Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (28)

Изкуството на смъртта

Марсианците, заговори Джейсън, изобщо не са просто душните миролюбиви селяни, каквито Ун ги описа (или ни остави да си ги представим).

Вярно, не са и особено войнствени — Петте републики уредили политическите си разногласия още преди хилядолетие. И са селяни в смисъла, че влагат повечето си усилия в земеделие. Но не са нито простодушни, нито простовати. Джейсън напомни, че те са майстори на биологичния синтез. На това се крепи цивилизацията им. Ние им създадохме обитаема планета с биотехнологии и никога не е имало марсианско поколение, което да не разбира функциите и потенциала на ДНК.

По-мащабните им технологии са първобитни (като космическия кораб на Ун) само заради прекалено оскъдните природни ресурси. Марс е свят без петрол или въглища, който крепи крехка екосистема с твърде малко вода и азот. Първостепенната необходимост е производството на храна за строго ограничен брой жители. Биотехнологиите са възхитително подходящи за тази цел. Димящите заводски комини — не.

— Ун ли ти каза това?

— Да, разговаряше с мен откровено, но почти всичко можеш да отгатнеш и сам по информацията в архивите.

— Може да те е лъгал.

— Тайлър, нито веднъж не съм го хващал в лъжа. Само че беше пестелив с истината.

Микроскопичните репликатори, които Ун донесе на Земята, са най-авангардното постижение на биологичния синтез. Те наистина вършат всичко, което Ун ни обеща, но са по-съвършени, отколкото той би признал.

Сред премълчаните им функции е скрит втори канал за връзка помежду им и с точката, от която са разпръснати. Ун не обяснил дали изпращат насочени радиосигнали, или ползват по-екзотична технология. Джейсън предполагаше, че е вярно второто. Но имат нужда от толкова сложен приемник, че ние не бихме могли да го създадем. Биологичен приемник. Модифицирана човешка нервна система.

 

 

— И ти си предложил себе си като доброволец?!

— Щях да се предложа, ако някой ме бе попитал. Но Ун ми се довери само защото се страхуваше за живота си още от мига, в който стъпи на Земята. Нямаше никакви илюзии нито за човешката алчност, нито за политиката от позиция на силата. Търсеше човек, на когото да остави аптечката си, ако го сполети зло. Човек, който да разбира предназначението й. Никога не е предлагал аз да се превърна в приемник. Промяната е възможна само за човек в Четвъртата възраст. Нали помниш какво ти казах? Процедурата за дълголетие е софтуерната платформа, на която работят други приложения. Това е едно от тях.

— Ти сам си пожелал да си причиниш това?

— Инжектирах си препарата след смъртта на Ун. Нямаше нищо потресаващо, не подейства веднага. Тайлър, не забравяй, че сигналите на репликаторите не проникваха през пълноценната мембрана на Ускорението. Аз само си дадох заложби.

— И за какво ти бяха?

— Защото не исках да умра в незнание. Всички си представяхме, че след края на Ускорението ще измрем за броени дни или дори часове. Единственото ми предимство от модификацията щеше да бъде непрекъснатият контакт с репликаторите през тези дни или часове — връзка с база данни, необятна като галактиката. И доколкото е възможно за човек от Земята, аз бих могъл да науча кои са Хипотетичните и защо постъпиха така с нас.

„И сега знаеш ли?“ Нищо чудно да знаеше. Може би това се опитваше да ми предаде преди да е загубил и речта си. Затова искаше да остане запис.

— Ун знаеше ли, че ще стигнеш до такова решение?

— Не. Съмнявам се, че би одобрил… макар че същото приложение работеше и в него.

— Нима? Не му личеше.

— Не би и трябвало да личи. Запомни, че случващото се с мен, с моето тяло и мозък, не се дължи на приложението. — Той обърна слепите си очи към мен. — Това е повреда.

 

 

С времето репликаторите се разпрострели до най-близките звезди… и далеч отвъд тях. Нанесени в компютърна карта на звездната околност на Земята, те биха приличали на неспирно разширяващ се облак, невъобразимо бавен взрив на изкуствен живот.

Те не бяха безсмъртни. Отделните единици живееха, възпроизвеждаха се и накрая умираха. Но на мястото си оставяха мрежата, която градяха: коралов риф от свързани ядра, в които се натрупваше нова информация и се стичаше към изходната точка.

— Последния път по телефона ти ми каза, че имало проблем — припомних на Джейс. — Репликаторите измирали.

