Хаим Оливер
Оперната война (50)

Сашка и краят на Бътерфлай

Оркестърът беше на мястото си, салонът — отново пълен, вратите — затворени, светлините угасени. Соколски се мярна в ложата, диригентът взе палката и се наведе над партитурата, очаквайки да светне сигналната лампа, за да почне… Минаха секунди, после още и още, но лампата мълчеше. Озадачен, той прошепна нещо на концертмайстора, който вдигна рамене. Над публиката премина тихо шумолене, леко изстенаха столове, дочуха се плахи покашляния. Но сигналът за диригента не идваше и не идваше. Тук и там нетърпеливо изръкопляскаха, във въздуха се впиваше неопределено безпокойство.

Тогава Соколски стана и излезе, като непредпазливо хлопна вратата зад себе си. Веднага изскочих и аз. Коридорът беше празен, но желязната порта към сцената беше полуотворена. Дръпнах я, изкачих няколкото стъпала до сцената и горе, до кабината на звукозаписа, където обикновено стоеше Виолин, се спрях, стъписан.

Там отпред, в средата на сцената, в стаята на Чо Чо Сан стоеше Сашка, висока и неподвижна като скулптура. Лицето й, въпреки силния грим, бе бледо като на мъртвец. Очите й бяха сухи и празни, устните — плътно притиснати. Около нея се бяха струпали уплашени хора — доктор Бонева, режисьорът, диригентът, Виолин, гримьорката, Шарплес, Пинкертон, Сузуки, детето на Бътерфлай… Доктор Бонева, дебела и ниска в бялата си мантия, й говореше нещо, което не чувах. Сашка не реагираше, вцепенена. По едно време лекарката извади от джоба си шишенце и го тикна под ноздрите й, но Сашка даже не го видя. Наоколо всички чакаха — осветители, инспициенти, асистенти, хористи. Чакаха, времето минаваше и през завесата проникваха все по-настойчиви ръкопляскания.

Тогава се случи следното:

Най-напред доктор Бонева делово прибра шишенцето си, после, съвсем неочаквано замахна с десница и зашлеви върху гримираното лице на Сашка два много силни плесника, които звучно прокънтяха сред първокласната акустика на сцената. Никой не мръдна. Реагира само Сашка. Тя замига, като пробудена от дълбок сън, огледа се, видя мълчаливите хора и се зачуди.

— Върви да пееш! — произнесе повелително старата лекарка със своя протрит глас. — Да пееш! Иначе — мисли му!

Сашка уплашено заклати глава — едно объркано девойче, гримирано и преоблечено като мадам Бътерфлай, изкарано от релсите от непонятни за нея жестоки жизнени обстоятелства.

И заплака. Като момиченце, което несправедливо са наплескали заради неизвършена от нея пакост.

Соколски размаха ръце:

— Бързо! Не се бавете!

Всички се разтичаха, гримьорката обърса сълзите на Сашка и с четчицата оправи поразмазаното от плесника и плача лице. Аз тихо се отдръпнах към стълбичката, бутнах желязната порта, върнах се в салона. Посрещнаха ме стотици въпросителни погледи и, тъй като спокойно седнах на мястото си, шумоленето попрестана — зрителите разбраха, че завесата скоро ще се вдигне пак.

Така и стана. Започна третото и последно действие. Както се полага, беше вече утро и Чо Чо Сан, приклекнала на възглавничка пред книжния прозорец, очакваше завръщането на Пинкертон. До нея спеше детето й. Започна речитативният диалог между нея и Сузуки. Като че всичко бе в ред. Скоро обаче долових някакво свиване в гласа на Сашка, сякаш липсваха обертонове — изчезнала бе онази чувствена сочност, която тя разкри през първите две действия. Реших, че това е последица от плесниците и че скоро ще мине. Но то не минаваше, обратно — засилваше се, превръщаше се в студенина, която вече се забелязваше не само от мен и от журито, но и от публиката, над която премина нещо като въздишка на удивление.

Ала, слава богу, Чо Чо Сан вдигна спящото си дете и изчезна от сцената. Надявах се, че през десетината минути зад кулисите доктор Бонева ще дооправи Сашка.

