Хаим Оливер
Оперната война (29)

Сашка и Ю — първи кръг

Никога не бях виждал салона на операта тъй претъпкан. Откриването на конкурса бе привлякло тук не само официалните лица от протоколния списък, редовните меломани, всевъзможните театрални агенти и гости от чужбина, но и цялата консерватория и едва ли не всички музикални училища в София. Страничните пътеки бяха задръстени от правостоящи, стъпалата на балконите — заети от „седящи“ елегантни мъже и жени, зад последните редици клечаха студенти. Спомних си концерта на Ю в Спортната палата… Впрочем, дойдох по-рано с надежда да я срещна, но в навалицата не я зърнах никъде и побързах да си заема мястото, преди да са го окупирали безцеремонните правостоящи. Възможно ли е да не е дошла? Тя бе способна на всичко. А може би нямаше смелост да погледне пеещата Сашка?

Обичах тази турнирна атмосфера, в която се преплитаха симпатии и антипатии, художествени интереси и повърхностни тотовски предвиждания, в която се сблъскваха яростни противници и в която неутрални нямаше, дори в журито… На всичко отгоре обаче тази вечер бях обзет от една допълнителна и непозната досега трескава възбуда, сякаш не на Сашка, а на мен ми предстоеше да се явя на сцената и се хвърля в жестокия и изтощителен бой. Казвам „бой“ с пълното съзнание, че през трите седмици, които щяха да последват, на тази арена щяха да си дадат сражение десетки не много опитни, но навярно талантливи млади оперни певци от целия свят.

„А ла гер, ком а ла гер“ — би казал капитан Николаев. На тази съвременна благородна „оперна война“ също се отиваше на всеоръжие. Водеше се в три рунда, без милост, без реванш. В първия рунд участвуваха всички бойци и поради това той бе най-кръвопролитен: на бойното поле оставаха да лежат едва ли не половината от тях. След кратък отдих, през който оръжието се наточваше още по-остро, започваше втората схватка.

За радост на зрителите тя изискваше от участниците повече сили, по-голямо майсторство. Ала и тук, пронизани от противника (и журито) падаха нови бойци, за да останат накрая само най-добрите, ония, на които предстоеше да се хвърлят в последния рунд. Тази трета схватка бе най-жестока, но и най-красива, и тя излъчваше победителите — няколкото щастливци, които получаваха скъпоценните трофеи, а с тях — славата, договорите, отворените врати на оперните театри от Токио до Ню Йорк… За щастие, тази война имаше приятната особеност, че даже пред победените се откриваха, поради самия факт на участието им в нея, оптимистични шансове.

А Сашка се стремеше към Голямата награда!

Членовете на журито — музикални светила от пет континента — заеха местата си. Стартът бе даден. Войната започна.

Първо пя една шоколадова кубинка. Тя веднага вдигна мерника толкова високо, че другите, които се явиха след нея, трябваше да положат неимоверни усилия, за да достигнат нивото й. Не всички успяваха и първите жертви вече падаха.

През паузата хукнах из коридорите. Можех, разбира се, да мина зад сцената и потърся Сашка, но не направих това. Търсех Ю… Не много отдавна — а сякаш бе в миналия век и в друг свят! — на онова представление на „Княз Игор“ тя припкаше покрай своя хер Краузе и му правеше мили очи, с надежда да получи ангажимент във „Фридрихщатпаласт“, а аз демонстрирах Сашка… Кой би могъл тогава да предрече днешното ми хамлетовско състояние?

Във фоайето ме спря господин Шапкарев. Черният му старомоден костюм висеше на кокалестото му, прегърбено тяло като торба: някога този виден музиковед е бил пълен…

— Е, Вълков, как ви се струва? — попита той.

— Силно почва — рекох. — Особено кубинката. Отдавна не съм слушал такъв сопран.

— Да, тя е май най-сериозният конкурент на нашата Сашка.

Предизвикваше ли ме? Дълбокомъдрено продумах:

— Сашка има по-хубав глас и по-голяма музикална култура.

