Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (14)

Гостоприемство

— Видя ли това?

Моли Сийгръм посочи списанието върху бюрото си, щом влязох в приемната на клиниката. Изражението й беше красноречиво — „не е на добро“. Зърнах лъскавия печатен вариант на популярно месечно издание с Джейсън на корицата и едро заглавие: „Потайният човек, скрит зад публичния образ на «Перихелий»“.

— Да разбирам ли, че новините са лоши?

Тя вдигна рамене.

— Не са много мили с него. Вземи и го прочети. Ще го обсъдим на вечеря. — Вече й бях обещал, че ще излезем да вечеряме заедно. — О, да — госпожа Тъкман е готова за преглед в трета ясла.

Няколко пъти я молих да не нарича кабинетите „ясли“, но сега не си струваше да подхващам препирнята. Оставих списанието при писмата на бюрото си. В спокойното и дъждовно априлско утро госпожа Тъкман беше единствената пациентка, записала се за преглед.

Тя беше съпруга на един от щатните инженери и дойде три пъти през последния месец с оплаквания от страхове и преумора. Източникът на нейните проблеми беше лесен за налучкване. Минаха две години след появата на мембрана около Марс и в „Перихелий“ плъзнаха слухове за уволнения. Мъжът й не знаеше ще получава ли заплата, а тя напразно си търсеше работа. Поглъщаше предписания й „Занакс“ с тревожна бързина и искаше още една доза. Веднага.

— Може би е по-подходящо да сменим лекарството — предложих аз.

— Не искам антидепресанти, ако за това намеквате. Лицето на нисичката жена, иначе миловидно, сега се бе навъсило войнствено. Погледът й шареше из кабинета и за миг се спря на обсипания с дъждовни капки прозорец.

— Сериозно ви говоря — натърти тя. — Бях на „Паралофт“ половин година и само търчах до тоалетната.

— Кога сте пила лекарството?

— Преди вие да дойдете тук. Предписа ми го доктор Кьониг. Е, тогава беше друго. Рядко виждах Карл, толкова беше зает. Нощ след нощ оставах сама. Но поне в онези дни си мислехме, че има хубава работа задълго. Да бях се радвала повече на живота, докато можех. Сега дори не разчитаме на парите, които Карл получава. Снощи сърцето ми биеше толкова ускорено… необичайно бързо. Рекох си да не е… сещате се.

— Какво?

— Сам знаете. Четирите „С“.

За СССС, тоест синдрома на сърдечно-съдова слабост, говореха неспирно по новините от няколко месеца. Уби хиляди хора в Египет и Судан, за отделни случаи съобщаваха от Гърция, Испания и южните ни щати. Тази тлееща в организма бактериална инфекция беше сериозна опасност за тропическите страни от Третия свят, но съвременните лекарства можеха да се преборят с нея. Нямаше защо госпожа Тъкман да се страхува от СССС и аз й го казах.

— Хората говорят, че онези са ни я пуснали.

— Кой какво е пуснал?

— Ами Хипотетичните. Болестта де. От тях е.

— Според всичко, което прочетох досега, пренесла се е при хората от едрия рогат добитък.

Всъщност заразата продължаваше да върлува предимно сред говедата и направо изтребваше стадата в северна Африка.

— Добитък, да бе… Нямат да вземат точно на вас да кажат. Няма и да излязат по новините, че да обявят пред всички.

— СССС е тежко заболяване. Ако бяхте заразена, вече щяха да са ви взели в болница. Пулсът ви е нормален, сърцето ви работи добре.

Не личеше да съм я убедил. Накрая й предписах друго лекарство — все същия „Занакс“ с лека промяна в една от молекулярните вериги. Надявах се да й олекне от различната търговска марка, ако не от самото лекарство. Госпожа Тъкман излезе от кабинета успокоена, стискаше рецептата като свещен свитък.

Чувствах се безполезен, а и това понамирисваше на мошеничество.

