Джефри Арчър
Блудната дъщеря (33)

32.

1985 бе година на погребения, от което Флорентина почувства всичките си петдесет и една години до мозъка на костите си.

Когато се върна във Вашингтон, откри, че са й определили канцелария в сградата „Ръсел“, само на шестстотин метра от стария й кабинет в „Лонгуърт“. За няколкото дни докато се нанасяше, най-редовно вкарваше колата си в гаража на „Лонгуърт“ вместо на паркинга в двора на „Ръсел“. Не можеше да свикне и с обръщението „сенаторе“, особено когато го правеше Ричард — а той успяваше да изрече титлата по такъв начин, че звучеше направо като оскърбление.

— Можеш да си мислиш, че статусът ти се е вдигнал, но въпреки това не ти дават повишение на заплатата. С нетърпение чакам да станеш президент — добави той. — Така поне ще получаваш колкото вицепрезидентите на банката.

Наистина, заплатата на Флорентина не се вдигна, но за сметка на това разходите й станаха по-големи, тъй като отново се заобиколи с екип, на който можеха да завидят мнозина сенатори. Тя бе първата, която осъзнаваше предимствата на солидната финансова база извън света на политиката. Повечето хора от стария й екип се върнаха и бяха допълнени с нови, които не се съмняваха в бъдещето на Флорентина. Канцеларията й се помещаваше в апартамент 440. Останалите помещения се заемаха от четиринадесет помощници начело с безстрашната Джанет Браун — Флорентина отдавна бе решила, че тази жена буквално се е омъжила за работата си. Освен това имаше и четири канцеларии из Илинойс, във всяка от които работеха по трима души.

Новият й кабинет гледаше към двора — към фонтана и застлания с плочи район за паркиране. Зелените площи бяха предпочитано място за обяд за служителите през топлите сезони и за много катерички през зимата.

Флорентина каза на Ричард, че очаква да харчи от собствения си джоб над двеста хиляди долара годишно повече от отпусканата сума, която варираше от сенатор на сенатор в зависимост от големината на щата и броя на населението му. Ричард се усмихна и мислено си отбеляза да дари същата сума и на Републиканската партия.

Малко след като гербът на Илинойс бе поставен върху вратата на канцеларията, Флорентина получи телеграмата. Беше проста и кратка: „Уинифред Тредголд почина в четвъртък, в единадесет часа“.

Флорентина научи малкото име на мис Тредголд чак сега. Погледна часовника си, направи два презокеански разговора и след това звънна на Джанет да й обясни къде ще бъде през следващите четиридесет и осем часа. В един вече бе на борда на „Конкорд“. Пристигна в Лондон три часа и двадесет и пет минути по-късно, в девет и двадесет и пет. Поръчаната кола я чакаше пред митницата и я откара по магистрала М4 до Уилтшир. Отседна в хотел „Лендсдоун Армс“ и до три през нощта чете, за да преодолее умората от пътуването. Преди да изгаси лампата, звънна на Ричард.

— Къде си? — бяха първите му думи.

— В един малък хотел в Калн, Уилтшир, Англия.

— Защо, за бога? Да не би сенатът да е тръгнал да събира факти из английските пъбове?

— Не, скъпи. Мис Тредголд е починала и утре ще бъда на погребението й.

— Съжалявам. Ако ми се беше обадила, щях да дойда с теб. И двамата имаме да й благодарим за много неща. — Флорентина се усмихна. — Кога се връщаш?

— Утре вечер с полета на „Конкорд“.

— Да се наспиш добре, Джеси. Ще си мисля за теб… и за мис Тредголд.

В девет и половина прислужницата донесе масичка със закуска — пушена херинга, мармалад, кафе и броя на лондонския „Таймс“. Флорентина седна в леглото — наслаждаваше се на всеки миг от угаждането, което никога не би могла да си позволи във Вашингтон. До десет и половина изчете „Таймс“ и не остана изненадана, че англичаните имат същите проблеми с инфлацията и безработицата, от които страдаха и хората в Америка. Стана и облече прост черен плетен костюм. Единственото украшение, което сложи, бе малкият часовник, подарен й от мис Тредголд за тринадесетия й рожден ден.

Портиерът на хотела й обясни, че църквата е на километър и половина. Сутринта бе толкова ясна, че тя реши да повърви пеша. Човекът обаче бе пропуснал да каже, че пътят се изкачва нагоре по склона, а вместо „на“ би било по-подходящо „доста над“. Докато вървеше, Флорентина си помисли колко малко се движи напоследък — бяха оставили стария велосипед-тренажор в Кейп Код. Манията на джогинга също бе успяла да мине някак си покрай нея.

Малката черква бе кацнала на върха на хълма, оградена с дъбове и брястове. На таблото за обяви имаше апел за събиране на двадесет и пет хиляди паунда, необходими за ремонт на покрива; според малкия червен индикатор до обявата засега бяха събрани малко над хиляда. За изненада на Флорентина, клисарят я чакаше и я настани на предния ред до една властно изглеждаща дама, която можеше да бъде единствено директорката на училището.

Черквата бе много по-пълна, отколкото бе очаквала, а хорът бе от ученици. Службата бе проста и от обръщението на енорийския свещеник на Флорентина й стана ясно, че мис Тредголд бе продължила да учи възпитаниците си със същата всеотдайност и здрав разум, с които бе въздействала и върху нейния живот. Опита се да не плаче, защото знаеше, че мис Тредголд не би го одобрила, но едва не се разрида на глас, когато хорът запя любимия й химн.

