Джефри Арчър
Блудната дъщеря (12)

11.

Когато се върна от Париж, Авел с ужас научи, че един от неговите директори бил намерен пиян в товарния асансьор и се наложило да направят седемнадесет шева на главата му.

— Несъмнено Хенри ще каже, че се е сблъскал с някой тъп сервитьор — отбеляза Авел, отключи чекмеджето с личните си документи, измъкна от него една ненадписана папка и добави в нея поредната бележка.

— По-вероятно с някоя тъпа блондинка — разсмя се Джордж.

Авел кимна.

— Смяташ ли да направиш нещо по въпроса? — попита Джордж.

— За момента не. Все още имаме полза от него заради връзките му във Вашингтон. А и без това съм зает със строежите в Лондон и Париж, а управителният съвет иска да проуча и почвата в Амстердам, Женева, Кан и Единбург. Да не говорим, че Зофя ме заплашва със съд, ако не увелича издръжката й.

— Може би най-лесният начин е да го пенсионираме? — предложи Джордж.

— Още не — отвърна Авел. — Нужен ми е и по още една причина.

Джордж не можеше да се сети каква точно.

 

 

— Ще ги размажем — каза Белла. Решението й да предизвика отбора по хокей на лед на Харвард на мач по хокей на трева не изненада никого освен самите предизвикани, които любезно отклониха поканата, без да я коментират. Белла незабавно пусна обява на половин страница в харвардския „Кримсън“ с текст „Харвардските атлети бягат от предизвикателството на Радклиф“.

Енергичният редактор на вестника видя обявата преди отпечатването й и реши да интервюира Белла, така че тя се появи на първа страница. Снимката й, на която носеше маска и подплънки и размахваше стик, вървеше с текста „Тя е по-страшна, когато свали маската си“. Белла бе във възторг.

Още същата седмица Харвард предложи да изпрати средношколския си отбор в Радклиф. Белла отказа и настоя за среща с университетския отбор. Накрая се стигна до компромис — Харвард сформира отбор от четирима университетски играчи, четирима младши университетски играчи и трима средношколци. Насрочиха дата и направиха необходимите приготовления. Студентите в Радклиф бяха обхванати от шовинизъм пред предстоящия сблъсък, а Белла се превърна в култова фигура в кампуса.

— Повече фигура, отколкото култова — сподели тя с Флорентина.

По-късно „Кримсън“ описа тактиката й за спечелване на мача като дяволска. Когато автобусът на Харвард пристигна, отборът бе посрещнат от единадесет амазонки с преметнати през рамо хокейни стикове. Стъписаните младежи незабавно бяха закарани на обяд. Играчите по правило не близваха нито капка преди игра, но тъй като всички момичета без изключение си поръчаха бира, се почувстваха задължени да не изостанат. Повечето от момчетата бяха обърнали по три бири преди обяда, когато пък им сервираха отлично вино. Никой от гостите не помисли да коментира щедростта на Радклиф или да попита дали не нарушават някои университетски правила. В края на обяда всичките двадесет и двама участници вдигнаха чаши с шампанско за добруването на двата колежа.

Единадесетте момчета от Харвард бяха ескортирани до съблекалнята, където ги очакваше друга голяма бутилка шампанско. Единадесетте развеселени момичета ги оставиха да се преоблекат. Когато капитанът на Харвард изведе отбора си на игрището, бе посрещнат от повече от петстотин зрители и единадесет стегнати момичета, които не бе виждал никога през живота си. Другите единадесет дами, които му бяха добре познати, едва оставаха будни на трибуната. В края на първото полувреме резултатът бе три на нула и отборът от Харвард изкара късмет със загуба само седем на нула. Харвардският „Кримсън“ се помъчи да опише Белла като измамница, но бостънският „Глоуб“ категорично я обяви за изключително предприемчива жена.

Капитанът на харвардския отбор незабавно отправи предизвикателство за мач между университетските отбори.

— Точно това исках и аз — каза Белла на Флорентина.

Тя прие поканата, като изпрати телеграма от единия край на Кеймбридж до другия. В нея пишеше: „У вас или у нас?“. Радклиф трябваше да осигури няколко коли, за да превози агитката си, която се увеличи заради решението на Харвард да устрои танцова забава вечерта след мача. Флорентина закара Белла и още три момичета от отбора с новия си олдсмобил модел 1952. Всички стикове, наколенки и нагръдници се побраха в багажника. Когато пристигнаха, никой от противниковия отбор не ги посрещна чак докато не излязоха на игрището. Този път зрителите бяха три хиляди, сред които и Конънт и Джордан, ректорите на Харвард и Радклиф.