Но госпожа Тъкман далеч не беше единствената. Целият свят кипеше от страхове. Доскорошният ни привиден шанс за бъдеще, в което да се съхраним — тераформирането и заселването на Марс — завърши с безсилие пред неизвестността. Световната икономика започна да се тресе. И потребители, и цели държави трупаха дългове, които не очакваха да бъдат предявени за изплащане, докато кредиторите си пазеха парите, а лихвите не спираха да се покачват. Крайната набожност и жестоката престъпност избуяваха едновременно и в Щатите, и в други страни. Проявяваха се най-опустошително в Третия свят, където рухващата валута и гладът помогнаха за пробуждането на дремещи марксистки или фанатични ислямски движения.

Нямаше нужда човек да умува над тези промени в психиката, нито над причините за насилието. Мнозина се озлобяват, но само онези, които са загубили упование в бъдещето, решават да отидат на работа с автомат и списък на мишените. Независимо от намеренията си Хипотетичните насаждаха тъкмо такова гибелно отчаяние. Готовите да се жертват за мъст бяха безчет. Техни врагове бяха всички американци, британци, канадци, датчани и така нататък. Или пък всички мюсюлмани, тъмнокожи, имигранти, всички католици, фундаменталисти или атеисти. Всички либерали или всички консерватори… За такива хора мигът на върховно нравствено възвисяване беше линчът или самоубийственият бомбен атентат, издаването на фатва срещу някого или погромът. Те набираха сила, изгряваха като мрачни звезди над обречени земи.

Живеехме в опасни времена. Госпожа Тъкман знаеше това и всички таблети „Занакс“ на света не биха я разубедили.

 

 

На обяд се наместих на ъглова маса в закусвалнята, отпивах по малко от кафето, оглеждах се към дъжда по паркинга и прелиствах списанието, което ми даде Моли.

„Ако имаше отделна наука за Ускорението — започваше основният материал по темата, — Джейсън Лоутън щеше да бъде нейният Нютон, Айнщайн, Стивън Хокинг.“

И. Д. открай време насъскваше пресата да пише така, а Джейсън винаги се боеше, че ще му се случи.

„От измерванията на радиацията до пропускливостта на мембраната, от точните научни данни до философските дискусии — едва ли ще намерите област от изследванията на Ускорението, до която неговите идеи не са се докоснали, за да я преобразят. Публикуваните му научни трудове са много и често се позовават на тях. Присъствието му превръща за миг сънливите академични конференции в събитие за медиите. А като реален ръководител на фондация «Перихелий» той повлия силно и на американските, и на световните авиокосмически начинания в епохата на Ускорението.

Но покрай действителните постижения на Джейсън Лоутън, понякога раздути прекомерно, е лесно да забравим, че «Перихелий» бе основана от неговия баща И. Д. Лоутън, който и до днес заема важен пост в комитета по планиране, както и сред съветниците на президента. А публичният образ на сина, както твърдят някои, също е творение на по-тайнствения, не по-малко влиятелния и далеч не толкова известния Лоутън-старши.“

По-нататък в статията разнищваха началото на шеметната кариера на И.Д.: огромния успех на комуникационните аеростати в годините след Ускорението, покровителството, което му оказваха трима последователни президенти, основаването на „Перихелий“.

„Отначало създадена като «мозъчен център» и група за лобиране в полза на авиокосмическата индустрия, фондацията се превърна в управление на федералното правителство. Тя разработваше свързаните с Ускорението космически проекти и координираше работата на десетки университети, изследователски организации и центрове на НАСА. Може да се твърди, че упадъкът на «старата НАСА» беше съпроводен с възхода на «Перихелий». Преди десетилетие връзката между тях беше потвърдена и официално. След незначителни промени «Перихелий» беше определена като консултантски орган към НАСА. Но запознати с фактите хора твърдят, че всъщност НАСА се превърна в придатък на «Перихелий». И докато младият гений Джейсън Лоутън омайваше журналистите, баща му продължаваше да държи юздите.“

В статията задаваха въпроси за отдавнашните връзки на И.Д. с администрацията на президента Гарлънд и намекваха за скандал. Някои модули за управление били произведени на цена милиони долари единия от малка фирма в Пасадена, собственост на старо приятелче на И.Д., макар че цената в офертата на „Бол Еърспейс“ била по-ниска.