Когато службата свърши, Флорентина излезе заедно с останалите в малкия църковен двор и загледа как спускат в земята тленните останки на Уинифред Тредголд. Директорката, която бе същинско копие на мис Тредголд — на Флорентина й бе трудно да повярва, че подобни жени все още съществуват — каза, че иска да й покаже училището. По пътя Флорентина научи, че мис Тредголд никога не е говорила за нея освен един или два пъти пред най-близките си приятелки, но когато директорката отвори вратата на малката стаичка в общежитието, Флорентина вече не бе в състояние да сдържа сълзите си. На шкафчето до леглото имаше стара библия, снимка на викарий, който несъмнено бе бащата на мис Тредголд, а до нея в проста викторианска рамка — снимка на Флорентина от завършването на Девическото училище. В чекмеджето на шкафчето откриха всички писма, които Флорентина й бе писала през изминалите тридесет години. Последното лежеше неразпечатано върху леглото.

— Тя разбра ли, че съм избрана в Сената? — с треперещ глас попита Флорентина.

— О, разбира се, цялото училище се молеше за вас. Тогава мис Тредголд проведе последния си урок в параклиса, а преди да почне, ме помоли да ви пиша, че вече знаела, че баща й е прав и че наистина е обучавала жена с велико бъдеще. Скъпа, не плачете — вярата й в Бог бе тъй непоклатима, че тя си отиде от този свят напълно спокойна. Помоли ме да ви дам нейната библия и този плик, но ще трябва да го отворите чак когато се приберете у дома. Това е завещанието й за вас.

Флорентина благодари на директорката за цялата й добрина и гостоприемство и спомена, че се е изненадала от очакващия я клисар — никой не знаел, че ще дойде за погребението.

— О, не би трябвало да се изненадваш, дете — каза директорката. — И за миг не съм се съмнявала, че няма да дойдеш.

 

 

Тя потегли обратно към Лондон, стиснала здраво плика. Започна да го разлепва като дете, намерило подаръка си, но знаещо, че е за рождения му ден утре. Хвана полета на „Конкорд“ в шест и половина и пристигна във Вашингтон в пет и тридесет. В шест и половина вечерта вече седеше зад бюрото си в сградата „Ръсел“. Дълго гледа плика, върху който бе написано „Флорентина Каин“, и най-сетне се реши да го отвори. Извади съдържанието му — четири хиляди акции на хотелска верига „Барон“. Очевидно мис Тредголд бе починала, без да знае, че разполага с повече от половин милион долара. Извади писалката си и написа чек за двадесет и пет хиляди паунда за нов покрив на черквата в памет на мис Уинифред Тредголд, а акциите прати на професор Ферпози да бъдат предадени на фондация „Ремажен“. Когато Ричард научи, й каза, че баща му веднъж постъпил по абсолютно същия начин, но тогава исканата сума била петстотин паунда.

— Явно дори Бог е засегнат от инфлацията — добави той.

 

 

Вашингтон се готвеше за ново встъпване в длъжност. Този път сенатор Каин получи място на VIP сцената, от която новият титуляр щеше да произнесе речта си. Слушаше внимателно програмата за американската политика през следващите четири години, сега наричана от всички „Свеж подход“.

— С всеки път се приближаваш все повече и повече до подиума — й каза Ричард на закуска.

Флорентина хвърли поглед към колегите и приятелите си — във Вашингтон вече се чувстваше като у дома си. Сенатор Ралф Брукс бе на предния ред — още по-близо до президента. Очите му не се откъсваха от подиума.

Тя влезе в подкомисията по отбраната към Бюджетната комисия и в Комисията по околната среда и обществените сгради. Освен това й предложиха да председателства Комисията по дребния бизнес. Дните й отново се превърнаха в непрекъсната надпревара с времето. Джанет и помощниците й я запознаваха с резюмета в асансьори, коли, самолети, на път към залата за гласуване и дори по коридора, докато тичаше от една комисия към друга. Флорентина бе неуморна в усилията си да изпълни дневния си график и четиринадесетте й сътрудници се чудеха колко ли товар може да понесе, преди да се огъне и да се пречупи под напрежението. В Сената тя бързо утвърди вече изградената си в Камарата на представителите репутация, като вземаше думата само по въпроси, по които разполагаше с информация. Винаги пазеше мълчание по темите, за които не се чувстваше достатъчно осведомена. На няколко пъти гласува против собствената си партия по въпроси на отбраната и на два пъти — срещу новата енергийна политика, провокирана от избухналата война в Близкия изток.

Като единствената жена сенатор от Демократическата партия Флорентина получаваше покани от цялата страна да изнася речи. Колегите й бързо научиха, че Флорентина Каин не е просто фигурант в Сената, а човек, който в никакъв случай не бива да бъде подценяван.

Бе поласкана, че често я канят в тесния кръг на лидера на мнозинството да участва в обсъждането не само на политически, но и на вътрешнопартийни проблеми.

По време на първата си сесия като сенатор Флорентина подкрепи една поправка към Закона за дребния бизнес, която предвиждаше щедри данъчни облекчения за фирмите, изнасящи повече от тридесет и пет процента от продукцията си. Винаги бе смятала, че онези, които не се опитват да продават стоките си в чужбина, страдат от същата грандоманска самоизмама, на която се бе поддала Англия в средата на века, и че ако не внимават, американците ще влязат в двадесет и първи век със същите проблеми, с които англичаните не бяха успели да се справят през 80-те.

През първите три месеца отговори на пет хиляди четиристотин и шестнадесет писма, гласува седемдесет и девет пъти, говори осем пъти в заседателната зала и четиринадесет — извън нея, и за деветдесет дни пропусна четиридесет и три обяда.

