Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (3)

Съзряване във вряла вода

По-млади от мен хора са ме питали: „Защо не изпаднахте в паника? Защо никой не се стресна? Защо не е имало грабежи и безредици? Защо вашето поколение се примири, защо всички вие преминахте безболезнено в епохата на Ускорението, без да недоволствате дори тихомълком?“

Случва се да отговоря: „Но нали се случиха и ужасни неща!“

Друг път: „Но ние не разбирахме! А и какво бихме могли да сторим?“

Понякога припомням баснята за жабата. Ако я пуснете направо във вряла вода, тя ще изскочи. Но ако я сложите в съд с приятно топла вода и засилвате огъня полека, жабата ще умре, без да осъзнае, че е затънала в неприятности.

Заличаването на звездите не беше нито бавно, нито недоловимо, обаче за повечето от нас не означаваше и пряко засягащо ни бедствие. Астрономите или военните стратези, работещите в телекомуникациите или авиокосмическата индустрия вероятно са прекарали първите дни на Ускорението в неописуем ужас. Но за шофьорите на автобуси или продавачите на сандвичи, да речем, това си беше като потапяне в приятно топла вода.

Англоезичните медии го назоваха „Октомврийския инцидент“ (стана Ускорението чак години по-късно). Първото и най-явно последствие беше пълното съсипване на многомилиардния бизнес, свързан с орбиталните спътници. Това означаваше загуба на повечето препредавани или излъчвани направо чрез спътник телевизионни канали, телефонните съобщения на далечни разстояния станаха ненадеждни, GPS локаторите — безполезни. Промяната направо изтърбуши интернет, запрати в историята голяма част от усъвършенстваните военни технологии, наложи сурови ограничения на глобалното проследяване и шпиониране и принуди местните синоптици да чертаят линиите на изобарите по карти на континенталната част на Щатите, вместо да ползват съставени без проблеми компютърни графики по данни от метеорологичните спътници. Неуморните опити за възстановяване на връзката с Международната космическа станция неизменно оставаха без резултат. Изстрелването на нови спътници от Кейп Канаверал (а също от Байконур и Куру) бе отложено за неопределено време.

В края на краищата събитието се оказа твърде лоша прокоба за „Америком“, AT&T, КОМСАТ и „Хюз Комюникейшънс“, както и за още много фирми.

И наистина имаше страшни случки в онази нощ, макар че повечето минаха незабелязано заради медийното затъмнение. Новините се разнасяха като шепот, натъпкани в сигналите по презокеанските оптични кабели, вместо да прескачат от един спътник на друг. Мина почти седмица, преди да научим, че пакистанска ракета „Хатф V“ с ядрена бойна глава, изстреляна по грешка или недоразумение в първоначалната бъркотия, се отклонила от курса и разпиляла на атоми селяните и нивите в една долина на Хиндукуш. Първото ядрено устройство, взривено с нападателна цел след 1945 г. Колкото и да беше трагично, при масовата параноя в света заради прекъснатите комуникации имахме късмет, че се оказа и единствено. Ако можеше да се вярва на някои източници, малко е оставало да загубим и Техеран, Тел Авив и Пхенян.

 

Успокоен от изгрева, аз проспах часовете от утрото до пладне. Събудих се, облякох се и заварих майка си в хола, още по халат. Взираше се намръщена в екрана на телевизора. Попитах я дали е яла нещо и тя каза, че е пропуснала закуската. Приготвих обяд за двама ни.

Онази есен тя навършваше 45 години. Ако някой бе поискал от мен да я опиша с една дума, щях да избера „непоклатима“. Ядосваше се съвсем рядко и я видях разплакана само веднъж — в нощта, когато пред прага ни се появиха полицаи, за да съобщят, че баща ми е загинал в катастрофа на магистрала 80, докато се връщал вкъщи от делово пътуване. Мисля, че тя много се стараеше да ми показва само тази страна от характера си. На рафт в хола имаше снимка, направена години преди да се родя. Жената беше толкова стройна, красива и безстрашна пред обектива и аз се стъписах, когато майка ми ме увери, че на снимката е самата тя.

Личеше колко не й харесва чутото по телевизията. Местна станция непрекъснато предаваше новини, повтаряше истории, научени от радиопредавания на къси вълни, и уклончиви призиви на федералните власти да запазим спокойствие.

— Тайлър… — Тя ме подкани с жест да седна срещу нея. — Не намирам обяснение за това. Снощи се е случило нещо…

— Знам. Чух, преди да си легна.

