Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (17)

Студените места във вселената

В една петъчна вечер се върнах късно от „Перихелий“, отключих вратата на апартамента си и заварих Моли пред клавиатурата на моя компютър.

Седеше с гръб към мен. Извърна се и ме погледна сепнато. В същия миг ловко щракна една иконка на екрана и излезе от програмата, която ползваше.

Не бях изненадан. Моли често оставаше при мен в почивните дни и имаше свой ключ. Но за пръв път проявяваше някакъв интерес към компютъра ми.

— Ти не се обади — промълви тя.

Имах среща с хора от застрахователната компания, в която внасяхме медицинските осигуровки на служителите в „Перихелий“. Очаквах да се проточи два часа, но те ме осведомиха за двайсетина минути какви промени ще въведат. Реших да тръгна веднага, очаквах дори да изпреваря Моли, ако се е отбила да купи вино. Нейният нетрепващ поглед ми подейства така, че си обясних всичко това още преди да я попитам защо рови в моите файлове.

Тя се засмя смутено, когато я доближих, все едно казваше: „Как пък ме хвана да се занимавам с тези глупости!“ Пръстите й се плъзнаха по сензора на клавиатурата, а на екрана курсорът спря на иконката за изключване.

— Почакай — спрях я аз.

— Ще работиш ли на компютъра?

Хванах ръката й.

— Всъщност искам да знам какво правеше ти.

Тя се напрегна. Пред ухото й пулсираше веничка.

— Ами почувствах се като у дома си и май прекалих. Не ми хрумна, че може да не си съгласен.

— С какво да не съм съгласен?

— Да ползвам твоя терминал.

— Защо трябваше да го ползваш?

— Ами просто така. Разглеждах.

Не ми се вярваше самата машина да е събудила любопитството — беше на пет години и се превръщаше в антика. Моли работеше с далеч по-съвършена техника в клиниката. А познах и програмата, от която тя излезе толкова припряно. Домашен органайзер, чрез който си плащах задълженията, уреждах си сметките с банката и попълвах списъка с адреси.

— Заприлича ми на електронна таблица — натъртих аз.

— Случайно попаднах на нея. Твоят десктоп ме обърка. Всеки си организира нещата посвоему. Извинявай, Тайлър. Явно си пъхам носа където не бива.

Тя издърпа ръката си изпод моята и изключи компютъра. Тихото жужене на вентилаторите затихна. Тя се изправи и опъна блузата по тялото си. Винаги го правеше, щом се надигнеше от стола, за да е спретната.

— Я да се заема с вечерята.

Обърна ми гръб и тръгна към кухнята. Преброих до десет и отидох при нея.

Сваляше тигани, окачени на стената. Побърза да се извърне.

— Моли, ако искаш да научиш нещо, само трябва да ме попиташ.

— Така ли? Ами добре.

— Моли…

Тя сложи тигана на газовата печка с пресилено внимание, сякаш беше чуплив.

— Искаш да ти се извиня още веднъж ли? Така да бъде. Съжалявам, че си поиграх с твоя терминал без съгласието ти.

— Не те обвинявам в нищо.

— Тогава защо още предъвкваме все същото? Защо надушвам, че може и до края на вечерта да си приказваме за това? — Очите й се овлажниха. — Добре де, любопитно ми е какъв си.

— По сметките ми за комунални услуги ли ще разбереш?

Тя си издърпа сърдито стол изпод масата. Седна и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, може би и по дреболиите ще науча. Особено по дреболиите. — Тя тръсна глава. — Както го казвам, ще се изкарам някаква маниачка. Но… сметките ти, пастата за зъби, номера на обувките ти. Така си е — искам да се почувствам нещо повече от мацето, с което се чукаш в събота и неделя. Признавам си.

— И трябваше да надничаш във файловете ми, за да се почувстваш така.

— Вероятно нямаше да надничам, ако…

— Какво?

Моли въртеше глава.

— Не искам да задълбаваме в спора.

— Понякога е най-добре да довършим започнатото.

— Ето, пак го правиш — щом се почувстваш притиснат, се откъсваш. Веднага ставаш разсъдлив и сдържан, все едно съм някакъв документален филм за природата и ме гледаш по телевизията. Спускаш стъклената преграда. Ама тя бездруго си е на мястото, нали? И целият свят е от другата страна. Затова не говориш за себе си. Затова чаках цяла година да забележиш, че не съм част от обзавеждането. С този твой вечен тъп хладен поглед, сякаш животът е вечерна новинарска емисия, сякаш всичко е скапана гадна войничка от другата страна на Земята.

