Хаим Оливер
Оперната война (44)

Двайсет и втора картина с годенички и стачки

И тъй, един хубав ден, по време на репетиция, докато Маргарита, Фауст и хорът пееха на сцената, Стьопа и Казака седяха в княжеските кресла и полугласно четяха новия вестник:

„Откриването ще стане с представянето на три картини от операта «Фауст» на французкия композитор Шарл Гуно и на две картини от операта «Трубадур» от италианския композитор Джузепе Верди. Главните роли се изпълняват от Константин Балкански, бивш артист от московския Болшой театър, Стефан Вълков, артист от многобройни руски оперни театри, Елена Гюлева-Вълкова, артистка от германски оперни театри, и други. Хорът е съставен от най-добрите наши и чуждестранни певци, оркестърът — от първите сили на военната музика; режисьори са господата Балкански и Драгомиров, диригент — капелмайстор капитан Николаев.

Цялата ни културна общественост очаква първото представление на Оперната дружба с голям интерес и напълно оправдани смесени чувства. Разговаряхме с г. Яворов, за когото усилено се носят слухове, че щял да стане артистичен секретар на новия Народен театър. Той ни заяви, че има пълно доверие в новото начинание и че пожелава на основоположниците на нашето оперно изкуство успех. Според него то слагало началото на едно голямо дело, което щяло да окаже влияние върху цялата култура на утрешна България. От своя страна Интендантът на Драмата смята, че представленията на Оперната трупа няма да попречат на дейността на театъра му, не само защото предстои откриването на величествения храм на Мелпомена, но и защото дълбоко се съмнява в нейната жизнеспособност. Той счита, че тази трупа била чужда рожба, която нямала нищо общо с българския народностен дух. Първите й стъпки дори се съпровождали не от български, а от чужди арии и песни — френски и италиански, изпълнявани отгоре на всичко на руски език…“

— „Чужда рожба!“ — скръцна със зъби Стьопа и от това гримираното му мефистофелско лице освирепя още повече. — А защо този поет с тъй български дух не седне на задника си и не напише едно либрето за чисто българска опера? Защо не престане да блее от възторг пред своя възлюблен Ницше? И забрани да се играят в неговия гръцки храм на Мелпомена норвежкият Ибсен, английският Шекспир и руският Островски? Но аз ще го поваля, Казаче, помни ми думата, ще поваля този надменен хвалипръцко, който се смята за крал на българската култура, упълномощен от бога да раздава индулгенции на Гуно, Верди и Мусоргски.

— А ти — сърдито отвърна Казака, — вместо да поваляш крале, по-добре помисли как да посъберем пари, че в касата ни не е останал петак. Не зная как ще платя на италианчетата.

— Ще имаме приход от билетите.

— Един бог знае колко ще продадем. След тази „реклама“ на господин Интенданта…

— А Яворов? Ех, нека веднъж стане той артистичен секретар на новия театър, па ще видя тогава господин Интенданта, какви ще ги дъвче…

Не можа да довърши. Откъм главния вход като хала се втурна бай Васил Възрожденеца със своя червен пояс на кръста и рунтав калпак на главата. В едната си ръка размахваше чепатия бастун, в другата — вестник, мустаците му войнствено стърчаха нагоре с острите си, твърди като рогчета връхчета. Стьопа изтръпна: часът на истината бе настъпил. Той се изправи и зае надменно-благородна стойка — единствената, която подобаваше за този драматичен момент.

Бай Васил се спря в средата на залата, очевидно пообъркан от картината, която виждаше за първи път в живота си: оркестърът с военните, внушителният черен роял с отворено крило, на сцената — хористите-хусари и сред тях Цвета и другите три девойки в някакви невъобразимо пъстри и широки рокли. После забеляза на креслата Мефисто и Валентин и в първия миг се смути, но позна Стьопа и с решителна стъпка се приближи до него.

— Какво значи това? — извика той и юмрукът му се сви около вестника.

— Какво, моля? — попита Стьопа тъничко.

— Това! — Бай Васил тикна вестника под носа му. — Гюлева-Вълкова! Коя е тая?

Стьопа преглътна и хвърли поглед към Маргарита на сцената. Там един след друг певците млъкнаха, след тях престанаха да свирят и оркестрантите. Капитанът озадачено се обърна към смутителя на реда.

— Защо пречите на репетицията? — попита той. — Кой ви пусна тук?

— Ти мълчи! — изрева бай Васил. — Аз пак питам: коя е тая Гюлева-Вълкова?

Стьопа неопределено изсумтя. От сцената се обади Елена:

— Аз съм Гюлева-Вълкова. Какво обичате?

Бай Васил дълго и изпитателно я опипа с поглед, сякаш се питаше заслужава ли тази невзрачна женица цялата разправия: та Цвета е къде-къде по-хубава!… Защото снажната, златокоса красавица сега бе една смирена, синеока Маргарита с руси, навити над челото плитки, и облечена в една грозна, стигаща до петите торбеста рокля. Най-после бай Васил посочи с бастуна Стьопа и гръмогласно попита:

— Каква си му на тоя?

