— Майко?

— Да, Ричард. Колко е часът?

— Четири сутринта. Извинявай, че те безпокоя, но няма към кого другиго да се обърна. Моля те, слушай внимателно. Веднъж спомена, че някакъв приятел на татко купил два процента от „Лестър“ от Питър Парфит, за да не позволи на бащата на Флорентина да придобие контролния пакет. Можеш ли да си спомниш кой е той?

Последва мълчание.

— Да, мисля, че мога. Ще се сетя, изчакай малко. Да, един стар приятел от Англия. Банкер, който е бил състудент на баща ти в Харвард. Сега ще се сетя и за името… — Ричард затаи дъх. Флорентина седна в леглото.

— Дъдли, Колин Дъдли, председател на… ох, скъпи, не се сещам…

— Не се безпокой, майко, това ми стига. Лягай да си доспиш.

— Какъв разумен и грижовен син си имам — каза Кейт Каин и затвори.

— И сега какво, Ричард?

— Направи закуска.

Флорентина го целуна по челото и изчезна.

Ричард вдигна телефона.

— Международен разговор, ако обичате. Колко часът е в Лондон?

— Девет и седем.

Ричард прелисти тефтерчето си.

— Моля, свържете ме с 01-735-7227.

Зачака нетърпеливо. Накрая от другата страна се разнесе глас.

— „Банк ъф Америка“.

— Свържете ме с Джонатан Колмън, ако обичате.

Ново чакане.

— Джонатан Колмън.

— Добро утро, Джонатан. Обажда се Ричард Каин.

— Радвам се да те чуя, Ричард. Как вървят нещата при теб?

— Спешно се нуждая от информация. На коя банка е председател Колин Дъдли?

— Секунда, Ричард, ще го потърся в „Годишен справочник на банкерите“. — Чу се прелистване на страници. — „Робърт Фрейзър и компания“. Само дето сега е сър Колин Дъдли.

— Какъв му е телефонният номер?

— 493–3211.

— Благодаря ти, Джонатан. Ще ти звънна, като минавам през Лондон.

Записа си номера на някакъв плик и тъкмо набираше отново международния оператор, когато влезе Флорентина.

— Стигна ли донякъде?

— Сега ще разбера. Оператор, свържете ме с Лондон, номер 493–3211.

Флорентина седна в края на леглото и зачака с него.

— „Робърт Фрейзър и компания“.

— Ако обичате, свържете ме със сър Колин Дъдли.

— За кого да предам, господине?

— Ричард Каин от хотелска верига „Барон“, Ню Йорк.

— Изчакайте, господине.

Ричард отново зачака.

— Добро утро. На телефона е Дъдли.

— Добро утро, сър Колин. Казвам се Ричард Каин. Мисля, че сте познавали баща ми.

— Разбира се. Бяхме заедно в Харвард. Добър момък беше вашият старец. Много се натъжих, когато научих за смъртта му. Писах на майка ви. Откъде се обаждате?

— От Ню Йорк.

— Ама че ранобудно племе сте това американците. Е, с какво мога да ви бъда полезен?

— Все още ли сте собственик на два процента от акциите на банка „Лестър“? — попита Ричард и затаи дъх.

— Да. Беше си жив пладнешки обир. Въпреки това не мога да се оплача. Баща ви навремето също ми е правил доста услуги.

— Обмисляли ли сте да ги продадете, сър Колин?

— Стига да ми предложите добра цена.

— Каква цена е разумна според вас?

Последва дълга пауза.

— Осемстотин хиляди долара.

— Приемам — без колебание каза Ричард. — Но трябва да ги получа още утре и не искам да рискувам да дойдат по куриер. Ако ви прехвърля парите по банков път, ще бъдете ли готови с документите, докато пристигна?

— Лесна работа, момчето ми — без колебание каза Дъдли. — Ще пратя кола да те посрещне на летището и всичко ще бъде уредено.

— Благодаря ви, сър Колин.

