Рей Бредбъри
Вино от глухарчета (16)

* * *

— Ето ви най-сетне! Мислех вече, че няма да дойдете! — Хелън Гриър стоеше на верандата и тропаше с върха на обувката си. — Закъсняхте само един час, не повече! Какво стана?

— Ние… — подхвана Франсин.

Лавиния я стисна за ръката.

— Имаше голяма паника. Някой намерил Елизабет Рамзел в дерето.

— Мъртва ли? Как я намерил — мъртва ли?

Лавиния кимна утвърдително. Хелън ахна и се хвана за гърлото.

— Кой я е намерил?

Лавиния стискаше здраво китката на Франсин.

— Не разбрахме.

Трите млади жени стояха в лятната нощ и се гледаха.

— Нещо ме кара да се прибера вътре и да се заключа! — обади се накрая Хелън.

Но после влезе да си вземе жилетката, защото, колкото и да беше горещо, и тя се оплака, че мръзне. Докато беше вътре, Франсин прошепна разтреперана:

— Защо не й каза?

— А защо да я разстройвам? — запита Лавиния. — Утре ще има достатъчно време.

Трите тръгнаха по улиците, под черните дървета, край набързо заключените домове. Колко светкавично беше плъзнала вестта от дерето, от дом към дом, от веранда към веранда, от телефон към телефон. И сега, като минаваха, трите приятелки усещаха очите, които ги следяха през завеските на прозорците, докато ръцете завъртваха ключовете. Странна бе тази сладоледена, благоуханна нощ, нощ за сладък лед на клечка, за разголени ръце, намазани е балсам против комари, нощ за игри на гоненица; странна нощ, в която децата внезапно бяха издърпани от игрите и скрити зад прозорци и зад дървени врати, а клечките от сладоледа прогизваха във вкусни локвички с дъх на лимон и на ягода — там, където децата ги бяха изтървали, когато родителите им ги бяха повлекли към дома. Странни бяха запарените стаи, в които потните хора се бяха сгушили зад бронзови ключалки и чукала. Бухалки и топки за бейзбол се търкаляха по неутъпканата трева на дворовете. Една недорисувана с бял тебешир фигура за игра на дама се беше проснала върху жежкия спарен тротоар. Всичко изглеждаше така, като че само миг преди това някой беше предсказал нахлуването на смразяващ студ.

— Ум нямаме да се разхождаме в нощ като тази — каза Хелън.

— Самотника няма да убие три жени наведнъж — успокои я Лавиния. — В някои цифри се крие голяма сигурност. Освен това още е рано. Убийствата са по едно на месец.

По стреснатите им лица падна някаква сянка. Някой изскочи иззад едно дърво. Трите изкрещяха едновременно на три различни гласа, също като че някой беше ударил върху клавишите на орган с тежък юмрук.

— Пипнах ви! — изрева нечий глас. Човекът се хвърли към тях. И светлината озари засмяното му лице. Облегна се на едно дърво, омаломощен от смях, с пръст насочен към момичетата.

— Хей! Аз съм Самотника! — кискаше се Франк Дилън.

— Франк Дилън!

— Франк!

— Слушай, Франк — задъха се Лавиния, — ако още веднъж постъпиш така детински, да те надупчат целия с куршуми дано!

— Как можа да го направиш!

Франсин се разплака истерично.

Франк Дилън се стресна.

— Моля ви се, извинявайте много!

— Махай се! — викна Лавиния. — Възможно ли е да не си научил за Елизабет Рамзел — как я намериха мъртва в дерето? Хукнал да плаши жените! Да не сме те видели повече, чуваш ли?

— Ау, чак сега…

Те тръгнаха. Той тръгна подире им.

— Стой тука, господин Самотник, и плаши сам себе си. Върви да погледнеш лицето на Елизабет Рамзел и ще видим дали ще ти е чак толкова смешно. Лека нощ! — викна Лавиния и помъкна другите две по улицата, оградена от дървеса и звезди, а Франсин притискаше носната кърпичка до очите си.

— Франсин, мила, но той само се пошегува. — Хелън се обърна към Лавиния. — Не разбирам защо се разплака?

— Ще ти обясним, като стигнем до центъра. Тъй или инак, на кино ще отидем! До гуша ми дойде. Хайде сега приготвяйте си пари, вече стигнахме!

* * *

Дрогерията представляваше малък басейн от застоял въздух, който големите дървени перки раздвижваха и навън към тухлените улици прииждаха вълни с уханието на аптека, на тоник и на лимонада.

