Хаим Оливер
Оперната война (36)

Осемнайсета картина с първо прослушване

Ю, намираме се в гимнастическия салон на най-старата училищна сграда в София. Някога тя бе най-новата, наричаше се Първа мъжка гимназия и в нея преподаваше пеене Маестро. Както виждаш, доста солидно са строили нашите деди. Салонът не е кой знае колко обширен, но е светъл, с висок таван и не се тресе от скоковете на момчетата.

В онова далечно утро уредите си бяха тук: халки, паралелки, кози, шведски стени, но ученици нямаше. Съгласно обещанието на директора на гимназията, който предоставяше салона на Дружбата за по няколко часа дневно, днес тук щеше да се състои прослушване — първото, което новата опера устройваше за подбиране на хористи и евентуално за нови членове на трупата.

Беше тържествен ден, подобен на оня, когато подписаха учредителния протокол. Всъщност днес тук се даваше тласъкът на конкретната музикална работа, от която по-късно трябваше да се роди представлението. Всичко, което Дружбата бе извършила досега, бе само подготовка. Ето защо тук бяха всички Дванайсет разбойника, включително Батов, който смяташе да напише интересен репортаж.

Началото бе обявено за девет сутринта, но в седем пред училището вече чакаха десетина души — все мъже. А когато отвориха, в салона влязоха не по-малко от трийсетина човека и това извънредно много учуди Балкански. След яростните атаки тия трийсет кандидати за оперни певци представляваха утешение и надежда. Сред тях имаше всякакви: старчета от църковния хор, ученици от горните класове, студенти, чиновници, занаятчии и даже няколко мъже в полуселски дрехи — навярно работници от околните села. Жени имаше само четири, всички младички: Цвета със свежото лице на майско цвете, Дребосъчето с възторжените очи и другите две момичета от градинското увеселие, ония, на които Стьопа бе демонстрирал любовната ария на Тореадора. Естествено, той ги посрещна с най-прелъстителната си усмивка и ги настани най-отпред, до масата на журито.

Седнаха и църковните старчета, останалите заеха места покрай уредите. Балкански плъзна изпитателен поглед върху кандидатите: ще се намерят ли сред тях поне десетина гласовити, с добър слух и нормална музикална памет, годни да влязат в работа? А може би някои от тях умеят да четат и ноти? Това би било върхът на успеха!

Направи му впечатление една любопитна двойка мъже, която седеше под козата. Единият беше млад шоп, в бели беневреци, кожухче и цървули, къдрав като агне, с обло лице и вирнато като на палячо носле. Другият бе истинска грамада: в него всичко бе гигантско — краката, бедрата, корема, плещите, врата, мустаците. Само главата му беше нормална, но в сравнение с всичко останало изглеждаше като глава на топлийка. Преди още да почне прослушването, шопът разтвори на коленете си бохчичка, извади от нея кокоша кълка и хляб, и започна да дъвче. Без да го пита, гигантът се присегна, взе си парче месо, отчупи грамаден комат хляб и също задъвка с апетит на Гаргантюа… Балкански преглътна слюнките си и се опита да отклони очи от съблазнителната закуска, но не успя — отдавна не бе вкусвал кокошка, отдавна цялата Дружба не бе хапвала каквото и да е месо, тя трябваше да се задоволява с боба и постните яхнии, които Гюлеви готвеха почти всеки ден… Шопът и гигантът невъзмутимо огризаха костите и ги хвърлиха на пода, след което, сити и доволни, се вгледаха в журито, което се бе настанило зад двете маси, там пред шведската стена.

Прослушвателната комисия се състоеше от Балкански, Стьопа, Маестро и капитан Николаев. Пиано нямаше, бяха донесли една цигулка и една китара. Останалите помагаха. Гюлев стоеше встрани и, вглеждайки се в кандидатите, търсеше статистическите възможности, които се криеха в тия двайсет и шест мъже и четири жени. Сред мъжете единайсет бяха църковни хористи, навярно с най-голям певчески опит, но бяха стари, ох, колко стари! Те не биха могли да издържат и петнайсет минути на сцената, костюмирани като рицари и с щитове в ръце… Другите петнайсет бяха абсолютно непроницаеми: един бог само знаеше какво крият те в гърдите и главите си. Оставаха четирите момичета: те сигурно са добри, щом ги е довел Стьопа… И как го гледат само! Ще го изядат с очи. Елена трябва да внимава.

По предложение на Стьопа, започнаха със старчетата. „Току-виж — прошепна той, — някой от тях скоропостижно предаде богу дух и иди се оправяй тогава! Милата общественост начело с княза ще ни обвини в предумишлено убийство на църковни сановници.“

Капитан Николаев се изправи, свали вечното си цигаре от устата и почти весело произнесе следното уводно слово:

— Госпожи и господа, пристъпваме към нашето прослушване. От името на Оперната дружба искам да ви приветствувам с добре дошли в нашата среда и да ви благодаря, че сте се отзовали на поканата ни. Уверен съм, че сред вас се крият талантливи певци и певици, които ще намерят място в редиците на първата българска опера.

