Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (6)

ГДИ VS НОД

Неочаквано на площада се изсипаха няколко десетки тъмни силуета. Тъмните им дрехи позволяваха добре да се маскират на фона на руините и слабата светлина. Алекс активира сканиращия режим на бинокъла и даде увеличение на образа върху дисплея. Групата хора бяха облечени в еднакви, по-скоро спортни екипи с качулки, които закриваха лицата, защитени от тъмен слънцезащитен камуфлажен крем и червени предпазни очила. Освен това всеки носеше на гърба си раница, върху торса лека бронежилетка с универсални джобове, а в ръцете си държаха най-разнообразни оръжия от античните GAU-3 Eliminator, АК-47 и различните варианти на М-16 до относително съвременния Cobretti AR-70 Raptor. Никоя банда не беше толкова добре въоръжена и стандартно екипирана, освен братството на НОД, а това определено бяха те, или по-точно нередовната им армия от партизани и терористи. Тези пара военни формирования бяха известни сред народа като нодовска милиция. Милицията се разпръсна в далечния край на площада, слушайки резките команди на една огромна двуметрова фигура, покрита от главата до петите с черна сегментирана броня, устойчива и на последните модели огнестрелни оръжия като 5.56-мм щурмови автомат GD-2. Шлемът имаше резки отсечени линии с няколко кръгли светещи в пурпурно червен цвят визьора, имитиращи фасети на насекомо. Цялата фигура имаше излъчване на гигантско смъртоносно насекомо на скорпион, вдъхващ страх и респект във враговете им. Беше изповедник (Confessor). Алекс усети как го избива студена пот, побърза да изключи сканиращия режим на бинокъла си, докато бършеше с потна длан челото си. Нещата не вървяха на добре. Според слуховете бронята на изповедниците беше натъпкана с какви ли не хитроумни джаджи, способни да засичат лазерни и радарни сканиращи лъчи, имаха вградено навигационно и свързочно оборудване, освен това самата броня нямаше и топлинна следа. Особено важно предимство, един вид пасивен стелт, позволяващ им да се промъкват през нощта, без да бъдат засечени от враговете си. А вградените топловизори, каквито всъщност бяха фасетките на шлема, позволяваха на изповедниците да се приближават плътно до враговете, преди да ги убият и да изпратят душите им в ада. По-лошото и от трицевната ротационна щурмова карабина, която изповедникът размахваше в едната си ръка, докато раздаваше заповеди, бе, че тия побъркани копелдаци бяха пълни фанатици. За един изповедник, да изтезава и да нареже някой човек на парчета за своята свята вяра и правда не беше нещо по-сложно или нормално от това, да си обели яйце за закуска. И всичко това в името на братството на НОД и техния месия Кейн^[1]. Алекс бе слушал истории за тези войни фанатици с психопатски наклонности и историите бяха от страшни по-страшни. Ако го хванеха или по някакъв начин попаднеше в ръцете им, перспективите нямаше да са никак розови. Щяха да го изтезават дори и да нямаше нищо общо с ГДИ, и не ги е шпионирал, а просто случайно се е оказал на пътя им. В това време изповедникът беше спрял и говореше с няколко човека в червени наметала с качулка и кърпи, покриващи носа и дойната част на лицата им. Всеки имаше на гърба на червеното наметалото знака на НОД — черна извита опашка на скорпион в триъгълник, а на рамената си носеха универсални леки двуцевни ракетомети LDR-77. На гърбовете си носеха специални раници с ракетите към тях. Самите ракетомети не бяха толкова мощни или високотехнологични, прекият им ГДИ аналог FGM-90, но затова пък бяха по-евтини с просто за боравене електро оптично устройство за прицелване, а и по-лесно се презареждаха. Гранатометчиците изслушаха заповедите на изповедника, които им сочеше сградите около булеварда, свиха в юмрук ръце и се удариха в гърдите и изкрещяха силно:

— В името на Кейн!

Бойците леко се поклониха, след което се затичаха към няколко три- и четириетажни сгради с изпопадала мазилка и напукани фасади. Междувременно основната част от бойците се беше пръснала поединично или на малки групички от по двама-трима човека, търсейки прикритие зад изгнилите МПС-та, купчините строителни отпадъци и бетонните пейки на някогашния парк. Изповедникът тръгна от единия фланг към другия, тук-там даваше нареждания и след като се убеди, че всички са заели позиции и са добре прикрити, си избра един преобърнат камион самосвал за укритие. Засадата беше готова, чакаха се само гостите. Алекс се двоумеше какво да прави — бинокълът беше засякъл тридесет и седем човека, конфесор, 29 милиционери и 7 гранатометчици, скоро щеше да стане горещо и както вървяха нещата, щеше да затъне в лайната до гуша. Ако тръгнеше да бяга сега, имаше вероятност да се натъкне на някой друг отряд на НОД или на ГДИ; НОД стреляха и после питаха, докато ГДИ дори и да питаха, можеха пак да го разстрелят заради екипировката му — прекалено съмнителна птица щеше да им се стори с тъмни дрехи и оръжие, а и с тази нодовска раница… Дори и с плячката и вещите, които потвърждаваха, че е търсач. Всеки нормален военен командир би предпочел да го пусне в преразход, отколкото да се губи времето с него по времето на военна акция. Освен това сигурно в момента се спасяваха с бягство всякакви отрепки: канибали, мутанти, бандити, мародери и т.н. На Алекс изобщо не му се искаше да попадне в тяхната компания, особено след като отърват кожите и се осъзнаеха. Втори вариант също не беше весел: да остане на място и да се скрие. Който и да спечелеше битката, дали НОД или ГДИ (беше ясно кого милиционерите чакаха в засада, никой друг, освен патрулите на ГДИ не беше толкова луд да пресича, камо ли да преследва нодовците), щеше да си направи труда да претърси околните руини за оцелели вражески войници и в такъв случай можеха да намерят и неговото скривалище. Не се съмняваше, че и в този случай разправата щеше да е бърза — една фосфорна или химическа граната с нервнопаралитичен газ. Алекс напрегнато мислеше кой от двата варианти е по-малко смъртоносен, но съдбата реши друго вместо него.