Тактиката на Белла отново изглеждаше на ръба на допустимото — всяко от момичетата й очевидно бе инструктирано да обръща повече внимание на играчите, отколкото на топката. Безмилостните удари по пищялите им помогнаха да завършат първото полувреме с нула на нула.

Отборът на Радклиф едва не отбеляза точка още в първата минута след почивката, което вдъхнови момичетата да заиграят още по-упорито. Вече изглеждаше, че мачът ще се реши с дузпи, когато централният нападател на Харвард — момче, което бе само малко по-дребно от Белла — проби защитата и зае позиция за удар. Беше стигнал наказателното поле, когато Белла стремително се хвърли напред и го удари с рамо. Това бе последното, което нападателят си спомняше от мача преди да припадне и да бъде изнесен на носилка. Двамата рефери едновременно надуха свирките си и Харвард получи право на наказателен удар минута преди края. За изпълнител бе избран левият нападател. Високият едва метър и седемдесет строен младеж изчака двата отбора да се подредят и рязко подаде на десния нападател, който стреля право в нагръдника на Белла. Топката падна в краката й и тя я изби надясно, право към дребния ляв нападател. После се хвърли напред и зрителите с по-слаби сърца затвориха очи, но този път противникът й се оказа достоен — отстъпи и остави капитана на Радклиф проснат безпомощно на земята, след което му остана достатъчно време да запрати топката в мрежата. Прозвуча последният сигнал и Радклиф загуби с едно на нула.

Това бе единственият случай, когато Флорентина видя Белла да плаче, докато извеждаше отбора си, въпреки овациите на публиката. Макар и победена, тя получи две компенсации — получи предложение да играе в женския национален отбор по хокей и срещна бъдещия си съпруг.

Флорентина се запозна с Клод Ламонт на забавата след мача. В спретнатия си син блейзър и сивите спортни панталони той изглеждаше още по-дребен.

— Малък сладур, нали? — каза Белла и го потупа по главата. — Страхотен гол.

Флорентина се изненада, че Клод като че ли няма нищо против подобно поведение.

— Но и тя игра първокласно, нали? — бе всичко, което каза.

Белла и Флорентина се върнаха в Радклиф да се преоблекат за танците. Клод ги изпрати до залата. Белла веднага я сравни с изложение на добитък, след като всички мъже наобиколиха бившата й съквартирантка. Всички искаха да танцуват джитербъг с нея, така че Клод бе за храна и напитки, които биха стигнали за една малка армия. Белла се зае да се справи с масата, докато наблюдаваше приятелката си да се носи в копринен вихър на дансинга.

Флорентина го забеляза за първи път, докато танцуваше. Стоеше в ъгъла и разговаряше с някакво момиче. Беше висок метър и осемдесет, с чуплива светла коса и загар, който красноречиво показваше, че не прекарва зимните си ваканции в Кеймбридж. В същия миг той се обърна към дансинга и погледите им се срещнаха. Флорентина бързо отмести очи и се опита да чуе какво казва партньорът й — нещо за това, че Америка навлизала в епохата на компютрите и че смятал да си осигури място в локомотива. Когато танцът свърши и приказливият й кавалер я върна при Белла, Флорентина се обърна и видя, че той е застанал до нея.

— Нахранихте ли се вече?

— Не — излъга тя.

— Имате ли нещо против да дойдете на масата ми?

— Благодаря — отвърна тя и остави Белла и Клод да обсъждат качествата на подаването от крило на крило и разликите между хокея на трева и хокея на лед.

През първите няколко минути и двамата не проговориха нито дума. Той донесе храна от бюфета, след което и двамата се опитаха да заговорят едновременно. Казваше се Скот Форбс и специализираше история в Харвард. Флорентина бе срещала името му в светските колонки на бостънските вестници като наследник на семейния бизнес на Форбс и един от най-търсените млади мъже в Америка. Искаше й се да не е така. „Какво значение има името?“, помисли си тя и каза своето. Като че ли не му направи никакво впечатление.

— Красиво име за красиво момиче — каза той. — Съжалявам, че не сме се срещнали по-рано.

Флорентина се усмихна.

— Всъщност миналата седмица бях в Радклиф на онзи прочут мач, когато изгубихме със седем на нула — добави той.

