Валери Андровски
Изгревът на Червената звезда

Зоната

Тибериумът — врата към рая или ада, въпрос на гледна точка.

д-р Мобиус

22 юни 2039 г. Руините на град Сев. Източноевропейска жълта Зона У-1/С.

Денят беше като всеки друг ден в червената зона. Мастилено сивите облаци плуваха по небето и пречеха на слънчевата светлина да проникне през дебелата облачна покривка, за да освети земята. В далечината се чуваха гръмотевиците от заформящата се йонна буря, а светкавиците осветяваха небето в причудливи пурпурно червени и сини цветове. Слънчевите лъчи, които успяваха да си пробият път през облаците, придаваха странен, пепеляво сив цвят на руините, останали от многомилионния град. Простиращ се на стотици квадратни километри и някога гъсто населен, сега той бе мъртъв, оставен на произвола на природните стихии и милостта на тибериума^[1]. Тибериумът постепенно и с все по-нарастваща скорост поглъщаше големи части от изоставения град. Понастоящем, сред простолюдието, градът бе известен под наименованието Сев.

През лето господно 2039 г. от раждането на Христа голямата част от града вече бе покрит от зелените кристали на тибериума — едно проклятие и същевременно благословия, за вечно гладното за ресурси човечество. В крайните жилищни и промишлени квартали на града тибериумът основно доминираше в панорамата на някога славещия се с красотата си черноморски град. Зеленият кристал се вплиташе по причудлив начин в сградите, които поддаваха на неговия постоянен и неумолим натиск. Тибериумът бавно преобразуваше бетона и желязото на носещите конструкции в още тибериум. Разпространяващ се във всички посоки като раков тумор, зеленият кристал пронизваше като копие етажите и фасадите на 5 и 10-етажните тухлени и панелни блокове, които съставяха основната част на жилищното строителство в крайните квартали. Асфалтът и паветата, използвани някога като пътна настилка за транспортните комуникации, се напукваха или превръщаха в прах под натиска на разрастващите се тибериумни кристали.

Централните райони на града все още не бяха засегнати от тази неземна зелена чума, започнала разпространението си на планетата Земя в далечната 1994 г. В централната част на града, в район Октомврийски^[2], където някога бе разположена градската администрация, някои от обществените сгради бяха относително запазени. На прикачените към разкривените стълбове, ръждясали табелки, макар и с труд, все още се четяха надписите с наименованията на улиците и площадите.

От източната страна се намираше булевард „Нахимов“^[3]. Булевардът стигаше до площад „Калинин“, където се намираше детският парк. Някога забележителен със своите фонтани, цветни градини и катерушки за децата, сега паркът бе оставен на произвола на природните стихии.

Сивкавата светлина, която с мъка успяваше да пробие през скупчените облаци придаваше особен зловещ вид на конгломерата от сгради, заобикалящи парка. Запустели и бавно рушащи се, с олюпена мазилка, те бяха построени основно в стил неосоциализъм.

Сградата на общината, някога помещавала в себе си кметската управа, представляваше гол скелет с паднала фасада и изронени вътрешни стени. На мястото на прозорците зееха празни черни отвори, гледащи като очи към един унищожен свят на границата на апокалипсиса. Единствено скелетът на сграда, направен от дебел железобетон по технологията на пълзящ кофраж, все още се държеше и устояваше на природните стихии.

От другата страна на дългия сто и петдесет, и широк петдесет метра парк се намираше 7-етажната сграда на регионалната управа, заобиколена от по-малки частни кооперации. И те не бяха в по-добро състояние от сградата на кметството. Комплексът от сгради, заобикалящи парка, някога помещаваше в себе си различни държавни и общински учреждения: ВиК, Енергоснабдяване, Централна поща, Общинска банка и др. В противоположния край на парка, срещу булевард „Ленин“, се намираше 4-етажната масивна сграда на Централната градска библиотека. Въпреки че надписът върху фасадата на сградата бе избелял, все още можеха да се прочетат големите златисти букви: „БИБЛИОТЕКА МАКСИМ ГОРКИ“. Сградата имаше правоъгълна форма с масивни колони, поддържащи леко издадена извън фасадата арка на широкия централен вход. Над входа, хоризонтално на земята, имаше два месингови пилона, на които висяха два разкъсани и провиснали парцала, в които с малко повече въображение, човек можеше да разпознае знамената на някогашната свободна Руска федеративна република.

За разлика от другите сгради библиотеката бе построена от здрави гранитни блокове още в първата половина на двадесети век. През 1937 г. тя бе символ на комунизма, стремящ се към просвещение на народа и културен прогрес. Построяването й бе включено в план-графика на 5-годишната програма за регионално развитие или т.нар. петилетка.

В процеса на строежа бяха подобрени редица стахановски рекорди^[4], тъй като крайният срок на откриването бе по случай годишнината от Октомврийската революция — един свят празник за съветската власт. Въпреки над 100-годишната си възраст, библиотеката, благодарение на здравия градеж и качествените материали, използвани при построяването, продължаваше да устоява на капризите на времето и природните стихии. Които ден след ден, месец след месец, година след година, съсипваха и разрушаваха по-новите и модерни сгради, превръщайки ги в купчина развалини и съборетини. Но времето и честите йонни бури взимаха своя дан: мазилката на много места беше паднала, фасадата бе напукана, като някои от пукнатините започваха от самите фундаменти на сградата и стигаха до гредите, поддържащи покрива. През обширните дупки в покрива се виждаха бавно плаващите в мрачното небе облаци.

Търсачът^[5]

 

На третия етаж Александър Орлов седеше на масивен дървен стол с протрита тапицерия и счупени подложки за ръце. Бавно се люлееше в такт с ритъма на песента, която слушаше на портативния плейър. Бе кръстосал крака върху дългата масивна дъбова маса. Масата бе с олющен лак, на места бе изгнила и единият й крак бе разхлабен. Останалата мебелировка в библиотеката бе изгнила или се разпадаше под действието на природните влияния в червената зона. И все пак намирането на относително запазени мебели, като тези в малката прашна стая, си бе направо чист късмет — прецени Орлов. Не бе в особено добро настроение и имаше защо. За пореден път бе претърсил библиотеката, но съдбата отново се бе подиграла с него. И то в момент, когато си мислеше, че е изтеглил шестицата от тотото. Но какво да се прави — помисли си философски Алекс, — съдбата като всяка жена си беше малко кучка. Когато по-рано през деня случайно откри скритата стая, си помисли, че най-после е открил прословутата „секретната секция“. Такъв отдел според слуховете, битуващи сред търсачите, имаше във всяка съветска библиотека. Според същите непроверени източници, там се съхраняваха разсекретени държавни документи с ограничен достъп, произведения на изкуството и по-ценните художествени творби. Все неща, ценени от колекционерите и аристокрацията на жълтите зони.

Но почти веднага надеждата му за бързо забогатяване бе попарена. Свитъците и картините се разпадаха при първия повей на вятъра, а книгите бяха изгнили и се разпадаха на парчета. Знаеше, че няма никакъв смисъл от това, да се ядосва напразно, такъв му бил късметът, но все пак му беше криво. Затова и се опитваше да се отпусне и релаксира с малко музика. Самият той бе среден на ръст — 1,80 м, със стегнато жилесто тяло без грам мазнини; късо подстриганата му гарваново черна коса бе почнала да побелява в областта на слепоочията. Мургавата кожа и тъмната пигментация бяха в резултат на ултравиолетовите лъчи на слънцето, на което бе изложен по време на дългите рейдове под открито небе. Ултравиолетовите лъчи бяха сериозен проблем, който можеше да доведе до дехидратиране, напукване или дори рак на кожата, както и до други неприятни последствия. Затова всеки, който си опитваше късмета в червената зона или изобщо имаше работа под открито небе, носеше със себе си в комплекта за оцеляване — слънцезащитни кремове с най-висок фактор, свето филтърни очила, както и защитна лицева маска. Често професията или класата на човек можеше да се определи по цвета на кожата му. Тъмният цвят беше свързан с пребиваване на открито и обикновено се асоциираше с тежък физически труд. Докато белият или по-светлият цвят — с някакъв тип бюрократична или интелектуална работа, и съответно с по-висок статус в обществото. Светлите сиво-зелени очи на Орлов рязко контрастираха на фона на мургавата кожа. Белегът, който минаваше от дясното слепоочие надолу през бузата му до брадичката, определено не го загрозяваше в очите на повечето жени, а по-скоро му придаваше решителен и суров вид. Самият белег беше спомен от една успешна схватка, защото Алекс спаси живота си, въпреки че се прости с всичките трофеи, които бе събрал по време на рейда в червената зона. Нещо, с което по-голямата част от мародерите, които го бяха нападнали, не можеха да се похвалят. Телата им останаха да лежат сред руините, където го бяха причаквали. Те се простиха с живота си, а той с плячката. От негова гледна точка това беше справедлива размяна, но оттогава бяха минали доста години.