— Знаел си? И не ме събуди?

— Не бях сигурен…

Но раздразнението й се уталожи бързо.

— Както и да е, Тай, май не съм пропуснала много, докато съм спала. Чудна работа… Още ми се струва, че сънувам.

— Просто ги няма звездите — изтърсих като слабоумен.

— Звездите и Луната — поправи ме тя. — Не си ли чул за Луната? Навсякъде по света никой не вижда и звездите, и Луната.

 

 

Естествено, липсата на Луната трябваше да ни подскаже нещо.

Поседях с майка си, после я оставих да седи неотлъчно пред телевизора. („Този път те искам вкъщи преди да е мръкнало“ — настойчиво каза тя.) Тръгнах към Голямата къща. Потропах на задната врата, през която влизаха готвачката и дневната прислужница, макар че семейство Лоутън усърдно отбягваха да я наричат „вход за прислугата“. През същата врата и майка ми влизаше в делничните дни да се занимава с домакинството им.

Госпожа Лоутън ми отвори, изгледа ме мътно и ми махна да се качвам. Даян още спеше и вратата на стаята й беше затворена. Джейсън не бе мигвал и май нямаше такова намерение. Седеше в стаята си пред радиото и прослушваше предаванията на къси вълни.

Неговата стая беше като пещерата със съкровищата на Аладин, пълна с вещи, за каквито копнеех, но отдавна се бях примирил, че няма да притежавам: компютър със свръхбърза връзка, плосък телевизор с двойно по-голям екран от онзи в нашия хол. Побързах да споделя с него, че и Луната също е изчезнала — може и да не бе научил.

— Интересно, нали?

Джейс стана и се протегна, после зарови пръсти в рошавата си коса. Още беше с дрехите от снощи. Макар да нямаше спор, че е гений, пред мен никога не се е държал както гениите във филмите. Не примижаваше постоянно, не пелтечеше, не драскаше уравнения по стените. Тази сутрин обаче изглеждаше доста завеян.

— Луната не е изчезвала, това е ясно. Как би могла? По радиото чух, че приливите и отливите по Атлантическото крайбрежие са нормални. Значи Луната никъде не е мръднала. Щом е така, същото важи и за звездите.

— Но защо не ги виждаме?

Той впери в мен сърдит поглед.

— Аз откъде да знам? Само твърдя, че поне отчасти това е оптично явление.

— Джейс, надникни през прозореца. Слънцето си свети. Що за оптическа илюзия е тази, която пропуска слънчевата светлина, но скрива звездите и Луната?

— Пак ти казвам — откъде да знам? Какво друго обяснение предлагаш? Че някой е напъхал звездите и Луната в чувал, метнал го е на гръб и е избягал?

„Не — рекох си, — Земята е пъхната в чувал, но никой не проумява защо.“

— Все пак имаш право за слънчевите лъчи — промърмори Джейсън. — Не е някаква оптическа преграда, а филтър. Интересно…

— И кой го е сложил?

— Откъде да… — Джейсън тръсна глава с досада. — Прибързваш със заключенията. Защо някой да го е сложил? Представи си, че е природно явление, каквото се случва веднъж на милиард години. Твърде голям скок правиш в догадките, като допускаш, че някакъв разум стои зад това.

— Но може и да е вярно.

— Всичко може да е вярно!

Налагаше се да понасям чести приятелски закачки, че чета фантастика, и не ми се искаше да изрека думата „пришълци“. То се знае, че първо тя ми хрумна. Както и на мнозина други. Джейсън също бе принуден да признае, че намесата на извънземен разум стана доста по-правдоподобна през последното денонощие.

— Дори да са те — смънках, — много е чудно защо са го направили.

— Има само две разумни причини. Да скрият нещо от нас или да скрият нас от нещо.

— Какво мисли баща ти?

— Не съм го питал. От сутринта не пуска телефона. Сигурно бърза да се отърве от някои акции.

Не знаех точно какъв смисъл влагаше в шегата, но тези думи за пръв път ми отвориха очите как ще се отрази загубата на орбиталните спътници върху авиокосмическата индустрия като цяло и конкретно върху семейство Лоутън.

— Не спах през нощта — призна Джейсън. — Боях се да не изпусна нещо. Понякога завиждам на сестра ми. Нали я знаеш — „Събуди ме, когато някой обясни всичко“.

Настръхнах от тази обида към Даян.

— И тя не спа.

— Брей? Ти как научи?

Паднах в капана…

— Поприказвахме си по телефона…

— Тя ли ти се обади?