— Моли…

— Тайлър, и на мен ми е ясно, че всички сме прецакани, щом Ускорението се случи през живота ни. Уродливото поколение, нали така ни наричаш? Затова всички се развеждаме, чукаме се безразборно или ставаме набожни до побъркване, или тънем в депресии, или губим всякакви чувства. Всички си имаме железни оправдания за лошите постъпки, включително и аз. Ако ти е по-леко да изкараш нощите, като се правиш на голямата яка опора от внимателно премислена услужливост — добре, разбирам те. Но разбирам и себе си, че искам повече от това. И си е съвсем човешко, че искам да стигна до теб, не само да се изчукаме.

Моли избълва думите, след миг реши, че е приключила, разпери ръце и зачака аз да реагирам.

Умувах дали и аз да не й дръпна една реч. Не се отнасях безчувствено към нея. Дори да не ми личеше, аз я наблюдавах още откакто постъпих на работа в „Перихелий“. Виждах очертанията и движенията на тялото й, виждах как стои, ходи, протяга се. Виждах дрехите й в меки цветове, евтината пеперудка на тънка верижка, която носеше на шията си. Виждах настроенията, усмивките, жестовете й. Когато затварях очи, виждах лицето й, с него заспивах. Обичах я и каквато изглеждаше пред света, и каквато беше по душа. Соленият привкус на кожата по шията й, ритъма на гласа й, извивките на пръстите й и думите, които изписваха по моето тяло.

Всичко това мина през ума ми, но не се решавах да го изрека.

Не че беше лъжа. Но не беше и истина.

Накрая се сдобрихме с по-уклончиви мили думи, малко сълзи и прегръдка. Влязох в ролята на помощник-готвач, докато тя забъркваше превъзходен сос. Напрежението се изцеждаше и до полунощ бяхме кротували около час пред новинарската емисия по телевизията (нарастваща безработица, предизборни дебати, скапана гадна войничка от другата страна на Земята). Бяхме готови да си легнем. Моли угаси лампата преди да се любим. Стаята тъмнееше, прозорецът беше отворен, небето оставаше пусто.

После тя се унесе бързо. Час по-късно аз още будувах.

Измъкнах се тихомълком от леглото и дишането й не се промени. Обух дънки и се изсулих от спалнята. В такива безсънни нощи глътка-две коняк ми помагаха да прекъсна тягостния вътрешен монолог и жалбите, които съмненията представяха на уморения мозък. Но преди да вляза в кухнята седнах пред терминала и влязох в домашната програма.

Не открих какво е разглеждала Моли. Нямаше промени, доколкото виждах. Може и да бе намерила нещо, което да я доближи до мен. Ако наистина това бе желанието й.

Или пък е търсила напразно.

В седмиците преди изборите през ноември се виждах по-често с Джейсън. Болестта му се изостряше въпреки увеличените дози на лекарствата, вероятно заради преживяното в сблъсъка с баща му. (И. Д. обяви, че щял да си „върне“ своя „Перихелий“, който му отнели заговорничещи бюрократи парвенюта и учени, съюзили се с Ун Нго Уен. Кухи закани според Джейсън, които все пак пречеха и смущаваха.)

Джейс искаше да съм подръка, ако се наложи да му дам извънредно лекарство против спазми в критичен момент.

Нямах нищо против, стига да не прекрачвам границите на закона и медицинската етика. Да го държа на крака беше всичко, което медицината можеше да направи за него в момента. А да остане на крака, за да надхитри И.Д., пък беше всичко, което имаше значение за Джейс.

Така се заседявах дълго в крилото за важни особи, обикновено с Джейсън, но нерядко и с Ун Нго Уен. Това ме превърна в мишена за подозренията на тълпата около марсианеца — чиновници средна ръка от Държавния департамент, Белия дом, Управлението по вътрешна сигурност, Космическото командване и всякакви други, — а също за учените, които бяха привлечени да преведат, проучат и подредят така наречените „марсиански архиви“. Според тях не биваше да имам достъп до Ун. Не представлявах нищо повече от натрапник, наемно нищожество. Но точно затова Ун предпочиташе да говори с мен — нищо не се опитвах да му втълпя.

