Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (10)

Под кожата

Научавах много за „Перихелий“ от своите пациенти (учените бяха по-приказливи от чиновниците), но и от семействата на служителите, които постепенно се отказваха от своите все по-безполезни медицински осигуровки и започваха да идват в нашата клиника. Докато се опомня, вече трябваше да се справям с голямото натоварване на семеен лекар. Повечето ми пациенти бяха вникнали задълбочено в истината за Ускорението и я приемаха с храброст и решителност.

— Оставяме си цинизма пред портала — каза ми един програмист. — Знаем, че сме дошли тук да свършим нещо важно.

Достойно за възхищение… и заразително. Скоро се смятах за част от общността, която се трудеше, за да разшири зоната на човешкото влияние в бушуващия водопад на времето извън Земята.

В някои почивни дни се качвах в колата и подкарвах към „Кенеди“, за да гледам изстрелването на ракетите — усъвършенствани „Атлас“ и „Делта“ се устремяваха с рев в небето от гората построени наскоро стартови площадки. Случваше се и Джейсън да загърби за малко работата и да дойде с мен. Ракетите носеха автоматични сонди за събиране на данни.

Спускаемите апарати накрая цопваха в Атлантика или полека лягаха под парашутите си в солената пустош на запад и от тях получавахме новини за света отвъд.

Аз харесвах величавата гледка. А Джейсън споделяше, че го увлича времевото противоречие — малките апарати оставаха седмици или дори месеци извън обвивката на Ускорението, измерваха разстоянието до отдалечаващата се Луна или обема на раздуващото се Слънце, но се връщаха на Земята същия следобед — вълшебни бутилки, препълнени с повече време, отколкото уж можеха да поберат.

А когато ги отпушваха, из коридорите на „Перихелий“ неизбежно плъзваше мълва — гама-лъчението е по-интензивно, явно е имало избухване сред звездните ни съседи; нови ивици по Юпитер от топлината, с която Слънцето насища необузданата му атмосфера; грамаден кратер на Луната, която вече обръща и тъмната си половина към нас.

Веднъж през декември Джейсън ме заведе в конструкторски цех, където сглобяваха макет на спускаем апарат за Марс. Заемаше алуминиева платформа в едно ъгълче на огромното помещение. Наоколо създаваха или подлагаха на тестове други прототипове. Казах си, че устройството е озадачаващо малко — черна кутия на буци и с реактивно сопло в единия край, не по-голяма от кучешка колибка. Джейсън обаче преливаше от бащинска гордост.

— Накратко казано, състои се от три части; йонния двигател и реактивната му маса, бордовите навигационни системи и полезния товар. Двигателят е най-тежък. Липсва комуникационен модул — корабчето няма да се свързва със Земята, защото не е необходимо. Навигационните програми са много и се допълват взаимно, а се побират в хардуер колкото мобилен телефон, захранван от слънчеви батерии.

Соларните панели не бяха сложени, но на стената имаше скица на целия апарат — кучешката колибка се бе превърнала във водно конче, сякаш изобразено от Пикасо.

— Не ми изглежда толкова мощно, че да стигне до Марс.

— Проблемът не е в мощността. Йонните двигатели са слаби, но упорити. Ето това ни е нужно — проста, яка, издръжлива технология. Рискът е в навигационната система, която трябва да работи самостоятелно. Когато едно тяло мине през обвивката на Ускорението, получава „времеви тласък“ — неточен термин, но дава някаква представа. Скоростта му нараства, то се нагрява — от наша гледна точка, разбира се. Разликата е огромна. Дори мъничка промяна на скоростта или траекторията при изстрелването заради по-бурен вятър или мудна горивна помпа… и става невъзможно да предвидим кога апаратът ще излезе в открития космос.

— Защо е толкова важно?

