Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (29)

4.10⁹ г. н.е. / Всички стъпваме някъде

Останах на палубата, когато „Кейптаун Мару“ се отдалечи от кея към открито море.

Поне десетина контейнеровоза напускаха Телук Баюр, докато цистерните горяха, и се надпреварваха кой ще излезе по-скоро от залива. Повечето бяха малки търговски кораби със съмнителна регистрация, вероятно отправили се към Порт Магелан, както сигурно бе написано в митническите им декларации. Съдове, чиито собственици и капитани биха загубили твърде много при придирчив обиск и разследване.

Стоях до Джала, двамата се държахме здраво за релинга и гледахме как осеян с ръждиви петна товарач за крайбрежно плаване заобикаля гъст облак дим стъписващо близо до кърмата на „Кейптаун Мару“. И двата кораба надуха сирените, а нашият екипаж се озърташе неспокойно. Товарачът се отклони преди сблъсъка.

После излязохме от спокойните води на пристанището сред вълните и аз слязох при Ина, Даян и другите преселници в кубрика на екипажа. Ен седеше до дървена маса с ибу Ина и родителите си, четиримата явно не се чувстваха много добре. Пострадалата Даян бе получила единствения тапициран стол. Но раната вече не кървеше и Даян бе успяла да се преоблече в сухи дрехи.

Джала влезе час по-късно. Развика се, за да го слушат, и дръпна слово, което Ина ми превеждаше.

— Ако пропуснем надутото му самохвалство, Джала казва, — че се качил на мостика и говорил с капитана. Огънят по палубата е потушен и сме на път към безопасността. Капитанът моли да го извиним за тежкото плаване в бурно море. Според прогнозите ще излезем от бурята довечера или рано сутринта. Но през следващите няколко часа…

В този миг седящият до нея Ен повърна в скута й и стана безпредметно да довършва изречението.

Вечерта на третия ден с Даян излязохме на палубата да погледаме звездите.

На главната палуба беше по-спокойно по тъмно. Намерихме си закътано местенце между дванадесетметровите контейнери и кърмовата надстройка, където да говорим, без да ни подслушат. Морето се бе укротило, въздухът беше приятно топъл, а звездите се събираха над комините и радарите на „Кейптаун Мару“, сякаш се оплитаха в тях.

— Още ли пишеш спомените си?

Даян бе видяла модулите памет, които натъпках в багажа си при дигиталната и лекарствената контрабанда, донесена чак от Монреал, заедно с бележниците, отделните листове и надрасканите бележки на късчета хартия.

— Не толкова често. Вече не изпитвам същата потребност да записвам всичко…

— Нито се страхуваш, че ще забравиш.

— Да.

— И чувстваш ли се различен? — усмихна се тя.

Бях в Четвъртата възраст отскоро, а Даян — отдавна. Раната й се бе затворила, оставаше само ивица подута плът, следваща извивката на хълбока. Способността на тялото й да се възстановява все още ме смайваше, макар че уж вече я притежавах и аз.

Във въпроса й имаше закачка. Много пъти аз бях питал Даян чувства ли се различна в Четвъртата възраст. Разбира се, по-същественият въпрос беше дали тя изглежда различна в моите очи?

Тъй и не стигнах до задоволителен отговор. Очевидно беше, че се е променила след разминаването на косъм със смъртта и възкресението си в Голямата къща. Кой нямаше да се промени от това? Тя загуби съпруга си и вярата си и се събуди за нов живот в свят, където и Буда би се почесал по темето озадачен.

— Преходът не е нищо повече от врата — обясни ми Даян. — И води към стая, където никога не си бил, ако ще да си надзъртал понякога. Сега живееш в тази стая, тя ти принадлежи. И има някои свойства, които не можеш да промениш — няма да я направиш нито по-голяма, нито по-малка. Но от тебе зависи как ще я обзаведеш.

— Това по-скоро е поговорка, а не отговор.

— Извинявай, нямам по-добър. — Тя се загледа в звездите.

— Тайлър, погледни — можеш да видиш Арката.

Наричаме я „арка“, защото сме склонни да не съзираме истината. Всъщност е пръстен, кръг с диаметър около хиляда и петстотин километра, но само половината се издига над морската повърхност. Останалото е под водата или е вдълбано в земния масив. Някои предполагат, че използва магмата като източник на енергия. Но от нашата мравешка гледна точка си оставаше арка, чиято връхна точка е високо над атмосферата.

Дори тази половина можеше да се види цялата само на снимки от космоса, обработени допълнително за по-отчетливо изображение. Ако някой би успял да направи разрез на самия пръстен, тоест да покаже тънката тел, от която се състоеше този обръч, правоъгълникът щеше да е широк само петстотин метра и дълъг километър и половина. Затова невинаги беше лесно да се види от по-голямо разстояние.

„Кейптаун Мару“ плаваше южно от Арката и щеше да мине почти точно под върха й.

Даян опря глава в рамото ми.

— Ако Джейсън можеше да види това…

— Вярвам, че го е видял, но не от тази гледна точка.

 

 

След смъртта на Джейсън трябваше да се справим с три неотложни проблема в Голямата къща.

Най-тежкият беше Даян, чието състояние остана без промяна в първите дни, след като й инжектирах марсианското лекарство. Винаги беше близо до изпадането в кома, често с висока температура, а пулсът й туптеше на гърлото като крилцата на насекомо. Едва я карах да пие по малко вода. Единственото подобрение се усещаше в звука на нейното дишане, по-спокойно и без толкова хрипове — поне белите й дробове оздравяваха.

Вторият проблем беше неприятен, същият като в твърде много домове из цялата страна: човек от семейството умря и трябваше да бъде погребан.

Истинска вълна от смърт заля света за няколко дни — произшествия, самоубийства, убийства. Никой на Земята не беше подготвен да се справи, освен по възможно най-грубия начин, и Щатите не бяха изключение. По радиото започнаха да обявяват пунктове, където покойниците да бъдат положени в масови гробове. Мобилизираха хладилни камиони от заводи за преработка на месо. Имаше номер, на който да се обадим след възстановяването на връзката, но Керъл не искаше и да чуе. Щом заговорих за това, тя се изпъчи в поза на гневно достойнство.

— Няма да го направя, Тайлър. Няма да позволя Джейсън да бъде захвърлен в яма като средновековен просяк.

— Керъл, не можем…

— Тихо. Още имам стари познати. Остави ме да се обадя на някои от тях.