Веднъж го заварих в плетеното кресло (някой се бе сетил да донесе табуретка, на която да си подпира краката, вместо да висят над пода). Взираше се умислено в стъклен съд колкото епруветка. Попитах го за съдържанието.

— Репликатори.

Носеше костюм и вратовръзка, които наглед бяха шити за тантурест малчуган на дванадесет години. Допреди малко бе изпълнявал за група конгресмени представлението „покажи и разкажи“. Макар че присъствието му още не бе обявено официално, вече няколко седмици не секваше потокът от допуснати до тайната посетители — и от Щатите, и от чужбина. Заявлението на Белия дом щеше да бъде разгласено веднага след изборите и тогава Ун щеше да бъде много зает.

Вторачих се в стъкленицата от другия край на стаята. Репликатори, хранещи се с лед. Семена на неорганична биология.

— Да не се боиш от тях? — усмихна се Ун. — Недей. Уверявам те, че те са напълно пасивни. Предполагах, че Джейсън ти е обяснил.

Джейсън се бе опитал да ме просвети набързо.

— Значи те са микроскопични устройства — започнах аз. — Полуорганични. Възпроизвеждат се в екстремалния студ и вакуума на открития космос.

— Да, вярно по същество. А Джейсън каза ли ти за какво са предназначени?

— Да се заселят из галактиката. За да ни изпращат данни.

Ун кимна бавно. Този отговор като че не го удовлетвори.

— Тайлър, това е най-съвършеното технологично творение на Петте републики. Изобщо не сме в състояние да поддържаме промишлено производство, каквото тук сте разгърнали в стъписващи мащаби…

— Убедих се с очите си, че и вашите градове са доста внушителни.

— Само защото ги строим при по-слабо притегляне. На Земята кулите щяха да рухнат под собствената си тежест. Исках да изтъкна, че съдържанието на този съд за нас е триумф на инженерната мисъл, толкова сложен и труден за постигане, че гордостта ни е напълно заслужена.

— Не съм се съмнявал.

— Тогава ела да му се порадваш. Не се плаши.

Протегна към мен ръката със стъкленицата. Хванах я с палец и показалец и я вдигнах към лампата. Приличаше на обикновена вода с леко мазен блясък. Нищо повече.

— За да оцениш какво държиш в ръката си — вметна Ун, — трябва да разбереш, че в тази глицеринова суспензия има тридесет до четиридесет хиляди клетки, създадени поотделно от хората. И всяка клетка е жълъд.

— Знаеш за жълъдите?

— Прочетох за тях. Вие често използвате метафората с малкия жълъд и огромния дъб. Когато сложиш на дланта си жълъд, държиш не само потенциално дъбово дърво, но и всички бъдещи дъбове, които ще произхождат от него век след век. Достатъчни да построиш от тях цели градове… Впрочем строите ли градове от дъб?

— Не, но няма значение.

— Жълъдът в ръката ти е напълно пасивен, както казах, а точно този образец вероятно е и мъртъв — твърде дълго остана с температурата на околната среда тук. Ако го подложиш на анализ, най-много да откриеш следи от някои необикновени вещества.

— Но?…

— Но ако го сложиш в лед, на студ и без въздух — както е в Облака на Оорт, да речем, — ще се съживи! Ще започне да расте и да се възпроизвежда много бавно и много търпеливо.

Знаех за Облака на Оорт от разговори с Джейсън и фантастичните романи, които още четях понякога. Образуван е от комети и заема пространство, започващо някъде край орбитата на Плутон и свършващо по средата на пътя до най-близката звезда. Дребни парчетии са разхвърляни рехаво в този невъобразим обем, но общата им маса е двайсет-трийсет пъти колкото земната. Състоят се предимно от мръсен лед.

Голямо ядене ще падне, ако ядеш именно лед и прах.

Ун се наведе напред в креслото. Усмихна се, а аз вече знаех, че това изражение е присъщо на марсианците, когато говорят от сърце.

— За моя народ решението не беше безболезнено. Това нещо в ръката ти има силата да преобрази из основи не само нашата слънчева система, но и много други. Естествено, резултатът е непредсказуем. Репликаторите не са органични в общоприетия смисъл, но са живи автокаталитични системи с обратна връзка, които се променят под въздействието на околната среда. Също като хората или бактериите.

— С други думи — възможно е да еволюират.

