Диана Петрова
Ана (27)

27.

През следващите месеци Ана продължи да се среща със Стефан. Правеха си кратки сесии след работа и през обедната почивка. Той не работеше близо, но местоработите им бяха до станции на метрото. Затова можеха да се придвижват бързо към квартирата му. Щом приключеха, Ана се обличаше бързо и си тръгваше все така, без да се обръща.

Илия си позволи да се погълне от мистериите на картината с кървавите вени, както и от ремонта на жилището им, който беше планирал за лятото. Той вече знаеше какво точно се случва с Ана, но продължаваше да крие главата си в пясъка като щраус, който не иска да вижда заплахата. Двамата бяха редуцирали семейната си комуникация до грижите около Дани. Почти не се поглеждаха, сякаш ако го стореха, и последният конец, на който се крепеше любовта им, щеше да се скъса.

Илия беше събрал пари, с които смяташе да поръча външна изолация на северния им апартамент и да присъедини една от терасите. Очакваше го много работа, а Ана трябваше да се върне при родителите си в Плевен заедно с Дани. Когато планираната дата настъпи, Илия ги заведе до автогарата.

— Предполагам, че около месец ще ми стигне — рече той виновно.

— Отпуската ми е долу-горе толкова — отвърна Ана, без да го поглежда.

— Грижете се един за друг.

— Да, разбира се — Ана го погледна и бързо отмести поглед, защото очите й се напълниха със сълзи. — Ти също се гледай.

Автобусът потегли, а Дани не спираше да бърбори. Унесена, Ана му отвръщаше с полууста. Искаше да запомни всяка подробност от тези мигове — те бяха последните, които я свързваха с познатите неща. Погледна раменете на Илия през полутъмните стъкла. Бяха се отпуснали така, все едно носеха непосилно бреме. Косата му се полюшваше от сутрешния летен ветрец. Дожаля й за него — не беше заслужил това, което тя му причиняваше.

Плановете му за ремонт като че ли влошиха нещата. Той градеше и поправяше старото, а тя единствено разрушаваше. Дожаля й за семейството им. Докато се срещаше със Стефан, Ана упорито избягваше да мисли за Дани. Тя се чувстваше отговорна и за него. Нищо добро не се случваше на осиновено дете, ако семейството на осиновителите му се разпадаше. През последните месеци Ана го беше оставила на самотек, без да подозира, че Дани се възползва напълно от хаоса в живота й. За онова, което се случваше в душата му, щеше да мисли сега на спокойствие. Искаше да се отдалечи от София, да иде някъде, където да остане насаме с мислите си. Знаеше, че родителите й щяха да й досаждат неуморно, но разчиташе на самотните нощи, в които щеше да бъде недосегаема за всички.

Когато Илия се смали и изчезна зад завоя, Ана се отпусна на седалката и сълзите й потекоха сами. Не, тя не жалееше толкова за Илия или за Дани, колкото за себе си. Беше й пусто, сякаш душата й отдавна я беше напуснала. Внезапно й се прииска да не беше срещала Стефан. Не заради този дървен глупак, а защото той се оказа случайно на точното място и по точното време, когато вратата към дълго затворения й вътрешен свят бавно се отваряше. Ако не беше той, щеше да бъде някой друг, ако не беше някой друг, щеше да бъде някой още по-друг. Устата й се напълни със слюнка. Не беше загубила себе си. Въпреки пустотата, която я изяждаше, тя все още се забавляваше с мислите си. „Мисля, следователно съществувам. Декарт е бил гений“, рече си полугласно тя.

Надписите на филма, който се опитваха да пуснат на дивидито, потекоха. Дани се настани на седалката си, отвори чипса си и прикова поглед в екрана. Ана обърна глава към прозореца, през който сивите улици се губеха в смог. Тревите, веднъж да излезеха от София и да се ширнеха полята с тревите — единствено тях искаше да гледа.