Тогава още беше млад и зелен. За своите 29 години беше натрупал достатъчно житейски опит и минаваше за един от най-старите и опитни търсачи или хрътки, скитници, бродяги и т.н., както ги наричаха обикновените хора. Минаваше за ветеран в тези среди и често пъти по-младите идваха при него за съвет. Имаше репутацията на човек, който поеме ли поръчка, я изпълнява до край. От известно време насам не беше получавал сериозна поръчка и това го принуди да излезе на свободно търсене или на лов, както се шегуваха търсачите помежду си. Никога не знаеше какво интересно можеше да намери сред руините и затова беше екипиран възможно най-леко, за да може, в случай че плячката се окаже по-тежка или обемна, да може да я носи.

Екипировката му беше стандартна за повечето търсачи — само най-необходимото. Беше облечен най-отгоре с наметка, която някога му беше излязла скъпичко. Навремето я беше намерил в един разрушен склад с няколко армейски комплекта за противохимична защита и от тях бе запазил един за себе си. Комплектите бяха доста стари, но отлично запазени — от здрава гумирана материя, предпазващи както от БОВ (бойни отровни вещества), така и от биологични опасности. Самият комплект представляваше плащ с качулка, ремъци и закопчалки за ръцете и краката, които позволяваха комплектът да се пристегне около тялото, оформяйки защитен костюм. Към него беше пришит и джоб за компактен противогаз или газова маска. Беше платил на един шивач 300 кредита, за да преработи костюма, една баснословно висока цена, но и шивачът беше свършил чудесна работа. Материалите, които бе използвал майсторът, за да подплатил плаща, бяха от най-високо качество. Един слой топло отразяваща материя, която маскираше излъчваната топлина от тялото, нещо особено важно, ако човек си има работа с някой, който има топловизор. Освен това подплатата имаше и дебел слой вата от здрави изкуствени влакна с двойна функция: от една страна, добре пазеха топло и меко, а от друга страна, даваха и известна защита от осколките и от някои видове леки огнестрелни оръжия на голяма дистанция. От външната страна костюмът беше промазан със специално вещество, за което гилдията на майсторите даваше гаранция, че предпазва в някаква степен от излъчването на тибериума. Шивачът неслучайно минаваше за един от най-скъпо платените в бранша, но и един от най-добрите в работата си. Под плащ палатката носеше лек и удобен комбинезон с множество джобове, стегнат и плътно прилепнал към тялото. В същото време комбинезонът не пречеше на движенията и мобилността на Алекс. По джобовете, възможно по-удобно и равномерно, бе разпределено цялото му снаряжение. Към лявата ръка бе пристегнат многофункционален GPS (глобална позиционираща система) с вграден часовник, канал за връзка с холонета и слотове за мемо карти на необходимата територия. На гърдите, в левия горен джоб, бе намерил мястото си гайгеров брояч, отчитащ радиацията, излъчвана от тибериума. На ремък през врата му висеше малък бинокъл Nikon 2000. Като 2000 показваше каква е оптималната дистанция за наблюдение с вградения цифров увеличител и памет, позволяващи в реално време на дисплея на самия бинокъл да се разглежда и увеличава направена снимка, както и да се прехвърлят на цифров носител направените снимки. Оптиката му беше с червени противоблясъчни лещи, и електронна фиксация. А паметта му позволяваше да се правят филмчета и клипове в зависимост от избора на качество и разделителна способност, с продължителност до няколко часа и повече, ако се сложеше допълнителна карта в инфослотовете. Самият бинокъл беше полувоенна модификация, камуфлиран, поочукан и одраскан по ръбовете, но затова пък изрядно работещ.

За съжаление Алекс, бинокълът нямаше вграден топловизор или поне инфрачервена визия. Но той и така беше доволен от трофея си. Особено като се има предвид това, че го беше намерил, докато претърсваше трупа на един мародер, направил глупостта да опита да го ограби. Мародерът беше останал да лежи на напукания бетон с дупка в главата. На гърба си носеше плоска туристическа раница, подобна на тези, които използваха милициите на НОД^[6] — здрава и лека, с множество външни джобове и вътрешни прегради за различните предмети. Преградите можеха и да се махат, за да поберат един или повече по-големи предмета. Самата раница можеше да увеличава обема си, като се разкопчаят няколко ципа. Коланите с подплънки на раменете и в областта на кръста позволяваха тежестта да се разпределя равномерно по цялото тяло, което улесняваше носенето на раницата и багажа в нея. Орлов носеше само най-необходимото в нея: храна, основно концентрати, разтварящи се във вода протеинови блокчета и дестилирана вода, знаеше, че всеки килограм, всеки грам бе от значение. Ботушите също бяха от значение и не се беше поскъпил. При първа възможност си беше купил първокласни йогег от естествена кожа, с полимерни подплънки и камери, пълни с амортизиращ гел в подметките. И ботушите бяха преработени: имаха стоманени бомбета, което позволяваше при ръкопашен бой да раздава здрави ритници. Освен това предпазваха от нараняване пръстите и ходилата, особено когато си проправяше път сред срутените сгради, бетоните блокове и улиците, задръстени с останки от МПС-та. Ценеше всяка част от тялото си и според възможностите си, го предпазваше. Затова носеше и леки спортни налакътници и наколенки, все пак често му се налагаше и да пълзи по мазета и кьошета. В долния десен джоб на комбинезона на равнището на кръста бе пристегната аптечка за първа помощ с всичко необходимо в нея: бинтове, антисептици антибиотици, дезинфекциращи кремове, стимуланти, детоксини и антидотове.

До аптечката беше и кобурът с излъскания от употреба, но верен офицерски ТТ-43. За доста хора, падащи си по лъскавите и заплашителни оръжия, това беше антикварен пистолет. Алекс го ценеше за неговата надеждност и здравина, освен това кобурът му се прикачваше за дръжката като приклад, което го правеше удобен за стрелба на по-далечни дистанции — между 50 и 150 метра. Пълнителите побираха по 20 шахматно разположени патрона, доста революционен дизайн за времето си. Два от пълнителите бяха вградени в гнезда в самия кобур. Тази модификация на кобура направи един познат на Алекс срещу разумна сума, разбира се. Третият пълнител беше в самия пистолет. Кобурът беше прикачен към колана на комбинезона със специален щифт, също вид ноу-хау, което позволяваше едновременно с изваждането на пистолета кобурът да бъде откачен от колана и прикачен във вид на приклад към пистолета. Единствената модификация, която беше направена по самия пистолет, беше вграждането на компактен и лек лазерен целеуказател Zafir „Hit Point 7“. По дулото на пистолета, както и преработката на ударноспусковия механизъм на пистолета, позволяваща да се води не само единичен, но и напълно автоматичен режим на стрелба. И двете подобрения бяха незаменими за близък бой и не един или два пъти бяха спасявали живота на Алекс. Често, когато трябваше да се отбранява от мародерите или от някои мутирали гадости, породени от мутагенното влияние на тибериума, автоматичната стрелба му осигуряваше предимство пред враговете, което и до момента го държеше жив и здрав. Повечето търсачи и основната част от мародерите и разбойниците от големия път и т.нар. мутри предпочитаха нещо по-голямо и по-мощно за респект на потенциалните жертви. Дали ще е рязана двуцевка или надцевка, самозарядна карабина или ППШ-69, а в някои случаи дори АК-47 и по-рядко G-3 и M-16. Всичко опираше до възможностите, статуса и големината на бандата на джентълмените на късмета, както самите те обичаха да се наричат. Въпреки че в постъпките им нямаше нищо джентълменско, тъй като се препитаваха основно с отвличания, мародерства, убийства и грабежи. Но основната мишена на повечето бандити в района, особено на мародерите, бяха търсачите. В които те виждаха нежелана конкуренция, що се отнася до сдобиването с полезни предмети от бита: артефакти, дрънкулки или стоки, т.е. всичко, което можеше да донесе някой друг пробит кредит и можеше да се намери в руините на някога многомилионните мегаполиси. Желана плячка бяха тези търсачи, които се връщаха от рейдовете из развалините с нещо ценно: дали ще е холовизор, микровълнова печка, настолен компютър, лаптоп, злато и скъпоценности, картини или други произведения на изкуството. За всичко това имаше пазар в тази ера на упадък и деградация. В жълтите зони, когато промишленото производство все повече спадаше поради липсата на ресурси и материали, както и поради постоянните войни, за всичко си имаше продавачи и купувачи.