— Ясно е, че ще еволюират, а не можем да предвидим отсега посоката. Все пак сме наложили някои ограничения. Или само се успокояваме. Затова ти казах — споровете не секват.

Въпреки продължителните разгорещени спорове самият план бил сравнително прост. Разпръскват наслуки репликаторите в далечните студени покрайнини на Слънчевата система. И някаква нищожна частичка от общия брой ще стигнат до две-три ядра на комети в Облака на Оорт. А там ще започнат да се размножават.

Ун ми обясни, че генетичната им информация е кодирана в молекули, които са неустойчиви при всяка температура над присъщата за луните на Нептун. Но в студа, за който бяха проектирани, в свръхмикроскопичните нишки на репликаторите ще започне мудна обмяна на веществата. В сравнение с тяхната скорост на растеж някоя ела би изглеждала като спринтьор. Въпреки това те ще растат, ще поглъщат следи от летливи вещества и органични молекули, ще оформят леда в комплекси от клетки.

Когато изядат стотина кубически метра от кометното ядро, връзките помежду им ще започнат да се развиват, а поведението им ще стане по-целенасочено. Ще си отгледат извънредно специализирани израстъци — очи от лед и въглерод, за да огледат осеяната със звезди пустош.

След около десетилетие колонията репликатори ще се е превърнала в сложна общност, способна да записва и предава елементарни данни за своята среда. Ще погледне небето и ще се запита: „Има ли затъмнено планетарно тяло в орбита около най-близката звезда?“

Ще минат още десетилетия за поставянето на въпроса и намирането на отговор, който в началото е известен — да, около звездата обикалят две тъмни тела, Земята и Марс.

Но репликаторите търпеливо и упорито ще обобщят данните и ще ги изпратят към точката, от която е започнал техният полет. На нас, или по-точно на нашите спътници.

А в своята машинна старост колонията от репликатори ще се раздели на отделни купове прости клетки, ще си набележи друга ярка или близка звезда и ще използва натрупаните летливи вещества, за да изстреля своите семена извън Слънчевата система. (Една частица ще остане с функцията на ретранслатор — пасивен възел в разрастваща се мрежа.)

И тези семена второ поколение ще се реят в междузвездното пространство през хилядолетията. Повечето ще се залутат по безполезни траектории или ще изчезнат в гравитационни ями. Някои няма да се изтръгнат от хватката на Слънцето, ще се върнат в Облака на Оорт и ще повторят процеса с безсмислено търпение. Ако два различни щама се срещнат, ще обменят клетъчен материал, ще усреднят информацията и ще се прочистят от грешки в копирането, натрупани с времето или дължащи се на радиацията. Ще създадат поколение, което почти няма да се различава от тях.

Отделни групички ще се доберат до ледения облак около някоя звезда и ще подхванат цикъла наново. Този път ще събират нова информация, която ще пратят у дома в кратки изблици на сигнали. Може да гласи „Двойна звезда, няма тъмни планетарни тела“ или „Бяло джудже, едно тъмно планетарно тяло“.

И цикълът ще се повтори.

И потрети.

От една звезда към следващата, стъпка по стъпка, хилядолетие след хилядолетие, мъчително бавно, но и пъргаво по галактическите мерки за времето. А за нас, откъснати от вселената навън, ще е скоро. След едно наше десетилетие те ще са проникнали в по-голямата част от галактиката.

Има ли рискове? Как да няма!

Ун натърти, че без Ускорението марсианците никога не биха одобрили толкова безочливо присвояване на ресурсите в галактиката — не просто употреба, а намеса, властно пренареждане на галактическата екология. Ако има и други разумни видове (съществуването на Хипотетичните даваше окончателен отговор на въпроса), разпръскването на репликаторите може да бъде тълкувано като агресия. И да последва ответен удар.

Марсианците обмислили наново рисковете чак когато открили обектите на Ускорението над полюсите на своята планета.

— Общо взето, Ускорението премахва доводите против. Ако сме късметлии, репликаторите ще ни съобщят нещо важно за Хипотетичните или поне докъде са се разпрострели в галактиката. Може би ще вникнем в целта на Ускорението. Ако не, репликаторите поне ще послужат като сигнал за опасност на други разумни раси, сблъскали се със същия проблем. Проницателният наблюдател ще анализира подробно мрежата и ще разбере защо е изградена. Току-виж и други цивилизации решат да се включат в нея. Знанието вероятно ще им помогне да се защитят. Да успеят там, където ние се провалихме.