— Така е, но страхувам се, че черната е по-темпераментна и, както изглежда, с по-добри актьорски данни. Впрочем, зависи с какво ще излизат в спектаклите на третия кръг.

— Ще стигнат ли до него?

— Сигурен съм в това.

Господин Шапкарев никога не бъркаше в своите музикални оценки. Той обаче допълни:

— Стига Сашка да издържи психически.

Това бе вече упрек. Попитах:

— Как е тя?

— Не много спокойна. След обяд се опита да подремне, не можа…

Това „не можа“ бе отправено пак към мен.

— … Заведох я при доктор Бонева, но доктор Бонева отказа да й даде успокоително два часа преди прослушването.

Доктор Бонева бе всемогъщата офталмоложка на Операта. Четирийсет години вече тя поддържаше в изправност гласните струни на всички певци от София, пък не само от София. Разправяха, че вършела чудеса в гърлото и носа, че често спасявала цели представления, като възвръщала гласа на отчаяноболна примадона десет минути само преди да излезе на сцената, че лично Германов, който се лекувал при нея, й бил подарил фантастичен уред за инхалации, че в кабинета й тайно се отбивали прочути задгранични певци, за да проверят какъв е утрешният им артистичен ден… Колко истина имаше в тия превърнали се вече в легенда приказки, не зная, но на мен ми бе добре известна любовта на всички певци и певици към нея и тази любов те демонстрираха шумно веднъж в годината, когато се събираха в квартирата й да празнуват рожденния й ден и изпяваха в нейна чест едва ли не целия класически оперен репертоар… А сега и Сашка бе попаднала в нейните чародейни ръце…

— Къде е тя? — попитах.

— Горе, в кабинета на доктор Бонева. Нашата докторица умее да успокоява не само с хапове и инжекции.

В този момент към нас налетя пъстро ято от младежи и девойки — класът на Павловски. Той беше сред тях, с риза „жабо“, която подчертаваше още повече женствения му вид. Ю се губеше зад едрите момци. Наобиколиха ме, заговориха един през друг — за конкурса, за себе си, за дискусията във вестника, но до мен не достигаше нищо: аз гледах Ю. Тя не бе вече уплашеното сиво зайче от сутринта, а екстравагантната популярна естрадна певица, която разнасяше из коридорите на конкурентната оперна зала предизвикателните си бедра под тесните панталони.

Усетих върху себе си острите очи на господин Шапкарев, побързах да го представя. Младежите едва-едва докоснаха ръката му: за тях той бе неинтересна вкаменелост от праисторията. За него пък те бяха любопитни представители на някаква нова порода полумаймуни-полухора, мутанти, които нямаха нищо общо с нормалните певци.

— Доведох моите питомци да посъберат малко обща култура — засмя се по бащински Павловски със своите противни глисанди. — Да видят, да чуят, да разберат, че те не са пъпа на света, че има и други важни изкуства.

— Като добър педагог, другарят Павловски обича да ни развежда из музеите — обади се самодоволно един от младежите.

Господин Шапкарев понамести пенснето си и се вгледа отблизо в него: лицето му бе глупаво до повръщане — този наистина се смяташе за пъпа на света.

— Млади момко — каза той, — знайте, че в музеите се съхраняват най-скъпоценните съкровища на нашата грешна земя.

„Пъпът на света“ отвърна с нов бисер, завърза се спор. Ю използува залисията, дръпна ме настрана и усмихната, сякаш ме питаше за хубавото време, прошепна:

— Видя ли я?

— Не. Но била неспокойна. За нея се грижи лекарка.

— Дано не се случи нещо неприятно.

— Дано! Чакай ме на излизане пред главното стълбище!

Ятото отлетя, както и се беше появило — кресливо и весело, а Павловски крачеше сред него с бялото си жабо като квачка сред пилета. Не обичах този човек, а не бе нито глупав, нито лош. Ю се обърна и ми направи муцунка.

