Хаим Оливер
Оперната война (47)

Двайсет и четвърта картина с валсове, свирки и арести

Свирки не намериха, въпреки че обиколиха всички книжарници и дюкяни за детски играчки, всички пазарски сергии и дори амбулантите на събора. Те буквално бяха ометени.

Уморен, треперещ от студ под тънкото си, оръфано палтенце, Маестро мърмореше недоволно и предлагаше да вземат от капитана едно пиколо, което издава по-остър звук от всякаква свирка. Или теглеше Стьопа към дома си, за да изпият поне един топъл чай и плахо го умоляваше да се откажат от това лудешко участие в акцията.

— По-добре да отидем при Цвета. Да обясним на баща й недоразумението, пък и да поискам официално ръката й.

— Да беше го направил вчера — боботеше мрачно Стьопа. — Нали затова хукна подире им?

— Той хич и не искаше да ме чуе. Едва не ме преби с бастуна. Кой знае какви си ги забъркал ти там!… А като гледах Цвета как плаче, сърцето ми се късаше.

— Добре, добре… — съгласяваше се Стьопа кисело. — Нека подберем напред онова княжеско говедо, па тогава. Аз също искам да се помиря с бай Васил… макар че сега ми е все едно…

И се спираше край някой безлюден ъгъл и под вещото ръководство на Маестро, който неслучайно носеше прякора Свирчо, пъхаше два пръста под езика и духаше. Отначало не вървеше, но след многократни упражнения от устата му започна да излиза някакво подобие на пронизително пищене, което се усъвършенствуваше с всеки нов опит. Стьопа беше доволен, доволен беше и музикално-шумовият инструктор, макар че с безпокойство чакаше вечерните часове, когато трябваше да приложат на практика изученото.

Най-после те се прибраха в стаичката зад сивата черква. Долу ямата беше покрита с тънък лед, змиите и жабите спяха дълбок зимен сън, студът щипеше. Композиторът веднага запали кюмбето и проявявайки блестящи кулинарни способности, свари картофи и сготви постна яхния. Но и двамата едва хапнаха, подтиснати от тревожни мисли и лоши предчувствия. Над Стьопа тегнеше безсънната нощ, болното хъркане на Балкански, мълчанието на Елена, крясъците на италианците. Маестро пък се плашеше от бай Васил, от вестниците и най-вече от възможните безредици, които бездруго щяха да избухнат по време на демонстрацията. След схватката в парламента той избягваше да си пъха носа в политиката, но този път бе обещал на Стьопа да участвува в акцията просто ей така — от солидарност. И любопитство.

След картофите Стьопа отново се зае да упражнява новоусвоеното изкуство да свирка с два пръста и по едно време дори, когато се опита да изкара менуета на Падаревски, Маестро седна на пианото и го акомпанира. Не излезе лошо. След това обаче, както често правеше, когато биваха заедно, композиторът продължи да свири, като премина към някакъв нежен, бавен валс, тананикайки си тихичко със своя слаб глас.

— Какво е това? — попита Стьопа.

— Нищо особено… — Маестро замечтано се усмихна. — Импровизация за танц…

— Не ми мяза на танц, а повече на ария.

— Е, опитвам нещо…

— Песен?

— Не, по-голямо.

— Оратория?

— Още по-голямо…

— Опера? — попита Стьопа с доброжелателна скептичност.

Маестро престана да свири. И както беше с гръб към Стьопа, отвърна замислено.

— Ох, трудно нещо е операта, Стьопушка, трудно! Верди и Чайковски са казали вече всичко и за нас, сиромасите, не е останало нищо. — Той въздъхна и добави: — Сиромаси сме ние, сиромаси! — Но в тия тъй тъжни думи нямаше тъга, а някакъв многозначителен оптимизъм, сякаш казваха: „Да, сиромаси сме, но скоро ще забогатеем!“

Стьопа го сграбчи за раменете, обърна го с табуретката към себе си и заговори развълнувано право в лицето му:

— Ама, Свирчо, това е грандиозно! Опера! Първата българска опера! Та ти разбираш ли какво значи това?

— Разбирам аз, разбирам, и тъкмо затова се чувствувам като в гъста мъгла сред непроходима гора, сам-самичък, без водач, без фенер, без да зная добра накъде да вървя… Сам трябва да си проправям пъртина…

— А либрето? — попита Стьопа, все повече и повече удивен и зарадван от плахото откровение на приятеля си.

— Нахвърлих нещо.

— Собствено?

— Какво говориш! Къде мога аз сам?… По едно произведение на наш поет.

— Хайде де! Та това е фантастично, Свирчо, просто невероятно, както казва нашият Костя. Българска музика по българско либрето! Кой е поетът?