Търсене и предлагане. Докато по-бедните търсеха основно храна, чиста вода и битови стоки, както и бяла и черна техника на възможно най-ниски цени. Защото това, което се произвеждаше в сините зони с високо технологичните производства, не беше по джоба на всеки. По-богатите, чийто социален статус и финансови възможности им позволяваха да не мислят какво ще сложат на масата на следващия ден или как ще го сготвят, ако нямат печка, се интересуваха от по-възвишени неща — от духовни блага като картини, скулптури и други произведения на изкуството. За този тип стоки нишата беше значително по-малка, но затова пък и самите предмети струваха значително повече, стига човек да има връзките и познанствата да намери подходящия посредник и купувач. Орлов минаваше за един от елита на търсачите и обикновено се ориентираше към втората група клиенти — богаташите. Обикновено в този случай товарът бе значително по-лек: картини, вази, произведения на изкуството и т.н. Това бе за предпочитане, отколкото да мъкне печки, хладилници и телевизори. Въпреки че когато намереше някакъв стойностен предмет или техника не се гнусеше от черна работа, за да заработи кредити. Все пак работеше за себе си и за насъщния си. Търсачите с голяма гордост и придирчивост не се задържаха много в занаята, а и той добре помнеше, че като млад беше почнал с продажбата на такива зле платени товари като домашна посуда: чинии, тенджери, ножове, вилици — всичко, което може да се продаде. Както се казва: „Когато човек е гладен и ножът е опрял до кокала, няма право да е особено придирчив“. Неслучайно имаше народната мъдрост: „Всеки се простира според чергата си“.

— По дяволите, бурята май идва насам, — промърмори под нос Алекс, заслушвайки се в приближаващите се гръмове. — Май е време е да се спускам, а всичко вървеше така добре…

Дълбокият рейд

Един ден по-рано

Влезе през северозападния район. Предпочиташе да минава оттам, защото знаеше един малко известен път през тибериумните полета — път, по който малко хора смееха да минават, защото бе неподходящ за по-големи групи от хора или машини. Остави трициклета и го замаскира в една изоставена плевня, след което продължи пеша. Претърси няколко що-годе запазени сгради в Нахимовския район, които си бе набелязал още преди да тръгне в рейд към Сев. GPS-ът позволяваше да вижда картина в реално време (беше се абонирал за тази услуга, която се предлагаше от спътниковата комуникационна и навигационна фирма „Global Window“) на дисплея от течен кристал, върху който бе изобразена картата. Картината се обновяваше непрекъснато, като от време на време показваше навигационните маркери, през които минаваше, и премигваше предупредително, ако се приближеше в опасна близост до някой голям конгломерат от тибериумни кристали. Самите сгради се оказаха пълно разочарование „… Времето, мародерите, както и безумният огън на войната си бяха казали думата“. Навсякъде по етажите и апартаментите личеше опустошение: мебелите, предметите и всичко, което бе имало що-годе някаква стойност, бе унищожено. Беше изходил, изпълзял и излазил всичките сгради от мазето до тавана и не беше намерил нищо ценно. Освен няколко дрънкулки, ръчни електронни часовници, един запазен комплект за бръснене (още в оригиналната си кутия), няколко парфюма и най-ценното — две бутилки водка „Столичная“ отпреди войната. За тях можеше да вземе добри пари, но съвестта го гризеше да се раздели с тях… Би предпочел да им намери по-добро приложение, с което неговият стомах и неговото второ аз бяха съгласни. Отдавна не беше пил качествен алкохол, не бълвочите и самогоните, които се правеха от остатъците в хидропонните ферми… За нещо, произведено в синята зона, не можеше и да си мечтае. Не му беше по джоба — „Джак Даниелс“ или „Джони Уокър“ — това бяха неосъществими мечти. Така че двете бутилки водка мислеше да остави за себе си — едната да опита в най-скоро време, а другата да остави за специален случай или като подарък, или подкуп. Все пак етикетът на едната бе напълно запазен — нея щеше да запази, а с другата щеше да сгрее старите си кокали. След като изтараши сградите, които беше набелязал, бе изправен пред избора да продължи или да се върне. Реши да продължи този път без никакъв конкретен план.

По принцип не обичаше да се носи по течението, но ставаше късно и след като взе това решение, се приюти в една порутена къщичка. Навярно жп кантон от някога преди войната. За това можеше да се съди по ръждясалите релси, които минаваха отвън, на път за никъде. Пренощува, използвайки раницата за възглавница, а наметалото от костюма за X3 едновременно за дюшек и завивка. Известно време не можеше да заспи, не че се страхуваше в мъртвия град — нямаше кой знае какви опасности, освен един друг човек. „Човек за човека е вълк“ — това бе горчивата истина.

Известно време наблюдаваше небето, докато тъмните облаци бавно минаваха над главата му, а в малките процепи между тях се показваше някоя бледа звезда. Знаеше какво го безпокои, но просто не искаше да си признае спомените, спомените за детството, прекарано в този град. Спомените за майка му и баща му, за дядо му и покойната баба, за училището, за един безметежен живот — живот като от сън, който все едно никога не го е имало, а настоящето е несъществуващ кошмар. В кошмара на границата между съня и реалността осъзна, че всичко това му липсва, но и че този живот никога повече няма да се върне. Така унесен, заспа мъртвешки сън. На другия ден, след като се събуди рано сутринта, направи набързо една гимнастика, за да се сгрее и да раздвижи мускулите и сухожилията си. Целта на цялото занятие беше да е максимално гъвкав и ловък — от това можеше да зависи животът му, докато си проправяше път между развалините. Сготви, доколкото можеше да се нарече готвене разтварянето на пилешка супа^[7] от концентрат във вода и хапна една самоподгряваща се консерва свинско^[8] с вграден в дъното нагревател. Същите консерви беше купил на едро по 3 кредита, въпреки че на дребно вървяха по 5 кредита. Имаше късмета да познава един спекулант, на когото беше правил някоя и друга услуга и от него винаги купуваше храна за походите си. Като знак на благодарност му даваше някоя друга дрънкулка, от която можеше да се лиши.

 

По принцип храната от помощите се предоставяше на местните власти, за да я разпределят и раздадат между хората в зависимост от нуждите, но това никога не ставаше така. Правителството взимаше лъвския пай от помощите и ги препродаваше, или запазваше за лична употреба, като раздаваха една малка част от храната безплатно. Колкото да замажат очите на хуманитарните организации. Последния път, като раздаваха безплатна храна, настъпи истински погром — хората се биеха помежду си за пакетите с припаси и се наложи да вкарат в действие специалните полицейски части за борба с масовите безредици. Прословутите черни качулки или ескадроните на смъртта, личната гвардия на Ел Президенте или на Диктатора, както беше известен сред народа. В момента, в който тълпата видя жандармеристите, всички се втурнаха да бягат и настъпи тотална суматоха. Всеки знаеше, че черните качулки изпълняват мокрите поръчки на диктатора, затова побягнаха, за да си спасяват живота. Това, което спаси мнозинството от хората, или поне тази част от тях, които не бяха стъпкани от тълпата, беше наличието на холокамери и журналисти от независимите телевизии от сините зони. Новинарски канали като Global News Net, NNS, CBS, които с настървение снимаха и коментираха, докато излъчваха репортажите си по спътниковата мрежа. Алекс си спомняше добре репортажите за стотиците окъсани, мръсни и облечени в дрипи хора, стъпкани до смърт. Както и хилядите ранени, докарани до истерия. След този случай благотворителното раздаване на храна ставаше със засилено полицейско присъствие и намалено медийно присъствие. Консервите обаче наистина си заслужаваха — бяха много по-качествени от храната, която можеха да си позволят повечето жители на жълтите зони. Алекс с удоволствие изгреба и най-малките късчета месо, които бяха останали на дъното, млясна доволно и си избърса устата с ръкава на комбинезона. След което допи пилешката супа и се приготви за тръгване. Преметна раницата през рамо, закопча ремъците и токите, наметна наметалото, след което приклекна и подскочи няколко пъти, като се вслушваше внимателно. След като се увери, че нищо от снаряжението му не дрънчи се усмихна доволно^[9]. След това извади своя ТТ-43, извади пълнителя, провери патроните, вкара пълнителя обратно в пистолета. Издърпа затвора назад и го пусна, вкарвайки патрон в цевта, за да го зареди. За момент се замисли и за по-безопасно премести лостчето на предпазителя на автоматична стрелба. Прецени, че при огневи контакт с недоброжелател или банда е по-добре да открие масиран огън. Често пъти това му бе позволявало да предотврати някой ексцес още в зараждането му, карайки, противниковата страна да подвие опашка и да си потърси по-лесна и не толкова зъбата плячка. Наистина на автоматична стрелба винаги имаше преразход на патрони, за които го болеше сърцето, все пак и тях купуваше на черно^[10]. Бяха поръчкови, по кредит парчето, 9-мм. Пара-Люгер, с усилен заряд и молиб-тефлонов бронебоен куршум, способен да пробие дори бронежилетки III клас от близка дистанция.

Повечето отрепки, с които си имаше работа, нямаха такива екстри като бронежилетки, и затова използваше експлозивните патрони дум-дум hight power на фирмата Colt. Или тези с кух връх на Burnet, които при контакт с жертвата ставаха с размер на монета от 1 кредит и оставяха след себе си изходна рана с големина на юмрук. Обикновено Орлов зареждаше в пълнителя по един бронебоен, един дум-дум и един с кух връх. По този начин гарантираше най-голяма ефективност при автоматичния откос. След като нагласи пистолета на автоматична стрелба, провери и лазерния мерник, като закри с длан лазера, за да не позволи лъчът да се забележи. По принцип червеният лъч се виждаше добре до 200 м, и беше чудесен целеуказател. Но потенциалната жертва също можеше да проследи лъча до източника. Затова този режим на работа на лазера се предпочиташе при близък бой, където благодарение на него можеше да се улучи всяка част от тялото на противника без особени трудности. При втория режим на работа лъчът бе невидим, а се забелязваше само една червена точка, чиято големина можеше да се регулира. Алекс провери и двата режима на работа на лазера, след което доволно кимна, приближи се към прозореца на кантона. От прозореца бе останала само рамката и няколко малки парчета стъкло. Спря за момент. Застана в сянка и погледна към руините от другата страна на жп линията, вгледа се внимателно, за да установи дали има знаци за чуждо присъствие. Като едновременно и се ослушваше за тревожни звуци. Не се чуваше нищо, освен лекото свистене на вятъра.