Над площада и парка до него настъпи мъртвешка тишина, дори резките пориви на вятъра затихнаха и всичко застина неподвижно. Въздухът сякаш се наелектризира от усещането за опасност. Алекс все още претегляше какви шансове има, когато над площада се разнесе все по-засилващо се свистене. Миг по-късно се появи и източникът на шума. Зад полуразрушен пететажен блок, който се намираше на ъгъла между площада и булеварда, изпълзя боядисан в бяло джидиайски бронетранспортьор. По опушената металокерамична броня на места се виждаха следите от множество попадения — свидетелство, че машината бе участвала в не една и две горещи схватки. Следван от двете страни от едно отделение пехота, машината не приличаше на нито един от познатите на Алекс модели БТР, използвани от ГДИ. Нисък, сплеснат и източен корпус с триосно окачване и малка дистанционно управляема купола на тавана, въоръжена със сдвоена тежка картечница. Самият корпус имаше остри, но скосени ъгли на бронята, предразполагащи към рикошет на малокалибрените куршуми и снаряди. Звукът, издаван от мотора, навеждаше Орлов на мисълта, че двигателят е от типа на газотурбинните, използващи реактивно гориво. Най-вероятно от новия тип с хибридна силова установка. Това се потвърждаваше и от големите барабани на колелата, където най-вероятно бяха монтирани електромоторите. БТР предпазливо маневрираше по булеварда, като заобикаляше остатъците от ръждясващи под открито небе коли и камиони. Куполът със сдвоената картечница непрекъснато се въртеше, сканирайки района с монтираните в нея сензори. Най-голямо впечатление обаче правеше плавният ход на машината, докато гумите непрекъснато подскачаха по неравностите, самият корпус почти не се накланяше. Алекс се интересуваше от техника и бе чел за това в техническите журнали, издавани в сините зони. Наричаха го адаптивно електромеханично окачване, разработвано за новите поколения бронирани машини, които щяха да постъпят на въоръжение в световната армия на ГДИ. Всяка гума беше с независимо окачване, като ходът й се контролираше от компютър, а стабилизацията на шасито се осъществяваше от жироскопи. По преценка на Алекс БТР се движеше с не повече от 5 километра в час, което позволяваше на следващите го пехотинци да поддържат темп, без да губят бдителност. Войниците непрекъснато се оглеждаха във всички посоки, сякаш усещаха враждебните и злобните погледи на нодовците. БТР вече бе пресякъл половината площад, когато машината забави ход, а картечният купол престана да се върти, насочвайки се към една от сградите. От позицията си Алекс не можеше да види какво привлече вниманието на бордовия оператор на оръжейната система. Може би не беше нищо или просто операторът беше решил за миг да си почине, но нервите на някой от нодовците не издържа. Във въздуха изтрещя дълъг автоматичен откос, последван от непрекъснатата канонада на няколко десетки автомата. Нодовският командир се подаде от укритието си и започна да обстрелва войниците с ротационния си автомат. А на ум тегли една дълга и мръсна псувня, споменавайки с лошо майката на виновника, който издаде засадата твърде рано. Въздухът се изпълни с огнените трасета на автоматичните оръжия, навсякъде свистяха рикошети. В първия момент на атаката трима войника на ГДИ попаднаха под кръстосан огън и не успяха да се ориентират правилно в ситуацията, за което заплатиха с живота си. Останалите залегнаха или потърсиха укритие зад остатъците от МПС-та или бетонните пейки и катерушки в парка. ГДИ добре тренираше военния си персонал и всеки от войниците знаеше задълженията си по време на бой. БТР откри огън с тежката си картечница в опит да прикрие войниците, с което привлече вниманието на въоръжените с LDR-77 милиционери. Въоръжените с гранатомети войници се показаха на прозорците на сградите и почти едновременно стреляха по БТР. Ракетите набраха ускорение, оставяйки след себе си димни следи, пресякоха площада и започнаха да експлодират. Две от ракетите експлодираха пред БТР, още една удари челната броня и рикошира встрани, но останалите четири удариха машината. Кумулативните струи разтопиха металокерамичната броня като масло и подпалиха горивото в протекторирания резервоар. Ярка експлозия освети площада и сумрачния ден. Огненият език на пламъка се устреми към небето, а наоколо се посипаха полустопени и деформирани останки от корпуса. Мощният взрив за момент предизвика шок в противоборстващите страни и стрелбата намаля. Но скоро двете страни се окопитиха и боят започна с нова сила. Нодовците се възползваха от численото и огнево преимущество и се опитваха да притиснат и отрежат пътя за отстъпление на джидиайските войници. Войниците едва успяваха да се озъбят с кратки откоси само колкото да понамалят нападателния устрем на нодовците.