Влезе Шарплес, показа се и Кети Пинкертон — американската руса красавица с пъстър чадър в ръка, после дойде и сам лейтенант Пинкертон. Драмата неумолимо и стремително се носеше към своята трагична развръзка.

Дочула шума, на сцената се втурна Чо Чо Сан, радостна от вестта, че мъжът й е най-после пристигнал. Но, уви, това беше една съвсем външна, лошо изиграна радост: Сашка не беше в състояние да преодолее травмата си. Твърде млада беше тя, твърде неопитна актриса, и много години ще трябва да минат, докато се научи да лее сълзи и да се смее по свое усмотрение, съгласно изискванията на творбата… Но сега…

… Но сега тя се движеше като навита, механична кукла и пееше все по-безизразно, сякаш душата й бе излетяла в оня миг, в който се срещнаха нашите очи. Апатично изигра срещата с Кети Пинкертон, безучастно заяви, че дава детето само на бащата и пристъпи към прощаването с момченцето.

И едва тук тя като че се пробуди от летаргията си и отново доби човешки измерения. Думите и тоновете, които излизаха от гърдите й, пак се изпълниха със смисъл, един страшен за мен смисъл:

Умри честно, щом не можеш

честно да живееш ти… ти… ти…

Спомних си онова утро, когато това повелително обръщение преминаваше през стената в библиотеката на господин Шапкарев, а господин Шапкарев ми казваше: „Ако тия дни пее все така, първото място й е вързано в кърпа.“

Ала Сашка не пееше сега „все така“, сега тя влагаше в тази последна прощална ария на Бътерфлай съвършено друго съдържание, което, струваше ми се, долавях само аз, а може би, кой знае, и Ю… (Абсолютен глупак бях аз, смятах се за пъпа на света. А и не познавах жените!)

Ти малък бог мой,

любов, любов ти моя,

ти ще узнаеш, че за теб,

че за теб, мой бог, ще умра…

Предупреждение ли бе това? Или последен поздрав до мен? Нима Сашка е намислила да извърши нещо непоправимо?… Скоро идваше сцената с кинжала, и предсмъртният вопъл на Чо Чо Сан, и трупът над възглавничките. В свръхвъзбуденото ми и вече неспособно за логично мислене съзнание се запреплитаха игра и действителност, Сашка и Чо Чо Сан, бутафорният дървен нож и острият стоманен кинжал, и бомбата над Нагазаки, и стоновете на умиращите от лъчите…

А тя прегръщаше детето с далеч не театрална страст, притискаше го към себе си с неподправена, чисто майчина нежност, примесена със стръвта на самката, от която се готвят да изтръгнат чедото, и продължаваше все по-тихо, по-приглушено, сякаш нашепваше думите само на себе си:

А ти иди там, отвъд морето,

без да скърбиш и жалиш…

О, сбогом, малка любов…

Бомбата… Бомбата вече летеше над главата й…

Гласът секна, Сашка падна на колене пред детето, зарида, зарида гласно, силно, с истински сълзи, които размиваха грима и превръщаха лицето й в ужасяваща, изгорена от радиациите японска маска…

Това трая секунди. Чу се вик: „Завеса!“ — той дойде откъм ложата до мен и завесата се затвори с трескави придърпвания. Но зад нея продължаваше да прониква приглушеното ридание на Сашка, която се прощаваше с някого…

Публиката се раздвижи възбудено, няколко души изтичаха навън, отправяйки се към сцената. Аз също. Но желязната порта беше здраво залостена и никой вече не можеше да мине оттатък.

Блъскайки се в задръстените коридори, излязох на улицата, хукнах към задния вход, и когато най-после успях да се добера до него, съзрях само светлините на москвича, оня, който откарваше Сашка в неизвестна за мен посока.

Ю не потърсих. Не мислех дори за нея. Или не желаех да мисля.

Прибрах се вкъщи и в състояние на тъпа безизходица писах цяла нощ — една странна, но закономерна реакция на случилото се: бягството от действителността продължаваше.

В редакцията не отидох. Пък и какъв ли репортаж можех да дам за предпоследната вечер от Третия кръг на Международния конкурс за млади оперни певци?