— По-полека с това „сър“, младежо. Доживях до възраст, в която предпочитам да ме наричат по име. Само ми кажи кога ще пристигнеш и всичко ще е готово.

— Благодаря… Колин.

Ричард затвори.

— Трябва да се обличаш, така ли?

— Определено. Не мога да спя повече. Какво стана със закуската?

В шест часа си беше запазил билет за полета за девет и петнадесет от летище „Кенеди“. Запази си и билет за обратния полет, тръгващ в единадесет на следващата сутрин и пристигащ в един и тридесет и пет на обед. Така щеше да разполага с двадесет и четири часа преди срещата на акционерите, която щеше да се проведе в два часа идната сряда.

— Наглеждаш нещата отблизо, а? — каза Флорентина. — Но няма страшно, вярвам ти. Между другото, Уилям очаква да му донесеш модел на лондонски автобус.

— Винаги вземаш важни решения на мой гръб. Не е леко да си главен изпълнител в компанията ти.

— Знам, скъпи. И като се замислиш, това е само защото спиш с шефа си.

 

 

В седем часа Ричард седеше в кабинета си и пишеше нареждане за превеждането на осемстотин хиляди долара по телекса на „Робърт Фрейзър и компания“, Албемърл стрийт, Лондон. Знаеше, че парите ще пристигнат в банката на сър Колин Дъдли много преди него. В седем и половина беше на летището и потвърди резервацията си. Боингът излетя навреме и кацна на летище „Хийтроу“ в десет вечерта. Сър Колин Дъдли бе спазил обещанието си. Очакващата го кола го откара до хотел „Барон“. Директорът го настани в апартамента на Дейвис Лерой. Президентският апартамент, обясни той, бил вече зает от господин Джагър. Останалите от групата били в стаи на деветия етаж.

— Не съм чувал за такава група — каза Ричард. — С какво се занимават?

— Пеят — отвърна директорът.

На рецепцията го чакаше съобщение от сър Колин, който го канеше на среща в банката в девет сутринта.

Ричард вечеря сам в стаята и се обади на Флорентина, за да й съобщи новините.

— Дръж се, господин Каин. Всички зависим от теб.

Сутринта стана в седем и събра багажа си, преди да слезе да закуси. Баща му винаги бе превъзнасял лондонската пушена сьомга, затова си поръча с любопитство една порция. Когато приключи, бе толкова доволен, че несъмнено щеше да разказва същото и на собствения си син. Разходи се из Хайд Парк, за да убие оставащото време до отварянето на банката. Всичко бе потънало в зеленина, а лехите бяха отрупани с неподрязани рози. Неволно сравни красотата около себе си с нюйоркския Сентръл Парк и си припомни, че в Лондон има още пет кралски парка с подобни размери.

Точно в девет Ричард влезе през главния вход на „Робърт Фрейзър и компания“, която се намираше на стотина метра от „Барон“. Секретарката го въведе в кабинета на сър Колин Дъдли.

— Знаех, че ще дойдеш навреме, приятелю, затова съм приготвил всичко. Помня как веднъж заварих баща ти да чака на стълбите с бутилки за мляко. Е, всички пихме черно кафе.

Ричард се разсмя.

— Твоите осемстотин хиляди пристигнаха вчера преди да затворим, така че остава само да подпиша сертификатите пред свидетел. — Сър Колин включи интеркома. — Маргарет, елате, ако обичате.

Личната му секретарка гледаше как председателят на една банка подписва документите за трансфер, така че получателят да стане председател на друга банка.

Ричард провери сертификатите и също сложи подписа си на нужните места. Накрая му бе връчена разписка за осемстотин хиляди долара.

— Е, надявам се, че цялото това тичане дотук ще ти осигури директорското място в „Лестър“, приятелю.

Ричард зяпна възрастния мъж с побелели моржови мустаци, плешиво теме и осанка на военен.