Ситуацията беше тежка, почти безнадеждна, и ефрейтор Саманта Торес го осъзнаваше доста добре. Ниска, набита и късо подстригана блондинка в базата на ГДИ до Капитолия, тя минаваше за една от най-секси мацките. Но й се носеше лоша слава заради острото й тексаско чувство за хумор, а и повечето мъже обаче избягваха да я свалят, след като отупа праха от няколко кандидата и ги вкара в медицинския стационар. Беше повишена в чин ефрейтор преди няколко дена и това бе първата й мисия като командир на отделение. Очакваше се мисията да е напълно рутинна, патрулите в жълтата зона през последните няколко години бяха еднообразни. Никой, който имаше и капка мозък, не искаше да се забърква с ГДИ. След разгрома във войната преди пет години, нодовците се бяха изпокрили в своите тъмни дупки и не се показваха на хоризонта. Никой не се осмеляваше да се противопостави на господството на ГДИ. И ето сега си плащаме за тази надменност с горчивина си помисли Аманда. Беше се укрила в остатъците на един граждански рейс. Близката експлозия я накара да прилепи гръб към металния борд в опит да се прикрие по-добре. Осъзнаваше, че чувството за безопасност е чисто психологическо. Експлозията я изкара от ступора, в който бе изпаднала, и тя започна да действа. Реакциите й бяха отшлифовани до автоматизъм след многобройните тренировки и учения. Първо провери датчика на пулсовата пушка М16 Мк.2А. Датчикът^[2] светеше в зелено за пълен набор на боеприпаси. Нямаше нужда да се сменя пълнителят. Погледът й се плъзна по иконите с жизнените показатели на войниците, прожектирани върху прозрачния визьор на шлема й. Три светеха в червено и две в жълто — трима мъртви и двама ранени. Анжело, Рамирес, Джеферсан — изброи наум падналите си другари. Потисна болката от загубата, осъзнавайки, че е време да влезе в ролята си на подофицер, ако искаше тя и хората и да оцелеят. Активира комлинка с ясното съзнание, че мощният стационарен предавател, който служеше и като ретранслатор на отделението, е унищожен заедно с бронетранспортьора.

— Тук Зулу-Папа-13, до всички единици на ГДИ в зона жълто 15, квадрат 7. Имам нужда от незабавна помощ, попаднахме в засада на НОД. Повтарям — тук Зулу-Папа-13, имаме нужда от незабавна помощ… Чува ли ме някой?!

Докато чакаше отговор, рискува да погледне зад ръба на рейса, но рикоширащите в борда на рейса куршуми я принудиха отново да се прикрие.

Опита още няколко пъти, но единственият отговор бе пращенето в слушалките. Единствената й мисъл бе, че ситуацията е безнадеждна. И единственото, което й остава, е да умре, завличайки колкото се може повече нодовски копелета заедно със себе си на оня свят.

— Чува… ви… улу-Папа-… доложе… за полож… то. Връзка… прекъс… не ви… ваме… добре. Моля… лов… те — се разнесе с прекъсвания непознат глас в слушалките.

— Говори ефрейтор Саманта Торес. Личен жетон, номер 175–БЛ-2306А, попаднахме в засада, намираме се в огневи контакт с превъзхождащи вражески сили. Бронетранспортьорът ни е унищожен, имаме трима убити (KIA) и двама ранени (VOA). Нуждаем се от незабавна въздушна или артилерийска поддръжка.

— Отрицате…, ефрей… Торес. Наближава йон… буря. Въздуш-на… подр… е невъ… на. Изчакай… за момент ефрей… настройва… фазов… модулатор. По-добре ли ме чувате?

— Тъй вярно, сър. Малко приглушено, но без смущения — потвърди Саманта.

— Аз съм военен координатор първи ранг Митчел. За съжаление нашите изтребител бомбардировачи „Орка“ не могат да летят по време на йонна буря, ракетният обстрел с умни боеприпаси също е невъзможен пак поради същата причина. Рискуваме ракетите да открият не само НОД, но и вас.

— Сър, ако до пет минути не получим помощ, най-малкото ще ни е грижа дали нашите или нодовските оръжия са ни убили. Имаме нужда от помощ, сър, и то сега — отчаяно изкрещя Саманта.

