Диана Петрова
Ана (18)

18.

Цялото му тяло и лицето му бяха омотани в бинтове. Ана стоеше до леглото му и тихо плачеше. Лекарят влезе и й направи знак да се дръпне настрани.

— Очната ябълка е разкъсана, но орбиталната кухина се е запазила. Едно от ребрата му е счупено…

— Ще се оправи ли, докторе… — захълца Ана.

— Да, но трябва да обмислите възможността за протезиране на окото. Въпреки че здравото око ще поеме част от функциите на другото, липсата на очна ябълка има силен отрицателен ефект… при децата.

— Какво означава това? — изкриви лице Ана.

— Той може да живее и с превръзка на окото… но лично аз ви препоръчвам след време да се подложи на операция и последващо поддържащо лечение. Ако изберете операцията, с времето ще се налага изработването на серия протези поради растежа на детето. Това означава, че за да се поддържа симетричният растеж на меките и твърди тъкани на черепа, ще се наложи периодично да се извършват нови операции.

Ана се обърна, за да скрие сълзите си. Знаеше, че Илия няма да поеме отговорността за решението, което им предстоеше. Колкото й харесваше тя да ръководи нещата у дома, толкова тази роля й натежаваше, когато трябваше да се предприемат действия. Ако оставеше Дани с превръзка на окото, щеше да разсипе целия му живот. Другата възможност беше мъчителна за него, но обещаваше един ден той да изглежда като останалите. Това момченце, именно то я измести от мястото на заслужаващите съжаление. Сега всички щяха да се притесняват и грижат за него още повече. А кой щеше да помисли за нея?

Ана реши да се прибере, за да обмисли на спокойствие възможностите. Качи се в колата си, изключи радиото, отвори прозорците и шофира до вкъщи, потънала в мисли. Щом навлезе в кварталните улички, видя жена, която държеше момче на около петнайсет за ръцете зад гърба му. Беше я виждала и друг път, но сега се вгледа в нея по-подробно. Физиономията му беше разкривена и то движеше краката си, без да можеше да ги координира. Никой не се грижеше за тази жена. Ана се вгледа в лицето й, преди да завие към паркинга — искаше добре да запомни това бледо, съвсем не безрадостно лице. Не, Ана по-скоро би позволила съвестта й да я изгризе жива, отколкото да се самоубие по този начин. После, когато се качваше в асансьора, отново се присети за лицето й. Тази жена не се притесняваше за нищо, тя беше спокойна с онова спокойствие, което бе изписано върху лицето на мъртвец, грижливо подготвен за погребение. Хвърли чантата на дивана, събу обувките си, съблече се и се мушна в банята. Пусна хладък душ и се облегна на плочките. Как стигна дотук? Колко още трябваше да изживява? Идеше й да зареже това дете, което не носеше нейната кръв и никога нямаше да я обича както онази жена, която го беше родила и захвърлила. Можеше ли животът й да се разпадне повече от това… очевидно можеше. Стори й се необичайно, но точно в този миг й се стори, че за първи път между нея и детето й се случва нещо истинско. И все пак не можеше да се откаже от сладостта на самоотмъщението… Ако се саморазрушаваше, грижите за Дани, които й предстояха, щяха да са по-поносими, а товарът — по-лек. Така поне мислеше тогава.

Илия беше отишъл в болницата със закъснение и се върна у дома два часа по-късно. Беше звънял на Ана неколкократно, но тя не му вдигна. Когато се прибра, завари празна бутилка с водка и пълен пепелник с цигари до леглото й. Тя спеше непробудно. Той се изкъпа, преоблече се и се върна в болницата.