Рей Бредбъри
Вино от глухарчета (22)

* * *

Новото утро бе утро без гъсеници.

Светът, изпълнен до пръсване с мъничките вързопчета от черно-кафява козинка, запътени към зеления листак и трепетните остриета на тревите, изведнъж се изпразни. Звукът, а то едва ли беше звук — потупването от милиардите стъпки на гъсениците, които шаваха в своя собствен свят, секна. Том, който уж се хвалеше, че можел да долавя този звук, колкото и да бил потаен, сега оглеждаше с почуда града, където не помръдваше ни едно лакомство за птичките. А и цикадите, и те бяха замлъкнали.

Сетне в тишината се понесе звучна шумоляща въздишка и се разбра защо ги няма гъсениците и защо се бяха умълчали цикадите. Летен дъжд.

Дъждът започна леко като ласка. Дъждът се усили и заплющя. Плочниците и покривите заехтяха като огромни рояли.

Горе, в стаята си, приютен отново под покрив, Дъглас, който лежеше като снежна пряспа на своето легло, извърна глава, отвори очи, за да погледа свежото разхладено небе и бавно, много бавно протегна пръсти към жълтия евтин бележник и жълтия химически молив, марка „Тикондерога“.

* * *

Невероятна суматоха около едно посрещане. Възторжени възгласи. Стаи, претъпкани с пансионери и съседи, поканени на следобеден чай. Пристигнала бе една леля, наричаше се Роза, гласът й се носеше като петльово кукуригане над всички останали и човек си я представяше самата нея лъчезарна и едра като парникова роза, достойна за името си, запълваща с присъствието си всяка стая, в която се появеше. Но в този миг нито гласът, нито бъркотията привличаха Дъглас. Дошъл бе от своя дом и се бе спрял пред вратата на бабината си кухня в мига, в който баба му се беше измъкнала от кудкудякането в гостната, шмугнала се беше в своето царство и започваше да приготвя вечерята. Видя го там, отвори му мрежестата врата, целуна го по челото, вдигна русите му коси от очите, огледа лицето му, да види дали болестта си е отишла и като се увери, че е изчезнала безследно, зае се отново да готви и взе да си тананика.

Бабо, неведнъж му се бе искало да я запита, кажи ми, оттук ли води началото си този свят? Защото къде другаде би могъл да се зароди освен в място като това? Без съмнение кухнята бе центърът на сътворението, всичко се въртеше около кухнята; тя беше фронтонът, на който се крепеше храмът.

Той стисна очи, за да даде воля на обонянието, и вдъхна дълбоко. Пристъпи сред пъклените изпарения и внезапните бакпулверови снежни вихрушки в тоя чудотворен климат, където неговата баба — с отблясъците на далечна Индия в очите и с две стегнати, топли ярки в корсажа, баба му с хилядата ръце, месеше, разбиваше, мелеше, мачкаше, белеше, увиваше, посоляваше, разбъркваше, точеше…

Опипом той стигна до вратата на килера. Откъм гостната се плисна вълна от смях, чу се подрънкване на чаени чаши. Но той продължи да пристъпва в хладния зеленикав подводен мрак, пропит с ухание на диви джанки, а над главата му се носеше мирис на розови банани, които зрееха безшумно и го гладеха по главата. Мушици-винарки жужаха гневно край шишето с оцет и край ушите му.

Дъглас отвори очи. Видя хлябове, готови да бъдат нарязани на филии топли летни облаци, пухкави гевречета, наредени като обръчи от някоя детска игра, която се яде. Устата му се напълни със слюнки.

Тук, в синьо-сенчестата страна на къщата, където кленовият листак ромонеше с шепот на изворна струя в топлия вятър по прозорците, Дъглас се зачете в надписите по бурканчетата с подправки.

Как да му се отблагодаря на мистър Джоунъс за онова, което стори за мен, запита се Дъглас? Как да се отблагодаря, да му се отплатя? Не, няма как, това не е възможно. За подобно добро не можеш да се отплатиш. Е, и тогава какво ми остава? Какво? Ще се опитам аз от своя страна да сторя същото за някой друг, каза си той, да предам неговата добрина на някой друг. За да се поддържа веригата в движение. Огледай се и стори добро другиму. Това е единственият начин…

— Лютив пипер кейен, джоджен, кимион…

Имена на древни и легендарни градове, през които благоуханните урагани профучаваха и отминаваха нататък.