— Не ми трябва диета — сподели тя с Джанет. — Сега тежа по-малко, отколкото на двадесет и четири, когато отворих първия си магазин в Сан Франциско.

 

 

Втората смърт бе не по-малък удар, защото цялото семейство бе прекарало предишния уикенд заедно в Кейп Код.

Прислужницата съобщила на иконома, че госпожа Кейт Каин не слязла на закуска, когато стенният часовник ударил осем.

— В такъв случай трябва да е умряла — казал икономът.

Кейт Каин бе на седемдесет и девет, когато не успя да слезе на закуска, и семейството се събра да я изпрати в последния й път. Службата бе в църквата „Св. Троица“ на Копли скуеър и не се различаваше много от погребението на мис Тредголд. Присъстваха всички от фамилиите Каин и Кабът, както и двама други сенатори и един конгресмен. Почти всички, познавали Баба Каин, както и мнозина, които никога не я бяха срещали, заемаха местата зад Ричард и Флорентина.

Флорентина погледна към Уилям и Джоана. Джоана изглеждаше така, сякаш щеше да роди най-много след месец. На Флорентина й стана мъчно, че Кейт не бе доживяла да стане Прабаба Каин.

След погребението прекараха печален семеен уикенд в Червената къща на Бийкън Хил. Флорентина никога нямаше да забрави неуморните усилия на Кейт да сдобри съпруга си и сина си. Сега Ричард бе станал глава на фамилията Каин и Флорентина си даде сметка, че това само ще добави още повече отговорности към вече и без това непоносимия му товар от задължения. Знаеше също, че той няма да се оплаче никога, и се почувства виновна, че не може да направи нищо, за да облекчи живота му.

Като типичен представител на фамилията Каин, Кейт бе благоразумна и разсъдлива: по-голямата част от имуществото й бе оставена на Ричард и сестрите му Луси и Вирджиния, но и Уилям и Анабел в никакъв случай не бяха забравени. Уилям щеше да получи два милиона долара на тридесетия си рожден ден. Анабел пък щеше да получава лихвите от други два милиона, докато не навърши четиридесет и пет или не роди две законни деца. Почти нищо не можеше да убегне на Баба Каин.

 

 

Във Вашингтон битката за междинните избори вече бе започнала и Флорентина бе доволна, че има на разположение цели шест години преди отново да застане пред избирателите. Това й даваше възможност да свърши малко истинска работа, без да прекъсва през година, за да участва в партийните боричкания. Въпреки това толкова много колеги я канеха да говори в тяхна подкрепа в щатите им, че сякаш изкара цяла предизборна кампания. Възможно най-учтиво отклони единствено поканата в Тенеси — обясни, че не би могла да говори срещу Боб Бюканан, който се опитваше да бъде преизбран за последен път.

Малката бяла картичка, която Луиз й връчваше всяка)вечер, бе винаги пълна с ангажименти от изгрев до залез-слънце:

7:45 — закуска с гостуващия в САЩ еди-кой си министър на отбраната;

9:00 — среща на екипа;

9:30 — заседание на подкомисията по отбраната;

11:30 — интервю за „Чикаго Трибюн“;

12:30 — обяд с шестима сенатори, обсъждане на бюджета за отбраната;

2:30 — снимка на стълбите пред Капитолия със земеделци от Илинойс;

3:15 — среща с екипа по Законопроекта за дребния бизнес;

5:30 — прием на Асоциацията на предприемачите;

7:00 — коктейл във френското посолство;

8:00 — вечеря с Доналд Греъм от „Вашингтон Поуст“;

11 — обади се на Ричард в денвърския „Барон“.

Като сенатор Флорентина успя да намали пътуванията си до Илинойс до едно през седмица. Всеки втори петък вземаше полета до Провидънс, където се срещаше с Ричард.

Свободните уикенди прекарваха в Кейп Код, който стана техен дом — след смъртта на Кейт Ричард даде Червената къща на Уилям и Джоана.

В събота сутрин обикновено безделничеха над вестници и списания. Понякога Ричард свиреше на чело, а Флорентина довършваше работата, която си бе взела от Вашингтон. Следобед, ако времето беше хубаво, играеха голф, а вечерта — табла. Флорентина винаги влизаше с неколкостотин долара. Ричард отбеляза, че ще ги дари на Републиканската партия, стига тя да реши някога да си изплати дълговете. Флорентина винаги поставяше под въпрос уместността от даване на пари на републиканците от Масачузетс, но Ричард посочваше, че освен тях подкрепя и републиканския губернатор и сенатора на Ню Йорк.

Като истински патриот, Джоана роди син на рождения ден на Вашингтон. Кръстиха го Ричард. Изведнъж Флорентина се оказа баба.

Списание „Пийпъл“ престана да я описва като най-елегантната дама във Вашингтон и започна да я нарича най-добре изглеждащата баба в Америка. Това предизвика буря от протести и редакцията бе залята със стотици писма с фотографии на други прекрасни баби. Което обаче направи Флорентина само още по-популярна.

 

 

Слуховете, че ще бъде силен претендент за вицепрезидентския пост през 1988 година, тръгнаха през юли, когато Асоциацията на дребния бизнес в Илинойс я провъзгласи за жена на годината. Всеки път, когато я питаха във връзка с това, тя напомняше, че е в Сената от по-малко от година и че основният й приоритет е да представлява своя щат в Конгреса. Въпреки това не можеше да не забележи, че често я канят в Белия дом и още по-често — на заседания с президента. Това бе първият път, когато да си единствената жена в спечелилата мнозинство партия се оказа преимущество.

