Хаим Оливер
Оперната война (51)

Двайсет и шеста картина с Майстора, Сашка и Ю

— Уви, с нищо не мога да ви помогна — каза Майстора, свали пенснето и се вгледа през прозореца към насрещния тротоар, където сновяха стражарите. Мускетарските му мустаци се бяха посмъкнали и придаваха на лицето му необичайно тъжен вид. — И изобщо не трябваше да идвате тук, навличате си беля. Още утре вестниците ще се разкрещят: „Опѐрените посещават клуба на червените!“ А сте пред премиера.

— Тъкмо там е работата, господин Кирков — обясни спокойно Казака, — че никаква премиера не може да има, докато Стьопа Вълков е в Черната джамия. Той ни е централният актьор, Мефистофел.

Майстора измери с очи внушителната четиричленна делегация, която бе дошла при него да иска помощ: Балкански, Казака, Елена и Верка Михайлова. „Богове, помисли той, колко наивни са тия артисти! Деца!“ И ядовито хвърли:

— А аз разправях на този ваш хлапашки Мефистофелес, да си седи на задника! Демонстрацията можеше да мине и без него, хора имаше предостатъчно… Освен това той ни е нужен за други по-важни неща…

— За вечеринките, където да му трошат главата, нали? — сопна се Елена.

Всички я изгледаха изненадано. Никога тя не бе говорила така остро и непочтително, никога сините й очи не бяха излъчвали такава враждебна непримиримост. А Верка Михайлова усети в нея, заедно с едва уловимото женствено меко закръгляне на лицето й, и едни дълбоки, сочни нотки в гласа й, сякаш той беше на път да се дообогати с ниски алтови звучности.

„Каква красавица, проклетницата!“ — помисли Кирков и отговори:

— Ако щете и за това, любезна госпожо. Ние нямаме в нашите редици друг такъв човек, който да съчетава артистични способности с революционна преданост и борчески плам.

Настана тишина. И в нея не се чу нито един от шумовете, които обикновено огласяха този бял клуб: забързаните стъпки по дървеното стълбище, смеховете по коридорите, бурните дискусии в съседните стаи. Много от редовните посетители бяха арестувани през онази зимна вечер пред Народния театър, на останалите беше дадена парола да не се вестяват тук, докато вълната от побоища, арести и преследвания не поспадне.

— И что будем сделать сейчась? — попита Балкански, забравил изведнъж български.

— Ще изчакаме — отвърна Майстора, като вдигна безпомощно ръце. — Както изчакват хиляди други хора. Затворите и участъците са претъпкани, маса народ е изгонен в провинцията. Положението е изключително напрегнато, от години не е било такова. Като закри университета, Фердинанд направи фатална грешка; той настрои срещу себе си и срещу управляващата шайка, освен „червените“, които и без това не го обичат, и цялата културна общественост: писатели, професори, учители, студенти… Може би сте чули вече, че даже министърът на просвещението си е подал оставката в знак на протест.

— Невероятно! — изрече своята риторична формула Балкански.

— Нищо невероятно няма в това.

— Самий този министър, господин Кирков, постави пред нас десетки препятствия.

— Политика, драги господин Балкански, политика. Днес така, утре иначе, в зависимост от обстоятелствата, от класовите интереси, от съотношението на силите. Пък и вие трябва най-после да разберете, че не сте пъпът на света, извинете. Понастоящем в страната се разиграват много по-сериозни и сложни представления от вашата премиера. На карта е политическото бъдеще на България за близките години. Готви се закон за разтуряне на синдикатите, за ликвидиране на съюзите на учителите и държавните служители. Борбата ще става все по-остра, над нас ще се стовари жесток терор. И това безусловно ще доведе до смяна на правителството. Поне тъй мисля аз… и Дядо… Но дотогава народът ще има да си пати… — Погледна през прозореца, видя стражарите, подчерта: — Много!

Обади се Елена, с прекалено сухи очи, които предвещаваха сълзи.

— И все пак, господин Кирков…

— Стьопа ми вика „другарю“ — рече той дружелюбно.

— Да, другарю Кирков… кажете ни тогава, какво да правим? Стьопа ме изпрати тъкмо при вас, той не иска и да чуе да просим милост от княза.

— На негово място и аз не бих молил княза.

— И да оставим Стьопа да гние в зандана? — Елена отново се наежи, по лицето й се появиха розови петънца. — Снощи го видяхме отблизо. Знаете ли какъв зандан е това?

— Зная го много добре — усмихна се носталгично Кирков, сякаш си спомняше прекрасно време. — Два пъти съм имал удоволствието да полежа в него… И както виждате, нищо ми няма. Е, шетат в него въшки, плъхове и други животинки, но революционер, когото не са яли въшки, не е никакъв революционер.