Според последните проучвания в предизборната кампания Престън Ломакс — от партията на бившия президент Гарлънд и настоящ вицепрезидент на Клейтън — далеч изпреварваше съперника си. И никакъв „скандал“ нямаше. „Бол“ предложиха по-ниска цена, но и техният модул не беше съвършен. Инженерите от Пасадена събраха в своя модул далеч повече прибори при същото тегло на полезния товар.

Обясних това на Моли, когато отидохме в „Чемпс“ — на два километра от „Перихелий“. В статията нямаше нищо ново. Злобните намеци бяха по-скоро политически похват.

— Не е ли все едно дали са прави или лъжат? — възрази тя. — Важното е, че ни използват за карта в играта. Изведнъж стана съвсем търпимо едно голямо издание да хапе „Перихелий“.

В редакционна бележка на същия брой проектът „Марс“ бе описан като „прахосничество, несравнимо с никое друго, струвало както пари, така и човешки живот; паметник на човешкото умение да се изстисква печалба от една световна катастрофа“. Авторът пишеше речи за лидерите на Християнската консервативна партия.

— Мол, всеки знае, че това парцалче принадлежи на ХКП.

— Искат да ни закрият.

— Няма да ни закрият. Дори ако Ломакс загуби изборите. Дори ако свият дейността ни до наблюдателни полети, ние сме единственото око към Ускорението, което тази страна има.

— Нищо не пречи всички да бъдем изритани и заменени.

— Не е чак толкова зле.

Не искаше да ми повярва.

Моли беше медицинската сестра и секретарка, която „наследих“ от доктор Кьониг. Повече от пет години тя си оставаше за мен учтива, професионална и полезна част от кабинета. Рядко разговаряхме за нещо извън баналните любезности. Научих, че не е омъжена, по-млада е с три години от мен и живее в апартаментче със самостоятелен вход далеч от брега. Не беше словоохотлива и аз реших, че й харесва да се държи така.

Но преди месец Моли се бе обърнала към мен, докато си прибираше чантичката, и бе попитала не искам ли да вечерям с нея. Защо ли?

— Защото ми омръзна да чакам ти да ме поканиш. Да или не?

Отговорът беше „да“.

Открих, че тя е остроумна, лукава, цинична и далеч по-приятна за общуване, отколкото си представях. От три седмици редовно се отбивахме в „Чемпс“. Харесваше ни менюто (без излишни превземки) и атмосферата (дружелюбна). Често си мислех, че Моли изглежда най-добре в това тапицирано с винил сепаре, озарява го с присъствието си, придава му някакво достойнство. Дългата руса коса тази вечер леко провисваше в пренаситения с влага въздух. А очите й бяха зелени заради цветните контактни лещи, но подхождаха на лицето.

— Прочете ли бележката за Джейсън?

— Набързо.

Списанието противопоставяше неговата кариера на личния му живот, който или бил умело прикрит, или просто го нямало. „Негови познати казват, че обзавеждането в дома му е оскъдно като романтиката в живота му. Никога не се е чувало за брак, годеж или друга връзка с човек от единия или другия пол. Оставаме с впечатлението, че той не просто е посветен на идеите си, а им се е отдал едва ли не извратено. В много отношения Джейсън Лоутън, подобно на «Перихелий», остава под задушаващото влияние на своя баща. Въпреки всичките си успехи той още не се е доказал като самостоятелна личност.“

— Поне в това са прави — заяви Моли.

— Нима? Джейсън може да е малко саможив, но…

— Минава през приемната сякаш не съществувам. Е, да, дреболия, но никак не е сърдечен. Как върви лечението му?

— Мол, не го лекувам от нищо. — Тя бе виждала неведнъж медицинския му файл, но там нямаше нито ред за атипичната множествена склероза. — Той идва да си приказваме.

— Да-да, и понякога чак куца и се влачи, докато идва да си приказвате. Не настоявам да ми кажеш. Но не съм сляпа, за твое сведение. Той нали е във Вашингтон?

Вече се застояваше там по-дълго, отколкото във Флорида.

— Непрекъснато се среща с някого. Хората си извоюват позиции за времето след изборите.

— Значи нещо се мъти.

— Винаги нещо се мъти.

