Диана Петрова
Ана (37)

37.

През първата вечер след заминаването на Ана Илия спа непробудно и му се присъни, че докосва картината, тя пада от стената, счупва се и парчетата се разпръскват на всички посоки. Тогава се събуди, облян в пот.

Сутринта се изми набързо и тръгна по-рано за музея. Подмина опашката чакащи да се отвори касата, поздрави ги и влезе в кабинета си на втория етаж. Затвори вратата и въздъхна. Чудото беше променило целия му живот. Ето, сега щеше да изолира апартамента си, можеше да останат пари и за почивка, а и Дани имаше нужда от нови колелета. Скоро влезе жената, която му сервираше сутрешното кафе, и тихомълком се изниза от кабинета. Той сръбна глътка и разтвори книгата, която беше захвърлил в единия край на бюрото си. Пет минути по-късно я изпусна и се хвана с трепереща ръка за ръба на бюрото. Чашата му издрънча и се разля, а малко след това Илия прескачаше стълбите надолу по две, по три. Той изхвърча от музея, премина през опашката от хора и се втурна към съседната сграда. Изкачи се бързо по стълбите и зачука трескаво по вратата на леля Соня. Никой не му отговори. Уредникът заблъска с юмруци по вратата, колкото му сила държеше. След миг се чу шум от тътрене на крака.

— Моля ви, нека да вляза.

— Аз тъкмо преди малко дойдох… Ама и то навън едно време, сигурно е десет градуса под нулата — оправяше разчорлената си коса Мая… — А вие, какво…

Илия нахълта в стаята и падна на колене пред стената. При всяко издишване от устата му излизаха бели кълба пара. В стаята беше леденостудено. Леглото на леля Соня бе покрито с кафяво одеяло и изгладено, както подобава на леглото на мъртвец. Мая изгледа Илия недоумяващо. В този миг той се обърна. Лицето му беше сивкаво.

— Какво ви е? — попита Мая.

Но Илия не отговори. Надигна се и бавно се запъти към външната врата. Мая продължи да го разпитва, но той излезе, без да й отговори. Мина отново през насъбралата се тълпа и се приближи до пристигащия директор, който очевидно беше в цветущо настроение.

— Хм, Илия — това е моят верен приятел и колега, който много уважавам и обичам — обърна се той към тълпата.

— Г-г-господин директоре — отвърна Илия, — тр-р-рябва да говоря с вас.

— Хайде да се качваме нагоре. А на вас — приятно разглеждане.

Когато влязоха в кабинета на директора, Илия се срути в един от фотьойлите. Директорът го погледна косо.

— Т-т-т-това с картината не е никакво чудо, да знаете. Ст-ттената кондензира влага, тъй като е прилепена за стаята на л-л-леля Соня.

— Моля?! Какви ги говориш?

— Така е. В-в-в-вече проверих. О-о-о-откакто жената умря, никой не отоплява стаята и затова се к-к-к-кондензира влага от другата страна. Т-т-т-тази сутрин го прочетох в книгата за т-т-топлоизолациите. С-с-с-с-северна стена, която е отоплявана отвътре, не е изолирана и не е о-о-отоплявана от другата страна, може да к-к-к-к-кондензира много влага, която да потече и по картините. Пише го в смотаната книга, по д-д-дяволите!

— Ти… ти… кога го прочете? — взе да се съвзема директорът. — Каква е тази книга? Въшки!

— Т-т-тази сутрин… К-к-какво ще правим сега? — рече след кратка пауза Илия, чието заекване сега се беше засилило.

— Не ни остава нищо друго освен… — лицето на директора придоби налудничав вид, — ще излъжем. Ще платим наем на собствениците до датата, до която картината трябва да стои тук. Лошото е обаче, че китаецът оздравя — но ние ще поддържаме версията, че всичко е било временно явление. Луната е виновна, моето момче. Ако имаме проблеми, запомни — само луната е виновна — разните му там приливи и отливи. Кой е собственикът на този апартамент? Никой не трябва да живее там сега… поне докато си приберат обратно картините. Гениални сме!

— Ние сме идиоти — отвърна унило Илия.

Замисленият план беше изпълнен успешно от директора и от Илия. Те се уговориха да запазят всичко в тайна, а Мая получи тлъста сума за мълчанието си.

Няколко дни преди да изнесат картината директорът и Илия се погрижиха да отоплят стаята на леля Соня с няколко духалки, които вървяха през цялото денонощие. Когато започна изнасянето, директорът се бе погрижил да намали осветлението в залата, защото подозираше, че зад картината щеше да е отбелязано мястото, където е текло. Но никой не обърна внимание.

Директорът произнесе тържествена прощална реч пред насъбралото се множество, последвана от бурни ръкопляскания. Картината вече не течеше, но художникът, за най-голяма радост на работещите в галерията, искаше картината си обратно на всяка цена. „Дори чудото си има собственик!“, отбелязваше с нескрито задоволство директорът. Когато затвориха вратата на камиона и шофьорът наду клаксон, за да разпъди насъбралата се тълпа, единствените, които изпитаха видимо облекчение от факта, че картината си заминаваше, бяха Илия и директорът.