Гигантът шумно се уригна.

— Наздраве! — рече дружелюбно Николаев и продължи: — Разбира се, бихме били щастливи, ако всички вие притежавате данните, които се изискват от един оперен певец или хорист. За съжаление, това едва ли е възможно, поради което от сърце моля неприетите да не ни се сърдят и да останат и по-нататък наши приятели… А сега, да почнем! Първи ще чуем господата от църковния хор. Моля, господа, минете напред!

Старчетата с голяма мъка се изправиха и пристъпиха към масата. Бяха облечени най-литургично — с колосани яки и: черни рединготи, сякаш се канеха да пеят на тържествено богослужение.

— Господа — попита Николаев, — кой от вас умее да чете ноти?

Мълчание.

— Нищо, ще минем и без ноти. Моля ви, изпейте нещо по ваш избор.

Старчетата явно чакаха тази покана, защото по даден от най-старото старче знак, те се впуснаха в едно дълго, монотонно, носово старославянско песнопеене, което подействува върху Стьопа неудържимо сънно. Той разтърси глава, изправи се:

— Достатъчно, достатъчно! — Те млъкнаха. — А сега, повторете след мен следната мелодия:

Радамес отива да се моли,

нека всички да го придружим…

Даде знак:

— Готови! Три… четири!

Старчетата запяха. И героичният припев на „Аида“ неочаквано зазвуча като литургиен хорал. Николаев гръмогласно се засмя. Маестро, зачервен от смущение, го настъпи предупредително с обувка, капелмайсторът веднага превърна кискането в кашлица:

— О, извинете! Продължавайте, задавих се! Продължавайте, моля!

— Не е нужно повече — заяви Стьопа и се обърна към старчетата. Благодарим ви, свободни сте. За резултата ще ви уведомим в църквата още утре.

Хористите се изнизаха навън, с опасност да се разпаднат по пътя.

— Следващият! — извика бодро капитанът.

Иззад козата излезе гигантът и направи няколко тежки крачки напред. Наистина бе внушителен. „Братле — помисли си Стьопа, — много ми приличаш на Шаляпин и ако имаш и неговия глас, на ръце ще те нося, макар че си сто и двайсет кила.“

— Как се казваш?

— Хамалин сме — отвърна с напълно безцветен глас мъжагата. — Ама ми викат Мечо.

— Добре, Мечо. Повтаряй след мен: до-ре-ми-фа-сол… Раз-два!

Мечо се окашля в огромната си шепа и повтори. И това повторение бе толкова фалшиво, че Николаев скръцна със зъби, на Стьопа му се зави свят, а Балкански усети опасно сърцебиене.

— Достатъчно, достатъчно, Мечо! — рече Стьопа. — Свободен си!

Мечо присви трагично лице:

— Значи, нече да ме приемете, така ли? — по детски обидено попита той. Едва не се разплака.

— Е — утеши го Стьопа, — нищо страшно. Ти, например, нямаш моя глас, аз пък нямам твоята сила. Трябва ли заради това да се отчайвам?

Ала Мечо бе неутешим. Подсмърчайки под дългите си, вълнести мустаци, той се оттегли зад козата, но не си отиде, а остана там, смъртно уязвен. До него чевръсто скочи младият шоп. Поизтърси трохите от скута си, приближи се до масата. Вирнатият нос придаваше на външността му такъв независимо-весел вид, че Стьопа неволно се усмихна и попита:

— И ти ли, бате?

На което шопът незабавно отговори:

— А че защо не, бе, батиното? Ние патки не пасеме. Дето се вика, като чууме на село за опѐреното, дето го правите за окане, рекооме си, сигур добра пара че падне, та оти да не окнем и ние?

— Е, окни ни нещо! — подкани го Стьопа, без да скрие усмивката си. Момчето беше действително симпатично.

То не чака втора покана, наду гърди, навири още повече нос и започна с приятен глас в чисто шопски маниер, открито, високо, равно, без всякакви вибрати, но с дълги лигатури, сякаш се разхождаше из Витоша под Черни връх и подвикваше на овцете си:

По-високо от Витоша немааа…

По-дълбоко от Искаро немаааа…

Изпълнението беше толкова чистосърдечно, че всички в салона бяха овладени от чувство на ведрост, сякаш в горещ летен ден край тях зашумоля внезапно бистър поток. Стьопа изчака предългата песен да свърши и едва тогава каза:

— Добре, Шопе.

Това бе кръщение: от този ден момчето с беневреците стана Шопе. Шопе си беше и в деня на големия му артистичен бенефис, когато чествуваха трийсетгодишната му певческа дейност; като Шопе умря — един от най-големите комици на нашата оперна и оперетна сцена; незабравимият Неморино от „Любовен еликсир“; най-добрият изпълнител на Офенбах.

— А сега, Шопе, да видим друго. Повтаряй след мен! — И Стьопа изпя първата фраза от арията на Папагено:

Жена или девойка

е все едно за мен…

Шопето лукаво намигна и с пръст се закани на Стьопа:

— Ааа, тие да ги нема, оти бият по палците!

