Саймън включи фенерчето, аз смъкнах окървавените си дрехи и се измих колкото се може по-усърдно — бутилка минерална вода с малко бензин, за да махна мръсотията, още една бутилка да се изплакна. Облякох чисти дрехи от сака и си сложих ръкавици от медицинската чанта. После показах на Саймън как да насочи лъча на фенерчето към Даян.

Тя донякъде осъзнаваше какво става, но беше прекалено омаломощена, за да навърже думи в цяло изречение. Толкова слаба не я бях виждал. Температурата й беше опасно повишена, както и кръвното налягане, пулсът — ускорен. Когато преслушах белите й дробове, сякаш чух дете, което смуче млечен шейк през сламка.

Накарах я да глътне малко вода и един аспирин, после разкъсах опаковката на стерилна спринцовка.

— Какво ще й биеш?

— Широкоспектърен антибиотик. — Почистих ръката й със спирт и едва напипах вена. — Ти също имаш нужда.

И на мен нямаше да ми се размине. Кръвта на кравата сигурно гъмжеше от бактерии на СССС.

— Това ще я излекува ли?

— Уви, няма. Преди месец може би щеше да е достатъчно. Сега тя се нуждае от по-сериозно лечение.

— Нали си лекар?

— Но не съм подвижна болница.

— Тогава да я закараме ли във Финикс?

Прецених шансовете. От наученото през периодите на проблясъци можех да си представя, че всяка градска болница в най-добрия случай ще е претъпкана с пациенти, а в най-лошия ще е димяща развалина.

Извадих телефона и потърсих в паметта смътно познат номер. Името на колегата беше Колин Хинц, бяхме съквартиранти в Стоуни Брук. Понякога се чувахме. Последния път научих, че е директор на болницата „Сейнт Джоузеф“ във Финикс. Струваше си да опитам преди Слънцето да изгрее и да ми отнеме тази възможност до края на деня.

Чаках дълго, но накрая чух гласа му.

— Дано имате сериозна причина да ме безпокоите.

Представих се и обясних, че съм на час път от града с моя близка, която се нуждае от незабавно лечение.

— Тайлър, не знам какво да ти кажа — въздъхна Колин. — Тук в „Сейнт Джо“ работим, доколкото знам и „Мейо“ в Скотсдейл още е отворена, но персоналът доста оредя. За другите болници чувам какво ли не. Никъде няма да ти обърнат внимание веднага, особено при нас. Има струпани хора и пред вратите — огнестрелни рани, опити за самоубийство, катастрофи, сърдечни пристъпи, каквото още се сетиш. На входовете пазят полицаи, за да не бъдем прегазени в интензивното. В какво състояние е твоята пациентка?

Казах му, че Даян е в късен стадий на СССС и вероятно скоро ще има нужда от обдишване.

— Мамка му, къде пък се е заразила точно със СССС?! Е, все тая. Честно, щях да ти помогна, ако беше възможно, но нашите сестри обикалят пациенти и по паркинга. Не обещавам да се заемат веднага с твоята позната, дори да ги помоля. Всъщност се обзалагам, че лекар трудно ще стигне до нея през следващото денонощие. Ако някой от нас живее толкова дълго…

— И аз съм лекар, забрави ли? Искам само някои дреболии — Рингеров разтвор, кислородна маска и бутилки…

— Дано не прозвучи бездушно, но тук газим в кръв… И ти си задай въпроса дали си заслужава да поддържаш живота на безнадеждно болна от СССС, като знаеш какво се случва наоколо. Ако имаш каквото е нужно, за да не страда…

— Искам не да й спестя страданията, а да й спася живота.

— Добре… но по описанието ти съдя, че леталният изход е сигурен, ако не съм се заблудил.

Чувах в слушалката и други гласове, които настояваха Колин да им отдели време, чувах и общата гълчава на човешката мъка.

— Искам да я откарам жива на едно място — добавих. — Тези неща са ми по-необходими от болнично легло за нея.

— Нищо не можем да отделим. Кажи, ако мога да съм ти полезен с друго, защото ме чака работа.

Мислех трескаво.

— Добре, но ми кажи откъде да взема Рингеров разтвор, само за това те моля.

— Ами… Не би трябвало да те осведомявам, но болницата има споразумение с градската управа за действия при извънредни ситуации. На север от града е складът на „Новапрод“, те са ни доставчици. — Продиктува ми адреса и обясни набързо как да стигна дотам. — Властите разположиха част на Националната гвардия да охранява склада. Оттам получаваме повечето лекарства и оборудване.

