Рей Бредбъри
Вино от глухарчета (15)

* * *

Дъглас, Том и Чарли тичаха запъхтени по напечената от слънцето улица.

— Том, сега отговаряй честно, чу ли?

— За какво да отговоря честно?

— Къде изчезнаха щастливите завършеци?

— На представленията в събота сутрин всички сценки завършват щастливо.

— Това го знам. Но то не е като в живота — питам те за живота.

— Мога да ти кажа само, че много обичам вечерта, когато стане време да си лягам, Дъг. Това е щастлив край за един цял ден. На другата сутрин, когато стана, работите може да не тръгнат добре. Но стига ми да си помисля, че вечерта пак ще си легна в леглото, и просто само като си полежа малко, всичко ми се оправя.

— Ама аз ти приказвам за мистър Фористър и за мис Лумис.

— С нищо не можем да помогнем — тя е мъртва.

— Това го знам! Но не ти ли се струва, че там нещо се обърка?

— Искаш да кажеш, гдето той е смятал, че тя е млада като на снимката, а пък тя всъщност беше на един милион години, това ли? А, не, господинчо, там всичко си беше наред!

— Как тъй — наред?

— От няколко дни насам, откакто мистър Фористър ми разказва, едно за глава, друго за крака, аз си го сглобих за мене си — и такъв рев му дръпнах! Защо, не знам! Всичко е станало точно както е трябвало. Променеше ли се нещо, за какво щяхме да си приказваме сега? За нищо! А освен това аз обичам да плача. След като се нарева като хората, сякаш току-що се е съмнало и денят започва отначало.

— Сега вече ми е ясно.

— И ти обичаш да плачеш, но не си го признаваш. Наплаче ли се човек, всичко му минава. Ето, това за мен е щастлив завършек. После пак си готов да излезеш навън и да си човек като другите. И от този момент нататък пак може да започнат да ти се случват разни неща! Сега вече, когато мистър Фористър премисля цялата история, ще се уверява, че този е бил единственият изход, ще си поплаква, а после ще вдига поглед и ще му се струва, че отново е утро, макар то да е всъщност пет след пладне.

— Да ти кажа правото, това не ми прилича на щастлив завършек!

— Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен рев, един двоен шоколадов сладолед, или трите заедно са идеално лекарство, Дъг. Това ти го казва Том Споулдинг, доктор по медицина, да го знаеш.

— Стига, момчета — викна им Чарли. — Вече сме близо!

Завиха зад един ъгъл.

В студените зимни дни те търсеха следи от лятото и го намираха в жарките пещи на парното отопление и нощем в огньовете край пързалката на езерото. А сега, в жаркото лято, търсеха нещичко, някакво кътче от забравената зима.

Като се показаха иззад ъгъла, усетиха ситен дъждец да ги попръсква разхладително от голямото тухлено здание, докато препрочитаха надписа, който отдавна знаеха наизуст, надписа, който им обещаваше онова, което бяха дошли да намерят тук:

Ледник за летен лед.

Ледник за летен лед в летен ден! Изкрещяха думите, заляха се от смях и отидоха да надникнат в онази огромна пещера, където в петдесет, в сто, в двестафунтови калъпи спяха ледниците, айсбергите, извалелите, но все още незабравени януарски снегове, спяха, обвити в амонячни пари и кристални висулки.

— Виждате ли — въздъхна сладостно Чарли Удман. — Може ли човек да иска повече?

Защото около тях се носеше дъхът на зима, те стояха в жаркия ден, вдъхваха мириса на мократа дървена платформа, а върху им, някъде отгоре, от машините за лед, се стелеше хладна роса с цветовете на дъгата.

Засмукаха ледени висулки, които тъй замразиха пръстите им, че трябваше да увият леда в носните си кърпи и да смучат плата.

— Тези изпарения и тази мъгла — прошепна Том. — Снежната царкиня. Спомняте ли си я примамката? Никой вече не вярва в тия измишльотини, в Снежни царкини. Затуй не се учудвайте, ако излезе, че точно тук се е укрила, след като никой вече не вярва в нея.

Погледнаха нагоре и видяха парите да се вдигат и да се носят в дълги повесма от студен дим.

— Не — възрази Чарли. — Знаете ли кой живее тука? Един-единствен човек. Един, за който само като си помисля, и настръхвам. — Чарли снижи глас. — Самотника!

— Самотника ли?!

