Хаим Оливер
Оперната война (56)

Последно интермецо с дълго чакане

Това бяха осем седмици на бурно щастие за Стьопа и Елена, седмици, които по-нататък щяха да се превърнат в дълги години. Елена, първата хубавица на София, се превръщаше в цветуща, румена матрона и тънката й талия изчезваше под напора на новия живот, който зрееше в нея. И, както бе предвидил Стьопа, нейните сценични превъплъщения в крехката Маргарита ставаха все по-трудни и сега тя скришом разширяваше не само домашните си дрехи, но и оскъдния си театрален гардероб, и усилено подготвяше Цвета за своя заместничка. Стьопа пък неочаквано откри в себе си съкровища от съпружеска нежност и бащински чувства. Неговата весела разхайтеност понамаля, той стана някак си по-вглъбен, по-внимателен, по-тих дори. Захвърли червената риза и, за радост на стария Гюлев, поразреди посещенията си в клуба на улица Позитано: наистина, защо да дразни княза и полицията в такива решаващи седмици? — и взе да обикаля дюкяните, за да търси люлка за бъдещия си син. Веднъж донесе едни обувчици, бяха за тригодишно момче, но какво от това? Ще бъде син, то се знае, и ще стане той певец, в най-лошия случай диригент, или поне композитор… (Не забравяй, Сашка, този бъдещ син стана мой баща!)… И тъй като при вида на обувчиците Елена прихна в кристалния си смях, той отново излезе, продаде на един бижутер последния си резерв — златните копчета за ръкавели, които някога му бе подарила една влюбена в него Иркутска ученичка, и купи един бял, вълнен шал, за да загръща бъдещата майка оформящия се вече корем. И чакаше…

Аз също — вест от Стара Загора. Но тя не идваше.

Това бяха осем седмици на безоблачно щастие за Балкански и Верка — първите и последните в техния съвместен живот. Верка пренесе от Русе в стаята срещу градската баня някои от своите вещи — саморъчно бродирани от нея възглавнички, ковьорчета с шильонския замък, гоблени със свирещи фавни, бюстче на Шуберт, и разбира се, пианото, онова вехтичко пиано, което баща й, корабният огняр, й бе подарил преди толкова години, и което бе причината за всичко, и скоро голото и сухо ергенско жилище на Балкански се превърна в приятно и уютно убежище на стария скитник, който десетилетия наред бе живял в хотели, ханища или студени квартири без закачалки. И той вече не излизаше от този дом, пееше с Верка, пееше за Верка, пишеше нова брошура, посветена на проблемите на българската опера, обмисляше възможностите за нови постановки, разработваше режисьорски планове, разказваше и прочиташе всичко на жена си, после прибираше в дланите си нейните твърди пръсти на пианистка, притегляше я до себе си и в упоение вдъхваше аромата на роза и женска плът, който тя така всеотдайно му поднасяше. И отказваше да гълта лекарствата на доктор Бръзицов. Защо ми са? Та, мон дйьо, има ли по-хубаво лекарство от тебе, Верка? Само като те гледам и сърцето ми затуптява като на младо момче и аз чувствувам такъв прилив на сили, че съм готов да вдигна тази малка земя на плещите си. „Ела, ела при мен!“ — припяваше той тихичко серенадата на оня от бюстчето, и тя идваше, потискайки в себе си плахата мисъл, че ако доктор Бръзицов узнае за тази неумереност, ще се разсърди. Но тя нямаше сили да отказва, пък и колко време още боже мой, ни остава? Ей я, старостта, зад ъгъла! И тя го милваше по твърдата сива и все още буйна коса, и той се топеше в ласките й, и сърцето му утихваше, утихваше до примиране. А когато тя заспиваше, той гледаше през прозореца мигащите звезди и вече в полусън се опитваше да разчете хороскопа на близкото си бъдеще, но все не успяваше, защото също заспиваше… Но най-близкото бъдеще не беше чак толкова неблагосклонно, защото често утрото настъпваше с плашливо почукване на вратата и с една кошничка, пълна с плодове, суджук, топла пита и вино, която Шопето не забравяше да донесе от село, защото, ехе, каква си я мислите вие градските хора, на младоженците требе рана̀, меден месец е това, не е шега!… И чакаха, чакаха…

Аз също, вест от Берлин. Но тя не идваше.

… Това бяха осем седмици на радостно щастие за Цвета и Маестро. Още на другия ден след сватбата бай Васил Възрожденеца купи една тристайна къща с градинка, обзаведе я набързо с легла, миндери, скринове, ракли и чипровски килими, прати цигани да преместят пианото от квартирката над змийските ями в новия дом, каза „Целувайте ръка, вагабонти такива!“ и когато целуваха ръка, пъхна в дланта на Маестро тесте банкноти. Сега двамата „вагабонти“ живееха в новия дом, нощем се любеха, денем работеха — той на пианото, потънал в дебрите на новата опера, тя — в кухнята, да готви овнешка каварма, защото, както авторитетно се разпореждаше бай Васил, момчето трябва да се захрани, слабичко ми се вижда. И когато „момчето“ изтичваше до училището, за да учи махленските хлапета на писане и пеене, тя се залавяше с упражненията, които предния ден Елена й бе дала: дишане, движение на диафрагмата, вокализи, партията на Маргарита, солфежиране, сиреч четене на ноти, за да може правилно да разчита и преписва партитурата на „Сиромахкиня“ и за да стане просветена певица, като Учителя и като Стьопа, и като Елена, охо, къде-къде аз ще стана по-добра певица от Елена, това го казва сам моят Свирчо, а той ги разбира тия работи, и непременно ще се возя в Париж на аутомобил, татко ще се бръкне в червения пояс. И понеже новото жилище беше обширно и топло, Дванайсетте разбойника започнаха честичко да попрескачат до него, о, не толкова да си хапнат от кавармата, колкото да проверят къде е стигнал Маестро… е, и едното и другото… Маестро пък се събуждаше късно, омаломощен от буйните ласки на това балканско чедо Цвета, изгълтваше силната закуска, която чедото му приготвяше — яйца със сланина, сирене, мед, кафе и мляко, и поободрен, сядаше да съчинява… Защото другите чакаха.

