Малкълм Роуз
Убийства по списък (18)

Осемнадесета глава

— Какво ще кажеш за това, Малк — попита Люк с нотка свеж ентусиазъм в гласа. — Взимаш едно произведение на Робърт Уондър и го сравняваш изречение по изречение, дума по дума, с Леденостудено. Би ли могъл да кажеш по стила дали са писани от един и същи човек?

— Има петстепенна скала на сигурност при сравняване на произведения. Първа степен: абсолютна сигурност, че произведенията са писани от един човек. Втора: много възможно, когато имаме достатъчно убедителни доказателства или когато е много малко вероятно да са писани от различни хора. Трета: възможно, когато доказателствата са значителни, но не напълно убедителни. Четвърта: неубедителни. Пета: никакви доказателства. Само първите три категории са задоволителни при процес и те изискват анализ на почерка и с мастило. Данните от твоето предположение ще попаднат в четвърта или пета степен, защото хората менят стиловете си на писане и почерка, а пишат и на машина.

— Жалко.

— Предлагам да питаш Робърт Уондър дали той е писал мита Леденостудено.

— Мерси, че ми казваш неща, които знам — озъби се Люк. — Но да знаеш, че всички хора попадат в петстепенна скала за надеждност. Първа степен: винаги честни и откровени. От втора до пета; настроени постоянно да лъжат и мамят.

— Не съм програмиран за такава скала.

— Защото току-що я измислих. Мошениците не казват истината, Малк. Обзалагам се, че Кю е пета категория. Но все пак си прав, че трябва да говоря с Робърт Уондър — в случай че се окаже Кю. Къде е той сега?

— Работи и живее в комуна на артисти в Лийдс.

— Горе-долу посред всичките местопрестъпления.

Люк се настани пред телеекрана, но Малк не можа да установи връзка с писателя. Той не си беше вкъщи.

— Добре тогава — каза Люк с известно разочарование. — Утре ще го намерим. А сега започни да сваляш всичко, което откриеш от архива на Властите за семействата на четирите Емили Уондър.

 

 

В погледа на Робърт Уондър имаше нещо налудничаво. Мръсната му коса и раздърпаният пуловер сякаш се стремяха да подчертаят необуздания му характер. Трийсетгодишният мъж с мощно тяло и широки рамене се озадачи при нахлуването на Люк, но запази самообладание:

— Здравейте! Какво желаете?

Люк реши да кара направо:

— Ваш ли е митът Леденостудено?

— Мит? — загримасничи Робърт. — Не. Не знам кой ви е казал такова нещо. Аз пиша сериозни биографии — истории за живота на изключителни хора. За велики художници, музиканти и учени, за важните клечки от бизнеса и ненадминати спортисти. Може някой ден да се захвана и с ненадминатите криминалисти.

— Ние не сме толкова велики — отвърна Люк. — Ние сме онези, които се справят с престъпността.

— Фантастично — ухили се Робърт. — Тъкмо с този цитат ще започна.

— Сигурно доста проучвате семействата, преди да започнете да пишете.

— По-скоро не. Пиша за величието на личността. То не се предава по гените, ами е нещо, за постигането на което се борят целеустремените хора. — И след малко добави: — Знам, че искате да говорите със сестра ми Емили. Тя ми се обади. По някаква причина си е втълпила, че семейните корени имат някакво значение.

Той сви рамене.

— Казахте, че сте работил по историите на разни учени. Вероятно е трябвало да се преборите с доста научни теории.

— Така си е. Задълбочавам се във всяка една научна област. Най-важна е предварителната подготовка. Вижте… хм, доста съм зает. С какво мога да съм ви полезен?

— ТТХ.

— Тетродотоксин — подчерта Робърт. — Това е отрова, която притежават разни земноводни същества. Но това може да си го потърсите сам или да се консултирате с биолог. Не знам защо питате мен.

— Обзалагам се, че знаете от къде може да се сдобие човек с известно количество от нея.