— Смяташ, че ще се провалим?

Ун вдигна рамене.

— Нима вече не се е случило? Слънцето е много стара звезда, както знаеш. Нищо не съществува безкрайно. А в нашите обстоятелства и „безкрайно“ е доста кратък период.

Не знам дали тонът му, съчетан с кротката марсианска усмивка на искреност, придаде такава тежест на неговите думи, че да ме разтърсят.

Не защото ме изненадаха. Всички знаехме, че сме обречени — ако не друго, то поне да изживеем дните си под черупка, без която бяхме безпомощни във враждебната Слънчева система. Дори Марс скорострелно оставаше извън обитаемата зона.

Животът се е родил на ръба на неустойчива ядрена реакция. Това си оставаше истина и преди Ускорението, дори когато в ясното небе блещукаха далечните звезди. Макар и вярно, нямаше значение, защото човешкият живот беше кратък. Но сега, Господ да ни е на помощ, щяхме да надживеем своето Слънце. Или щяхме да свършим като въглени в орбита около трупа му, или щяхме да бъдем съхранени във вечната нощ — опаковани куриози без свой дом във вселената.

— Тайлър, добре ли си?

— Да. — Незнайно защо се сетих за Даян. — Май най-доброто, на което можем да се надяваме, е мъничко яснота преди да падне завесата.

— Завеса ли?

— Преди края.

— Не е кой знае каква утеха — призна и той. — Но… е, това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— Твоят народ знае от хилядолетия за Ускорението. За толкова време нищо ли не научихте за Хипотетичните?

— Нищо. Съжалявам. Не ми е по силите да ви предложа и това знание. Имаме само някои догадки за физичната същност на Ускорението.

(Джейсън се опита да ми обясни и тях неотдавна: нещо за времеви кванти. Предимно математика, далеч отвъд областта на приложното инженерство и за земяните, и за марсианците.)

— За Хипотетичните нищо — повтори Ун. — А какво искат от нас… Пак догадки. Ние се питахме какво по-особено е имало на Земята, когато е била затворена в мембрана? Защо Хипотетичните изчакаха, преди да наложат Ускорението и на Марс? Защо избраха точно този момент в нашата история?

— Знаете ли отговорите?

Някой от придружителите на Ун почука на вратата и отвори. Висок оплешивяващ мъж в шит по поръчка черен костюм. Говореше на Ун, а гледаше мен.

— Напомням, че ще дойде представител на Европейския съюз. Остават пет минути.

Той задържа вратата широко отворена. Изправих се.

— До следващия път — изпрати ме Ун.

— Дано да е скоро.

— Ще се постарая да е по-скоро.

Ставаше късно и аз излязох през северната врата. На път към паркинга спрях да погледам как строят новата сграда на „Перихелий“. През пролуките в оградата виждах обикновени стени от пенобетон, огромни цистерни под налягане отвън, тръби с дебелина на варели, прокарани вътре през отвори в бетона. По земята се въргаляха късчета жълта изолационна опаковка и намотки медна тел. Техник с бяла каска сипеше гръмки заповеди към бутащи колички мъже с предпазни очила и ботуши.

Те строяха инкубатор за нов вид живот. Там щяха да отглеждат репликаторите в утроби с течен хелий, за да ги подготвят за изстрелване към студените места във вселената. В някакъв смисъл те щяха да ни наследят, щяха да живеят по-дълго и да проникнат по-надалеч от хората. Последният ни разговор с вселената, ако И.Д. не наложеше волята си, за да прекрати целия проект.

 

 

Една събота се разхождах с Моли по плажа.

По небето в този късен октомврийски ден нямаше никакво облаче. Повървяхме по осеяния с фасове пясък, но Слънцето прежуряше, а океанът отразяваше светлината в заслепяващи иглички. Моли носеше шорти, сандали и бяла тениска, която вече лепнеше изкусително по тялото й. Нахлупи по-ниско козирката на шапката си.

— И досега не разбирам — промърмори тя и изтри чело с опакото на дланта си.

— Кое, Мол?

— Слънцето. Тоест светлината му. Ей тази. Всички разправят, че е фалшива, но тази жега, за Бога… тя си е истинска.