Чаках и аз. И тъй като не идваше никаква вест нито от Сашка, нито от Ю, а радиото и телевизията мълчаха, исках сведения от съответните ни кореспонденти — уж за културната хроника. Те отговаряха така, както се полага за хроника — кратко, с по няколко реда. В Стара Загора Александра Славина продължава да играе в „Мадам Бътерфлай“, завчера се яви и в „Травиата“ като Виолета, все тъй с голям успех. Сега усилено репетира „Порги и Бес“. Да, още живее в хотел… В Берлин пък нашата именита естрадна звезда започна да пее в бар „Мелоди“ — същият, дето е до „Фридрихщатпаласт“, и танцуващата в този най-голям берлински локал трудова младеж бързо обикна очарователната и темпераментна Ю… И тогава се чувствувах прокълнат и изпадах в мирова скръб.

В началото на втората седмица, поради липса на средства и неспособна да посрещне растящите разходи, Дружбата премина към едно представление на десет дни, сетне — към едно на петнайсет дни. И върху старите афиши, които тъй тържествено оповестяваха „Фауст“ и „Трубадур“, циганчетата лепяха нови с огромни букви:

БИОСКОП ПРЕДСТАВЯ ВЕЛИЧЕСТВЕНАТА ИСТОРИЧЕСКА ДРАМА „ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ПОМПЕЙ“.

С РИМСКИ ОРГИИ, ГЛАДИАТОРСКИ БОРБИ, НАДБЯГВАНИЯ С КОЛЕСНИЦИ, ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ, ИЗРИГВАНЕТО НА ВЕЗУВИЙ И ДРУГИ ПОДОБНИ АПОКАЛИПТИЧНИ КАРТИНИ.

ЦЕНА НА БИЛЕТИТЕ САМО 30 СТОТИНКИ.

ВХОД ЗА МАЛОЛЕТНИ ЗАБРАНЕН.

Хората четяха тази съблазнителна покана и отминаваха, решени непременно да гледат тази нова драма, наречена филм, за която тъй много пишеха вестникарите. А онова под афиша, моля, какво беше то?

Тогава Стьопа намери Мечо и го попита:

— Слушай, Мечо, има ли едно място на гарата и за мен?

Мечо никак не се учуди: отдавна чакаше този въпрос.

— А бе, има, господин Мефистов — отговори той. — Карпузите и тиквите вече се свършват, но на Захарна фабрика започнаха да разтоварват чукундура, та ако искаш… Само че много е уморително, господин Мефистов, много.

— Нищо, Мечо, ще се оправя. Само да плащат добре.

— Е, колкото разтовариш, толкова…

На другия ден Мечо взе със себе си господин Мефистов, дявола, дето бе задигал оръжие от Тула, бе се явявал на конкурс в Болшой театър и бе потресъл с песните си свръхчовека с брадичката, и го научи да разтоварва захарно цвекло за часове.

Вечерта, съсипан от умора, господин Мефистов едвам се изми, легна и веднага заспа, без да помисли да докосне Елена и без дори да види на сън бъдещия си син как пее в „Скала“… Но на сутринта остави в бакъреното санче цели четири лева.

Когато Научи за новото трудово поприще на Стьопа, Казака също взе своето решение; яви се при собственика на бирарията „На петте кюшета“ и си предложи услугите „като певец на народни песни и други, по ваше желание и по желание на публиката“.

Собственикът, опитен и хитър бакалин, веднага усети келепира и нае завършилия в Германия баритон, бивш театрален и настоящ оперен режисьор, за редовен „певец на народни и други песни“ срещу осем лева на вечер, „безплатна храна и бира колкото ти душа сака“.

А аз все чаках и дните минаваха покрай мен призрачни и безсмислени. От време на време седяхме с Виолин в бюфета на операта, за да пийнем по чашка коняк и си поприказваме. Но разговорът не вървеше. Виолин изчукваше някой и друг въпрос за Сашка и тъй като не отговарях, бързо млъкваше, потънал в нерадостни мисли, поръчваше още коняк, пиеше, пиеше, пиеше, и когато го укорявах, че много пие, той само махаше безразлично с ръка и издъхваше:

— П-- м- с-! М--н-т- м-!

И тъй като не разбирах какво точно отговаря: „Пие ми се, майната му“, или „Пее ми се, майната му“, аз ставах и без дори да се сбогувам с него, се прибирах вкъщи и се опитвах да завърша най-после моята пуста книга. Но в съзнанието ми дълго още оставаше да тлее тъжният образ на Виолин, седнал край кръглата масичка, впил тъп и неподвижен поглед в чашките пред себе си и пърхащ с устни: „П-- м- с-! М--н-та м-у!“.