Някога може да е била уважаван специалист, но след трийсетина години алкохолна самота кого ли би могла да намери? Все пак тя не се отдели от телефона цяла сутрин, издирваше новите номера на хора, напомняше им коя е, обясняваше, увещаваше, молеше се. Казвах си, че е безнадеждно. Но само след шест часа на алеята спря катафалка и двама очевидно изтощени, но непреклонно благи и професионално вещи мъже влязоха в къщата, изкараха тялото на Джейсън на носилка и го отнесоха за последен път от Голямата къща.

До края на деня Керъл остана при Даян, хванала ръката й. Вечерта изпи първата си чаша след утрото, в което изгря червеното Слънце. Това била „дозата за поддръжка“.

Третият ни голям проблем беше И. Д. Лоутън.

 

 

Трябваше да научи, че синът му е умрял. Керъл събра воля да изпълни и този дълг. Призна, че от две години разговарят само чрез адвокатите си, а когато е трезва, се страхува от И.Д. Но нейната скръб недоловимо променяше привичните им отношения.

Минаха часове, докато го издири във Вашингтон и му каже за Джейсън. Описа уклончиво причината за смъртта. Джейсън се прибрал вкъщи с пневмония и състоянието му станало критично след спирането на тока и пощуряването на света — нямало телефон, нямало линейки, нямало и надежда.

Попитах я как И.Д. е приел новината. Тя сви рамене.

— Отначало не продума. И.Д. изразява мъката си с мълчание. Умря синът му, Тайлър. Дори да не се е изненадал, като знае какво се случи напоследък, това го покруси. Толкова, че не можа да намери думи.

— Каза ли му, че Даян е тук?

— Прецених, че не е разумно. — Керъл се взря в мен. — Не му споменах и за тебе. Знам, че Джейсън и И.Д. бяха противници. Джейсън избяга тук от нещо, което се случило в „Перихелий“. Сигурно пак е било свързано с марсианското лекарство. Не, Тайлър, не ми обяснявай — не искам да слушам, а и нищо чудно да не те разбера. Но реших, че е по-добре И.Д. да не дойде да ни тормози и пак да налага волята си.

— Не попита ли за Даян?

— Не. Но каза нещо странно. Помоли ме да се погрижа тялото на Джейсън да бъде запазено. И задаваше какви ли не въпроси. Казах му, че всичко съм уредила и ще има погребална служба, за която ще го уведомя. Но той не мирясваше. Настояваше за аутопсия. Аз пък се заинатих. — Тя ме гледаше хладно. — Тайлър, защо И.Д. толкова иска тази аутопсия?

— Не знам.

Реших обаче да открия. Отидох в стаята на Джейсън, отворих прозореца и седнах до шкафа, за да видя какво е оставил след себе си.

Джейсън ме бе помолил да добавя копие от записа на последните му думи във всеки от дебелите омекотени пликове. Очевидно не бе очаквал да запише такъв монолог, когато е пристигнал в къщата няколко дни преди края на Ускорението. Тогава е имал друга криза, с която да се справя.

Прегледах пликовете. Джейсън бе написал на ръка адресите на хора, които не познавах. Всъщност познах едно име — своето.

„Скъпи Тайлър,

Съзнавам, че се е случвало да ти вгорчавам живота безсъвестно. Опасявам се, че сега се каня да те обременя с нов товар, а този път залогът е несравнимо по-висок. Нека ти обясня. Жалко, ако ти се стори, че съм неучтив, но причини, които ще разбереш, ме принуждават да бързам.

Скорошното явление, което медиите нарекоха «проблясъци», вдигна по тревога правителството на Ломакс. Както и някои не толкова известни случки. Ще ти посоча един пример: след смъртта на Ун Нго Уен изследваха проби от тъканите му в същия център, където е бил под карантина след кацането си на Земята. Колкото и да е изтънчена марсианската технология, съвременната криминалистика рови упорито. Неотдавна бе изяснено, че физиологията на Ун, особено на нервната му система, е била променена още по-цялостно, отколкото се подразбира от описанието на Четвъртата възраст, съдържащо се в архивите. Това беше само една от причините Ломакс и хората му да надушат нещо гнило. Поканиха И.Д. пак да се включи в играта и сега обръщат по-сериозно внимание на подозренията му за подбудите на Ун. И.Д. се възползва от шанса да си върне властта над «Перихелий» (и да възстанови накърнената си чест), изобщо не пропуска да трупа капитал от параноята, обзела наново Белия дом.

Как решиха да действат властите? Грубо. На Ломакс или съветниците му им хрумна да сложат ръка на остатъците от «Перихелий» и да конфискуват всичко, което запазихме от вещите и документите на Ун, а също и нашите архиви и записки.

И.Д. още не е напипал връзката между моето оздравяване от атипичната склероза и лекарствата на Ун или си мълчи, ако се е досетил. Защото докопат ли ме тайните служби, първата им работа ще бъде да вземат кръвни проби, а после тутакси ще ме затворят за научни експерименти, може би на Плъм Айлънд, както постъпиха с Ун. Не ми се вярва, че И.Д. би искал това да ме сполети. Колкото и да ме е намразил, че му «отмъкнах» «Перихелий» или помагах на Ун Нго Уен, той си остава мой баща.

Ти не се безпокой. Дори И. Д. пак да се вмъкне в Белия дом, аз не съм безпомощен. Отдавна си създавам връзки. Повечето от тези хора не са на власт, макар че имат влияние, затова пък са умни и почтени.

Те предпочитат да мислят и за по-далечното бъдеще на човечеството, благодарение на тях бях предупреден навреме за акцията в «Перихелий». И сега съм беглец.

А ти, Тайлър, си само заподозрян съучастник, макар че в края на краищата може и да няма никаква разлика.

Съжалявам. Знам, че отчасти съм отговорен за изпадането ти в подобно положение. Някой ден ще ти се извиня лично. Засега мога само да ти предложа съветите си.

Вече си наясно, че дигиталните записи, които ти дадох при напускането на «Перихелий», са строго поверителни извлечения от архивите на Ун Нго Уен. Не знам дали не си ги изгорил или захвърлил в Тихия океан. Няма значение. Годините, през които се занимавах с космически апарати, ме научиха да търся винаги резервни варианти. Разпратих части от тези забранени знания на десетки хора в страната и по света. Нищо не се е появило в интернет, защото никой от тях не е толкова лекомислен, но са съхранени. Няма съмнение, че постъпих крайно непатриотично и дори съм престъпник. Хванат ли ме, ще ме обвинят в държавна измяна.