Флорентина научи за смъртта на Боб Бюканан, когато запита защо знамето на сградата „Ръсел“ е наполовина спуснато. Погребението бе в сряда, когато трябваше да внесе една поправка към Законопроекта за общественото здравеопазване в Сената и да говори на един семинар по отбраната в Международния научен център „Удроу Уилсън“. Отмени единия ангажимент, отложи другия и отлетя за Нашвил, Тенеси.

Присъстваха и двамата щатски сенатори, както и седмината останали конгресмени. Флорентина стоеше мълчаливо до колегите си от Камарата. Докато чакаха да влязат в лютеранската черква, един от тях сподели, че Боб имал петима синове и една дъщеря. Най-младият — Джералд — бил убит във Виетнам. Флорентина благодари на Бога, че Ричард бе прекалено стар, а Уилям — прекалено малък, за да участват в тази безсмислена война.

Стивън, най-големият син, поведе семейство Бюканан в черквата. Висок и слаб, с честно лице, той буквално бе одрал кожата на Боб и когато Флорентина разговаря с него след службата, прояви същия южняшки чар и непосредственост, които я бяха привързали към баща му. Тя се зарадва, когато научи, че Стивън ще се кандидатира за мястото на баща си в предстоящите извънредни избори.

— Така поне ще има с кого да се карам.

— Той много ви се възхищаваше — каза Стивън.

 

 

Флорентина не очакваше да открие снимката си в сутрешните издания на всички по-големи вестници, които я описваха като галантна дама. Джанет постави върху изрезките и новия брой на „Ню Йорк Таймс“:

Конгресменът Бюканан не е добре известен на гражданите на Ню Йорк, но именно в знак на уважение към работата му в Конгреса сенатор Каин отлетя до Тенеси, за да присъства на погребението му. Подобен жест рядко може да се види у днешните политици и е още една причина сенатор Каин да бъде сред най-уважаваните представители и в двете камари.

Флорентина бързо се превръщаше в най-търсения политик във Вашингтон. Дори президентът призна, че програмата й не е много по-малко натоварена от неговата. Но сред купищата покани през тази година имаше една, която тя прие с особена гордост. От Харвард я канеха да участва в изборите за Съвета на настоятелите през пролетта и да говори на церемонията по връчването на дипломите през юни. Дори Ричард си отбеляза в бележника си да остави този ден свободен от ангажименти.

Тя погледна списъка на онези, които се бяха ползвали със същата чест преди нея — от Джордж Маршал, автора на плана за възстановяване на следвоенна Европа, до Александър Солженицин, описващ Запада като декадентски и лишен от духовни ценности.

Флорентина посвети много часове на подготовката на обръщението си, тъй като знаеше, че медиите традиционно я предават почти изцяло. Всеки ден репетираше отделни части от речта пред огледалото, в банята, дори по време на игрите на голф с Ричард. Написа целия текст сама, на ръка, но все пак прие многобройните поправки на Джанет, Ричард и Едуард.

В деня преди събитието й се обадиха от „Сотби“. Флорентина изслуша завеждащия отдела и се съгласи с предложението му. Когато се уговориха за максимално възможната цена, той й каза, че ще я уведоми за резултата веднага след търга. Моментът не можеше да бъде по-добре избран. Същата вечер тя отлетя за Бостън. На летище „Логан“ я чакаше ентусиазиран студент, който я откара до Кеймбридж и я остави пред факултетния клуб. Председателят Бок я посрещна във фоайето и я поздрави с избирането й в Съвета, след което я представи на останалите настоятели. Бяха тридесетина, сред тях двама Нобелови лауреати — един за литература и един за наука; двама министри от предишни кабинети, генерал от армията, съдия, петролен магнат и двама ректори. Флорентина се изуми, като видя колко любезни са всички — коренно противоположно на отношенията, царящи в Конгреса.

Стаята за гости, в която я настаниха, събуди спомените за студентските й години и тя излезе в коридора, за да се обади на Ричард. Той беше в Олбъни и се занимаваше с някакви данъчни проблеми, причинени от Джак Кемп, новия губернатор републиканец на щата Ню Йорк.

— Ще дойда за обяд — обещай Ричард. — Между другото, дори Дан Радър сметна за нужно да съобщи за предстоящата ти реч по новините на Си Би Ес. Гледай да се представиш добре, иначе ще предпочета да гледам „Янките“ на единадесети канал.

— Гледайте да дойдете навреме, господин Каин.

— Гледайте речта ви да бъде поне толкова добра, колкото на събранието на ветераните от Виетнам, сенаторе. Ще измина маса път, само за да ви чуя на живо.

— Как така съм успяла да се влюбя във вас, господин Каин?

— Ако не ме лъже паметта, тогава имаше почин „Приемете имигрант за една година“ и жителите на Бостън просто проявяваха обичайната си обществена съвест.

— Но защо това продължи и след края на годината?

— Реших, че е мой дълг да прекарам остатъка от живота си с вас.

— Добро решение, господин Каин.

— Иска ми се сега да съм с теб, Джеси.

— Не бихте си и помислили, ако можехте да видите стаята ми. Има само едно единично легло, така че щеше да се наложи да прекарате нощта на пода. Елате утре навреме, защото искам да чуете речта.

— Добре. Но трябва да отбележа, че ще ви е нужно доста време, за да ме направите демократ.

— Ще се пробвам утре. Лека нощ, господин Каин.

 

 

На сутринта го събуди телефонът. Той предположи, че е Флорентина с поредния си сенаторски коментар, но се оказа, че се обаждат от „Ню Йорк Еър“. Този ден от Олбъни нямало да има полети, тъй като еднодневната стачка на работниците по поддръжката блокирала всички въздушни линии.