— Ще ме пуснат ли вътре?

— Ако ги предупредя, че ще отидеш, и ако имаш документи.

— Колин, моля те, направи това за мен.

— Ще им се обадя, стига да работят телефоните. Не може да се разчита на тях. — Някой около него извика името му. — Трябва да прекъсвам.

Благодарих му и затворих телефона.

Имахме няколко часа до зазоряване.

Саймън стоеше през цялото време на няколко метра от мен и се преструваше, че не подслушва. Махнах му да дойде.

— Трябва да тръгваме.

Той кимна покорно.

— Намери ли помощ за Даян?

— Общо взето.

Прие отговора, без да разпитва за подробности. Но преди да се наведе, за да влезе отзад, подръпна ръкава ми.

— Ей там… Тайлър, какво е това според теб?

Сочеше западния хоризонт, където плавно извита сребриста линия описваше дъга през пет градуса от нощното небе. Сякаш някой бе надраскал огромна и разтеглена буква С в чернилката.

— Може да е следа от военен самолет.

— Нощем не се вижда.

— Значи не знам какво е, Саймън. Влез в колата, нямаме време за губене.

Загубихме по-малко време, отколкото очаквах. Намерихме номерирания склад сред подобни безлични сгради в индустриален парк още преди да се разсъмне. Показах личната си карта на настръхнал мъж от Националната гвардия пред входа. Той ме повери на друг войник и служител от склада, които ме преведоха по проходите между широките рафтове. Намерих необходимото и трети гвардеец ми помогна да го отнеса до колата и отстъпи назад припряно, щом видя задъхващата се Даян на задната седалка.

— Късмет на всички ви — леко трепна гласът му.

Отделих време да наглася венозна система за Даян — закрепих бутилката на закачалката за дрехи в колата, показах на Саймън как да следи притока и му заръчах да внимава, за да не оплете тръбичката, докато Даян спи. (Тя не се събуди дори когато забих игла във вената й.)

Саймън изчака да излезем на магистралата и чак тогава попита:

— Тя умира ли?

Стиснах волана малко по-силно.

— Не, доколкото зависи от мен.

— Къде я водим?

— В дома й.

— Какво?! През цялата страна ли ще караме? До къщата на Керъл и И.Д.?

— Правилно.

— Но защо точно там?

— Защото там ще успея да й помогна.

— Дълъг път, като си помислиш какво става…

— Да, може и да се окаже дълъг.

— Не заслужавам да бъда до нея… — промърмори Саймън. — Знам, че аз съм виновен. Можех да напусна ранчото заедно с Теди. Можех да потърся помощ.

„Да, можеше. И си бил длъжен.“

— Но аз вярвах в това, което правехме там. Не очаквам да разбереш. Не беше само заради червената юница. Бях убеден, че ще се възнесем нетленни. И че накрая ще бъдем възнаградени.

— За какво?

— За вярата. За постоянството. Защото още първия път, когато зърнах Даян, ме изпълни увереност, че ние ще бъдем част от нещо величаво, дори да не го проумявах напълно. И че някой ден двамата заедно ще застанем пред Божия престол… На сбирките на „Новото царство“ имаше и срамни неща, сега съм готов да го призная. Пиянство, разврат, лъжи. Загърбихме това и постъпихме добре. Но все ми се струваше, че светът се е смалил, защото не сме сред хора, които се опитват да градят земния рай, макар и несъвършен. Сякаш загубихме семейството си. И си рекох, че трябва да потърся най-правия и най-чистия път във вярната посока.

— „Храмът на Йордан“ — изсумтях аз. — Как е дишането й?

Защо ли питах… Чувах всяко нейно усилие да вдиша, но исках да прекъсна Саймън.

— Сега не се мъчи — отвърна той. — Моля те, Тайлър… Спри и ме остави да си вървя.

Пътувахме на изток заедно с учудващо малко коли по междущатската магистрала. Често обаче подминавахме изоставени коли край пътя.

— Лоша идея ти щукна — уверих го.

В огледалцето над предното стъкло виждах как си трие сълзите. Изглеждаше уязвим и залутан като десетгодишно хлапе на погребение.

— Само две опори имах в живота си — промълви Саймън. — Бог и Даян. Предадох и двамата. Чаках твърде дълго. Макар и да ми спестяваш истината по милост, Даян умира.

— Не е неизбежно.