— Нямах представа, че сте знаели…

— Вие американците все мислите, че всички останали спят. А сега изчезвай към „Хийтроу“ и хващай полета в единадесет. Ще се справиш без проблеми — сред клиентите ми малцина са такива изрядни платци като теб. Между другото, честито за лунната разходка.

— Какво? — не разбра Ричард.

— Качихте човек на Луната.

— Небеса!

— Е, не точно на небесата — каза сър Колин. — Но несъмнено следващите планове на НАСА са в тази посока.

Ричард се разсмя и отново благодари на банкера. Бързо се върна в „Барон“, като си тананикаше. Сякаш знаеше точно какво е да стъпиш на Луната. Беше оставил сака си при портиера, така че се отписа бързо и шофьорът на сър Колин го откара до летището. Влезе в терминала навреме да се регистрира за полета в единадесет. Щеше да се върне в Ню Йорк и да разполага с двадесет и четири часа. Ако баща му трябваше да извърши подобна трансакция преди да стане председател на банката, щяха да му трябват най-малко две седмици.

Седна в кафето, поръча си мартини и така се унесе в материала в „Таймс“ за четвъртия триумф на Род Лейвър в Уимбълдън, че не забеляза спусналата се отвън мъгла. Едва половин час по-късно пътниците бяха предупредени, че може да има известни закъснения в полетите. След още час обявиха полета на Ричард, но докато вървеше към самолета, той виждаше как мъглата става все по-гъста с всяка минута. Настани се на седалката, закопча колана и зачете някакъв брой на „Таймс“ от миналата седмица. Очакваше самолетът да излети всеки момент. Никсън бил обявил първите имена на жени, получили генералски чин — полковник Елизабет Хойзингтън и полковник Ан Мей Хейс; несъмнено това щеше да е първото действие на президента, посрещнато с одобрение от Флорентина.

— Със съжаление трябва да ви уведомим, че поради мъглата полетът се отлага до второ нареждане. — В първокласния салон се разнесоха стонове. — Пътниците следва да се върнат в терминала, където ще получат ваучери за обяд и ще бъдат своевременно уведомени да се качат отново на борда. „Пан Американ“ се извинява за забавянето. Надяваме се то да не ви причини неудобства.

Независимо от всичко, Ричард не се сдържа и се усмихна. В терминала обиколи всички гишета, за да разбере кой самолет излита пръв. Оказа се полет на „Еър Канада“ до Монреал. Резервира си място, след като разбра, че полетът на „Пан Американ“ е двадесет и седми в списъка. След това провери полетите от Монреал до Ню Йорк. Бяха на всеки два часа, а пътуването отнемаше малко повече от час. Досаждаше на служителите на всеки половин час, но любезният им отговор бе един и същ: „Съжалявам, сър, не можем да направим нищо, докато мъглата не се вдигне“.

В два следобед се обади на Флорентина, за да я предупреди за закъснението.

— Нищо особено, господин Каин. Между другото, успяхте ли да вземете червен автобус за Уилям?

— По дяволите! Съвсем забравих.

— Днес не се представяте особено добре, господин Каин. Какво ще кажете да отскочите до безмитния магазин?

Намери магазин, в който се предлагаха няколко вида лондонски автобуси. Избра един от по-големите и плати с последните си английски пари. После, пъхнал пластмасовата играчка под мишница, реши да се възползва от ваучерите за обяд. Сервираха му най-лошата храна, на която бе попадал на летище — тънко парче телешко със страна не повече от два сантиметра, описвано в менюто като „тънък бифтек“, гарнирано с три увехнали листа маруля под гръмкото име „салата“.

В седем часа, след като няколко пъти бе обиколил терминала, Ричард започна да си мисли, че скоро ще стане прекалено късно за каквито и да било полети независимо от времето. По високоговорителя ги предупредиха, че предстои важно съобщение. Той остана неподвижен като статуя, докато слушаше.

— За съжаление, всички полети от „Хийтроу“ се отлагат до утре сутринта с изключение на Полет 006 на Иранските аеролинии и Полет 009 на „Еър Канада“ до Монреал.

