Рей Бредбъри
Вино от глухарчета (9)

* * *

Късно след полунощ Том се събуди и видя, че Дъглас бързо записва нещо в бележника си на светлината на електрическо фенерче.

— Какво става, Дъг?

— Какво става ли? Стават разни неща. Броя си късметите, Том! Слушай сега, от Машината за щастие нищо не излезе, нали така? Но — много важно! Тъй или инак, през цялата година съм оправен с превоза. Поискам ли да отида някъде по главните улици, хвърлям се на Зеления градски трамвай и оттам наблюдавам какво става, и всичко виждам. Поискам ли да стигна някъде в по-крайните квартали, почуквам на вратата на мис Фърн и мис Робърта, те зареждат батериите на тяхното автомобилче и се понасяме по уличките. Поискам ли да потичам по пътеките, да скачам през огради и да разглеждам онази част на Грийн Таун, която се вижда само от задните дворове и където трябва да стъпваш тайно и тихичко, слагам си новите гуменки. Гуменки, автомобил и трамвай, ясно ли е? Оправен съм! Но има и нещо още по-хубаво, Том, много по-хубаво, слушай! Ако ми се прииска да бъда там, където никой друг не може да отиде, защото са глупаци и за това през ума не им минава, ако поискам да се върна назад в хилядо осемстотин и деветдесета, а сетне пък да се прехвърля в хилядо осемстотин седемдесет и пета, или да се замъкна чак в хилядо осемстотин и шейсета, стига ми само да скоча в бързия влак на полковник Фрийли! Виж как си го записвам тук:

Старците може никога да не са били деца, както е случаят с мисис Бентли, ала като големи или като деца някои от тях са се навъртали около Апоматокс през лятото на хилядо осемстотин шейсет и пета. Те имат зрение на индианец и могат да виждат назад много по-далече, отколкото Том или аз можем да виждаме напред.

— Чудесно си го изразил, Дъг — а какво точно искаш да кажеш с това?

Дъглас продължи да пише:

Искам да кажа, че нито Том, нито аз ще имаме възможността да пътуваме в миналото толкова назад, колкото тях. Ако сме късметлии, може да доживеем до четиридесет, четиридесет и пет, най-много до петдесет. А пък за тях тава е като най-обикновена обиколка около квартала. Чак когато доживееш до деветдесетте, до деветдесет и пет, до стотака, тогава чак можеш да кажеш, че си пътешественик в миналото.

Фенерчето угасна.

Двамата останаха да лежат, осветени от луната.

— Разбираш ли, Том — прошепна Дъглас, — непременно трябва да успея да пропътувам по всичките тези начини. Да видя всичко, каквото има да се види. Но най-вече трябва да посещавам полковник Фрийли по веднъж, два, три пъти на седмица. Той е най-ценната от всички машини. Той приказва, ти слушаш. А колкото повече приказва, толкова по-далече те води и ти започваш да виждаш и да забелязваш най-различни неща. Той ти внушава, че си се качил на необикновен влак и Бога ми, наистина е тъй. Проходил е линията открай докрай и знае. А ето ни сега нас двамата, ти и аз, по същата тази железопътна линия, ала в самото й начало, но толкова много са нещата, които има да се видят, да се подушат и да се направят, че ще ни трябва някой като стария полковник Фрийли за да ни подбутва и да ни подканя: отваряйте си очите, момчета, отваряйте ги, за да запомните всяка изминала секунда! Всичко, което заслужава да се помни! Затова, когато ние самите остареем и при нас дойдат деца, ще можем да сторим за тях това, което полковникът сега прави за нас. Ето тъй върви този свят, Том, затова трябва да отделям колкото може повече време да ходя при полковника, да го слушам и да тръгвам на пътешествия в миналото всякога, когато той пожелае.

Том помълча известно време. Сетне погледна към скрития в мрака Дъглас.

— Пътешествие в миналото ли? Този израз ти ли го измисли?

— И да, и не.

— Пътешествие в миналото — повтори си го шепнешката Том.

— Обаче в едно съм напълно сигурен — промълви Дъглас със затворени очи. — Такова пътешествие сигурно е ужасно самотно!

* * *

Тряс!