Но аз не смятам, че такива знания (включително процедури за изменения на човешкия организъм, които лекуват тежки болести — аз ли не знам!) трябва да бъдат присвоявани за ползата само на една държава, дори ако разгласяването им породи нови проблеми.

Ломакс и послушният му Конгрес явно са на противоположното мнение. Затова ще разпратя последните остатъци от архива и ще се покрия някъде. Помисли дали да не постъпиш като мен. Всъщност може би ще си принуден. Всеки от стария «Перихелий», всеки от близките ми хора рано или късно ще попадне в обсега на федералното разследване.

А може би ще избереш да наминеш в най-близкото поделение на ФБР и да им оставиш съдържанието на този плик. Ако така е най-добре според теб, вслушай се само в собствената си съвест. Не бих те обвинявал, макар че не знам какво може да ти се случи. Моят опит с правителството на Ломакс ме подтиква да се съмнявам, че в този случай истината ще те направи свободен.

Както и да е, не ми е приятно да ти навличам такива затруднения. Не е честно и е прекалено да искам това от един приятел. А аз винаги с гордост съм те наричал свой приятел.

Може би И.Д. е прав в едно — нашето поколение се бореше тридесет години да си върне онова, което Ускорението ни открадна през една октомврийска нощ.

Но не можахме. Няма за какво да се хванем в тази променлива вселена и нищо няма да спечелим, ако се опитваме. Поне това научих от своята Четвърта възраст.

Ние сме преходни, падаме и все някъде стъпваме на земята.

Използвай документите в плика, ако се наложи. Струваха скъпо, но можеш да разчиташ напълно на тях. (Добре е да имаш високопоставени приятели!)“

Имаше няколко комплекта документи с други имена и самоличност за мен — паспорти, лични карти, издадени от Националната сигурност, шофьорски книжки, свидетелства за раждане, регистрационни номера за социални осигуровки, дори дипломи от медицински институти.

 

 

Даян се възстановяваше. Пулсът й ставаше равномерен и силен, белите й дробове се прочистваха, макар че температурата не спадаше. Марсианското лекарство си вършеше работата, изграждаше я наново отвътре, поправяше и преправяше леко нейната ДНК.

Щом усети, че оздравява, тя започна да задава предпазливи въпроси за слънцето, за пастор Дан и за пътуването от Аризона до Голямата къща. Заради пристъпите на треска отговорите ми понякога се различаваха. Тя неведнъж попита какво става със Саймън. Ако беше с будно съзнание, казвах й за червената юница и новото звездно небе. Ако пък беше замаяна, само подхвърлях, че Саймън е „другаде“ и засега аз се грижа за нея. Нито цялата истина, нито половинчатите отговори я удовлетворяваха.

Някои дни беше вяла, облягаше се на възглавниците с лице към прозореца и гледаше плъзгането на слънчевите лъчи по неравностите на завивките. Друг път беше неестествено оживена. Веднъж поиска хартия и химикалка… но повтаряше само изречението „Не съм ли пазител на брат си?“, докато ръката й не се схвана.

— Казах й за Джейсън — призна Керъл, когато й показах изписаните листове.

— Убедена ли си, че е било разумно?

— Трябваше все някога да научи. Ще го понесе, Тайлър. Не се безпокой. Даян ще се оправи. Тя винаги е била силна.

 

 

Сутринта в деня, когато щеше да се състои погребалната служба за Джейсън, аз сложих копие от последния запис във всеки плик, залепих ги и ги пуснах в случайно избрана пощенска кутия по пътя. Може би щяха да ги приберат чак след няколко дни — пощенските служби тепърва се връщаха към нормалната си работа, но там щяха да са на по-сигурно място, отколкото в Голямата къща.

Керъл бе избрала погребален дом, който не принадлежеше към никое изповедание, на една от главните улици в предградията. Джейс изпитваше презрението на разсъдливия човек към пищните погребения, но чувството за приличие на Керъл изискваше да има церемония, ако ще да е невзрачна и формална. Събра малко хора, повечето съседи, които помнеха Джейсън като дете и следяха кариерата му по случайно видени телевизионни новини и биографични бележки във всекидневниците. Скамейките се напълниха тъкмо заради позабравената му слава.

Излязох отпред за кратко прощално слово. (Даян щеше да говори по-добре, но тя още беше болна.) Казах, че Джейсън посвети живота си на стремежа към знание — не със самонадеяност, а със смирение. Той разбираше, че знанието не се създава, а се открива, то не може да бъде притежавано, а само споделяно от човек на човек, от поколение на поколение. Джейсън се включи в това споделяне и оставаше част от него. Той се вплете в мрежата на знанието.

И.Д. влезе в залата, докато още бях на подиума.

Стигна до половината на пътеката между скамейките, без да ме познае. Вторачи се за цяла минута в мен и чак тогава седна на най-близкото свободно място.

И.Д. беше още по-кльощав, обръснал бе до голо остатъците от бялата си коса. Но продължаваше да се държи като човек с власт. Костюмът идеално прилягаше на фигурата му. Скръсти ръце и царствено огледа присъстващите. Погледът му се закова в Керъл.

След края на службата Керъл стана и стоически прие съболезнованията на съседите, които се изнизваха един по един. Плака много през тези дни, но сега очите й упорито оставаха сухи в почти отчуждената сдържаност. И.Д. отиде при нея, когато всички други излязоха. Тя се наежи като котка, усетила наоколо по-едър хищник.

— Керъл… Тайлър… — обърна се към мен по-кисело.

— Синът ни е мъртъв — промълви тя. — Джейсън го няма.

— Затова съм тук.

— Дано си дошъл да изразиш скръбта си…

— Естествено.

— … а не с други подбуди. Защото той се прибра вкъщи, за да е далеч от теб. Предполагам, че знаеш.

— Знам повече, отколкото можеш да си представиш. Джейсън беше объркан…

— Джейсън изобщо не беше объркан. Аз бях с него, когато умря.

— Така ли? Интересно. Защото аз бях с него, когато беше жив.

Тя рязко отметна глава, сякаш я бе зашлевил.

— Престани, Керъл — сгълча я И.Д. — Аз отгледах Джейсън. Може да не ти харесва животът, който му дадох, но е така — аз му дадох живота и смисъла, който да търси в него.

— Аз пък го родих.