— Тук е роден, тук е отраснал и тук живее! Помислете си за тази зима. Том, за този ужасен студ, не разбираш ли, Дъглас? Защо иначе ще се разтреперваме в най-жежките летни нощи? Тук просто мирише на него! Знаете, че е така. Самотника… Самотника.

Мъглите и парите се къдреха в здрача.

Том изпищя.

— Спокойно, Дъг — ухили се Чарли. — Пуснах малко ледец в гърба на нашия Том, това е.

* * *

Часовникът на съда удари седем, пъти. Ехото от ударите заглъхна.

Топъл летен здрач пада тук, в горен Илинойс, в това малко градче, отвсякъде отдалечено, пазено от реката, гората, ливадите и езерото. Тротоарите са още като жарава. Магазините се затварят, улиците са обвити в сянка. Виждат се две луни, луната на часовника, четирилика, в четирите посоки на нощта, над строгото черно здание на съда, и истинската луна, изгряваща в млечна белота откъм притъмнелия Изток.

В дрогерията вентилаторите шушукат горе на тавана. В пъстрата сянка на предните веранди седят невидими хора. Тук-там проблясва огънче на пура. Мрежестите врати на верандите изохкват с пружините си и се затръшкват. По лилавите топли тухли на летните улици тича Дъглас Споулдинг, следват го кучета и момчета.

— Здрасти, мис Лавиния!

Момчетата препуснаха напред. Като им, махна спокойно, мис Лавиния Небз продължи да седи сама, стиснала в белите си пръсти висока чаша със студена лимонада, която от време на време поднасяше до устните си, отпиваше и чакаше.

— Тук съм, Лавиния.

Тя се извърна и видя Франсин в снежнобяла премяна, застанала в подножието на стълбата, сред уханието на циниите и хибискусите.

Лавиния Небз заключи входната врата, остави недопитата чаша с лимонада на верандата и каза:

— Каква чудесна вечер за едно кино.

Тръгнаха надолу по улицата.

— Накъде, момичета? — викнаха им мис Фърн и мис Робърта от верандата си отсреща.

Лавиния отвърна през мекия океан на здрача:

— В кино „Елит“, ще гледаме Чарли Чаплин.

— Ние не смеем да излизаме в такава нощ — оплака се мис Фърн. — Самотника пак е тръгнал да души жени. Заключваме се в килера и се пазим с пушката.

— Ах, глупости! — Лавиния чу как стариците затръшкват и заключват вратата и продължи надолу, сподиряна от топлия дъх на лятната нощ, излъчван от напечените тротоари. Все едно, че стъпваше в препечената корица на топъл хляб. Горещината пулсираше под полата, нагоре по бедрата и будеше едно крадливо, но не и неприятно усещане за настъпление.

— Лавиния, ти вярваш ли ги всичките тези приказки за Самотника?

— Остави ги, стариците обичат да си чешат езика.

— Да, обаче преди два месеца убиха Хети Макдолис, преди месец загина Робърта Фери, сега пък е изчезнала Елизабет Рамзел…

— Хети Макдолис беше глупачка и сигурно е избягала с някой търговски пътник.

— Но другите до една, казват, ги намерили удушени, с изплезени езици.

Стояха на ръба на дерето, което разделяше града на две. Зад тях оставаха осветените домове и музиката, пред тях бяха пропастта, влагата, светулките и мракът.

— Всъщност може би не трябваше да ходим на кино тази вечер — каза Франсин — Ами ако Самотника ни последва и ни убие? Страх ме е от това дере. Я го погледни какво е!

Лавиния погледна и дерето й заприлича на динамо, което работи денем и нощем; оттам се носеше едно неспирно, движещо се жужене, бръмчене, мъркане на животни, на насекоми и растения. Лъхаше на парник, на отровни миязми и праисторически, отмити глинести пластове и подвижни пясъци. А черното динамо бръмчеше и пущаше големи електрически искри — из въздуха се носеха светулки.

— Няма аз да се връщам през това отвратително дере нощеска, посред нощ ще се прибираш ти, Лавиния, ти ще топуркаш надолу по стъпалата, ти ще пресичаш моста, а нищо чудно Самотника да бъде там!

— Глупости! — избухна Лавиния Небз.

— Ти ще си сама на пътеката, ти ще се плашиш от собствените си стъпки, не аз. Сама на връщане към дома си. Лавиния, не те ли е страх да живееш съвсем сама?

Старите моми предпочитат да си живеят сами. — Лавиния посочи към горещата тъмна пътека, която водеше надолу в мрака. — Хайде да пресечем оттука.

— Страх ме е!