— Говоря ти за „Перихелий“. Ние от обслужващия персонал подочуваме по нещичко. Искаш ли да ти кажа смахната новина? Току-що сме закупили още петстотин декара, долепени до западната ограда. Чух от Тим Чесли в отдела по човешки ресурси. От другата седмица там идват геодезисти да подготвят терена.

— За какво?

— Никой не знае. Може да се разрастваме. А може и да ни превърнат в търговски център.

Първо от нея научих какво се готви.

— Не си в час — подкачи ме Моли. — Имаш нужда от контакти. Например с мен.

 

 

След вечеря отидохме в апартамента й и пренощувах при нея.

Няма да описвам жестовете, погледите и докосванията на нашата близост. Не защото съм свенлив, а защото май съм загубил спомена. И заради времето, и заради промените в мен. Да, не ми убягва иронията — мога да цитирам статията, която разнищвахме, дори да ви опиша какво си поръча Моли в ресторанта… Но от онази нощ ми е останала избледняла снимка в паметта: почти тъмна стая, влажен ветрец през отворения прозорец, зелените й очи близо до мен.

 

 

След месец Джейс се върна в „Перихелий“ и кръстосваше по коридорите, сякаш му бяха вдъхнали необичайна нова жизненост.

Доведе цяла армия охрана в черни костюми незнайно откъде. Хората предполагаха, че са на щат към финансовото министерство. Последваха ги малки отряди строителни предприемачи и геодезисти, с които се разминавахме, без те да отронят нито дума. Моли ме осведомяваше за поредната мълва: комплексът ще бъде разрушен; комплексът ще бъде разширен; всички ще бъдем уволнени; всички ще получим повишение на заплатите. Накратко казано, наистина ставаше нещо.

Почти цяла седмица не се чух с Джейсън. В ленивия следобед на четвъртъка той ме потърси по телефона в клиниката и помоли да се кача на втория етаж.

— Искам да те запозная с един човек.

Още преди да се добера до стълбата, отскоро пазена най-бдително, вече ме съпровождаха въоръжени копои с пропуски за целия комплекс на реверите. Не се отделиха от мен до заседателната зала на горния етаж. Явно нямаше само да си кажем „здрасти“ с Джейсън. Май не ми се полагаше да навлизам толкова навътре в тайните на „Перихелий“. Изглежда пак бе решил да си споделя с мен. И както винаги това не беше само за добро. Поех си дъх и отворих вратата.

В залата имаше махагонова маса, пет-шест кресла и двама мъже.

Единият беше Джейсън.

За миг се обърках дали вторият не е дете. И то ужасно обгорено дете, отчаяно нуждаещо се от присаждане на кожа. Това същество, не по-високо от метър и петдесет, стоеше в ъгъла, пременено в сини дънки и бяла тениска. Но имаше широки рамене, големи кървясали очи, а ръцете му ми се сториха въздлъжки за ненормално скъсеното туловище.

Все пак най-смайваща си оставаше кожата му — лишена от блясък, пепелявочерна и без нито едно косъмче. И цялата на ситни бразди.

Дребосъкът прекрачи към мен и протегна ръка. Хванах я нерешително. Пръсти със стегната плът като пустинно растение. Все едно стиснах снопче листа от алое, които отвърнаха на ръкостискането. Съществото ми се усмихна весело — големи равни безупречни зъби.

— Запознай се с Ун — обади се Джейсън.

Цялото му име беше Ун Нго Уен. Идваше от Марс.

 

 

Марсианецът.

Подвеждаща дума, разбира се. Марсианците имат дълга история в литературата — от Уелс до Хайнлайн. Естествено, в действителността Марс беше мъртва планета. Докато ние не я съживихме. Създадохме собствени марсианци.

А пред мен беше жив техен представител, поне 99,9 на сто човек, макар и с малко странна външност. След хилядолетия на пресовано от Ускорението време срещнах потомък на заселниците, които изпратихме там само преди две години. Говореше безупречно английски, макар че в произношението му се смесваха Оксфорд и Делхи. Крачеше из стаята. Взе бутилка изворна вода от масата, отвъртя капачката и отпи голяма глътка. Изтри си устата с опакото на дланта.

Седнах и опитах да не се блещя, докато Джейсън обясняваше.

Ето леко сбита версия, допълнена с подробности, които научих по-късно.

