Хаим Оливер
Оперната война (57)

Трийсет и първа картина с един дързък проект

Докато един ден, към края на осмата седмица…

Всъщност беше вечер, навън валеше студен, примесен със ситен, остър сняг дъжд, който превръщаше улиците в кални ями, но тук, в обширния салон на „Петте кюшета“ беше топло, шумно и задимено. Келнерите пъргаво сновяха между масите, носейки акробатично по четиринайсет халби наведнъж, а на малката естрада, акомпаниран от акордеонист, Казака редеше:

Трендафилът мирише, бодилото боде,

а любовта говори, люби ме от сърце…

Беше облечен в тесни, нагайтанени беневреци и везана риза, обут бе в цървули, на главата си носеше бял, рунтав калпак, а под калпака, над ухото бе набучил огромен изкуствен, червен трендафил. В тези пъстри селски одежди неговото изящно градско лице на интелектуалец изглеждаше тъй неестествено кукленско, че многобройните клиенти предпочитаха да не го гледат, а само да си пият бирата и да слушат. А пееше хубаво, този възпитаник на професор Рихтер, и познатите палави куплети добиваха неочаквани художествени интонации.

Някъде назад до вратата седяха Стьопа и Балкански, отпиваха от студеното „чешко“ пиво, фабрикувано край София, и мълчаливо наблюдаваха плавните танцови стъпки на Казака, с които си тактуваше песента. Стьопа бе много отслабнал — лицето му напомняше добре наточен, омърлушен ятаган. Затова пък Балкански беше понапълнял — красноречив резултат от грижите на Верка и Шопето, и сега неговите усилия да прибере корем ставаха все по-напразни.

— Мон дйьо, колко ниско паднахме! — въздъхна той. — Невероятно!

— Но си докарва по осем левчета на вечер! — възрази Стьопа, не без завист.

Балкански схвана това като упрек — откакто се бе оженил, той не бе дал нито един концерт, не бе пуснал в санчето нито една стотинка, и дори още не бе заел учителското място, което му предлагаха в гимназията. Той чакаше Свирчо.

— А, ти, Стьопушка, би ли пял тук? — попита той и посочи естрадата, където Казака се кланяше на шумно аплодиращата го публика.

— Не зная… Навярно не. Предпочитам да разтоварвам цвекло. Там поне никой не ме знае. Пък и хамалите са хубави хора.

Използувайки кратката пауза, между столовете се втурнаха вестникарчетата:

— Вестници имааа! Княз Фердинанд на почивка във Виенааа! Дуелът между Паспалеев и Станчев! Театърът заминавааа…

Стьопа купи един вестник, но тъкмо да го прегледа, до него, проврял се сред навалицата, седна Казака.

— Е, какво ще каже критиката за моя академичен концерт? — попита нагизденият певец.

Балкански предпочете да не дава оценка, но Стьопа изкриви лице, сякаш бе сдъвкал зелен лимон.

— Като на свинче-звънче! Нали така се казваше на български? — И смъкна книжния трендафил от ухото му. — Да беше си вързал поне папионката, по ти прилича.

Казака вдигна безпомощно рамене:

— Всяка професия си има своите неудобства… — Прибра си цветето и отново го пъхна над ухото си. — Виждахте ли Маестро?

— Оттам идем.

— Къде е стигнал?

— До кривата круша.

— И по-точно?

— По-точно — не без злост отвърна Стьопа, — завършва второ действие. А са четири.

— Лошо.

— Лошо, ами! Бавно върви, Свирчо си пилее времето в училището, а и Цвета му изпива силиците.

— Стьопушка, как тебе не стидна! — прошепна Балкански, спомняйки си звездите над прозореца и трогателния бял кичур на Верка.

— Защо да се срамувам? — извика Стьопа. — Та сега всички ние зависим от тези последни две действия. Но Свирчо така се е увлякъл по своята си балканска Цветушка, че ръцете си едва движи по пианото. Ако така продължи, няма да му стигнат и девет месеца, за да стигне до финала… Освен това, между нас казано, това, което съчинява сега, е едно сладникаво, сладникаво…

„Колко е прав Стьопа!“ — помисли Казака, спомняйки си последното прослушване при Маестро, на което Цвета им бе изпяла ариозото, с което сиромахкинята се опитва да омилостиви жестокия си хазаин:

Аз съм горда, хора,

и не бих просила

но какво да сторя,

челядта е мила…

Темата напомняше евтин руски романс и бе наситена с такава сълзлива мелодраматичност, че при лошо изпълнение можеше да се превърне в оперетна пародия. Въпреки това разсъдливо каза:

— Свирчо не е Мусоргски.

— Тъкмо затова! — заупорствува Стьопа, поразгорещен от спора. — Тъкмо затова той трябва да се отърси от това шербетно настроение, което цари в новия му дом: миндерчета, пухчета, корабийки, розова вода. Лоша услуга ни направи бай Васил с този кралски подарък. Докато живееше край змийските ями, Свирчо по-вярно усещаше суровия дъх на Вазовата балада, по-точно я пресъздаваше. Спомнете си: „йоще зима не минува… Силен вятър вее с бяс…“ Каква ти зима в новата къща? Какъв ти бесен вятър? Топличко си е там, като в баня, а Свирчо си лапа сланинка с яйца и си сърба кафенца от порцеланови филджанчета.

— И слава богу! — прекъсна го Казака, раздразнен от несправедливите думи. — Достатъчно се е нагладувал Свирчо. Откакто се е родил, целият му живот е глад и немотия, и сега той напълно заслужено яде сланинка с яйца и пие кафе от порцеланови филджани. Що се отнася до връзката между немотията и творчеството, нека ти припомня, Стьопа, че тъкмо ситият Пушкин е написал най-хубавия роман за гладните селяни и за техния бунт.