След като се убеди, че няма непосредствена опасност, се вслуша в сетива си, на които най-много се доверяваше. Често пъти това бе спасявало живота му. Прехвърли се през рамката на прозореца и стъпи на улицата, зарита със строителни отпадъци и отломки. Районът, в който се намираше, преди войната беше индустриален и в него рядко се вясваше който и да е, а още по-малко мародери. Просто нямаше какво да се плячкосва или ограбва. Движейки се по улицата, на няколко пъти му се наложи да заобикаля купища, образувани от срутени сгради. Това го принуждаваше да влиза в индустриалните корпуси, в които ръждясваха стругове, подемни кранове, а тук-там, като захвърлени играчки стояха мотокари, електрокари и други съоръжения с непонятни функции — признак за някогашната дейност в това призрачно място. На няколко пъти му се наложи да прибегне до GPS-а, за да определи точната позиция. Сред монотонния пейзаж на разрушение човек лесно можеше да изгуби чувство за ориентация. Негова цел бяха доковете. Не че се надяваше да намери нещо ценно там, просто бяха по пътя му. Когато след няколко часа стигна до доковете, вече беше прилично уморен. Затова седна да почине в каросерията на един ръждясал камион. Панорамата, която се откриваше пред него, беше до голяма степен тъжна и потискаща — докъдето погледът му стигаше, се виждаха остатъците от кранове, пристани и други пристанищни съоръжения. Някога пристанището на град Сев беше едно от най-големите на Черно море. Като малък дори беше мечтал да стане моряк, да пътешества и посещава чужди страни. А сега от тези мечти бе останала само грубата реалност на гледката, която се откриваше пред очите му. Замислено догриза сухара с намазан върху него гъши пастет, изтупа се и стана. Посегна пак към раницата и тръгна към доковете. Преди няколко години беше забелязал известни промени върху спътниковата карта на града. В района на доковете част от съоръженията се бяха срутили и под тяхната тежест се беше срутил и част от пристана. Още преди години си бе поиграл известно време на домашния си компютър, наслагвайки една върху друга сателитните снимки, заснети при различни ъгли от навигационните сателити, и така бе направил триизмерна карта. Още първия поход, който беше направил, с цел да потвърди догадките си, му беше донесъл успех. Срутените пристанищни съоръжения, и високият няколко метра кей бяха образували насип с неправилна форма. Той се състоеше от стърчащи изкривени железа и късове бетон. Насипът плавно се спускаше към морското дъно и в началото беше трудно проходим. Но за два-три рейда Алекс успя да си проправи пътечка, като разчисти някои места и засипа по-големите дупки. Това му позволяваше да минава по насипа, без да се страхува, че ще си строши врата или някоя друга част от тялото. По този начин маршрутът, който си беше съставил при набезите в града, бе един от най-безопасните до момента — не бе забелязал някой друг да го използва. След като слезе на песъчливото морско дъно, осяно тук-там с миди и черупки от ракообразни, се запъти към противоположния бряг. Пясъкът пречеше на придвижването, но Алекс беше влязъл в ритъм и се стараеше да не обръща внимание. Съсредоточи погледа си върху панорамата и предполагаемите опасности. Откакто морето се беше отдръпнало на много километри от някогашната брегова линия, преобладаващ пейзаж бяха полуизгнилите скелети на няколкото морски кораби, а не морската синева. Имаше дори един 300000-тонен танкер с проядения от ръжда корпус, и нос, който все и още можеше да се прочете надписа на „Сев…пол“. От лявата страна на Алекс имаше наклонен на една страна лайнер, с разпорен корем, върху чийто надстройки все още имаше следи от някогашните боеве. Въпреки че йонните бури и ураганите бяха взели своя дан, преди известно време, Алекс бе намерил няколко ценни вещи във вътрешните каюти на лайнера. Няколко флотски стенни часовника, барометър, дори няколко маслени картини, за които бе взел не лоши пари от един антиквар във втория пръстен на столицата. Оттогава беше претарашвал лайнера още няколко пъти, но не бе намирал нищо ценно. Всичко останало се бе съсипало под влияние на променливия климат. Това, че морето се беше отдръпнало от сушата, бе позволило на тибериума да се разраства и по дъното на залива вече имаше няколко малки петна тибериум. В по-далечно бъдеще тибериумът можеше и да представлява опасност. Освен лайнера и гигантския танкер имаше няколко по-малки кораба, които не представляваха интерес. Алекс ги бе проверил вече. Освен това имаше и няколко баржи, разхвърляни по дъното на залива, една, от които бе и целта на неговото пътуване. Баржата беше потънала доста сполучливо, завързана за кея. Предната й част бе затънала в морската тиня, а задната се издигаше почти до равнището на кея. Това я превръщаше в нещо като аналог на сипея при доковете, от другата страна на залива. Въпреки че беше изморен, Алекс бе в добро настроение. Бе минал по-голямата част от пътя по дъното на залива и се приближи към двете по-малки заливчета — корабния и южния, където се намираше затъналата баржа. Оттам до центъра на града бе един хвърлей разстояние през развалините на морската гара по улица „Ленинска“, която беше що-годе проходима, и после по малките улички към центъра. Видя къс скала, стърчащ от пясъка, и реши, че няма да е зле да почине малко, не повече от пет минути, беше влязъл в ритъм и не искаше да се отпуска.

Откачи манерката от колана и отпи няколко глътки вода, след което я затвори и върна на мястото, реши, че няма да е зле да свърши и нещо полезно — извади бинокъла от калъфа, който висеше на врата му, след което се захвана с настройките. Избра сканиращ режим от менюто, след което се зае внимателно да оглежда брега. В сканиращ режим бинокълът улавяше всяко движение или предмет, който се различаваше от основната цветова гама. Всяко движение или цвят, несъответстващ на околната обстановка, където преобладаваха оттенъците на сивото и кафявото, щеше да се маркира на електронния дисплей като евентуална цел. След като огледа внимателно брега и не забеляза нищо, Алекс все пак реши да включи и режима за откриване на излъчване. Неговият бинокъл, както и повечето модерни бинокли имаше вграден пазарен далекомер, който едновременно излъчваше и приемаше пазарен лъч за определяне на дистанцията до целта.

Бинокълът бе полувоенен и затова далекомерът имаше и втора функция — засичаше и пеленговаше лъчите на другите бинокли. Ако някой наблюдаваше Алекс в момента и използваше лазерния далекомер на бинокъла си, за да определи дистанцията, той щеше да получи не само предупреждение, но и пеленга на целта, която го облъчва. В този режим бинокълът засичаше и отблясъците от отразената слънчева светлина, ако евентуалният враг нямаше противоотблясъчни филтри на своята оптика — прицел или бинокъл.

Алекс се убеди, че никой не го наблюдава, стана и продължи към брега. След един час наближи шлепа. Докато вървеше, разтегна капака на кобура и погали леко дръжката на ТТ-то. Този жест винаги го успокояваше. Стигна до разрушения кей на морската гара, като държеше пистолета в дясната си ръка и хвърляше поглед към лявата, на която беше GPS-а. Спря се. Освен че преглеждаше маршрута, по който щеше да се придвижва, чакаше да получи резултата от електронното сравнение на новите снимки с по-старите — искаше да определи дали нещо в заобикалящата среда се е променило; често пъти и най-малките детайли бяха жизненоважни. Екранът примигна и програмата изписа, че ландшафтът на терена съвпада на 98,3% с този, заснет последния път, когато Алекс бе идвал. Това го успокои. Невинаги снимките можеха да съвпаднат на 100%, защото някои стари сгради се срутваха, образуваха се нови задръствания или проходи. Но резултатът, който получи, показваше, че няма някакви драстични изменения.

След като пое бързо няколко пъти въздух, отново тръгна. Движеше се бързо и гъвкаво, въпреки дупките и траповете, които непрекъснато му се изпречваха — ето къде тренираните му мускули и липсата и на грам мазнина си казваха думата, въпреки дупките и траповете, които непрекъснато му се изпречваха. Алекс не забавяше крачка и не губеше ритъм — придвижваше се като сянка между разрушените сгради, падналите фасади и въргалящите се по земята стълбове от улично осветление и градски транспорт. Тъкмо прескачаше един тролейбусен стълб, когато нещо го накара спре и да се огледа.

