Рей Бредбъри
Вино от глухарчета (8)

* * *

— Приготви ли тефтерчето, Дъг?

— Приготвих го. — Дъглас наплюнчи химическия молив.

— Какво си записал досега?

— Всички обреди.

— Националният празник на Четвърти юли и тъй нататък, слагането на виното от глухарчета и разни други дреболии като например изваждането на пейката-люлка — това ли?

— Тук се казва така:

Изядох първия сладолед за това лято на първи юни хилядо деветстотин двадесет и осма.

— Още не беше станало лято, беше пролет.

— Да, ама понеже беше „първи“, записах си го. Тези нови гуменки съм ги купил на двайсет и пети юни. На двайсет и шести за първи път съм тръгнал бос по тревата. Тръгнал кос гол и бос!… Кажи сега, какво твое да запиша, Том? Нещо първо, някакъв обред около ваканцията, да речем — за лова на раци в реката или как най-сигурно се хваща водният паяк-маяк?

— Не съм чул някой наистина да е хващал такъв воден паяк-маяк. Ти да знаеш някой да е улавял воден паяк-маяк? Напъни си мозъка и ми кажи!

— Ето, мисля.

— Е, и?

— Прав си, знаеш ли? Никой досега не е хващал. И сигурно никой няма да хване. Прекалено са бързи.

— Не е, защото са бързи, а защото изобщо не съществуват — заяви Том. Сетне помисли още малко и кимна. — Точно тъй, няма ги и изобщо не ги е имало. А сега виж аз какво искам да запишеш.

Той се наведе и зашепна в ухото на брат си.

Дъглас го записа.

И двамата се зачетоха в написаното.

— Брей, дявол да ме вземе! — възкликна Дъглас. — Ти знаеш ли, че никога не съм се сещал за това. Гениално е! Истина е. Старите хора никога не са били деца!

Много ми е жал за тях, защото просто няма как да им помогнем? — въздъхна замислено Том.

* * *

— Ще рече човек, че целият ни град гъмжи от машини — викна Дъглас, като продължаваше да тича. — Мистър Ауфман и Машината за щастие, мис Фърн и мис Робърта и Зелената им машина. А сега и ти, Чарли, с тая твоя машина — каква беше тя?

— Машина на времето! — задъхано отвърна Чарли Удман, който тичаше с него. — Честна дума, честен кръст!

— Пътешествия в миналото и в бъдещето, тъй ли? — запита Джон Хъф, който кръжеше наоколо им с лекота.

— Само в миналото. Е, ама ти пък много искаш! Стигнахме.

Чарли Удман удари спирачките пред един жив плет.

Дъглас погледна към старата къща.

— Хе, глупости, че тук живее старият полковник Фрийли! Каква ти Машина на времето тука! Да е изобретател, не е, защото ако беше, откога да се е чуло за нещо тъй важно като Машина на времето!

Чарли и Джон тихичко изкачиха стъпалата към верандата, Дъглас изсумтя, поклати недоверчива глава и остана в подножието на стълбите.

— Добре де, Дъглас, няма да те каня! — сопна се Чарли обидено. — Полковник Фрийли наистина не е изобретил тази Машина на времето. Обаче има правата на собственик и освен това тя открай време си е била тука. Само че ние сме били глупаци, че не сме я виждали! Много ти здраве, Дъглас Споулдинг, бъди щастлив!

Чарли прихвана Джон за лакътя, сякаш придружаваше дама, отвори мрежестата входна врата и двамата влязоха. Мрежестата врата не се затръшна подире им. Защото Дъглас я беше хванал и тихичко ги бе последвал вътре.

Чарли премина през закритата веранда, почука и отвори вътрешната врата. Всички се взряха през дългия тъмен коридор в някаква стая, осветена като подводна пещера в меко зелена, разсеяна, водниста светлина.

— Тук ли сте полковник Фрийли?

Мълчание.

— Малко недочува — поясни Чарли. — Обаче ми е казал направо да влизам и да викам, господин полковник!

В отговор долетяха прашинките от прахоляка, който се сипеше надолу през кладенеца на стълбището. А сетне се дочу леко мърдане в онази подводна камера, в далечния край на коридора.

Те тръгнаха предпазливо нататък и надникнаха в една стая, в която имаше само два предмета — един старец и един стол. Приличаха си един на друг — и двата бяха толкова тънки, че личеше къде са сглобявани — жлеб и шарнир, мускул и става. Останалото беше голи дъски на пода, голи стени и таван и огромни количества от безгласен въздух.

— Прилича ми на умрял — прошепна Дъглас.

— А, не, просто си мисли накъде отново да поеме — обясни Чарли с гордост и стеснение. — Господин полковник?

Единият от потъмнелите мебели помръдна и това се оказа полковникът, който премигваше объркано, взираше се и се усмихваше с безсмислена, беззъба усмивка.