 

 

Марсианецът излетял от своята планета малко преди тя бъде обвита с мембрана на Ускорението.

Ун Нго Уен беше историк и езиковед, сравнително млад по тамошните мерки — на петдесет и пет години, — здрав и жизнен човек. По призвание учен, той запълвал времето между стара и нова задача, като помагал в селски кооперативи. Тъкмо прекарал един месец в делтата на река Кириолодж в падината Аргире, както ние я наричаме (равнината Бариал според марсианците — Епу Бариал), и му възложили нова работа.

Подобно на хиляди други мъже и жени от неговото съсловие и възраст Ун подал молбата си в комисиите, които планирали и обединявали усилията, необходими за пътуване до Земята. Не се надявал да го изберат. Бил стеснителен по характер, не пътувал надалеч извън своята префектура, освен във връзка с научните си занимания и при семейни срещи. Преживял дълбок потрес, когато назовали неговото име, и ако не бил навлязъл наскоро в своята Четвърта възраст, вероятно щял да се откаже. Нима нямало някой по-подходящ? Нямало. Властите настояли, че неговите дарби и житейски опит го правели единствено пригоден за тази работа. Той уредил делата си и се качил във влака до стартовия комплекс в Сухия базалт (Тарсис на нашите карти). Там го подготвили като представител на Петте републики в дипломатическата мисия на Земята.

Марсианската технология съвсем наскоро се заела с изпращането на човек в космоса. Дотогава всички ръководни съвети смятали идеята за твърде неблагоразумна — не искали да привличат вниманието на Хипотетичните, да пилеят ресурси, нито да се захващат с толкова голямо производство, което да изпуска отпадъчни продукти в прилежно поддържаната и прекалено уязвима биосфера. Марсианците били консервативни по природа и пестеливи по инстинкт. Усъвършенствали от древността биотехнологии, но промишлената им база оставала оскъдна, а и вече била достатъчно изцедена от проучването на двата малки и безполезни спътника на планетата.

Но век след век марсианците наблюдавали и разсъждавали за затворената в Ускорението Земя. Разбирали времевите съотношения, но още не можели да проникнат в механизмите им. Казвали си, че макар полетът да е възможен, щял да бъде труден и непрактичен. В края на краищата всеки, който се потопи под тъмната мембрана, ще се откъсне от Марс за хилядолетия, дори по собствения си часовник да отлети обратно още на другия ден.

Но бдителни астрономи наскоро открили големи ъгловати структури, които полека изграждали сами себе си стотици километри над полюсите на Марс — обекти на Хипотетичните, почти еднакви с онези над земните полюси. След сто хилядолетия в спокойно уединение Марс най-сетне попаднал под взора на безликите и всесилни същества, с които делял Слънчевата система. Заключението, че скоро и той ще бъде обвит от мембрана на Ускорението, било неизбежно. Влиятелни групи поискали да се потърси съвет от забулената Земя. Събрали вечно недостигащите ресурси, проектирали и произвели космически кораб. Ун Нго Уен, лингвист и учен, познаващ задълбочено запазените непълни знания за земната история и езици, бил призован да се отправи в пътешествие… за негово изумление.

Примирил се с голямата вероятност да срещне смъртта още докато подготвял тялото си за теснотията и изтощението в дългия полет, както и за твърде силната земна гравитация. Ун загубил най-близките си хора в наводнението на Кириолодж преди три лета. Това била една от подбудите му да кандидатства за полета, както и една от причините да бъде избран. За него рискът да загине бил по-леко бреме, отколкото за повечето равни нему кандидати. Но той не се стремял към гибел и се надявал да избегне тази участ. Подготвял се усърдно, опознал всички тънкости и чудатости на своето космическо возило. Никак не му допадала вероятността Хипотетичните да затворят в своя пашкул и Марс, но щял да има шанс за завръщане — не на планета, станала напълно чужда след милиони години, а в собствения си роден свят, останал недокоснат от времето с всички спомени и непрежалими загуби.

Не че очаквал да се завърне — неговият кораб бил предназначен само за еднопосочен полет. За обратното пътуване щял да разчита единствено на благоволението на земните жители, а би било прекомерна щедрост, напомнял си Ун, да му го осигурят.