Канибалите

Някаква миризма се носеше във въздуха и той знаеше, че обонянието му не го лъжеше. Миришеше на пърлено месо — тази миризма имаше специфичен мирис, който караше устата на човек да се изпълни със слюнка и едновременно да му се повдигне. Алекс се ослуша и след като не чу нищо, се остави на обонянието да го води.

Осъзнаваше, че постъпва глупаво и това нямаше да го доведе до нищо добро, но любопитството му надделя. Това бе черта от характера, която много пъти бе проклинал заради кашите, в които бе попадал заради нея. Неслучайно имаше народна мъдрост: „Любопитството уби котката“. Но това нямаше да го спре — познаваше се прекалено добре. Започна да се промъква тихо напред, като се ориентираше по миризмата и спираше на всеки 5–10 метра, за да се ослуша. Бе стиснал здраво с дясната си ръка ТТ-43, а с дланта на лявата поддържаше ръкохватката отдолу. Двоумеше се дали да не включи лазерния мерник и на какъв режим, но за момента реши да изчака. Докато се промъкваше между това, което бе останало от различните МПС-та — рейсове, леки коли и камиони, забеляза леките оранжеви отблясъци, които идваха от една сграда на 50 метра от него. Веднага приклекна и започна да се оглежда на всички посоки. Не забеляза нищо и се подвоуми дали да продължи. Направо си миришеше на проблеми и очакваше всеки момент ситуацията да се измени от кофти в лайняна.

Прецени, че най-добре може да види какво става в сградата срещу него, ако влезе в панелката зад него и реши да се качи на един от горните етажи, за да наблюдава по-добре, а и при едни огневи контакт това даваше предимство. Стигна до 3-ия етаж, но оттам нямаше видимост — това го принуди да се качи на петия — последен етаж. Междувременно докато се промъкваше по етажите, хвърляше по един поглед за нещо ценно, но навсякъде апартаментите го посрещаха с избушени врати, прогнили мебели и изпотрошени стъкла на прозорците. На петия етаж намери една квартира с пропаднал таван, но с добра гледка към сградата срещу него. Позицията беше добра за наблюдение и за бой, но за отстъпление нещата изглеждаха кофти. Перспективата да му отрежат пътя за бягство определено не радваше Алекс, но беше стигнал прекалено далече, за да се връща. Приближи се, клекна до прозореца и леко надзърна. Сградата срещу него, която имаше квадратна форма с вътрешен двор, в по-голямата си част се беше срутила, оформяйки нещо като амфитеатър, външните стени, на който стърчаха до втория етаж. На дъното на амфитеатъра бе и обектът на неговото любопитство. Три фигури, облечени в дрипи, се суетяха около огън, в който хвърляха остатъци от дървени мебели. Едната от фигурите ръмжеше нещо на другите две, докато чупеше остатъците от мебелировката на по-дребни парчета. Алекс хвърли оценяваш поглед и след като прецени, че няма опасност да го засекат, остави пистолета до себе си на едно прогнило нощно шкафче и извади бинокъла си. Включи го и се опита да разгледа по-внимателно какво ставаше долу. В първия момент не осъзна какво точно вижда — имаше набучено на шиш месо, което една от дрипавите фигури въртеше. Алекс определено се изненада — котки или кучета по принцип почти не бяха останали, освен като играчки и домашни любимци на богаташите. Прасета имаше, но те се отглеждаха в свинеферми, а свинеферми на такава дистанция, от която и да е държавна свинеферма в Източна Крайна просто бе нереално да има. Докато гледаше месото, което се въртеше на шиша, и долавяше отвратително сладникавата миризма, която се носеше наоколо и изпълваше въздуха, внезапно му прилоша.

В първия момент му се прииска да повърне всичко, което бе ял през целия ден от закуската до обяда — едвам сдържа конвулсиите на повръщането. След което го налегна чувство на отвращение, примесено със страх и омраза. Канибали! Месото, което се печеше, бе човешко. Беше чувал за канибалите, но обикновено това бяха мутанти, докато тези пред него бяха хора, доколкото можеше да съди по вида им. Миг по-късно омразата беше надделяла в него — на мястото на къса месо можеше да се окаже и той, при миг невнимание, или някой негов познат, или приятел. Разгледа купчината дрипи отстрани на огъня и видя, че това са окървавени дрехи. Огледа още веднъж картината на това, което се откриваше пред очите му, след което пъхна ръка под наметалото си и от един страничен джоб на комбинезона си извади продълговат цилиндър с дължина от 20 см. За тази джаджа можеше да си изпроси арест или направо разстрел за отрицателно време. Без да има съд и присъда, в някой от големите градове, затова много внимаваше, като я носеше. Огнестрелното оръжие също бе забранено, но полицията си затваряше очите. Ако си плащаш и не им се мяркаш пред очите, поне така бе в четвъртия и третия пръстен на столицата. Във втория, и най-вече в първия пръстен, щяха да ти теглят куршума като опасен престъпник или терорист. Въпреки че големите апаши и бандюги спокойно можеха да се разхождат в четвъртия пръстен, демонстрирайки открито оръжие като един вид статус и обществено положение. Но за неговата джаджа, която всъщност бе заглушител за пистолет, стреляха на месо. Беше го купил от една нелегална оръжейна работилница и се изръси доста за него — 700 кредита, но си заслужаваше кредитите. Особено при ситуация като сегашната, нави заглушителя на ТТ-43, след което премести лоста на единичен. Замисли се за момент и откачи от колана кобура, монтира го като приклад и избра режима на подцевния лазер да е червена точка. Направи бързо три вдишвания и издишвания, насочи пистолета към първата си мишена. Червената точка проблесна за момент на главата на човека и миг по-късно черепът му се пръсна, заливайки двамата му съседи с кръв и мозък. Алекс бързо премести мерника върху главата на втората отрепка и пак натисна спусъка. Отново се разлетяха парчета кости и мозък.

Докато се прицелваше в третата фигура, последния оцелял людоед се хвърли настрана и вдигна заплашително метално копие, направено от ръждива арматура с дебелината на палец. Канибалът диво се оглеждаше във всички посоки, защото не можеше да определи откъде идва опасността. Орлов натисна бързо три пъти спусъка, псувайки мръсно, защото не можеше да се прицели добре в движещата се фигура. Първият куршум пропусна, вторият извади искри при удара в асфалта — до крака на канибала и чак третият го улучи в гърдите, завъртя го и фигурата рухна в огъня. За момент Алекс се зачуди дали да не пусне един контролен в главата на канибала, но съобрази, че няма смисъл — никой не би устоял на болката от това, да се пече жив на бавен огън. А около огнището нямаше никакво движение. След като остави до себе си пистолета, Алекс отново вдигна бинокъла и сканира терена. Почака още половин — три четвърти час и реши, че е достатъчно безопасно да провери резултата от работата си.

Не беше много умно от негова страна да го прави, но имаше нещо, което го привличаше, и това бе плячката. Щом човекоядците убиваха хора, значи прибираха и вещите им, а сред тези вещи може да има и някои ценни неща. С тази мисъл се спусна надолу по стълбището, излезе на улицата, още веднъж се огледа и притича към входа на срещуположната сграда. Влезе вътре, като се стараеше да се движи възможно най-безшумно и плавно, движеше дулото на пистолета от ляво на дясно, огледа се и не забеляза нищо подозрително. Приближи се към огъня — трите трупа не бяха мръднали и на сантиметър. Огънят бе позагаснал заради трупа, който бе паднал в него, но все още имаше достатъчно светлина. Алекс бързо претърси труповете и с разочарование установи, че в тях нямаше нищо интересно. Приближи се към кървавата купчина дрехи, намери раница и започна да разглежда съдържанието й — манерка, разпечатка на карта, електронен компас, доста евтин при това, произведен в източните жълти зони. Полупразен комплект за бърза помощ, раздрънкан гайгер и самострел с няколко стрели. Нищо чудно, че бедният човек бе свършил като храна на човекоядците. С толкова бедно снаряжение си беше чисто самоубийство да тръгнеш в поход — човек трябва да е луд или самоубиец, за да го направи.

В следващия момент чувството за опасност зави неистово в Алекс. Усещаше, че нечий изпълнен с омраза поглед го наблюдава. Хвърли се настрани като едновременно завъртваше пистолета си, за да посрещне опасността. Но бе закъснял — силен удар изби пистолета от ръката му, след което върху него се стовари тъмна маса. По-скоро инстинктивно, Алекс успя да парира удара с нож и да хване противника си за китката. Ножът мина опасно близо до шията му. Ръмжейки, животно подобният противник полагаше всички усилия да го довърши, налягайки с цяло тяло върху ножа. За момента Алекс съумяваше да удържа с двете си ръце китките на противника, пречейки на трагичния развой на събитието, но нямаше да е за дълго. В следващия момент тялото му само почна да действа: Нанесе рязък, подъл и непочтен удар с коляно под пояса, при което канибалът замуча и отслаби натиска. Алекс рязко го дръпна към себе си, насочвайки ножа встрани от лицето си. С глух звук нащърбеното острие на ножа се заби в земята. Тогава Алекс с всичката си сила бръкна с два от пръстите на дланта си в очите на канибала. Който изпусна ножа и виейки, се хвана за лицето с кървящи очни орбити. Алекс плъзна ръка по десния си крак под коляното, където към ботуша му бе прикачен НР-63 (нож разузнавателен, образец 1963 г.) и затискайки с лявата ръка устата на канибала, с дясната му преряза гърлото. Тялото на канибала за момент се изви като дъга, след което омекна… Алекс избърса бързо ножа в дрипите на отрепката, вдигна пистолета от земята, хвана трупа и го изтегли към една издатина, на която го опря. Скри се зад него и насочи пистолета към предполагаемата посока, откъдето можеше да се очаква ново нападение. Остана така заслушан в тишината, която го обгръщаше. Случката го беше разтърсила и му причини лек шок. Бе извадил късмет и то голям. Дължеше голяма благодарност на покойния си дядо, който го беше обучавал в ръкопашен и ножен бой, за да се спасява от училищните побойници. Дядо му, и бог да го прости, му бе подарил бойния нож НР-63. Дядото, някога, по времето на третата световна война, бе служил в диверсионните подразделения на СпецНаз и се бе погрижил внука му да знае как да се защитава. Това бе спасило живота му.

Но още не можеше да разбере откъде бе изскочил канибалът, беше държал единствения вход под око, огледа се внимателно и забеляза леко стърчаща стена. Огледа се още веднъж и бавно, по дъга, започна да се приближава. Както и очакваше — зад стената се показа отворът на тъмен вход — оттам се носеше миризма на разложение и гниене. Алекс предпазливо пристъпи и включи фенера, който носеше от дясната страна на гърдите си. Светлината проряза мрака и освети пролома, който водеше надолу под земята — наличието на стъпала налагаше извода, че това най-вероятно е мазето на сградата. Алекс за пореден път се замисли доколко е разумно да продължава, но възможността заграбеното от убитите от канибалите хора да се намира долу, го подтикна да продължи с повишено внимание. Скоро стълбите свършиха и се оказа в дълго и тясно прохладно помещение, което в по-голямата си част бе затрупано от срутилата се етажна плоча. По пода имаше разхвърляни парцали и купища консерви. След като се порови малко в купчината боклуци, стигна до извода, че канибалите, най-вероятно, са разменяли награбеното от жертвите си в замяна на храна. Купищата консерви подкрепяха този извод. Алекс се изправи и освети помещението още един път, като нещо в ъгъла на мазето привлече вниманието му. Приближи се и за втори път този ден му се поиска да повърне закуската. Имаше дупка в пода. Която, както изглежда, канибалите използваха за склад за храна: имаше отрязани глави, ръце, крака и няколко парчета месо, които не можеше и не искаше да идентифицира.

В следващия момент се усети, че тича по стълбището нагоре към сумрачната светлина и що-годе чистия въздух. След като излезе, успя да върне контрола над себе си. За този ден два пъти вече бе изгубил контрол над ситуацията, което бе тревожно и бе сигнал, че трябва да направи нещо по въпроса. Както повечето търсачи, Алекс беше в полезна степен суеверен и това, как му бе тръгнал денят, не предвещаваше добър развой на събитията. Затова реши да не предизвиква съдбата и да не тършува в няколкото сгради, които бе набелязал по пътя към центъра, а директно да отиде в градската библиотека, която ползваше за база от време на време, когато претърсваше центъра на града. Отне му два часа, за да стигне до там. Забави го това, че често, на равни интервали спираше и се притаяваше сред развалините, за да провери дали някой не го преследва. След като се убеди, че няма потеря, спря и използва бинокъла си, за да огледа внимателно площада и детския парк, които се намираха пред библиотеката. Не откри нищо обезпокоително и след като ги пресече влезе в библиотеката. Той, както и иманярите, които вече бяха тършували преди него, бяха обрали сградата до шушка.

Първият път, когато бе изследвал библиотеката, бе намерил няколко книги в що-годе запазено състояние, за които бе получил добри кредити от един антиквар във втория пояс на столицата. Но след това, колкото и да ровеше из стаи и коридори на запустялата сграда, не намираше нищо интересно, освен разпадащи се при първия допир книги и прогнила мебелировка.

Беше оборудвал базата си в мазето на сградата. Навремето бе открил входа му случайно, след като бе пропаднал в една дупка на първия етаж. Самото мазе беше в по-голямата си част затрупано и пълно с боклуци, но имаше една относително голяма стая, която беше в добро състояние. В нея и Алекс оборудва своята база. Беше домъкнал част от мебелите на директорския кабинет: масичка, стол, разтегаемо канапе с доста разхлабен пружинен механизъм (изглежда директорът е обичал да си почива и да спи сам или в компанията на секретарката си). На тавана бе сложил няколко доста икономични светоглобуса с прилежащите акумулаторни блокове, произведени в японската синя зона^[11]. Заслужаваха си парите, които бе дал за тях. Рядко му се налагаше да сменя акумулаторите, освен това ги бе свързал с компактни слънчеви панели, монтирани на покрива. За да не бият на очи, ги бе боядисал в мръсно сив цвят, а за проводници до подземието беше използвал старата електрическа мрежа на сградата. Освен това бе инсталирал и малка компактна сателитна чиния за холовизия и Worldnet. Сателитната чиния беше замаскирана под формата на капандура и бе свързана към холовизор с компютърна приставка. Благодарение на това беше информиран за събитията по света и в региона дори когато мародерстваше.

В ъгъла имаше бидони с вода, хладилник и комбинирана печка с нагревателни плочи и микровълнова фурна — като другите вещи и тя беше от един негов поход. Беше я намерил в едно общежитие в относително добро състояние и реши да я запази за себе си, донесе я в базата, направи лек ремонт: смени две релета и оттогава вече можеше да си позволи топла сготвена храна, а не само на сухари и термо консерви. До нея на няколко лавици беше наредил различни хранителни припаси — основно заготовки и концентрати. Реши, че за днес му стигат вълненията и е по-добре да си почине и да си сготви нещо, например макарони с доматен сос и свинско — една от най-бързо ставащите манджи, а и бе от любимите на Алекс. Включи печката, взе тенджера, сила макароните, заля ги с вода и добави месо от консерва. След като остави сместа да ври, отиде и взе бира от хладилника, направи си заметка, че трябва следващия път да донесе един или два стека с бира, защото свършваше.

Седна на креслото, пусна холовизора на новинарския канал и се замисли какво ще прави от тук нататък. По новините в раздела за времето съобщиха, че в близките един-два дена се очаква голяма йонна буря, която ще обхване обширни територии от порядъка на неколкостотин квадратни километра. Вероятността прогнозата да е вярна беше от порядъка на 87%. И друг път се беше случвало метеоролозите да грешат. Йонните бури бяха доста непредвидими — можеха да траят както 30 минути, така и няколко дни или седмици. Свери това, което казаха по новините, с информацията от GPS, и след като получи и оттам потвърждение, се замисли. Една от причините да избере националната библиотека за убежище беше, че самата сграда беше доста солидна, освен това се намираше на няколко метра под земята, под солидни каменни основи.

Беше прекарал три бури тука, наистина бяха от 2 и 3 степен по скала на Свенсон-Гуденхайм, а предполагаемата буря щеше да е 5 степен, което вдъхваше определени опасения. В края на краищата нямаше избор. За да се добре до трициклета си, щяха да му трябват поне осем-девет часа в най-добрия случай. Това значеше да пътува през нощта, а за да пътуваш през нощта, или трябва да си луд, или отчаян. Вероятността човек да се натресе в някой тибериумен кристал или тибериумно поле рязко се повишаваше през нощта. А ако използва фарове, винаги може да се привлече нежелано внимание. А и да посрещне бурята под открито небе определено не беше вариант. Оставаше да се надява, че бурята ще промени посоката си и подмине града или ще е по-слаба и с по-малък обхват. Друг избор нямаше. Реши, че утрото е по-мъдро от вечерта и след вечеря директно ляга да спи.

На другия ден стана късно към обяд, отпочинал и в по-ведро настроение. Съчета закуската с обяда, докато съставяше план за деня. Реши, че след вчерашната случка и прогнозата за предполагаема буря е по-добре да не се появява в града ден-два и да изчака да затихнат нещата. Ако отрепките, които бе убил, бяха част от по-голяма банда, можеше да си има проблеми, а такива не му трябваха — да го преследва цяло племе канибали. Качи се на покрива на библиотеката и просканира околностите, но не забеляза нищо обезпокоително. След като си губеше времето, така и така, по-добре беше да си опита късмета и пак да претърси библиотеката за нещо полезно. Можеше и да намери някоя запазена книга, ако прояви по-голямо усърдие в ровенето из прашните рафтове и лавици. Почна търсенето си от третия етаж — целият четвърти беше основателно затрупан от падналия покрив. В първите няколко стаи не намери нищо интересно — само прах и боклуци, в крайната стая на етажа откри нещо интересно.