— Защото и Марс, и Земята се движат по елипсовидни орбити, и то с различна скорост. Няма начин да изчислим предварително взаимното разположение на планетите в мига, когато корабът ще излезе от обвивката. Значи машината трябва сама да намери Марс в претъпканото с обекти небе и да си изчисли траекторията дотам. Затова са ни нужни умен приспособим софтуер и здрав издръжлив двигател. За щастие вече разполагаме с тях. Машинката е страхотна, Тайлър. Наглед не е нищо особено, но вътре е прекрасна. Ако не й се случи нищо лошо по пътя, рано или късно ще изпълни задачата си и ще се настани в орбита около Марс.

— А после?

Джейсън се усмихна.

— Стигнахме и до същината. Виж това.

Отвори капак отпред и аз надникнах в защитена камера, цялата на шестоъгълни килийки като кошер. Във всяка ниша беше сложен черен овал. Цяло гнездо яйца с цвят на абанос. Джейсън извади едно и то се побра на дланта му.

— Ще ги разпръснем в атмосферата на Марс. На определена височина от корпуса ще излязат стабилизаторчета. Разпръскването им около полюсите или на екватора ще зависи от конкретната цел — солена ледена каша под повърхността или твърд лед. Но процесът е горе-долу един и същ. Да речем, че те са подкожни игли, с които ще инжектираме живот на планетата.

Както знаех, този „живот“ щеше да се състои от микроби, създадени с генно инженерство. От тях се очакваше преди всичко да подготвят почвата, да благоденстват, докато стареещото светило нагрява марсианската повърхност и освобождава уловените в нея газове и вода. Щяха да ги последват напълно променени синьо-зелени водорасли — прости машинки за фотосинтеза. После и по-сложни форми на живот, способни да се възползват от околната среда, която им подготвяха първите апарати. И в най-добрия случай Марс щеше да си остане пустиня — цялата му вода едва би стигнала за плитки възсолени несигурни езера… които току-виж се окажат достатъчни. За да има още едно трудно за обитаване място извън пашкула на Земята, където да се преселят хора и да изживеят сто милиона века през всяка наша година. На нашите марсиански братовчеди може би щеше да им стигне времето, за да разгадаят тайните, които ние човъркахме безплодно.

На Марс щяхме да сътворим (или да оставим еволюцията да сътвори вместо нас) раса от спасители.

— Не е за вярване, че наистина ни е по силите…

— Още не се знае. Нищо не е предрешено. Но имаме една могъща сила на наша страна.

— Времето?

— Не. То е само полезен лост в ръцете ни. Действената сила е животът. В абстрактния му смисъл — възпроизводство, еволюция, усложняване. Начинът, по който животът се е намествал във всякакви пролуки и процепи, оцелявал е чрез неочакваното. Разчитам на този процес, защото той е неумолим. Дали ще ни спаси? Не знам. Но поне има голяма вероятност. — Джейсън се подсмихна. — Ако ти беше председател на някоя от бюджетните комисии в Конгреса, нямаше да съм толкова откровен.

 

 

И. Д. Лоутън дойде във Флорида три месеца след Нова година, тъкмо когато симптомите на Джейсън се проявиха отново след дълго подобрение.

В началото Джейс ми бе описал състоянието си неохотно, но изчерпателно. Преходно усещане за слабост и изтръпване в ръцете и краката. Смущения в зрението. От време на време — замайване. Рядко напикаване. Никой симптом не го превръщаше в инвалид сам по себе си, но бяха зачестили и повече не можеше да ги пренебрегва.

Казах му, че може да се дължат на какво ли не, но и той като мен изглежда знаеше, че най-вероятно има неврологични смущения.

И двамата си отдъхнахме, когато по кръвните проби му откриха множествена склероза. Вече десет години болестта се поддаваше на лечение или поне не се влошаваше. Една от дребните неволни шеги на Ускорението беше появата му едновременно със сериозни пробиви в медицината, опиращи се върху изследванията на белтъчините. Не се знаеше дали моето и на Джейс поколение е обречено, но нямаше да ни довършат множествената склероза, болестта на Паркинсон, диабетът, ракът на белите дробове или болестта на Алцхаймер. Последното поколение в развитите държави щеше да бъде и най-здравото.