* * *

Илия се прибра у дома, изтощен до крайна степен. Влезе в антрето, разпиля обувките си по пода и се стовари на холния диван. Въздъхна и се загледа в приглушените отблясъци върху холната маса. Беше преживял още един ден на безмилостна борба със заекването. Не можеше дори да псува, без да заекне. След като изпратиха камиона, ги нападнаха тълпа журналисти с куп недружелюбни въпроси. Илия така се притесни, че не изрече и дума, в която да не беше заекнал. Щом надушиха каква беше работата, журналистите се отдръпнаха от него и се нахвърлиха върху директора като хиени. Именно днес и сега всичко с картината с кървавите вени приключваше.

Настроението му беше по-скапано от всякога, но не картината беше причината за това. Толкова години бяха преминали напразно, толкова усилия беше вложил да се справи със заекването си, а резултат нямаше. Как можеше да обясни на целия свят, че той като човек е много повече от онова, което изричаше? „Овце! Идиоти!“, фучеше наум, а пръстите му нервно потропваха по холната маса. И да се беше подготвил за срещата с журналистите, и да беше повтарял речта си стотици пъти пред огледалото, отново щом се изправеше, щеше да спре да чува гласовете на журналистите. Спомни си за двайсетгодишния хлапак с микрофон, който едва сдържаше кискането си.

Илия сви устни и си представи как вади пистолет от колана си и застрелва мухльото на забавен кадър като в каубойски филм. После онзи пада, а кръвта му опръсква първо масата пред него, а след това и стените. Миг по-късно нахлуват полицаи… но спря дотук. Илия знаеше, че на теория журналистите не желаеха неуспешно представяне на хората, които разпитваха, даже напротив — успехът на разпитваните е успех за самите тях. Но в измеренията, в които се намираше сега, тази мисъл представляваше само една глуповата шега. Можеше просто да си замълчи или да се престори, че получава астматичен пристъп, като се изнесе по възможно най-безболезнения начин. Но така се беше уморил… че днес даже не се беше поставил пред обичайната си дилема: да замълчи или да говори с цената да разкрие отново недъга си пред всички. След като чу първия въпрос, усети капки студена пот да се стичат под мишниците му и си се представи отстрани. Пазеше се да не се изкуши да се защитава пред себе си, а не дай боже и пред някой друг, защото тогава щеше да заеква още по-силно. Тази непрестанна вътрешна борба със самия себе си изсмукваше жизнените му сили… и омаловажаваше онова, което наистина се случваше. За Илия облекчението от факта, че се отърваха от нелепата история с картината безболезнено, нямаше вече такава стойност, щом той заекваше непрестанно пред журналистите.

Залязващото слънце му изпращаше оранжевите си съболезнования във вид на светлосенки върху старата холна секция. Тръсна глава, за да прогони мрачните си мисли, и хвана дистанционното. „Ако няма да е бира, тогава — телевизия“, самобичува се. Понякога сам се чудеше на издръжливостта си предвид факта, че вероятно демонът на заекването щеше да го преследва до смъртта му. Проблемът му го беше възпитал през дългите години, в които се беше подлагал на постоянно напрежение. Но нужна ли му беше тази издръжливост, ако не можеше да му донесе щастие? Илия защрака безучастно с дистанционното.

„А сега ексклузивен репортаж, представен от колегата ни, Боян Калугеров, от мястото на събитието в Мексико, където преди няколко дни беше открит българин, захвърлен край едно село. Неговият разказ разтърси българските медии през последните дни…“

Илия гледаше в екрана с отворена уста. Там показваха Спартак, кварталния пияница, който едва не подпали блока им преди време. Омотан във всевъзможни тръбички и с подпухнало лице, той лежеше мъченически в болнична стая. Твърдеше, че бил отвлечен от един столичен подлез от двама мъже в черно. Захлупили му главата с чувал да не вижда и пътувал така в продължение на няколко дни. Прехвърляли го от кола в самолет и отново в автомобил. Бил заставен да влезе в най-горещата пещера на планетата. Оттам трябвало да отчупи колкото можело повече кристали за не повече от две минути, тъй като максималното време, в което човек можел да издържи горещия въздух в пещерата без специална екипировка, било пет минути. А се очаквало пещерата отново да се наводни в най-скоро време. Избрали него, защото смятали, че никой няма да го потърси. Да, историята беше твърде невероятна и Илия, напълно забравил за собствените си неволи и погълнат от репортажа, се зачуди как Спартак е успял да убеди тези глупаци да го снимат. Този човек притежаваше истински талант да лъже!

„Аз съм горял в собствения си пожар, че една пещера ще ме уплаши ли? — хвалеше се той.“

Репортажът завършваше с кратко изложение за природните особености на Кристалната пещера — място, за което Илия чуваше за първи път.