Малкълм Роуз
Убийства по списък (25)

Двадесет и пета глава

В северния Атлантически океан буен поток бушуваща се вода се надигаше от Канарските острови. Всички кораби в радиуса на вълната цунами се отправяха по-далече от областта, но голяма част от тях нямаше да успеят да я избегнат. Бяха обречени на това да бъдат блъскани като детски играчки и преобърнати.

Всички телеекрани по южното крайбрежие на Англия постоянно предаваха сигнали за тревога заради наближаващото бедствие и приканваха хората незабавно да потърсят безопасно по-високо място. Хиляди домове под морското равнище на остров Канвей и близо до Бристолския канал бяха евакуирани насила и обезлюдени, докато отминеше наводнението. Охрана и агенти профучаваха през уязвимите части на Лондон и разнасяха вестта за онези, които не я бяха чули от телеекраните.

Загрижен за единайсетгодишното момиче и за самия себе си, Люк се опитваше да не се паникьосва. Но и през ум не му минаваше да се откаже от спасяването на Емили. Свърза се по мрежата с Властите и съобщи на гласа от другата страна:

— Да. Двайсет до трийсет деца се събират в склад в Северен Гринуич, а аз знам, че не разполагате с възможност да изпращате агенти, които да събират нерегистрирани хора. А дори и да не беше така, децата сигурно щяха да се разпръснат като ги видят. Аз ви предлагам да говоря с Оуен Гуд да се заеме със спасяването им. Това значи, че вие си измивате ръцете относно тях. След това няма да се наложи да обяснявате защо не сте се опитали да ги спасите. Макар и да е ужасна новината, после може да кажете, че сте пратили някой от най-добрите си кадри. Също можете да кажете за мен и отвлеченото момиче.

— Стъпвате доста встрани от експертната си област, криминалист Хардинг.

— Знам. Но има смисъл.

— Какво ще иска този Оуен Гуд в замяна?

— Не много. Само купола — ако вълната не го отнесе. И правото да има там един вид убежище. Ще събира доста деца, които вместо това може да станат крадци.

Малк добави нещо, което изненада Люк:

— Потвърждавам, че тази постъпка е логична. Оуен Гуд притежава организационни умения и знае как да обуздае тези деца.

Люк погледна вторачено мобилния и после му намигна, за да изрази благодарността си за тази неочаквана подкрепа.

— Може дори да успея да убедя Джед Лестър, бегачът, да даде едно рамо.

Цели деветдесет секунди Люк трябваше да чака отговор.

— Съгласни сме. Ако Оуен Гуд успее да спаси децата, ще му бъде дадена възможност да използва склада като подслон за младежи, който ще бъде подложен на нашите проверки.

Люк беше доволен, че комуникираха само с аудио връзка, а не телеекран, защото не успя да сдържи изблиците си на щастие от победата, размахваше ръце и се хилеше с широко отворена уста.

— Благодаря — отговори, колко от се можеше по-сдържано. — Ще се свържа с него, за да видя дали е готов да рискува… нали се сещате.

Малк прекъсна връзката с Властите и каза:

— Напомням ти, че вече се споразумяхте с Оуен Гуд.

Люк потвърди:

— Обаче невинаги е най-доброто решение да разкриваш всичките си козове. Искам да кажа да правиш нещо по установените принципи.

 

 

Таксито продължи своя стремителен бяг към Темза. Люк и Малк явно бяха единствените, които се движеха обратно на потока от хора. Само лампите по автомобилната писта възпираха мрака, когато на смрачаване навлязоха в покрайнините на грозния град. Таксито се люшкаше по криволичещите улички в опит да открие неразрушен път, по който да мине, докато не стигна до моста Челси на запад от централната част на Лондон.

На отсрещния бряг се издигаше геотермалната електрическа станция „Бетърсий“, запустяла и неработеща. Тъмният й силует беше зловещо безмълвен. С помощта на изкуствено осветление работници от резервата за животни „Бетърсий Грийн“ обезопасяваха периметъра с помощта на торби с пясък като предпазна мярка.

— Като голямата вълна навлезе толкова навътре в сушата — му обясни Малк — ще се е смалила до такива размери, които не биха представлявали опасност.

Люк не биваше да губи повече време. Изтича до пристана и запита:

— Колко нагоре по реката е заводът за перилни препарати?

— 16,3 километра — отбеляза Малк.

Люк плъзна идентификационната си карта през четеца в края на кея и каза:

— Спешно. Към Северен Гринуич. С най-бързия наличен транспорт.

Автоматизираната система още беше в изправност. Компютърно генерираният глас съобщи:

— Пилон 3.

Люк се гмурна в мрака. Пилон 7 бе пред него, а от дясно стоеше пилон 8. Затича наляво и започна да се лута напред-назад из комплекса от плаващи площадки на пристана. Към пилон 3 беше закачена моторница.

— Фантастично — рече той като с мъки се покатери върху нея, ръководен само от една лампа, която светеше над него. — Досега не съм карал такова нещо, но изглежда много бързо.

Въжетата се откачиха и двигателят нададе нечуван тътен. Люк се олюля назад след мощното тръгване, при което возилото засили скоростта до максимум.

Опитвайки се да надвие шумотевицата, извика:

— Изчисли скоростта. И колко време ще имам в Северен Гринуич, преди да ни залее вълната?

