Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (12)

Яков евреина

На сутринта приготви набързо закуска, изяде я и започна да се оправя. Реши да не рискува и остави бронежилетката и автомата Cobretti AR-70. В града бе безопасно, а и най-малкото щеше да изглежда съмнителен, носейки автоматично оръжие в пределите на столицата. Имаше разрешително за носене на нисък клас оръжие, но то се отнасяше само за пистолети, а не за автомати. Спреше ли го полиция, щеше да има проблеми. Чудеше се дали да не използва градския релсов транспорт, с него щеше да стигне най-бързо, но се отказа. Беше отвикнал от тълпите и непрекъснатото блъскане в мотрисите. Припали трицикъла и се включи в натовареното сутрешното движение. Отне му около час, докато стигне от А-сектора до Д-сектора на външния пояс. Яков Евреина работеше и живееше в един склад близо до битпазара. Известен в средите на търговците и спекулантите, той се занимаваше с всичко — от търговия със стоки и всякакъв род услуги до лихварство. Често служеше за посредник при сделките между различните фракции в града. Яков бе известен като човек, можещ да осигури и достави всичко и то на топната цена. Минаваше за доста безскрупулен търгаш, готов да обере и последния петак от джоба ти. В същото време бе и човек, който държи на репутацията си, сключеше ли сделка, винаги я изпълняваше дословно. Всичките си сделки осъществяваше вътре в склада, който никога не напускаше. Самият склад приличаше на крепост, високи петметрови стени го обграждаха отвсякъде, а системата за видеонаблюдение контролираше целия периметър. Във фасадата на склада допълнително бяха монтирани и всякакъв род топлинни и обемни датчици. Освен това Яков имаше и жива охрана — двайсет унгарски главореза, предани единствено на него. Входът и изходът от склада бе само един и той се охраняваше от унгарските наемници. Разказваха се басни за съкровища, скрити в склада на Евреина. Това привличаше крадците и всякаква род измет като мухи на мед. До момента всички опитите на ентусиаст обирджиите за проникване в склада завършваха трагично. Потрошените трупове на неудачниците се излагаха на показ пред вратите на склада като предупреждение за всички мераклии. Орлов имаше особени взаимоотношения с Яков. Десет години по-рано Алекс бе спасил Сара, дъщерята на Яков, от банда изнасилвани. Виковете на момичето бяха привлекли вниманието на Алекс, който по това време още страдаше от идеализъм и чувство за справедливост. Тримата хулигани бяха решили да се позабавляват с малкото момиче, но Алекс им показа, че грешат. В движение разби с винкел главата на най-едрия от тях и строши краката на другите две отрепки, след което заведе ридаещото момиченце при баща й. Оттогава Яков се отнасяше бащински към него като към доведен син. Но това не му пречеше да иска безбожен процент при сключваните сделки и често използваше израза „Роднините са си роднини, а бизнесът си е бизнес“. Орлов остави трицикъла си до входната врата и каза на охраната, че е дошъл да види Яков. Единият охранител небрежно бе насочил автомата си към него, докато другият говореше по интеркома. След кратък разговор охранителят посочи с дулото на автомата вратата и му каза:

— Влизай, шефът те чака.

Алекс влезе през вратата и остави в бокса на охраната камата и своя ТТ-43. Прекараха го през скенер за оръжия и ръчно го обискираха. Евреинът се отнасяше сериозно към сигурността си. Един от охранителите му помаха да го последва и тръгнаха през огромното хале. Навсякъде имаше натрупани до тавана вехтории и стоки. Яков се ръководеше от принципа, че всяка стока ще намери своя купувач и нищо няма нужда да се изхвърля. Навсякъде се виждаха работници, които пакетираха или пренасяха различни стоки. Качиха се по стълбището в ъгъла на склада и след като охранителят почука по вратата, влязоха в канцеларията на Евреина. Той се бе прегърбил над бюрото, преглеждайки някакви документи. Вдигна поглед от документите и намести пенснето на носа си. Беше дребно костеливо старче с бяла брада и дълга коса, завързана на конска опашка.

— Охоо, имам гост, как си, млади непрокопсанико. Ребека все се оплаква, че не идваш да я видиш — и размаха заплашително пръстче.

— Знаете как е, Яков Абрамович, работа, работа и пак работа — усмихна се Алекс.

— Дааааа, знам я днешната младеж, всички сте забързани, вечно заети. Никакво време да се насладите на живота и любовта — старецът многозначително го погледна.

Орлов знаеше за какво му намеква Евреина, Ребека още от малка го харесваше, а и Яков както изглежда имаше планове за него, но за момента Алекс нямаше желание да се обвързва с никого. Затова побърза да смени темата.

— Знам, че прекъсвам работата ви, като в израза „неканеният гост“ е по-лош от татарин, но искам да поговорим по работа.

Евреинът стана сериозен и веднага придоби заинтересован вид.

— За какво става дума, младежо?