И друг път беше претърсвал стаята, но досега не го бе забелязал. Една от стените цялата беше заета от плътно наредени шкафове: повечето от тях бяха избушени и с изпочупени лавици, но се опираха един на друг и това им пречеше да паднат. На един от тях обаче горните рафтове се бяха счупили от действието на времето или под напорите на някоя буря и по този начин откриваха нещо, което приличаше на каса на врата. Алекс бе доста изненадан, знаеше, че в коридора от дясната страна това бе последната врата. И нямаше други стаи. Затова излезе от стаята и погледна по протежение на коридора, който свършваше с разбит прозорец. След това отново влезе в стаята и на око прецени размерите. Определено имаше нещо — коридорът беше по-дълъг отколкото стаята, а това навеждаше на мисълта, че има още едно или повече помещения — скрити помещения. Вече с нескрито любопитство Алекс се приближи към прогнилия шкаф и почна да го дърпа. Не му трябваха много усилия и след миг шкафът с протяжно скърцане се разпадна на парчета.

Алекс разчисти останките, след което се зае с това, което се беше крило толкова време зад него. Вратата изглеждаше масивна, но времето не бе пожалило и нея. След няколко опита да я отвори (бравата се оказа заключена), той прибягна до не толкова елегантни, но действени методи — с два-три ритника изби вратата от пантите и влезе в помещението зад нея. То не беше кой знае колко голямо, но и лавиците, и в шкафовете, както и масите за читатели бяха изработени от много по-качествени материали. Дървото беше масивно: дъб с някога бляскава лакировка, която се люспеше на широки линии в момента. Столовете бяха с изсветляла пурпурна тапицерия, а на масите имаше масивни месингови настолни лампи. От лекия ветрец, който духаше през счупените прозорци, прокъсаните тежки завеси от драперия се полюляваха. Във въздуха се носеше мирис на прах и застояло. Разликата между тази стая и останалата част от библиотеката беше очевидна — мебелировката, която Алекс бе виждал досега беше от евтин талашит, а вместо завеси имаше щори. Дори мебелите, които беше донесъл от кабинета на директора, не бяха сравними с тези, които бяха в стаята. Алекс усети как го обзема любопитство и с нетърпение започна да преравя рафтовете и шкафовете — това, което беше започнало като обещаващо начало, започна да се превръща в досада и накрая в яд. Накрая от досада Алекс се изплю на пода и злобно огледа помещението.

Книгите, които намираше, се разпадаха в ръцете му. Времето беше взело своя дан и тук, както и в останалата част от библиотеката: докато книгите се разпадаха в ръцете му, можеше да прочете отделни думи, заглавията или авторите им „Тезиси“ на Ленин, Маркс и Енгелс „Капиталът“, „Световен пролетариат“, „обединението прави“… Той погледна с тъга ръцете си, в които се разпадаха не остатъците от книгите, а изтичаха кредитите, които можеше да вземе за тях.

Вече се обръщаше да си тръгне, когато ярък блясък привлече погледа му към една от лавиците на най-долния ред. Протегна ръка и извади една книга. Останалите книги, които я притискаха, започнаха да се разпадат, но тази остана цяла. Алекс с интерес започна да я разглежда. Книгата беше масивна, с доста дебела кожена подвързия, вече избеляла от времето, с четири метални позлатени ръбове и метални кантове по цялата дължина и ширина на книгата. В горния й край беше името на автора И. С. Калинин, а под него с големи позлатени релефни букви беше заглавието „ИСТОРИЯ НА Съюза на съветските социалистически републики 1918–1970 г.“ Вътре листовете от хромова хартия бяха леко пожълтели, вземайки под внимание възрастта на книгата, си беше цяло чудо, че е оцеляла. Самата книга беше луксозно издание с ограничен тираж от 70 екземпляра: такава беше отметката в брой на печатни издания. Алекс прецени, че изданията най-вероятно са били използвани за подарък на видни партийни дейци от управляващата комунистическа върхушка. Лека усмивка се плъзна по лицето му за първи път от няколко дни: извади късмет, истински късмет — уникална книга с малък тираж в отлично състояние е мечтата на колекционера. За нея можеше да получи стотици, ако не и хиляди кредити, а кой знае, може и десетки хиляди. Във времето на компютърните носители, холовизията, нета и т.н., при рязкото намаляване на дърветата по света и липсата на печатници за книги една такава книга би могла да му донесе цяло състояние. Дори не смееше да мечтае и за емигрантска карта за някоя от европейските зелени зони.

Крайно доволен от находката си, Алекс претърси основно цялото помещение, но повече не намери нищо интересно. И това развали доброто му настроение от находката. След като приключи с претърсването, реши, че няма да е зле да почете малко история — в края на краищата рядко имаше възможността да прочете нещо, напечатано на хартия, в толкова луксозен формат. Придърпа един стол, който му се стори по-здрав и надежден — извади CD плейъра и си пусна тихо лек технотраш. Кръстоса двата си крака върху масата за четене и се захвана да се образова.