Някаква врата се затръшна шумно. Прахолякът в един таван се разхвърча над отрупаните там бюра и лавици с книги. Две старици налегнаха отвътре таванската врата и всяка припираше да я заключи час по-скоро. От покрива над главите им сякаш в миг излетяха хиляди гълъби. Жените приклекнаха като под тежък товар, смалиха се като че ли под барабанните удари на крилете. А сетне застинаха, зяпнали от изненада. Онова, което им се беше счуло, не беше друго, а звуците на страха, туптенето на стреснатите им сърца… Опитаха се да надвикат този шум.

— Боже мой, какво направихме. Бедният мистър Куортърмейн!

— Убили сме го. И някой сигурно ни е видял. Погледни…

Мис Фърн и мис Робърта надникнаха през оплетения в паяжини тавански прозорец. Под тях, сякаш изобщо не се бе случила такава страшна беда, орехите и брястовете спокойно растяха под топлото слънце. Някакво момче мина по тротоара, върна се, мина отново с вдигната към дома им глава.

Двете жени на тавана се гледаха една друга сякаш се мъчеха да различат лицата си през водите на буен поток.

— Полицията!

Но никой не блъскаше по входната врата и никой не викаше: „Отворете в името на закона!“

— Кое е онова момче долу?

— Дъглас, Дъглас Споулдинг! Дошъл е, горкият, за да го разходим със Зелената машина. То нищо не знае. Нашата гордост е нашата разруха. Гордостта, и тази електрическа измишльотина!

— Ах, този ужасен търговец от Гъмпорт Фолз! Виновен е само той и сладките му и медени думи!

Думи, думи — думи като летен дъждец по топъл, покрив…

И изведнъж — ето ги в друг един ден и в друго пладне. Двете седяха на сенчестата си веранда, разхлаждаха се с бели ветрила и пред тях имаше чинийки с ледено, треперещо лимонено желе.

От заслепяващия блясък, от озарената слънчева улица, искряща, разкошна като царска колесница…

Зелената машина!

Тя се хлъзгаше крилато. Тя шептеше като океански бриз. Нежна като кленови листенца, свежа като бистра зелена вълна, тя мъркаше, сякаш котка по новолуние. А в машината, нахлупил панамена шапка над брилянтинени коси — самият търговец от Гъмпорт Фолз! С мека гумена стъпка, нечута, поврътлива, машината прескочи лъснатия им до бяло плочник, избръмча до най-долното стъпало на верандата, изви се и спря. Търговецът слезе с подскок, засенчи слънцето с панамената си капела. Усмивката му блесна в тази мъничка сянка.

— Именувам се Уилям Тара! А това тук… — той стисна нещо като крушка. Разнесе се зов на тюлен — е тромбата! Повдигна черните сатенени възглавници. — Място за батериите! — В горещия въздух лъхна на светкавица. — Кормилен лост! Подпорка за нозете! Сенник за пасажерите! Това е in toto Зелената машина!

Затворили очи, при този спомен старите дами потрепераха в тъмния таван.

— Ах, да го бяхме проболи с губерките си!

— Ш-т! Чуй!

Долу някой чукаше на входната врата. След малко чукането престана. Видяха някаква жена да прекосява двора и да влиза в съседната къща.

— Лавиния Небз с празна чаша — сигурно е дошла за малко захар.

— Дръж ме, умирам от страх.

Затвориха очи. Спомените продължиха да се нижат. Сякаш този човек от Гъмпорт Фолз бе превърнал в уханен букет старата сламена шапка на желязната окачалка.

— Благодаря, с удоволствие пийвам един леден чай. — В тишината се чу как студената течност се излива в стреснатия му стомах. Сетне впери поглед в старите дами, сякаш бе доктор, който с малка лампичка преглежда очите, носа и гърлата им. — Госпожи, зная, че сте много енергични. То си личи. Осемдесет години — щракна той с пръсти, — осемдесет години са нищо за вас! Но всички знаем — има дни, когато човек е толкова зает, тъй е зает, че именно тогава му трябва приятел, приятелят в нужда се познава, а този приятел е двуместната Зелена машина.

Той впери светлите си, като на препарирана лисица зелени изцъклени очи в своята прекрасна стока. Тя грееше пред тях в яркото слънце, ухаеше на ново и ги очакваше — едно елегантно кресло, сложено за удобство върху колела.

— Безшумна като лебедов пух. — Те усетиха дъха му по лицата си. — Ослушайте се. — Те се ослушаха. — Батериите са заредени и са готови! Чувате ли? Ни трепет, нито звук. Електрически, уважаеми госпожи. Презареждат се всяка нощ във вашия гараж.

— А дали няма… искам да кажа… — по малката сестра сръбна глътка леден чай. — А дали няма опасност да ни хване ток?