— Вълков — заговори тихо господин Шапкарев, — не е моя работа да се бъркам в личния ви живот, но доколкото Сашка ми е като дъщеря, бих искал да ви запитам, какво се е случило между вас двамата?

— Господин Шапкарев, как да ви кажа… — започнах мъчително, но прозвуча спасителният звънец и аз побързах да се отскубна, за втори път през този ден, от неговите неудобни въпроси. — Извинете, трябва да пазя мястото си. Довиждане!

Зад себе си дълго още усещах погледа му на уморен, много видял и много патил човек.

През втората част един по един на сцената се изнизаха руснаци, американци, чехи, испанци, араби, румънци. Пя и онази японка, от която така много се плашеше Сашка. Наистина бе опасна. Но тя не изпълни Чо Чо Сан, а, колкото и да е странно това за тази крехка женица от Токио — Изолда на Вагнер. Тук също се изявяваше онзи феномен, на който бяхме свидетели в спорта: малките уж японки ставаха шампионки по волейбол. Тази дребничка Изолда притежаваше по-мощни гласови данни от която и да е прусачка! Но като че й липсваше трагичният лиризъм на този сложен вагнеровски образ. Не можех да си я представя заедно с Тристан в онзи безумен любовен дует от второ действие. Явно бе обаче, че японката ще остане и за втория кръг.

Настъпи нова пауза и тъй като нямах никакво желание да срещна отново господин Шапкарев, сгуших се до страничната врата, която води към сцената. Тук обаче ме спипа Кирилов, класният ръководител на Сашка. Бе нервен и непрекъснато закопчаваше и разкопчаваше сакото си. Започна бързо-бързо:

— Стефчо, здравей! Какво правиш тук? Ах, да, за Сашка! Уж за двайсет и един часа, а на, не сме в състояние да спазим най-елементарен график! Позорна липса на организация! Тия закъснения ме съсипват! Сашка едва се държи. Ако не е доктор Бонева, ще рухне… Искащ ли да я видиш! Ела, ела, тя ще се зарадва!

Той не знаеше!… Но без повече да пита, отвори желязната врата и ме натика вътре.

Стори ми се, че потъвам в заредено с електричество нажежено кълбо, в което безпомощно се мятаха фигури в смокинги и дълги рокли. На сцената акордьор опипваше струните на рояла, ослушвайки се в тихия им звън; чистачка ръсеше въздуха с водни пръски; през отворите на завесата надничаха нетърпеливи певици и си сочеха страшилищата от журито. Златната глава на Сашка я нямаше…

Една силна ръка ме сграбчи за мишницата:

— В-лк-в, здра-ст-!

Това беше спасение:

— О, Виолине, здравей!

Спрях се. Кирилов мигновено ме забрави и се отдалечи, закопчавайки и разкопчавайки сакото си с треперящите си пръсти.

Виолин бе в смокинг — смокингът, с който до неотдавна се бе явявал на тържествени концерти да пее соловата партия на Деветата, и бе по-нервен дори от Кирилов. Той взе да натъртва някакви твърди съгласни, но нищо не схващах — напрегнато се озъртах да не изскочи отнякъде Сашка. Да се върна в салона вече не желаех, пък и да желаех, не можех — прозвъня третият звънец, вратите се заключиха.

Завесата се отвори, конферансието обяви продължението: покрай нас изтича млад мъж. Преди да стъпи на сцената, той се прекръсти три пъти, прошепна някакви молитвени слова и едва тогава застана до рояла. Бе един пълничък италиански баритон, който бравурно атакува арията на Фигаро.

Виолин впи поглед в него и също „запя“ с безгласната си уста — направи го в такъв съвършен синхрон, че замигах: ако звукът не идеше откъм средата на сцената, бих се заклел, че певецът е Виолин.