— Вазов.

В продължение на няколко дълги секунди Стьопа стоя като стъписан, забравил скръбните си мисли. После изведнъж произнесе, безапелационно:

— Щом е тъй, Свирчо, ти трябва да седнеш на задника си, още сега, веднага, и да пишеш, да пишеш, да пишеш! А пък аз ти обещавам, че третото произведение, което ще изпълним в Дружбата след „Фауст“ и „Трубадур“ ще бъде твоята опера. И ще натрием носа на оня надменен Интендант, който не дава да се пее на сцената му на чужди езици… Сега ще му пропеем, и то на езика на Вазов!

Маестро свали очила и се взря с късогледите си очи в заснежените кубета на черквата.

— Стьопа — каза той, — забравяш, че Дружбата, поне за сега, я няма… и никой още не знае дали първите две произведения ще бъдат изпълнени. Що се отнася до третото… всичко в мен е още твърде сурово, твърде неясно, казах ти, като в непрогледна мъгла, и възможно е да не излезе нищо. Ето защо, много те моля, не продумвай никому нито дума за това. Като му дойде времето, ако такова време дойде, аз сам ще ви изпея всичко… Заклеваш ли се?

— Заклевам се! Но закълни ми се и ти, че няма да зарежеш операта и ще я изкараш докрай, каквото и да се случи с нас!

Маестро усмихнато кимна: все едно — с или без клетва, той няма да спре, докато не стигне до край. Той просто не може вече да спре!

И пак замълчаха и така останаха дълги часове — Маестро, подрънквайки на пианото, Стьопа — загледан мрачно през прозореца. Следобед композиторът излезе да купи вестници. В тях нямаше нищо за скандала: Батов бе успял да предотврати лавината, а най-вероятно вестникарите не бяха надушили произшествието. Маестро се поободри — за него това беше добър знак, то разширяваше пътечката към сърцето на бай Васил. Стьопа обаче остана равнодушен. Единственото, което го интересуваше сега, бе предстоящата демонстрация, която трябваше да разтърси и, може би, кой знае, да изтръгне завинаги от снагата на България деспота със златните пагони и неговия конярски хор.

И когато Маестро каза „Време е!“, той веднага скочи.

Преразказвам едни оскъдни и набързо нахвърлени бележки на Маестро, които открих в архивите на Института по музика:

Пристигнахме последни: просто нямаше вече къде да стъпим. Едва се промушихме сред гъстото множество, изпълнило тротоарите пред Министерството на войната, и само благодарение на мощните плещи на Стьопа, който като валяк си пробиваше път сред студентите, успяхме да се доберем до желязната ограда на Градската градина. Пръв се повдигна той, после грабна и мен и ме сложи до себе си, след което и двамата вклещихме ръце и крака в студената металическа решетка.

Мястото бе същинска наблюдателница: оттук се откриваше целият театър на бойните действия. Вляво беше дворецът с широките порти, отсреща — министерството, вдясно се издигаше новичкият и пресен като току-що извадена от пещта питка Народен театър с червените си тухли, масивните колонади пред входа и лъвовете над него. И навсякъде хиляден народ, повечето млади хора, студенти, работници и даже ученици. Някъде ми се мярна характерната физиономия на Майстора с неговата остра брадичка и очила, заради които казваха, че си приличаме не само по прякор.

Цареше мълчание. Всички бяхме втренчили очи в дворцовата порта, откъдето трябваше да излезе княжеското шествие. Имаше в това очакване някакво заплашително напрежение, като оркестрова пауза преди мощен апотеоз. Полицаи се мяркаха малко и те изглеждаха в миролюбиво настроение. Колкото и странно да бе, както разбрахме по-късно, призивът за демонстрация, който бе известен едва ли не на цяла София, не разтревожи особено много полицейското началство, нито пък личната охрана на княза. Но няма съмнение, че ако Фердинанд можеше да предвиди злокобните последици от акцията, той щеше да отложи тържеството и отново да хукне към своята Германия, където и без това прекарваше голяма част от своето време. Този път обаче той се беше предоверил на своя началник на конюшните и диригент на конярите подполковник фон Ашенбах, който бе поел цялостната организация на церемониала.