— Пропъдете навеки тази мисъл!

Той подскочи към машината, а зъбите му бях като протези във витрина на зъболекарска лаборатория — така самотната им, измъчена усмивка ни поздравява, когато нощем минаваме край тях.

— Следобедни чайове! — Той изтанцува около возилото. — Клубове по бридж. Соарета. Премиери. Официални обеди! Рождени дни! Сбирки на Женското дружество. — Той изпърпори по улицата, сякаш си отиваше завинаги. Върна се, изморено провлачайки гуми. — Вечери на Обществото на многодетните майки. — Седна спретнато, имитирайки стегната в корсет важна дама. — Леко се управлява. Тихо, елегантно пристигате, също тъй се оттегляте. Не е нужно разрешително за управляване. Горещо е — тръгвате да се разхладите. А-а-х! — Той хлъзна към дворната врата, отметнал глава, блажено притворил очи, с коса, развята от вятъра.

Изкачи тежко и смирено стълбите към верандата, с шапка в ръка, и като се върна, погледна към возилото така, сякаш гледаше към олтара на кварталната църква.

— Госпожи — обади се той нежно, — ще отбия двайсет и пет долара. По десет долара месечно, за две години.

Първа надолу по стъпалата и в двойната седалка се намери Фърн. Едва се сдържаше. Ръката я сърбеше. Вдигна я. Смело стисна гумената тромба.

Разнесе се зов на тюлен.

Откъм верандата Робърта се провикна развеселено и се наведе над парапета.

Търговецът също се развесели. Той придружи по-старата сестра надолу по стъпалата, като се заливаше от смях, ала в същото време измъкна писалката, порови се в сламената капела и оттам извади някакви листове.

— Ето, така я купихме! — припомни си мис Робърта на тавана, ужасена от невижданата им смелост. — Някой би трябвало да ни спре! Да си призная, все ми изглеждаше като количка от карнавално шествие!

— Добре де — сопна й се мис Фърн, — помниш, че открай време ме наболяваше бедрото, а и ти не обичаш да вървиш. Изглеждаше ми тъй изискана, толкова царствена. Също като някогашните кринолинени рокли. Жените не са вървели, а сякаш са плували в тях! Зелената машина плуваше също тъй безшумно.

Като корабче за развлечения, леко за управление, сякаш си взел в ръка тъничка диригентска палка, ей тъй.

Ах, незабравимата и приказна първа седмица — омагьосаните следобеди, окъпани в златно сияние, в които те жужаха през сенчестия град по една замечтана, всевечна река, седнали вдървено, усмихващи се на познати минувачи, уверено изпъваха сбръчкани ръце, за да предупредят накъде ще завиват, на всяко кръстовище изтръгваха хриплив зов от черната гумена тромба, понякога качваха да повозят Дъглас или Том Споулдинг, или друго някое от момчетиите, които иначе подтичваха до тях, да си приказват. Петнадесет бавни и приятни мили в час при най-висока скорост. Те се явяваха и изчезваха през слънцето и сянката, лицата им се шареха и пъстрееха от крайуличните дървета, идваха и си отиваха подобно видения от древността, покатерени върху колела.

— И накрая днешният следобед! — въздъхни Фърн. — Ах, този проклет следобед!

— Беше случайност!

— Обаче ние избягахме, а това е престъпно!

Ах, това пладне. Дъхът на кожа от възглавниците под телата им, уханието на поизветрял парфюм от чантичките им, които се мятаха зад тях, докато се возеха в безшумната Зелена машина из малкия, премалял от жегата град.

Случи се изведнъж. Както се носеха меко по плочниците — понеже улиците в този час бяха напечени и жарки и единствената сянка беше под дворните дървета, — те стигнаха до един сляп ъгъл и надуха гърлената тромба. Внезапно, като пружинено човече от детска играчка, изневиделица се появи мистър Куортърмейн!

— Варда! — изпищя мис Фърн.

— Варда! — изпищя мис Робърта.

— Варда! — извика мистър Куортърмейн.

Двете жени се сграбчиха една друга, вместо да сграбчат кормилния лост.

Разнесе се страхотен сблъсък. Зелената машина отплува нататък в горещото пладне, под сенчестите кестени, покрай дърветата с аленеещи ябълки. Двете стари дами погледнаха назад само веднъж и очите им посърнаха от ужас.

Старецът лежеше на плочника безмълвен.