— Изчакайте… — от другата страна на комлинка за няколко секунди се чуваше приглушеният спор на няколко човека.

— Ще видя какво мога да направя, ефрейтор, но кавалерията ще бъде при вас най-малко след десет минути! — в гласа се усещаше умора и напрежение. — И ефрейтор, дръжте се! Това е заповед!

— Слушам, сър! Ефрейтор Торес — край!

Саманта активира комлинка на честотата на своето отделение. Веднага ефирът се изпълни със стонове и викове на уплаха и ярост.

— Мръсни копелета, стреляйте, стреляйте, не им давайте да се приближат.

— Помощ, помощ, за бога, помогнете ми, ранен съм! — някой стенеше по открития канал.

— Да отстъпваме, докато можем! — се дочу изплашен глас.

— Веднага прекратете с паникьорството, редник Фалкони! Глупаци! Ако тръгнете да бягате, ще ви изпозастрелят в гръб като патици! Това ли искате — да измрете като скотове. Бийте се като мъже, а не се вайкайте като баби — започна да крещи на войниците вбесената Саманта.

— Няма да издържим ефрейторе, тия кучи синове не ни позволяват дори да си вдигнем главата, камо ли да водим прицелен огън.

— Спокойно, Пиер, активирам дрона. Аз ще разпределя целите. От вас само се иска да стреляте и да убивате нодовските кучета.

Две близки експлозии разтърсиха земята и обсипаха местността с метални осколки. Няколко шрапнела удариха Саманта в стомаха и рамото, от ударите загуби равновесие и се свлече на земята. Бе извадила късмет, че бронята издържа. Бойната броня на ГДИ „модел 2“ бе модулен и високо адаптивна система за лична защита. Състоеше се от няколко елемента. Херметичен кевларен костюм, защитаващ цялото тяло не само от околната среда, но и от осколки и куршумите на малокалибрени огнестрелни оръжия. Лека бронежилетка от композитни материали защитаваше зоните на гърдите, гърба и раменете. Бронежилетката позволяваше монтирането на допълнителни металокерамични пластини, увеличаващи нивото на защита. Комплектът се допълваше от бронирани налакътници и наколенници, защитаващи ръцете и краката, филтрационна животоподдържаща система с радиационни, биологични и химически филтри бе разположена на гърба. Шлемът беше мозъкът на цялата система, вграденият компютър управляваше животоподдържаща система. Контролирайки процеса на филтрация на въздуха, както и температурата в самата броня, осъществяваше мониторинг на всяка съставна част от бойния комплект. В самия шлем бяха вградени комуникационна система, глобална навигация с тактическите карти на съответния терен, инфрачервена визия за нощен бой, както и прозрачен челен визьор, на който пред погледа на войника излизаше цялата информация. Саманта сама се поздрави, че сутринта, преди да излязат от базата на патрул, не я домързя и добави още няколко кила към снаряжението, което носеше. Бе сложила допълнителните нагръдни бронирани панели на бронята си и сега те й бяха спасили живота.

— Шефе! Шефе, какво става?

— Ефрейтор, добре ли сте?

— Спокойно, момчета — изхърка Саманта, докато се опитваше да възстанови дишането си, ударът все пак бе доста болезнен. — Нищо ми няма, просто трябва да си поема дъх.

— Какво да правим, Сам? — дочу разтревожения глас на сънародника си Джонатан — нодовците се раздвижиха, зърнах няколко да притичват през парка, ще се опитат да ни заобикалят?!

— Успокой се, Джони — изръмжа задъхано Саманта, — време е да им го начукаме на тия шибаняци! Млъкнете за малко и ме оставете да се съсредоточа!

Изправи се на колене и с труд свали раницата от гърба си. Самата раница представляваше твърд правоъгълен контейнер, направен от изключително леки и здрави полимери. Вътрешната амортизация предпазваше съдържанието му от вибрациите и ударите при пренасянето му. Саманта отвори капака, който от вътрешната си страна бе интерактивен екран за управление и извади малкия безпилотен летателен апарат МО-7. Малкият компактен дрон бе напълно зареден и готов за действие. Витлата автоматично се разтвориха и започнаха да набират обороти. Саманта подхвърли с ръка малкия хеликоптер и машината увисна във въздуха, стабилизирана от бордовите си жироскопи. Остава само да го програмирам — помисли си Саманта, активирайки интерфейса на дрона. Пръстите танцуваха по монитора, програмирайки параметрите на мисията. — Така, такааа — мърмореше под носа си… Стандартна разузнавателна мисия, полет на ниска височина с видеонаблюдение в реално време в нормалния и инфрачервения диапазон. Класификация и маркиране на целите, препращане на данните по секретен канал. Готова съм.

— Момчета и момичета, говори ефрейтор Торес. Всички да включат комплекса за индиректно прицелване и целеуказание. Заредете подцевните гранатомети с обемнодетониращи и фрагментни гранати.