— Да, малко преди изгрева.

— За Бога, Джейсън, ти се изчерви!

— Не съм.

— Изчерви се, и още как!

Спаси ме рязко тропане на вратата. Влезе И. Д. Лоутън, който явно също не си бе отспал.

Бащата на Джейсън малко ме плашеше — едър, плещест, вечно недоволен и твърде избухлив. В почивните дни се носеше из къщата като буреносен облак. Майка ми веднъж каза: „И.Д. не е човек, на когото да се пречкаш. Тъй и не проумях защо Керъл се омъжи за него.“

Не можеше да се каже, че е от хората, които са си пробили път нагоре само с упорство. След като дядо му се оттеглил от делата на процъфтяващата адвокатска фирма в Сан Франциско, основана от него, финансирал повечето ранни начинания на И.Д. И все пак Лоутън бе изградил със собствени усилия сериозен бизнес в отрасъла на атмосферните апарати и авиотехнологиите — по трудния начин, без никакви връзки в тези среди. Поне в началото.

Влезе намръщен в стаята на сина си, само ме изгледа и се извърна.

— Извинявай, Тайлър, но е по-добре да си вървиш. Трябва да обсъдя някои неща с Джейсън.

Джейс не гъкна, а и аз не изгарях от желание да се навъртам край тях. Облякох платнената си куртка и излязох през задната врата. До края на следобеда седях край поточето, мятах камъчета във водата и гледах катеричките, които усърдно събираха запаси за наближаващата зима.

 

 

Слънцето, Луната и звездите…

През следващите години израснаха деца, които никога не бяха виждали Луната със собствените си очи. Хора, по-млади от мен само с пет-шест години, съзряваха, познавайки звездите само от стари филми.

Но ние загубихме нещо, което трудно се поддаваше на определение. Отнеха ни увереността в собственото ни място. Земята е кръгла, Луната се върти около нея, а Земята обикаля около Слънцето. На повечето хора им стигаха тези знания по космология, а и не искаха да знаят повече. Но когато им откраднаха дори това, те се объркаха.

Чак към втората седмица след Инцидента чухме официални мнения за Слънцето.

Наглед светилото се движеше в небосвода по неизменния предсказуем начин. Изгряваше и залязваше според очакванията, дните се скъсяваха, както им се полагаше в естествения годишен цикъл, и нищо не подсказваше тревожни промени в Слънцето. Много неща на Земята — и самият живот — зависят от характера и количеството на слънчевата енергия, която достига повърхността на планетата. Почти всичко си оставаше все същото. Очевидното ни убеждаваше, че това си е старата звезда от клас G, към която бяхме поглеждали с присвити очи, откакто се помним.

Липсваха обаче слънчеви петна, протуберанси и изригвания.

А Слънцето е бушуващо, винаги неспокойно небесно тяло. То ври и кипи, кънти като камбана от необуздани сили, облива цялата си планетна система с потоци от заредени частици, които биха ни унищожили, ако нямахме защитата на земното магнитно поле. Но след Октомврийския инцидент астрономите обявиха, че светилото се е превърнало в геометрично съвършено кълбо с неизменна и равномерна яркост. Имаше съобщения, че Северното сияние, породено от взаимодействието на магнитното поле със същите онези заряди е угаснало като бездарна театрална постановка на Бродуей.

И друго не беше наред в новото нощно небе — нямаше метеори. Дотогава по Земята се натрупваха десетки хиляди тонове космически прах всяка година. Но още в първите седмици след Инцидента стана ясно, че никакви метеорити не навлизат в земната атмосфера.

Дори Джейсън не можеше да измисли някакво обяснение за това.

 

 

Значи Слънцето не беше никакво слънце, но продължаваше да си свети, колкото и да беше фалшиво. Дните минаваха, трупаха се и неизвестността нарастваше, но поне тревогата у повечето хора стихна. (Водата не кипеше, оставаше си топла.)

А каква неизчерпаема тема за разговори имахме! Не само за небесната загадка, но и за преките последствия: рухването на телекомите, войните в чужбина, които вече не наблюдавахме и не чувахме чрез спътниците, „умните бомби“, управлявани по GPS, които изведнъж и непоправимо затъпяха, „златната треска“ в развитието на връзките по оптични кабели. От столицата с потискаща честота правеха изявления. „Все още нямаме данни за враждебни намерения от страна на чужди държави или организации“ или „Най-добрите умове на съвременността се стремят да разберат, обяснят и в крайна сметка да премахнат потенциалното вредно влияние на преградата, която ни пречи да виждаме вселената“. Утешителен словесен миш-маш, бълван от власти, които все още се надяваха да открият враг, извънземен или местен, способен да предизвика подобно явление. Врагът обаче упорито си оставаше неразпознат. Хората започнаха да говорят за „хипотетичен контролиращ разум“. Лишени от възможността да надникнем отвъд нашия затвор, ние можехме само да очертаваме неговите предели и ъгли.