— Так точно! — потвърди Балкански. — „Капитанская дочка“.

— Зная, зная! — изпъшка Стьопа. — Изучавал съм Плеханов в одеския затвор… Но въпреки това Свирчо трябва да намери по-верен тон, по-брутален, ако щете; та в либретото става дума за гладуващи деца и мръсни чорбаджии, и за…

— Стьопа — спря тирадата му Казака, — докато Маестро съчинява, не бива да го пипаме. Сега той прилича на стремително летяща във висините птица, която и най-малкото докосване може да нарани и дори убие. Нека свърши, па тогава го критикувай колкото си искаш.

— Да свърши! Но не свършва! — Стьопа се ослуша в крясъците на вестникарчетата: „Дуелът между Паспалеев и Станчев! Кой ще падне в полето на честта! Драмата заминаваааа!“. Той нетърпеливо разгърна своя вестник. И ококори очи. — Братци, чуйте! Чуйте! — Възбудено зачете:

„Воден от Интенданта си, вчера замина на турне в Македония Народният театър. В продължение на осемнайсет дни Драмата ще даде представления в градовете…“

Вдигна поглед, втренчи го в другарите си. А те, отгатнали мисълта му, чакаха продължението. Той не закъсня да се доизясни:

— Заминават и остават салона си тук! С подвижната сцена и хилядата места! — Помълча и отсече: — Сега или никога!

— Ти си луд! — прошепна Казака, плашейки се да не го чуят наоколо. — Луд за връзване!

— А кога друг път ще имаме такъв случай? — Черните очи на Стьопа загоряха както в ония времена, когато убеждаваше тулските въстаници, че влизането в оръжейния склад е детска игра. — Помислете само: Фердинанд във Виена, Драмата в Македония, свръхчовекът — на майната си, на триста километра от София…

Балкански мълчеше, обмисляйки дръзкото предложение. Но Казака отново се опълчи:

— Ще ни тикнат в затвора!

— Е, та що? — засмя се Стьопа. — Там поне ще имаме безплатна храна… Освен това аз поемам цялата отговорност, па нека ме тикнат пак в Черната джамия, свикнал съм й вече… — Съзнанието му бе прорязано от мисълта за малкото синче, което растеше в утробата на Елена; видя го на сцената на новия театър с короната и жезъла на Борис Годунов, и го чу да гърми с бас по-страшен от Шаляпиновия: „Аз още съм цар…“, и това, вместо да потуши плахото пламъче на новата идея, още повече го разгоря. — И ако вие не сте съгласни, ще отида аз сам! — Така говореше той в оная далечна нощ пред другарите си, и тогава те се съгласиха да го чакат с файтона край склада, когато бягаше под куршумите с чувала пълен с карабини. — И още нещо! — продължи той. — Ще алармираме пресата, ще вдигнем шум до бога, ще натиснем министерството, ще пратим петиция в парламента. Сега поне част от обществеността е на наша страна, Интенданта няма да е тук да се противопостави и, помнете добре това, Яворов ще ни подкрепи, а Яворов ще става драматург на Драмата. Уверен съм, ой, колко съм уверен, че ще сполучим!

Въпреки тия на пръв поглед солидни аргументи, Казака мълчеше. Тогава Балкански бавно и очевидно с пълното съзнание за значението на думите, които изричаше, произнесе:

— Аз приемам. Ако не успеем, всьо равно, по-лошо от сега няма да стане.

— Ще загубим само веригите си! — подсказа Стьопа, но Балкански не разбра намека и завърши мисълта си:

— Но ако успеем, ако успеем, ще бъде трайна победа, за много години напред. А победителите не ги съдят, да?

— Брависимо, Атамане! — викна Стьопа и Балкански бе поласкан от този фигаровски възглас. Изведнъж се почувствува много млад и пълен със сили, и безумната романтична идея на този комбинативен дявол му се стори напълно осъществима. Оставаше само да се действува и толкова.

Но Казака пак не отстъпи. Той поклати състрадателно глава, и като погледна оплютия от мухите часовник над вратата, каза:

— Аз отивам да пея. Но преди това ще ви кажа нещо и го запомнете добре: вие не се намирате в Русия, вие сте в България. Русия е голяма страна, океан. България е малка, а в сравнение с Русия — езерце. И вятърът, който в руските степи би минал и заминал, без да остави следи, тук ще предизвика такава фъртуна, че и помен няма да остане от нас. Стефане, сатана проклети, опичай си акъла!

И се качи на естрадата и запя:

Налей, налей руйно вино…

Но по подигравателно-пародийния начин на изпълнението Стьопа разбра, че и Казака е сложил оръжие.

Същата вечер видях Ю на малкия екран: директно предаване на „естрадната програма от бар «Мелоди», най-големия танцов локал в Берлин, интернационален състав“. Бе в минисукман, с минияшмаче на черната си коса и миницървулки на крачетата си — миникукличка, като ония, дето ги продават за сувенири в павильоните на Балкантурист. И пя нещо като: „Ой, ти моме хубаво…“ — една от ония изсмукани от пръстите фалшивки в народен стил с увеличена секунда между втората и трета степен, накълцани в измъчен 7/16 такт. Но „младата трудова публика“ прие тази псевдоръченица като най-чист бисер на българския фолклор и дълго прави овации на „изтъкнатата българска естрадна звезда“… Загасих телевизора.

И докато се въртях в леглото, мислейки си защо хер Краузе все още не е настанил Ю във „Фридрихщатпаласт“, телефонът рязко иззвъня. Беше един студен глас:

— Явете се веднага на улица „Паренсов“ 9, в дома на Виолин Петров!