Алекс бръкна в горния си ляв джоб и извади един от контролните чипове, оставяйки го на бюрото. Яков взе чипа и го разгледа, след което извади електронен увеличител и започна детайлно да го изучава, като мърмореше нещо под носа си.

— Така, така върху корпуса има маркировката на ГДИ, съдейки по архитектурата на дизайна е произведен в IBM/Toshiba Company. Ако паметта ми не изневерява, те са военен контрактор, изпълняващ поръчки за министерство на отбраната?

Алекс се усмихна утвърдително. Яков активира намиращия се на бюрото му компютър, сложи чипа в специално гнездо отстрани на машината, отново се задълбочи в изучаването му, вперил поглед в екрана.

— Охо, контролни алгоритми, става все по-интересно — възбудено проблеснаха очите на евреина. — Май започвам да схващам за какво става дума. Отдавна не са ми попадали такива чипове, последният такъв мина през ръцете ми преди четири години. Облегна се назад на креслото си и забарабани по бюрото.

— Това е системен чип за управление на оръжейни системи — опитвайки се да изглежда безметежно, Яков попита — колко искаш за него?

— Не се продава — отвърна Алекс.

— Ооо?

— Имам още четири такива — Алекс забеляза как очите на евреина се увеличиха. — Искам да препрограмираш менюто за управление в свободен режим. Както и да изтриеш или изключиш програмата на аварийния маяк.

— Това ще бъде сложно и скъпо, по-добре ми ги продай, ще ти дам честна цена за тях.

— Не са за продан, можеш ли да ги препрограмираш, или не?

— Мога, но това не са ти чиповете като в детски играчки. Имат много нива на защита с адаптивен код и вградена функция за самоунищожение.

— Добре, а сега да си дойдем на думата, колко искаш?

— Минимум пет бона и то, защото си ми близък приятел.

— Не ми се мисли колко взимаш от враговете си тогава — каза с усмивка Алекс. — Давам два бона и дори това е много, за толкова пари всеки що-годе читав хакер ще ми ги разблокира.

— Четири бона и нито кредит по-малко. Това си е чист обир, направо взимаш насъщния ми от устата — завайка се евреина. Никой не може да свърши работата по-добре от мене, имам опит в препрограмирането на този клас чипове, както и вторичните подпрограми за тях.

— Три бона и нека си стиснем ръцете — намигна Алекс — аз ще черпя, за да не умреш от глад.

— Голям търгаш се извъди, сигурен ли си, че нямаш еврейски корени — усмихна се добродушно Яков.

— Уча се само от най-добрите — ухили се Алекс. Двамата се разсмяха и доволни си стиснаха ръцете.

— След колко време ще са готови?

— Мисля, че до края на седмицата ще съм готов. Трябва да се пипа внимателно. ГДИ добре защитава технологиите си. Ела след три дена и носи обяда.

— Няма проблем, обаче има още нещо, което искам да погледнете. Не знам дали си струва да ви занимавам и доколко е във вашата компетенция…

— Това вече събуди любопитството ми? Давай младежо, смело хвърляй следващото предизвикателство.

Орлов свали раницата и извади от нея златистата метална пластина, която бе намерил в Сев. Подаде я на евреина и забеляза как ръцете му се разтрепериха леко, докато я поемаше. Набитото око на Алекс забеляза, че евреинът се опитва да прикрие вълнението си. Яков повъртя пластината в ръце и я подраска с нокът, след което се обърна към Алекс:

— Има ли смисъл да питам откъде я имаш?

— Откъдето съм я взел, там вече я няма — отговори философски Орлов.

— Позлатена е, вероятно е някакво украшение или произведение на изкуството, съдейки по символите върху нея. Мога да те отърва от нея, за примерно 1000 кредита — възможно най-безметежно даде офертата си Яков.

Алекс долови фалша в гласа на стареца и се зачуди какво толкова го е развълнувало, както изглежда, пластината не беше толкова обикновена, колкото си мислеше в началото.

— Благодаря, но няма нужда, ще си я запазя като сувенир, и посегна да си я вземе.

Старият евреин побърза да я дръпне към себе си.

— Сигурен ли си, 1000 кредита са доста за едно… ъъъ произведение на изкуството в наши дни.

— Сигурен съм Яков Абрамович, а сега, ако обичате, ми я върнете?

Евреинът въздъхна и кимна на охранителя да излезе. Изчака вратата да се затвори и каза на Алекс:

— Ела с мене, искам да ти покажа нещо.

— За какво става дума…

— Въпросите след малко, първо искам да се убедя, че съм прав.

Махна на Орлов да го последва и двамата излязоха от канцеларията през задната врата. Тръгнаха по един дълъг слабо осветен коридор. Накрая се оказаха пред една масивна врата. Старецът извади от пазвата си електронен ключ и го прилепи към ключалката. Приближи се до ретиналния скенер и изчака лазерният лъч да сканира окото му. Вратата безшумно се плъзна встрани и двамата влязоха в обширното помещение. Навсякъде имаше различни уреди и електронни устройства, голямата част от които бяха непознати на Алекс. За първи път идваше тука, но се досети, че това е лабораторията на евреина. Оттук Яков спокойно можеше да влиза в worldnet — а и да хаква правителствените програми, създавайки нови самоличности. Печаташе фалшиви лични карти, подправяше осигуровки и документи за допуск. Тук се ремонтираше техниката, която донасяха търсачите. Старчето забързано пусна няколко устройства и постави пластината на един тестови стенд.