И докато даваше указания, зареди фрагментна граната в пулсовата пушка М16 Мк.2А и активира електронно оптичния мерник KSP-2Y. Тънкият, но здрав оптичен кабел за пренос на данни директно свързваше мерника с монтирания в шлема процесор. По този начин се избягваше евентуалното заглушаване на информационните канали от НОД. Визуалната информация се обработваше и прожектираше директно на визьора на шлема пред погледа на войника. Мерникът даваше видеоинформация, накъде е насочено оръжието. Това позволяваше на войниците да оглеждат околността и да стрелят, без да се показват от своите укрития. От това преимущество в технологиите се възползва Сам. Активира програмата на дрона и малкият разузнавателен апарат се издигна над бойното поле. С набирането на височина започна да сканира бойното поле за цели. Камерите първо снимаха в нормалния за човешкото око обхват, след това превключиха на термовизия. Картината се предаваше по комуникационната връзка към Саманта, а от там и към нейните войници. Опасенията й се потвърдиха, нодовците се прегрупираха за решителна атака. Ако не действаше веднага, щяха просто да ги смажат с числено превъзходство.

— Стрелба — само по мой сигнал. Ясно?!

— Йес, мем.

— Уи, мадмоазел.

— Явол.

Започнаха да рапортуват групово войниците.

— Аз ще разпределя целите. Първо ще видим сметката на гранатометчиците, те са най-опасни.

Сякаш в потвърждение на думите над главата й просвистя ракета и се взриви в руините на близката сграда.

— След това ще обстреляме и позициите на автоматчиците, където са най-скупчени. Пригответе се.

Докато маркираше секторите на обстрел на всеки един от войниците, картината, предавана от дрона, започна да се накъсва и изчезна. Това означаваше само едно, дронът беше унищожен. Нодовците също не бяха глупаци и когато един от тях забеляза малкия въздушен шпионин, изкрещя предупреждение към другарите си и започна да прошива небето с откоси от своя АК-47. Още няколко милиционери също започнаха да стрелят по разузнавателния дрон. Машината се опита да маневрира, съгласно заложените в нея алгоритми, но накрая се надяна на два откоса и миг по-късно се взриви.

На Саманта й оставаше да направи само едно нещо и тя изкрещя на общия канал:

— Огън!

Десет подцевни гранатомета едновременно изстреляха гранатите, които описаха дъга и започнаха да се взривяват на позициите на НОД. Всяка граната имаше сензор и микропроцесор, който обработваше данните за местоположението спрямо целта и коригираше полета. Повечето гранати намериха целите си. Двамата нодовски ракетометчици тъкмо бяха презаредили своите LDR-77 и се готвеха отново да стрелят, когато една обемнодетонираща граната влетя в стаята и избухна. Експлозията буквално издуха от стаята двамата милиционери. Те вече бяха мъртви, когато телата им прелетяха трите етажа до земята и се размазаха с отвратителен звук. Още един ракетометчик получи пряко попадение в себе си и от него останаха само кървави пръски по стените, тавана и пода на апартамента, където бе заел позиция. Още двама бяха ранени, един, от които тежко и береше душа. Последните двама, които оцеляха невредими, панически побягнаха, криейки се в дълбочината на полуразрушените сгради. Автоматчиците също понесоха тежки загуби. Една от гранатите избухна между петима от милиционерите, укрили се зад един масивен бетонен блок. Гранатата разхвърля хората като парцалени кукли, откъсвайки ръце и крака. Още няколко войници бяха убити и много повече ранени. Стрелбата рязко намаля, а бойното поле се изпълни с писъците от болка, стоновете и проклятията на умиращите. Обърканите бойци на НОД бяха шокирани от загубата на толкова много от другарите си, както и от мощния контраудар на ГДИ. Саманта побърза да се възползва от положението и заповяда на отделението си да открие масиран огън. Войници откриха непрекъсната стрелба, без да се подават от укритията си, използвайки електронно оптичните мерници. Ситуацията се измени в полза на ГДИ.

Саманта също се възползва от настъпилия смут в нодовските редици, подаде автомата си зад очукания ръб на автобуса и откри автоматичен огън по техните позиции. Единственото, което спря милиционерите, бе желязната воля на изповедника, както и страха от него. Изповедникът излезе от укритието си зад самосвала и изстреля дълъг откос към ГДИ, изпразвайки целия пълнител на ротационния си автомат AR-9. Започна да крещи заповеди на бойците си да се разпръснат и да сменят позициите си често. Виковете на командира им изкара бойците от вцепенението, което ги бе обхванало, и те отново започнаха масирания обстрел. Страхът в сърцата им отстъпи място на яростта и желанието за мъст. Боят отново се разгоря, но вече нито една от страните нямаше надмощие.