Около месец след Инцидента Джейсън рядко излизаше от стаята си. През онези дни не успявах да го заприказвам, само го мярках, когато минибусът на „Академия Райе“ минаваше да откара близнаците на училище. Даян ми се обаждаше на мобилния телефон почти всяка вечер, обикновено към десет-единайсет часа, когато и двамата можехме поне да се надяваме, че няма да ни досаждат. Жадувах за тези обаждания, макар че още не смеех да си призная защо е така.

— Джейсън е много вкиснат — сподели тя една вечер. — Все разправя, че ако не знаем дали Слънцето е истинско, значи нищо не ни е известно.

— Може и да е прав.

— Но за Джейс това си е едва ли не религиозен проблем. Открай време обича картите, ти не знаеше ли? Още като мъничък успяваше да се ориентира по карта. Държи да знае къде се намира. Казва, че така откривал смисъла на нещата. Господи, преди дори ми беше приятно да го слушам, когато говореше за карти! Мисля си, че затова е превъртял повече от останалите. Нищо не си е на мястото. Джейсън си загуби картата.

Е, да, имаше и какво да ни насочи към истината. Още първата седмица военните започнаха да събират парчетиите от паднали спътници, които се намираха на геостационарна орбита до онази октомврийска нощ, но се стовариха на земята до сутринта. По някои от останките имаше разпалващи любопитството следи. Само че тази информация не стигна веднага дори до дома на И. Д. Лоутън, който не бе лишен от връзки.

 

 

Първата ни зима с непрогледно черни нощи беше потискаща и необикновена. Заваля сняг отрано — живеехме доста близо до столицата, но до Коледа започна да ни се струва, че сме някъде във Върмонт. Новините оставаха зловещи. Крехкото, набързо уредено от посредници примирие между Индия и Пакистан често се люшкаше към ръба на войната. Финансираният от ООН проект за обеззаразяване на онази долина в Хиндукуш вече бе погубил още десетки хора, освен първоначалните жертви. В северна Африка тлееха местни конфликти, докато армиите на индустриалните свръхсили се бяха оттеглили за прегрупиране. Цените на петрола литнаха до небето. Вкъщи задържахме регулатора на отоплението с два градуса по-ниско, отколкото бяхме свикнали.

Но макар и изправена пред незнайни заплахи, човешката раса успя да се въздържи от тотална война, което е добър признак. Приспособявахме се, бизнесът си вървеше, до пролетта хората вече приказваха за „новото нормално положение“. Подразбираше се, че след време може би ще платим твърде висока цена за неизвестното, което бе сполетяло планетата… но пък нали след време всички ще сме мъртви.

Можех да наблюдавам промените по лицето на майка си. Тя се успокои постепенно, щом времето се затопли, и напрежението не сковаваше чак толкова чертите й. Виждах промяната и у Джейсън, който престана да се прави на отшелник. Безпокоях се обаче за Даян, която изобщо не искаше да говори за звездите, а напоследък започна да ме подпитва вярвам ли в Бог… и дали според мен трябва да припишем на Бог случилото се през октомври.

Казвах й, че не мога да отсъждам за тези неща. Никой от семейството ми не бе влизал в църква. А и темата малко ме изнервяше.

През онова лято отидохме за последен път с велосипеди до търговския център „Феъруей“.

Не знам колко пъти го бяхме правили — стотици, хиляди. Близнаците вече се чувстваха доста пораснали, но през седемте години, откакто всички живеехме на това място, разходката се превърна в своеобразен съботен ритуал през лятото. Е, пропускахме я в дъждовните или непоносимо горещите дни, но при хубаво време сякаш невидима ръка ни придърпваше да се срещнем на колела в края на дългата алея пред имота.

Денят беше мек, с лек ветрец, а слънчевата светлина насищаше всичко с жива топлина. Сякаш и климатът се мъчеше да ни увери, че в природата всичко си е наред цели десет месеца след Инцидента… ако ще и вече да бяхме (както мърмореше Джейс от време на време) планета оранжерия, градина под грижите на неизвестни сили.