— И ето ни сега тука — проплака мис Фърн в притъмняващия таван. — Ох, защо не спряхме! Защо избягахме, защо?

— Ш-ш-ш! — Двете се ослушаха.

Долу отново се почука.

Когато чукането заглъхна, видяха някакво момче да прекосява ливадката в здрача.

— Ха, Дъглас Споулдинг бил, искал е да го повозим. — И двете въздъхнаха.

* * *

Часовете се нижеха; слънцето вече залязваше.

— Цял следобед се спотайваме тука — уморено се обади мис Робърта. — Възможно ли е да престоим горе три седмици, докато всички забравят станалото?

— Ще умрем от глад.

— Какво да направим? Смяташ ли, че са ни видели и са ни проследили? — Погледнаха се една друга.

— Не. Никой не ни е видял.

Градът се бе смълчал, във всички малки къщички палеха светлините. Отдолу се понесе мирис на полята трева и на вечерни гозби.

— Време е да сложим месото — заяви мис Фърн. — Франк ще се върне след десет минути.

— Не е ли опасно да слезем?

— Не ни ли намери долу, Франк ще викне полицията. А това е още по-ужасно.

Слънцето се скри изведнъж. Сега те бяха само две подвижни сенки в димната дрезгавина.

— Как мислиш, дали е умрял? — запита мис Фърн.

— Кой, мистър Куортърмейн ли?

— Да — чу се след малко.

Робърта се замисли.

— Ще проверим във вечерния вестник.

Отвориха таванската врата и внимателно погледнаха надолу към стъпалата.

— Ах, ако Франк разбере, ще ни отнеме Зелената машина, а колко е приятно да се возиш, да се разхлаждаш на зефира и да оглеждаш града.

— Хайде да не му казваме!

— Да не му казваме ли?

Подкрепяха се една друга по скърцащите стъпала до втория етаж, като от време на време поспираха да се ослушат… Когато влязоха в кухнята, първо надникнаха в килера, погледнаха с уплашен поглед през прозорците, накрая се заеха да пържат кюфтета на печката. След петминутно улисано в работа мълчание Фърн тъжно погледна през рамо към Робърта и рече:

— Виж какво си мисля. Вече сме стари и грохнали, а не искаме да си го признаем. Опасни сме. Имаме дълг към обществото за това, че избягахме.

— Е, и… — Тежко мълчание легна върху звука от пържене в кухнята: двете сестри се гледаха безмълвно, с празни ръце.

— Според мен — заяви Фърн след продължително съзерцание на стената — никога вече не бива да управляваме Зелената машина.

Робърта вдигна някаква чиния и я стисна в тъничката си ръка.

— Никога — значи завинаги, тъй ли? — запита тя.

— Тъй.

— А трябва ли да… да я махнем оттука? Не бихме ли могли да я оставим?

Фърн обмисли въпроса й.

— Е, смятам, че да я оставим, това може.

— И то ми стига. Сега ще отида да откача батериите.

Робърта тръгваше навън, когато влезе Франк, най-малкият им, едва шейсет и шест годишен брат.

— Здравейте, сестрици! — провикна се той.

Робърта безмълвно се провря край него и се измъкна в летния здрач. Франк носеше вестника, който Фърн изведнъж дръпна от ръката му. Разтреперана, тя го прегледа внимателно и като въздъхна облекчено, даде му го обратно.

— Видях отвънка Дъг Споулдинг. Поръча да ви предам едно съобщение. Да не сте се тревожили — видял бил всичко и всичко било наред. Какво означава това?

— Кой знае. — Фърн се извърна гърбом и затършува за носната си кърпичка.

— Детска му работа. — Франк продължително се загледа в гърба на сестра си, сетне вдигна рамене.

— Вечерята ще стане ли скоро? — запита той приветливо.

— Да. — Фърн взе да нарежда масата. Някъде отвън долетя зов на тромба. Веднъж, два, три пъти — далечен, далечен зов.

— Това пък какво е? — Франк погледна през кухненския прозорец в тъмнината. — Какво прави там Робърта? Можеш ли да си представиш, седнала в Зелената машина и стиска гумената тромба!

Още веднъж, още дваж в тъмнината като тъжен зов на животно прозвуча звукът на тромбата.

— Но какво й става на тази жена? — ядоса се Франк.

— Остави я на мира! — изпищя Фърн.

Франк замря от изненада.

Миг по-късно Робърта влезе тихо, без да погледне към тях, и тримата седнаха да вечерят.