— Слънцето, което виждаме, не е истинското, но светлината е излъчена от него. Хипотетичните я регулират, намаляват дължината на вълната и филтрират…

— Знам. Говоря ти за изгрева и залеза. Ако само го прожектират, защо е същото и в Канада, и в Южна Америка? Нали преградата на Ускорението е само на стотици километри над нас?

Повторих някогашното обяснение на Джейсън: Слънцето не е илюзия, прожектирана върху екран, а променен вариант на светлината му, пропусната през екран, но източникът си остава на 150 милиона километра от нас.

— Ама че шибан фокус — изсумтя Моли. — На това му казвам лъжа. Стоя си тук и една лъжа ми блести в очите. Лъжа, която причинява и рак на кожата. Не разбирам. Май няма да стане, докато не разберем и Хипотетичните, а в това се съмнявам.

Моли говореше убедено как човек не разбирал лъжата, докато не проумее и подбудите, скрити зад нея. И все мяташе коси погледи към мен с безмълвни послания, които не разгадах.

Върнахме се при климатика в моя апартамент. Четохме, слушахме музика. Моли все не я свърташе на едно място, а аз още не се бях примирил с нейното бърникане в компютъра — поредната загадъчна случка. Обичах Моли или си внушавах, че е така. Ако не беше любов, оставаше да е убедителна имитация.

Разтребвахме след вечеря, когато телефонът звънна. Моли се обади, докато си изсуша ръцете.

— Аха… Тук е. Секунда. — Затисна слушалката с длан. — Джейсън те търси. Искаш ли да говориш с него? Съвсем е превъртял.

— Разбира се, ще говоря с него.

Взех слушалката, но не казах нищо. Моли ме изгледа, изви очи към тавана и излезе от кухнята.

— Джейс, какво става?

— Искам те тук, Тайлър — отсече той задавено. — Веднага.

— Проблеми ли имаш?

— Да, имам си ги шибаните проблеми. Ти трябва да дойдеш и да ги оправиш.

— Спешно ли е?

— Щях ли да те търся, ако не беше спешно?

— Къде си?

— Вкъщи.

— Добре. Слушай, няма да е скоро, ако по пътищата е задръстено…

— Просто ела тук.

Казах на Моли, че трябва незабавно да свърша малко работа. Тя се подсмихна.

— Що за работа е тази? Някой не е дошъл на преглед? Или ще израждаш бебе?

— Аз съм лекар, не издавам тайните на пациентите си.

— Щом си лекар, не бъди и домашното кученце на Джейсън Лоутън. Не е нужно да се втурваш към пръчката всеки път, за да му я занесеш между зъбите си.

— Извинявай, че развалям вечерта. Искаш ли да те откарам донякъде?

— Не. Ще те чакам да се върнеш.

Моли ме зяпаше дръзко, дори войнствено, предизвикваше ме да възразя.

Но аз не си отворих устата. Щеше да си помисли, че не й се доверявам. А аз й се доверявах. Донякъде.

— Не знам колко ще се забавя.

— Все едно. Ще се свия на дивана и ще гледам телевизия. Нещо против?

— Дано не скучаеш.

— Обещавам, че няма да скучая.

 

 

До спартанския апартамент на Джейсън имаше трийсетина километра по магистралата, но се наложи да заобиколя по отбивка — при неуспешно нападение срещу банков камион бяха загинали канадски туристи, случайно озовали се наблизо.

Джейсън лежеше на дивана в хола и сложената на пода лампа открояваше чертите му безмилостно. Лицето му беше бледо, по челото избиваше пот. Очите му блестяха.

— Чудех се дали ще дойдеш. Помислих, че твоето селянче няма да те пусне.

Обясних му, че полицията отклонява движението, и помолих:

— Направи ми услугата повече да не говориш така за Моли.

— Какво да не говоря? Че е газила в говежди лайна и е с изтънчената душевност на мадама от каравана?

— Какво ти става?

— Интересен въпрос с много възможни отговори. Погледни.

Той се изправи.

Тромав, немощен, изнурителен процес. Джейсън си оставаше висок и строен, но изчезна някогашната непринудена ловкост. Ръцете му се клатушкаха. А краката му, когато успя да се закрепи прав, трепкаха под тялото като кокили със стави. Примигваше конвулсивно.

— Ето какво става. — Гневът се отприщи отново, емоционалното му състояние беше неуправляемо като крайниците. — Виж ме! М-мамка му, Тайлър, виж ме!

