Малкълм Роуз
Убийства по списък (9)

Девета глава

Полунощ минаваше. Люк беше изкарал Корнелиъс Причард от леглото, за да си поприказват. Без каскета онзи изглеждаше напълно различен. Косата му беше наситено черна и стърчеше на всички страни, също като брадата. Руменината по бузите му все си стоеше сякаш през цялото време беше пиян или пък смутен. Макар и явно да е бил сънен през повечето време, оживеният му поглед непрестанно щъкаше между Люк и Малк.

— Разследвам нарушение на третия етаж — му съобщи Люк. — Вие слизал ли сте там?

— Аз… ъм… Да, но не съм направил нищо нередно — измънка мъжът. — Съвсем нищо.

— Къде отивате? И защо?

— Аз… ъм… неловко мие.

Люк забеляза, че онзи беше почнал да се поти.

— Нужен ми е някакъв отговор.

Погледът на Причард бързо се измести към Малк. Явно е знаел, че мобилният е записвал разговора.

— Чух за Емили Уондър и… нали разбирате.

— Какво?

— Бях запленен. Затова се нанесох в този блок. За да съм по-близо до нея. — Бузите му бяха станали червени вече.

— Но няма как да не знаете, че е мъртва.

Корнелиъс кимна в съгласие.

— Имам предвид да съм по-близо до мястото, където е живяла. Вижте, счупих си ръката. Носех гипс първия път, когато я срещнах.

— А къде се случи това? — намеси се Люк.

— В заведението на резервата за животни. Според новините е починала броени часове след това. — Наведе рошавата си глава. — Ужасно. Трагично.

— Ако това е била първата ви среща, как тогава сте знаел коя е?

— Забрави си идентификационната карта на съседната маса. Името Емили Уондър не е трудно за запомняне. Изтичах след нея и й я върнах.

— Това ли беше последният път, в който я видяхте?

Корнелиъс се вторачи в Люк с безпокойство.

— Да. Не съм я следил. Нищо подобно. Но когато чух за кончината й… мисълта за нея непрестанно ме преследва. Възможно е да съм бил последния човек, който я е видял жива. А беше толкова млада. Такава загуба. Не мога да спра да мисля за нея.

— Видяхте ли какво си беше поръчала в кафенето на резервата?

Корнелиъс изглеждаше учуден.

— Хм… не.

— Какво ви каза?

— Убоде се на един кактус до вратата и аз й казах, че нищо й няма. — Въздъхна тежко, чувствайки се още по-смутен. — После ме попита какво искам. Като й върнах идентификационната карта ми отвърна „Колко съм глупава. Благодаря ви.“ Прекрасен глас на млад човек. Това е… повече от жалко.

— И вие затова се преместихте тук? За да сте близо до спомена за някой, когото почти не познавате?

— От вас звучи направо… налудничаво. Но аз не го усещам по този начин. Разберете, чувствам една особена връзка с нея. Не съм някакъв побъркан или нещо подобно. Не. Не бих могъл да преследвам някой, който вече не е жив. Обаче май наистина съм доста обсебен. Тя… ме завладя.

Люк кимна. Не разбираше напълно обсебването на Корнелиъс Причард, но не беше незаконно да си смахнат, все пак. Разказът му се връзваше с всичко, което знаеше за последния ден на ЕУ-1.

— Много неприятен начин да умреш, нали?

— Дори не знам как е умряла. Само каквото казаха по местните новини. Казаха, че е било бавно и мъчително. Какво я е погубило?

Вместо да отговори Люк само сви рамене.

— С какво се занимавате?

— Строител съм.

— Влизал ли сте в апартамента й?

Корнелиъс поклати глава.

— Или да сте надникнал вътре поне?

— Само веднъж. Когато отнесох едни лилии.

— Да сте видял аквариум с рибки? — попита Люк.

— Емили е имала рибки? — Беше благодарен за всякаква допълнителна информация за нея, защото след смъртта й беше започнал да се представя за неин приятел. — Не, не знаех за това. Не съм виждал.

— А за situs inversus totalis знаете ли нещо?

Корнелиъс се смръщи и поклати глава в отрицание.

— Болна ли е била?

— Не, забравете. — Люк затрепери от студ престорено. — Ще трябва да изляза навън пак. Доста е студено, нали? Май в тези райони са нужни дебели зимни палта.

Корнелиъс се облещи насреща с отворена уста.

— Ще ми бъде от полза, ако ги видя набързо.

— Ей там. — Посочи един шкаф близо до входната врата.

Люк го отвори, така че Малк да сканира пространството за контактната леща, която издирваха.

— Благодаря, това е всичко засега. Но неофициално ще ви споделя, нещо ме терзае.

— О?

— Не сме ли се виждали и преди?

— Не знам. Виждали ли сме се?

— Тъкмо пристигам от Йорк. Бил ли сте там?

— Преди много време, — отвърна Корнелиъс.

— Ами по̀ на юг? Може там да е било. Точно преди Нова година. Не бяхте ли в Уобърн?

— Не мисля.

— Може да сте бил на някой строеж? — кимна на Малк и продължи. — Мога да проверя.

— Никога не съм бил в Уобърн. Няма шанс.

 

 

След като закуси с един нар, Люк се върна в ресторанта на резерва̀та за животни. Намери управителката и започна да я разпитва.

— Работехте ли тук миналото лято?

— Да, господине — кимна тя.

— Спомняте ли си да сте обслужвали жена на име Емили Уондър?

— Не, но…

— Какво?

— Един от колегите ми я е обслужил — Рокси. Не преставаше да говори за нея. Дори и до днес продължава. Обикновено не помним клиентите си, но нали тя почина и нейното име… знаете как е. Такива неща остават ей тук горе — и посочи главата си.

— Може ли да поговоря с него?

— Ето го там — отвърна и посочи младежа, който почистваше една маса отсреща.

Рокси все още си спомняше как беше питал младата дама дали е онази Емили Уондър, певицата, и как после й беше сервирал яденето:

— Салата със сьомга мисля, че яде… но не съм напълно сигурен.

— Нещо по-особено да се е случило с това ядене?

— Особено ли? — зачуди се Рокси. — Какво имате предвид?

— Взехте го от кухнята и го занесохте направо на масата й?

— Да.

— Значи не е попадало в никой друг?

Рокси поклати глава:

— Поне аз, готвача или тя не знаем такова нещо да е ставало.

— Ставала ли е от масата по някое време?

Замислено се загледа в тавана:

— Да, преди да стане готово яденето, мисля. Трябва да е ходила до тоалетната.

— Нещо странно спомняте ли си? Каквото и да е.

— Всъщност не — рече Рокси.

— От това разбирам, че е станало нещо, но ти го смяташ за маловажно — нахвърли се Люк.

— Ами…

— Кажи ми.

— Сигурен съм, че не е… нищо важно. Не го споменах на детектива — той и без това не изглеждаше особено заинтересован — но после се замислих. Когато й сервирах на масата имаше бутилка вода и тя ме помоли да й налея.

— И?

— Ами не съм й носил вода на масата. Отначало не ми направи впечатление. Пък и беше такава горещина онзи ден. Голяма суша. Предположих, че я е поръчала на друг сервитьор. Случва се често. Но понеже почина… и това внезапно ме осени.

— Мерси. Това ще ми помогне.

По пътя към изхода Люк се спря до една лавица с кактуси и поклати глава. Никой не би намазал бодлите с отрова, защото евентуално планираната жертва ще се набоде на тях. Но бутилката с вода го заинтригува. Би било много лесно някой да я напълни с малко отрова от ТТХ и да я сложи на масата й, докато е била до тоалетната.