— Играл си там? Не те забелязах.

— Нищо чудно. През по-голямата част от времето лежах на земята и ми се повръщаше. Никога не бях пил толкова много. Белла Хеламан може да изглежда грамадна и като си трезвен, но ако си пиян, прилича на същински танк „Шърман“.

Флорентина се разсмя и с удоволствие заслуша историите му за Харвард, за семейството му и за живота в Бостън. През останалата част от вечерта танцува само с него и когато празненството свърши, той я изпрати до Радклиф.

— Можем ли да се видим утре? — попита Скот.

— Разбира се.

— Какво ще кажеш да излезем извън града и да хапнем някъде на обяд?

— С удоволствие.

 

 

През останалата част от нощта Флорентина и Белла разговаряха за кавалерите си.

— Мислиш ли, че има значение това, че е излязъл направо от Социалния регистър?

— Не и ако си заслужава — отвърна Белла, която много добре разбираше страховете на Флорентина. — Нямам представа дали Клод изобщо фигурира в някакъв регистър — добави тя.

На следващата сутрин Скот Форбс я закара извън града със старата си кола. Никога през живота си не се бе чувствала по-щастлива. Обядваха в един малък ресторант в Дедам, който бе пълен с познати на Скот. Флорентина се запозна с Лоуел, Уинтроп, Кабът и още един Форбс. Много се зарадва, когато видя към нея от една маса в ъгъла да приближава Едуард Уинчестър в компанията на привлекателно тъмнокосо момиче — най-накрая един познат. Едуард изглеждаше поразително добре и много щастлив. Бързо разбра причината, когато той й представи годеницата си Даниел.

— Двете би трябвало да се разбирате отлично — каза Едуард.

— Защо? — попита Флорентина и се усмихна на момичето.

— Даниел е французойка и отдавна й разказвам, че макар и да играех дофина, когато те обявих за вещица, тъкмо ти трябваше да ме учиш как да произнасям sorcière.

— Je n’aurais jamais pense que je tomberais amoureux d’une sorcière^[1] — тихо каза Скот, докато Флорентина гледаше как двамата се отдалечават.

Флорентина избра порция соле и се съгласи с предложения от него мускат, благодарна за това, че разбира от храна и вино. Изненада се, че са останали само двамата в целия ресторант, когато в четири оберкелнерът доближи масата им и намекна, че приготвянето на заведението за вечеря ще отнеме известно време. Когато се върнаха в Радклиф, Скот нежно я целуна по бузата и й каза, че утре ще й се обади.

Звънна й на следващия ден на обяд и я попита дали ще понесе да го гледа как играе хокей в младшия университетски отбор срещу Пен в събота, след което предложи да вечерят някъде.

Флорентина прие поканата, като едва успя да прикрие радостта си — с нетърпение очакваше да го види отново. Тази седмица й се стори най-дългата в живота й.

В събота сутринта взе едно важно решение как да прекарат уикенда. Напълни един малък куфар и го сложи в колата си, след което потегли към пързалката. Стигна много преди началото на мача. Седна на трибуната и зачака. За момент се уплаши, че чувствата му са се променили в сравнение с предишните им срещи, но страховете й изчезнаха в мига, когато той й махна и се плъзна по леда към нея.

— Белла каза да не се прибирам, ако изгубиш.

— Може пък да не искам да се прибираш — отвърна той и се отдалечи.

Гледаше играта и й ставаше все по-студено и по-студено. През целия следобед Скот като че ли така и не докосна шайбата, но въпреки това най-редовно се оказваше размазан в преградите. Тя реши, че този спорт е много глупав, но нямаше да му го каже. След края на мача седна в колата си и го зачака да се преоблече; последва поредната забава и накрая двамата останаха сами. Той я отведе в „Лок-Оубърс“, където отново сякаш познаваше всички. Този път тя не срещна нито едно познато лице освен онези, които бе виждала по кориците на модните списания. Той се държа възможно най-грижливо, което й помогна да се отпусне. Отново двамата си тръгнаха последни и Скот я откара до колата й. Целунаха се нежно по устните.

— Искаш ли утре да обядваме в Радклиф?

— Не мога — каза той. — Сутринта трябва да пиша доклад и не зная дали ще го приключа до два. Имаш ли нещо против да пием чай?

— Разбира се, че нямам, глупчо.

— Жалко. Ако знаех, щях да ти запазя стая в общежитието за гости.