— Натъкнаха се на нещо, което никой не бе предвидил. Въобразявахме си, че даваме на вселената ново явление, напълно нов вид изкуствен живот. Колко наивно! Ние — хората от Земята или Марс — изобщо не сме първите разумни същества, възникнали и развили се в тази галактика. Напротив. Дори не сме необикновени. На практика всичко, което сме извършили в кратката си история, вече е правено някъде от някого.

— Тоест репликаторите са се натъкнали на други репликатори?

— На екология от репликатори. Звездите са джунгла, Тайлър. По-гъмжаща от живот, отколкото сме си представяли.

Опитвах се да нарисувам във въображението си процеса, който Джейсън ми описваше.

Толкова далеч в пространството, че Слънцето е само една от звездичките, гъсто осеяли небето, зародишно ядро на репликатор каца на прашен къс лед и започва да се размножава. Повтаря същия цикъл на растеж, специализация, наблюдения, изпращане на съобщения и възпроизводство, който са извършили безброй пъти предшествениците му. Може би достига зрелост, може би дори започва да излъчва микропакетите от сигнали. Но този път цикълът е прекъснат.

Нещо е усетило присъствието на репликатора. И това нещо е гладно.

Този хищник е друг вид полуорганична автокаталитична система с обратна връзка, друга колония от размножаващи се клетъчни механизми, колкото биологична, толкова и механична. Хищникът е включен в своя мрежа, по-стара и безмерно по-огромна от всичко, което нашите репликатори са имали време да изградят след разпръскването им от Земята. Хищникът е по-развит от жертвата, усъвършенствал е милиарди години подпрограмите за търсене на хранителни вещества и оползотворяване на ресурси. Земната колония, сляпа и безсилна да побегне, е изядена без никакво протакане.

Но „изядена“ в чудноват смисъл. На хищника не му стигат само сложните въглеродни съединения, от които се състои зрялата форма на репликатора, колкото и да са му полезни. Несравнимо по-интересен за него е смисълът, вложен в репликатора, функциите и стратегиите, закодирани в размножителните му матрици. Възприема от тях всичко, което може да се окаже ценно, после употребява колонията от репликатори за собствените си цели. Колонията не загива, тя е погълната, изядена в онтологичния смисъл, включена заедно със събратята си в по-обширна, по-сложна и безкрайно по-стара междузвездна йерархия.

Не е нито първата, нито последната, с която се случва това.

— Мрежите от репликатори — продължи Джейсън — са нещо, което разумните същества имат склонност да създават. Поначало им е трудно да изследват галактиката поради ограниченията, наложени от скоростта на светлината. И повечето технологично развити култури накрая се задоволяват с разширяваща се структура от Фон-Нойманови машини, каквито са репликаторите. Те не изискват разходи за поддръжка и изпращат научни данни, които стават все повече с времето.

— Добре, разбрах. Марсианските репликатори не са единствени. Сблъскали са се с екология…

— Фон-Нойманова екология.

(Наречена на математика от двадесети век Джон фон Нойман, който пръв обосновал възможността да бъдат създадени машини, възпроизвеждащи се самостоятелно.)

— Добре, Фон-Нойманова екология. Тя ги поглъща. Но това нищо не ни подсказва нито за Хипотетичните, нито за Ускорението.

Джейсън изкриви устни от нетърпение.

— Тайлър, ти не разбираш. Хипотетичните са именно онази Фон-Нойманова екология. Говорим за едно и също.

 

 

В този миг неволно се отдръпнах и се замислих с кого съм се озовал в една стая.

Приличаше си на Джейс. Но всичко казано от него ме накара да се усъмня.

— Ти общуваш ли с тази цялост? Сега, както си говорим двамата?

— Не знам дали е правилно да се нарече общуване. То би трябвало да е двупосочно. А не е така, поне не както ти го разбираш. И истинското общуване нямаше да е толкова смазващо. Особено нощем. През деня притокът на сигнали е по-умерен, вероятно защото слънчевата радиация ги заличава.

— Нощем сигналът по-силен ли става?

— Може би и думата „сигнал“ подвежда. Репликаторите бяха предназначени да изпращат сигнали. Това, което аз приемам, е на същата носеща вълна и наистина има информация, но активна, а не пасивна. Опитва се да направи с мен същото, което е направила с всяко друго ядро в мрежата. Най-точно казано, Тай, опитва се да си присвои и да препрограмира моята нервна система.

Значи имаше и трети в стаята. Аз, Джейс… и Хипотетичните, които го изяждаха жив.

— Могат ли да го направят?

— Не и успешно. За тях аз представлявам поредното ядро. Биотехнологията, която си инжектирах, е податлива на техните манипулации, само че не по очаквания от тях начин. И понеже не ме разглеждат като биологична единица, ще успеят единствено да ме убият.