Елена веднага отговори:

— Жена.

Четири девически писъка и един мъжки вик разкъсаха бедната акустика на салона.

— Така значи! — ревеше бай Васил и мустаците му щръкнаха още повече. — А ми се докарва като ергенче! Годеник! На Париж щял да я води! С аутомобил щял да я разхожда! Маскара с маскара!

Замахна с бастуна, но Стьопа не трепна, само с величествен мефистофелски замах наметна пелерината и този жест постресна чувствителния баща, който не посмя да нанесе удара. И докато другите се усетят, бай Васил се озова на сцената, сграбчи дъщеря си за китката на ръката и я завлече долу.

— Марш оттук, никаквице! Нямаш работа при тия вагабонти!

Цвета заплака. Заплака високо, ясно, с чист, школуван вече глас. Заплакаха тригласно и другите годенички — както си знаеха — в алто, мецосопрано и сопрано, и Стьопа бегло си помисли, че от четирите става хубав дамски квартет. Но той нямаше много време да разсъждава върху тази нова музикална идея, защото Елена-Маргарита също слезе от сцената, застана до гримираното му лице и изсъска:

— Значи тъй — годеник!

— Елена, чуй ме… — започна той хрисимо, — нека ти обясня…

Но бе късно: плесницата звучно проехтя по дяволската буза, последвана от твърди и енергични стъпки, и Елена излезе, като така силно трясна вратата зад себе си, че се напука чак таванската мазилка.

Плачът на годеничките премина в кресчендо, бай Васил ръмжеше като пресипнал тромбон, оркестрантите възбудено шептяха, италианците се подхилваха, Верка се опитваше да изтръгне Цвета от лапите на бащата, Стьопа опипваше бузата си и размазваше зеленикавия грим, а Балкански с ужас наблюдаваше грандиозното разпадане на трупата…

И съвсем неочаквано иззад хористите се подаде Маестро. Също бе хусар, но тънките очила и русата брадичка издаваха неговата абсолютна несъвместимост с кавалерийския занаят. С походката на д’Артанян, който се готви да прободе гвардейците на кардинала, той слезе от сцената, приближи се до бай Васил, величествено изрече:

— Господине, моля ви се, не закачайте моята годеница!

Годеничките тутакси млъкнаха, Стьопа зина, Цвета ококори очи, мустаците на бай Васил се смъкнаха и придадоха на лицето му израз на бит старобългарски хан. Последва дълга пауза, заредена с недоумение, неизвестност и заплаха.

— Що рече? — попита бай Васил най-после, сякаш не беше чул добре. — Годеница?

— Да — отвърна все тъй царствено Маестро. — Ние с Цвета сме се обещали… Ние се обичаме.

Бай Васил дълго мига, после се обърна към Стьопа:

— Чакай бе… — промърмори той, окончателно зашеметен. — Нали уж… — И изведнъж осъзнал думите на Маестро, рязко изтръгна Цвета от прегръдките на Вера и пресипнало се провикна: — Няма ли да се обади още някой друг годеник?

— Моля, пуснете Цвета! — каза Маестро и този път в гласа му прозвучаха заплашителни нотки. — Тя е моята бъдеща жена.

Но бащата не го остави да завърши. Хвърли вестника и без повече приказки се упъти към изхода, влачейки подир себе си хлипащата дъщеря. Маестро героично хукна подире им…

И когато и той изчезна, другите три годенички отново писнаха в най-чист тризвучен акорд в ла-минор. Тогава именно се намеси капитан Николаев. Грамаден в своята блестяща униформа, той обгърна с дългите си и пластични диригентски ръце девойките, наведе се към лицата им и с нежност, каквато никой не би очаквал от този гигант, прошепна:

— Защо плачете, момичета? Нали аз съм тук… Няма да ви оставя. Елате, елате с мен! Ще ви заведа на събор, ще се полюлеем на люлките, ще хапнем захарен памук, ще пийнем шербет, ще погледаме палячовците в цирка… Хайде! — И като квачка с пилетата си, той покровителствено поведе девойките към изхода.

Стьопа тежко се отпусна на княжеското кресло и закри с длани окончателно размазаното си лице. И само долови как един по един напуснаха залата Балкански и Вера, Казака, оркестрантите, хористите, Мечо, всички… И когато реши, че е съвсем сам, той усети до себе си нечие присъствие. Вдигна глава: бе Бепино, великолепен в калпака със златното перо.

— Какво има, Бепино? — изпъшка той страдалчески, очаквайки утешителни думи.

Бепино се окашля деликатно в шепата си и отчетливо, за да бъде правилно разбран, тъй като още не владееше български, рече:

— Синьоре Мефисто, ли хористи ди Наполи волиамо увеличение на заплати. Куатро лева молто малко. Пет лева! Иначе — адио!

— Бепино, какво значи това? — изстена синьор Мефисто. Синьор Бепино отговори на чист български език:

— Това значи иначе стачка, синьор Мефисто.

Синьор Мефисто не реагира повече — нямаше сили.