Предвидливостта го беше спасила — знаеше, че билетите до Монреал ще се разграбят за по-малко от минута. Ричард отново се настани в чакалнята за първа класа. Полетът бе отложен още веднъж и накрая насрочен за няколко минути след осем. На Ричард му идеше да се разкрещи от възторг, когато боингът се отдели от пистата малко след девет. Поглеждаше часовника си на всеки няколко минути. Полетът премина без никакви произшествия, като се изключеха новите порции отвратителна храна, и самолетът най-сетне се приземи на летището в Монреал малко преди единадесет.

Ричард спринтира към гишето на „Американ Еърлайнс“ само за да открие, че последният самолет до Ню Йорк е отлетял преди няколко минути. Изруга на глас.

— Не се безпокойте, сър, утре сутринта има полет в десет и двадесет и пет.

— Кога пристига в Ню Йорк?

— В единадесет и тридесет.

— Два часа и половина по-рано — каза той. — Доста натоварен график. Мога ли да наема частен самолет?

Служителят погледна часовника си.

— Не и по това време, сър.

Ричард удари ядно с длан по гишето, резервира си място и отиде до близкия „Барон“, откъдето звънна на Флорентина.

— Сега пък къде си? — попита тя.

— В „Барон“ на летището на Монреал.

— Става все по-интересно и по-интересно.

Ричард й обясни какво се е случило.

— Горкичкият. Сети ли се за лондонския автобус?

— Да, с мен е. Но сакът ми остана в самолета на „Пан Американ“.

— А сертификатите?

— В куфарчето са, не бих се разделил с тях и за секунда.

— Браво на вас, господин Каин. Ще се погрижа на летището да ви чака кола, а ние с господин Коен ще отидем на срещата на акционерите с нашите четиридесет и девет процента. Така че ако притежавате вашите два процента, утре по това време Джейк Томас ще се реди на опашката за безработни.

— Как можеш да си толкова спокойна?

— Никога досега не си ме разочаровал. Приятни сънища.

Сънищата му никак не бяха приятни и той се върна в терминала на „Американ Еърлайнс“ часове преди полета. Имаше малко закъснение, но капитанът все още предполагаше, че ще кацнат на летище „Кенеди“ в единадесет и половина. Ричард нямаше багаж и бе сигурен, че ще успее да пристигне най-малкото половин час преди началото на събранието. За първи път през последните двадесет и четири часа си позволи да се отпусне и дори нахвърли някои моменти от първата си реч като председател на управителния съвет на „Лестър“.

Когато самолетът пристигна над „Кенеди“, започна да кръжи над летището. През малкия си прозорец Ричард ясно можеше да види сградата на Уолстрийт, в която трябваше да бъде след два часа. Не го свърташе на едно място. Самолетът се спусна до височина неколкостотин метра и закръжи отново.

— Говори капитан Джеймс Макивън. Съжалявам за забавянето, но ни наредиха да изчакаме заради натоварения въздушен трафик. Изглежда, в момента пристигат закъснели полети от Лондон.

Ричард се запита дали полетът на „Пан Американ“ от „Хийтроу“ няма да кацне преди тях.

Пет минути, десет минути, петнадесет минути. Прегледа дневния ред. Точка първа — отхвърляне на опита за поглъщане от страна на „Барон“. Точка втора — пускането на новите акции с право на глас. Ако Ричард и Флорентина не можеха да докажат, че държат петдесет и един процента, Джейк Томас щеше да закрие събранието няколко минути след започването му. Самолетът започна да се спуска и колелата му докоснаха пистата в дванадесет и двадесет и седем. Ричард спринтира през терминала. Мина покрай шофьора си, който тичешком го последва до паркинга. Отново погледна часовника си. Оставаха час и двадесет минути. Щеше да стигне навреме.

— Дай газ.

— Да, сър — каза шофьорът и мина в най-лявото платно на магистралата.