— Не искам да я гледам как си отива и да знам, че можех да не допусна това. Предпочитам да умра сам в пустинята. Говоря сериозно, Тайлър. Искам да сляза.

Небето пак просветляваше в гнусно виолетово зарево като от развалена флуоресцентна лампа, в което нямаше нищо естествено.

— Не ми пука! — отсякох аз.

Саймън се стъписа.

— Какво?!

— Не ми пука какво чувстваш. Трябва да останеш с Даян, защото ни предстои трудно пътуване, а аз не мога хем да карам, хем да се грижа за нуждите й. Рано или късно ще се наложи да поспя. Ако и ти сядаш зад волана понякога, ще спираме само да си набавим храна и гориво. — „Ако намерим някъде…“ — Офейкаш ли, ще се движим двойно по-бавно.

— Не е ли все едно?

— Саймън, дори да не е на прага на смъртта, тя наистина е тежко болна, както си мислиш. И накрая ще умре, ако не й помогна. Единственото средство да й помогна е на три хиляди километра от нас.

— Небето и земята се сгромолясват. Всички ще загинем.

— За небето и земята нищо не мога да кажа. Но отказвам да се примиря със смъртта на Даян, докато имам някакъв избор.

— Завиждам ти — тихо каза Саймън.

— Брей! За какво има да ми завиждаш?

— За вярата ти.

Все още имаше място за своеобразен оптимизъм, но само нощем. Дневната светлина го попарваше.

Карах срещу светилото, изгряващо като взрива над Хирошима. Не се плашех, че светлината ще ме убие, но и не вярвах, че ми се отразява добре. Самото ни оцеляване през първия ден беше загадка… или чудо, както би казал Саймън. И налагаше поне елементарна практичност. Извадих тъмни очила от жабката и се опитвах да гледам пътя, а не полукълбото от оранжев огън, което се рееше зад хоризонта.

Сгорещяваше се и навън, и в колата въпреки изтормозения климатик. (Засилих го докрай с надеждата да регулирам поне малко температурата на Даян.) Някъде между Албукерк и Тукумкари ме заля тежка вълна от изтощение. Клепачите ми се спуснаха и щях да ударя колата в километричен знак. Веднага отбих и угасих двигателя. Казах на Саймън да сипе бензин от тубите и да се настрои за каране. Той кимна неохотно.

Движехме се по-бързо, отколкото се надявах. Почти нямаше коли на пътя. Обърнах се към Саймън:

— Каква храна си взел?

— Само каквото успях да грабна набързо от кухнята. Виж в багажника.

Между старите туби, медицинските пакети и шишетата с минерална вода изрових картонена кутия. Три опаковки зърнени люспици, две консерви телешко и бутилка диетично „Пепси“.

— Саймън, за Бога!…

Той се намръщи сепнато и аз се сетих, че за него този израз е богохулство.

— Това намерих.

Нито паници, нито лъжици… Но аз копнеех и за храна, както за сън. Обясних на Саймън, че е по-добре двигателят да се охлади малко. Седнахме в сянката на колата, вятърът носеше песъчинки от пустинята, а слънцето висеше над нас като по пладне на Меркурий. Отрязахме дъната от празни пластмасови бутилки и с тях загребвахме люспици, накиснати с малко вода. Имаха вкус на лепило.

Напомних на Саймън да включи климатика и заръчах да ме събуди, ако прецени, че се задават неприятности на пътя.

Погрижих се за Даян. Разтворът за поддържането на електролитния състав в кръвта и антибиотиците я бяха закрепили за малко. Помогнах й да пийне вода, тя отвори очи и смънка:

— Тайлър…

Успя да преглътне две-три лъжици зърнени люспици и извърна глава. Бузите й бяха хлътнали, погледът — мътен.

— Даян, потърпи още малко.

Подкрепих я да седне, опряла крака навън, и на асфалта изтече малко кафеникава урина. Изтрих я с влажна гъба и смених изцапаното й бельо с памучни шорти от моя сак.

Настаних я удобно и сложих одеяло в тясната пролука между предната и задната седалка, за да се пъхна там, без да преча на Даян.

Саймън гледаше всичко това от две-три крачки — с неприязън, а може би и с ревност. Когато го подканих да влезе в колата, той се зазяпа за миг в равната солена пустош.

Довлече се умърлушен и седна отпред. Аз се вмъкнах между седалките. Даян наглед беше в безсъзнание, но преди да заспя усетих пръстите й върху ръката си.