— Да, но не бих желал. Хваща ме страх от такива неща.

Люк отново смени темата:

— Често ли пътувате, за да се срещате с хора, от които да вземете информация?

— Телеекраните също вършат работа, но на четири очи е най-добре. Да пътувам и да се срещам с интересни хора е голямо преимущество на професията ми.

— Сега на телеекрана ще покажем една снимка на десетгодишно момиче — обърна се и кимна на Малк. — Разпознавате ли я?

Робърт хвърли бегъл поглед към екрана и поклати глава:

— Никога не съм я виждал.

— Добре, няма значение. Вече разговарях със сестра ви. Имате ли вие нещо общо с нейното обсебване по отношение на рода.

— Не — изсмя се той. — Нямам нито време, нито ме влече.

— Бил ли сте й на гости в Бристол?

— Не. Вижте, тук за мен или за сестра ми става въпрос?

— И за двама ви. Писал ли сте биография на престъпник?

— Бих желал да съм, но много трудно се стига до нужната информация. Някой като вас може да ми е от помощ. Освен ако не се занимавате само с престъпления против литературата като да залавяте авторите на някакви митове, които споменахте.

Люк не отвърна на шегата.

— По какво работите в момента?

— Тъкмо довършвам биографията на Джед Лестър.

— Бегачът на средни разстояния. Къде е той сега?

— Ами, това е едно от интересните неща при него. Можеше да е на някое луксозно място като Манчестър или Лийдс, а вместо това замина в Милтън Кейнс да обучава деца. Мисли си, че ще окаже по-голямо влияние там, отколкото на север. Емили твърди, че е в Бристол по същата причина.

— Джед Лестър е завършил училище в Дънди, нали?

— Да.

Изведнъж Люк реши да прекрати разпита и да потърси още информация за Робърт Уондър от познатите му. Така ще има повече доверие в отговорите. Освен това Джед Лестър винаги е бил герой в очите на Люк и той реши, че това е добро извинение да се срещне с него.

— Благодаря ви — махна на Робърт. — Това е всичко. Ще ви оставя да пишете биографията на спокойствие. Ще я прочета като я публикувате онлайн.

Когато Малк изключи изображението от телеекрана, Люк се обърна към него и му каза:

— Милтън Кейнс. Интересно. Това е на хвърлей камък от Уобърн.

— Това изказване е оспоримо. Дори и с попътен вятър, човек…

— Ясно, ясно. Но ако Робърт е ходил до Милтън Кейнс да интервюира Джед Лестър и е разучил миналото му в Дънди, това го доближава до цели две местопрестъпления. Хайде. Няма да отнеме много време да стигнем до Милтън Кейнс. Слагай кънките.

— Аз не…

— Ех, ще ми се да те препрограмирам, така че да разбираш кога се шегувам.

 

 

Джед стоеше изправен с ръце на кръста и следеше четири от младите си звезди, които се състезаваха и викаше по тях:

— Няма да тичате толкова бавно за мен! — от устата му излизаше пара заради студения въздух.

— По моя вина е — заяви Люк, показвайки идентификационната си карта на криминалист. — Понякога оказвам такъв ефект върху децата.

— Не сте дошъл да ги арестувате, нали? Не. Очевидно не или иначе вие ще им плащате разходите. Нямате никакъв шанс да… — Отдръпна се назад и започна да оглежда дългите крака на Люк и фигурата му. — Въпреки че не се знае. Изглеждате в добра форма. Направете две обиколки с мен.

Люк насочи поглед надолу:

— Не съм с подходящи обувки.

— Извинения! — смъмри го Джед. — Хайде, не съм на вашата възраст, но не се отказвам.

И потегли по един от коридорите на пистата. Люк се подсмихна и тръгна подир него. Дори на четиридесет Джед бягаше като звезда. Все едно се носеше по въздуха. Наблюдаваше Люк през всичките двеста метра, които пробягаха и после каза:

— Бягаш с лекота. Изпускаш си кариерата.