— Повтори, повтори! — подкани го пак Стьопа, а смехът бушуваше в гърдите му. — Повтори: „Жена или девойка“…

Момъкът повтори, и фразата на Моцарт, макар и чиста, заприлича на шопски напев. Стьопа се обърна въпросително към тримата зад масата. Те кимнаха. Очите на Маестро святкаха от нескрито удоволствие.

— Добре, Шопе, почакай там! — рече Стьопа.

Тогава се разигра следната сценка: новоприетият член на Дружбата с бързи крачки взе изпод козата бохчичката си, върна се и я постави на масата пред Балкански.

— Знаех си аз, че сте убави ора — рече той, — та си рекох да ви донеса едно армаганче от село.

Славянският славей не намери сили да отблъсне изкусителния дар, но си даде вид, че не го вижда и дрезгаво се провикна:

— Следващият!

Следващият беше един момък с красиво, изразително лице и къс, ястребов нос. Бе облечен бедничко и едва сдържаше вълнението си: пръстите на ръцете му непрекъснато дращеха ръбовете на панталоните.

— Успокойте се! — рече Стьопа. — Публика все още няма… По-нататък ще имате достатъчно време да се вълнувате. — Той беше далеч от мисълта, че произнася пророчески думи и затова добави: — Моля, повторете след мен: до-ре-ми-фа-сол…

Момъкът повтори петте ноти, но продължи, изкара цялата гама, после още една октава, докато опря, наистина с мъка, до горното „до“. Бе един много топъл, лиричен тенор. Журито го изгледа с особен интерес:

— Изпейте ни нещо! — каза Балкански. — Каквото обичате.

— Може ли с китарата? — попита кандидатът.

Стьопа му я подаде, той удари два акорда и запя на руски голямата ария на Ленски. Наистина, в изпълнението имаше много неравности, липсваше онази филигранна динамика, тъй присъща на Чайковски, но затова пък в арията трептеше едно дълбоко, неподправено чувство и преди всичко един прекрасен глас.

Стьопа го прекъсна по средата на третия куплет:

— Братле! — викна той. — Къде си учил пеене?

— Никъде… Аз сам… Иначе уча в рисувалното училище.

— Как се казваш?

— Петър Райчев.

— Добре, Петре. Отлично. Засега влизаш в хора… А по-нататък ще видим… Майко мила, какъв глас!

Петър Райчев застана до Шопето, край козата. Мечо също стоеше до тях, мрачен, заплашителен.

Дойде редът и на момичетата. Минаха лесно, особено Цвета, с мекия си, интимен сопран, и Дребосъчето, което изведнъж извади един невероятен плътен алт, достигащ до контраалт.

— Четете ли ноти? — попита Балкански.

— Не.

— Още днес почвате да ги изучавате! Стьопа, това е твоя работа.

Непременно, Атамане!

По-нататък обаче прослушването се запъна. Кандидатите се редуваха един след друг и попейваха, кой фалшиво, кой дрезгаво, кой почти без глас. В края на краищата, с голяма мъка и компромиси, от всички останали мъже изцедиха още двама хористи.

И вече след изпита, около козата се бяха скупчили четирите девойки, Шопето, Петър Райчев, другите двама, и толкова. Впрочем, тук беше и Мечо, обзет от мирова скръб: никаква сила не можеше да го помръдне оттук без опасност от трусове в това солидно училище.

Стьопа скептично огледа групата.

— Не са много — промърмори той. За октет стават, но за оперен хор…

Той беше прав, за хор тия осмина не ставаха, толкова повече, че двама от тях скоро щяха да отпаднат, трима — да заминат да се учат в Русия, а Петър Райчев щеше да се превърне в славата на българския оперен театър… Стьопа се обърна към новоприетите:

— От утре почваме нотно ограмотяване. Всеки ден по два часа. А с тебе, Петре, ще имаме отделен разговор.

На излизане към него се приближи Цвета:

— Господин Вълков — прошепна тя, — мога ли да ви кажа нещо насаме?

— Моля! — Двамата се дръпнаха зад вратата и това, разбира се, не убягна от погледа на Гюлев. — Какво има?

— Господин Вълков, аз не мога да идвам всеки ден. Ако татко узнае, ще ме пребие.

Пред очите на Стьопа изплува бай Васил Възрожденеца с големите мустаци и чепатия бастун.

— Хм… Не се безпокой, ще уредя и този въпрос. Още утре. В седем.

Зарадвана, Цвета побърза да си върви, но тутакси към Стьопа пристъпи Дребосъчето:

— Господин Вълков, аз не мога да идвам всеки ден.

— Татко ли? — драматично въздъхна той.

— Да, вие не го познавате. Без разрешение…

— Добре, добре! — рече той и вече ясно съзираше ролята, която му предстоеше да играе тия дни. — Още утре вечер ще намина към вас, да поприказвам с него…

Четирите певички се бяха сякаш наговорили, защото след миг и останалите две поставиха пред Стьопа същата съдбоносна алтернатива: да се говори с татко или…! Той клатеше премъдро глава и обещаваше: „Още утре вечер, непременно!“