Разнесе се вой на сирена и след минута един моторен полицай ги настигна и им направи знак да отбият. Полицаят също спря и бавно тръгна към Ричард, който вече бе изскочил навън. Опита се да му обясни, че въпросът е на живот и смърт.

— Да бе, винаги е така — каза полицаят. — Или това или „Жена ми ражда“.

Ричард остави шофьора да се разправя с полицая и се опита да спре някое минаващо такси, но всички бяха заети. Шестнадесет минути по-късно полицаят ги пусна. В един и двадесет и една пресякоха Бруклинския мост и завиха по „Франклин Д. Рузвелт“. Ричард вече виждаше в далечината огромните небостъргачи на Уолстрийт, но улиците ставаха все по-задръстени и по-задръстени. Стигнаха Уолстрийт в два без шест. Ричард не издържа, изхвръкна от колата и хванал куфарчето с документите в едната ръка и пластмасовия червен автобус в другата, спринтира през оставащите три пресечки, като заобикаляше бавните пешеходци и бързите и шумни шофьори на таксита. Чу как часовникът на „Св. Троица“ отмерва два, когато стигна до „Боулинг Грийн“, и се молеше да е избързал, докато се носеше нагоре по стълбите на „Лестър“. Изведнъж се сети, че не знае къде точно се провежда събранието.

— Петдесет и първи етаж, сър — информира го портиерът.

Асансьорът бе пълен с връщащи се от обедна почивка служители и спираше едва ли не на всеки етаж. 31-33-34-42-44-47-50-51. Ричард изхвърча навън и се затича по коридора. Червена стрелка показваше залата, в която се провеждаше събранието. Когато влезе в претъпканото помещение, един-двама се обърнаха да го погледнат. Най-малко петстотин души слушаха председателя, но той бе единственият собственик на акции, който бе плувнал в пот. Невъзмутимо изглеждащият Джейк Томас го забеляза и му се усмихна многозначително. Ричард разбра, че е закъснял. Флорентина седеше на първия ред, навела глава. Ричард намери едно празно място отзад и заслуша председателя.

— Всички ние вярваме, че взетото днес решение е в интерес на банката. Предвид обстоятелствата, с които се сблъска управителният съвет, никой не би трябвало да бъде изненадан от искането ми, и така „Лестър“ ще запази традиционната си роля на една от най-добрите финансови институции на Америка. А сега да преминем към втора точка — каза Джейк Томас. Сърцето на Ричард се сви. — Последната ми задача в качеството ми на председател на управителния съвет на „Лестър“ е да предложа за свой заместник господин Ричард Каин.

Не можеше да повярва на ушите си. Една дребна дама на първия ред стана и заяви, че иска да подкрепи предложението, тъй като по нейно мнение бащата на господин Каин е бил най-добрият управител в историята на банката. Думите й бяха посрещнати с аплодисменти.

— Благодаря — каза Джейк Томас. — Кой е за направеното предложение?

Вдигна се гора от ръце.

— Против? — Джейк Томас огледа присъстващите. — Добре, предложението се приема единодушно. А сега, за мен е удоволствие да дам думата на новия председател. Дами и господа, господин Ричард Каин.

Ричард тръгна напред и всички станаха да го аплодират. Той подаде червения автобус на Флорентина.

— Радвам се, че успя да свършиш поне нещо в Лондон — прошепна му тя.

Ричард вървеше към катедрата като замаян. Джейк Томас се здрависа топло с него и зае мястото на последния ред.

— Нямам много за казване в този случай, освен да ви уверя, че желанието ми е „Лестър“ да продължи следваната от баща ми традиция и че ще се посветя изцяло на нея. — Не можа да измисли какво още да добави, така че се усмихна и каза: — Благодаря ви, че се отзовахте на тази среща. С нетърпение очаквам да се срещнем отново на годишното отчетно събрание.

Последваха нови аплодисменти и акционерите започнаха да се разотиват.