Подавайки се от прозореца на третия етаж на сградата на библиотеката Алекс наблюдаваше драмата, която се разиграваше пред очите му. От няколко години в района не бяха ставали по-масови сражения между ГДИ и НОД. Беше включил записващия режим на бинокъла си и се стараеше да заснеме сражението възможно най-подробно и детайлно. Такъв горещ материал лесно можеше да се продаде за няколко хилядарки на която и да е от световните новинарски агенции. Горещите новини винаги се лапаха като топъл хляб и записът на реален бой между двете доминиращи сили обещаваше да бъде много доходоносен. Можеше да излезе на печалба от този рейд и да вземе кешовицата. Край лицето му просвистя заблуден куршум и това го накара отново да се свие зад перваза на прозореца. Помисли си, че добиването на кредити винаги е свързано с рискове, но няма нужда да рискува главата си. Подаде само бинокъла, като се стараеше да обхване панорамно картината на сражението. Той първи чу приближаващия се вой на високооборотна турбина, който идваше от тясната затрупана с отпадъци уличка, перпендикулярна на парка. Нодовското бъги изненадващо изскочи на площада, подскачайки върху неравностите и препятствията. Високата скорост и твърдите амортисьори превръщаха управлението на машината в истинско предизвикателство. Проходимостта и скоростта на едноместната машина по пресечен терен бе феноменална и съответстваше на майсторството и уменията на пилота, който го управляваше. В редиците на НОД битуваше мнението, че пилотите, управляващи бъгита, са адреналинови наркомани, пристрастени към високите скорости и опасността. Само завършен психопат или откаченяк със склонност към самоубийство влизаше в бой на максимална скорост на леко бронирана машина. Пилотът на бъгито се доказа като типичен представител на тази каста. Премина през половината парк, като заобикаляше или минаваше през повечето препятствия.

Бъгито подскачаше по неравностите на асфалта, минавайки през повалените стълбове, бетонните пейки и катерушките в детския парк. Нодовският пилот заобиколи по фланга джидиайските войници и откри огън. Още с първия дълъг откос тежката картечница буквално сряза двама от войниците. Останалите войници се разбягаха панически в търсене на укритие от изненадващата атака. Шестцевната 12.7-мм картечница „Изкормвач“ К-17 имаше скорострелност от 6000 изстрела в минута. Шарнирният лафет, с който бе монтирана на тавана на бъгито, бе стабилизиран в двете плоскости и позволяваше ротация около собствената си ос на 360 градуса по хоризонтала и на 90 градуса по вертикала. Това позволяваше поразяването, както на наземни, така и на въздушни цели, превръщаше въоръжението на бъгито в универсално. Насочването ставаше чрез лазерния мерник, монтиран в шлема на пилота. Накъдето пилотът завъртеше главата си, натам се насочваше и картечницата, превръщайки погледа на пилота в наистина убийствен. Бъгито се движеше напред-назад по детската площадка, като от време на време спираше, за да открие прицелен огън. Леката броня бе достатъчна, за да го предпази от 5.56-мм куршуми на автоматите, а маневрирането пречеше да се използват подцевните гранатомети.

Положението ставаше отчаяно и ефрейтор Торес го осъзнаваше. Загуби още двама войника, а помощта все още я нямаше, помисли си, че ако не станеше чудо, щяха да оставят костите си тук в този забравен от бога и хората град.

— Прикрийте се! И не спирайте да стреляте! — заповяда по общата честота Сам.

— Още колко, ефрейтор, загубихме Санчес и Густав!

— Мерд, шибаните нодовци пак настъпват, ефрейтор!

— Изгубени сме… — в гласа се долавяше отчаяние.

— Трябва да бягаме, трябва да бягаме… — се разнесоха панически вопли.

— Престани с паниката, Вацлав — изсъска в микрофона Саманта — дръж се като мъж и запази малкото достойнство, което ти е останало.

— Да, ефрейтор…

— Успокойте се всички, дръжте позициите, подкреплението ще дойде всеки момент — опита се да вдъхне увереност в хората си Саманта — увереност, каквато не чувствам, помисли си на ум.

Алекс наблюдаваше как обръчът около войниците се стеснява. Милиционерите се възползваха от прикриващия огън на бъгито и започнаха да напредват, притичвайки от укритие към укритие. Дори ракетчиците отново започнаха да обстрелват с ракети позициите на ГДИ.

— Мммм, да, мммм — промърмори под носа си Орлов, докато наблюдаваше за развитието на боя. — ГДИ са пътници и е време да се омитам, докато още съм цял.

