Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (30)

Брониране

Машините се наредиха една до друга и Михаил организира хората си в помощ на Инженера, който запретна ръкави и се захвана за работа. Първо разтовариха от камионите комплектите навесна композитна броня и ги окомплектоваха, слагайки ги до всяка машина. Инженера определяше кой лист за къде е. Когато всичко бе разпределено, започнаха с монтирането на комплектите броня. Инженера използваше плазмена горелка, заварявайки бронята към бордовете на машините, докато няколко човека държаха неподвижно тежащите стотици килограми листове. Падна голяма играчка, докато успяха да монтират картечните куполи и бронират всички машини. Но Инженера си разбираше от работата и се справи. Всички останаха доволни от свършената работа. Погледнати отстрани, джиповете и огромните четириосни машини GMC с всичката накачена по тях броня и картечни куполи по-скоро приличаха на армейски военни бронетранспортьори, отколкото на товарни камиони и коли. Когато привършиха, вече минаваше късният следобед. След кратък съвет решиха все пак да продължат, оставайки възможно най-много път между себе си и Капитолия. Първи тръгнаха Алекс и един от другите скаути, след това първият джип, в който бе и Михаил, официалният предводител на експедицията. След него един зад друг се движеха трите камиона, а тилът се охраняваше от другия джип. Най-накрая завършваха процесията другите двама скаути с квадроциклите си. Тяхната задача се състоеше в това да проверяват дали някой не следи или преследва конвоя. До настъпването на вечерта успяха да изминат още двайсет километъра. Намериха подходяща долинка, където спряха да нощуват. Наредиха джиповете и камионите в кръг, образувайки защитен вал. Това напомни на Алекс филмите, гледани като малък, за северноамериканските индианци и белите заселници, наредили каруците си в кръг. Михаил правилно прецени, че всяка нощ трябва да има дежурни постове и затова разпредели нощните смени между хората си. Предупреди застъпващите на пост, че, ако ги хване да спят, ще си имат големи неприятности. Обяви на всеослушание, че поради голямото натоварване на скаутите през деня те нямаше да дежурят нощем. Михаил не се бе скъпил при купуването на екипировката и алармената инсталация, която разположиха около лагера, бе последен писък на модата. Снабдена с термални, лазерни и сеизмични сензори, тя откриваше всеки приближаващ се обект още на дистанция от неколкостотин метра. Постъпилата информация се обработваше от компютър, който сравняваше постъпилите данни с тези, заложени в инфочиповете на паметта му. Правеше анализ на възможните цели, степенувайки ги съгласно вероятността в проценти. Алекс вкара мотора си в защитения от машините кръг и спря. Хората се оправяха за сън, някой опъваха палатки, докато други предпочитаха да спят в камионите. Алекс си избра един от камионите, влезе в каросерията и след като се намести удобно, заспа мъртвешки сън. На другата сутрин отново станаха рано и след половинчасова закуска отново поеха на път. Алекс се откъсна от конвоя далече напред. Бе съгласувал с Миша участък от пътя, който трябваше да огледа. Караше през безплодната равнина, а сухата почва се напукваше под гумите на мотора му. От време на време се изкачваше на някое хълмче или възвишение, за да сканира с бинокъла си пътя пред него. Общо взето се стараеха конвоят да се движи успоредно на южния бряг на Волга, без да се приближават много към реката. Охраняемият от военната полиция и жандармерията периметър се простираше на десетки километри от двете страни на Волга по цялото й поречие. Това бяха стотици хиляди квадратни километри земеделска площ. За Източна Крайна, както и за всяка друга страна по света през третото хилядолетие водата бе стратегически ресурс. Използваше се всеки възможен кубичен метър чиста вода за напояването на земеделските земи около Волга. Водата се изпомпваше от реката и минаваше през филтрационни станции, оттам по напоителните системи до хидропонните оранжерии. Простиращите се от хоризонт до хоризонт парници бяха добре охраняеми от електронни системи и военни патрули. Затова бе разумно да се държат далече от тях. До 87,7% от постъпления в държавния бюджет на страната идваха от продажбата на селскостопанска продукция в сините зони. Това бяха десетки милиарди кредити, влизащи в хазната. Произведената висококачествена селскостопанска продукция отиваше главно за износ, а за изхранването на собственото население на Източна Крайна от сините зони се внасяха евтините синтетични ерзац храни. Самият Алекс не бе вкусвал пресни зеленчуци от години, тъпчеше се със синтетичните витаминозни добавки, внасяни от сините зони. Вече минаваше обяд и мислеше да спре, за да похапне, когато комуникаторът изсвири. Намали скоростта и бръкна, за да извади малкия видеофон. Включи го и на екрана се показа угриженото лице на Миша. Дълбока бръчка минаваше през челото му. Произнесе само две думи:

— Трябваш ми.