— Това е физиология, а не морален избор. Всичко, което Джейсън имаше, го получи от мен. И всичко, което знаеше, научи от мен.

— За добро или за зло…

— А сега ти си решила да ме оплюеш, защото искам да се погрижа за някои неща…

— Какви?

— Ясно ти е, че говоря за аутопсията.

— Да. Вече спомена по телефона. Но това е недостойно, а и невъзможно, откровено казано.

— Надявах се, че ще се отнесеш сериозно към моята загриженост. Очевидно не си способна на това. Аз обаче не се нуждая от твоето разрешение. Пред сградата чакат хора, които ще приберат тялото. Могат да ти представят заповед, издадена въз основа на Закона за извънредните мерки за сигурност.

Тя се отдръпна.

— Чак такава власт ли имаш?

— Нито на теб, нито на мен е оставена възможността за избор. Ще се случи независимо дали ни харесва. И е обикновена формалност. Никой няма да пострада от това. За Бога, нека запазим достойнството си и поне малко взаимно уважение. Остави ме да взема тялото на сина си.

— Не мога.

— Керъл…

— Не мога да ти предам тялото му.

— Ти не ме слушаш. Нямаш избор.

— Съжалявам, но ти не ме слушаш. Не мога да ти предам тялото му.

Той отвори уста и веднага стисна устни. Зениците му се разшириха.

— Керъл… Какво си направила?

— Няма тяло. — Нейните устни се извиха в лукава горчива усмивка. — Но не съм против да вземеш пепелта. Щом толкова настояваш.

 

 

Откарах я в Голямата къща, където съседът Емил Харди (отказал се от вестничето си, щом възстановиха електрозахранването) наглеждаше Даян.

— Поприказвахме си за доброто старо време в квартала — похвали се Харди на тръгване. — В онези години гледах как хлапетата фучат с велосипедите си. Толкова отдавна беше… А това по кожата й…

— Не е заразно, успокой се — каза му Керъл.

— Доста странно изглежда.

— Да, странно е. Благодаря ти, Емил.

Тя затвори вратата и ме погледна.

— Имам нужда от нещо за пиене. Но първо по-важните неща. И.Д. вече знае, че си тук. Трябва да заминеш и да отведеш Даян. Можеш ли да я скриеш на сигурно място, където И.Д. да не я намери?

— Мога, разбира се. Ами ти?

— За мен няма опасност. Ако иска, И.Д. нека прати хора да тършуват за съкровищата, които според него Джейсън му е отнел. Няма да намери нищо… ако ти си внимавал, Тайлър. Няма и да ми отнеме дома. С И.Д. отдавна сме сключили примирието си. Но той е способен да навреди и на тебе, и на Даян, дори ако това не влиза в намеренията му.

— Няма да му позволя.

— Тогава си събирай багажа. Може би не ти остава много време.

 

 

В деня преди „Кейптаун Мару“ да мине под Арката излязох на палубата да гледам изгрева. Самата Арка се забелязваше трудно, нейните спускащи се към морето колони се скриваха зад източния и западния хоризонт, но през този половин час преди зазоряване връхната й част очертаваше линия над нас, рязко откроена от мекото си сияние.

Перести облаци я замъглиха до средата на утрото, но всички знаехме, че още е там.

Наближаването на прехода лишаваше всекиго от спокойствие — не само пътниците, но и опитния екипаж. Занимаваха се с всекидневната си работа по поддръжката на кораба, поправяха механизми, остъргваха стара боя и нанасяха нова, но в движенията им имаше припряност, която липсваше предишния ден. Джала си изнесе пластмасов стол на палубата и седна близо до мен на завет при контейнерите, но с лице към тясната ивица море, която му се откриваше.

— Това ми е последното пътуване до другата страна — сподели той.

Заради топлото време бе облякъл развяваща се жълта риза и дънки. Разкопча ризата си, за да се напече. Извади кутийка бира от охладителя и я отвори. С всеки жест подчертаваше, че е светски човек и бизнесмен, който се отнася с еднакво пренебрежение и към шериата, и към адата на минангкабау.

— Този път няма да се върна.

Джала бе изгорил мостовете зад себе си и в буквалния смисъл, ако бе замесен в безредиците при тръгването ни от Телук Баюр. (Взривовете подозрително улесниха измъкването ни, макар че едва не пострадахме от тях.) От години прекарваше под Арката нелегални преселници и печелеше значително повече, отколкото от законния внос-износ. Казваше, че хората били по-изгоден товар от палмовото масло. Но индийците и виетнамците бяха силни конкуренти, а политическата обстановка се затягаше. По-добре било да се оттегли в Порт Магелан сега, вместо да прекара остатъка от живота си в затворническа килия на „новите реформатори“.

— Пътувал си дотам и преди?

— Два пъти.

— Трудно ли беше?

Джала вдигна рамене.

— Не вярвай на всичко, което чуеш.

До обяд мнозина от спътниците ни излязоха на палубата. Освен минангкабау корабът превозваше хора от народностите аче, тай и малая, общо се събирахме към стотина души. Каютите не стигаха и три алуминиеви контейнера в трюма бяха превърнати в спални и непрекъснато проветрявани.

Тази контрабанда на хора нямаше нищо общо с ужасите на нелегалната емиграция към Европа или Северна Америка. Хората, минаващи всеки ден под Арката, допълваха немощните преселнически програми на ООН и най-често имаха пари. Екипажът се отнасяше с уважение към нас, а и моряците бяха прекарали общо по няколко месеца в Порт Магелан, познаваха добре и съблазните, и капаните му.

Някой от тях бе очертал с мрежи малко футболно игрище и сега там имаше деца. Понякога топката падаше зад мрежите, неведнъж тупна в скута на Джала, който този ден бе настроен сприхаво.

Попитах го кога корабът ще премине от другата страна.

— Според нашия капитан, ако не променяме скоростта, ще преминем след дванадесет часа.

— Последният ни ден на Земята…

— Не пускай такива шеги.

— Казвам го в буквалния смисъл.

— И говори по-тихо. Моряците са суеверни.

— Какво ще правиш в Порт Магелан?

Джала изви вежди.

— Какво ще правя ли? Ще чукам хубави жени. А може и доста от грозните. Какво друго да правя?

Топката пак прелетя над мрежите. Този път Джала я грабна и я задържа до корема си.

— По дяволите, предупредих ви! Край на играта!