Разклати бурканчето с карамфилови зърна, донесени от оня черен континент, където дечурлига с цвета на лъскав бронз ги разпиляват върху млечния мрамор — и си играят с тях вместо с камъчета.

Погледът му се спря върху надписа на едно бурканче и той усети как пак се връща в оня необикновен ден през това лято, когато се бе вгледал в заобикалящия го свят и изведнъж бе осъзнал, че се намира в неговия център.

На буркана беше написано за подслада.

Обзе го радост, че е предпочел да оживее.

За подслада! Какво прелестно название за този букет от ароматни подправки, сладко размесени в бурканчето с бяло капаче. Какъв чудесен човек ще да е бил оня, съчинил това название. С весел смях на уста, с припрени ръце той е набрал в букет природните наслади, наблъскал ги е в този буркан, а сетне е надраскал с едри букви гръмогласното за подслада! Защото дори самият звук на думата те отърколва в росни уханни ливади, по които весело препускат кестеняви кобили, а от муцуните им висят мустаци от трева, кара те да усещаш, че мушкаш глава във ведрото с прясна вода, тъй надълбоко, сякаш морето връхлита в ушите ти. За подслада!

Отмести ръка към друго бурканче — за разяждане.

— Какво приготвя баба за вечеря? — разнесе се гласът на леля Роза откъм истинския свят, в следобедната гостна.

— Това едва ли някой би могъл да каже — обади се дядо му, завърнал се от работа по-рано от друг път, за да се занимае с това огромно цвете, — никой не знае, докато не седнем край масата. Вечно ни държи в неведение, вечно сме в напрежение.

— Е да, но аз пък обичам да знам предварително какво ще вечерям — викна леля Роза и се разсмя. Висулките на полилея в гостната звъннаха възмутени.

Дъглас се мушна още по-навътре в мрака на килера.

— За разяждане… добре е измислено. Босилек също. И бетел. Лютиво чушле. Къри. Разкошно. Обаче това „За разяждане“, това „разяждане“ най ми харесва.

Облъхвана от топлите воали на па̀рата, баба му влизаше и излизаше, после отново кръстосваше със захлупени съдове от кухнята до трапезата, а сбраните около масата чакаха мълчаливо. Никой не смееше да открехне капака и да надникне в покритите гозби. Най-сетне баба му седна, дядо му прочете молитвата и незабавно подир това сребърните капаци отхвърчаха във въздуха като ято скакалци.

Когато устата на всички бяха препълнени с чудесии, баба му се облегна на стола и запита:

— Е, кажете сега, вкусно ли е?

И роднините, включително леля Роза и пансионерите, чиито зъби в този момент бяха направо сладостно циментирани, се изправиха пред неразрешима дилема. Да проговорят и да развалят магията, или да продължат да дъвчат и да оставят тази божествена амброзия да се стопява, да се преобразява в неописуема наслада, изпълваща устата им. Изглеждаха тъй, сякаш ей сега ще се разплачат или ще се разсмеят пред жестоката дилема. Изглеждаха доброволно обречени да не мръднат вече оттук, безразлични към пожари и земетресения, към изстрели на улицата, клане на младенци на двора — тъй бяха замаяни от благоуханията и обещанията за безсмъртие. В миг като този злодеите ставаха невинни каещи се под влиянието на нежните подправки, на сладката целина, на пищните коренища. Очите жадно преминаваха над снежното поле, осеяно с фрикасета, мишмаши, задушена бамя, яхния от зелена царевица, фасул и свинско, риба, печена с лук, различни рагута. Единственият звук наоколо бе някакво праисторическо клокочене откъм кухнята и потракването на вилиците по чиниите, потракване, което отмерваше секунди вместо часове.

Тогава леля Роза призова своята неукротима енергия и здраве, и мощ, пое си дълбоко дъх и като вдигна вилицата във въздуха, впи поглед в загадъчното, набучено на нея късче и викна с пълен глас:

— О, храната е наистина вкусна. Но все пак какво е това нещо, което ядем?

Лимонадата спря да бълбука в заледените чаши, вилиците престанаха да святкат във въздуха и се отпуснаха на масата.

Дъглас отправи към леля си Роза поглед, какъвто простреляната сърна хвърля на ловеца, преди да се е строполила мъртва. Болезнена изненада се изписа по всички околни лица. Храната говори сама за себе си, не е ли така? Тя отъждествява своята собствена философия, тя сама пита и сама отговаря на своите въпроси. Не беше ли достатъчно, че и кръвта, и тялото оставаха докрай задоволени от този миг на ритуалност и екзотични благовония?