— Него достатъчно са го яли в Русия! — извика Елена и от сините й очи рукнаха сълзите, и Кирков усети, че е прекалил със своите шеги:

— Е, хайде сега, ще циврим! — рече той. — Недейте, моля ви се, аз имам слаби нерви, не понасям женски сълзи, особено от такива очи като вашите… Ето какво, госпожо: аз ви обещавам, че ще се опитам да направя нещо за Стьопа… За начало още утре ще пусна няколко думи във вестника. Нека дори Батов ги съчини. Разкажете му за Черната джамия, какви ужасии сте видели и чули и прочие, и нека бъде по-трогателно. Що се отнася до нас, имам предвид партията, ние сме решени още повече да засилим борбата за освобождаването на задържаните, на всички задържани. Все едно, това положение не може да трае дълго…

Балкански се изправи, стискайки в юмрука си главичката на бастуна: вероятно се готвеше да прободе змея: „Зигфрид“, второ действие.

— Дълго или късо, ние обаче не можем да чакаме! — произнесе той твърдо. — Премиерата ни е идната събота! И ако вашата работа тук се състои в устройването на вечеринки, на които осакатяват първите артисти на България, или в организирането на демонстрации, в които арестуват тоже сами артисти, то нашата работа е да пеем, защото, господине, или ако ви е по-приятно, другарю Кирков, ние вършим едно историческо дело. Ние полагаме основите на българската музикална култура след петстотин години турско робства и сто години след „Фиделио“! И ние нямаме право да се съобразяваме с дребнавите, котерийни ежби на политиканите! Ние стоим над политиката! Ние сме свободни артисти!

Кирков бе обзет от пристъп на смях, сетне от желание да поспори с този горд „свободен“ артист за неговата свобода, но веднага се отказа: зад патетиката на този Славянски славей се криеше една голяма и искрена вяра, която Майстора отлично разбираше и която не искаше, сега поне, да накърни с мъдри формулировки за класовата същност на изкуството… И докато търсеше най-подходящите думи, за да отговори на този симпатичен и коремест основоположник на българското музикално дело, който нямаше няколко мизерни грошове, за да си купи прилична вратовръзка, той чу ясните, категорични, изречени с певческа дикция слова на Елена:

— Аз ще отида при княза.

Отново всички я изгледаха с изненада: лицето й бе озарено от една светла сила, на която очевидно никой не бе в състояние да се противопостави. „Как цъфти нашата Елена!“ — помисли Верка, предчувствувайки вече истината. Кирков пък, който нищо не предчувствуваше, но мигновено схвана новосъздадената неприятна ситуация, поклати отрицателно глава:

— Няма да ви приеме.

— Ще помогне баща ми.

— Фердинанд се готви да замине за Баден-Баден. Отдавна не е играл комар.

— Ще го причакам на гарата.

— И ще тикне и вас в Черната джамия! — Той видя сянката върху лицето й и почти против волята си продължи: — Но има един човек, който би могъл да ви помогне, стига да действувате бързо. Той е близък на адютанта на княза, полковник Лазаров. Навремето са воювали заедно срещу сърбите, той го е спасявал от плен, и полковникът не му отказва нищо. Идете при него, помолете му се, може да се съгласи да ходатайствува.

— Кой е този човек? — попита Елена, обнадеждена.

— Слушали сте за него… — Дяволитите искри отново заиграха зад пенснето на Майстора. — Той е колоритна фигура в нашия обществен живот, търговец-социалист-меценат-демократ и прочие… Има и дъщеря, която пее хубаво… Бай Васил Възрожденеца.

В същия миг Елена се изправи и се упъти към вратата. Другите я последваха. И само Казака кимна за поздрав и направи многозначителен жест с ръка: не се безпокойте, ще я оправим!

След малко, развеселен от детинското им поведение, Майстора ги видя да минават покрай стражарите. Три секунди по-късно подире им тръгна агентът с карираното каскетче…

Телефонирах в дома на господин Шапкарев — искам да кажа — в бившия му дом… Беше три часа след полунощ. Никакъв отговор: нито Сашка, нито Мирослав… Звъннах и в „Бърза помощ“ и попитах не е ли била доведена към двайсет и два часа една млада жена, актриса, пострадала от… мм…

— От какво? — попита дежурната.

— От атомната бомба в Нагазаки — рекох с предизвикателното остроумие на уморен идиот.

— Каквооо? — възкликна уплашена онази отсреща. — Каква бомба?

Веднага отстъпих:

— Искам да кажа — от нервно разстройство или нещо подобно.

