Малкълм Роуз
Убийства по списък (11)

Единадесета глава

В таксито Малк изброяваше сведенията от аутопсиите на всичките три жертви. Не отне много, защото нямаше какво толкова да се каже. ЕУ-1, проектант на текстилни материи от Дънди, убита през юли, неизвестна причина за смъртта. ЕУ-2, хранителен технолог от Уобърн, убита през декември, намушкана с неустановен предмет, който не е оставил никакви следи. ЕУ-3, пенсионирана градинарка от Дома за стари хора в Йорк, умира през януари, отровена от водород цианид, отделен при горенето на неизвестна субстанция.

Химична лаборатория беше анализирала всяко шишенце от Дома за стари хора и всичките бяха толкова невинни, напълно безвредни. Следите по шкафа бяха само на персонала. Ако някой посетител беше оставил фаталното шишенце с масло на рафтчето на ЕУ-3 в шкафа, то явно той беше използвал ръкавици и беше оставил само това шише. Запитването до компанията производител на тези масла, Луксозна красота и здраве, беше ударило на камък. Точно от това се страхуваше и очакваше Люк. В този случай всичко беше удряне на камък и неизвестни.

Малк получи и сведенията на агентите за всички живи Емили Уондър. Имаше достатъчно време да изчете целия списък на Люк, защото по пътя към Милтън Кейнс таксито направи голямо отклонение покрай един коридор в ремонт край Нортхамптън.

Само един доклад грабна вниманието на Люк. Най-малката от трите Емили Уондър, живеещи в Лондон беше изчезнала. Не беше нещо ново, човек да изчезне в Лондон — понякога за малко, но може и завинаги — но това седемгодишно момиченце се казваше Емили Уондър. Това я правеше специална, много различна от всички други изчезнали хора в Лондон. Люк реши, че веднага щом може ще се заеме с нейното изчезване.

Таксито намали като влезе в опасната мрежа от кръстовища в Милтън Кейнс. В северната част на града се намираше голям паметник на застрашен вид от семейството на котките. Високата колона беше направена от преплетени фигури на котки от бетон. Някога е бил забележителност за жителите, но вандалите и времето го бяха съсипали. Сега беше трудно дори да различиш крак от опашка, а и няколко глави също липсваха. Отвъд бетонните котки занемареният театър и ски център бяха покрити с мръсен сняг. Складът за хранителни стоки имаше огромна дупка от едната страна, през която крадците пускаха динамит, за да взривят тухлите и да влязат в магазина.

Идентификационната карта на Люк винаги имаше кредит, защото той работеше усърдно. Можеше да си позволи всичко, което желае. Но на юг често беше по-лесно да станеш член на някоя банда, отколкото да си намериш работа. В много градчета идентификационните карти бяха престанали да бъдат местна валута. Насилието, коварството и един отчаян изблик на кураж бяха заели нейното място. Милтън Кейнс беше на светлинни години от Шефийлд, Дънди и Единбург.

Люк посети криминалистката, която работеше в по-безопасната част на града и веднага разбра, че тя мразеше името си.

— Писна ми да съм Емили Уондър — заяви ядосано трийсетгодишната дама, — и никога няма да изпея и нотка. Бих могла, но не желая. Това е моят протест. Направо е кошмарно. Всеки път като използвам идентификационната си карта се случва: „Емили Уондър? Наистина ли? Страхотна сте.“ Или пък: „Емили Уондър. Чувал съм за вас. Не ми е много по вкуса, но… Я почакайте. Ще викна приятелката ми, тя ви е голяма почитателка.“ Или пък: „Емили Уондър? Не ми приличате много на нея. Но защо не ни попеете малко.“ Вече не издържам.

Беше посещавала почти всички северни градове — да преподава курсове по криминология и да си почине от Милтън Кейнс — а също е била извикана в Уобърн наскоро, за да събере информация за нередности в местния затвор. Беше чувала за тетродотоксин и знаеше източниците му, но никога не беше работила по убийство, в което е предполагаемата отрова. Тъй като имаше и образование по химия, знаеше как се получава газ от цианид.

Просто казано имаше всички необходими познания, за да убие първите три Емили Уондър. И понеже е пътувала може да е имала тази възможност. А защото презираше това име, се явяваше и мотив.

Въпреки това две неща не се връзваха в съзнанието на Люк. Не беше убеден, че един криминалист може да е сериозен заподозрян. По-късно, докато говореше на Малк, обясни, че първо, тя не се опитала да скрие факта, че има необходимите познания и възможности да извърши убийство. Не се опита да прикрие, че е раздразнена. Второ, писнало й е от оперната звезда, не от другите. Ако беше изтерзана чак толкова, би отишла директно при певицата, за да си го изкара на нея.

Люк нямаше никакво желание пак да пътува до някой западнал град. Следващият си разпит проведе по телеекрана на хотелската си стая. Инструкторката по информационни технологии от Бристол много приличаше на певицата суперзвезда, но с пет години отгоре. За разлика от криминалистката беше по-напрегната, защото знаеше за трите убийства. Каза, че се била натъкнала на тях, докато се ровела в онлайн базите от данни, за да търси своето родословно дърво.

Люк беше озадачен:

— Родословно дърво ли? — запита.

— Знам, че е необичайно — отвърна тя, — но съм любопитна от къде произхождам. Човек се отделя от родителите си като започне училище. Все едно… не знам… една залостена врата в живота ти. Срещнах се с дядо ми и баба ми и техните родители. Сега се връщам още едно поколение назад. Никак не е лесно.

Люк беше изненадан. Не можеше дори да си спомни кога за последен път някой бе употребил думата „баба“ или „дядо“. Не беше обичайно да се говори за това. Не се смяташе за важно, защото всичко това беше вече минало.

