Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (9)

Неспокойни нощи

Сиатъл, септември, пет години след неуспешната ракетна атака на китайците. Пътувах към дома си по претъпканите пътища в дъждовна петъчна вечер. Щом влязох в апартамента си, включих аудиоинтерфейса и пуснах скътаната в сървъра музикална поредица, която бях озаглавил „Терапия“.

Имах тежък ден в спешното отделение на „Харбървю“. Занимавах се с две огнестрелни рани и опит за самоубийство. Смъкнах влажните дрехи, облякох дънки и фланела, сипах си питие и постоях до прозореца, загледан в блещукането на града. На магистрала 1–5 колите бяха почти неподвижни като сияйна червена река.

Накратко това беше животът, който изградих. А сега всичко можеше да рухне от една дума.

Още бях прекалено настръхнал, за да предъвквам казаното от Джейсън предната вечер по телефона. Дори не слушах музиката така, както заслужаваше. Аструд Гилберто с „Корковадо“ и „Дезафинадо“, малко парчета на Гери Мълиган и на Чарли Бърд. Терапия… Но всичко се сливаше с шума на дъжда. Стоплих си вечерята в микровълновата печка и я изядох, без да усетя вкуса. Накрая прогоних всякакви надежди да уравновеся кармата си и потропах на вратата на Жизел Палмър.

Апартаментът й беше през три врати от моя. Отвори ми по опърпани дънки и стара тениска. Значи се канеше да остане вкъщи тази вечер. Попитах я дали е заета или иска да се поразведри.

— Хъм… Тайлър, самият ти ми се виждаш доста вкиснат.

— По-скоро раздвоен. Чудя се дали да замина.

— Така ли? Някакво пътуване по бизнес?

— Не, дали да напусна града.

— Ооо… — Усмивката й се стопи. — Кога го реши?

— Още не съм решил. Това ми е проблемът.

Тя отвори вратата докрай и ме пусна вътре.

— Сериозно? Къде ще се местиш?

— Дълго е за разправяне.

— Значи трябва да пийнеш, преди да приказваш?

— Нещо подобно.

 

 

Запознах се с Жизел на среща на наемателите в мазето на сградата миналата година. Тя беше на двадесет и четири години и едва ми стигаше до рамото. Денем работеше в ресторант от някаква верига в Рентън, но когато започнахме да пием кафе в неделя следобед, чух от нея, че си „запълвала времето с проституция“.

Иначе казано, принадлежеше към групичка приятелки, които си разменяха имената на по-възрастни мъже (почтени господа, обикновено женени), които охотно плащаха — и то щедро — за секс, но се ужасяваха от уличната разновидност на тези услуги. Жизел бе изопнала рамене, вторачена предизвикателно в мен. Очакваше да съм стъписан или отвратен. Не бях. В края на краищата живеехме в годините на Ускорението. Хората на нейната възраст сами създаваха правилата в живота си (за добро или зло). А хората като мен се въздържаха да ги осъждат.

Продължихме да се срещаме за кафе, понякога излизахме да вечеряме някъде. Два-три пъти й пуснах кръвни проби в болницата. Последната показа, че Жизел не се е заразила със СПИН. Значи внимаваше и имаше късмет.

Тя ми обясни, че дори на това полуаматьорско равнище търговията с плът постепенно налагала властта си над живота й. Превръщала я в човек, който носи и презервативи, и „Виагра“ в чантичката си. Попитах я защо тогава продължава, щом би могла да работи нощна смяна в „Уол-Март“, да речем. Въпросът не й допадна и ми отговори уклончиво. Знаех, че още като момиче избягала от пастрока си, който й посягал. Бездруго имаше необоримото оправдание за излишните рискове, което споделяше с всички останали — почти сигурно е, че ще измрем в близко бъдеще. Писател от моето поколение веднъж отбеляза, че надвисналата гибел не поощрява строгите нрави.

— Колко къркан искаш да бъдеш? — уточни Жизел. — Само да ти омекне главата или да паднеш под масата? Впрочем може и да нямаш избор. Барчето е малко опразнено.

Тя смеси някакъв коктейл, в който водката преобладаваше, с вкус на нещо, източено от горивен резервоар. Махнах днешния вестник от едно кресло и седнах. На страницата с редакционните коментари имаше карикатура за Ускорението. Хипотетичните бяха показани като два черни паяка, стиснали Земята в косматите си лапи, а отдолу бе написано: „Сега ли да ги изядем, или да почакаме до изборите?“

— Не проумявам това — оплака се Жизел, щом се тръшна на дивана.