— Тук не приемаме нервни разстройства — кресна ми нелюбезно тя. — Тях ги карат на Четвъртия… Май че и вие сте за там… — И ми трясна слушалката.

Обхвана ме зверски глад. Отворих хладилника — нямаше нищо. Взех бутилката… Но на Четвъртия километър няма да звъня! Защото, ако е глътнала нещо, все едно, с нищо не мога да помогна. Виж, друго е атомната бомба. Тя поне оставя сянка върху гранита… И пак седнах и пак затраках в нощта, и продължих своето паническо бягство от безумното настояще в идиличното минало, когато затваряха певци в Черната джамия, при своята прекрасна баба Елена, която в този момент седеше заедно с Маестро върху богато украсения с везани възглавнички миндер срещу бай Васил, неговата жена и неговата Цвета, и говореше:

— Това е всичко, бай Василе. Помогнете! Не разполагаме с много време, князът заминава до края на седмицата за Баден-Баден.

Маестро бе облякъл празничния си костюм, същия онзи черен редингот от незабравимото време на Маскани, бе нахлузил дори коравия нагръдник, който едва понасяше и, по ученически прилежно слушаше пенелопските излияния на Елена, като от време на време вдигаше към Цвета зовящите си очи на влюбен котарак.

— Госпожо! — изрече бай Васил, осуквайки десния си мустак, — извинете ме, ако кажа някоя груба приказка, но аз съм българин от старото поколение, аз познавах Левски и не съм свикнал да си кривя душата… Госпожо, аз за тоя мошеник, вашия мил съпруг, пръста си не помръдвам. Нека си полежи в Черната джамия, за акъл, та друг път да не се опитва да лови в мрежите си глупави годенички, уж ще ги води в Париж да ги разхожда с аутомобили…

Цвета се изчерви, а Маестро се окашля без нужда. Елена пък бе обхваната от нервен, почти истеричен смях:

— Но това беше една невинна шега от страна на Стьопа, уверявам ви! Той нямаше друг начин да привлече Цвета в нашия хор. Другите момичета също… Аз, например, която съм му жена, зная това още от самото начало… А че Цвета ще стане голяма певица, кълна ви се, ще стане, Стьопа не ви е излъгал, не! Ето, вижте ме мене. Аз съм се учила да пея в Дрезден. Цели три години! После съм пяла в Русия. А Цвета има по-хубав глас от моя. Много по-хубав. Това е всеизвестно. Попитайте Маестро, той е най-големият музикален капацитет в България, той ще потвърди. Нали, Маестро?

— Разбира се, разбира се, разбира се! — побърза три пъти да потвърди капацитетът и за всеки случай добави още веднъж: — Разбира се! — И не лъжеше.

А Елена продължи вече по-уверено:

— Когато нашата Дружба се посъвземе и напредне, ние самите ще пратим Цвета в Париж да се учи.

— Аз не се нуждая от чужда помощ! — рече достолепно бащата. — Бай ви Васил има достатъчно средства да изучи своите деца не само в Париж, но и в Америка чак! В Чикаго!

— По-добре в Париж, в Чикаго няма вещи даскали по пеене — обясни Елена, като побърза да разшири мъничкия пробив във фронта на противника. — Но за да стане това, Стьопа непременно трябва да излезе от затвора, иначе премиерата ни няма да се състои. Дружбата ще пропадне и от никакви певици няма да се нуждаем повече. Даже и от Цвета.

Предметът на дискусията неспокойно се размърда и хвърли умолителен поглед към бащата. Майката пък ръгна бай Васил с лакът по ребрата и изрече с онзи с нищо несравним израз на заплаха и нежност, тайната на който владеят само съпругите:

— Хайде, хайде, възрожденецо! Толкова жертви си направил за България, направи още една!

Бай Васил засумтя и засука мустаците си откъм двата края, и това бе признак на силно душевно напрежение.

Маестро усети, че е настъпил неговият ред, дългоочакваният звезден миг. Той се изправи, понамести очила, отново се поокашля в шепата си и мъчейки се да овладее тресенето, което обхващаше цялото му същество, запелтечи:

— Уважаеми бай Василе, уважаема госпожа… синьорина… Аз… позволете ми да се обърна към вас с… такова… хм… голяма молба… Аз имам честта да поискам ръката на вашата дъщеря… Цвета, да, Цвета… за да я направя своя съпруга…

Млъкна, но продължи да се тресе. Лицето на майката цъфна. Цвета пък пламтеше така ярко, че хвърляше червени отблясъци по стените.

Бай Васил се вкамени с пръсти около краищата на мустаците. Той попита:

— А мога ли да знам, ваша милост, какво работите?

Маестро въздъхна дълбоко: опасността минаваше.