Не всичко беше толкова просто. При почти пет на сто от болните от множествена склероза нямаше никакво подобрение от предписаните им склеростатини или друго лечение. Лекарите все по-често говореха, че трябва да се търси причинителят и на друга болест с подобни симптоми.

Но отначало лечението на Джейсън потръгна, както се надявах. Предписах му минимални дози „Тремекс“ и оттогава симптомите изобщо не се проявяваха. Поне до седмицата, когато И.Д. ни се стовари в „Перихелий“ с цялата деликатност на тропическа буря, разпиляла помощници на конгресмени и пресаташета из коридорите като подмятани от вятъра боклучета.

И.Д. олицетворяваше Вашингтон, ние — Флорида. Той беше представител на администрацията, ние се занимавахме с наука и конструиране. Джейс пък бе заседнал неустойчиво по средата. Общо взето, от него се искаше да налага волята на комитета по планиране, но толкова често се опълчваше срещу бюрократите, че хората от научните отдели престанаха да говорят, че бил „под крилото на татко“, а вместо това започнаха да го черпят, когато бяха заедно на кръчма. Джейс сподели с мен какви главоболия му създава И.Д. — не му стигало, че проектът „Марс“ вече се осъществява, опитвал да се бърка и във всяка подробност, често от политически интерес. Понякога давал поръчки на съмнителни изпълнители, за да си осигури подкрепата на Конгреса. Колегите ни в „Перихелий“ се присмиваха на И.Д. зад гърба му, но нямаха нищо против да се здрависват с него, когато дойдеше да ни проверява.

Връхната точка в тазгодишното посещение на видните особи беше обща среща в голямата зала. Джейсън стана да каже няколко думи в началото. Взрях се в него — лявата му ръка висеше покрай бедрото, той се завъртя непохватно, за да стисне ръката на баща си.

Кратко и любезно даде думата на И.Д. и пак се шмугна сред групичката светила в дъното на сцената. И.Д. бе навършил шестдесет години в седмицата преди Коледа, но приличаше на петдесетгодишен здравеняк с плоския си корем и по военному късо подстриганата прошарена коса. Все едно слушах от устата му слово в предизборна кампания — похвали правителството на Клейтън за прозорливостта, служителите на фондацията за тяхната отдаденост на „мечтата, сбъдвана тук“, сина си за „вдъхновеното ръководство“, инженерите и техниците за „осъществяването на мечтата и — ако постигнем успех — за вдъхването на живот на една безплодна планета, даряването на надежда за този свят, който наричаме свой дом“. Оживени ръкопляскания, махане с ръка, вълча усмивчица и… свитата и охраната му го отмъкнаха нанякъде.

Намерих Джейс час по-късно в трапезарията на шефовете. Седеше до малка маса и се преструваше, че се е зачел в разпечатка от „Астрофизически бюлетин“.

Настаних се срещу него.

— Колко зле е положението?

Той се усмихна бегло.

— Нали не питаш за нашествието на баща ми?

— Знаеш за какво те питам.

Джейсън заговори по-тихо.

— Пия си лекарството по часовник, всяка сутрин и вечер. Но пак се почна. Боцкане и изтръпване в лявата ръка и левия крак. Сега е по-зле от всякога. Все едно пускат ток в половината ми тяло.

— Ще отделиш ли време да наминеш в клиниката?

— Имам време, но… — Очите му блеснаха. — Може и да не съм в състояние. Не искам да те стряскам, обаче много се радвам, че влезе да ме потърсиш. В момента не знам дали ще се задържа на краката си. Успях да се довлека тук след речта на И.Д. и сега ми е ясно, че ако се изправя, ще тупна на пода. Тай… не мога да ходя.

— Ще повикам някого да помогне.

Джейсън изопна рамене.

— В никакъв случай! Ако е нужно, ще седя тук, докато остане само нощната охрана.

— Що за глупости…

— Или ти ще ми помогнеш да стана, но без да се набиваме на очи. До клиниката са двайсет-трийсет метра. Ако ме хванеш подръка и се тътрим небрежно, ще стигнем там, без да привличаме излишно внимание.

Накрая се съгласих не защото харесах представлението, а защото май нямаше друг начин да го замъкна в кабинета си. Хванах го за лявата ръка, той се подпря с дясната на масата и се избута нагоре. Прекосихме трапезарията, без да залитаме, но как да скрием, че левият крак на Джейсън се провлачваше? За късмет никой не ни погледна. В коридора продължихме покрай стената, за да не личи чак толкова.

Пред входа на клиниката вече бях поел почти изцяло тежестта на тялото му. Пак ни провървя — Моли Сийгръм не беше в приемната. Помогнах на Джейс да се намести на кушетката в един от кабинетите, върнах се в приемната и оставих бележка на Моли никой да не ни безпокои.

Заварих Джейс със сълзи по бузите.

— Що за шибан ужас… — Стараеше се да не срещне погледа ми. — Нищо не можех да направя. Съжалявам.

Джейсън се бе напикал.

 

 

Помогнах му да облече болнична нощница, изплакнах дрехите му на чешмата и ги проснах да съхнат до осветен от Слънцето прозорец в склад, където никой не се отбиваше. Нямаше пациенти и аз пуснах Моли да си върви по-рано.

Джейсън се поопомни.

— Ти ми каза, че болестта се поддава на лечение. Какво се обърка?

— Джейс, наистина е лечима. При повечето пациенти през повечето време. Но има и изключения.

— И аз съм от изключенията, така ли? Спечелих в лотарията на лошите новини?

— Имаш нова криза. Състоянието е типично за болестта, когато няма лечение — периоди на влошаване се редуват с ремисии. Може би лекарствата ти действат по-бавно. Понякога е необходимо да се натрупат над определено количество в организма, и то за дълго, за да бъде траен ефектът.

— Ти ми написа първата рецепта преди половин година. И сега съм по-зле.

— Нищо не пречи да ти предпиша друг склеростатин, да видим дали ще има по-голяма полза от него. Но по химически състав те са твърде близки.

— Значи ползата няма да е голяма.

— Не се знае. Ще опитаме преди да се откажем от това средство.

— И ако не помогне?

— Ще престанем да говорим за излекуване и ще обсъждаме как поне да възпрем болестта. Дори без лечение множествената склероза рядко е равносилна на смъртна присъда. Обичайното поддържащо лечение се състои в коктейл от противовъзпалителни вещества, инхибитори на конкретни протеини и някои стимуланти на нервната система.

— Добре. Чудесно. Започвай да пишеш.

— Не е толкова просто. Може да има и странични ефекти.

— Например?

— Понякога — нищо. Друг път — психически смущения като лека депресия или внезапни маниакални състояния. И обща телесна слабост.

— Но ще изглеждам нормален, нали?

— Да се надяваме. — „Засега — добавих мислено — и още десет-петнайсет години.“ — Само че това е като умерено натискане на спирачките, не рязко спиране. Болестта ще се влоши, ако живееш достатъчно дълго.

— Но ми даваш поне десетина години, така ли?

— Доколкото има нещо сигурно в моята професия.

— Десет… — проточи той замислено. — Милиард години навън. Зависи как ги смяташ. Току-виж ми стигнат. Би трябвало да стигнат, а?

Не го попитах за какво трябва да му стигне времето.

— Но преди това…

— Тайлър, не искам никакво „преди това“. Не бих си позволил да се откъсна от работата, а и никой не бива да научи.

— Няма от какво да се срамуваш.

— Изобщо не ме е срам; — Той посочи нощницата от рехав плат. — Страшно унизително е, но проблемът ми не е в психиката. Говоря ти за това, което върша в „Перихелий“. И което ми позволяват да върша. И.Д. мрази болестите. Мрази всякаква слабост. Намрази и Керъл от деня, когато пиенето се превърна в проблем за нея.

— И не би разбрал положението ти?

— Обичам баща си, но не съм сляп за недостатъците му. Няма да ме разбере. Цялото ми влияние в „Перихелий“ се опира на него, а отношенията ни са малко напрегнати в момента. Ако го поставя в такова затруднение, тутакси ще ме изрита към скъпа лечебница някъде в Швейцария или на остров Бали. И ще си внушава, че го прави за мое добро.

— Ти избираш какво да споделяш с околните. Имаш обаче нужда и от мнението на невролог, не само на общопрактикуващ лекар.

— Не.

— Джейс, професионалната етика не допуска да продължа лечението ти, ако не те прегледа и специалист. Достатъчно рискувах, като ти предписах „Тремекс“, без да се допитам до някого, който познава по-добре мозъка.

— Нали имаш резултатите от скенера и кръвните проби? Какво друго искаш?

— В идеалния случай — напълно оборудвана лаборатория в болница и научна степен по неврология.

— Дрън-дрън. Сам ми каза, че множествената склероза вече не е толкова страшна.

— Освен когато не се повлиява от лечението.

— Не мога…

Джейсън не отстъпваше, обаче личеше колко е изцеден. И тази умора беше вероятен симптом за влошаване на състоянието, но аз знаех как той се раздаваше в седмиците преди идването на И.Д.

— Хайде да се разберем — ще отида при специалист, ако уредиш да стане тихомълком, без да попадне информация в „Перихелий“. Искам да съм работоспособен. И то утре. Тоест да ходя без чужда помощ и да не се напикавам. Онзи лекарствен коктейл, който спомена, действа ли толкова бързо?

— Обикновено. Но без неврологични изследвания…

— Тайлър, принуждаваш ме да ти кажа, че ценя това, което направи за мен досега, но ако се наложи, ще си плащам на по-сговорчив лекар. Лекувай ме още сега и ще отида при специалист, ще направя каквото е нужно според теб. Но ако си въобразяваш, че ще отивам на работа в инвалидна количка и с пъхнат в чепа ми катетър, много си се заблудил.

— Джейс, дори да ти изпиша лекарствата, няма да се оправиш за една нощ. Дай си два дни.

— Сигурно ще успея да отделя някак два дни. — Той поумува. — Добре. Искам тези лекарства и искам да ме измъкнеш оттук незабелязано. Успееш ли, оставям се в твоите ръце без пререкания.

— Джейс, лекарите не се пазарят.

— Но този път, Хипократе, или всичко, или нищо.

 

 

Не започнахме с всички лекарства наведнъж (бездруго ги нямахме в нашата аптека), но му дадох стимулант на централната нервна система, за да контролира пикочния си мехур и да ходи нормално през следващите дни. Трябваше обаче и да търпи наежено ледено разсъдливо състояние на психиката. Чувал съм, че било като след друсане с кокаин. Освен това кръвното му налягане се повиши, а под очите му изпъкваха тъмни торбички.

Изчакахме повечето хора да си отидат и в комплекса да остане само нощната смяна. Джейс мина сковано през рецепцията и излезе на паркинга, помаха с ръка на двама тръгващи си колеги и се тръшна на дясната седалка в моята кола.

Той бе идвал няколко пъти в малката ми къща под наем, но аз чак сега се озовах в неговото жилище. Скромното апартаментче не показваше какъв пост заема в „Перихелий“ и явно за Джейс не беше нищо повече от спалня. Имаше диван, телевизор, два библиотечни шкафа и работна станция с мощна мрежова връзка. По стените нямаше нищо, освен чертана на ръка диаграма за развитието на Слънчевата система от раждането на светилото до последното му свиване в тлеещо бяло джудже. Линията на човешката история се отклоняваше от точката, белязана с думата „Ускорение“. Библиотеката беше натъпкана със списания, научни трудове и на рафтовете й се виждаха три снимки — И. Д. Лоутън, Керъл Лоутън и Даян със скромно изражение. Тази несъмнено беше отпреди години.