Размаха небрежно крак към вестника.

— Карикатурата ли?

— Всичко. Ускорението. Тази безвъзвратност. От четене на вестници ми се наби в главата, че имало нещо отвъд небето и то не било дружелюбно. Само това знам.

Май повечето хора биха казали същото. Но дали заради дъжда или заради пролятата през деня кръв аз се наежих.

— Не е толкова трудно да го разбереш.

— Не е ли? Я кажи защо се случи?

— Не говорех за въпроса „защо“. Никой не знае отговора. А за „какво“…

— Виж, от тази лекция нямам нужда. Пъхнали са ни в един вид космически чувал и вселената отвън препуска като пощуряла. И така нататък.

Пак се подразних.

— Знаеш си адреса, нали? — натякнах на Жизел.

— Иска ли питане.

— Защото ти харесва да знаеш къде се намираш. Три километра от океана, триста километра от границата, няколко хиляди километра западно от Ню Йорк… Прав ли съм?

— Да, но какво от това?

— Опитвам се да ти докажа нещо. Хората няма да сбъркат Спокейн с Париж, но зяпнат ли небето, виждат само загадъчни светлинки и мъглявини. Как така?

— Де да знам. Може би защото съм чопнала нещичко от астрономията само покрай повторенията на „Стар Трек“? Хайде де, толкова ли е важно да знам много за луните и звездите? Не съм ги виждала от мъничка. И учените си признават, че рядко са наясно какво приказват.

— Така добре ли ти е?

— Че има ли някаква шибана разлика, ако не ми е добре така? Ей, ако искаш, да включа телевизора. Ще гледаме някой филм, а ти ще ми разкажеш защо си намислил да напуснеш града.

Опитах се да й втълпя, че звездите са като хората: може да се предскаже приблизително колко ще живеят. Слънцето остарява бързо и изгаря все по-ускорено. Светимостта му нараства с десет процента на всеки милиард години. Слънчевата система се бе променила дотам, че Земята да стане необитаема без Ускорението. Тази безвъзвратност обсъждаха вестниците. Нямаше да е чак такава новина, но президентът Клейтън в една реч призна, че според най-изтъкнатите учени вече е невъзможно да се върнем към предишното положение.

Жизел се взря намусено в мен.

— Тези глупотевини…

— Не са глупотевини.

— И да не са, все ми е тая.

— Опитвах се да ти обясня…

— Мамка му, Тайлър, да не съм те молила? Задръж си кошмарите и се прибирай. Или се успокой и кажи защо искаш да се махнеш от Сиатъл. Заради ония твои приятели, нали?

Аз й бях разказал за Джейсън и Даян.

— Преди всичко заради Джейсън.

— Така нареченото генийче.

— Не само „така наречено“. Той е във Флорида…

— И работи за ония, които пускат спътници.

— Искат да превърнат Марс в градина.

— И това го прочетох във вестниците. Възможно ли е?

— Не мога да преценя. Джейсън май е убеден.

— Няма ли да мине много време дотогава?

— Отвън часовниците се забързват.

— Аха… А ти за какво си му притрябвал?

Уместен въпрос. Право в десетката.

— Търсят си лекар за собствената клиника на „Перихелии“.

— Ти нали уж беше обикновен общопрактикуващ лекар?

— Такъв съм.

— И как ще се издигнеш изведнъж до доктор на космонавти?

— Не е това. Джейсън…

— … прави услуга на стар приятел. Какво друго да очаквам… Господ да благослови богатите, а? И връзкарите.

Свих рамене. Нека си го мисли. Не исках да споделям всичко с нея, а и Джейсън спести подробностите. Но аз подозирах, че иска да бъда и негов личен лекар. Защото имал проблем, за който не бивало да научат в „Перихелий“. И не бил за разговор по телефона.

Водката свърши, но Жизел порови в чантичката си и извади дебела цигара с трева, скрита в кутия с тампони.

— И заплатата ще си я бива, обзалагам се — промърмори тя, докато щракаше запалката и засмукваше дима настървено.

— Не сме обсъждали това.

— Ама че завеян умник се извъди! Може би затова ти понася да умуваш над Ускорението през цялото време. Тайлър Дюпри, граничен случай на аутизъм. Такъв си, да знаеш. Имаш всички симптоми. Хващам се на бас, че и оня Джейсън Лоутън е съвсем същият. Хващам се на бас и че се надървя всеки път, като каже думата „милиард“.