— Аз съчинявам музика — отговори той.

— Аз не питам какво съчиняваш, а какво работиш — повтори бащата.

Въпросът пообърка съчинителя на музика, затова пък Елена разбра и побърза да поясни:

— Маестро е учител, бай Василе.

— Аха, учител. И каква заплата получаваш, ако може да се знае?

— Сто и пет лева на месец — отвърна Маестро със свито сърце.

Бай Васил направи гримасата на Гъливер, когато вижда на дланта си лилипута Лемюел.

— И със сто и пет лева искаш да храниш две гърла? Ами като дойдат и внуците? Хм… — Той присви вежди и продължи сякаш на себе си. — И това ми било заплата. Отдавна вече трябваше да се пръждоса тоя министър на просвещението… Но, нейсе, ще видим кой ще дойде след него… Аз няма да оставя тая работа така… — И пак се обърна към гостите си: — Е, деца мои, целувайте ръка!

Звънна телефонът. С усилие се изтръгнах от дома на бай Васил, вдигнах слушалката.

— Стив! — гласът бе одрезгавял, може би уморен, а може би пиян. — Стив, знаеш ли нещо за Сашка?

— Не — казах, — нищо не знам.

— Аз я търсих във всички болници.

— Е?

— Няма я.

— Трябва да я потърсиш в отделението за облъчени от атомната бомба — рекох издевателски и в следния миг съжалявах: не заслужаваше Ю този тон. Но аз също бях пиян.

— А може би в Майчин дом? — пусна тя глухо.

Майчин дом? Защо Майчин дом? Да, няма съмнение, тя е пияна! Но Ю не ми даде време да съобразя, защото подхвана с отвратително-предизвикателен оттенък:

— Стив, знаеш ли откъде ти се обаждам?

— От „Фридрихщатпаласт“ — отвърнах язвително.

— Скоро ще ти се обадя и оттам. Но засега съм във вилата на другаря Павловски.

Часът бе четири след полунощ!

— Откога другарят Павловски спи и с жени? — попитах злобно аз.

Отговорът дойде веднага, не по-малко злобен:

— Откакто реших да не спя вече с тебе.

— Тъй ли? — продължих аз вече цинично. — Отлично!… И мога ли да знам защо?

— Защото тъй се договорихме.

— С комитета за нравствена чистота при ООН?

— По-страшно!… Със Сашка.

— Със Сашка? — глуповато повторих аз, загубил изведнъж целия си циничен елан. — Че кога?

— Снощи. Точно в двайсет и един часа и петнайсет минути софийско време, в гримьорната на операта.

Това бе вече много! Премного!

— Значи ти… ти си отишла при нея? И си говорила за нас?

— А защо не? — отвърна тя остро, вече без всякакви пиянски нотки. — Забранено ли е на две интимни приятелки да си побеседват по лични въпроси? — Тя се засмя с гръдния си глас. — Аз й разказах всичко: за тебе, за мене, за нас двамата, за всичко!… И й казах още, че те освобождавам от всякакви задължения към мен, че те предоставям на нея и само на нея… С една дума, вдигам ембаргото. Бъди неин! И ви благославям, амин! — Тя помълча и добави, вече съвсем тихо и задавено: — Тя… тя заслужава това…

Последва хлипане и връзката се прекъсна.

Дълго стоях със слушалката в ръка, смаян, обезсилен. Бибипкането на сигнала звучеше оглушително в тишината на лятната нощ. Опитах се да си представя сцената: няколко минути само преди третото действие на „Бътерфлай“, в двайсет и един и петнайсет, в гримьорната, при разстроената Сашка влиза Ю… О!, с най-добри намерения! И й разказва всичко, „за тебе, за мене, за нас двамата“, и й заявява великодушно, че ме оставя на нея, само на нея, амин!

По дяволите, Ю, защо направи това? Толкова ли твоето миниатюрно мозъче не можеше да прецени колко дълбоко бъркаш в още незарасналата рана на Сашка и как жестоко и безцеремонно я изблъскваш от тъй трудно издълбания коловоз на новия й живот? И наслади ли се след това от резултатите на твоето благотворително дело?

… Но за упреци и вайкания беше късно. Трябваше да направя нещо, нещо важно, нещо решително, но какво? Сашка я нямаше в болницата. А в Майчин дом?… Действително, защо в Майчин дом? Глупост някаква! Щом като не е в болница, тя ще е на Витоша заедно с оня Мирослав… Или при доктор Бонева…

Да звъня при лекарката в този час беше безсрамно. Пък и защо ли да звъня? Там Сашка е в добри ръце… Ще се обадя чак в осем. А дотогава нека по-добре видя какво прави баба Елена при Негово височество княз Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария!