Рей Бредбъри
Вино от глухарчета (2)

* * *

В града, по-късно, пак през същия ден…

Още една беритба.

Дядо им стоеше на широката предна веранда, същински капитан, оглеждащ безбрежните, застинали дълбини на един сезон, който едва започва. Той се съветваше с вятъра и недосегаемото небе, а и с ливадата, където стояха Дъглас и Том в очакване да получат отговор единствено от него.

— Дядо, готови ли са вече? Да започваме ли?

Дядо им се пощипна по брадичката.

— Петстотин, хиляда, дори две хиляди. Добра беритба. Оберете ги спокойно, всичко оберете. По десет цента на торба, доставена при пресата!

— Готово!

Момчетата започнаха да берат усмихнати. Късаха златните цветя. Цветята, които бяха залели света, преливаха по дворовете, по тухлените улици, почукваха кротко по ясните стъкла на мазетата и тъй се размесваха с всичко, че отвсякъде наоколо струеше блясъкът и сиянието на разтопено слънце.

— Всяка година — каза дядо им. — Всяка година пощуряват, но аз не им преча. Килим от глухарчета в двора. Загледаш ли се в тях, изгарят ти очите! Уж просто цвете, най-обикновен плевел, така е. Ала за нас глухарчето е нещо благородно.

И тъй, откъснати внимателно, наслагани в торби, глухарчетата бяха отнесени долу. Мракът на мазето се озари, щом те се появиха. Пресата за вино зееше отворена и студена. Пороят от цветове я стопли. Пресата беше преместена, винтът й бе нагласен, дядото го пристегна и винтът меко полегна върху цветовете.

— Хайде сега… готово…

Златният прилив, есенцията на този хубав, весел месец потече, а сетне се изля от улея, за да бъде обезсилена, да й се отнеме ферментът, да се разлее после в чисти бутилки от доматен сок и най-накрая да се подреди в искрящи редици сред мрака на мазето.

Вино от глухарчета.

Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа. А сега, след като Дъглас вече знаеше, наистина знаеше, че е жив, и неспирно се движеше из този свят, за да го докосва и да го проучва от край до край, струваше му се съвсем редно и уместно част от новото му познание, една частица от този особен жътвен ден да бъде запечатана, за да я отворят в студения януари, когато навън снегът навява, когато слънцето се е скрило и вече седмици и месеци не се е появявало, когато вероятно някои от чудесата на света ще бъдат позабравени и ще трябва да се припомнят отново. Понеже това лято щеше да бъде лято на незнайни чудеса, той искаше да си го съхрани, да му наслага етикети, че да може всякога, щом поиска, да се промъкне долу в полумрака и да го пипне с пръсти.

И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в ясносиньо.

Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято.

— Готово! А сега — дъждовната вода!

Нужна е само и единствено онази пречистена вода, събирана от далечни езера и тревна утринна роса по дъхави ливади, вдигната към откритото небе, пренесена в бухнали бели купчини, продухвана от вятър деветстотин мили, наелектризирана с висок волтаж и кондензирана върху студен въздух. Тази вода, докато пада и се извалява, събира в своите кристали частици и от небесата. Като си взема по малко от източния, от западния, от северния и от южния вятър, водата се превръща в дъжд, а дъждът в този час, отреден за обреди, ще се превърне в чудесно вино.

Дъглас се затича с черпака. Потопи го дълбоко в дъждовната каца.

— Хайде, готово!

Водата в съда беше коприна: ясна, синкава коприна. Отпиеш ли, благо ти става на устните, на гърлото и на сърцето. Тази вода трябва да се отнася с черпак и кофа в мазето, а там да се лисва в плътни струи, в планински потоци върху глухарчетата.

Дори и баба им, когато снегът зафучаваше в гъста вихрушка, зашеметяваше света, ослепяваше прозорците, спираше дъха в премръзналото гърло, дори и баба им се вмъкваше в мазето в подобен февруарски ден.

А в големия дом горе кашляха, кихаха, хриптяха, пъшкаха, децата изгаряха от треска, гърлата бяха като одрани, носовете — като задънени, подлият микроб се беше наврял навсякъде.

Тогава, подобно богинята на лятото, от мазето се появяваше баба им, а под плетения й шал се тулеше нещо голямо. И това нещо, отнесено във всяка окаяна стая на горния и долния етаж, биваше разливано — ароматно и бистро, в чиста стъклена чашка и биваше изпивано с наслада наведнъж. Лековита настойка от друго време, балсам от слънце и августовски здрач, далечно ехо от колата на ледаря, проскърцваща по тухлените улици, от шеметния устрем на сребърните фойерверки и от зелените фонтани на тревокосачките, нахълтали в царството на мравките, всичко това, всичко то бе събрано в една чаша.

Да, дори и баба им, притеглена към зимното мазе за една юнска преживелица, обичаше да се усамотява там и тихичко, в потаен разговор със собствената си душа и дух, също като дядо им, баща им, чичо им Бърт или друг някой от пансионерите, общуваше с последния полъх от дни, отлетели отдавна, с излети на открито, с топли дъждове, с ухание на житни ниви, прясна царевица и дъхаво сено. Дори баба им, и тя повтаряше неспирно чудесните и златни думички, тъй както те ги повтаряха сега, в този миг, когато цветовете се изсипваха в пресата, тъй както щяха да се повтарят през всяка от всички идващи бели зими, во веки веков. Извайваше ги неспирно с устни, подобно на усмивка, подобно на внезапен слънчев лъч, прерязал мрака.

Вино от глухарчета. Вино от глухарчета. Вино от глухарчета.

* * *

Никой не ги чуваше да приближават. Никой не ги чуваше да си отиват. Тревата полягаше, после се вдигаше отново. Носеха се като сенките на облаците надолу по хълма… летните момчетии по време на бяг.

Дъглас, останал зад тях, се загуби. Задъхан, спря на ръба на дерето, на края на прохладния процеп. И там, наострил слух като елен, той подуши опасност, стара като самия свят. Там градът, разделен, се разполовяваше. Там спираше цивилизацията. Там имаше само торна земя и ежечасно милиони смърти и пак толкова прераждания.

Тук бяха и пътеките, отъпкани, а и все още непрорязаните, които говореха за устрема на момчетиите, потеглили на път, да възмъжеят.

Дъглас се огледа. Тази пътека като голяма прашна змия отвеждаше към ледника, където зимата живееше и в озарените от слънцето летни дни. Онази там през юли препускаше към разжарения пясък на езерния бряг. Другата пък извеждаше към овошките, по чиито клони момчетата се тулеха в листака като недоузрели и зелени киселици. Отсамната — към прасковените градини, към лозниците, към дините, полегнали като шарени котки на слънце. Другата, изоставената, лъкатушната, беше за към училището! А тази, правата като стрела, към сутрешните съботни каубойски филми. Докато ей оная, покрай водата в заливчето, отвеждаше към пустошта отвъд града…

Дъглас присви очи.

Кой би могъл да каже отгде започваше градът и къде свършваше пустошта? Кой би могъл да отсъди кое чие беше? Винаги и навеки щеше да съществува едно неопределимо място, където град и пустош се боричкаха и единият от тях спечелваше за по един сезон правото да встъпи във владение на улица, на долчинка, котловинка, дърво или пък храст. Приплясквайки леко, безбрежното земно море от треви и цветя, разляло се далеч отвъд в нивята и полята, подлизваше къмто града с настъпването на лятото. С всяка нощ пустошта, ливадите, далечните поля се изливаха заедно с реката на дерето в града, пръскаха ухание на треви и вода, а градът се обезлюдяваше, умираше и се връщаше към пръстта. И с всяко утро в града се бе намърдала още една частица от дерето, жадно да потопи гаражите като пробити лодки, да лапне старите автомобили, предадени на разяждащата милувка на дъжда, а следователно и на ръждата.

— Хей! Хей! — пробягвайки, Джон Хъф и Чарли Удман в миг разпръснаха загадката на дерето, града и времето. — Хей!

Дъглас заслиза бавно по пътеката. Именно дерето беше мястото, където видимо се сблъскваха ония две неща в живота, редът на хората и редът на естеството. Какво друго всъщност беше градът освен огромен кораб, натъпкан с усърдни, избавени удавници, неспирно изгребващи тревата, изтръгващи неуморимата ръжда? Случваше се понякога някоя спасителна лодка, черупчица, откъснала се от кораба-майка, да бъде отнесена от тихия вятър на лятото, да потъне сред безмълвните вълни на термитите и мравките в бездната на дерето, за да се наслади на подскоците на скакалците, шумолящи като прегорена хартия сред напечените буреняци, да се обезшуми с невидимия паяжинен прах и най-накрая, в лавина от чакъл и катран, да рухне като изпепелена борина в голямата клада, разжарена от сините светкавици на бурите, решили да увековечат на снимка тържеството на пустошта.

Именно то — тайнството, при което човекът неспирно заграбваше земята, а земята неотстъпно си завръщаше заграбеното — май че това вълнуваше мисълта на Дъглас, защото той знаеше, че градовете никога не побеждават докрай, те живеят в постоянна угроза, на всеоръжие с косачки, прахове против насекоми и градинарски ножици, плуват с пълен напред в изпълнение заповедта на цивилизацията, но всяка къща е готова да потъне в зелените талази, да се погребе за вечни времена в същия оня миг, в който изчезне и последният човек, а мистриите и косачките му се облепят с люспите на ръждата.

Градът. И пустошта. Къщите. Дерето. Дъглас погледна назад, взря се напред. Как, как да ги свърже тези двете, как да осмисли това редуване, когато…

Той сведе поглед към земята.

Първият летен обред, беритбата на глухарчетата, приготвянето на виното, бе вече отминал. Сега вторият обред чакаше да бъде подхванат, а Дъглас стоеше също като закован.

— Дъг… побързай… Дъг!… — Затичаните момчетии изчезнаха нанякъде.

— Жив съм — каза си Дъглас. — Но какво от това? Те са по-живи от мене. Защо така? Защо?

И както стоеше там сам-самичък, той разбра отговора, щом погледна към неподвижните си нозе.

* * *

Късно вечерта на същия този ден, като се връщаше от кино с майка си, баща си и брат си Том, Дъглас видя гуменките в грейналата витрина на магазина. Той бързо отмести очи, но глезените му вече бяха впримчени, ходилата му — първо спънати, а сетне — тласнати напред. Земята се завъртя; сенниците на магазина плеснаха с платнени криле от вихъра на литналото му тяло. Майка му, баща му и брат му вървяха кротко от двете му страни. Дъглас вървеше заднишком и гледаше към гуменките в отдалечаващата се среднощна витрина.

— Хубав филм — обади се майка му.

— Хубав… — отекна Дъглас.

Беше юни и времето да се купуват специални обувки, безшумни като летен дъжд по тротоара, беше отминало. Юни и тази пръст, набъбнала с неудържима мощ, и всичко и навсякъде в кипеж! Тревата все още прииждаше откъм полята, обгръщаше плочниците, изхвърляше къщите на брега. Всеки миг вече градът можеше да се преобърне и да потъне, без дори да разклати листенцата на детелините и на тревите. А Дъглас седеше тук, пленник на мъртвия цимент и червените тухлени улици, неспособен дори да помръдне.

— Татко! — заекна той. — Ей там отзад, на онази витрина, онези кремави „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“…

Баща му не се и обърна.

— А можеш ли да ми кажеш защо са ти нови гуменки? Можеш ли?

— Ами…

Защото олицетворяваха онова, което чувстваш всяко лято, когато хвърлиш тежките обувки и за пръв път хукнеш бос в тревата. Онова, което изпитваш зиме, когато измъкнеш крака изпод топлите завивки, оставиш студения вятър през отворения прозорец да духне върху тях внезапно, държиш ги дълго време тъй, а сетне пак ги мушнеш под юргана — ледени като снежни тухли. Гуменките — това бе все едно за пръв път лете да нагазиш в ленивите води на рекичката и да видиш нозете си там, долу, два сантиметра по-напред от тялото ти, пречупени от отражението във водата.

— Татко — въздъхна Дъглас — просто не мога да ти го обясня.

Производителите на гуменки знаеха точно какво им трябва на момчетата и какво търсят. В подметките напъхваха среда от мек и пухкав хляб, навиваха пружини и жилави треви, калени и сушени в пустошта. А вътре някъде в меките стелки на обувките скриваха влакно от най-тънките, най-жилавите мускули на елен. Хората, които произвеждаха гуменки, сигурно дълго са гледали как ветровете брулят дървесата и как реките се оттичат в езерата. Каквото и да беше това нещо, то беше скрито в гуменките и се зовеше лято.

Дъглас се опита да изрази всичко това с думи.

— Добре де — отвърна баща му, — но все пак не мога да разбера какво им е на старите ти гуменки? Защо не ги измъкнеш тях от килера?

Горките момчетии от Калифорния, помисли си Дъглас, които през цялата година носеха само гуменки и не разбираха какво е да хвърлиш зимата от нозете си, да смъкнеш оловните кожени обувки, прогизнали от сняг и дъжд, и да се втурнеш бос навън, а сетне да завържеш първите нови гуменки за това лято, което е дори по-приятно, отколкото да си бос. Магията се криеше тъкмо в тези нови гуменки. Тя можеше и да се развали към първи септември, но сега, в края на юни, имаше още много магия и с едни нови гуменки можеш да прескачаш и през дървета, че и през цели къщи. Поискаш ли, с тях можеш да прелетиш над сгради, тротоари и кучета.

— Как не разбираш — отчая се Дъглас: — Просто не мога да нося миналогодишните.

Защото миналогодишните бяха вътрешно мъртви. Чудесни бяха, когато ги подноси миналата година. Но в края на лятото, в края на всяко лято ти разбираш, става ти ясно, че с тях вече не можеш да прескачаш реки, дървета и къщи, че вече са мъртви. А сега започваше ново лято и той усещаше, че този път, с тези нови гуменки, ще може да прави всичко, всичко…

Изкачиха стълбите пред дома им.

— Започни да си събираш пари — посъветва го баща му — и след пет-шест седмици…

— Дотогава лятото ще свърши!

Когато загасиха лампата и Том заспа, Дъглас се взря в нозете си, долу там, в края на леглото, озарени от лунната светлина, освободени от тежките железни обувки, облекчени от големите зимни топузи.

— Убедителни причини, трябва да измисля причини, за да поискам гуменките…

Като например, че по хълмовете край града е пълно с негови другари, които подлудяват кравите, които са същински барометри за атмосферните промени, препичат се на слънце и се обелват като календари всеки ден, за да поемат ново слънце. Да ги настигнеш, самият ти ще трябва да си по-бърз от катерица и лисица. А пък градът гъмжи от врагове, раздразнени от жегата, злопаметни за всяко зимно скарване и всякоя обида. Намери си приятел, закопай враговете! Това бе мотото на фирмата „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“. Нима светът ти се изплъзва? Нима не можеш да го стигнеш? Желаеш ли да си нащрек, да бъдеш всякога нащрек? Купи си Лекокрилки! Лекокрилки!

Дъглас вдигна касичката си и чу как тихо прозвъняват монетите в нея.

Искаш ли нещо, рече си той, ще трябва сам да си го осигуриш. Затова, докато още е нощ, дай да потърсим пътечката през гората…

В центъра на града витрините на магазините започнаха да гаснат една след друга. В прозореца духна вятър. Сякаш река се стичаше надолу и нозете му искаха да се спуснат с течението.