Събудих се по тъмно и Саймън спря да си разменим местата.

Главата ми още тежеше от удара, гръбнакът ми сякаш се бе изкривил завинаги като на старец, но бях по-свеж от него — той се свря отзад и заспа мигновено.

Знаех само, че сме някъде на Междущатска 40 и тук земята не е толкова пресъхнала — от двете страни под яркочервената луна се простираха напоявани ниви. Уверих се, че Даян диша спокойно, и отворих вратите да се изветри застоялата болнична миризма с дъх на кръв и бензин.

Не можех да разпозная смущаващо малкото звезди над мен. Дали Марс още беше обвит в мембрана на Ускорението, или са го освободили като Земята? Нямах представа накъде да погледна, а и се съмнявах, че ще го позная. Но се виждаше добре загадъчната сребриста линия, която Саймън ми посочи още в Аризона — изместена от западния хоризонт почти в зенита. Плоската дъга се бе превърнала в овал като сплескана буква О.

Гледах небе, по-старо с три милиарда години от онова, което зърнах за последен път от моравата пред Голямата къща. Казах си, че може да крие какви ли не тайни.

Щом подкарах, опитах дали работи радиото, което мълчеше предишната нощ. Най-сетне попаднах на местна УКВ-станция, каквито излъчват от малки градчета и можеш да чуеш само кънтри и християнски проповеди. Този път обаче не спираха да говорят и научих много преди сигналът да се изгуби в шума.

Разбрах, че сме постъпили благоразумно да заобикаляме големите градове. Те бяха в бедствено положение не заради изненадващо малкото грабежи и насилие, а заради катастрофалното рухване на всекидневните дейности. Изгревът на червеното слънце толкова приличал на предсказания край, че повечето хора останали у дома да умрат със семействата си. Почти нямало полицаи и пожарникари на работа, в болниците рядко се мяркал някой. Малцина посегнали на живота си, но неволно причинили големи неприятности на останалите — оставяли включени газови печки, забивали се с колите си в неподходящи места, изтървавали последните запалени цигари. Нямало кой да набере 911, а и почти винаги нямало кой да се отзове. Домашните пожари бързо обхващали цели квартали.

Над Оклахома Сити се издигали четири огромни стълба дим, а от телефонни разговори станало известно, че повечето южни райони на Чикаго вече са изпепелени. Във всеки град, за който се знаело нещо, имало големи необуздани пожари на едно-две места.

Но вместо да се влоши, положението се подобрявало. Щом проличало, че има шанс човечеството да избута поне още няколко дни, в жизненонеобходимите служби се явили на поста си далеч повече хора. (Това си имаше и обратната страна — мнозина се разтревожили за припасите си и започнали да грабят магазини.) По телевизията и радиото, където работеха, и на аварийните честоти приканваха онези, които не са заети с важна работа, да не пътуват. Сега разбрах защо толкова рядко се мяркат коли по междущатската магистрала. Военните и полицейските патрули не ме спираха, а Калифорния като повечето щати бе раздала специални стикери на лекарите още след първите проблясъци в небето.

Професионалната армия си беше почти непокътната, но запасняците и националните гвардейци се бяха стопили и не можеха да заместят местните комунални служби. Имаше чести прекъсвания и в електрозахранването.

Водещият на новините прочете списък с работещи магазини за храна и болници (заедно с предполагаемото забавяне преди да ви окажат първа помощ). Прочете и съобщение от Бюрото по метеорология — съветваха ни да не стоим дълго на слънце. Светлината му не се оказала смъртоносна, но повишеното ултравиолетово излъчване можело да навреди „след известно време“. Хем смешно, хем тъжно.

По зазоряване беше облачно. Не се наложи да карам срещу Слънцето, но и този изгрев изглеждаше потискащо странен. Цялата източна половина от небосклона се превърна в кипяща супа от червено сияние, хипнотизираше досущ като жаравата на гаснещ огън. Понякога между облаците се отваряха пролуки и кехлибарени пръсти опипваха земята. Малко след пладне заваля — горещ безжизнен дъжд, от който пътят лъсна и започна да отразява болнавата игра на цветове в небето.

Сутринта изсипах в резервоара и последната туба. Преди да стигна до Лексингтън, стрелката на датчика клонеше плашещо надолу. Събудих Саймън, показах му колко бензин имаме и казах, че ще спра на първата бензиностанция… и на всяка следваща, докато не намерим кой да ни продаде бензин.