Джейсън имаше скъп планински велосипед, Даян — не по-евтина, но не толкова набиваща се на очи версия за момичета. Аз карах раздрънкан боклук, който майка ми купи на старо. Не ме интересуваше. Важни бяха дъхът на борови иглички и предвкусваните часове на сладко безделие. И аз, и Даян бяхме настроени така, дори и Джейсън, струва ми се, макар че изглеждаше разсеян и малко притеснен, когато яхнахме велосипедите сутринта. Предположих, че се е намусил заради наближаващата учебна година (вече беше август) — той се занимаваше по ускорена учебна програма в „Райе“, където изискванията бездруго бяха високи. Предишната година направо профуча през програмата по физика и математика — та той вече можеше да ги преподава! — но следващият семестър трябваше да държи изпит по латински.

— Ами че това е мъртъв език! — оплака се Джейс. — Кой, по дяволите, чете нещо на латински, освен историците? Все едно да уча ФОРТРАН. Всички важни текстове са преведени отдавна. Ще стана ли по-свестен човек, за Бога, ако мога да чета Цицерон в оригинал?

Не приемах сръдните му прекалено сериозно. При тези разходки ни беше навик да упражняваме изкуството на мърморенето. Този ден обаче настроението му беше променливо, непредсказуемо. Натисна педалите и подкара пред нас.

Пътят към търговския център се виеше покрай гъсти горички и спретнати къщи с идеално поддържани градинки и пръскачки на моравите, които простираха във въздуха малки небесни дъги. Дори слънчевите лъчи да бяха изкуствени и филтрирани, светлината все така се пречупваше в капките, а ние с облекчение се шмугвахме в дълбоките сенки под клонатите дъбове, наредени до блестящо бялата пътека.

Не бързахме, но след четвърт час пред нас се изправи склонът на Бентъм Хил — последното препятствие по пътя. От тази страна беше стръмен, а от другата предлагаше приятен дълъг скат чак до паркинга на търговския център. Джейс вече се катереше. Даян ме изгледа лукаво.

— Хайде да се състезаваме.

Умърлуших се. Рожденият ден на близнаците беше през юни, а моят — през октомври. И всяко лято те се оказваха по-големи от мен не с една, а с цели две години. Сега бяха на петнадесет, а на мен ми оставаха досадни четири месеца, докато стана на четиринадесет. Тази разлика им даваше и физически предимства. Даян май знаеше добре, че няма как да се надпреварвам с нея, но въпреки това се засили нагоре. Опитах се да изтръгна малко по-прилична скорост от моето старо желязо. Нямах никакъв шанс. Преди да стигне подножието на склона Даян бе набрала страхотна инерция. Озърна се към мен хем подканящо, хем присмехулно.

Стръмнината погълна инерцията и тя ловко превключи скоростите, краката й пак заработиха бясно. Джейсън се бе изкачил на билото, подпираше се на един крак и ни наблюдаваше с недоумение. Аз се раздавах докрай, но към средата на хълма вехтият ми велосипед повече се клатушкаше, отколкото напредваше. По принуда слязох и го избутах догоре.

Даян ми се ухили.

— Печелиш — признах веднага.

— Извинявай, Тайлър. Не беше честно.

Свих рамене смутен.

— Ще се видим долу — подхвърли тя и подкара пред мен.

 

 

Заключихме велосипедите си на стойките и влязохме в стъклената утроба на търговския център. Обстановката тук успокояваше, най-вече защото почти нищо не се бе променило след миналия октомври. Вестниците и телевизията можеха да си вдигат пушилка колкото искат, търговският център си живееше в блажено отрицание на проблема. Единствените белези, че нещо може да е потръгнало накриво в света отвън, бяха липсата на сателитни антени в магазините за електроника и изобилието от заглавия, свързани с Инцидента, по рафтовете в книжарницата. Джейсън се загледа в книжка с меки корици и лъскава синьо-златна корица, после прихна. Ако се вярваше на анотацията, авторът свързваше Инцидента с библейските пророчества.

— Най-лесно — каза Джейс — се предсказва нещо, което вече се е случило.

Даян се засегна.

— Не е нужно да се подиграваш на всичко, в което не вярваш.

— Формално погледнато, аз се подигравам единствено на корицата на тази книга. Не съм я чел цялата, нали?

— А може би трябва да я прочетеш.

— Защо? Какво се опитваш да защитиш?

— Нищо. Но може би по някакъв начин Бог е свързан с миналия октомври. Не ми се струва чак толкова нелепа идея.

— Всъщност е именно нелепа — натърти Джейсън.