Лодката се насочи на север, засили покрай болницата „Томас“ и се отправи към централен Лондон. Двете червени светлини в задната й част играеха ролята на предупредителен сигнал. Ярката бяла светлина отпред осветяваше пътя отпред. Водата се повдигаше бавно като мощния торс на дремещ великан. Засега нямаше признаци, че великанът ще се събуди и ще опустоши всичко.

— С тази скорост — отвърна Малк — ще имаш на разположение трийсет и седем минути, за да достигнеш до безопасно място.

Хвърляха се направо към гигантската вълна, която ще се излее върху Лондон. Доколкото успя да види като се хвана здраво за моторницата, центърът на града изглеждаше обезлюден. Реката поемаше в източна посока и моторната лодка пое с пълна скорост между руините на моста Саутуарк, после под Лондон Бридж и след това мина и под моста Тауър Бридж. Лунната светлина и лампите по крайречната алея осветяваха пенливата бяла диря, която превозното средство оставяше зад себе си. Люк застана на носа на моторницата и забеляза, че той е единственият човек по Темза.

Лодката се разлюля като минаваха край Ротърхит и Люк сграбчи още по-здраво мокрите перила. Очакваше тя да завие рязко при високите блокове на Кенъри Уорф. Водата го плискаше по лицето, а вятърът рошеше влажната му коса във всички посоки. Сега моторницата се беше насочила на юг, през пустеещите земи, които вече му изглеждаха познати. Шумът на двигателя се промени. Намаляваше скорост, за да завие плавно и да се насочи на север към склада в Гринуич. Минути деляха Люк от стъпването му на сушата, преди да се втурне от пристана към завода за перилни препарати.

Още преди въжетата да се прикрепят за пилона на платформата, близо до една друга моторница с кабина, той скочи на кея, хлъзвайки се върху кишавия сняг. Без колебание се засили към входа на тунела Блекуол и купола. Малк осветяваше с лъч над него пътя му през разрушаващата се магистрала.

Пред тях Оуен Гуд отвеждаше група опърпани хлапета на безопасно място. Когато той забеляза Люк да тича към тях, се обърна към децата и ги призова да не се плашат.

— Спокойно. Не се бойте! Той е криминален следовател, обаче е дошъл да ни помогне. Честна дума. Не бягайте.

На страната на Оуен застана и седемгодишното момченце:

— Той е добър, този батко.

Уверени, че е безопасно, децата не изпаднаха в паника и не се разхвърчаха във всички посоки.

Люк постоя малко, без да говори.

— В теб ли е идентификационната ти карта? — Видя, че Оуен му даде положителен знак и продължи — Добре. Слез надолу към кея и питай за Кенъри Уорф. Имаш половин час. Не, малко повече. Но трябва да успееш да стигнеш до някой висок блок.

— Ами ти?

— Аз мога да се грижа за себе си.

Оуен се усмихна:

— Така ли? Защото той е с теб — и посочи с пръст Малк.

Люк плесна Оуен по гърба:

— Добри новини. Ако складът още е на мястото си на сутринта, твой е. Спечели си собствен младежки център — и изтича в тъмнината на нощта.

Зад него Оуен стоеше с отворена уста, израз на тази неочаквана приятна изненада, който след малко се превърна в широка усмивка на лицето му.

Пред разпадащата се дървена врата Люк се спря, за да си поеме няколко глътки въздух.

— Добре. Нека я заобиколим, да видим дали някой е влизал тук с взлом.

Първата пречка представляваше катинарът. Люк вдигна единия си крак и го фрасна. Нещо се спука, но го нямаше онзи звук от раздробяване на парчета. При втория опит се разхлаби още повече. Не му се искаше да хаби батериите на Малк, освен ако не беше наистина наложително, затова не го накара да използва лазера си. Блъсна още веднъж и вратата се сгромоляса на едната страна. Като се промуши през просеката в бетонния двор пред очите му се извиси една грамадна купчина от втвърден бял прах. Приличаше малко на снежна могила, но направена от неизползван прах за пране.

Втурна се към входната врата и Малк освети пътя му навътре в сградата. Беше прашно, явно е стояло непокътнато от години.

— Няма признаци да е било отваряно, няма и следи по пода — съобщи Малк.

Люк започна да обикаля из старата сграда, спираше се при всеки прозорец и търсеше следи от някакво движение или влизане. Като тресна с юмрука си задната аварийна врата, глух тътен се разнесе из цялото празно помещение.

— Пак ли нищо? — обърна се той към Малк.

— Не засичам никакви доказателства за скорошно влизане.

Люк не успя да забележи никъде стълба или нещо подобно, което може да е осигурило достъп до горния етаж, но въпреки това накара Малк да сканира и горните прозорци.

Като вече беше приключил обиколката на завода се спря. Дъхът от въздишката му образува облак пара в хладния въздух.

— Бях сигурен, че тя ще… — наведе глава. — Колко време ни остава?

— Двайсет и три минути и четиридесет и две секунди.

Обезсърчен, Люк затвори очи за няколко секунди.

— Нещо не е наред. Момченцето каза, че двете Емили са тръгнали в тази посока — каза, сочейки на изток, отвъд купола. — Към реката. Защо?

— Вероятно предприятието е разпространявало продукцията си чрез автошлеп — забеляза Малк.

— Гениално! Трябва да има терминал наблизо. Обзалагам се, че е там.