— Винаги съм обичал атлетиката и много други спортове.

— Личи си — поклати голата си глава — запазената му марка, проектирана за скоростни надбягвания.

— Рекордът ти на 1500 метра все още не е подобрен от години. Това е поразително.

— Някой ден ще ме бият. Ето защо в тази игра най-важното е да печелиш медали. Ще има и нови рекорди, но медалите ще си останат завинаги твои. — Докато завиваха Джед взе да го разпитва — Не си дошъл тук да тренираш, инак щеше да си със спортни дрехи и гуменки. Затова кажи за какво си дошъл?

Покрай тях мина група от десет деца, устремени към правата отсечка пред тях. В един коридор отделен с въженце мускулеста млада спринтьорка упражняваше стартовете си. Люк рече:

— Искам да те питам нещо за Робърт Уондър.

— А, за него ли. Който може, си го може. А другите, пишат за него — засмя се под мустак. — Не ме разбирай погрешно. Той е готин човек. Но не живее пълноценно, а само пише за живота на другите.

Люк усети, че Джед го тестваше като засили крачката. Още не беше останал без дъх, но студените глътки въздух направо мъчеха дробовете му.

— Идвал ли е да говори с теб?

— Да.

— Кога?

— Миналият месец. Към края.

Люк увеличи разкрача си, за да не изостава и поспря с въпросите в момента, когато задминаваха групата деца. Като се върнаха обратно във вътрешния коридор, той продължи:

— Обзалагам се, че е поразпитал тук-там и в училището ти в Дънди.

— Сигурно, да. Най-вероятно си е показал лошия характер навред. Както направи преди много време като започна да се занимава с тая история.

— А кога точно е било това?

— Не съм сигурен. Лятото. По време на сухия период.

— Имаш ли някаква връзка с Йорк?

Джед се засмя:

— Къде си мислиш, че постигнах рекорда си на 1500 метра. Състезанията в Йорк винаги са ми били любимите. Бързата лента.

— Знаеш ли дали Робърт е потърсил информация и там?

— Каза ми, че искал да говори с организатора на състезанието.

Малк ги следваше през цялото време като роботска телеекранна камера и записваше целия разговор и джогинга. Люк вече дишаше по-тежко. Но с облекчение забеляза, че не е единствен. Джед беше започнал да издишва и вдишва по-често и усилено.

— Само още един въпрос. Имаш ли връзки и с Лондон?

— Не — отговори Джед. — Никога не съм имал нищо общо с това място. Защо? Какво е направил моя биограф?

— О, може и нищо.

— Само не го арестувайте, преди да е приключил с книгата. Ще е голяма загуба да го тикнете зад решетките, преди да ме увековечи онлайн — и продължи: — Още една обиколка. Ако финишираш двайсет метра пред мен, ще трябва да зарежеш тия крими глупости и да се захванеш с бягане, да речем на 800 метра.

— Не мога да го направя — изсмя се Люк. — Но ще се опитам поне да не изоставам.

В същия момент Джед се стрелна към финала.

Опитвайки се да прикрие изтощението си сега, Люк пое дълбоко въздух и се засили, колкото му позволяваха уморените крака. При други обстоятелства гордостта му би била накърнена, ако не може да надбяга четиридесет и пет годишен мъж, но това все пак беше Джед Лестър. А на Люк не му се стори чак толкова зле, защото макар и голямото разстояние между тях, на финалната пряка не позволи то да стане още по-голямо. Тъкмо пред финала Джед направи няколко големи разкрача и въпреки това Люк финишира съвсем скоро след него.

Двамата застанаха един до друг, а малка групичка зяпачи ги аплодираха. Джед погледна Люк и го похвали:

— Никак не беше зле.

— Колко да са били — десетина метра след теб?

— Четиринайсет метра и дванайсет сантиметра — намеси се Малк.

— Нямаше нужда от тази точност и откровеност — изнегодува Люк, докато си поемаше дъх.