— По дяволите! — изруга Ричард и скочи под студения душ, което доведе до ново попълнение в речника му.

Докато се бършеше и обличаше, се опитваше да звънне на рецепцията. Телефонът падна и трябваше да започне всичко отначало.

— Искам долу да ме чака кола — каза той, отново изпусна телефона и най-накрая успя да се облече.

Звънна в Харвард, но там нямаха представа къде се намира сенатор Каин в момента. Той остави съобщение за случилото се, затича надолу, отказа се от закуската и грабна ключовете на очакващия го „Форд Екзекютив“. Попадна в задръстването в пиковия час и му трябваше половин час, за да излезе на шосе 90. Погледна часовника си — трябваше да кара с постоянна скорост сто километра в час, за да стигне в Кеймбридж навреме за речта. Знаеше колко много означава тя за Флорентина и бе твърдо решен да пристигне преди два часа.

Последните няколко дни бяха същински кошмар, така че беше спестил на Флорентина историята с кражбата в Кливланд, превземането на хотела в Кейптаун, данъчните проблеми с имуществото на майка си — и всичко това в момент, когато цената на златото се сриваше заради гражданската война в Южна Африка. Опита се да изхвърли всички тези проблеми от ума си. Флорентина винаги познаваше кога е уморен или нервен и Ричард не искаше да я кара да се безпокои за неща, които рано или късно щяха да се оправят. Отвори прозореца, за да пусне малко свеж въздух.

През остатъка от уикенда нямаше да прави нищо друго освен да спи и да свири на чело. Това щеше да е първата му почивка от повече от месец. Децата ги нямаше — Уилям бе със семейството си в Бостън, а Анабел — в Мексико, така че нищо не пречеше да си помисли и малко по-сериозно за игра на голф и през двата дни. Само да не беше така уморен…

— По дяволите — изруга на глас. Беше забравил розите — смяташе да й ги прати от летището, както обикновено.

 

 

Флорентина получи две съобщения малко преди обяд. Човекът от „Сотби“ се обади да й каже, че е спечелила търга, а портиерът й предаде новините от Ричард. Първото съобщение я зарадва, а второто я разочарова, но въпреки това тя се усмихна при мисълта, че Ричард ще се разтревожи за розите. Благодарение на „Сотби“, тя имаше за него нещо, което бе желал през целия си живот.

Цялата сутрин бе присъствала на официалната част по дипломирането. Трите основни телевизионни мрежи разполагаха камерите си на поляната за следобедната церемония и това я караше да се чувства още по-напрегната. Надяваше се никой да не е забелязал, че по време на обяда не хапна почти нищо.

В два без четвърт настоятелите тръгнаха към двора, където вече се събираха възпитаниците на университета. Тя си помисли за собствения си курс… Белла… Уенди… Скот… Едуард… А сега се връщаше тук като сенатор Каин — точно както бе предсказал Едуард. Зае мястото си на подиума до ректора Хорнър и погледна към картичката на стола до себе си. „Господин Ричард Каин, съпруг на сенатор Каин“. Усмихна се при мисълта колко ще се ядоса Ричард и надраска на гърба й: „Къде се бавиш?“. Трябваше да запомни да остави картичката над камината. Знаеше, че ако пристигне след началото на церемонията, Ричард ще си намери място на поляната. Обявяването на резултатите от изборите, на почетните степени и на получените от университета дарения бе последвано от обръщение на ректора Бок. Флорентина седеше и слушаше как я представя. Погледът й пробяга през редовете пред нея, но Ричард не се виждаше никакъв.

— Ректор Хорнър, уважаеми гости, дами и господа! Днес ми се падна високата чест да ви представя една от най-изтъкнатите възпитанички на Радклиф — жената, която грабна въображението на американския народ. Дами и господа — сенатор Флорентина Каин.

Флорентина стана от мястото си. Трепереше цялата. Провери бележките си, докато мощните телевизионни прожектори се насочваха към нея и за миг я заслепиха така, че не виждаше нищо друго освен размазани лица. Молеше се Ричард да е сред тях.

— Ректор Бок, ректор Хорнър. В момента заставам пред вас по-притеснена, отколкото преди тридесет и три години, когато за първи път прекрачих прага на Радклиф и два дни не можех да намеря столовата, защото се страхувах да попитам някого. — Смехът донякъде я накара да се отпусне. — Сега виждам пред мен да седят мъже и жени, а доколкото си спомням от тогавашния правилник, мъжете можеха да влизат в спалните „само между три и пет часа следобед“ и „през цялото време и двата им крака следва да допират пода“. Ако това правило съществува и днес, съм длъжна да попитам как горките мъже успяват да спят.

Всички отново се разсмяха и Флорентина изчака, преди да продължи:

— Преди повече от тридесет години учих в този велик университет и той ми постави стандартите за всичко, което се опитвах да постигна в живота си. Стремежът към съвършенство винаги е бил от първостепенна важност за Харвард и с радост виждам, че в нашия променящ се свят стандартите, постигани днес, са дори по-високи от времето на моето поколение. Възрастните често казват, че днешната младеж не може да се сравнява с предците си. Спомням си надписа в гробницата на един фараон, който гласи: „Младите са мързеливи и гледат само себе си и затова светът, какъвто го познаваме, ще пропадне“.

Абсолвентите нададоха радостни викове, а родителите се разсмяха.