— Изглежда — провикна се отново леля Роза, — никой не е чул моя въпрос.

Накрая баба му открехна устни дотолкова, че да процеди през тях своя отговор.

— Нарекла съм го „специалитет за четвъртък“. Редовно го поднасям.

Това беше чиста лъжа.

През всичките тия години не се бе случвало едно ястие да се повтори два пъти. От морето ли идваха продуктите на това блюдо? Дали месото на следващото беше от птица, летяла в синьото небе? Плаваща или летяща беше съставката на ястието, кръв или хлорофил бяха поддържали живота й, сама ли се бе движила, или беше стояла обездвижена от корени под лъчите на слънцето? Това не го знаеше никой. И никой не питаше. Никой не искаше да знае.

Най-многото, което правеха, бе да се спрат пред вратата на кухнята и да погледат експлозиите, предизвикани от бакпулвера, да се порадват на трясъците, трополенето и блъскането като от пощуряла работилница, сред която баба му се взираше наоколо невиждаща и даваше воля на ръцете си сами да се разпореждат сред купищата тенджери и тигани.

Осъзнаваше ли тя своята дарба? Едва ли. Когато я питаха как готви, баба му се вглеждаше в ръцете си, които някакъв славен инстинкт напътстваше в изкуството им и те ту се обвиваха в брашно, ту тършуваха из вътрешностите на изтърбушените пуйки, да напипат тяхната птича душа. Очите й примигваха зад очилата, четиридесет години опушвани от дима на пещта, напръскани с пипери и подправки и тъй помътени, че понякога недовиждайки, поръсваше с нишесте крехките стейкове, невероятно крехките сочни стейкове! Друг път пък изпущаше кайсии в хамурите с кайма, извършваше кръстосано опрашване на меса, билки, плодове и зеленчуци — без всякакво предубеждение, без никаква почит към рецепти или традиции, водена единствено от мисълта в решителния час, в мига на поднасянето, устата да се напълват със слюнка, кръвта да се развихря в ответ. С две думи, нейните ръце — също като ръцете на прабабата преди нея, бяха бабината загадка, наслада и смисъл на живота. Оглеждаше ги с удивление, ала им позволяваше да си живеят тъй, както на тях самите им се иска.

И ето че сега за пръв път от незапомнени години, изведнъж се явява едно диване, един многознайко, едва ли не един лабораторен изследовател и се осмелява да се развика там, където мълчанието се смяташе за чисто злато.

— Ясно, ясно, но какво точно слагаш в този твой „специалитет за четвъртък“?

— Ами по-добре ти ми кажи на каква ти прилича — уклончиво отвърна баба.

Деля Роза помириса мръвката на вилицата.

— Говеждо ли е, или е агнешко? Джинджифил май че има — или не, по-скоро ще е кимион. Сос от шунка, да. Боровинки — нали? И трохи от бисквити. Лук? И бадеми!

— Точно това е — потвърди баба. — Кой иска още?

Настъпи суматоха, разхлопаха се чинии, протегна се гора от ръце, всички заговориха в един глас с надеждата да удавят богохулните думи, а от всички най-много викаше Дъглас и най-буйно махаше с ръце. Ала по лицата им се четеше страхът, че светът им ще рухне, че щастието им е заплашено от грозна опасност. Защото всички те бяха привилегировани членове на едно домакинство, които захвърляха и работа, и игра в мига, в който първите звуци на звънеца в коридора ги сбираха край масата. От незапомнени години насам появяването им в трапезарията се съпровождаше от неистово припряно стържене на столове по пода, докато ръцете им разгъваха салфетките в бели вълни и се присягаха към приборите, като че бяха терзани от глад в единични килии и бяха копнели за призива, за да хукнат надолу по стълбите, разтиквайки околните с лакти, и да се струпат край масата. Сега приказваха гръмогласно, разказваха безвкусни смешки и поглеждаха скришом към леля Роза, сякаш в пищната й пазва се криеше бомба, която тиктакаше неумолимо и възвестяваше тяхната гибел.

А леля Роза, най-сетне осъзнала, че мълчанието е злато си насипа три пъти последователно от неизвестната храна и бързо се качи в своята стая, да си разхлаби корсета.