А аз, откровено казано, се плашех. Не за моята скромна личност: в Парламента бях ял вече веднъж попарата от политическата активност на Стьопа и не беше толкова страшно. Този път се плашех заради моята „Сиромахкиня“… Пък и заради Цвета…

С нетърпелив жест Стьопа бръкна в джоба за часовника, забравил, че отдавна го няма, както ги нямаше и другите часовници на Дружбата. Той се обърна към съседа си и попита за часа. До определеното време оставаха минути. Стьопа стисна по-здраво чугунените орнаменти с лявата си ръка, а дясната освободи, като пораздвижи вкочанясалите от студа палец и показалец, и ги понаплюнчи, така, както го бях учил днес. Подобно разшаване настъпи навсякъде около нас: хората вадеха от джобовете си малките тенекиени пищялки, някои дори ги поразклащаха, за да проверят дали топчетата в тях се въртят достатъчно гъвкаво; други вдигаха към устните дървени свирки, като ония, които дялках като малчуган и заради които ми викаха Свирчо…

И точно в момента, когато слънцето изчезваше зад Люлин, откъм двореца се понесе едно разлюляване на множеството и заедно с него хилядогласен шепот: от широката желязна порта излизаше процесията.

Най-напред се зададоха пъстри конни гвардейци, които поразително приличаха на нашите оперни хусари. След тях се показа първата каляска, сетне втората, третата — един пищен кортеж от злато и сребро, смесица от средновековен разкош и съвременна надутост. В първата каляска седяха князът и неговият брат, дошъл в София специално за тържеството. Каляската била наследство от потъналия в историята бивш френски кралски двор и в нея се бил возил не кой да е, а лично Луи Филип. Отпред на капрата, вдигнали поводи до гърди, седяха кочиашите в парадни ливреи, отзад, като неподвижни манекени, стояха лакеи в комични Наполеонови шапки. Сам Фердинанд се бе натруфил като най-фалшив оперетен принц. Във втората каляска се пъчеха в офицерските си униформи невръстните престолонаследници. Идеше ми да прихна в смях, толкова всичко бе жалко и недействително. Престанах дори да се плаша… Това бе наистина спектакъл, но далеч по-долнокачествен от ония оперети, който гледах някога в Букурещ. Само кинематографът можа по-късно да възпроизведе жалката пародийност на подобни сцени.

Кортежът тържествено се приближаваше към нас. Фердинанд, усмихнат, се кланяше наляво и надясно като актьор, който очаква овации. Но овации нямаше, откъм публиката вееше застрашителна хладина. Очевидно обезпокоен, той се заозърта, навярно подканвайки своите верноподаници да почнат.

Те почнаха.

Когато първата каляска стигна до Военното министерство, мъртвата тишина бе нарушена от един мощен вик:

— Долу царедворците! Долу реакцията! Долууу!

В същия миг леденият въздух се разби на безброй късчета. Хиляди и хиляди свирки запищяха неистово, пронизаха от всички страни настъпващата вечер и превърнаха улицата, градината и площада в гигантска лудница.

До мен надуваше пръсти Стьопа, упоен от възможността да изрази по този шумен начин своето отношение към монархията. Аз изглежда бях толкова стъписан от величествения концерт, че не се присъединих към него — просто забравих да свиря, аз, който се наричах Свирчо.

За секунди кортежът се скова, конете уплашено запръхтяха, зачаткаха с копита назад, после — шибнати от камшиците, отново се втурнаха напред. Фердинанд, загубил ума и дума, забравил княжеското си достолепие, въртеше глава по всички посоки; отзад малките престолонаследници се гушеха във възглавниците, над тях лакеите уплашено мигаха. А свирките не млъкваха и с тях виковете:

— Долу княза! Уууу! Долу Фердинанд!

Какъв удивителен спектакъл, наистина! Само за оперета: каляската с княза, наоколо хористите надуват свирки, но свирят пиколи и кларинети, а виковете не са безредни крясъци, а енергична гротескна мелодия в скерцо, и наоколо танцьорите-полицаи танцуват като диви петли…

Към действителността ме върнаха ударите по краката и гърба — постоянната цена на увлеченията ми по Стьопа… Веднага пъхнах пръсти в джобовете. Те ми трябваха здрави. За „Сиромахкинята“. И за Цвета…

Край нас вилнееше полицията: биеше, блъскаше, риташе, сваляше хората от оградата, тъпчеше ги с ботуши. По улицата, опразнена вече от кортежа, препускаха конници, гонеха бягащите през глава младежи и ги поваляха в кръв. Долитаха дивашки крясъци: „Стреляйте на месо!“ Изтрещяха изстрели…

Не си спомням как съм прехвърлил оградата — на такъв атлетически подвиг никога не съм бил способен, спомням си само, че съм се втурнал да бягам в мрака на градинските храсти заедно с десетки други. И си спомням още как двама полицаи се нахвърлиха върху Стьопа и го събориха на замръзналата земя.

Чак на другия ден узнахме, че червеният революционер и агент на руския император Стефан Вълков е затворен в Черната джамия заедно с много други опасни, противодържавни елементи…