— Още е рано. Самотника тръгва много по-късно. — Лавиния хвана приятелката си за ръка и я поведе надолу, надолу по криволичещата пътека, към песента на щурците, към жабешкия крик и напоената с комари тишина. Спускаха се през опърлена от слънцето трева, изсъхнали клонаци ги драскаха по босите глезени.

— Да тичаме! — изхълца Франсин.

— Не!

Свиха по една криволица на пътеката — и я видяха.

В звучната кадифена вечер, в сянката на топлите дървеса, отпуснала се на земята, за да се наслади като че ли на кротките звезди, и на приятния полъх, разперила ръце встрани като гребла на крехка лодка, лежеше Елизабет Рамзел!

Франсин изпищя пронизително.

— Не викай! — Лавиния простря ръце и прихвана Франсин, която хълцаше и се давеше. — Недей! Недей!

Жената лежеше, сякаш вълни я бяха положили тука, лицето й се озаряваше от луната, очите й бяха изцъклени и твърди като кремък, езикът й беше изплезен.

— Мъртва е! — плачеше Франсин. — О, тя е мъртва, мъртва е! Тя е мъртва!

Лавиния стоеше в центъра на хиляди топли сенки, край нея пищяха щурци и гръмко крякаха жаби.

— Ще трябва да извикаме полицията — обади се тя накрая.

— Прегърни ме, Лавиния, прегърни ме, тресе ме, о, никога не ми е било по-студено!

Лавиния прегърна Франсин, а полицаите претърсваха сухата, шумоляща трева, лъчи на електрически фенерчета шареха наоколо, преплитаха се гласове, часът наближаваше осем и половина.

— Сякаш че е декември. Имам нужда от жилетка — мърмореше Франсин, стиснала очи и облегната на Лавиния.

Полицаят каза:

— Мисля, че вече можете да си отивате, госпожици. Минете утре край участъка, да изясним някои подробности.

Лавиния и Франсин се отдалечиха от полицаите и от платното, метнато над крехкото нещо върху тревата на дерето.

Лавиния усещаше как силно блъска сърцето й, усещаше също и студ, като през февруари; по тялото й сякаш внезапно се полепнаха снежинки, луната изсмукваше тънките й пръсти и ги правеше още по-бели и тя се чуваше как приказва неспирно, докато Франсин хълцаше на рамото й.

Някъде отдалече се разнесе глас:

— Не искате ли да ви съпроводя, госпожици?

— Не, можем и сами — отговори Лавиния на нищото и продължиха, напред. Напред, през любопитното, шушукащо дере, дерето, ехтящо от шепоти и звуци, този малък претърсван свят, който започна да изчезва зад тях със своите светлини и гласове.

— За първи път виждам умрял човек — каза Франсин.

Лавиния погледна часовника си тъй, сякаш беше на хиляди мили, върху една ръка и една китка, проточили се ужасно надалеч.

— То било само осем и половина. Ще минем да вземем Хелън и ще отидем на кино.

— На кино! — възкликна Франсин.

— Точни от това имаме нужда. Трябва да забравим станалото. Не бива да си го припомняме. Ако се приберем сега, само за това ще говорим. Ще отидем на кино, като че нищо не е било.

— Лавиния, кажи, че се шегуваш!

— Никога не съм била по-сериозна. Сега имаме нужда да се посмеем и да забравим.

— Но там лежи Елизабет… приятелката ти, моята близка…

— На нея не можем да й помогнем; ще трябва да помагаме на себе си. Хайде!

Тръгнаха в мрака нагоре по дерето, по каменната пътека. Внезапно там, препречил им пътя, замръзнал на едно място, без да ги вижда, вгледан надолу към разигралите се светлини и мъртвото тяло, вслушан в гласовете на властта, стоеше Дъглас Споулдинг.

Стоеше бял като печурка, изпънал ръце край тялото си, вгледан надолу към дерето.

— Веднага да се прибираш! — кресна Франсин.

Той не я чу.

— Ей, момче! — изкрещя Франсин. — Бързо в къщи, махай се от това място, чуваш ли ме? Бързо в къщи, бързо в къщи, бързо в къщи!

Дъглас изви глава и погледна към тях, сякаш не ги виждаше. Устните му се мърдаха. Издаде звук, сякаш проблея. А сетне се извърна безшумно, и побягна. Побягна безшумно нагоре към далечните хълмове в топлия мрак.

Франсин отново се разхълца, разплака се и както си плачеше, продължи нагоре с Лавиния Небз.