— Уинстън Чърчил навремето каза: „Когато бях на шестнайсет, бях сигурен, че родителите ми не знаят нищо. Като станах на двайсет и една, направо се изумих колко много са научили за пет години“. — Родителите заръкопляскаха, а студентите се усмихнаха. — Често Америка се възприема като огромна монолитна земя с могъща централизирана икономика. Тя не е нито едно от тези неща. Тя е всички двеста двадесет и пет милиона души, които правят нещо по-различно, по-сложно и по-вълнуващо от всеки друг народ на Земята, и аз завиждам на всички вас, които искате да играете роля в бъдещето на нашата страна, и съжалявам онези, които нямат подобни стремежи. Харвардският университет е прочут с традицията си в медицината, педагогиката, правото, религията и хуманитарните науки. Трябва да се смята за трагедия на съвремието фактът, че все повече млади хора не смятат политиката за почтено и достойно занимание. Ние сме длъжни да променим атмосферата в коридорите на властта, така че най-блестящите представители на нашата младеж да не пренебрегват мисълта за политическа кариера буквално без да се замислят.

— Никой от нас не се е съмнявал нито за миг в почтеността на Вашингтон, Адамс, Джеферсън или Линкълн — продължи тя. — Защо и днес да не можем да създадем едно ново поколение държавници, които отново да върнат в речника ни думи като дълг, гордост и чест, без те да предизвикват сарказъм и презрение? Този велик университет е изучил и Джон Кенеди, който при получаването на почетната грамота от Йейл каза: „Сега имам най-доброто и от двата свята — образование от Харвард и диплома от Йейл“.

Когато смехът утихна, Флорентина продължи:

— Аз, господин ректор, имам най-доброто на всички светове — образование от Радклиф и диплома от Радклиф.

Всички седемнадесет хиляди присъстващи станаха на крака и мина доста време, преди Флорентина да успее да продължи. Усмихна се при мисълта колко ли горд е Ричард — именно той бе предложил тези думи, докато тя репетираше в банята, а на нея не й се вярваше, че ще постигнат желания ефект.

— Като млади американци, гордейте се с миналите постижения на родината си, но и се стремете те да не остават само история. Отричайте старите митове, преодолявайте нови бариери, предизвиквайте бъдещето, за да могат в края на века всички да кажат, че постиженията ни се нареждат до тези на гърците, римляните и англичаните в стремежа да постигнем свобода и справедливост за всички хора на планетата. Нека няма непреодолими прегради и нека никоя цел не ви се струва недостижима, и когато шеметните водовъртежи на времето утихнат, да можете да кажете, подобно на Франклин Д. Рузвелт: „В човешката история има един загадъчен цикъл. Някои поколения получават много, от други се очаква много, но това поколение американци има среща със славата“.

За пореден път над поляната избухнаха спонтанни аплодисменти. Когато утихнаха, Флорентина снижи глас и почти прошепна:

— Скъпи мои абсолвенти, трябва да ви призная, че ми е дошло до гуша от циници, че презирам онези, които ни подценяват, и се отвращавам от хората, които си мислят, че в унизяването на страната ни има нещо хитроумно и ерудитско. Защото съм убедена, че вашето поколение, което ще въведе Америка в двадесет и първи век, също има среща със славата. Моля се мнозина от вас да са съществена част от него.

Флорентина седна — единствена от всички присъстващи. Всички други бяха скочили на крака. Журналистите по-късно отбелязаха, че дори операторите зад камерите викаха ентусиазирано. Флорентина знаеше, че речта й е направила незабравимо впечатление на присъстващите, но въпреки това изпитваше нужда да разбере и мнението на Ричард. Сети се за думите на Марк Твен: „Мъката може и сама да се погрижи за себе си, но за да се наслади изцяло на радостта, човек трябва да я сподели“. Докато я изпращаха от подиума, студентите викаха и ръкомахаха, но очите й търсеха единствено Ричард. Докато минаваше през двора, я спряха десетки хора, но мислите й бяха другаде.

Чу думите: „Кой ще й каже?“, докато се опитваше да слуша някакъв студент, който щеше да замине да преподава английски в Зимбабве. Обърна се рязко и видя разтревоженото лице на Матина Хорнър, ректора на Радклиф.

— Нещо е станало с Ричард, нали? — бързо каза Флорентина.

— Да. Попаднал е в автомобилна катастрофа.

— Къде е?

— В болницата „Нютън-Уелзли“, на петнадесет километра оттук. Трябва незабавно да тръгвате.

— Зле ли е?

— Опасявам се, че много.

Полицейската кола летеше пред нея, а тя се молеше: „Господи, нека оживее. Нека оживее“.

Щом полицейската кола спря пред главния вход на болницата, Флорентина се втурна нагоре по стълбите. Някакъв доктор вече я очакваше.

— Сенатор Каин, аз съм Николас Еър, шеф на хирургията. Трябва ни разрешението ви да оперираме.

— Защо? Защо ще го оперирате?

— Съпругът ви има сериозни наранявания по главата. Това е единственият шанс да го спасим.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се.

Ричард лежеше в безсъзнание под найлоново покривало. От устата му излизаше някаква тръба, а черепът му бе покрит с окървавена бяла превръзка. Флорентина се стовари в стола до леглото и сведе очи към пода, неспособна да понесе ужасната гледка. Дали пораженията на мозъка му щяха да останат завинаги, или щеше да се оправи?

— Какво се е случило? — попита тя хирурга.

— Полицията не знае със сигурност, но един очевидец твърди, че съпругът ви рязко е завил към отсрещното движение при отбивката без никаква видима причина и се сблъскал с трактор с ремарке. Не са открити повреди в колата и затова предполагат, че е заспал на волана.

Флорентина събра сили да вдигне очи и да погледне мъжа, когото обичаше.