Алекс се облегна на стената, като гледаше да не пречи на човека да си върши работата. Доколкото можеше да прецени, старецът сканираше пластината. Не беше минал и половин час, и старецът сам се обърна към него.

— Трябва да поговорим и то сериозно — старият евреин изглеждаше уморен и развълнуван.

— Проведох няколко теста и установих това, което ме интересуваше, или по-точно не получих никакъв резултат. Но липсата на резултат също е резултат. Имам няколко компактни диагностични уреда, необходими за работата ми. Прекарах пластината през магнитно ядрения резонанс, звуковия скенер и през многофункционалния рентген и резултатът е нулев. Сканиращите лъчи просто не минават през нея. Направих химичен анализ — външният слой е златен, а този под него е оловен. Затова и не мога да получа никакво изображение. Отстрани има назъбване, сходно с шините, които се използват в днешните компютърни платки и електронни устройства. Пуснах няколко тестови сигнала на входа, но пак ударих на камък, нулев резултат. Яков уморено се опря на тестовия стенд.

— Според мене е ключ или електронна карта за достъп.

— Електронен ключ — засъмнява се Алекс, — не прилича на електронните ключове, които съм виждал.

— Това е много стар електронен ключ, виждаш ли долу в левия ъгъл гравираните цифри? — и Яков подаде пластината на Алекс. — Пише 09_1947, според мене първите две цифри са поредния номер, а вторите — годината на производство на електронния ключ.

Алекс с неприкрит интерес разглеждаше пластината.

— И какво, имам си стар електронен ключ, какво толкова те развълнува? Старецът го изгледа замислено, след което продължи:

— Чувал съм за тези ключове, естествено само слухове. Досега никога и не бях виждал.

— И какво се говори в тези слухове? — заинтересува се Орлов.

— По време на Втората и Третата световна война по цялата територия на Съветския съюз е имало секретни складове, където са се съхранявали военновременните запаси и държавният резерв от стратегически суровини. Такива ключове са имали само висшите офицери от командния ешелон на Червената армия. Това означава от генерал нагоре, тоест маршали, генералисимуси и прочее.

— Какво е станало с тези складове и къде се намират?

— Никой не знае, според някои складовете отдавна са празни и разграбени или унищожени. Според други, в тях има несметни богатства и този, който намери дори един склад, ще живее като цар до края на дните си. Един Бог знае какво има в тези складове.

— Намери ли карта или някакъв знак за къде може да е ключът.

— Не, намерих го, докато претараших един апартамент в Сев. Нямаше нищо друго ценно, освен ключа — излъга Алекс без да му мигне окото. Но това, за което ми разказвате, е било преди повече от 70 години, какво може да има там сега?

— Това вече е добър въпрос. Ако откриеш такъв склад, може да се окажеш притежател на несметно количество — една камара ръждясали бомбирали консерви или планини от злато, сребро, платина уран и Бог знае какво. За доста хора рискът си заслужава и с удоволствие биха ти прегризали гърлото за този ключ.

— Това е доста интересна информация, Яков Абрамович, и Ви благодаря, че я споделихте с мене.

Алекс разглеждаше блестящата повърхност на ключа и мислеше за открилите се възможности. Май щеше да има и друга тема на разговор с Миша, освен за продажбата на броните и оръжието на ГДИ.

Стресна се, когато евреинът го хвана за лакътя и го погледна право в очите.

— Внимавай момче, доста хора биха убили, за да го имат! Дори и аз се изкуших за момент да пристъпя принципите си, а това не бе ми се случвало от години!

Старият евреин изглеждаше наистина развълнуван.

— На времето спаси дъщеря ми от онези отрепки и това е дълг, за който никога няма да мога да ти се отплатя. Затова и те предупреждавам — не казвай на никого за ключа, ако искаш да видиш изгрева на утрешния ден.

Алекс се трогна от загрижеността на стария човек и кимна, че е разбрал.

— Ще внимавам, и внимателно ще обмисля какво да правя с него. А сега е време да тръгвам, нали знаете времето е пари — засмя се Алекс.

— Ех, млади хора, вечно бързате за някъде, а животът си минава покрай вас — поклати тъжно глава старецът.

— И следващия път мини за повече време. Сара иска да те види.

— Непременно, предайте на Сара поздрави от мене, довиждане, Яков Абрамович.

— Довиждане, Алекс, и нека господ да те пази.

Излязоха от лабораторията и старецът го изпрати до входа на канцеларията.

Ръкуваха се за сбогом и се разделиха. На излизане от склада върнаха на Алекс пистолета и ножа. Той стартира трицикъла и отново се включи в градското движение.