Първата беше малка семейна бензиностанция с четири колонки и магазинче на половин километър встрани от магистралата. Вътре беше тъмно и помпите май не работеха, но аз спрях и излязох от колата.

Мъж с бейзболна шапка на главата и пушка в ръцете се показа иззад сградата.

— Няма да го бъде.

— Тока ли ви спряха?

— Точно така.

— Нямате ли генератор?

Той сви рамене уклончиво и ме доближи. Саймън понечи да излезе от колата, но аз му махнах с ръка да си седи. Собственикът на бензиностанцията, на около трийсет години, но вече понатежал, се вгледа във венозната система, после примижа към номера на колата. Яркият стикер се набиваше на очи.

— Лекар ли сте?

— Да. Името ми е Тайлър Дюпри.

— Да ме прощавате, ама няма да си стискаме ръцете. Жена ви ли е вътре?

За по-лесно потвърдих, вместо да се впускам в обяснения. Саймън се вторачи в мен за миг, но си замълча.

— Имате ли някакъв документ, че сте лекар? Не се сърдете, ама много станаха кражбите на коли.

Извадих портфейла си и го подхвърлих пред краката му. Той го вдигна, загледа се в личната ми карта, извади очила от джоба на ризата си и пак се зачете. Накрая ми върна портфейла и протегна ръка.

— Извинете, доктор Дюпри. Аз съм Чък Бернели. Ако имате нужда от бензин, ще включа помпите. Ако ви потрябва още нещо, ще отворя магазина за минутка.

— Първо бензин. Много хубаво ще е да се запасим и с храна, но не нося много налични пари.

— Майната им на банкнотите! За престъпници и пияндета е затворено, но обслужвам по всяко време военните и пътната полиция. И лекарите. Е, докато има и бензин. Дано жена ви не е много зле.

— Няма да е зле, ако стигна там, закъдето съм се запътил.

— Лексингтън ли? „Болницата на добрите самаряни?“

— Малко по-надалеч. Нуждае се от специални грижи.

Той се огледа към колата. Саймън бе свалил стъклата на прозорците. Бернели видя как Даян изви глава встрани, за да се изкашля, и сви вежди.

— Ей сега ще пусна помпата. Знам, че искате да продължите по-скоро.

Преди да тръгнем, той ни даде кесия с няколко консерви супа, кутия соленки и отварачка за консерви в пластмасова опаковка. Но не доближи колата.

Честата дълбока кашлица е типичен симптом на СССС. Бактериите сякаш опазват хитроумно жертвите си — не ги давят в пагубна пневмония, макар че накрая това е причината за смъртта, ако първо не спре сърцето. От склада бях взел бутилка кислород, регулатор и кислородна маска. Щом кашлицата на Даян започна да я души (тя се уплаши, задавяше се с храчките), прочистих дихателните й пътища, колкото можех, и държах маската на лицето й, а Саймън караше.

Даян се успокои, цветът на лицето й стана по-нормален и накрая тя заспа. Опираше горещата си глава на рамото ми. Дъждът навън се превърна в неспирен порой, който ни бавеше. Привечер светлината угасна до блещукането на въглени на запад.

Чуваха се само барабанните удари на едри капки по покрива на колата и аз ги слушах унесено, докато Саймън не ме попита:

— Тайлър, атеист ли си?

— Моля?

— Не искам да ти досаждам, но се чудех дали се смяташ за атеист.

Как да му отговоря? Саймън много ни помогна, направо беше незаменим, за да стигнем толкова далеч по пътя. Но той се бе отказал от интелекта си, за да се присламчи към достигнали границата на безумието фанатици, чието единствено недоволство от края на света беше разминаването му с техните подробни и конкретни представи. Не исках да го оскърбявам, защото още се нуждаех от него… И Даян също.

— Има ли значение за какъв се смятам?

— Само ми е любопитно.

— Е… не знам. Това мога да ти отговоря. Не твърдя, че знам дали Бог съществува или защо е навил пружината на мирозданието и го е накарал да се движи точно така. Съжалявам, Саймън, теологията не ми е силата.

Той мълча през следващите няколко километра.

— Може би за това си мислеше Даян… — изтърси накрая.

— За кое?