Джейсън побърза да легне на дивана. Отпуснатата поза не се съчетаваше добре с трескавия блясък в очите му от лекарството. Отидох в кухничката да изпържа яйца (и двамата не бяхме хапвали нищо от сутринта), а той се разприказва.

— Да, съзнавам, че съм твърде словоохотлив в момента — каза по едно време, — но дори не помислям за сън. Това временно ли е?

— Ако пиеш дълго всички тези лекарства, неестествената бодрост няма да се проявява толкова силно.

Подадох му пълната чиния.

— Веднага ме пришпори като онези хапчета, с които хората си вземат изпитите. Но пък е успокояващо за тялото. Все едно съм неонова реклама върху празна сграда. А тези яйца са много вкусни. Благодаря ти.

Остави настрана чинията, от която бодна само два пъти с вилицата.

Подпрях се на бюрото и погледнах пак диаграмата на стената. Как ли се чувстваше да вижда постоянно тази мрачна графика на човешкия произход и предопределение, според която хората бяха само временно явление в живота на една обикновена звезда?

Джейсън забеляза какво прикова вниманието ми.

— Очевидно е, че те очакват от нас да направим нещо…

— Кои?

— Хипотетичните, ако изобщо е редно да ги наричаме така. Но всички са свикнали. Хипотетичните очакват нещо от нас. Не знам какво. Дар, знак, подходяща жертва…

— Как ти хрумна?

— Не съм единственият. Защо преградата на Ускорението пропуска човешки изделия като спътниците, но спира дори най-дребните метеори? Очевидно това не е преграда, не сме подбрали правилната дума. — Стимулантът като че подтикваше Джейсън да вмъква начесто „очевидно“. — Очевидно е филтър с избирателно действие. Знаем, че филтрира енергията, която достига земната повърхност. Значи Хипотетичните искат да опазят непокътнати или нас, или поне земната екология, но тогава защо ни дават достъп до космоса? Дори след като се опитахме да гръмнем с термоядрени бомби единствените известни ни обекти, свързани с Ускорението? Какво очакват, Тайлър? И каква ще е наградата?

— Ами ако не е награда, а откуп? Платете си и ще ви оставим на мира.

Джейс завъртя глава.

— Прекалено късно е да ни оставят на мира. Нуждаем се от тях. И нямаме основания да отхвърлим догадката, че са добронамерено настроени към нас. Да речем, че не се бяха появили. Какво ни предстоеше? Мнозина се опасяваха, че това е последният ни век като жизнеспособна цивилизация, може би дори като биологичен вид. Глобално затопляне, пренаселване, измиране на морските организми, смаляване на обработваемите площи, нови болести, заплаха от термоядрена или биологическа война…

— Дори да се бяхме унищожили, щеше да си е наше дело.

— Нима? Кой по-точно щеше да е виновен? Ти? Аз? А, не. Щеше да е сборен резултат от сравнително безобидните решения, вземани от няколко милиарда души: да имат деца, да пътуват с кола, да се стараят да си запазят работата, да се справят първо с неотложните проблеми. Но стигнеш ли до точката, в която дори най-обикновените действия се наказват с гибелта на цялата раса, очевидно — очевидно! — си на важен кръстопът, друг вид безвъзвратност.

— По-добре ли е да ни погълне Слънцето?

— Още не се е случило. И нашата звезда няма да е първата, която е изчерпила жизнения си цикъл. Галактиката е препълнена с бели джуджета, около които някога може да е имало обитаеми планети. Ти питаш ли се каква е тяхната съдба?

— Рядко.

— Как животът би се съхранил при такава звездна катастрофа? Очевидно това зависи от смисъла, който влагаме в понятието „живот“. За органичната му разновидност ли говорим, или за всички автокаталитични системи с обратна връзка? Хипотетичните органична форма на живот ли са? И сам по себе си въпросът е интересен…

— По-добре опитай да поспиш.

Минаваше полунощ.