— Жалко — тихо повтори Флорентина; мислеше си за малкия куфар в багажника.

 

 

На следващия ден Скот я взе малко след три и я заведе на чай в стаята си. Тя се усмихна, когато той затвори вратата — спомни си, че в Радклиф това все още не бе позволено. Стаята му беше много по-голяма от нейната. На бюрото имаше снимка на аристократична, леко навъсена дама, която можеше да бъде единствено майка му. Още с влизането си Флорентина разбра, че нито една част от мебелировката не е на Харвард.

Послушаха новия американски идол Елвис Пресли, след което Скот пусна „Южно от границата“ на вече не така слабия Синатра. Двамата потанцуваха, като всеки се питаше какво ли си мисли другият. Когато седнаха на дивана, той я целуна — първо много нежно, след това страстно. Изглежда, се страхуваше да продължи, а Флорентина бе едновременно срамежлива и неопитна, за да го окуражи. Изведнъж той сложи ръката си на гърдата й и сякаш зачака реакцията й. Най-накрая я придвижи нагоре и разкопча първото копче на роклята й. Флорентина не се опита да го спре, когато продължи със следващото. Не след дълго я целуваше — първо по рамото, а след това и по гърдите. Флорентина го желаеше толкова силно, че почти беше на път сама да направи следващата стъпка, когато той изведнъж спря и свали ризата си. В отговор тя бързо се освободи от роклята си и остави обувките й да паднат на пода. Тръгнаха към леглото, като неумело се мъчеха да свалят останалите си дрехи. За миг спряха и се погледаха, преди да легнат. За нейна най-голяма изненада, правенето на любов продължи само няколко секунди.

— Извинявай, бях ужасна — каза Флорентина.

— Не, не, вината е моя. — Той помълча. — Да си призная, за първи път ми е.

— Стига бе, и на теб ли? — възкликна тя и двамата избухнаха в смях.

През останалата част от вечерта лежаха прегърнати и се любиха още два пъти, с все по-голямо удоволствие и увереност. Когато на сутринта се събуди, Флорентина се чувстваше малко неудобно и изморена, но изключително щастлива и инстинктивно почувства, че двамата ще прекарат остатъка от живота си заедно. През останалата част на семестъра се виждаха всеки уикенд, а понякога и през учебните дни.

През пролетната ваканция се срещнаха тайно в Ню Йорк и Флорентина преживя трите най-щастливи дни в живота си. След „На брега“, „Светлините на рампата“ и „Южният Пасифик“ на Бродуей идваше ред на „Клуб 21“, „Сарди“ и дори Дъбовия салон в „Плаза“. Сутринта пазаруваха и се разхождаха в парка. Когато вечер се прибираше, ръцете й бяха заети от подаръци, които се трупаха до леглото.

Пролетният семестър измина в идилия и двамата рядко се разделяха. Към края му Скот покани Флорентина да прекара една седмица от ваканцията в Марбълхед и да се запознае с родителите му.

— Знам, че ще те харесат — каза й той, докато я изпращаше до влака за Чикаго.

— Надявам се — отвърна тя.

Флорентина часове наред разказваше на майка си колко чудесен е Скот и колко много го обича. Зофя се радваше, че дъщеря й е толкова щастлива, и с истинско нетърпение очакваше да се срещне с родителите на Скот. Молеше се Флорентина да е намерила човека на живота си и да не вземе някое импулсивно решение, за което после да съжалява. Флорентина избра метри разноцветна коприна от „Маршъл Фийлдс“ и прекарваше вечерите в кроене на рокля, за която бе сигурна, че ще бъде по сърце на майката на Скот.

Писмото пристигна в понеделник и Флорентина веднага позна почерка на Скот. Зарадвана и изпълнена с очакване, тя отвори плика, но бързо посърна — в съвсем кратката бележка се съобщаваше, че поради промяна на плановете на семейството му се налага да отложи пътуването си до Марбълхед. Флорентина отново и отново препрочиташе писмото — търсеше някакво скрито послание. Помнеше много добре колко щастливо се бяха разделили и реши да му се обади.

— Имението Форбс — обади се някакъв глас, очевидно на иконом.

— Мога ли да говоря с господин Скот Форбс? — Флорентина усети, че гласът й трепва при изричането на името.

— Бихте ли ми казали името си?

— Госпожица Флорентина Розновски.

— Ще проверя дали е тук, госпожице.

Флорентина стисна слушалката и нетърпеливо зачака да чуе гласа на Скот.