Библиотеката се олюля, когато земята се разтресе и съседната триетажна къща започна да се срутва. Всички постройки в района бяха в окаяно състояние и срутванията ставаха често, и затова никой не обърна внимание на рушащата се сграда. Всички предположиха, че виновник за случващото се са близките експлозии от боя. Вдигнатият прах и дим започнаха да обгръщат детския парк, като бавно стелеща се мъгла. С периферното си зрение Алекс забеляза някакво движение. Сред облаците от сив прах едно черно петно започна да става все по-голямо, а във въздуха се разнесе басово ръмжене, заглушаващо звуците от боя. Разцепвайки облака от циментови частици, първо се подаде 150-мм оръдие Райнметал L-85A, а след него плосък купол и верижно шаси на тежащия танк МВТ-4 „Jager“ Мк (Ловец). Ревът на танковия двигател се разнесе в празното пространство на парка, приглушавайки звуците на боя, докато ехото се отразяваше във фасадите на сградите. Шейсеттонната машина с ръмжене се изкачи върху останките на сградата и масивният купол започна да се върти, а оръдието потрепваше, сякаш душеше въздуха в търсене на плячка. Машината изглеждаше застрашително с огромното си оръдие и окачената върху корпуса допълнителна броня от дебели листове. Бронята се състоеше от продълговати бронирани панели, покриващи целия купол и корпуса. Те придаваха на танка грозен и ъгловат вид. Високо засекретената технология, която използваше ГДИ при производството им, позволяваше създаването на листове от композитна бронята с пълнеж от обеднен уран. Така образуваният сандвич значително повишаваше кинетичната и кумулативната защита на бронираните машини. Върху купола стърчеше сферичната антена на активната система за радиоелектронно противодействие AGP-44. Системата ефективно заглушаваше и объркваше главите на управляемите противотанкови ракети. ГДАЙ-ските танкисти обаче се оплакваха, че системата е ефективна само на близки разстояния. И то срещу по-старите модели противотанкови ракети, използвани от терористите на НОД. Вътре в командирския купол на танка оберлейтенантът Йоахим Андерсон още не можеше да свикне с чувството, че е танкист. По време на втората тибериумна война беше пилот на крачеща бойна машина „Wolverine“ Мк.I (Върколак). Управлението на робота му даваше усещането за свобода, скорост и маневреност. А въоръжението от две ротационни малокалибрени оръдия „Вулкан“ му позволяваше да минава през вражеската пехота с лекота като нагорещен нож през парче масло.

„А сега, помисли си с горчивина Йоахим, съм командир на танк с двама подчинени.“ Отнасяше се със смесени чувства към МВТ-4. Имаше чувството, че се намира в бирена кутия на вериги, една наистина добре бронирана бирена кутия. Големите разходи и сложността при поддръжката на крачещите бойни машини от типа „Wolverine“ и „Titan“, бе накарала бюрократите по висшите ешелони на ГДИ да търсят по-евтина алтернатива. МВТ-4 бе произведен в малка серия в заводите на консорциума Деймлер — Мицубиши Корп, специално за европейския и азиатския театър на бойни действия. Танкът беше изпитателен стенд за новите технологии, разработвани от ГДИ, нов хибриден електро турбинен двигател, използващ тибериумните газове за гориво, многослойна композитна броня с пасивен стелт елемент, мощно 150-мм оръдие, комбинирано с голям набор от пасивни и активни сензори и датчици, позволяващи детекцията и обстрела както на неподвижни, така и на мобилни цели, намиращи се на голяма дистанция. Но МВТ-4 като цяло представляваше завръщане към старата, добре позната танкова технология: вериги, купол и оръдие. Разположените в командирския купол плоски монитори даваха кръгов обзор на Йоахим. Първото, което той направи, когато сензорите засякоха вражеските войници, бе да включи със заучени до автоматизъм движения системата за електронно заглушаване АСР-44. Така бе обучен, безопасността и сигурността преди всичко. Пасивните сензори вече бяха засекли целите и бордовият компютър обработваше данните, систематизирайки ги съгласно опасността, която представляваха. Като първостепенна опасност компютърът определи вражеските гранатометчици, след това нодовското бъги и накрая автоматчиците. Йоахим докосна с показалец тъчскрийна и маркира бъгито като приоритетна цел, то бе най-опасно за войниците на ГДИ.

— Каръл, първо бъгито, трябва да помогнем на нашите хора — нареди по вътрешната линия Йоахим. — След това ще се заемем с гранатометчиците и милиционерите.

— Явол, оберлейтенант. Сега ще му видя сметката — отговори Карл, насочвайки оръдието. Пилотът на бъгито бе погълнат от боя, маневрираше и стреляше, затова и не обърна внимание на таблото, където мигаше в червен датчик, сигнализиращ за опасност. По време на война доста хора, особено ветераните, развиваха в себе си животински инстинкт за самосъхранение. И в този случай шестото чувство на пилота го предупреди за опасността, но вече беше късно. Бъгито подскочи напред, форсирайки двигателя, но не достатъчно бързо. От 150-мм оръдие изскочи десетметров жълт пламък и летящият с 3000 метра в секунда снаряд достигна до нодовското бъги за част от секундата. Високо експлозивният бронебоен снаряд проби тънката броня, разби двигателя и се взриви във водородния резервоар. Бъгито изчезна в огъня на експлозията, навсякъде се разлетяха фрагменти от корпуса и парчета метал от шасито. Орлов като омагьосан наблюдаваше как една от гумите на бъгито описа петдесетметрова дъга във въздуха, удари се в земята и с все по-малки подскоци пресече половината площад, преди просто да изчезне в земята. Алекс за момент се учуди на изненадващото изчезване на гумата, но след това се досети, че там сигурно има или шахта, или пропадане на земята.

Нодовските бойци се стъписаха за момент, но успяха първи да се ориентират в обстановката. Оставяйки след себе си димна следа, три ракети по диагонал пресякоха площада и парка. Първата се взриви пред танка, обсипвайки бронята с парчета бетон, втората разпра бордовия екран и повреди торсионното окачване, а третата ракета рикошира в челния броневи лист на купола. В това време оберлейтенант Андерсон се опитваше да се свърже със съюзническата пехота.