— Дали не използват Слънцето като ресурс? — Джейсън не искаше се откъсне от размишленията си за Хипотетичните. — Имаме някои красноречиви данни за слънчевите изригвания. Очевидно направеното от тях със Земята изисква огромни количества леснодостъпна енергия. Все едно са замразили тяло с масата на цяла планета почти до абсолютната нула. И къде е източникът? Би трябвало да е Слънцето. След Ускорението наблюдаваме голям спад в слънчевите изригвания. Някаква сила или съзнателен фактор като че извлича частици с висока енергия преди да се издигнат в хелиосферата. Тайлър, те черпят ресурси от Слънцето! Технологична самонадеяност, която почти се равнява на самото Ускорение.

Взех сложената в рамка снимка на Даян, направена преди брака със Саймън Таунсенд. Долавяше се присъщото й безпокойство. Даян си беше красива, без да полага усилия за това, само че някак й липсваше вътрешно равновесие.

Имах толкова спомени за нея, които чезнеха в миналото стремително като Ускорението. Джейсън видя какво държа и най-сетне млъкна за малко.

— Тайлър, тази мания е недостойна за тебе.

— Джейс, не бих казал, че е мания.

— Защо? Защото си я надмогнал или защото се плашиш от нея? Впрочем бих могъл да задам същия въпрос и на Даян. Ако някога ми се обади. Саймън я държи изкъсо. Подозирам, че тя тъгува по предишното „Ново царство“, когато движението гъмжеше от голи вярващи хипита. Напоследък Цената на набожността стана възсолена. — Джейсън помълча и добави: — Понякога говори с Керъл по телефона.

— Поне щастлива ли е?

— Даян живее сред фанатици. А може и тя да е такава. Щастието не им приляга.

— Да не мислиш, че е заплашена от нещо?

Той сви рамене.

— Мисля, че живее така, както сама реши. Имаше и друг избор пред себе си. Например да се омъжи за теб, Тай, ако не беше онази нейна щурава фантасмагория…

— За какво говориш?

— Беше си наумила, че И.Д. е твой баща. И че тя е твоя кръвна сестра.

Дръпнах се от библиотеката толкова припряно, че съборих снимките на пода.

— Ама че нелепо…

— По-нелепо не може и да бъде. Но май не забрави напълно тази щуротия чак до постъпването си в колежа.

— Как й е хрумнало…

— Казах фантасмагория, не теория. Помисли — никога не е имало привързаност между нея и И.Д. Тя се чувстваше пренебрегната. И донякъде имаше право. И.Д. не е искал дъщеря, а наследник. Имаше големи надежди, които аз все пак сбъднах. За него Даян беше излишно допълнение. Остави на Керъл да я отгледа, но Керъл… — Джейсън пак вдигна рамене. — Керъл не се справи.

— Затова ли си е съчинила тази… приказка?

— Внушаваше си, че това е логичното обяснение защо И.Д. е искал ти и майка ти да живеете в имота. И защо Керъл все беше нещастна. Общо взето, на Даян й олекваше от измишльотината. Твоята майка се държеше с нея по-мило от Керъл. На Даян й харесваше да си фантазира, че има кръвна връзка със семейство Дюпри.

Вторачих се в Джейсън. Лицето му беше бледо, зениците — разширени. Зяпаше отнесено към прозореца. Напомних си, че е мой пациент и че държанието му е съвсем оправдано, като знам що за мощно лекарство му дадох.

— Джейсън, крайно време е да си вървя.

— Защо, толкова ли си потресен? Заблуждавал си се, че човек пораства безболезнено? — Изведнъж, още преди да отговоря, той изви глава и за пръв път тази вечер ме погледна в очите. — Олеле… Вече се досещам, че направих нещо гадно.

— От лекарството е…

— Дори гнусно. Извинявай.

— След като се наспиш, ще се почувстваш възстановен. Но не идвай в „Перихелий“ още два дни.

— Няма. Ще наминеш ли и утре?

— Да.

— Благодаря ти.

Излязох без нито дума повече.