Затова се насладил на последния, както предполагал, поглед към Марс — изровените от ветровете равнини на Сухия базалт, Одос он Епу-Епиа, преди да бъде затворен в кабината на доста първобитната желязно-керамична многостепенна ракета, която го издигнала в пространството.

Голяма част от полета прекарал със забавена от лекарствата обмяна на веществата, но въпреки това издръжливостта му била подложена на сурово изпитание. Намирал се между двете планети, когато и Марс бил обвит от мембрана на Ускорението, и до края на полета бил откъснат и двата човешки свята. Размишлявал, че колкото и да е страшна смъртта, не би могла да се различава много от този упоен покой в миниатюрна машина, носеща се в нечовешки чуждия вакуум.

Часовете, през които съзнанието му било истински будно, намалявали. Търсел убежище в съзерцание и принудителен сън.

Пренеслият го апарат, макар и донякъде първобитен, бил насочван и управляван от сложни полуразумни системи. Изразходвал почти докрай остатъците от горивото за снижаване на скоростта в орбита високо над Земята. Планетата под него била черна пустота, а нейната Луна — огромен спираловидно въртящ се диск. Микроскопични сонди от кораба се спуснали в горните слоеве на атмосферата, предавали сигнали с все по-силно червено изместване и данните стигнали, за да бъде изчислена траекторията на кацане. Корабът бил оборудван с променливи аеродинамични повърхности, елерони и парашути. С малко късмет щял да го пренесе в гъстия неспокоен въздух до огромната планета, без да бъде изпепелен или смазан от претоварването. Според Ун твърде много зависело от този късмет. Потопил се в контейнер с предпазващ гел и пуснал програмата за спускане, като приел спокойно мисълта за смъртта си.

Когато се събудил, съвсем леко обгореният спускаем апарат бил замрял насред нива в южния край на канадската провинция Манитоба. Наоколо се скупчили чудато бледи хора с гладка кожа, някои носели приспособления, в които той разпознал костюми за изолиране от биологични въздействия. Ун Нго Уен излязъл от своя кораб с разтуптяно сърце, с натежали като олово мускули и болящи стави заради ужасното притегляне. Дробовете му се борели с гъстия въздух. Хората побързали да го отведат.

Следващия месец той прекарал в голям пластмасов мехур в Центъра по болести на животните на Плъм Айланд, недалеч от Лонг Айланд в Ню Йорк. През това време свикнал да говори езика, който познавал само от древни писмена, обогатявал речника си, докато се мъчел да обясни кой и какъв е пред тези мрачни или слисани непознати. Преживял трудни дни. Земяните били бледи дългурести създания, изобщо не си ги представял такива от прочетеното в прастарите документи. Сънищата му били неспокойни и неприятни.

За щастие дарбите на езиковед не го подвели и скоро бил представен на мъже и жени с високо положение и власт. Те се държали несравнимо по-гостоприемно от онези, които го затворили в началото. Ун Нго Уен се постарал да развие тези полезни приятелства, напрягал ума си да разгадае обществените правила на една древна и объркана култура. Изчаквал търпеливо момента да предаде предложението, което струвало толкова скъпо и на него, и на неговия свят.

 

 

— Джейсън! — възкликнах, когато той стигна до този момент в разказа си. — Спри. Моля те.

Той се запъна.

— Имаш въпроси ли?

— Нямам. Само че… много ми се събра.

— Но дотук всичко е ясно, нали? Защото ще повтарям същото неведнъж. Искам да звучи добре. Е, как ти звучи?

— Прекрасно. На кого ще повтаряш историята?

— На всички. На журналистите. Ще разгласим новината.

— И аз не искам да остана тайна — изрече Ун Нго Уен. — Не дойдох тук, за да се крия. Имам какво да кажа. — Той пак отвори бутилката с изворна вода. — Искате ли малко, Тайлър Дюпри? Струва ми се, че глътка вода ще ви освежи.

Взех шишето от месестите набраздени пръсти и отпих на един дъх.

— Така ставаме ли водни братя? — подхвърлих на марсианеца.

Ун Нго Уен ме погледна озадачено. Джейсън се разсмя.