— Тигър-1 до Зулу-Папа-13, чувате ли ме? Повтарям, тук Тигър — 1 до…

— Чувам ви Тигър-1, аз съм ефрейтор Саманта Торес, с кого говоря?

— Оберлейтенант Йоахим Андерсон на вашите услуги, мем, изпратиха ме да ви помогна.

— Радвам се, че Вие и вашите момчета се присъединявате към купона. — в гласа й се чувстваше облекчение и благодарност.

— За мен е удоволствие, мем, какво е положението и как да ви асистираме?

— Имам петима мъртви (KIA) и двама ранени (WOA). Трябва ни огнево прикритие — отговори Саманта — особено ни досаждат милиционерите, които са се окопали в сградите. От техните позиции площадът се вижда като на длан.

— Разбрано, първо ще се погрижим за тях. Очаквам и вие да ни съдействате, когато ги подгоним?

— Естествено, оберлейтенант, а да, и още нещо, благодаря ви, че ни отървахте от онова бясно псе с бъгито.

— Затова сме тука, ефрейтор, да решаваме проблеми — поусмихнат отвърна Йоахим.

— Разбрано Тигър-1, Торес, край.

Танкът се разклати от ново ракетно попадение и последвалия танков залп. Йоахим превключи на вътрешната честота.

— Каръл, къде блееш, издухай тия шибаняци!

— Но, лейтенант, те непрекъснато сменят позициите, и не мога да ги прихвана с топловизора!

— Тогава просто срути цялата сграда върху главите им, стреляй в основите на фундамента!

— Разбрано, шефе! Сега ще ги успокоя.

Йоахим активира комлинка и се свърза с механик водача.

— Майкъл, разкарай ни от тука! Приближи възможно най-близо до позициите на нашите войници.

— Да, шефе, ще бъде изпълнено.

Прикрит зад чупката на прозореца, Алекс наблюдаваше как 60-тонната грамада на танка бавно се спуска по склона на руините. Куполът се завъртя и танкът стреля по пететажната сградата, където се бяха скрили нодовците. Експлозията вдигна облаци прах, които пречеха на ракетометчиците да се прицелят точно и от трите изстреляни ракети само една попадна в челната броня на танка. Бойната глава на ракетата издълба кратер в дебелата танкова броня, но не я проби, и танкът отново стреля. Блокът, където се бяха прикрили милиционерите и тримата нодовски ракетометчици се олюля и започна да се срива от горе на долу, етаж по етаж, като картонена къщичка. Нодовският командир беше фанатик, но не и глупак. Беше загубил по-голямата част от милиционерите и което е по-важно, всичките си ракетометчици. Просто нямаше какво да противопостави на танка, затова заповяда всеобщо отстъпление. Нодовските бойци спешно напускаха позициите си поединично или на групички. По пътя нодовците помагаха на тези от ранените си другари, които имаха шанс да оживеят. Изповедникът отстъпи последен. Знаеше, че не можеше да позволи тежко ранените му братя да попаднат живи в ръцете на ГДИ. Единствено Кейн знаеше какво ще им направят нечестивците от ГДИ. Сигурно щяха да ги измъчват и да ги съблазняват с какво ли не, само и само да предадат братството на НОД. И техния великия месия Кейн. Затова без капка удоволствие, но дълбоко убеден в това, че постъпва правилно, доуби и последния от бойците, които даваха признак за живот. Отстъпващите нодовци стреляха неприцелно през рамо, но постепенно отстъплението се превърна в чисто паническо бягство. „Ловеца“ преследваше плячката си, стреляйки с оръдието и сдвоената към него 12.7-мм картечница. Танкът мачкаше с широките си вериги всичко, което се изпречеше на пътя му, мачкаше напукания асфалт и бетон, превръщайки ги в прах. Премина през няколко катерушки, бетонни пейки, както и през градския фонтан в центъра на парка без дори да забави ход. Машината стигна до позициите на джидиайските войници, завъртя се на място и спря. Оръдието отново изригна огън, последвано от проточеното тракане на картечницата. Някъде в далечината отново се чу експлозия. Войниците обградиха танка, при което люкът на командирския купол се отвори и оттам се подаде командирът на танка. Орлов бе твърде далече, за да чуе какво си говорят войниците и танкиста, но по поведението им личеше, че се води ожесточен спор. Офицерът се скри в танка, а войниците вдигнаха на ръце ранените си другари и ги сложиха върху двигателния отсек на танка, намиращ се непосредствено зад купола. Двигателят на машината изръмжа и танкът постепенно започна да увеличава скоростта, впускайки се в преследване в посоката, в която се бяха скрили последните нодовски бойци. Пехотата се престрои зад танка, прикривайки се зад неговата броня. Алекс напрегнато обмисляше какво да прави, изчака няколко минути, докато войниците се скрият и звукът от двигателя на танка заглъхне.