Тя изви очи към тавана и се отдалечи от нас с тиха въздишка. Подхвърлих на Джейс, че според мен хората просто се опитват да разберат какво ги е сполетяло, затова има и такива книги.

— Или само се преструват, че биха искали да разберат — възрази Джейсън. — Нарича се отхвърляне на реалността. Тайлър, да ти кажа ли нещо?

— Слушам те.

— Ще опазиш ли тайната? — Той заговори толкова тихо, че и стоящата на няколко крачки Даян не би го чула. — Още не е разгласено.

Джейсън все успяваше да научи най-важното ден-два преди новинарските мрежи. В известен смисъл „Райе“ не беше единственото му училище. Истинското си образование получаваше от своя баща, а от самото начало И.Д. искаше той да проумее къде са пресечните точки на бизнеса, науката и технологията с политическата власт. Самият И.Д. имаше голям опит в използването им. Загубата на спътниците отвори неизчерпаем пазар — и граждански, и военен — за стационарните стратосферни балони, тоест аеростати, които фирмата му произвеждаше. Тази второстепенна технология придоби огромно значение и И.Д. бе яхнал гребена на вълната. Понякога споделяше със своя петнадесетгодишен син тайни, които никога не би посмял да прошепне на конкурент.

Естествено, не подозираше, че Джейс споделя някои от тях с мен. Но аз си мълчах. (А и пред кого да се разприказвам? Нямах други истински приятели. Живеехме в населен с новобогаташи район, където общественото положение се отмерваше като с аптекарска везна. Затворените в себе си ученолюбиви синове на работещи вдовици не влизаха в ничий светски списък.)

Той сниши гласа си още повече.

— Спомняш ли си тримата руски космонавти? Онези, които бяха в орбита миналия октомври?

Кимнах. Смятаха ги за загинали при Инцидента.

— Единият е жив и сега е в Москва. Руснаците не казват почти нищо, но има слухове, че е безнадеждно луд.

Ококорих се насреща му, Джейсън обаче заговори за друго.

 

 

Минаха повече от десет години преди истината да стане известна на всички. Намерих бележка под линия на страниците на издадена в Европа книга за първите години на Ускорението, и си спомних за разговора в търговския център.

Тримата руснаци се връщали към Земята след полет за поддръжка на овехтялата Международна космическа станция. По източното крайбрежие на Щатите минавало полунощ, когато командирът на екипажа полковник Леонид Главин забелязал прекъсване на връзката с центъра за управление на полетите. Опитите му да я възстанови останали напразни.

Това уплашило космонавтите, а съвсем скоро закъсали далеч по-зле. Когато техният „Союз“ излязъл от нощната към дневната половина от планетата, оказало се, че летят над напълно черно кълбо.

По-късно полковник Главин описал Земята като чернота, видима само по засенчването на Слънцето. Бързата поява и скриване на Слънцето при обиколките около планетата били единственото доказателство, че Земята все още съществува.

Космонавтите нищичко не разбирали и едва ли можем да си представим техния ужас.

След седмица, прекарана в орбита над привидната пустота, решили единодушно да опитат кацане без насочване от Земята, вместо да киснат в космоса или да се скачат отново с празната станция. Предпочитали да се разбият в планетата или каквото е останало от нея, а не да умрат от глад в пълна самота. Но без помощ от центъра за управление на полетите и без видимост към Земята трябвало да разчитат на изчисления по последната си известна орбитална позиция. Затова капсулата на „Союз“ навлязла в атмосферата по балистична траектория с опасно остър ъгъл, била подложена на смазващи претоварвания и загубила един от парашутите си в критичен момент.

Стоварила се тежко на залесен склон в долината на Рур. Василий Голубьов умрял при кацането. Валентина Кирхоф си ударила лошо главата и умряла след броени часове. Зашеметеният полковник Главин се отървал само със счупена китка и дребни натъртвания, успял някак да изпълзи от капсулата и скоро го открил германски спасителен екип. Прехвърлили го в Русия.

След изтощително дълги разговори с него руснаците стигнали до извода, че Главин се е побъркал след преживените изпитания. Настоявал непреклонно, че той и екипажът му останали три седмици в орбита. Ама че безумие…

Защото капсулата на „Союз“ заедно с всички намерени останки от орбиталната машинария на човечеството паднала на Земята още през нощта на Октомврийския инцидент.