— Има ли начин да бъде отразен или заглушен сигналът?

— Не знам такъв начин. Дори марсианците да разполагат с него, не са включили тази информация в архива.

— Значи те са в теб сега. И ти говорят.

— Те. То. Трябва да измислим по-подходящо местоимение. Фон-Ноймановата екология е единна цялост със свои бавни мисли и собствени планове. Но много от трилионите й части са също самостоятелни индивиди, които често се конкурират и действат по-бързо от мрежата като цяло, при това са безкрайно по-умни от всеки отделен човек. Например мембраната на Ускорението…

— Мембраната е индивид!

— Във всичко, което е съществено според нас. Крайните си цели получава от мрежата, но преценява събитията и прави самостоятелен избор. Не сме и сънували колко е сложна. Всички предполагахме, че или е включена, или е изключена като лампа, като двоичен код. Не е вярно. Тя има много състояния. И много степени на пропускливост, да речем. От години е известно, че може да пропусне космически апарат и да отблъсне астероид. Но има и по-изтънчени способности. Затова не ни унищожи слънчевата радиация през последните няколко дни. Мембраната все още ни осигурява някаква защита.

— Джейс, не знам броя на жертвите, но само в този град хиляди хора са загубили близки, откакто спря Ускорението. Никак не ми се иска да застана пред тях и да кажа, че им е осигурена „защита“.

— Но е така. Обща за всички, ако не и за всеки поотделно. Мембраната не е Бог — не може да види падналото на земята врабче. Може обаче да предотврати опичането му от смъртоносно ултравиолетово излъчване.

— С каква цел?

Той се смръщи.

— Не мога да схвана докрай или не успявам да преведа…

Керъл почука на вратата и влезе с купчина плат в ръцете.

Изключих диктофона. Керъл ме погледна мрачно.

— Чаршафите ли ще сменяш? — попитах я.

— С това го връзвам — сопнато отвърна тя. Платът бе нарязан на ивици. — Преди да започнат гърчовете.

Тя кимна към прозореца и удължаващите се сенки зад него.

— Благодаря ти — мило изрече Джейсън. — Тайлър, ако искаш да си отдъхнеш, това е моментът. Но не се бави много.

 

 

Даян нямаше пристъп и спеше дълбоко. Замислих се за марсианското лекарство в тялото й („основната програма на Четвъртата възраст“, както го нарече Джейсън). Полуинтелигентни молекули, готвещи се за битка с превзелите тялото орди бактерии на СССС. Микроскопичните отряди щяха да я възстановят и преобразят, ако организмът й не беше прекалено отпаднал, за да понесе и това натоварване. Излязох на моравата, за да се уединя за малко.

Дъждът най-сетне бе спрял, и то внезапно, въздухът беше по-свеж. В зенита небето беше тъмносиньо. Няколко раздърпани купести облака забулваха чудовищното светило, пресякло западния хоризонт. По всяко стръкче трева изпъкваха дъждовни капки като кехлибарени перлички.

Джейсън призна, че умира. Аз тепърва признавах този факт пред себе си.

Като лекар се бях нагледал на смърт в сравнение с повечето хора. Знаех как умира човек. И съзнавах, че изтърканата представа за срещата ни със смъртта — отричане, гняв, примирение — в най-добрия случай е само приближение към истината. Тези чувства можеха да избухнат за секунди или изобщо да не се породят. Смъртта можеше да ги заличи във всеки миг. Мнозина не успяваха да изпитат мъката на сблъсъка със смъртта, която ги застигаше ненадейно с разкъсана аорта на оживено кръстовище.

Но Джейс знаеше, че умира. Аз бях смутен, защото изглеждаше, че приема смъртта с неземна безметежност, но накрая прозрях, че за него тя е и осъществен стремеж. Джейс стигна до прага на яснотата за онова, което се опитваше да разбере цял живот — смисъла на Ускорението и мястото на човечеството в него… мястото на Джейс, защото той беше незаменим в изстрелването на репликаторите.

Все едно се пресегна и докосна звездите.

И те също го докоснаха. Звездите го убиваха. Но Джейс умираше блажен.

 

 

— Трябва да побързаме. Стъмва се, нали?

Керъл бе излязла да пали свещи из къщата.

— Почти.

— Дъждът е спрял или аз не го чувам.

— Температурата пада. Искаш ли да отворя прозореца?

— Да, моля те. Включи ли отново диктофона?

— Работи.

Вдигнах старата рамка десетина сантиметра и хладният въздух проветри стаята.

— Говорехме за Хипотетичните…

— Да. Джейс? В съзнание ли си?