— Можем ли да оперираме, госпожо Каин?

— Да — едва чуто изрече гласът, който само преди час бе накарал хиляди хора да се изправят на крака.

Изведоха я в коридора и я оставиха сама. Дойде една медицинска сестра. Трябваше им подпис. Тя се подписа. Колко ли пъти го бе направила днес?

Седеше сама в коридора — странна прегърбена фигура в елегантна рокля на малкия дървен стол. Спомняше си как бе срещнала Ричард в „Блумингдейл“ и как си помисли, че си е паднал по Мейзи; как се бяха любили само мигове след първата им кавга, как избягаха и как с помощта на Белла и Клод тя стана госпожа Каин; раждането на Уилям и Анабел; двадесетачката, която им уреди срещата с Джани в Сан Франциско; връщането им в Ню Йорк като партньори в управлението на верига „Барон“ и „Лестър“; как благодарение на него тя успя да попадне във Вашингтон; как се усмихваше, докато той й свиреше на чело; как му се смееше, когато падаше на голф. Винаги бе искала да постигне толкова много заради него, а той бе тъй самоотвержен в любовта си към нея. Трябваше да оживее, за да му се посвети изцяло.

В моменти на безпомощност човек най-внезапно започва да вярва в Бог. Флорентина падна на колене и започна да се моли за живота на съпруга си.

Изминаха часове преди доктор Еър да се появи отново. Флорентина вдигна поглед с надежда.

— Съпругът ви почина преди няколко минути — бе всичко, което каза хирургът.

— Каза ли нещо, преди да умре? — попита Флорентина.

Шефът на отделението изглеждаше смутен и объркан.

— Каквото и да е казал съпругът ми, бих искала да ги знам, господин Еър.

Хирургът се поколеба.

— Единствените му думи бяха: „Кажете на Джеси, че я обичам“.

Вдовицата коленичи и започна да се моли.

 

 

Това бе второто погребение на човек от фамилията Каин за последните няколко месеца. Уилям стоеше между двете госпожи Каин в двора на „Св. Троица“, докато епископът им напомняше, че след смъртта има живот.

Флорентина остана сама в стаята си тази нощ. Вече не й се живееше. В хола лежеше пакет, на който пишеше: „Чупливо, «Сотби Парк», съдържа едно чело, Страдивариус“.

 

 

В понеделник Уилям изпрати майка си до Вашингтон. Вестниците по новинарските стендове на летището с огромни букви поместваха части от речта й. Флорентина дори не ги забеляза.

Уилям остана с нея в „Барон“ три дни, докато тя не го прати обратно при жена му. Часове стоеше сама в стаята, изпълнена с миналото на Ричард. Неговото чело, снимките, дори последната недовършена игра на табла.

Започна да се появява в Сената малко преди обяд. Джанет не можеше да я накара да отговори на пощата си с изключение на стотиците писма и телеграми, изразяващи съболезнования по повод смъртта на Ричард. Закъсняваше за заседанията на комисиите и забравяше срещи с хора, които бяха пропътували огромни разстояния, само за да се срещнат с нея. Веднъж дори пропусна председателството на едно заседание на Сената по въпросите на отбраната — сенаторите се редуваха, когато вицепрезидентът отсъстваше. Дори и най-заклетите й почитатели започнаха да се съмняват, че отново ще възвърне цялата си енергия и ентусиазъм в политиката.

Седмиците се превърнаха в месеци и Флорентина започна да губи най-добрите си помощници — страхуваха се, че тя вече няма амбицията за самата себе си, която те имаха за нея. Оплакванията от избирателите, слаби през първата половин година след смъртта на Ричард, сега се превърнаха в гневен ропот, но Флорентина продължаваше безцелно да пропилява ден след ден. Сенаторът Брукс открито я посъветва да се оттегли предсрочно за доброто на партията и продължи да повтаря мнението си из задимените политически клубове в Илинойс. Името й започна да изчезва от списъка на поканените в Белия дом и вече не можеха да я видят на коктейлите, организирани от госпожа Джон Шърман Купър, госпожа Лойд Дригър или госпожа Джордж Ренчард.

Уилям и Едуард редовно пътуваха до Вашингтон в опитите си да я накарат да спре да мисли за Ричард и да се върне към работата. Никой от двамата не успя.

Флорентина посрещна тиха Коледа в Червената къща в Бостън. Уилям и Джоана трудно свикваха с промяната, настъпила за толкова кратко време. Някога елегантната и остроумна дама бе станала апатична и мрачна. Бе една тъжна Коледа за всички, освен за десетмесечния Ричард, който се учеше да се изправя, като хващаше всичко, до което можеше да се добере. Когато Флорентина се върна във Вашингтон на Нова година, нещата не тръгнаха по-добре. Дори Едуард започна да се отчайва.

Джанет Браун изчака почти цяла година преди да й каже, че са й предложили работа като административен помощник в канцеларията на сенатор Харт.

— Трябва да приемеш, скъпа. Тук вече няма нищо за теб. Ще изкарам до края на мандата си и ще се оттегля.

Джанет също се мъчеше да я разубеди, но без никакъв ефект.

Флорентина прегледа пощата, едва обърна внимание на писмото от Белла, която я кореше, че не е отишла на сватбата на дъщеря й, и подписа няколко писма, като изобщо не си направи труда да ги прочете. Когато погледна часовника си, той показваше шест. На бюрото пред нея лежеше покана за малък прием от сенатора Прайър. Флорентина пусна богато украсената картичка в кошчето, взе броя на „Вашингтон Поуст“ и реши да се прибере пеша. Нито веднъж не се бе чувствала самотна, докато Ричард бе жив.