— Когато си говорехме. А напоследък не се е случвало. Не бяхме единодушни за пастор Дан и „Храма на Йордан“ още преди разкола. Според мен тя клонеше към цинизъм, а за мен твърдеше, че съм твърде лековерен. Може и да е права. Пастор Дан имаше дарбата да отвори Светото писание и да намери знание на всяка страница — знание като здрава къща, знание като яка колона. Същинска дарба, от която аз съм лишен. Колкото и да се старая, и до ден-днешен не мога да отворя Библията и тутакси да вникна в смисъла.

— Може би не това се иска от тебе.

— Аз обаче исках! Исках да бъда умен като пастор Дан, да съм стъпил на твърда опора. А Даян подмяташе, че това било сделка с дявола, че Дан Кондън се е отказал от смирението в името на увереността. Не знам дали точно това не ми липсваше. И дали тя не го откриваше у теб. Ето причината да не се откъсне от теб толкова години. Твоето смирение.

— Саймън, аз…

— Не е нещо, за което да се чувстваш виновен. Знам, че тя ти се обаждаше, когато мислеше, че съм заспал. Или когато ме нямаше вкъщи. Знам и че съм късметлия да остане толкова време с мен. — Той се озърна. — Ще те помоля за услуга. Кажи й колко съжалявам, че не се грижих добре за нея, когато се разболя.

— Ти й го кажи.

Саймън кимна умислен. Помолих го да провери за работещи радиостанции, защото притъмня. Може би щяхме да чуем нещо полезно. Исках да остана буден и да слушам, но главата ме болеше, всичко се раздвояваше пред очите ми и накрая беше най-лесно да се облегна и да заспя.

Спах дълго, а километрите оставаха зад колата.

Събудих се сутринта и пак валеше. Бяхме спрели на паркинг (западно от Манасас, както научих по-късно) и жена с прокъсан черен чадър тропаше по стъклото.

Замигах, отворих вратата и излязох, а тя се дръпна, вторачена в Даян.

— Мъжът рече да ви предам да не го чакате.

— Извинете, не разбрах.

— Каза, че се сбогува с вас и да не го чакате.

Саймън го нямаше отпред. Не се виждаше и сред кофите за боклук, при мокрите маси за пикник и паянтовата сграда на тоалетната. Имаше още няколко коли с включени двигатели — хората само отскачаха да се облекчат. Различих дървета, нататък парк и някакво подгизнало градче със заводи по ниските хълмове под огненочервеното небе.

— Слаб и рус ли беше? С мръсна тениска?

— Същият. Заръча да ви събудя, та да не се успите. После си тръгна.

— Пеша ли?

— Аха. Надолу към реката, не по пътя. — Жената пак погледна Даян, която дишаше тежко. — Вие двамата ще се оправите ли?

— Не ни остана много път, благодаря. Той не добави ли още нещо?

— Добави „Бог да ви благослови“. И оттук нататък щял сам да си намери пътя.

Погрижих се за нуждите на Даян, огледах още веднъж мокрия паркинг и изкарах колата на пътя.

Спирах няколко пъти да регулирам венозната система или да давам кислород на Даян. Тя не си отваряше очите, беше в несвяст. Не ми се мислеше какво означава това.

Напредвах бавно в неспирния дъжд и навсякъде виждах следи от хаоса през последните два дни. Десетки ударени или изгорели коли бяха избутани встрани от пътя. По някои маршрути допускаха само военни и аварийни коли — заобикалях ги. Заради жегата влагата ставаше нетърпима и макар че следобед задуха бурен вятър, не донесе облекчение.

Саймън поне ни изостави близо до целта и стигнах до Голямата къща, докато още имаше светлина в небето.

Вятърът бушуваше почти със силата на ураган и алеята бе обсипана с борови клони. Къщата тъмнееше в кехлибарения здрач.

Спрях пред стъпалата, оставих Даян в колата и заблъсках с юмрук по предната врата на къщата. Почаках и заудрях отново. Накрая вратата се открехна и надникна Керъл Лоутън.

В пролуката виждах само бледо синьо око и набръчкана буза. Тя ме позна.

— Тайлър Дюпри? Сам ли си?

Отвори вратата по-широко.

— Не. Даян е с мен. И май трябва да ми помогнеш да я внесем вътре.

Керъл излезе на широката веранда и се вгледа в колата. Щом видя Даян, дребната й фигура се скова, раменете се изопнаха и тя ахна.

— Мили Боже, и двете ми деца ли се прибраха у дома само за да умрат?

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Чарлз Уилсън Ускорение (26)

Метаданни

Данни

Ускорение

Информация

История

Сваляне / Връзки

Ускорение

Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (26)