Малкълм Роуз
Убийства по списък (7)

Седма глава

Джорджия Боуи беше красиво момиче на същата възраст като Люк. Беше умна и духовита. За Властите тя представляваше идеалния му партньор. Може и да бяха прави, но искрицата между тях я нямаше. И въпреки че ги смятаха за идеална двойка, това не значеше, че Люк непременно ще се влюби в нея. Не можеше. Защото беше луд по Джейд Върнън. Разликата в професиите им правеше тяхната връзка съвсем неуместна. Затова законът забраняваше да се обвържат, обаче чувствата му не можеха да бъдат подложени на безчувствен научен анализ. Люк беше убеден, че не желаеше да прекара живота си с избора на Властите.

Джорджия работеше в резервата за животни на Дънди, точно до пешеходната алея Ривърсайд и сложния лабиринт от кейове. Последният път, когато Люк я беше видял — в Бирмингамското училище — кестенявата й коса беше много дълга. Оттогава я беше скъсила в елегантна прическа до раменете, но по чорлавост и цветово многообразие въобще не можеше да настигне Джейд.

Сред тежката и мрачна атмосфера на залата със земноводните влечуги Люк я поздрави неловко.

— Здрасти! Честита нова година. Как си?

Лицето на Джорджия се озари, като видя момчето, на което винаги се бе възхищавала. Приближи се и докосна ръката му нежно. После също толкова срамежливо се отдръпна.

— Добре съм. А ти?

— Да. Пак работя по един случай, но съм добре. — Поогледа осветените терариуми наоколо. В най-близкия до него арлекинови жаби и ярко оцветени калифорнийски тритони поглъщаха жадно изкуствените лъчи от лампата над тях. — Хубаво местенце.

— Каквото и да стане там отвън — каза тя, поглеждайки към изхода — тук винаги ще е тропическа жега. А на мен се пада честта да се грижа за едни от най-странните и в същото време едни от най-красивите същества на планетата.

— Като мен — беше готов да се пошегува Люк, но размисли. Вместо това каза: — А има ли някои опасни от тях?

— Само ако им подадеш ръката си, а това не може да стане. Терариумите са херметически затворени. Както и да е — продължи тя, — не ми каза защо си дошъл.

— Ами, отчасти да те видя… но и да те питам нещо.

— Хайде да пийнем по нещо — усмихна се тя. Люк я последва през залата със земноводните и двамата се отправиха към кафенето. Попита го от любопитство как се справя с престъпността по южните части. После го осведоми за новостите около нейната работа. Когато приключи, направи кратка пауза, преди да запита „Как е…“ и се спря, без да завърши въпроса си.

Люк предположи, че е щяла да го попита за Джейд. Реши, че се е отказала поради страха да не разбере, че отношенията му с Джейд не са се влошили заради разстоянията, които ги делят.

— Няма значение. — Джорджия поклати глава. — Какво щеше да ме питаш?

На Люк му олекна. Изобщо не му беше лесно да разговаря за връзката му. Предпочиташе да говори за убийствата. Разказа й за случката с ЕУ-1, но без да споменава имена. Не каза нищо и за другите две жертви с името Емили Уондър.

След като го изслуша внимателно, Джорджия каза:

— Звучи ми странно. Сигурен ли си, че не е починала в съня си?

— Деветдесет и девет процента.

— Но ако е била будна щеше да извика помощ или да изкрещи.

— Принципно, да. Според записките, които имам не са били чути никакви шумове от жилището й и също така не е провела никакви разговори по телефона. Но въпреки това смятам, че е била убита.

— Хората, които ги убиват, обаче се борят и крещят.

— Може да не е могла да се движи или да говори.

Изражението на Джорджия стана сериозно и замислено.

— Това исках да те питам. Чудя се дали не е отрова, която парализира, преди да те убие.

Джорджия започна да кима бавно.

— Прав си. Тетродотоксин или ТТХ на кратко.

— Това е на първите места в списъка ми. Може ми някой от тук да разполага с нея?

— Бъзикаш се! Все пак си в резервата за животни на Дънди, известен със своите земноводни, влечуги и морски обитатели. Много малко видове произвеждат ТТХ. Всъщност знаеш ли, че не животните я произвеждат. По-заплетено е. — Пое глътка от напитката си, преди да продължи. — Може да се открие в калмарите, рибата балон, синия октопод, ксантидските морски раци и други подобни на тях, но всъщност е бактерия, която се казва вибрион и живее във вътрешностите им. Тя произвежда веществото. Може да бъде извлечена от тези животни. За някой, който знае какво прави не би било проблем да отгледа вибриони в лаборатория. Лесно, но опасно. Накрая все едно се намираш във фабрика за отрови.

— Но хората ядат риба-балон, нали?

С дяволита усмивка отвърна:

— Само онези, които предпочитат основното им ястие да бъде с елемент на опасна изненада. Като да се храниш върху опънато над земята въже. Натравянето с фугу е гадно. Достатъчно е много малко количество от ТТХ, за да блокира нервната система, но не успява да стигне до мозъка. Така смелчагата дегустатор си отива бавно и в пълно съзнание. Това се връзва с твоя случай.

