Диана Петрова
Ана (122)

122.

Дните минаваха, а Спартак все не можеше да се накани да иде при Ана. Той я следеше, когато изпращаше Дани до училището с количката и бебето. След това следеше Дани на прибиране към дома. Толкова много приличаше на двама им Лили, сякаш беше подбирал от кошница с общите им черти. Не беше забелязал това, докато живееше зад блока, той, дъртият пияница. Истинското му дете сега го познаваше като клошара пияница. Как стигна дотам? — не спираше да се пита Спартак.

Дани и Ана не бяха усетили, че са следени — всеки, затворен в собствения си свят, те едва си продумваха по пътя. Ана събираше сили да се справи не само с емоционалния си срив, а и да се обърне към този на Дани. Спартак, който сега изглеждаше като голяма бяла птица в квартала, с белия си панталон и сако, с новата тойота, която караше, беше неразпознаваем. Никой не се досети, че под тези дрехи стои същият клошар, когото познаваха преди години.

Първите опити да се доближи до Ана бяха редовните месечни постъпления по сметката й. Беше подкупил банков служител, който да изнамери номера на сметката й, а това се оказа не чак толкова трудна работа.

Ана нямаше представа откъде можеше да идат тези пари, но не отделяше много време да мисли за това. Радваше се като малко дете — пестеше от тези пари, купуваше независимостта от родителите си, от които копнееше да се откъсне — особено сега, след затварянето на Мутия. Всеки път когато погледнеше Лили или чуеше майка си, стомахът й се присвиваше. Срамуваше се от деянието си и не искаше да мисли как един такъв срам можеше да се окаже най-големият извор за нейното щастие.

Църквата, църквата. Незнайно защо напоследък Ана не спираше да мисли за църквата. Да паднеше на колене пред попа, да му разкажеше всичко, да получеше прошка. Едва сега тя разбираше каква бе стойността на прошката към самата нея. Би могла да прости на целия свят, преди да направи същото със себе си. Човекът беше малък и голям едновременно — ето вълшебството на човешкото. Църквата беше сградата, в която хората си прощаваха сами — ако можеха.

Беше понеделник, когато Ана реши отново да стъпи в църква — тази в квартал Надежда. Надяваше се да няма много хора, дори се надяваше да остане сама вътре с малката Лили. Изпрати Дани на училище и се запъти натам. Измъкна се от забързания поток на сутрешната шумотевица — коли, хора, бързащи към автобусните спирки, лениви кучета. Около църквата беше спокойно. Тревите в задния двор, вятърът, който подухваше. Ана поспря, за да ги погледа. Лили спеше кротко след бурната нощ, в която плака няколко пъти. Ана си даваше сметка, че има сенки под очите и прилича на чорлава лелка. Но това отдавна вече нямаше предишното значение. Откакто беше забременяла, а по-късно и когато роди, Ана съвсем се занемари — анцузи, стари пуловери, маратонки — в това се състоеше облеклото й. Не искаше да съблазнява никого, никого, освен себе си. Ако не се страхуваше толкова от себе си, Ана би се погалила сама по главата, както се правеше с малките деца.

Тревите се полюшваха от вятъра — всяка, допираща се до съседната. Всички заедно като разлюляна моминска коса.

— Здравей. Аз съм Спартак. Помниш ли ме?

Ана го погледна с невиждащи очи. Не беше говорила с никого, откакто родителите й се прибраха на село, ако не се брояха няколкото разменени думи със съседите пред блока или в асансьора.

— Клошарът — присви очи тя.

— Да.

— Добре изглеждаш сега — учуди се искрено Ана.

— Така ли? Все същото магаре съм.

Настъпи неловка тишина.

— Е, аз ще вървя — рече Ана. — Отивам на църква — не му дължеше обяснение, но искаше да се измъкне мило.

— Постой. Трябва да поговорим за нещо важно — натърти Спартак. — Кога можем да се видим?

— За какво имаме да говорим? — страхът й се промъкна в думите.

— Не се притеснявай. Не е нещо страшно.

— Тогава казвай направо.

— Направо?

— Да. Направо — така е най-добре.

— Ами… ами… става дума за Дани.

— Какво за него? — настръхна като лъвица Ана.

— Дани е мой син.

Ана погледна настрани — тревите все така се полюшваха от вятъра. Опърпани врабчета кацаха в храста до тях. Гласчетата им бяха тънки и слаби, но издаваха трепета им от настъпващия летен ден.

— Върви по пътя си — рече Ана с такава сила, че Спартак без малко да се подчини.

— Не искам нищо… само да ти помагам… Повярвай. Ана вече вървеше с количката и забързваше ход.

— Ще викам, ще се обадя в полицията, махай се оттук!

— Ана, моля те…

Но Ана вече влизаше в двора на църквата. Спартак я зачака да излезе. След около десет минути тя наистина се показа — пребледняла.

— Още ли си тук? — рече тя ядосано.

— Още, и винаги ще съм до теб. Не искам нищо. Нито дори да виждам Дани.

— А тогава какво? — спря се тя.

— Просто ще ти преведа една сума пари по сметката — за да не се налага да работиш известно време. После ще изчезна. Не искам той да узнае, че баща му е пияницата зад блока.

— Ами превеждай парите и изчезвай — почти извика Ана вън от себе си. — Какво ли не се случи напоследък?

— Да… да… Това е всичко, което ще направя. Сбогом, Ана.

Спартак не дочака отговора й, обърна се и се отдалечи бързо. Ана гледа след него, докато той влезе в колата си, паркирана до градинката пред църквата. Лили се размърда, присви коремче и сви вежди в знак, че започва да плаче.