— Ясно.

Алекс прекрати връзката и обърна мотора в посоката, от която дойде. Със съжаление си помисли, че обядът отпадаше. Щом Михаил нарушаваше радио тишината, значи имаше нещо спешно. След час и половина видя в далечината конвоя. Машините бяха спрели, а хората се възползваха от неочакваната почивка и бяха слезли, за да се поразтъпчат. Алекс спря до командирския джип и слезе от мотора. Михаил и Инженера вече го чакаха.

Когато се приближи, Михаил посочи него и Инженера и тихо им каза:

— Вие двамата — с мене. Обърна гръб и тръгна. Тримата се отдалечиха на стотина метра от спрялата колона и едва тогава Михаил се обърна, за да говори с тях.

— Както знаете, спазваме радио мълчание, за да не ни засекат, но трябваше да се свържа с вас, за да обсъдим един належащ проблем. Вчера сканирах комуникационните честоти и беше мъртвило, затова превключих на инфоканалите и докато преглеждах новините, попаднах на WWN. По него съобщаваха, че вчера вечерта орбиталните спускаеми капсули на ДжиДиАй са стоварили космодесант в базата край Гумрак. Реших, че не е нещо важно, а поредното учение на ония луди шапкари от ГДИ. Днес отново гледах новините и вижте това. — Михаил извади от вътрешния джоб на скъпия си походен екип малък холопроектор и го включи.

— Имаш хубави играчки — подметна Алекс, гледайки началото на записа.

Във въздуха се появи малка холограма на лъчезарно усмихната блондинка с едър бюст и плътно прилепнал към нея бизнес костюм, подчертаващ пищните й форми. Зад нея се виждаше бункер със стърчащи от него оръдия.

— Предавам пряко от входа на базата „Навахо“, разположена в източноевропейската жълта зона Y-1/C. Според непотвърдени данни вчера точно в 19,37 минути е извършен опит за покушение срещу командира на базата подполковник Крие Крисчънсън. — Тя се обърна и посочи към входа на съоръжението. — Опитахме се да се свържем с командира, но не намерихме никого от официалните лица за коментар. С вас беше Анита Уотсън — репортер от сателитния канал N313. Тримата се спогледаха мълчаливо. Първи започна Миша:

— Тази мацка Анита има страхотни бомби. Ееех, да ми паднеше…

— Миша, ти идиот ли си?! Знаеш ли какво…

— Знам. Знам — побърза да го прекъсне Миша. — Опитах се да разведря обстановка, Алекс, а ти се нахвърляш като звяр!

— Не е време за шеги, Михаил Василиевич — включи се в разговора мълчащият досега Инженер. — Положението е доста сериозно. Това значи само едно. Война! ГДИ струпват сили за масиран удар. Този опит за покушение е петно върху реномето им на суперсила, трябва да спасяват престижа си и няма да оставят нещата току-така.

— Трябва да се изнасяме от района на максимална скорост, ако не искаме да ни подпалят задниците — каза Алекс и въртеше глава, оглеждайки небето.

— Знам, не съм глупак — ядоса се Михаил — затова и ви извиках! Трябва да измислим нещо, ако не искаме да получим няколко ракети от безпилотните дронове на ГДИ.

— Или да ни поразят с кинетичен заряд от някоя от орбиталните спътникови платформи, с които толкова се перчи ГДИ — добави Алекс замислено. — С нашите бронирани машини сме дяволски подозрителни — не изглеждаме като обикновени бандити, но не изглеждаме и като НОД. Но ГДИ обичат първо да стрелят, после да питат.

— Прави сте, мои млади приятели — отговори замислено Инженера. — Трябва да направим нещо по въпроса с маскировката. И по-точно сега е моментът да се маскираме!

Алекс и Миша изгледаха Инженера все едно се е побъркал.

— Позволете ми да обясня: вместо да се крием, може да направим друго. В каросерията на един от камионите има останала камуфлажна боя. Ще нанесем върху бордовете на камионите и най-вече върху покривите опознавателните знаци на армията на Източна Крайна. Така нито ГДИ, нито НОД ще ни закачат, едва ли ще им се занимава с нас, докато си прегризват гърлата едни на друг. Все пак имат всички в жълтите зони за тъпи туземци. Само ни трябва някой с що-годе някакви художествени умения да нарисува емблемата на нашата доблестна армия — Триъгълен щит с меч върху него.