— Не го подценявай. Не е изключено наистина да помогне за оцеляването на човечеството.

— Тъкмо такива напъни прилягат на завеяните умници. А оная негова сестра, с която си преспал…

— Веднъж.

— Веднъж. Тя се е вкопчила в религията, нали?

— Вярно.

Доколкото знаех, още беше така. Нямах вести от Даян след онази нощ в Бъркшир. Не защото не правех нищо. Писах й два-три пъти по електронната поща, отговор не получих. И Джейсън рядко се чувал с нея. Керъл му казала, че Даян живее със Саймън някъде из Юта или Аризона, където ги захвърлил отливът след разпадането на „Новото царство“.

— Не е трудно да я разбере човек. — Жизел ми подаде цигарата. Присмехът й ме жегна, поех дима дълбоко в дробовете. Също като в Стоуни Брук веднага загубих контрол над говорните си центрове. — Колко ли гадно е било за нея… Стоварва ни се Ускорението, тя иска да си затвори очите за него, но нито ти, нито семейството й я оставяте на мира. И аз на нейно място щях да се метна презглава в религията. Направо щях да пея в шибания църковен хор.

Преодолях бръмченето в ушите си и попитах:

— Толкова ли е тежко да виждаш света какъвто е?

Жизел си взе „тревата“.

— От моето място — да. През повечето време.

Изви глава към прозореца — стъклата затрепериха от гръмотевиците, сякаш бурята ни мразеше заради сухата топлина в стаята.

— Като гледам, пак ни чака лоша зима. Де да имах и камина тук… Значи той ти се обади и ти предложи работата.

— Да.

— И ти му каза, че ще отидеш?

— Казах му, че ще си помисля.

— Още мислиш, тъй ли? Мен ако питаш, ти вече знаеш какво ще направиш. Май си дошъл да се сбогуваме.

Признах, че и това е възможно.

— Добре де, поне ела да седнеш при мен.

Преместих се вяло на дивана. Жизел се изпъна по гръб и намести крака в скута ми.

— Уж зашиваш рани от куршуми, без да ти мигне окото, а те е страх да се видиш в огледалото…

— Какво намекваш?

— Намеквам колко ти личи, че още не си приключил с Джейсън и Даян. Особено с нея.

Немислимо беше Даян да означава нещо за мен след толкова години.

Дали не исках да го докажа пред себе си? Дали затова накрая се заклатушкахме към разхвърляната спалня на Жизел, тупнахме върху кукленски розовото покривало и се любихме зад ослепелите от дъжда прозорци. Заспахме прегърнати.

Но в дрямката изплува друго лице, след два-три часа се събудих и си рекох: „За Бога, права е. Отивам във Флорида.“

 

 

Минаха седмици преди всичко да се уреди и при Джейсън, и в болницата. С Жизел си казвахме по някоя дума. Продадох й моята кола, защото не бих рискувал да карам през цялата страна. (Обирите по пътищата нарастваха главоломно всяка година.) Не споменавахме мимолетната близост, разсеяла се заедно с дъждовните облаци.

На тръгване тя ми помогна да наредя багажа в таксито. Помаха ми за сбогом — не с безмерна печал, но все пак натъжена.

Жизел беше добър човек, само че предпочиташе опасния живот. Повече не я видях. Надявам се да е оцеляла в хаоса, който настъпи по-късно.

 

 

До Орландо ме пренесе скрибуцащ от старост „Еърбъс“, Облицовката в пътническия салон беше протъркана, монтираните в облегалките видеоекрани отдавна плачеха за смяна. Седях между руски бизнесмен до прозореца и жена на средна възраст до пътеката. Руснакът си мълчеше с кисело равнодушие, жената обаче жадуваше да си побъбри. Името й беше Сара, щяла да гостува две седмици на дъщеря си и зет си в Тампа.

Пълноводни реки от федерални субсидии се изливаха в авиокосмическата индустрия през петте години след китайските фойерверки, но от тях до пътническата авиация стигаше жалко ручейче. Затова авиокомпаниите още използваха многократно ремонтирани машини. Парите се влагаха в проекти като онзи, който И. Д. Лоутън ръководеше от столичния си кабинет, а Джейсън вдъхновяваше във Флорида: изследвания на Ускорението, а напоследък и усилия за колонизиране на Марс. Администрацията на Клейтън прокара всички тези разходи с подкрепата на сговорчивите конгресмени. И те се радваха да покажат, че правят нещо конкретно по проблема с Ускорението. Това поддържаше духа на хората, а още по-добре беше, че никой не очакваше скорошни резултати.

С федералните пари икономиката се задържаше на повърхността поне в югозападните щати, в околността на Сиатъл и по крайбрежието на Флорида. Но привидността за благоденствие приличаше на тънка ледена коричка и Сара се тревожеше за своята дъщеря. Зет й бил квалифициран тръбопроводчик, пуснат в неплатен отпуск незнайно докога. Живеели в каравана с федерални помощи и с тях се мъчели да отгледат тригодишния внук на Сара — Бъстър.

— Нима това е хубаво име за момче? — вайкаше се Сара. — Бъстър! Като актьор от немите филми. Но някак му подхожда… Не мога да ви разбера младите. Как се престрашавате да имате деца? Знам, че говоря ужасии. Не съм настроена зле към Бъстър, разбира се. Много ми е скъп и се надявам да живее дълго и щастливо. Но все се питам какви са му шансовете…

— Понякога хората имат нужда от упование.

Докато напомнях тази изтъркана истина, питах се дали Жизел не се опитваше да ми внуши тъкмо нея.

— Но мнозина сред младите решават да нямат деца. Нарочно, от милосърдие. Твърдят, че най-голямата добрина е да не подлагаш детето на всичко, което ни предстои.

— Не съм убеден, че някой знае какво ни предстои.

— Нали вече е безвъзвратно…

— Да. И още ни има. Незнайно защо.

Тя изви вежди.

— Доктор Дюпри, нима вярвате, че има скрити причини?

Поприказвахме си, после Сара реши да поспи, доколкото беше възможно, като натика миниатюрна възглавничка в пролуката между шията си и облегалката.

Укорих се, че съм идиот — оставих всичко за четене в багажа си. Но от калъфчето в седалката пред Сара се подаваше опърпано списание с чисто бяла корица и заглавие „Портата“. Религиозно издание, вероятно зарязано от пътник в предишен полет.

Прелистих го, неизбежно се сетих за Даян. През годините след несполучливата атака на китайците „Новото царство“ загуби и рехавото си някогашно единство. Основателите му се отказаха публично от него, а безгрижният му сексуален комунизъм бе смазан под тежестта на венерическите болести и човешката порочност. Никой, дори крайните авангардисти във вярата, не смееше да определи изповеданието си само чрез „Новото царство“.

Малкото съхранили се групички не обхващаха и нищожна част от населението. Дори южните баптисти бяха повече от всички сектички на „Новото царство“, събрани накуп. Но миленаризмът на движението му придаваше особена тежест в религиозната несигурност, породена от Ускорението. Отчасти и заради него покрай пътищата се виждаха огромни табла с лозунга „Изпитанието настъпи!“, а дори основните църкви бяха принудени да разнищват въпроса за апокалипсиса.

„Портата“ беше популярно издание на някаква секта Избавление по западното крайбрежие. Освен редакционната статия, заклеймяваща калвинистите и старозаветниците, имаше три страници с рецепти и бележки на филмов критик. Погледът ми обаче се прикова в статия, озаглавена „Жертвоприношението и червеното теле“. Дрънканици как щяло да се роди „чисто червено теле“, за да „сбъдне пророчествата“ и да бъде принесено в жертва на Храмовия хълм в Израел, за да настъпи Възнесението. Явно вярата на „Новото царство“, че Ускорението всъщност е изкупление, не беше на мода. Я по-добре да си намерим подходящо животно и да го хвърлим в жертвената клада. Изпитанието се оказваше по-тежко, отколкото мнозина се надяваха.

Пъхнах списанието в калъфа. Самолетът се друсна във въздушна яма. Сара се намръщи сънено. Руснакът натисна звънеца и поиска от стюардесата чаша бърбън.

 

 

На следващата сутрин наех в Орландо кола с две дупки от куршум. Въпреки грунда и новата боя те ясно личаха в дясната врата. Попитах човека от агенцията нямат ли друга.

— Последната на паркинга — отсече той. — Ако не сте против да почакате два-три часа…

Примирих се. Потеглих на изток, после свърнах на юг по магистрала 95. Теренът на „Перихелий“ (който Джейсън нарече със стряскащото „лагера“) се намираше доста на юг от стартовия комплекс „Канаверал-Кенеди“, където се реализираха замислите на фондацията. Тя вече беше официална част от правителствените служби, но не и от НАСА, с която „взаимодействаше“ чрез размяна на инженери и други специалисти. Поне донякъде беше още едно ниво бюрокрация, стоварено върху НАСА, за да подкара западащото космическо управление в посока, която някогашните му шефове не биха предвидили, нито одобрили. И.Д. властваше в комитета по планирането, Джейсън вече се разпореждаше в програмата за развитие.

Денят се сгорещяваше, земята бълваше влажна жега. Карах покрай клюмнали дръвчета, олющени магазинчета за сърфинг стоки, зеленясали канавки. Подминах и поне едно местопрестъпление — полицейски коли около черен пикап, трима мъже с белезници на извитите зад гърба ръце. Ченгето, което отклоняваше движението, се вторачи придирчиво в номера на моята кола под наем и ми махна да продължа.

 

 

„Лагерът“, до който се добрах, с нищо не оправдаваше мрачните намеци в тази дума. Промишлен комплекс, съвременен и чист, нареден сред безупречно поддържани зелени морави. Да, имаше яка ограда с висока подвижна врата, но не плашеше. Пазачът на входа надникна в колата, помоли ме да отворя багажника, прегледа моите куфари и кашони със стари дискове и накрая ми връчи временен пропуск, който да нося на ризата си. Упъти ме към паркинга за посетители. („Зад южното крило е, тръгнете наляво и приятен ден.“) По синята му униформа тъмнееха петна пот.

Още щом спрях колата Джейсън излезе през врата с матови стъкла и надпис „Всички посетители подлежат на регистрация“.

— Тайлър!

Спря на метър от мен с такова изражение, все едно бях мимолетен мираж.

— Здрасти, Джейс — усмихнах му се аз.

— Доктор Дюпри! — ухили се той. — Но тази кола… Под наем ли я взе? Ще заръчам на някого да я върне в Орландо. Ще те уредим с нещо по-хубаво. Имаш ли вече къде да отседнеш?

Напомних му, че обеща да се погрижи и за това.

— О, готово е. Само остава да се разберем за наема на приятното кътче — на двайсетина минути оттук и с изглед към океана. Ще се настаниш след два-три дни. Дотогава имаш нужда от хотел, но това е лесно. Защо още стърчим тук да ни препичат ултравиолетовите лъчи?

Влязох с него в южното крило. Забелязах, че леко се клатушка наляво и предпочиташе да използва дясната ръка.

Вътре веднага ни облъхна мразовита въздушна вълна от климатиците. Миришеше на стерилни дълбини. Фоайето беше облепено с лъскави плочки и гранит. Имаше още охрана.

— Толкова се радвам, че си тук! — възкликна Джейсън. — Нямам време, но искам да ти покажа всичко. Набързо обаче. В заседателната зала ме чакат хора от „Боинг“. Усъвършенствали са йонните ксенонови системи и се надуват от гордост — изстискали още малко мощност, сякаш има значение. Втълпявам им, че се нуждаем не от изтънченост, а от надеждност, простота…

— Джейсън…

— Те… какво?

— Поеми си дъх.

Той ме изгледа навъсено, после се отпусна и прихна.

— Извинявай. Помниш ли как беше в детството? Щом някой получи нова играчка, започва веднага да се фука.

Обикновено Джейсън получаваше новите играчки, поне скъпите. Но аз го уверих, че помня.

— Е, няма да е уместно, ако го кажа пред друг, но тук, Тайлър, разполагаме с най-големия склад за играчки в света. Може ли да ти се изфукам? После ще те настаним. Ще мине време, докато свикнеш с климата, ако изобщо е възможно.

Обиколихме първите етажи и на трите крила, послушно се възхищавах на заседателните зали и кабинетите, огромните лаборатории и цехове, където конструираха прототипове или пренареждаха задачите на апаратите, преди да връчат поръчките на жадуващите тлъсти пачки фирми. Всичко беше интересно и главозамайващо. И накрая се озовахме в медицинския кабинет, където се запознах с доктор Кьониг — напускащия лекар. Стисна ръката ми вяло и побърза да се махне, само подхвърли през рамо:

— Желая ви сполука, доктор Дюпри.

Дотогава пейджърът на Джейсън бръмчеше неуморно и той не биваше повече да се преструва на глух.