Десетина деца се притиснаха към мрежите и се разпищяха сърдито, но само Ен събра смелост, заобиколи и се изпречи пред Джала. От момчето течеше пот, гръдният му кош се свиваше и разширяваше като ковашки мях. Неговият отбор водеше с пет гола.

— Моля те, върни ни топката.

— Искаш си това ли? — Джала стана изпъчен, без да пусне топката, незнайно защо разгневен. — Искаш си я, а? Върви да си я вземеш.

Изрита я нависоко и тя цопна в синьо-зеления безкрай на Индийския океан.

Ен се вцепени смаяно, но тутакси се ядоса. Тихо и зло каза нещо на минангкабау.

Джала почервеня и шамароса хлапето толкова силно, че очилата с дебели рамки отхвръкнаха на палубата.

— Извини ми се! — каза натъртено.

Ен опря коляно в метала, стиснал клепачи. Пое си дъх хлипащо. След малко се изправи, провлече крака по палубата и намери очилата си. Намести ги на носа с изумително за мен достойнство. И отново застана пред Джала.

— Няма — каза с отслабнал глас. — Ти ми се извини.

Джала се опули и изпсува, Ен се присви. И Джала замахна повторно.

Хванах китката му във въздуха. Той ме зяпна.

— Какво правиш?! Я ме пусни.

Дърпаше си ръката, но аз не пусках.

— Не го удряй отново.

— Ще правя каквото си искам!

— Твоя воля. Само не го удряй.

— Ти… след всичко, което направих за тебе…

Тогава той ме погледна.

Не знам какво откри в изражението ми. Не знам и точно какво чувствах в този момент. Каквото и да беше, Джала се смути. Свитият му юмрук се отпусна и той посърна.

— Шибан побъркан американец — смънка под носа си. — Отивам в бюфета. — И добави натъртено за малката тълпа от деца и моряци, която се събра около нас. — Където мога да се надявам на спокойствие и уважение!

Ен още ме гледаше, отворил уста.

— Съжалявам, че стана така — казах му.

Той кимна.

— Не мога да ти върна топката.

Ен докосна ударената си буза.

— Няма нищо.

На вечеря в моряшката столова, когато оставаха няколко часа до преминаването, разказах на Даян за дребното произшествие.

— Не помислих какво правя. Просто ми се стори… очевидно. Като рефлекс. От Четвъртата възраст ли е?

— Може би. Подтик да защитиш жертва, особено дете, и то на мига. И аз съм го чувствала. Предполагам, че марсианците са го вложили в прекрояването на нервната система… ако наистина умеят да насочват толкова сложни чувства. Жалко, че Ун Нго Уен не е тук да ни обясни. Или Джейсън. Ти като принуда ли го преживя?

— Не.

— Изглеждаше ли неправилно или неуместно?

— Не… Смятах, че постъпвам както е редно.

— Но не би го направил преди процедурата?

— Може би щях да го направя. Или поне да поискам. Най-вероятно щях да се двоумя, докато вече стане късно.

— Значи не си недоволен.

Бях по-скоро изненадан. Даян ми казваше, че реакцията е колкото моя, толкова и на марсианските биотехнологии, и май беше вярно… но тепърва трябваше да свиквам. Като при всеки друг преход (от детството в юношеството, от юношеството в зрелостта) имах да осмислям нови необходимости, нови възможности и клопки, нови съмнения.

За пръв път от много години отново бях непознат за самия себе си.

 

 

Привършвах с изнасянето на багажа, когато Керъл слезе леко пийнала, с халтави движения. Носеше картонена кутия с надпис „Спомени (училище)“.

— Трябва да вземеш и това. То беше на майка ти.

— Керъл, ако е ценно за тебе, задръж го.

— Благодаря, но вече си взех каквото исках.

Вдигнах капака и надникнах вътре.

— Писмата.

Анонимните писма до Белинда Сътън, девическото име на майка ми.

— Да. Значи си ги виждал. Прочете ли ги?

— Всъщност не. Само колкото да се уверя, че са любовни писма.

— О, Господи, колко сладникаво звучи! Предпочитам да ги наричам „обожание“. Ако ги прочетеш внимателно, ще се убедиш, че са доста целомъдрени. По онова време майка ти се срещаше с баща ти и не би могла да ги покаже на него — та той също й пращаше писма. Затова сподели тайната с мен.

— Тя никога ли не научи кой ги е писал?

— Никога.

— Сигурно й е било любопитно.

— То се знае. Но тогава вече беше сгодена за Маркъс. Започнаха да се срещат, когато Маркъс и И.Д. подхващаха първия си бизнес — произвеждаха стратосферни балони. Аеростатите още бяха за тях малко налудничава измишльотина. Белинда наричаше Маркъс и И.Д. „братя Цепелин“. Е, ние с нея пък станахме „сестри Цепелин“. Точно тогава и аз започнах да флиртувам с И.Д. И поне донякъде, Тайлър, целият ми брак не беше нищо повече от опит да запазя приятелството на майка ти.

— А писмата…

— Интересно, нали? Пазила ги е толкова години. Накрая я попитах защо не ги е изхвърлила отдавна. „Защото са искрени“ — отговори ми тя. Получи последното седмица преди сватбата си. А година по-късно аз се омъжих за И.Д. Дори като семейни двойки бяхме неразделни, не ти ли е казвала? Отивахме на почивка заедно, ходехме на кино заедно. Белинда дойде в болницата, когато се раждаха близнаците, а аз я чаках пред вратата, когато донесе теб от болницата. И всичко свърши след катастрофата на Маркъс. Твоят баща, Тайлър, беше чудесен човек — земен, забавен… единственият, който успяваше да разсмее И.Д. Но твърде безразсъден. Белинда беше смазана от смъртта му. И не само емоционално. Маркъс беше профукал почти всичките им спестени пари, а Белинда трябваше да изплаща ипотеката на къщата в Пасадина. Затова щом И.Д. се премести на изток и купихме това място, беше съвсем естествено да я поканя в малката къща.

— Като икономка на Голямата — вметнах аз.

— Тази идея беше на И.Д. Аз само исках Белинда да е наблизо. Моят брак не потръгна толкова добре, даже обратното. По онова време Белинда беше единствената ми приятелка. Споделях с нея почти всичко. — Керъл се засмя. — Почти…

— И защо искаш тези писма? Като част от годините ви заедно ли?

Тя ми се хилеше като на дебил.