 

 

Хапнахме в закусвалнята, където Даян видя три свои съученички от „Райе“. Те бяха малко по-големи и неописуемо изтънчени в моите очи — коси с розов или синкав оттенък, клоширани поли, смъкнати доста ниско на корема, златни кръстчета на верижки. Даян си взе подноса с мексиканска гозба и избяга при тях. Четирите си шушукаха със събрани над масата глави и се подсмиваха. Изведнъж загубих апетит.

Джейсън разгада изражението ми.

— Да знаеш, че е неизбежно — внимателно подхвана той.

— Кое?

— Тя вече не обитава нашия свят, в който сме аз, ти, Голямата и Малката къща, съботните разходки дотук. Така беше, докато си оставахме хлапета, но вече не сме.

Е, да, не бяхме хлапета, но дали се замислях какво означава или не означава това?

— Впрочем вече повече от година тя има менструация — добави Джейсън.

Стана ми неудобно. Трябваше ли да знам? Изведнъж проумях, че всички наши разговори по телефона са били доверие тъкмо между хлапета — случки с нейните родители или Джейсън, омразното ядене, поднесено на обяд. Явно бе крила от мен далеч повече неща. До съседната маса виждах онази Даян, която изобщо не познавах.

— Я да се прибираме — предложих на Джейсън.

Той ме погледна със съжаление и се изправи.

— Щом искаш.

— Ще кажеш ли на Даян, че тръгваме?

— Тайлър, тя си намери друго занимание за днес.

— Но нали трябва да се прибере с нас?

— Изобщо не е длъжна.

Обидих се. Даян не би ни зарязала толкова нехайно. Не беше такава. Станах и доближих масата на момичетата. Даян и трите й приятелки се вторачиха в мен. Аз се взирах в очите й, все едно не забелязвам останалите.

— Ние си отиваме.

Трите й съученички се изсмяха, Даян само се усмихна неловко.

— Ами добре, Тай. Ще се видим по-късно.

— Но…

Но какво? Тя дори не ме гледаше.

Обърнах им гръб и чух някое момиче да пита Даян да не би да има още един брат. Не, аз съм бил „познато момче“.

 

 

Джейсън, който започваше да ме дразни с нескритото си съчувствие, предложи да си разменим велосипедите на връщане. Не ми беше до неговото чудо на техниката, но си рекох, че и това е начин да прикрия чувствата си в момента.

Подкарахме нагоре до билото на Бентъм Хил и се загледахме надолу — асфалтът се промъкваше като черна панделка към улиците, скрити в сенките на дърветата. Поколебах се.

— Пусни се надолу — подкани ме Джейсън, — да усетиш какво е.

Скоростта щеше ли да ме облекчи? Можеше ли изобщо да се случи? Мразех се, задето си бях позволил заблудата, че се намирам в центъра на света за Даян. Всъщност не бях нищо повече от „познато момче“.

Но Джейсън ми позволяваше да покарам неговия прекрасен велосипед. Изправих се на педалите, все едно предизвиквах земното притегляне да се разправи с мен. Гумите чегъртаха по прашната настилка, иначе се чуваше само кроткото жужене на лагерите. Вятърът ме притискаше по-силно в лицето, докато набирах скорост. Прелитах покрай къщи, боядисани в меки цветове, със скъпи коли на алеите, и бях окаян, но свободен. Не исках да спирам. Никога. Толкова ми хареса.

Но пътят се изравни, накрая натиснах спирачките и опрях левия си крак в асфалта. Огледах се.

Джейсън още стоеше върху Бентъм Хил, толкова смален от разстоянието, че ми заприлича на самотен конник от някой уестърн. Махнах му с ръка. Сега беше негов ред да се спусне.

Той познаваше всеки метър от склона, но никога не бе карал по него ръждив велосипед, купен на старо. Пасваше му по-добре с тези дълги крака, но аз се сетих за безбройните чудатости и недостатъци на моя двуколесен боклук. Свикнах да не завивам рязко надясно, защото рамката беше леко изкривена, да не допускам клатушкането, да се боря с разнебитените скорости. Джейсън нищичко не знаеше за моя велосипед, а този хълм беше от коварните. Дори да му бях извикал, че трябва да кара бавно, нямаше да ме чуе.

Тежките железа набраха скорост мудно, аз обаче си знаех колко трудно ще бъде спирането.

Не ми се вярва Джейсън да е усетил в каква беда изпада, докато не измина три четвърти от склона. Чак тогава проядената от ръжда верига се скъса и го цапардоса по глезена. Вече беше наблизо и видях как трепна, чух изохкването. Велосипедът се разклати, но Джейсън като по чудо го задържа изправен.