— Някой в резервата проявява ли особен интерес към ТТХ или към съществата, които го произвеждат?

— Не ми е известно.

Люк замълча, докато сервитьорката отнасяше празните чаши. После попита:

— Някое от отровните животни да е изчезвало през лятото? Знаеш ли? Трябва да е било точно преди да започнеш работа тук.

Тя сви рамене.

— Ако беше изчезнало, охраната щеше да говори за това. Но не съм чула такова нещо.

— Може ли да разгледам животните? — попита Люк.

— Разбира се — отвърна тя. — Вече видя някои от тях като арлекиновите жаби и калифорнийските тритони — стана и продължи. — Хайде. Ще те заведа до аквариума. В същата сграда при земноводните е.

Аквариумите бяха ярко осветени, за разлика от коридорите между тях. За рибата-клоун, синия октопод, пъстрата ангелска рибка и ксантидските морски раци бяха осигурени отлични условия. Водата, температурата и бълбукащия кислород се контролираха стриктно, а храната им се разпределяше внимателно. Но въпреки всичко това аквариумът приличаше на затвор за морската фауна.

— Щастливи ли са? — попита Люк.

— Щастливи ли?

— Мхм. Изглеждат добре, но сигурно предпочитат да са в океана.

Джорджия се засмя.

— Съмнявам се. Тук водят луксозен живот.

— Рибите нямат понятие какво е щастие — възрази Люк. — Като теб, вероятно — обърна се той към мобилната му апаратура.

— Потвърдено.

— Виж — каза Джорджия и посочи с пръст. — Рибата балон ти прави представление. — Рибата се беше издула и наистина приличаше на балон с бодли. — Бодлите й не са опасни. Само за сплашване са. Но ако те не отблъснат хищника, който бъде достатъчно глупав да я пожелае за обяд, ще го застигне болезнена смърт. Отровата е в кожата, черния дроб, червата и репродуктивните органи.

Докато се взираше в плуващия игленик Люк добави:

— И затова не е добра идея да я сграбчим с голи ръце.

— Това ще бъде последното нещо, което ще направиш в живота си.

Люк огледа аквариума. За един посетител бе невъзможно да се добере до някой от видовете зад стъклото.

— Извинявай, Джорджия — каза той, — но ще ми трябва списък на охраната, на онези от тях, които имат достъп до тези аквариуми.

— Това сме аз и още няколко човека. Ще ги дам на Малк да ги свали.

— Мерси. Има ли друг начин някой да се докопа до ТТХ?

Погледна към Малк колебливо и му съобщи:

— Недей да го приемаш буквално.

Джорджия се замисли:

— Предполагам, че има. Сигурно има хора, които си отглеждат риба-балон и подобните й като домашни любимци. Трябва да разберем дали има доставчик на такива животни. А може да има и ресторант, който предлага фугу. Тогава ще трябва да открием и доставчика на ресторанта. Като се замислиш, възможностите са много.

Люк кимна и въздъхна.

— За този случай не може да се каже, че върви бързо. Малк, изпрати съобщение до всеки ресторант в околността. Питай дали имат фугу в менюто си или дали са имали миналото лято. И после провери в болницата дали някога са имали случай с натравяне с фугу. — Погледна към Джорджия и каза: — Всички, които влизат в резерва̀та, трябва да се регистрират с картите си, нали? Така направих и аз.

— Да. Защо?

— Шефовете ви пазят ли архив с данни за посетителите?

— Нямам представа — отвърна с присвити рамене.

— Малк, разбери, моля те. Искам да знам всеки дошъл в деня, в който Емили Уондър е умряла.

— Емили Уондър? — опули се Джорджия, чувайки името на жертвата за първи път. — Очевидно не е звездата Емили Уондър.

— Не. Тя още си е съвсем жива и предизвиква земетресения, където пее.

Малк беше готов да оспори коментара на Люк, но Джорджия го изпревари:

— Мисля, че е страхотна.

Как Властите можеха да изчислят, че двамата си подхождат, ала не можеха даже да уцелят музикалните им предпочитания? Люк каза:

— Най-добре да тръгвам, Джорджия. Имам да довърша някои неща. Много ти благодаря.

— Предполагам, че не си получил…

— Какво?

Джорджия го гледаше право в лицето.

— Сигурно, не си получил известие от комисията по обвързването.

Изглеждаше толкова привлекателна и мила. Люк не желаеше да я разочарова. Поклати глава.

— Точно сега е малко трудно да ме хванат на мушка. Властите няма да знаят коя комисия по обвързването трябва да ме разпредели. Но имаме четири години до Времето, Джорджия.

— Три и половина.

— Предостатъчно.

— Щом казваш. — Приближи се към него и неочаквано го целуна за довиждане.

Люк плъзна идентификационната си карта през защитното табло на комплекса от жилищни блокове и влезе вътре. Вместо да използва асансьора запрепуска по стълбите като прескачаше по две наведнъж и стигна до третия етаж. Там видя мъж, който се мотаеше пред апартамента на Емили. Беше нисък, към трийсетгодишен, но рошавата му брада и ниско нахлупения каскет го състаряваха. Като забеляза Люк, се втурна към асансьора.

На мига Люк се спусна обратно към стълбите, за да го пресрещне.