— Не, Тайлър, вече ти казах. Те са мои. — Усмивката й стана по-студена. — Не ме гледай толкова втрещено. Не съм срещала по-крайна хетеросексуална жена от майка ти. Просто имах лошия късмет да се влюбя в нея. И то толкова безнадеждно, че бях готова на всичко, дори да се омъжа за човек, който от самото начало ми беше малко противен, само и само да остана до нея. И през цялото това време, Тайлър, за толкова години не й казах какво чувствам. Радвах се, че пазеше писмата, макар и да си мислех, че е малко опасно, все едно да държиш експлозив пред очите на всички. Доказателството колко съм глупава. В деня, когато майка ти умря, малко се уплаших и се опитах да скрия кутията. Не ми стигна воля да унищожа писмата. А след развода с И.Д. вече нямаше кого да лъжа и си ги взех. Защото винаги са си били мои.

Не знаех какво да кажа. Керъл печално поклати глава и хвана раменете ми с крехките си ръце.

— Не се разстройвай. Светът е пълен с изненади. Всички се раждаме непознати и за самите себе си, и за останалите, рядко се случва някой да ни запознае.

 

 

Четири седмици аз и Даян бяхме в мотел във Върмонт, за да се грижа за нея, докато оздравее напълно.

Поне телесно. Душевната травма от ранчото на Кондън и случилото се след това я лишаваше от сили и я караше да се затвори в себе си. Даян затвори очи в свят, който наглед отиваше към края си, и ги отвори отново в свят, където не си намираше мястото. Аз не можех да го направя вместо нея.

Опитвах се да я подкрепям ненатрапчиво. Обяснявах, ако беше нужно, не исках нищо и отрано я уверих, че не очаквам да бъда възнаграден.

Интересът й към променения свят се събуждаше постепенно. Питаше за слънцето, на което бе върната кротостта, и аз й преразказах наученото от Джейсън: мембраната на Ускорението си остава, макар че затварянето ни във времето е свършило. Тя продължава да пази Земята, като свежда смъртоносното излъчване до имитация на слънчевата светлина, необходима за глобалната екология.

— Но защо я бяха изключили за седем дни?

— Само намалиха защитата, не я премахнаха. За да мине нещо през мембраната.

— Онова в Индийския океан?

— Да.

Тя ме помоли да пусна записа от последните часове на Джейсън и плака, докато слушаше. Попита за пепелта му — И.Д. ли е взел урната или Керъл я е задържала? (Нито едното, нито другото. Керъл сложи урната в ръцете ми и поиска да постъпя с нея както аз реша. „Тайлър, ужасната истина е, че ти го познаваше по-добре. За мен Джейсън беше като шифър. Син на баща си. Ти обаче беше негов приятел.“)

Гледахме как светът се преоткрива. Най-сетне масовите погребения приключиха, а съкрушените и наплашени оцелели започнаха да се убеждават, че планетата отново има бъдеще, колкото и необичайно да се окаже то. За нашето поколение обратът беше зашеметяващ. Бремето на неизбежната гибел се смъкна от раменете ни и какво щяхме да правим без него? Сега, когато не бяхме обречени, а само смъртни?

Видеозапис от Индийския океан ни показа гигантската структура, която се бе загнездила в планетата, а морската вода още се изпаряваше, щом докоснеше чудовищните опори. Хората започнаха да я наричат Арката не само заради формата — от морето се завръщаха кораби с истории за изгубени навигационни фарове, странен климат, лудешки въртящи се стрелки на компаси и диви брегове, където не би трябвало да има никакъв континент. Различни държави веднага изпратиха бойни флоти. Изповедта на Джейсън намекваше за истината, но я бяхме чули само аз, Даян и още десетина посветени, които я получиха по пощата.

Даян започна да се упражнява по малко всеки ден. Тичаше по отъпкана пътека зад мотела, щом времето захладнееше, и се връщаше с дъх на паднали листа и горящи дърва. Апетитът й се възвръщаше едновременно с подобряването на менюто в закусвалнята. Отново доставяха хранителни продукти и икономиката на страната се размърда със скрибуцане.

Научихме, че и Марс е бил освободен от Ускорението. Двете планети си разменяха съобщения. Когато произнасяше реч от рода на „да бъдем единни под флага“, президентът Ломакс дори намекна, че е възможно възобновяването на програмата за пилотирани кораби. Първата крачка към постоянна връзка с нашата „сродна планета“, както я нарече с подозрително въодушевление.

Разговаряхме за миналото. Разговаряхме и за бъдещето.

Но никой не се хвърли в прегръдката на другия.

Познавахме се или твърде добре, или съвсем слабо. Имахме минало, не достигаше настояще. А Даян се измъчваше от опасенията си за Саймън, изчезнал край Манасас.

— Той едва не те остави да умреш — напомних аз.

— Не беше нарочно. Той не е лош човек. Знаеш това.

— Значи е опасно наивен.

Даян притвори клепачи в размисъл.

— Когато бяхме в „Храма на Йордан“, пастор Боб Кобъл обичаше да повтаря един израз: „Душата му възклицаваше към Бог.“ Това най-точно описва Саймън. Но можем да съкратим изречението — „Душата му възклицаваше“. И тогава важи за всички ни. За мен и теб, Саймън и Джейсън. Дори за Керъл. Дори за И.Д. Когато хората започнат да осъзнават колко е необятна вселената и колко кратък е човешкият живот, душите им възклицават. Понякога е вопъл на радост. Мисля, че такъв беше Джейсън — ето това не разбирах у него. Той имаше дарбата да благоговее. Но за повечето от нас вопълът е на ужас. Ужасът от безследната гибел, от безсмислието. Душите ни възклицават — може би към Бог или само за да нарушат тишината. Мисля, че вопълът, който се изтръгваше от душата на Саймън, беше най-чистият човешки звук. Но той не умее да преценява хората и наистина е наивен. Затова мина през толкова разновидности на вярата — „Новото царство“, „Храма на Йордан“, ранчото на Кондън… Каквото и да е, само словата да са прости и откровени, да придават значимост на човешкото битие.

— Дори ако така те погуби?

— Не съм казала, че е мъдър. Твърдя обаче, че не е зъл.

След време се научих да разпознавам тези разсъждения на човек в Четвъртата възраст. С поглед отстрани, но и съпричастие. С близост и безпристрастие. Не ми беше неприятно, но понякога косъмчетата по тила ми настръхваха.