— Чувам вятъра. Чувам гласа ти. Чувам…

— Джейс?

— Съжалявам… не ми обръщай внимание. Сега се разсейвам лесно… Уф!

Ръцете и краката му напънаха превръзките, с които Керъл ги бе притиснала към леглото. Главата му се изви назад. Приличаше на епилептичен припадък, но беше кратък — свърши преди да пристъпя към леглото. Джейс си пое дъх.

— Съжалявам, толкова съжалявам…

— Недей.

— Не мога да го овладея.

— Знам, че не можеш. Няма нищо, Джейс.

— Не ги обвинявай за това, което ми се случва.

— Кого… Хипотетичните ли?

Опита да се усмихне, колкото и да страдаше.

— Май е време да измислим ново име за тях, не мислиш ли? Не са хипотетични както преди. Но не ги обвинявай. Те не знаят какво преживявам. Аз съм под техния праг на внимание.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Той заговори припряно и разпалено, като че думите бяха желано освобождаване от телесната болка. Или друг симптом на изтезанието.

— Двамата с тебе, Тайлър, сме общности от живи клетки, нали? И ако увредиш достатъчен брой от моите клетки, ще умра, ти ще си ме убил. Но ако се здрависаме и аз загубя малко кожни клетки, никой от нас не би забелязал. За нас процесът е невидим. Живеем на определено равнище на вниманието, взаимодействаме като тела, не като колонии от клетки. Същото важи и за Хипотетичните. Те обитават по-голяма вселена от нашата.

— И значи няма нищо нередно да убиват хора?

— Говоря ти за техните възприятия, не за нравствеността им. Смъртта на всеки отделен човек — моята смърт — вероятно би означавала нещо за тях, ако можеха да я осмислят в правилния контекст. Но те не могат.

— Те обаче са го правили и преди, създавали са Ускорението около други светове — нали това бяха открили репликаторите преди Хипотетичните да ги изключат?

— Други светове на Ускорението. Да. Много. Мрежата на Хипотетичните се е разраснала и е обхванала почти цялата обитаема зона в галактиката. Точно това правят, когато стигнат до планета, обитавана от разумен вид, боравещ с инструменти и достигнал определена степен на съзряване — затварят го в мембрана на Ускорението.

Виждах във въображението си паяци, обвиващи в пашкул своите жертви.

— Защо, Джейс?

Вратата се отвори и Керъл влезе с чаена свещ на порцеланова чинийка. Остави я на нощното шкафче и я запали с кибрит. Пламъчето се разлюля от течението.

— За да запазят вида — отговори Джейсън.

— От какво?

— От собственото му стареене и неизбежната смърт. И технологичните култури са смъртни като всичко останало. Те процъфтяват, докато не изчерпят ресурсите си, после умират.

„Освен ако не продължат да избуяват, разрастват се в своите звездни системи и се пренасят към други звезди…“

Джейсън предвиди възраженията ми.

— Дори на близки разстояния космическите полети са бавни и неефективни за същества с човешка продължителност на живота. Може би щяхме да станем изключението от правилото. Но Хипотетичните ги има отдавна. Преди да измислят мембраната на Ускорението са наблюдавали безброй обитавани светове да се давят в собствените си отпадъци.

— И за какво е Ускорението, Джейс? То ни избутва в бъдещето, но не променя нищо.

— Напротив. Променя всичко.

 

 

Последната нощ на Джейсън беше парадоксална — речта му стана тромава и пресеклива, докато придобитото знание като че се разширяваше безкрайно. Убеден съм, че през тези последни часове той научи повече, отколкото някога би успял да сподели. А и това, което каза, беше потресаващо — всеобхватно като обяснение и предизвикващо размисъл за човешката участ.

Ако изчистя чутото от душевната рана, от мъчителното ровене за подходяща дума, ето какво каза:

— Опитай се да видиш всичко от тяхната гледна точка…

Хипотетичните, независимо дали ги смятаме за един организъм или за много, са се развили от първите Фон-Нойманови устройства, заселили галактиката. Произходът на първобитните самостоятелно възпроизвеждащи се машини не е ясен. Техните потомци нямат преки спомени, както ние не бихме могли да си спомним процеса на еволюция. Може да са били създадени от рано появила се биологична култура, от която не е останала никаква следа. Или пък са се прехвърлили от друга, по-стара галактика. Все едно. Днешните Хипотетични са с неимоверно древен произход.