— Чарли!

— Господин полковник, Дъг и Джон, приятелите ми, дойдоха да…

— Здравейте, момчета; сядайте, сядайте!

Смутени, момчетата седнаха на пода.

— Но къде е… — запита Дъглас.

Чарли го смушка в ребрата.

— Кое къде е? — запита полковник Фрийли.

— Къде е смисълът ние да говорим, иска да каже — Чарли изкриви лице към Дъглас, а сетне се усмихна на полковника. — Ние нямаме нищо за казване. Господин полковник, очакваме вие да ни разказвате.

— Пази се, Чарли. Старците непрестанно дебнат да спипат някой, който е готов да ги слуша. И започват да дрънкат като стар асансьор в празна шахта.

— Чин Лин Су — подхвърли Чарли ей тъй, между другото.

— Какво? — запита полковникът.

— Бостън — подсказа му Чарли, — хилядо деветстотин и десета.

— Бостън, хилядо деветстотин и десета ли? — Полковникът се замисли. — Ами да, Чин Лин Су, разбира се…

— Тъй вярно, господин полковник.

— Чакай да си припомня… — чу се гласът на полковника и сякаш се понесе над бистрите води на някакво езеро. — Чакай да си спомня…

Момчетата зачакаха.

Полковник Фрийли си пое дълбоко въздух и замълча.

— Първи октомври, хилядо деветстотин и десета, спокойна, хладна, ясна есенна нощ, бостънския театър „Вариете“, да, ето го. Салонът е претъпкан, всички са в очакване. Оркестър, фанфари, завесата се вдига! Чин Лин Су, великият източен магьосник! Ето го там, на сцената! А ето ме и мене, на първия ред! „Фокус с куршум! — обявява магьосникът. — Има ли доброволци?“ Човекът до мене става, „Проверете пушката! — нарежда Чин. — Бележете куршума! — заповядва той. — А сега изстреляйте този белязан куршум — мишена ще ви бъде моето лице, а в дъното на сцената аз ще хвана този куршум със зъбите си!“ — обявява Чин.

Полковник Фрийли пое дълбок въздух и замълча.

Дъглас го гледаше полуучуден и полузапленен, Джон Хъф и Чарли бяха зяпнали от удивление. Старецът заговори отново — главата и тялото му бяха като вдървени, движеха се единствено устните.

— „Готов, цели се, стреляй!“ — виква Чин Лин Су. Тряс! Притраква пушката. Тряс! Чин Лин Су изревава, поваля се, лицето му е червено петно. Настъпва хаос. Всички се изправят. Нещо се е объркало с пушката. „Мъртъв е“, казва някой. И точно така! Мъртъв… Ужасно, ужасно… Никога няма да забравя… лицето му червена маска… хилядо деветстотин и десета… Бостън… Театър „Вариете“… бедният, бедният…

Полковник Фрийли бавно отвори очи.

— Ах, господин полковник — възкликна Чарли. — Ужасно хубаво беше. Хайде сега за Бил За̀лога, а?

— Бил За̀лога ли?

— По времето, когато сте били в прерията, през осемстотин седемдесет и пета.

— Бил За̀лога! — Полковникът опипваше в мрака. — Осемстотин седемдесет и пета… да, аз и Бил За̀лога стоим на едно възвишенийце в средата на прерията и чакаме. „Ш-т — казва Бил За̀лога. Слушай!“ Прерията като огромна сцена в очакване на бурята. Гръмотевица. Далечна. Нова гръмотевица. По-наблизо. И оттатък тази прерия, докъдето очите ти стигат, един огромен заплашителен тъмножълт облак, натежал от черни гръмотевици, слязъл сякаш досами земята, петдесет мили широк, петдесет мили дълъг, цяла миля дебел, и се носи ей толкова, на три пръста от земята. „Божичко! — провиквам се аз. — Боже! — виквам от хълмчето. — Боже!“ А земята, момчета, тупти като подплашено сърце, сърце, полудяло от страх. Аз треперя, ще ми се счупят кокалите. Земята, и тя трепере, тъка — тъка — тъка — тъка, пра-а-ас! Тътен. Това е чудесна дума: тътен. Ах, как тътнеше тази могъща буря — как лазеше край хълмовете, по тях, през тях… а ти виждаш единствено облака и нищо от това, което е скрито в него. „Ето ги!“ — виква Бил За̀лога. И аз разбирам, че облакът е бил само прахоляк! Не бил нито мъгла, нито дъжд, а само прериен прахоляк, вдигнат изпод изсъхналата трева, като най-финото брашно, като цветен прашец, окъпан от слънчевите лъчи, защото слънцето се беше показало. Аз отново извиквам! Защо ли? Защото целият този всепроникващ прахоляк се раздира като някакво було и аз ги виждам, дявол да го вземе! Великата армия на древната прерия: бизоните, буфалото!