— Онези от „Боинг“… Ще ги погаля по главичките за успеха, иначе ще ми се цупят. Ще намериш ли пътя до приемната? Шели, личната ми помощничка, ще те чака там и ще ти наеме стая някъде. По-късно ще се наприказваме. Тайлър, наистина ми олекна, като те видях!

Неговото ръкостискане пък беше странно със своята немощ. Пак се накланяше наляво. Сега се питах не дали е болен, а точно каква е болестта и още колко може да се влоши състоянието му.

 

 

Джейсън не даваше празни обещания. След седмица се бях преместил в малка обзаведена къща с повече прозорци, отколкото стени. И сигурно наемът не беше малък: през прозорците гледах към дълъг скат с търговска улица, зад която започваше океанът. През това време три пъти се срещах с неприветливия доктор Кьониг. Очевидно не бе доволен от престоя си в „Перихелий“, но извънредно сериозно ми предаде кабинета, повери ми медицинските данни и ме представи на помощниците си. В понеделник приех и първия си пациент — млад специалист по металургия, който си изкълчил глезена, докато играел с колегите си футбол на моравата. Малката клиника беше прекалено добре оборудвана за дребните случаи от всекидневието. Джейсън обаче изтъкна, че е предвидил и вероятността медицинските грижи да станат недостъпни в света отвъд оградата.

Приспособявах се на новото място. Пишех нови рецепти или удължавах стари, давах аспирин против главоболие, ровех във файловете за пациентите. Разменях си любезности с медицинската сестра Моли Сийгръм, на която допадах много повече (поне така каза) в сравнение с доктор Кьониг.

Вечер се прибирах в къщата и гледах играта на мълниите под облаци, носещи се в морето като великански електрически кораби.

Чаках Джейсън да ме навести, но той не го направи почти месец. В една петъчна вечер след залез се появи внезапно пред вратата, без да ми се обади предварително. Дънките и тениската привидно сваляха товара на десетина години от раменете му.

Качихме се на втория етаж, извадихме две бутилки бира от хладилника и седнахме на белосания балкон. Джейсън пак взе да обяснява колко се радвал да ме види, но аз го прекъснах:

— Представлението за „добре дошъл“ се проточи много. Аз съм си аз, Джейс.

Той се засмя неловко, но разговорът потръгна по-леко. По някое време попитах:

— Чуваш ли се с Даян?

— Рядко.

Не настоявах за подробности. Пихме още по бира, вечерта захладня и притихна и аз го помолих да разкаже какво прави.

— Затрупан съм с работа, както си се досетил досега. Близо сме до първите стартове на ракетите за „посев“. Доста по-близо, отколкото казваме на журналистите. И.Д. обича да контролира играта. Повечето време е в столицата. И Клейтън често се осведомява докъде сме стигнали — все още сме любимците на неговото правителство. Но върху мен лягат и мениджърските глупости, а те край нямат. Вместо да се занимавам с онова, което умея и харесвам — самия проект.

Той махна с ръка безнадеждно.

— Претоварен си — отбелязах.

— Претоварен съм, да. Но напредваме стъпка по стъпка.

— Забелязах, че нямам файл за тебе в клиниката. Ти си единственото изключение.

Джейсън се извърна, после се засмя дрезгаво и изнервено.

— Е… ще ми се да бъде така и занапред.

— Доктор Кьониг възразяваше ли?

— Доктор Кьониг смята всички ни за малко смахнати. Прав е, спор няма. Казах ли ти, че си е намерил работа като старши лекар на туристически кораб? Представяш ли си? Кьониг по хавайска ризка раздава противозачатъчни на туристките…

— Джейс, кажи ми какво става с теб.

Той отново се загледа в тъмното небе на изток.

— Лошото е — гласът му стихна до шепот, — че се боя да не ме изтикат встрани точно когато започнахме да постигаме нещо. — Вторачи се в мен продължително. — Тай, искам да знам, че мога да ти се доверя.

Най-сетне ми описа симптомите си — спокойно, почти бездушно, сякаш болката и слабостта будеха у него не по-силни чувства от пресекливата работа на повреден мотор. Обещах му да направим изследвания, чиито резултати няма да бъдат отбелязани в компютрите. Джейс кимна сговорчиво и заговорихме за друго, отворихме нови бутилки бира. Накрая той ми благодари малко по-тържествено, отколкото ми се искаше, и излезе от къщата, която бе наел за мен — моя нов непривичен дом.

Легнах си със страх за Джейсън.