— В момента отсъства, госпожице, но ще му оставя съобщение, че сте се обаждали.

Флорентина не повярва. Час по-късно звънна отново.

— Все още не се е върнал, госпожице — каза гласът, така че тя изчака до осем вечерта, когато същият човек обяви, че господинът в момента вечеря.

— Моля, тогава бъдете така добър да му съобщите, че го търся.

— Да, госпожице.

Скоро гласът прозвуча отново, този път подчертано студено:

— Не може да бъде обезпокояван.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че сте му казали кой го търси, и…

— Госпожице, уверявам ви…

Намеси се друг глас — женски, в който се долавяше нотка на вроден авторитет.

— Кой се обажда?

— Казвам се Флорентина Розновски. Исках да говоря със Скот като…

— Госпожице Розновски, в момента Скот вечеря с годеницата си и не може да бъде обезпокояван.

— С годеницата си? — прошепна Флорентина и впи нокти в дланта си до кръв.

— Да, госпожице Розновски.

Телефонът замлъкна.

Нужни й бяха няколко секунди, докато осмисли чутото.

— Господи, мисля, че умирам — изстена Флорентина и изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, майка й бе седнала на леглото до нея.

— Защо? — бе първата дума на Флорентина.

— Защото не те заслужава. Един мъж на място не може да позволява майка му да определя с кого да изживее живота си.

 

 

След връщането й в училище нещата не се подобриха. Не можеше да се съсредоточи върху нищо и прекарваше по цели часове в леглото си, обляна в сълзи. Белла като че ли с нищо не можеше да й помогне и като че ли не успя да измисли по-добра тактика от пренебрежителното „Не бих искала подобен човек в отбора си“. Други младежи също канеха Флорентина на срещи, но тя не прие нито една. Баща й и майка й толкова се разтревожиха, че дори започнаха да разговарят за възникналия проблем.

Накрая, когато едва не бе на път да се провали с ученето, госпожица Роуз я предупреди, че трябва да поработи здравата, ако все още се надява да спечели място във Фи Бета Капа. Флорентина прие новината с безразличие. През лятната ваканция остана в дома в Чикаго, без да приеме нито една покана за парти или вечеря. Помогна на майка си да си избере няколко нови рокли, но не купи нито една за себе си. Прочете всички подробности за „светската сватба на годината“, както бостънският „Глоуб“ нарече брака между Скот Форбс и Синтия Ноулс, но това единствено я разплака отново. Не помогна и сватбената покана на Едуард Уинчестър. По-късно Флорентина се опита да махне Скот от мислите си, като се премести в Ню Йорк и работеше почти без прекъсване в хотела на баща си. С приближаването на края на ваканцията започва да се ужасява само при мисълта да се върне за последната си учебна година в Радклиф. Съветите на баща й и съчувствието на майка й като че ли с нищо не спомагаха за оправянето на положението. И двамата започнаха да се отчайват, когато тя не прояви никакъв интерес към подготовката на двадесет и първия си рожден ден.

Само няколко дни преди да замине за Радклиф, Флорентина срещна Едуард на отсрещния тротоар на Лейк Шор Драйв. Изглеждаше толкова нещастен, колкото се чувстваше самата тя. Махна му и се усмихна. Той отвърна на поздрава й, но остана сериозен. Стояха и се гледаха, докато Едуард най-накрая пресече улицата.

— Как е Даниел? — попита го тя.

Той се втренчи в нея.

— Не си ли чула?

— Какво да съм чула?

Той продължи да я гледа, сякаш не можеше да намери думи.

— Мъртва е.

Флорентина го зяпна изумена.

— Караше прекалено бързо, искаше да се изфука с новата ми кола, и катастрофирахме. Аз оживях, а тя умря.

— Боже мой! — Флорентина го прегърна. — Каква егоистка съм!

— Не знаех, че и ти си имаш грижи.

— Не могат да се сравняват с твоите. Ще се връщаш ли в Харвард?

— Налага се. Бащата на Даниел настоя, каза, че никога няма да ми прости, ако не го направя. Така че все имам някаква причина. Не плачи, Флорентина. Ако и аз започна, няма да има спиране.

Флорентина се тресеше.

— Господи, каква егоистка съм! — повтори тя.

— Идвай в Харвард от време на време. Ще играем тенис и ще ми помагаш с някоя и друга дума на френски. Ще бъде както навремето.

— Дали? — тъжно запита тя. — Не зная.