— Дайте ми за пет цента зелени ментови дъвчащи — каза Лавиния на продавача. Лицето му беше изопнато и бледо като на всички, които бяха срещнали по опустелите улици. — За в киното — обясни Лавиния, докато продавачът отсипваше с металическата лопатка за пет цента от зелените бонбони.

— Тази вечер сте много хубави, госпожици. Мис Лавиния, днес следобед излъчвахте такава свежест, когато се отбихте за шоколадовия сладолед, че един човек ви хареса.

— Тъй ли?

— Един клиент, който седеше на бара — наблюдаваше ви, като излизахте. Попита ме: „Коя е тя?“ — „Ами Лавиния Небз, най-хубавата госпожица в града ни“ — обясних му аз. А той: „Красива е. Къде живее?“ — При тези думи продавачът замълча смутено.

— Нали не сте?… — извика Франсин. — Нали не сте му казали адреса й? Не сте, нали?

— Не се съобразих. Казах му: „Оттатък, на Парк стрийт, нали я знаете, досами дерето“. Най-обикновено обяснение. Но тази вечер, преди мъничко, като научих, че са намерили трупа, помислих си: „Господи, какво направих!“

Той подаде кесийката, препълнена догоре.

— Какъв глупак! — разплака се Франсин.

— Съжалявам. Сигурен съм, че няма да се случи нищо лошо.

Тримата гледаха към Лавиния, взираха се в нея. Тя не усещаше нищо. Освен може би някакъв гъдел на възбуда в гърлото. Подаде парите автоматично.

— Тези бонбони са почерпка от мене — заяви продавачът и се извърна да оправя някакви хартии.

— Знаете ли какво смятам да направя, и то веднага? — запита Хелън, като излязоха от дрогерията. Ще извикам едно такси да ни разведе по домовете. Не желая да сме заедно, когато те подгонят, Лавиния. Този човек е много съмнителен. Да разпитва за тебе! Да не би да искаш ти да си следващата жертва в дерето?

— Най-обикновен мъж и нищо друго — каза Лавиния и се извърна бавно да огледа града.

— Франк Дилън също е обикновен мъж, но нищо чудно той да е Самотника.

Франсин още не беше ги настигнала и като се обърнаха, видяха я да приближава.

— Накарах го да ми го опише — продавачът. Накарах го да ми опише как е изглеждал оня човек. Не бил тукашен — обясни тя, — в тъмен костюм. Бледен и слабоват.

— И трите сме много изнервени — обади се Лавиния. — Няма да се кача с вас в таксито. Ако аз трябва да съм следващата жертва, нека! Вълненията в живота са много оскъдни, особено в живота на трийсет и три годишна мома като мене, затова не ми се сърдете, ако не искам да ги изпусна. Тъй или инак, това са глупости; аз съм грозна.

— А, не, не си, Лавиния; сега ти си най-хубавата дама в целия град, след като Елизабет… — Франсин занемя. — Ти държиш мъжете на разстояние. Само ако речеш, отдавна да си се омъжила!

— Престани да хленчиш, Франсин! Ето я касата на киното. Аз плащам четиридесет и един цент да гледам Чарли Чаплин. А вие двете, ако искате, хванете си такси. Ще стоя в киното сама и ще се прибера у дома пак сама!

— Ти си луда, Лавиния; няма да те оставим…

Трите влязоха в киното.

Първата прожекция беше минала, а за следващата имаше много малко хора. Трите момичета седнаха някъде по средата в здрачния салон, облъхвани от миризмата на стара смазка за чистене на месинг, и видяха директора да излиза иззад проскубаните червени кадифени завеси, за да направи някакво съобщение.

— Полицията ни замоли тази вечер да свършим по-рано, та да могат всички да се приберат навреме. Затова няма да покажем късометражните филми, а направо ще започнем с игралния филм. Прожекцията ще свърши в единадесет. Умоляват се всички да си отидат направо в домовете. Не се бавете по улиците.

— Това се отнася за нас, Лавиния! — прошепна Франсин.

Светлините изгаснаха. Екранът оживя.

— Лавиния — прошепна Хелън.

— Какво?

— Когато влизахме, един мъж с тъмен костюм, който стоеше на отсрещния тротоар, прекоси насам. Току-що мина по пътеката и седна на задния ред.

— О, Хелън!

— Точно зад нас ли е?

Една по една и трите се извърнаха да го погледнат.

Видяха там едно бледо лице, озарено от дяволската светлина на екрана. Сякаш олицетворяваше лицата на целия мъжки род, които блуждаеха зад тях в мрака.

— Ще извикам директора! — Хелън хукна нагоре по пътеката. — Спрете филма! Дайте светлина!

— Хелън, върни се веднага! — скочи след нея Лавиния.