Полковникът остави мълчанието да се сгъсти, а сетне изведнъж го разкъса:

— Глави като юмруци на гигантски негри, тела като локомотиви! Двайсет, петдесет, двеста хиляди железни ракети излетяха откъм запад, смениха траекторията и като хвърляха искри, с очи — нажежени въглени, затрополяха към забвението!

Видях как прахолякът се повдигна и за известно време ми се откри това море от гърбици, от сплъстени гриви, черни, дръгливи вълни, разлюлени нагоре, надолу… „Стреляй! — виква ми Бил За̀лога. — Стреляй! — И аз запъвам ударника и се прицелвам. — Стреляй!“ — съска ми той. А аз стоя там и се усещам като същинска божия десница, загледан в тази огромна панорама на сила и жестокост, която се носи край мене, носи се покрай мене, нощ посред пладне, същинско погребално шествие, черно и дълго и опечалено и тъй до безкрай, а човек не стреля по погребални шествия, нали така, момчета? Нали не стреля? И в този миг единственото, което аз си пожелах, беше прахът да падне пак и да покрие черните изображения на гибелта, които бъхтеха земята и се блъскаха един друг в огромни, тромави тълпи. И тогава, момчета, прахолякът легна ниско. Облакът скри милионите чифтове крака, които хвърляха гръмотевици и вдигаха бури. Чух Бил За̀лога да ругае и усетих, че блъска ръката ми. Но аз самият бях щастлив, загдето не съм докоснал този облак, нито пък силата, скрита в този облак, дори с една оловна сачма. Искаше ми се само да стоя и да гледам как времето профучава покрай мене в огромни вълни, скрито от бурята, вдигната от бизоните и също тъй повлечена от тях нататък, към безкрая.

Час, три часа, шест часа минаха, докато бурята се скри оттатък хоризонта, към хора не тъй милостиви като мене. Бил За̀лога ме беше изоставил, аз стоях сам, глух като глухар. Преминах вцепенен и през някакъв град на сто мили в южна посока и не можех да чувам гласовете на хората, но от това ми беше драго. Просто искаше ми се поне за известно време да си припомням гръмотевицата. Чувам я всъщност и до днес, в летни следобеди като сегашния, когато дъждът се сбира оттатък, над езерото; страховит, прелестен звук… звук, какъвто ви пожелавам да чуете и вие…

Разсеяната светлина се процеждаше през носа на полковник Фрийли — нос голям, като от бял порцелан, който крепеше сякаш в себе си много блед и много изстинал оранжев чай.

— Спи ли? — запита най-сетне Дъглас.

— Не — обясни Чарли. — Зарежда си батериите.

Полковник Фрийли дишаше бързо и леко, сякаш бе тичал дълго време. Най-после отвори очи.

— Здравейте, господин полковник! — каза Чарли с възхищение.

— Здравей, Чарли. — Полковникът се усмихна недоумяващо на момчетата.

— Този е Дъг, а това е Джон — представи ги Чарли.

— Добре дошли, момчета.

Момчетата поздравиха.

— Но… — започна Дъглас. — Къде е?…

— Божичко, какъв тъпак! — Чарли блъсна Дъглас по рамото. Обърна се към полковника. — Та какво казахте, сър?

— Че казах ли нещо? — учуди се старецът.

— Гражданската война — подсказа тихичко Джон Хъф. — Помни ли гражданската война?

— Дали съм си спомнял? — ядоса се полковникът. — Помня я, разбира се! — Гласът му потрепери и той отново затвори очи. — Всичко! Помня всичко освен… освен на страната на кои се бих…

— Какъв цвят ви беше униформата… — подсказа му Чарли.

— Е, ама цветовете започват да избеляват — прошепна полковникът. — Замъглят се. Виждам край себе си войници, но отдавна, много отдавна вече спрях да различавам цвета на мундирите и на шапките им. Роден съм в Илинойс, отраснах във Вирджиния, ожених се в Ню Йорк, къщата си я построих в Тенеси, а сега, късно, твърде късно, пак се върнах тука, обратно в Грийн Таун. Разбирате ли защо цветовете избеляха и се замъглиха…

— Но сигурно си спомняте от коя страна на хълмовете сте водили бой? — Чарли говореше с равен глас. — От коя страна изгряваше слънцето? От дясната или от лявата? Към Канада ли настъпвахте или към Мексико?

— Някои сутрини изгряваше сякаш от дясната ми страна, други пък — откъм лявото ми рамо. Настъпвахме по всякакви посоки. Седемдесет години минаха оттогава. За толкова време човек забравя и слънца, и сутрини…

— Но не може да не си спомняте кога сте побеждавали, нали? Сетете се за някоя спечелена битка, хайде, опитайте!