Измъкнах се на пръсти зад кулисите, оттам побързах за втория етаж, където бе медицинският кабинет. Пред вратата се ослушах: отвътре идваше някакъв старчески, много дрезгав глас, сякаш този, който говореше, беше пред прага да онемее. Беше доктор Бонева с нейния медицински парадокс: тя, която лекуваше най-нежните гласове на певци, не можеше да оправи своя. Тя не беше болна, не, тя чисто и просто говореше много, говореше непрекъснато, а говореше непрекъснато, защото всички с удоволствие слушаха нейните истории, които вадеше от бездънната си торба, любопитни истории за Попов и Сарафов, за Бръмбаров и Золотович, за всички ония знаменитости, които бяха посещавали нейния кабинет и мълчаливо зееха пред нейното огледало… Сега пак говореше, какво — не зная, но думите й сигурно възвръщаха самочувствието на Сашка.

Дойде отзвук от ръкопляскания: италианецът свършваше. Изтичах към сцената. Конферансието съобщаваше:

— Александра Славина, България. Ще изпълни финалната ария на Чо Чо Сан от операта „Мадам Бътерфлай“ от Пучини.

Най-напред усетих парфюма й (не оня, който й бях подарил!), след това шумоленето на копринената й рокля, накрая, изненадан, внезапно я видях на две крачки от мен, загледана хипнотично в светлото петно на сцената, което я очакваше, за да я сграбчи като примка и я поднесе на двете хиляди жадни очи… Бе бледа, носеше големите очила с черните рогови рамки, но, богове, колко бе красива!

До нея стоеше доктор Бонева, дебела, ниска, добра и спокойна.

Дръпнах се зад суфита, смачкан, сякаш върху мен бе минал валяк.

Доктор Бонева с необикновена нежност дрезгаво прошепна:

— Хайде, моето момиче! — И я тупна майчински под гърба.

Виолин прокара ласкаво ръце по раменете й и й пошушна нещо в ухото. Може би й казваше „Дръж се!“ или „Аз съм с тебе!“ или „Обичам те“?

Аз не й казах нищо, аз се криех като крадец зад суфита.

А тя с разсеяно движение свали очила и ги даде на Виолин. След това мина напред и застана в белия кръг на прожектора, стройна, висока, златна — Изолда, каквато се е мяркала във въображението на Вагнер, когато е писал „Тристан“, и запя онази невъобразимо нежна, страстна и тъжна прощална ария на изоставената пеперуда, която се готви да умира.

До мен Виолин също „запя“, леко размахвайки очилата, сякаш дирижираше себе си и Александра Славина. И отново имах поразителното усещане, че бисерният сопран излиза от неговата уста. Бе трогателно. Бе смешно.

Умри честно, щом не можеш,

честно да живееш ти…

Салонът бе пропаднал в небитието: никакъв шум, никакво кашляне, никакво дихание: останала бе само жалбата на Бътерфлай.

Ти ще узнаеш, че за теб,

за теб, мой бог:

ще умра…

С риск да бъда забелязан, надникнах към масата на журито: там никой не драскаше в бележника си, никой не шепнеше в ухото на съседа си, никой не мърдаше на стола. Всички слушаха и това бе вече голяма победа. Прозвучаха последните думи:

О, сбогом, малка любов,

иди, играй си, играй…

Виолин затвори уста, но продължи да дирижира с очилата, докато роялът замря.

Няколко секунди нямаше нищо, овациите избухнаха, когато тишината стана непоносима. Ръкопляскаха дори зад кулисите, ръкопляскаха опасната японка и шоколадовата кубинка. Не ръкоплясках само аз.

Скрит зад черното платно, мълчаливо наблюдавах Сашка, която едва се поклони, тръгна към нас със стъпка на марионетка и чак когато излезе от сцената, съвсем внезапно, като че се освобождаваше от страшна болка, се отпусна и потъна в прегръдките на Виолин.

И видях още как той я зацелува по бузите, очите, косата, щастлив, по-щастлив от нея, и как накрая се разплака. Доктор Бонева се подхилваше…

Не изтраях, измъкнах се зад кулисите и оттам — към изхода.

Побягнах към дома.

В полунощ дойде Ю. Каза: „Сашка беше бомба!“ и ме прегърна.