— Седни, Джейс. Нека те прегледам.

Носех лекарската си чанта. Навих единия ръкав и стегнах маншона на апарата за мерене на кръвно налягане. Усещах как мускулите на хилавата ръка подскачат неволно.

— Пиеш ли лекарствата против гърчове?

— Пия ги шибаните лекарства!

— По график ли? Да не си глътнал двойна доза? Ако прекалиш, вредата ще е по-голяма от ползата.

Джейсън въздъхна с досада, а после ме свари неподготвен. Сграбчи косата ми на темето и дръпна болезнено, за да наведе лицето ми към своето. Думите се изляха като придошла река.

— Недей да ме поучаваш, Тайлър. Недей, защото в момента не мога да си позволя и това. Може да имаш някакви угризения за начина, по който ме лекуваш. Жалко, но сега не му е времето да ми вреш скапаните си принципи. Залогът е прекалено голям. И.Д. пристига със самолет утре и си мисли, че ще изиграе силен коз. Готов е да закрие „Перихелий“, но не и аз да седна на шибания му престол. Не мога да го допусна, но я ме погледни: ще ми стигнат ли силите за това отцеубийство? — Пръстите му се свиха и болката стана нетърпима. Джейсън още беше жилав. Накрая ме пусна, с другата си ръка ме тласна назад. — Стегни ми чарковете! Това ти е работата, нали?

Взех стол и безмълвно седнах срещу него, а той се свлече назад изтощен. Наблюдаваше как вадя спринцовка и я пълня от кафяво шишенце.

— Временно избавление.

По-точно беше невинен комплекс витамини B, допълнен със слаб транквилизатор. Джейсън се взираше недоверчиво, но ми позволи да инжектирам разтвора в ръката му.

— Ти бездруго знаеш какво мога да ти кажа — започнах аз. — Няма лечение.

— Няма земно лечение.

Пак стигнахме до процедурата за дълголетие, която ни разкри Ун Нго Уен.

Според него тя лекувала и множество генетични увреждания. Щяла да прочисти ДНК на Джейсън от веригата, свързана с атипичната множествена склероза, и да потисне синтеза на вредни белтъчини, които съсипваха нервната му система.

— Но това ще се проточи няколко седмици — напомних, — а и не съм съгласен да ставаш опитно зайче за лечение, което не е доказано на практика.

— Не било доказано! Марсианците го правят от векове, а те са си същите хора като нас. Съжалявам, Тайлър, но не ми пука за професионалните ти задръжки. Няма ги в уравнението.

— О, има ги. Поне доколкото зависи от мен.

— Опряхме и до въпроса колко зависи от теб. Ако не искаш да си замесен, стой настрана.

— Рискът…

— … си е мой, не те засяга. — Джейсън затвори очи. — Не си мисли, че съм самонадеян или суетен, но е важно дали съм жив или мъртъв, дори дали ходя и произнасям с лекота шибаните с-съгласни звуци. Важно е за света. Защото като моя пост няма друг. Не е случайност. И не е защото съм голям умник или светец. Бях назначен. Истината е, че аз съм изделие, предмет, изработен по проект на И.Д. Лоутън. Върша работата, за която той ме е изградил — ръководя „Перихелий“, нося отговорността за човешките действия, предизвикани от Ускорението.

— Президентът може и да не потвърди това. Или пък Конгресът. А за ООН да не говорим…

— Моля те, още не страдам от мания за величие. И в това е същината. Да ръководя „Перихелий“ означава да угаждам на всички, които имат интерес. И.Д. знае това и го приема с абсолютен цинизъм. Той превърна „Перихелий“ в извор на пари за авиокосмическата индустрия, като намираше приятели и съюзници на високо равнище. Увещаваше, молеше се, лобираше, финансираше предизборни кампании. Той имаше прозорлив план и попадна на точното място в точното време. Нека му признаем на дъртака — той е велик.

— Но?…

— Но е и човек на своето време. На годините преди Ускорението. Подбудите му са овехтели. Друг ще поеме щафетата, стига да успея.

— Не знам за какво говориш.