В съня си чуваше как един заек тича, тича, тича в дълбоката топла трева.

* * *

Старият мистър Сандерсън премина през обущарския си салон, както собственик на зоологически магазин се движи през помещение, в което има клетки с животни от целия свят, и докосва всяко, когато преминава. Мистър Сандерсън прекарва ръка по обувките на витрината и за него някои бяха като котки, а други като кучета; пипваше всеки чифт грижливо, ту оправяше някоя връзка, ту изтегляше някой език. А сетне застана по средата на килима и се огледа, кимайки с глава.

Разнесе се тътен на приближаваща гръмотевица.

Миг преди това вратата към „Обущарския салон на Сандерсън“ беше пуста. В следващия миг пред нея се мъдреше Дъглас Споулдинг, загледан в кожените си обувки, сякаш тези тежки предмети бяха залепнали за цимента. Гръмотевицата секна, щом той спря. После мъчително бавно, вперил очи в парите в стиснатия си юмрук, Дъглас се отмести от светналото слънце на съботното пладне. Внимателно подреди купчинките от стотинки на тезгяха — също като играч на шах, който се чуди дали новият ход ще го прослави, или ще го погуби.

— Не казвай нито дума! — заповяда мистър Сандерсън.

Дъглас се вцепени.

— Първо, зная точно какво искаш да купиш — започна мистър Сандерсън. — Второ, всеки следобед те виждам пред моята витрина; мислиш, че не виждам ли? Грешиш. Трето, за да го изразим с всичките му думи, ти искаш кремавите „Лекокрили Пружинени Обувки за Тенис“: ментол за твоите нозе! Четвърто — искаш ги на изплащане.

— Не! — възкликна Дъглас запъхтян, сякаш цяла нощ бе тичал насън. — Ще ви предложа нещо по-хубаво от изплащането! — задъха се той. — Но преди да ви го кажа, мистър Сандерсън, ще ви помоля за нещо. Опитайте да си припомните, кога за последен път сте носили Лекокрилки? Хайде, спомнете си, сър!

Лицето на мистър Сандерсън помръкна.

— Ами-и-и преди десет, двадесет, кажи-речи, преди трийсет години. Защо?…

— Мистър Сандерсън, не смятате ли, че сте длъжен заради вашите клиенти да обуете гуменките, които им продавате, да си ги сложите поне за пет минути, за да усетите как лягат на крака? Когато не общува с тях по-често, човек загубва чувство за нещата. Собственикът на магазинчето за пури пуши пури, нали? Сладкарят сам си опитва сладкишите. Така че…

— Ти сигурно си забелязал — прекъсна го старият човек, — че аз също нося обувки.

— Обувки, но не гуменки! Как се продават гуменки, без да се хвалят, а как се хвалят, без да се познават?

Мистър Сандерсън отстъпи две-три стъпки от разпаления малчуган, потривайки брадичка.

— Ами…

— Мистър Сандерсън — горещеше се Дъглас, — да се споразумеем: вие ще ми продадете нещо, и аз от своя страна ще ви продам нещо не по-малоценно.

— Не може ли да ти продам гуменките, без да трябва да ги обувам? — запита старият.

— Настоявам да ги обуете, сър!

Старият човек въздъхна. Миг след това, седнал и леко задъхан, той навървяше гуменките на дългите си тесни стъпала. Стояха чуждо и непривично до тъмните маншети на строгия му костюм. Мистър Сандерсън стана.

— Как ги усещате? — запита момчето.

— Как съм ги усещал! Усещам ги чудесно. — И той понечи да седне.

— Не, моля ви! — вдигна ръка Дъглас. — Мистър Сандерсън, хайде сега поклатете се напред-назад, подскочете на място, потичайте, докато ви разкажа останалото, може ли? Слушайте: аз ви давам моите пари, вие ми давате обувките, остава да ви давам един долар. Обаче, мистър Сандерсън, обаче още щом нахлузя тези гуменки, знаете ли какво ще се случи?

— Какво?