 

 

Скоро след като уверих Даян, че е напълно оздравяла, тя пожела да замине. Попитах я накъде ще тръгне.

Била длъжна да намери Саймън. И да си „уредят отношенията“ по един или друг начин. Все пак още бяха женени. За нея не беше безразлично дали е жив или мъртъв.

Напомних й, че няма пари, нито къде да живее. Даян отвърна, че все някак ще се справи. Накрая й дадох една от кредитните карти, които ми остави Джейсън, но предупредих, че нищо не мога да гарантирам — нямах представа кой покрива направените разходи, какъв е кредитният лимит, нито дали някой ще успее да проследи Даян по плащанията.

Тя попита как да се свърже с мен.

— Просто се обади.

Знаеше номера, който поддържах от толкова години, и носех телефона навсякъде, колкото и рядко да звънеше.

Откарах я до местната автогара и тя се скри в тълпата туристи, които още не можеха да си тръгнат след края на Ускорението.

 

 

Телефонът звънна шест месеца по-късно, когато по първите страници на вестниците още имаше грамадни заглавия за „новия свят“, а по кабелните мрежи показваха кадри от каменист и див голям нос в морето „някъде отвъд Арката“.

Дотогава стотици големи и малки кораби бяха преминавали под Арката. Някои возеха добре оборудвани научни експедиции, одобрени от ООН, ескортирани от американски военен флот и с неизменните журналистически екипи на борда. Други бяха наети от частни организации. Имаше и траулери, които се връщаха в пристанищата си с пълни трюмове, а на тъмно уловът им можеше да мине и за треска. Естествено това беше абсолютно забранено, но преди някой да наложи контрол, азиатските пазари се напълниха с „аркова треска“. Оказа се и годна за ядене, и много хранителна. Джейсън би казал, че фактите са пред очите ни — щом направиха ДНК анализ на рибата, откриха в генома белези за далечни земни предшественици в произхода й. Новият свят не само беше гостоприемен, но изглеждаше и населен с живот, който е напълно съвместим с човечеството.

— Открих Саймън — съобщи ми Даян.

— И какво?

— Живее в селище от каравани до Уилмингтън. Изкарва по малко пари с поправки на велосипеди, тостери и други домашни дреболии. Иначе разчита на социални помощи и ходи в малка църква на петдесетници.

— Зарадва ли ти се?

— Не спря да ми се извинява за онова, което се случи в ранчото на Кондън. Каза, че искал да поправи стореното. Попита с какво би могъл да ми улесни живота.

Стиснах малкия телефон с излишна сила.

— Ти какво отговори?

— Че искам развод. Той се съгласи. И каза още нещо — променила съм се, имало нещо ново в мен. Не можел да го определи, но май не му хареса.

Дали Саймън не бе надушил повей от адските огньове?

— Тайлър… — промълви Даян. — Толкова ли съм се променила?

— Всичко се променя.

 

 

Изниза се още година до следващия ни важен разговор. Живеех в Монреал, отчасти и благодарение на фалшивите документи, с които ме снабди Джейсън. Чаках да потвърдят статута ми на емигрант и помагах в една поликлиника в Утремон.

Дотогава бяха изяснени основните факти за Арката. Те смущаваха умовете на всички, които я възприемаха като статична машина или обикновена „врата“. Ако човек я видеше с очите на Джейсън — като сложна осъзната цялост, способна да осмисля и направлява събитията в своя обсег, — всичко ставаше далеч по-ясно.

Арката съединяваше два свята, но само за кораби, които минаваха под нея от юг.

За вятъра, океанското течение, прелетната птица Арката не беше нищо повече от две опори между Индийския океан и Бенгалския залив. Всички те минаваха безпрепятствено, както и корабите, плаващи от север на юг.

Но когато корабът пресичаше екватора от юг на деветдесет градуса източна дължина, накрая хората на палубите му се озъртаха към Арката от незнайно море под непознато небе на неизчислими светлинни години от Земята.

Даян ми каза, че делото за развода е приключило. Нямала работа и не знаела какво да прави.

— Мислех си да дойда при теб… — подхвърли с неприсъща за Четвъртата възраст плахост, поне в моите представи. — Ако си съгласен. Честно казано, ще имам нужда от малко помощ да си намеря жилище и да се заема отново с живота си.

Аз й намерих работа в поликлиниката и подадох от нейно име молба за постоянно жителство.

 

 

Това беше особено, бавно, старомодно (или наполовина марсианско) ухажване — Даян и аз се преоткривахме като съвсем други хора. Нито се задушавахме в хватката на Ускорението, нито бяхме деца, сляпо търсещи утеха. И най-сетне, в зрелостта си се влюбихме.

В онези години населението на Земята надхвърли осем милиарда души. И от този прираст набъбваха предимно свръхградовете като Шанхай, Джакарта, Манила, Лагос, Киншаса, Найроби, Малуту, Каракас, Ла Пас, Тегусигалпа — всички осветени от огньове и обвити в смог развъдници на човечеството, И десет Арки нямаше да стигнат, за да поемат този прираст, но пренаселването тласкаше неспирен поток от преселници, бегълци и „първопроходци“, мнозина от тях натъпкани в трюмовете на незаконно промъкващи се кораби. Често се случваше някои да стигнат до Порт Магелан мъртви или умиращи.

Порт Магелан беше първото селище с име в новия свят. Дотогава имаше грубовати карти на голяма част от планетата, съставени по снимки от самолети. Порт Магелан бе разположен в източния край на континент, който някои наричаха Екватория. Вторият, още по-обширен, заемаше северния полюс и се спускаше до умерената зона. Южните морета гъмжаха от отделни острови и цели архипелази.

Климатът беше мек, въздухът — чист, притеглянето — 95,5 процента от земното. И двата континента бяха рогове на изобилието, очакващи някой да ги изсипе. Моретата и реките бяха пълни с риба. В бордеите на Дуала и Кабул се носеха легенди, че човек можеше да си набере вечерята от великанските дървета на Екватория и да се приюти през нощта между корените им.

Само че не можеше. Порт Магелан беше територия под управлението на ООН и редът се поддържаше от войници. В никнещите около него схлупени квартали цареше опасен хаос. Но на стотици километри в двете посоки брегът беше осеян с благоденстващи рибарски села, а около лагуните на Рийч Бей и Оси Харбър вече се строяха хотели. Надеждата за безплатна плодородна земя караше заселници да проникват все по-навътре в долините на Бялата река и Нова Иравади.