— И.Д. все още си въобразява, че ще извлече лична изгода от всичко това. Ун Нго Уен му е неприятен, а идеята да бъде засята галактиката с репликатори направо му е омразна. Не защото е прекалено амбициозна, а защото вреди на бизнеса. Проектът „Марс“ напомпа трилиони в този отрасъл. А И.Д. стана по-богат и по-влиятелен, отколкото някога си е мечтал. Прочу се. И до ден-днешен е уверен, че в това има смисъл. Същият смисъл както преди Ускорението, когато можеше да играеш в политиката, да рискуваш хазартно, за да победиш. Но в предложението на Ун няма такава печалба. В сравнение с тераформирането на Марс изстрелването на репликаторите е дреболия. Ще го направим само с две „Делта-7“ и евтин йонен двигател. Прашка и епруветка. Толкова.

— Защо това да е лошо за И.Д.?

— Горе-долу е безполезно за спасяването на този рухващ отрасъл. Източва финансовата му опора. А най-лошото е, че няма да е в центъра на събитията. Изведнъж всички ще се зазяпат в Ун Нго Уен — остават само две седмици до невиждан ураган от медийни глупости. Ун избра мен да представям този проект. И.Д. изобщо не би изтърпял неговият неблагодарен син и някакъв си сбръчкан марсианец да заличат делото на живота му и да изстрелват цяла флотилия кораби, чието построяване струва по-малко от един-единствен пътнически самолет.

— Той какво иска да направи?

— Обмислил е планче с голям размах. Нарича го „цялостно наблюдение на Слънчевата система“. Търсене на нови данни за дейността на Хипотетичните. Сонди за наблюдение на планетите — от Меркурий до Плутон, усъвършенствани сензори в междупланетното пространство, изпращане на още сонди за проучване на обектите над полюсите на Земята и Марс.

— Чак толкова ли е безполезно?

— Може и да се сдобием с още незначителна информация. Да изкопчим оскъдни данни, а да налеем доста пари. Нали в това е разковничето? Но И.Д. не разбира, цялото му поколение не разбира… Времето ни изтича. Времето на земното човечество. И времето на Земята във вселената. Мисля, че имаме само още една осъществима възможност да проумеем какъв е смисълът… какъв смисъл имаше… да изградим човешка цивилизация. И какъв е смисълът да изберат тъкмо нас за тази чудата форма на изтребление. И още… какъв е смисълът… — Той вдигна глава. — Мамка му, Тайлър, какво ми би?

— Нищо особено. Леко успокоително.

— Бърза кръпка, а?

— Нали така искаше?

— Ами да. Искам до сутринта да изглеждам прилично.

— Това не лекува. Все едно искаш от мен да поправя повредена електрическа мрежа, като засилвам напрежението в нея. За известно време може и да помогне. Но не е сигурно, а натоварването върху други части от системата става недопустимо. С удоволствие ще ти осигуря още един прекрасен ден без симптоми. Не искам обаче да те убия.

— Ако не ми осигуриш ден без симптоми, смятай, че си ме убил.

— Само ти предлагам преценката си на професионалист.

— И какво да очаквам от нея?

— Ще ти помогна, струва ми се… Малко. Този път. Но вече си притиснат в ъгъла, Джейс. Погледни истината в очите.

— Всички сме притиснати в ъгъла. И всички трябва да погледнем истината в очите.

Въздъхна с усмивка, когато пак отворих лекарската чанта.

 

 

Моли си седеше на дивана, вперила поглед в телевизора. Гледаше нашумял филм за елфи… или ангелчета. Екранът бе изпълнен с мъгливо синкаво сияние. Тя изключи телевизора. Попитах я какво се е случило, докато ме нямаше.

— Нищо, само те търсиха по телефона.

— Я виж… Кой?

— Сестрата на Джейсън. Каки беше името… Даян. Онази в Аризона.

— Каза ли какво иска?

— Само да си поприказвате. Затова аз си побъбрих с нея.

— Аха… За какво?

— За тебе.

— По-конкретно?

— Казах й да не се обажда повече, защото си имаш ново гадже. И обещах да чува само моя глас по телефона отсега нататък.

Вторачих се в нея. Зъбите на Моли лъснаха в опит за усмивка.

— Стига бе, Тайлър, изобщо не понасяш майтапи. Казах й, че си излязъл. Така добре ли е?

— Тя поиска ли да говори скоро с мен?

— Ами не. Ако искаш, обади й се ти. Все ми е едно.

Но и това беше проверка…

— Не е бърза работа — отвърнах.

— Добре. — На бузите й се появиха трапчинки. — Защото съм намислила нещо друго.