Нямат брой случаите, когато са проследявали развитието и измирането на разумни биологични видове на планети като нашата. Може дори да са помагали за разпространението на биологичната еволюция чрез пасивно пренасяне на органичен материал от една звездна система в друга. Наблюдавали са и как биологичните култури създават груби Фон-Нойманови мрежи като страничен продукт на собствената си все по-бързо нарастваща (и накрая рухваща) сложност. За Хипотетичните всички приличаме на родилни домове за репликатори — странни, плодовити и чупливи.

От тяхната гледна точка това неспирно повтарящо се зараждане на прости Фон-Нойманови мрежи, следвано от бърза екологична катастрофа на планетата, било и загадка, и трагедия.

Загадка, защото трудно осмисляли или дори възприемали мимолетните случки във времевия мащаб на биологията.

Трагедия, защото започнали да си представят тези пораждащи култури като провалили се биологични мрежи, сродни на тяхната — растящи към истинска сложност, но пометени преждевременно от ограниченията на планетарните екосистеми.

И Хипотетичните решили да ни съхранят чрез Ускорението — и нас, и десетки подобни цивилизации, възникнали на други светове преди или след нас. Да ни съхранят в технологичния ни разцвет. Ние не бяхме музейни експонати, застинали във времето, за да ни разглеждат. Хипотетичните прекроявали съдбата ни. Те ни потопили в бавното време, докато изпилвали част по част гигантски експеримент, разработван милиарди години, който беше близо до крайната си цел: да изгради несравнимо по-обширна биологична територия, където тези иначе обречени култури да се разраснат, а накрая да се срещнат и смесят.

 

 

Не се сетих веднага за какво говореше.

— Разширена биологична среда? По-голяма от Земята ли?

Надпреварвахме се с мрака. Гърчове и неволно изтръгнали се звуци прекъсваха Джейсън. Често проверявах пулса му — ускоряваше се, а ударите на сърцето отслабваха.

— Хипотетичните могат да манипулират пространството и времето. И ние видяхме това. Но със създаването на времева мембрана техните възможности не свършват. Те са способни буквално да свържат нашата планета чрез изкривено пространство с други като нея… нови планети, някои изкуствено проектирани и отгледани… и ние ще пътуваме до тях мигновено и лесно… чрез връзки, мостове, структури… построени от Хипотетичните… построени от… ако не е немислимо… материята на мъртви звезди, неутронни звезди… структури, които те буквално влачат през пространството, търпеливо, много търпеливо, милиони години…

Керъл седеше от едната му страна, аз — от другата. Придържах раменете му, когато изпадаше в гърч, Керъл галеше челото му, когато не можеше да говори. Очите му искряха от пламъчето на свещта, напрегнато вторачени в нищото.

— Мембраната на Ускорението още е на мястото си, работи, мисли, но времевата й функция е изпълнена… това бяха проблясъците, последствие от пренастройването, а сега мембраната е пропусклива, за да влезе нещо в атмосферата през нея, нещо великанско…

По-късно стана очевидно за какво е говорил. В онази вечер недоумявах и подозирах, че изпада в слабоумие, в някакво метафорично претоварване, над което властваше думата „мрежа“.

Разбира се, заблуждавах се.

Ars moriendi ars vivendi est: изкуството на смъртта е изкуство на живота. Прочетох някъде сентенцията, след като завърших медицина и си я спомних, докато седях до Джейсън. Той умря, както живя, в героичен стремеж да разбере. И неговият дар за света бяха плодовете на това знание, не пазени като съкровище, а раздадени безплатно.

Но докато Хипотетичните преобразуваха и разграждаха структурата на нервната му система, изплува и друг спомен. Онзи отдавнашен следобед, когато караше моя раздрънкан велосипед по склона на Бентъм Хил. Мислех си колко ловко, дори с изяществото на балетист Джейсън овладяваше тази разпадаща се машина, докато от нея останаха само балистичната й траектория и скоростта — неизбежното рухване на реда в хаоса.

Неговото тяло (на човек в Четвъртата възраст, не забравяйте) беше като фино настроена машина. Не умираше лесно. Малко преди полунощ Джейсън загуби способността да говори. Чак тогава си казах, че е уплашен и не прилича напълно на човек. Керъл държеше ръката му и повтаряше, че е в безопасност, че си е у дома. Не знам дали утехата стигаше до него в странните и разкривени пространства, където се бе пренесъл умът му. Надявам се, че стигаше.

Скоро след това очите му се подбелиха, а мускулите се отпуснаха. Тялото още се бореше, вдишваше конвулсивно почти до сутринта.

После го оставих в ръцете на Керъл, която галеше челото му с безкрайна нежност и му шепнеше, сякаш той още я чуваше. Изобщо не забелязах, че изгрялото слънце не е издуто и червено, а ярко и съвършено както преди края на Ускорението.