— А, не, не — отвърна старецът занесено. — Не си спомням някой някога да е побеждавал в нещо. Войната никога не носи победа, Чарли. В нея само се губи, а оня, който е загубил последен, той проси примирие. Единственото, което си спомням, е само загуби и мъка, и в края на краищата, нищо добро. А краят, Чарли, това беше победа сама за себе си и тя нямаше нищо общо с топовете. Но вие, момчета, май не очаквате от мен да ви приказвам за подобни победи, нали?

— Ами битката при Антетъм — подсказа Джон Хъф. — Я попитай за Антетъм!

— Участвах в нея.

Очите на момчетата светнаха.

— А Бул Рън, сраженията при Бул Рън…

— И там бях — кротко рече полковникът.

— Ами боевете при Шило?

— Не е минала година от живота ми, в която да не съм си казвал — какво хубаво име, и какъв срам, че се среща единствено във военните бюлетини.

— Хайде за Шило тогава. За Форт Съмтър, може ли?

— Видях първите облачета от барутния дим. — Гласът му беше замечтан. — Колко спомени се връщат към мен, колко спомени… Спомням си песните: „Тъй тиха е реката тази нощ, спят воините, от сладък сън обвзети; проблясват кротко лунните лъчи, постът край Потомак свети, свети…“ Спомени, помени… „Тъй тих е Потомака тази нощ, приплясват кротичко вълните на реката; не ще се върнат постовите нивга вече, лицата мъртви мие им росата…“ След капитулацията от балкона на Белия дом мистър Линкълн накара оркестъра да изсвири „Отвърни очи, отвърни очи, отвърни очи, Диксиленд^[1]…“ А след това пък онази бостънска дама, която една вечер съчини най-незабравимата от всички песни: „Видяха моите очи на бога появяването славно; и как той стъпка в своите нозе на гнева гроздето отровно“. Късно нощем понякога усещам как устата ми сама запява песните от някогашни времена. „Рицари славни на Дикси! Бдете над бреговете ни южни…“, „Щом с победа нашите се върнат, украсени с лаврови венци…“ Безброй песни пети от южняците, песни и на северняците, носени насам-натам от нощните ветрове. „Ний идем, татко Абрахаме, триста хиляди нови бойци…“ „Вдигнете палатки, вдигнете палатки, вдигнете палатки на стария плац“. „Ура, ура, ний идеме с победа, ура, ура, светът към нази гледа…“

Гласът на стареца угасна.

Момчетата стояха дълго време, без да се помръднат. А после Чарли се извърна към Дъглас, погледна го и запита:

— Е, казвай — е ли, или не е?

Дъглас вдъхна на два пъти и му отговори:

— Той наистина е!

Полковникът отвори очи:

— Какво съм бил наистина?

— Машина на времето — промърмори Дъглас. — Машина на времето.

Полковникът впери очи в момчетата и не ги отклони цели пет секунди. Гласът му звучеше смаяно.

— Така ли ме наричате, момчета?

— Тъй вярно, господин полковник.

— Тъй вярно, сър.

Полковникът бавно се облегна назад в стола си, погледна момчетата, погледна ръцете си, а сетне впери поглед в голата стена зад тях.

Чарли стана.

— Е, май вече трябва да си вървим. Довиждане и много благодарности, господин полковник.

— Какво? А, довиждане, довиждане, момчета.

Дъглас, Джон и Чарли се измъкнаха на пръсти през вратата.

Но макар че прекосиха полето на зрението му, полковник Фрийли не ги видя.

Момчетата вече бяха на улицата, когато се стреснаха от нечий глас, който ги викаше от прозореца на първия етаж:

— Хей!

Вдигнаха глави.

— Заповядайте, господин полковник!

Полковникът се надвеси от прозореца и размаха ръка.

— Мислих над онова, което ми казахте, момчета!

— И какво, сър?

— Така е — прави сте! Как не съм се сетил досега? Машина на времето — Боже мой, Боже мой! — Машина на времето!

— Тъй вярно, сър!

— Довиждане, момчета. Добре дошли сте на борда, когато пожелаете!

При завоя на улицата те се извърнаха и видяха, че полковникът продължава да им маха. Помахаха му, изпълнени с чувство на топлота и доброта и свиха зад ъгъла.

— Пуф-паф — подвикна Джон. — Мога да пропътувам дванадесет години в миналото. Ту-ту-ту!

— Не — замисли се Джон. — Няма да мога да доживея аз, да пропътувам сто години. Ех, а това се казва пътешествие. И това се казва машина.

Повървяха в мълчание, вгледани в нозете си. Стигнаха до някаква ограда.

— Който не може да я прескочи — обяви Дъглас, — значи е момиче.

По целия път, чак до дома му, викаха на Дъглас „Дора“.