Веднага щом успя да се освободи от всички, които искаха да споделят с него плановете си за управлението на банката или просто да го поздравят, Флорентина го отведе в кабинета на председателя. Ричард стоеше и се взираше в портрета на баща си, който висеше над камината.

— Как успя, Джеси?

— Ами, спомних си един съвет на гувернантката ми, когато бях малка. Винаги имай резервен план, ако случайно завали, така казваше мис Тредголд. Когато ми се обади от Монреал, се уплаших, че току-виж те навалял дъждът и закъснееш за събранието. Така че звъннах на Тадиъс Коен, обясних му резервния си план и той цяла сутрин се занимаваше с писане на документи.

— Какви документи?

— Търпение, господин Каин. Смятам, че след триумфа си имам правото да разкажа историята малко по-пространно.

Ричард заслуша с нетърпение.

— Когато се сдобих с жизненоважния документ, звъннах на Джейк Томас и го помолих за среща двадесет минути преди откриването на събранието. Ако беше пристигнал навреме, щях да отменя сблъсъка, но ти така и не идваше.

— Но планът ти…

— Баща ми — а той не беше глупак — веднъж ми каза: „Миризливец веднъж, миризливец завинаги“. И се оказа прав. На срещата с Томас му заявих, че разполагаме с петдесет и един процента от акциите на „Лестър“. Не ми повярва, докато между другото не споменах името на сър Колин Дъдли, при което той пребледня като платно. Стоварих му всички сертификати на бюрото и още преди да успее да ги провери му казах, че ако ми продаде своите два процента преди два часа, ще получи по четиринадесет долара на акция. Добавих също, че ще трябва да подпише документ, че ще си подаде оставката като председател и няма да прави никакви опити да влияе върху работите на банката в бъдеще. И за всеки случай, макар че го нямаше в договора, поисках да те предложи за свой заместник.

— Господи, Джеси, имаш нерви колкото десет мъже.

— Не. Колкото една жена.

Ричард се разсмя.

— И как реагира Томас?

— Попита какво ще направя, ако откаже. Обясних му, че в такъв случай ще го изритаме пред очите на всички, без да получи никакви компенсации. Освен това отбелязах, че ще му се наложи да продава акциите си според цените на борсата, защото докато ние разполагаме с петдесет и един процента, няма да допуснем да играе никаква роля в бъдещето на банката.

— И?

— Подписа начаса, без дори да се посъветва с останалите директори.

— Страхотно, Джеси. И като концепция, и като изпълнение.

— Благодаря, господин Каин. Надявам се, че като председател на банка няма да обикаляте целия свят със закъснение, да пропускате срещи и да нямате какво да дадете за обяснение на несполуките си, освен модели на червени лондонски автобуси. Между другото, сетихте ли се да вземете подарък за Анабел?

Ричард я погледна гузно. Флорентина се наведе и измъкна плик на супермаркетите „Шварц“. После извади от него кутия с нарисувана детска пишеща машина и огромен надпис „Произведено в Англия“.

— Май днес не е най-добрият ви ден, господин Каин? Между другото, Нийл Армстронг успя да се завърне по-бързо от вас. Какво ще кажете да го поканим в управителния съвет?

 

 

На следващата сутрин Ричард прочете статията на Върмънт Ройстер в „Уолстрийт Джърнъл“:

Както личи, безкръвният преврат на господин Ричард Каин му спечели битката за председателското място в управителния съвет на „Лестър“. По време на вчерашното извънредно събрание на акционерите нямаше гласове против и предложението на Джейк Томас да бъде заместен от господин Каин се прие единодушно.

Мнозина от участващите в събранието акционери споменаха за традициите и високите стандарти, заложени от покойния Уилям Лоуел Каин, баща на новия председател. Цените на акциите на „Лестър“ скочиха с два пункта на нюйоркската фондова борса.

— Това е последното, което чуваме за Джейк Томас — отбеляза Флорентина.