Люк знаеше, че е резултат от обвързването на астрономката, Близ Хардинг, и баща му доктор Питър Сакс, но нямаше никаква представа къде са сега родителите му. Никога не бе карал Малк да направи консултация с правните архиви. Само се надяваше да са живи и здрави. Когато го бяха предали на училището на пет годишна възраст, той се беше отделил от тях, както всеки друг нов ученик напуска майка си и баща си. Ако малката му сестра не бе починала на такава крехка възраст, щеше да поддържа връзка поне с нея, защото тя щеше да посещава същото училище. Щеше да му бъде приятно. Беше нормално братята и сестрите да поддържат контакт. За по-голямата част от тях връзките се простираха до там. Властите поемаха ролята на родители. Въпреки това Люк тайно си мечтаеше да се види със своите майка и баща отново. Един ден си представяше, че ще каже: „Ето ме. Това съм аз, Люк. Вижте ме какъв съм пораснал.“ Харесваше му да си мисли как те биха се гордели с него. Обичаше да си мисли, че на тях ще им бъде приятно да се срещнат и с Джейд. Но това беше само мечта.

Емили Уондър от Бристол имаше намерение да намери начин да осъществи своята такава мечта, своите корени. Накратко, не смяташе тази дейност за губене на време и усилие, макар много хора да биха го определили като заблуждаващо и безцелно.

— Интересно е — настояваше Емили. — Не е толкова трудно да проследиш връзката от майка до баба, защото имаш фамилия и място на раждане, по които да търсиш, но дядовците и бащите са много трудни за откриване. Само софтуерът и архивите не стигат. Ако фамилията ми беше по-необичайна щеше да ми бъде по-лесно.

Люк реши да я върне към неговия случай.

— Повече обичам риба, отколкото да се занимавам със семейството.

— О?

Внимателно изучаваше изражението й като целенасочено обърка бактерията вибрион с риба:

— Да, вибрионът ми е любим.

Емили се беше опулила с празен поглед към него от проектирания на стената екран. Не реагира на споменаването на отровната бактерия, която произвеждаше ТТХ и не коригира грешката му.

Зад Люк Малк започна да изтъква грешката му:

— Вибрионът не е…

Люк вдигна ръка.

— Няма значение. Чувала ли си за situs inversus totalis?

— Риба ли е?

Усмихна се и поклати глава:

— Някой ми каза, че си била в Йорк наскоро.

— Йорк ли? — намръщи се тя. — Сигурна съм, че е много хубаво, но не съм била там. Не знам къде си чул това.

— О, ами в Уобърн?

— Да. Заведох групичка непослушни ученици там. Посещение в затвора. Би трябвало да ги отдалечи от мисълта за престъпления, но… знам ли. Те си мислят, че никога няма да ги хванат.

Люк се съгласи.

— Защо все пак избра Бристол? Не е ли…

— Неприятен? — предположи тя.

— Да.

— Аз съм тук именно затова. Такива места — и такива деца — имат нужда от добри инструктори. Мисля, че имам нужда от такава промяна. Ако всеки добър инструктор отиде в Бирмингам или още на север, какво ще стане с децата тук?

— Имаш право — съгласи се Люк. Вярваше, че тя беше невинна. И също така изглеждаше доста загрижена, за да е убийца. Не се налагаше да й казва да внимава, защото тя и без това беше наясно с риска да бъдеш Емили Уондър. Вместо това й каза:

— По-добре да те оставя да катериш родословното дърво. Благодаря ти.

Загледа се в изчезващия образ и въздъхна бавно.

— Утре сутрин — обяви той — ще се върна в Шефийлд.

— С каква цел? — запита Малк.

— Трябва да си поприказвам с Барбара Бакли. А и е по средата на три местопрестъпления, затова е добро място, от което да тръгна. — Реши да не споменава, че Джейд отново му липсва. — После обратно към Лондон. Заслужава си да потърсим пак изчезналата Емили Уондър.

Беше неделя и Люк не можеше да се занимава със заплетения му случай безкрайно. Имаше нужда от почивка, затова когато Джейд предложи да се разтоварят от диаболичното време и да се попързалят с кънки на лед, Люк веднага се съгласи.

Езерото за лодки в Грейвс парк беше напълно замръзнало. Лебедите озадачено наблюдаваха ледената му повърхност. Лодките бяха изкарани на брега и стояха там като китове на сухо. Хванати за ръце Люк и Джейд се плъзгаха по заледената повърхност така безгрижно както Малк кръжеше около Люк. Не беше претъпкано, но имаше няколко групички от хора, които използваха възможността да се позабавляват. Мама и татко с бебе в количка наблюдаваха как по-големия им син се опитва да запази равновесие върху леда. А той се хилеше всеки път, когато паднеше. Още не беше на възраст за учене. Две момичета си викаха и крещяха всеки път, когато някое момче ги замеряше със снежни топки. На другия край на езерото четири момчета бяха направили опасно хлъзгава пързалка от единия до другия бряг. Тичаха по заледената трева, скачаха върху пързалката и се спускаха чак до другия край.

Люк се отдалечи от Джейд, оставяйки я сама за малко, и се отправи към онзи край на езерото, където бяха подредени една до друга лодките. Малкото момченце, още несигурно на краката си, размахваше ръце и залиташе. Изгуби контрол и се катурна неочаквано, падайки точно пред Люк.

За да не го, удари той скочи и мина над него. После стъпи отново на леда, но изгуби равновесие и се сгромоляса на брега с краката нагоре. Изохка от болка и се бухна в снежната възглавница до самото езеро, на сантиметри от греблото на една от лодките.

Преобърна се с пъшкане и пред лицето му се изпречи една огромна, твърда ледена висулка, висяща от носа на една от лодките. Незабавно забрави за натъртването.