Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда (45)

Кавказките планини

Конвоят дойде след четиридесет минути, което им даде време да се посвестят. Джиповете и камионите спряха до блока, формирайки охраняем периметър. Алекс, както и всички останали, се чувстваше смазан и затова не се възпротиви, когато Михаил заповяда на всички от екипа да влязат в каросериите на камионите и да си почиват. За пет минути натовариха оръжията и боеприпасите и потеглиха на път. Конвоят мина Тролейбусния пръстен и продължи да се движи по широкия булевард „Акушински“. От двете страни се редуваха полуразрушени многоетажни блокове и сгради на различни държавни учреждения. Асфалтът, по който караха, бе напукан и с много дупки и машините честно се разклащаха. От време на време се изпречваха гниещите корпуси на различни превозни средства. Големите рейсове и камиони заобикаляха, а по-малките леки коли просто избутваха настрани в канавката. Булевардът минаваше през целия град и им отне време, докато се измъкнат от града. Когато конвоят излизаше от Махачкала, слънцето вече залязваше. Машините увеличиха скоростта, за да използват и малкото останала дневна светлина, изминавайки колкото се може по-голямо разстояние от града и разрушената база на НОД. Никой не се съмняваше, че когато НОД разберат за унищожаването на базата, ще искат отмъщение. Ще жадуват за кръвта на тези, които са посмели да вдигнат ръка срещу братството на НОД. Излязоха от града, от едната страна имаше планина, а от другата — равнина с ерозирала от времето почва и обширни полета тибериумни кристали. Наклонът на пътя постепенно се увеличаваше с приближаването на Кавказките планини. От двете страни хълмовете постепенно прерастваха в хребети, а в далечината се виждаха заснежените планински върхове. Предпланинската равнина постепенно се стесняваше, превръщайки се в малка долина, по която лъкатушеше пътят. Голяма част от някогашното пътното платно го нямаше, а това, което бе останало, ставаше на асфалтов прах под тежките многотонни камиони. С намаляването на слънчевата светлина шофирането ставаше все по-трудно, но не спряха, а продължиха да навъртат километър след километър, отдалечавайки се от опасността. Когато настъпи нощта и падна мрак, Михаил нареди шофьорите да превключват на електромотори и да използват очилата за нощно виждане, но да не спират. Не искаше да рискува някой да ги чуе или забележи, докато пътуват със запалени фарове. Почти в пълна тишина, машините напредваха по стръмния планински път. Завоите следваха един след друг, а пътят беше тесен, с липсваща мантинела. Единственият шум идваше от свистенето на гумите и спирачките. Приличаха на черни призраци, плъзгащи се в тъмната безлунна нощ. Шофьорите караха внимателно по неподдържания и рушащ се път, трябваше да си отварят очите на четири, защото пътят бе разбит и необезопасен. Липсваха и пътните знаци, предупреждаващи за опасни завои и други опасности. Алекс усещаше как цялото тяло го боли от понесените през деня травми. Беше легнал в каросерията на камиона, където бе опънат хамакът, в който спеше. Чувстваше се смазан и изтощен. Тишината го унесе и въпреки болката накрая умората надделя и той заспа неспокоен сън.