— А знаеш ли, старче, това не е лоша идея. Един от моите, Симеон, го бива да драска карикатури. Мисля, че ще свърши работа.

— Предлагам да не спираме и да караме цялата нощ — добави Алекс. — Така ще се отдалечим максимално от Капитолия и Гумрак.

— Добра идея, да действаме, клепаме опознавателните знаци и се изнасяме на мръсна газ. Дим да ни няма — Миша понечи да се обърне.

— А и още нещо — спря го Инженера, — ако ще се правим на армейци, няма да е зле да наредиш всички да облекат камуфлажните и броните на G.I. Армията използва същата екипировка като нашата. Така ще можем да заблудим ГДИ, ако решат да дойдат по-близо.

— Отлична идея, Инженере — усещаше се уважението в гласа на Михаил. — Глава си ти! Двамата с Алекс извадихме късмет, че реши да ни придружиш в малкото ни приключение. Още сега ще заповядам на всички си хора да се преоблекат.

Тримата се обърнаха и тръгнаха към камионите, като обсъждаха подробностите по пътя. Трябваха да действат експедитивно, преди да се окажат между чука и наковалнята. Тоест между НОД и ГДИ. След като нанесоха армейските маркировки, цялата банда започна да облича екипировката. Броните и шлемовете бяха тежки, неудобни и сковаваха движенията. Алекс не бе особено щастлив, когато смени леката и удобна нодовската бронежилетка със старата броня на G.I. Докато се преобличаше, наблюдаваше как се справят останалите, това обаче, което му направи впечатление бе поведението на Инженера. Докато отвсякъде се чуваше недоволно мърморене и оплаквания, Серегатов мълчаливо и с пестеливи движения облече екипировката, плътно напасвайки я по себе си. Стегна ремъците на бронята и шлема, след което провери пълнителя на картечния пистолет М43 „Spectre“. След като го зареди, вкарвайки патрон в цевта, го прибра в набедрения кобур. Орлов замислено следеше за действията на Инженера и си правеше изводите, че всъщност нищо не знаят за Серегатов. Освен че е отличен компютърен специалист, и ако се съдеше по действията му, че е минал през добра военна подготовка. А това вече бе странно. През изминалите десетилетия, докато Инженера бе публична фигура, никоя от медиите, които така обичаха да ровят в личния живот на известните хора и да вадят на показ мръсното им бельо, не бе споменавал, че Серегатов има военен опит. Михаил с викове строи всички в една редица пред машините и обходи строя, оглеждайки хората. И дори най-тъпите усетиха, че шефът им не е в настроение, и млъкнаха.

— Май нещо съм ви поразпуснал напоследък, като гледам, ще трябва да позатегна някои гайки — и изгледа накриво тези, които роптаеха най-много. — Щом аз мога да търпя, значи и вие ще търпите. Някакви оплаквания, възражения?

Отговори му гробна тишина.

— Щом няма какво да си казваме повече, да тръгваме! Всички по машините! И Михаил се насочи с широки крачки към чакащия го джип. Зад него хората се затичаха към машините, воят на стартиращите двигатели разтърси въздуха и машините започнаха да се отделят от местата си една след друга, формирайки походна колона. Продължиха да карат и след залез-слънце, Миша забрани да се включват фаровете през нощта, защото светлината от тях се виждаше на километри и издаваше местоположението им. На всички шофьори бяха раздадени очила за нощно виждане и всеки от тях се взираше в оцветения в зелено нощен пейзаж. От непрекъснатото взиране човек бързо се уморяваше и шофьорите се сменяха през няколко часа. Продължиха да карат в плътна формация и сутринта и така чак до ранния следобед, когато Миша обяви почивка. Всички бяха скапани от нощното каране, хората се стоварваха, където заварят, заспивайки на мига. Лагерът се огласяваше от хъркането и мляскането на спящите хора. Алекс се чувстваше като пребито куче, бе гладен като вълк, но едва сложи два залъка в устата и задряма, седнал на земята и опрял гръб на квадроцикъла. Дремнаха само три часа и отново продължиха с денонощните преходи. На четвъртия ден след кратък съвет решиха, че са се отдалечили достатъчно от евентуалния театър на бойните действия между НОД и ГДИ. За облекчение на всички, Михаил обяви целия ден за почивен. Единствено часовите останаха на пост, дремейки по картечните куполи на машините. Малко предпазливост никога не пречеше.