Но най-разтърсващата новина от новия свят беше намирането на втората Арка, разположена от другата страна на планетата, недалеч от южните краища на сушата. През нея се стигаше до още един свят — според първите съобщения мъничко по-неприветлив, а може просто да не бе свършил дъждовният сезон.

 

 

— Сигурно има и други като мен — рече ми Даян пет години след края на Ускорението. — Иска ми се да се срещна с тях.

Аз й бях дал моето копие от марсианския архив — необработен превод, съхранен в модули памет. Тя ги прерови със същото усърдие, което някога влагаше във викторианската поезия и писанията на „Новото царство“.

Ако Джейсън бе успял, значи на Земята имаше и други хора в Четвъртата възраст. Но да издадат присъствието си би означавало да си купят билет първа класа за някой федерален затвор. Правителството на Ломакс покри със строга секретност всичко свързано с Марс, а службите му за сигурност получиха безгранични полицейски правомощия по време на икономическите кризи, редуващи се след края на Ускорението.

— Ти обмисляш ли го понякога? — попита тя предпазливо.

Искаше да знае решил ли съм да премина в Четвъртата възраст. Да си инжектирам доза прозрачна течност от стъклениците, които съхранявахме в стоманен сейф, скрит зад гардероба в нашата спалня. Разбира се, мислех за това. Така щяха да намалеят разликите помежду ни.

Дали исках? Осъзнавах невидимото пространство между нас, но не се боях от него. Понякога нощем се взирах в сериозните й очи и го ценях още повече. То беше клисурата, подтикнала ни да прокараме мост над нея, а ние бяхме съградили хубав и здрав мост.

Гладките й пръсти се плъзнаха по моята загрубяваща кожа — едва доловимо напомняне, че времето не спира и някой ден ще се нуждая от лечението, дори ако не съм зажаднял за него.

— Засега не — казах на Даян.

— А кога?

— Когато съм готов.

 

 

След Ломакс за президент бе избран Хюз, а после — Чайкин. Все ветерани на политиката от годините на Ускорението. За тях марсианските биотехнологии бяха новото подобие на атомна бомба, което засега оставаше изцяло във властта им и го пазеха като собственици. Първото дипломатическо послание на Ломакс към Петте републики на Марс беше молба да не включват такава информация в некодираните си предавания за Земята. Обоснова се с убедителни доводи за въздействието, което тези технологии могат да имат в един политически разделен и често обхванат от насилие свят (посочи като пример и гибелта на Ун Нго Уен). Марсианците бяха готови да му угодят поне временно.

Но дори този ограничен контакт с Марс пораждаше раздори. Петте републики с тяхната икономика на равенството превърнаха посмъртно Ун Нго Уен в нещо като символ на новото профсъюзно движение, надигнало се из целия свят.

 

 

Даян отиде в Щатите за погребението на И.Д. почти единадесет години след като я спасих от ранчото на Кондън.

Научихме за смъртта му от новинарските емисии. В некролозите се споменаваше мимоходом, че бившата му съпруга Керъл е починала шест месеца по-рано — още една печална вест. Керъл бе престанала да говори с нас по телефона от десетина години. Смяташе, че е прекалено опасно. Стигало й да знае, че сме живи и здрави. А и нямало за какво да си бъбрим.

На възпоменателната служба Даян внимавала да не издаде коя е. Присъствали мнозина от съратниците му в коридорите на властта, сред тях и министърът на правосъдието, и вицепрезидентът. Но вниманието й привлякла непозната жена на задните редове, която също я стрелкала с поглед.

— Знаех, че е в Четвъртата възраст, но не разбирам как познах. Изражението й, външността, по която не личеше на колко години е… но имаше и друго, като размяна на безмълвни сигнали между нас.

След края на церемонията Даян отишла при нея и попитала откъде е познавала И.Д. „Всъщност не го познавах лично — отговорила жената. — Бях изследовател в «Перихелий» по времето на Джейсън Лоутън. Името ми е Силвия Тъкър.“

За мен звучеше познато. Силвия Тъкър беше в групата антрополози, които работеха с Ун Нго Уен в комплекса във Флорида. Тя се държеше по-приветливо от повечето наети в проекта учени и допусках, че е възможно Джейсън да й се е доверил.

— Разменихме си адреси в електронната поща — добави Даян. — Не казахме нито дума за Четвъртата възраст. Но и двете знаехме. Изобщо не се съмнявам.

Не си пишеха, но понякога Даян получаваше подбрани новини от адреса на Силвия Тъкър.

Химик от фирма в Денвър арестуван от службите за сигурност и задържан за неопределено време.

Гериатрична клиника в Мексико Сити закрита по заповед на федералното правителство.

Професор по социология от Калифорнийския университет загинал в пожар, „за който има подозрения, че е причинен умишлено“.

И така нататък.

Не проявих небрежността да запазя списък с имената и адресите на хората, на които разпратих пликовете след смъртта на Джейсън, и се бях постарал да не ги запомня. Но ми се струваше, че някои от имената са ми известни.

— Тя ни казва, че са ги подгонили — промълви веднъж Даян. — Правителството е тръгнало на лов за хората в Четвъртата възраст.

Цял месец обсъждахме какво да правим, ако и ние станем прицел на подобно внимание. Ломакс и наследниците му разпростряха пипалата на полицейщината си из целия свят. Къде да бягаме?

Хрумваше ни само един убедителен отговор. Едно-единствено място, където службите за сигурност нямаха такава власт, а мрежата за проследяване не действаше. Обмислихме плановете си, получихме международни паспорти, открихме банковата сметка, съставихме маршрут през Европа до Азия и отложихме всичко.

Даян получи последно съобщение от Силвия Тъкър, състоящо се от една дума: „Тръгвай.“

И ние тръгнахме.

 

 

По време на полета до Суматра Даян попита:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

Взех решението няколко дни по-рано, докато се бяхме притаили в Амстердам — още се опасявахме, че са ни проследили, че паспортите са белязани и ще ни конфискуват марсианските препарати.

— Да. Сега. Преди да преминем отвъд.

— Сигурен ли си?

— Повече няма накъде.

Не бях сигурен, но го исках. Най-после имах желанието да загубя каквото може да се изгуби и да приема онова, което мога да придобия.

Пристигнахме в Паданг и наехме стая на третия етаж в хотел, построен в колониален стил, където нямаше да се набиваме на очи поне за малко. Казах си, че всеки пада и все някъде стъпва на земята.