Парче от веригата се оплете в задното колело и заудря по спиците като пощурял пневматичен чук. Жена, която плевеше градината си, запуши ушите си и се обърна да погледне какво става.

Изумително е колко дълго Джейсън запази контрол над проклетия велосипед. Той не беше атлет, но прекрасно владееше своето дългуресто тяло. Изпружи крака встрани, за да запази равновесие (педалите бяха безполезни), и крепеше предното колело да не кривне, но задното блокира и започна да стърже по земята. Смаях се как тялото му не се вдърви, а дори се отпусна, като че ли Джейсън бе погълнат напълно от трудна за решаване, но увлекателна задача. Сякаш вярваше упорито, че на съчетанието от ума и тялото му и механизма под него може да се разчита, за да остане в безопасност.

Механизмът го подведе пръв. Опасното блъскащо парче мазна верига се загнезди под гумата. Колелото се огъна, разпиля наоколо късчета разкъсана гума и изтръгнати лагери. Джейсън литна пред велосипеда като манекен, пуснат отвисоко. Първо докосна настилката с подметките си, обаче последваха коленете, лактите и главата му. Замря, а натрошеният велосипед се преметна край него и спря в канавката от другата страна на пътя. Предното колело още се въртеше и потракваше. Пуснах чуждия велосипед и хукнах да помогна на Джейсън.

Той се обърна по гръб и погледна нагоре, все още замаян. Панталонът и ризата му бяха раздрани. По челото и върха на носа му имаше ожулени места, които кървяха силно. Глезенът му беше порязан. Очите на Джейсън се насълзиха от болка.

— Тайлър… Съжалявам за велосипеда ти, мой човек.

Не искам да търся някакви предзнаменования в произшествието, но през следващите години понякога се сещах за него — машината и тялото на Джейсън в неизбежно опасно ускорение, а той вкопчен във вярата си, че ще докара всичко до добър завършек със собствени сили. Само трябва да се постарае, само не бива да губи контрол.

 

 

Зарязахме окончателно съсипаните останки в канавката, аз бутах велосипеда на Джейсън до дома му. Той се влачеше до мен, болеше го, но се мъчеше да не се издаде. Притискаше длан към разкървавеното си чело, сякаш го тормозеше главоболие. Май точно така си беше.

Щом доближихме Голямата къща, родителите на Джейсън слязоха по стъпалата на верандата и ни пресрещнаха на алеята. И.Д. явно ни бе видял през прозореца на кабинета си. Изглеждаше и ядосан, и стреснат, устата му се кривеше, а веждите надвисваха сключени над пронизващите очи. Майката стоеше по-назад, без да прояви прекален интерес, а може и да беше пийнала, защото се олюляваше леко.

И.Д. огледа Джейс (който изведнъж заприлича на далеч по-малко момче и позагуби от своята самоувереност), накрая му заповяда веднага да влезе в къщата и да се измие и изчисти. После впи поглед в мен.

— Тайлър…

— Да, господине?

— Предполагам, че не носиш отговорност за тази случка. Надявам се да е така.

Дали бе забелязал, че се върнахме без моя велосипед, а този на Джейсън е невредим? Обвиняваше ли ме? Не знаех какво да кажа и се вторачих в тревата. И.Д. въздъхна.

— Искам да ти обясня нещо. Ти си приятел на Джейсън. Това е добре, Джейсън има нужда от дружбата с теб. Но трябва да разбереш, както го разбира майка ти, че присъствието ти тук е съпроводено с определени задължения. Ако искаш да си заедно с Джейсън, очаквам да бдиш над него. И да проявяваш благоразумие. Може би за теб той е обикновено момче. Но Джейсън е талантлив, бъдещето е пред него. Нека не допускаме нещо да му попречи.

— Тъй, тъй — намеси се Керъл Лоутън и аз се убедих, че е пила. Главата й се килна настрани, тя за малко не се спъна в гранитния бордюр между алеята и живия плет. — Тъй де, той си е едно шибано генийче. Ще бъде най-младото генийче в Масачузетския технологичен. Само да не го строшиш, Тайлър, че той ни е много чуплив.

Погледът на И.Д. нито за миг не се отдели от мен.

— Влез в къщата, Керъл — рече безизразно на жена си. — Е, Тайлър, разбрахме ли се?

— Да, господине — излъгах аз.

Изобщо не го разбирах. Но съзнавах, че казаното от него е вярно поне отчасти. Да, Джейсън не беше като другите. И на мен се падаше задължението да бдя над него.