— Ей това — хоп! Разнасям ви пакетите, донасям ви пакетите, хвърлям боклука, тичам до пощата, до телеграфа, до библиотеката! Ще ме виждате навсякъде и едновременно, тук и там, там и тук, всяка минута. Усещате ли тези гуменки, мистър Сандерсън, усещате ли как бързо ще ме носят? А тези вътрешни пружини? А впрегнатия вътре бяг? Усещате ли как просто ви надвиват, не ви оставят мирен и не желаят да стоите неподвижен? Усещате ли как вихрено ще свършвам нещата, които на вас само ви тежат? Вие ще си стоите в прохладния ведър салон, аз пък ще обикалям из града! Но всъщност то няма да е благодарение на мене, а на гуменките. Те като луди тичат по улиците, засичат ъглите и се връщат обратно! Ето ги, вече хукват!

Мистър Сандерсън стоеше смаян под пороя от думи. Когато думите заваляха върху му, той се отпусна по течението: взе да потъва дълбоко в гуменките, да мърда пръсти, да си огъва сводовете, да си пробва глезените. Заклати се леко, тайничко, напред-назад, залюлян от лекия ветрец откъм вратата. Гуменките безшумно се затаиха в килима, потънаха като в гъста дива трева, в мека пръст, в гъвкава глина. Той съсредоточено заби пети в бухналото тесто, в гостоприемната и отстъпчива пръст. Различни чувства пробягваха по лицето му, сякаш някой бе включил многоцветни светлини и ту ги палеше, ту ги гасеше. Устата му висна полуотворена. Постепенно той се усмири и бавно спря, гласът на момчето затихна и двамата останаха така, загледани едни в друг, сред някаква бездънна и природна тишина.

Навън по напечения тротоар преминаваха хора.

А мъжът и момчето продължаваха да стоят там, момчето озарено, мъжът е осенено лице.

— Момче — обади се старецът накрая, — я ми кажи, готов ли си след пет години да продаваш обуща в този салон?

— О, много ви благодаря мистър Сандерсън, но още не знам какъв ще стана.

— Какъвто да решиш да станеш, синко — каза му старецът, — ти ще успееш! Никой никога не би могъл да те спре.

Старецът се отправи с леки стъпки към отсрещната стена, където имаше десет хиляди кутии, върна се с гуменки за момчето; то ги навърви на нозете си, а после се изправи и почака, докато старият напише някакъв списък.

Обущарят му подаде листа.

— Ето тук десетина поръчки, да ми ги свършиш днес следобед. Свършиш ли ги, сметките ни са изравнени и ти си уволнен.

— Благодаря, мистър Сандерсън! — юрна се навънка Дъглас.

— Стой! — викна старецът.

Дъглас спря и се извърна.

— Как ги усещаш? — наведе се към него мистър Сандерсън.

Момчето погледна надолу към нозете си, нагазили в реките, в житните ниви, във вятъра, който вече го тласкаше устремно навън от града. Вдигна поглед към стареца, очите му горяха, устните му се мърдаха, но не издаваха ни звук.

— Като антилопи ли? — запита старецът, местейки поглед от лицето му към гуменките. — Или като газели?

Момчето се замисли, поколеба се и бързо кимна. А сетне внезапно се изпари. Просто се завъртя, прошепна нещо и изчезна. Вратата зееше празна. Звукът на гуменките заглъхна в нажежената джунгла.

А мистър Сандерсън застана, на горещия вход и се заслуша. От далечното минало, когато и той си имаше момчешки блянове, до него се върна звукът. Красиви същества подскачаха под небесата, мушкаха се през гъсталаци, под дървеса, далече-далече — и единствено мекото ехо от техния бяг бе останало надире.

— Антилопи — промълви мистър Сандерсън. — Газели…

Той се наведе да прибере захвърлените зимни обувки на момчето, натежали от забравени дъждове и отдавна стопили се преспи. И като се скри от прижурящото слънце, запъти се меко, леко, бавно назад, към цивилизацията.