Излезе от сградата, пресече Делауеър авеню и мина през тревната площ на площад „Юниън Стейшън“. Скоро Вашингтон щеше да се окъпе в разноцветни светлини. Фонтанът изригна водната си струя, когато стигна до павираната алея. Тя стигна до стълбите, водещи надолу към Ню Джърси авеню, и реши да поседне за малко на близката пейка. Нямаше защо да бърза към къщи. Започна да си спомня физиономията на Ричард, когато Джейк Томас го поздрави като председател на управителния съвет на „Лестър“. Изглеждаше като пълен глупак с големия червен автобус под мишница. Спомените за подобни случки от съвместния им живот я довеждаха максимално близко до щастието, на което можеше да се надява за в бъдеще.

— Това е моята пейка.

Флорентина примигна и се огледа. Един мъж с мръсни джинси и разкопчана кафява риза с дупки на ръкавите седеше на другия край на пейката и я гледаше подозрително. Не се беше бръснал от няколко дни и Флорентина трудно можеше да отгатне възрастта му.

— Извинете, не знаех, че това е вашата пейка.

— Моята пейка е. Пейката на Дани, вече цели тринайсет години — каза мърлявият тип. — Преди това беше на Тед, а след като си ида, ще я получи Мат.

— Мат? — неразбиращо попита Флорентина.

— Да, Мат Просото. Спи зад паркинг шестнайсет и ме чака да умра. — Скитникът се изсмя. — Но да ви кажа, както е тръгнал с тази пиячка, никога няма да дочака пейката. Хей, госпожо, нали не смятате да се застоявате много?

— Не, не смятам — отвърна Флорентина.

— Хубаво — каза Дани.

— Какво правихте през деня?

— О, това-онова. Винаги знам в коя черква мога да получа супа, а с някои от нещата, дето изхвърлят от префърцунените ресторанти, мога да изкарам и дни. Вчера ми попадна страхотна пържола от „Монокъл“. Днес смятам да се пробвам в „Барон“.

Флорентина се помъчи да се овладее.

— Не работите ли?

— Кой ще ми даде работа? Нямам работа вече петнайсет години — откакто се уволних от армията през седемдесета. На никого не му е притрябвал един стар ветеран. Ако ме бяха пречукали за родината във Виетнам, щеше да е по-лесно за всички.

— Колко ветерани като вас има тук?

— Във Вашингтон ли?

— Да, във Вашингтон.

— Стотици.

— Стотици? — повтори Флорентина.

— Не е толкова зле, колкото на други места. В Ню Йорк те прибират на топло още щом те видят. Кога смятате да си вървите, госпожо? — каза той и я изгледа с подозрение.

— Скоро. Мога ли да попитам…

— Питахте достатъчно, сега е мой ред. Става ли да ми оставите вестника?

— „Вашингтон Поуст“ ли?

— Добро качество — каза Дани.

— Ще го четете ли?

— Не — каза той и се изсмя. — Ще се завия с него. Ако не мърдаш, те пази топъл като хамбургер.

Тя му подаде вестника, стана и му се усмихна. Едва сега забеляза, че е само с един крак.

— Имате ли четвърт долар за стария войник?

Флорентина порови в чантата си. Имаше само една банкнота от десет долара и тридесет и седем цента. Подаде парите на Дани.

Той ги изгледа невярващо.

— Тук има достатъчно, за да можем и двамата с Мат да си купим истинска кльопачка! — възкликна бездомникът, след което замълча и се вгледа по-внимателно в нея. — Аз ви познавам, госпожо — подозрително каза той. — Вие сте онази дама от Сената. Мат все казва, че ще си уреди среща с вас и ще ви обясни някои неща за това как харчите държавни пари. Аз пък му казвам какво правят ония дребни администраторчета, като видят такива като нас — викат капитолийските ченгета и хукват да търсят дезинфектант. Дори не ни молят да се подпишем в книгата за гости. Казвам му на Мат да не си губи ценното време.

Флорентина гледаше как Дани се намества на пейката и се завива с вестника със сръчността на истински професионалист.

— Както и да е, казвам му, че сте прекалено заета, за да си губите времето с него, и че така ще е довеки.

Той обърна гръб на уважаемата госпожа сенатор от Илинойс и затвори очи. Флорентина му пожела лека нощ и слезе по стълбите. На входа към подземния паркинг имаше полицай.

— Мъжът на пейката?

— Да, госпожо сенатор — отвърна полицаят. — Дани, Дани Еднокракия. Надявам се, не ви е причинил неприятности?

— Не, в никакъв случай — каза Флорентина. — Всяка вечер ли спи там?

— Поне от десет години, откакто постъпих на служба. През студените нощи се мести при една решетка зад Капитолия. Безобиден е, за разлика от някой зад паркинг шестнадесет.

Тя цяла нощ не можа да мигне. Мислеше си за Дани Еднокракия и стотиците други, споделящи същата безрадостна участ. В седем и половина сутринта вече бе в кабинета си. Джанет пристигна първа в осем и половина и се изненада, когато я видя, забола нос в „Съвременното общество на благоденствието“ от Артър Керн.

— Джанет, искам всички данни за безработицата по щати и по етнически групи. Освен това искам да знам със същите подробности колко хора са на социални помощи и колко от тях не са получавали работа повече от две години. След това разбери каква част от тях са служили във Въоръжените сили. Състави списък на всички водещи авторитети… Джанет, ти плачеш?!

— Да — изхлипа тя.

Флорентина заобиколи бюрото си и я прегърна.

— Всичко свърши, скъпа. Да забравим миналото и да се хващаме на работа.