Урок по история

От това, което четеше, докато прехвърляше страниците и избираше отделни пасажи и цитати, излизаше, че историята на родната му страна не е съвсем такава, каквато я беше учил в детството си. Като малък в училище минаваше за един от зубрачите и обикновено имаше петици и много рядко четворки. В книгата, която държеше в момента, историята беше коренно различна, завъртяна на 180 градуса. Доколкото си спомняше, от това, което бе чел в учебниците по история, Втората световна война избухва, когато диктаторът Сталин, който държи страната си в подчинение, а своето население в робство, напада Западния Алианс, с цел да наложи диктатурата си над целия свят. Единствено усилията на Обединените световни демокрации успяват да преобърнат хода на войната, особено с икономическата, финансовата и военната помощ на САЩ. Коалицията от съюзните държави, влизащи в Алианса, успява да победи СССР и да донесе така жадуваната свобода на руския народ и другите народи, които влизат в състава на СССР. Но това става след продължителната и кървава война, в която са дадени десетки милиони жертви. След победата си Алиансът организира национални избори и на власт идва демократично избрания премиер Романов, който получава пълна подкрепа от народа и от страна на съюзниците. За годините, през които премиерът Романов управлява, той се развращава и корумпиран от огромната власт, с която разполага, и под вредното влияние на своя съветник по вътрешните и външните въпроси, потайният и енигматичен Юри започва Третата световна война. Безумието на войната отново коства неизчислимо количество жертви и обхваща целия свят, като основният театър на бойните действия е Америка. Демократичните сили отново се обединяват и успяват да сложат прът в колелото на световния агресор. След тежки боеве по целия свят СССР е победен и демокрацията възтържествува над тоталитарния комунистически строй. Премиерът Романов е осъден на доживотен затвор и излежава наказанието си в Лондонския тауър. А неговият съветник, военнопрестъпникът Юри, е хвърлен в строго охраняван затвор в САЩ. След втората си победа над СССР демократичните западни сили решават да дадат пълна свобода на поробените народи в Съветския съюз и го разделят на автономни територии (разделяй и владей). Обаче населението не е подготвено: след десетилетия на тоталитаризъм за така предоставената им свобода и след няколко години от леки размирици (подразбират се десетките конфликти и граждански войни, избухнали по цялата територия на бившия СССР, които Алиансът успява да потуши с много усилия, кръв и много сила) за благото на всички народи, населяващи рамките на някогашния СССР с резолюция на съвета на ООН (обединените нации) се създава СРФР (свободна руска федеративна република). За благото на руския народ (и особено на западните съседи, страхуващи се от появата на някой нов психопат с мания за власт) по цялата територия на СРФР се създават перманентни миротворчески (военни) бази, за да осигуряват мира (волята си) и провеждането на демократичните избори за създаване на парламент и правителство, избрано от (Западния Алианс) и за (Западния Алианс) народа. Благодарение на тези действия на ООН СРФР е съществувала в мир и демокрация, а ГДИ^[12] използва и до днес базите, които се намират на бившите територии на СССР и СРФР и настоящи територии на Русия, Западна и Източна Крайна, Татарските диктати, Сибирските републики, Монголските степи и земите чак до Приморието и Камчатка. Въпреки че понастоящем, с разрастването на тибериума, разпадането на НОД на отделни фракции, както и резкия спад на бойните действия след Втората тибериумна война, по-голяма част от базите на Джи Ди Ай в Евразия са изоставени. В книгата историята бе описана по коренно различен начин. Съветският съюз бе представен в положителна светлина, като страна бореща се за справедливостта и доброто. Чиято единствена цел е да спаси народите по света от робството на световното зло — Западния Алианс. Книгата беше доста интересна, имаше доста снимки, графики, и схеми, които Алекс разглеждаше, докато четеше някои от пасажите в текста. Интересуваше се основно от поясненията под снимките. В книгата бе описан поетапно прогресът на изостаналата и напълно аграрна Русия в един индустриален колос като СССР. С графики бяха демонстрирани развитието на леката, тежката и химическата промишленост. Също така и на ракетната и атомната индустрия, както и на пробива в съвременната физика и тесла технологиите. И всичко това под мъдрото ръководство на другаря Сталин и премиера Романов. И двамата диктатори бяха описани като велики лидери, изправили се срещу прогнилия Западен свят като защитници на майка Русия от посегателствата на Западния Алианс. Информацията, съдържаща се в книгата, бе различна от това, което бе учил в училище. Александър замислено се почеса по брадичката, докато прелистваше последните страници. Прецени, че книгата най-вероятно е издадена малко преди началото на Третата световна война през 1970, няколко месеца или година преди това. Нещата в тази книга, както и в учебниците, които бе чел като малък, си противоречаха. Прецени, че истината може би е някъде по средата. Дядо му, Бог да го прости, също му разказваше затова как се е бил през Третата световна война и разказваше други неща, различни от официалната история. Често повтаряше: „Алекс, Алекс моето момче, историята се пише от победителите.“ Имаше си и проблеми, като се напиеше в кръчмата и почнеше да разказва заедно с други ветерани случки от войната. Как едно време е имало чест и достойнство, и как СССР е бил истинска държава. А не тази бутафория, наречена Свободна Руска федеративна. Република. След което започваше да обижда и правителството, че не са нищо повече от подлоги и марионетки на Алианса и GDI. След тези пиянски изпълнения, винаги се намираха „доброжелатели“ (доносници), числящи се на щат в полицията. Те подаваха сигнал, след което обикновено идваха двама-трима яки полицаи и отвеждаха дядото в полицейското управление. За така наречения „приятелски“ разговор в задушевна атмосфера, за да му разяснят държавната политика. Обикновено след едно денонощие бащата и майката на Алекс отиваха да приберат дядо му. След дружеските разговори обикновено дядо му беше целият в синини и отоци, и не можеше да ходи една-две седмици, но после пак се изправяше и историята се повтаряше. Колкото и майката на Алекс да плачеше, а баща му да го убеждаваше, дядото не се отказваше от своето мнение и правото си да го изказва, казваше: „Щом живеем в демократична страна, всеки може да изказва мнението си.“ Полицията му беше вдигнала мерника, но не смееше да действа крайно — дядката беше уважаван ветеран и хората от квартала го обичаха и уважаваха. За това, че винаги, когато можеше да помогне на някого, помагаше. Заради това, което се случваше с дядо му, Алекс бе намразил полицията и държавата като цяло. Книгата му даде доста материал за размисъл. Това, което бе разказвал дядо му, съвпадаше с това, което бе написано в нея. Повечето ветерани от войните, които помнеха стария съветски строй, предпочитаха да премълчават. За да си нямат проблеми с новата власт, а и от това зависеха пенсиите им. Дядото на Алекс, от друга страна, бе доста принципен човек, считащ себе си за комунист дори след като разформироваха и забраниха комунистическата партия в средата на 70-те години на миналия век. Всички трудове и книги, свързани с комунистическата партия и нейната идеология, бяха конфискувани и тихомълком унищожени. Тази книга по някакво чудо бе оцеляла. И поради това Алекс усещаше как във въздуха се носеше миризма на нови току-що излезли от печатницата кредити. Ако успееше да я продаде на някой богат меценат на изкуството или колекционер, можеше да се осигури до живот. В столичния град щеше да получи доста по-малко, затова му трябваше директно купувач от синята зона, в тях беше големият кеш. Един от познатите му имаше връзките и познанствата, които му трябваха, но нямаше да излезе евтино минимум 15-20%, но затова пък и печалбата щеше да е доста по-тлъста. Въпросът бе как да опази придобивката си, докато успее да я продаде. Ако маститите акули в бизнеса го надушеха, за него можеше да има само два възможни изхода: да им отстъпи книгата срещу някакви пари, или изобщо без никакви пари. Или още по-зле — да го изнесат с краката напред. Въпреки че се беше отпуснал и разсъждаваше върху, това, което бе прочел, сетивата му не бяха изгубили своята острота. И затова когато чу първите гърмежи и тътен, реши, че бурята най-сетне започва и скоро трябва да се спуска в укритието си. Но за момента бурята все още бе далече. Продължаваше да слуша музика, но нещо го притесняваше и тревогата все повече се усилваше, тътенът и гърмежите се приближаваха все по-близо. Обикновено йонните бури обхващаха големи територии, по-скоро статични, отколкото мобилни и не се придвижваха бързо, а тук гърмежите се приближаваха много бързо. Тогава в съзнанието му проблесна мисълта, че това не са гръмотевици, а канонада от изстрели. Някъде се водеше престрелка и то много сипна и тази престрелка се приближаваше и то бързо. Преди още разумът да е осъзнал, тялото вече действаше. Алекс рязко скочи на крака и захвърли книгата на бюрото — едновременно посягаше към пистолета и се стараеше да се прикрие зад стената до прозореца. Книгата се удари в бюрото и плъзгайки се, задра единия си ръб и корицата се разпори по края. С периферното си зрение Алекс видя какво се случи с книгата и се изруга — ценността й драстично бе намаляла. Хвърли един поглед и видя това, което привлече вниманието му — от разпорения край стърчеше дебела метална пластина с щамповани обозначения, а около нея бе навито прозрачно фолио с изписани знаци. В първия момент реши, че това е подложката на корицата, но имаше нещо странно в тази метална пластина и обгърналото я фолио. Не бе виждал или чувал никога кориците на книга да са изработени от метални пластини. Това бе нещо доста необичайно. Приближи се до масата и плавно издърпа цялата пластина от корицата, като внимаваше да не увреди още повече книгата. Все още се надяваше да вземе някакви пари, макар и по-малко, за повредена стока. Вниманието му бе привлечено от това, което бе взел за твърда корица на книгата. Металната пластина беше с големината на пощенска картичка, единият й ръб беше назъбен, като между отделните зъбчета имаше бакелитени улейчета. Другият ръб беше гладък, като върху лицевата част бяха щамповани различни миниатюрни знаци и обозначения. Алекс се вгледа по-внимателно и забеляза как кръгчета, чертички и квадратчета, заедно образуваха непонятни фигурки. До фигурите имаше цифри, разделени с точка, след което наклонена черта и празен правоъгълник, прорязан през цялата метална пластина, фигурите бяха десет на брой, разположени по цялата пластина, без да следват каквато и да е симетрия. Находката определено изненада Алекс — такова нещо не бе очаквал: „Виж ти, това пък от къде се взе“ — си говореше, докато се взираше в пластината. След това насочи вниманието си към прозрачното фолио. Върху него бяха нарисувани начупените контури на нещо, което Алекс не можеше да определи какво представлява и отново имаше десет точки с наклонена черта и цифри с десетични знаци. И двете находки доста го озадачиха. Остави ги на масата и взе в ръка книгата, разгледа разпорения ръб и го опипа, след което обърна книгата и внимателно опипа и задната корица. Както и предполагаше, на едно място преди края й нямаше плътно прилепване на подвързията. Алекс извади ножа и внимателно го прекара по ръба, като внимаваше да не повреди още повече книгата. От получения равномерен разрез, внимавайки, за да не скъса кожата, извади прегънати пожълтели листове. Внимателно ги разгъна и възклицанието само дойде на устата му: „Става интересно, още изненади“ — разгъната пред него стоеше географска карта на Съветския съюз или поне това пишеше отгоре. Обърна я, видя, че нещо бе написано на ръка в горния ляв край, почеркът на този, който беше писал, не беше от най-добрия и това леко затрудни Алекс да го прочете. Имаше написани три фрази на три отделни реда, всички написани с дебела химикалка и сложени в кавички: „За Род и Родина“, „Червена звезда“ и „Великият октомври“. И трите находки — металната пластина, фолиото и старата карта на СССР предизвикаха недоумение у Алекс. Ясно беше, че бяха доста ценни, иначе едва ли някой щеше да си прави труда да ги крие по такъв странен начин. Но въпросът за милион кредита бе, какво представляват находките, и дали Алекс щеше да има някаква изгода от това.

Резкият звук на близки автоматични откоси го стресна, той припряно прибра всичко: пластината, картата, фолиото и книгата в раницата си и се залепи плътно до стената. Придърпа една от изпокъсаните тежки драперии и се уви в нея за допълнителна маскировка. В едната ръка държеше своя верен ТТ-43, а в другата извадения от калъфката бинокъл, настрои го на сканиращ режим и се приготви да наблюдава натрапниците. В случай че решат да наминат на гости. Може би беше по-благоразумно да се спусне директно в скривалището, но искаше да види срещу какво е изправен. Ако откриеха скривалището му, и му се наложеше да се бие за живота си. Предполагаше, че става пак вътрешна разправа между мародерите или бандюгите за територии и плячка. Случваше се, и то нерядко, една банда да пробва да завладее или откъсне парче земя от друга и тогава се почваше патакламата. Докато някой не отстъпи и подвие опашка или докато не се избият взаимно.

ГДИ VS НОД

Неочаквано на площада се изсипаха няколко десетки тъмни силуета. Тъмните им дрехи позволяваха добре да се маскират на фона на руините и слабата светлина. Алекс активира сканиращия режим на бинокъла и даде увеличение на образа върху дисплея. Групата хора бяха облечени в еднакви, по-скоро спортни екипи с качулки, които закриваха лицата, защитени от тъмен слънцезащитен камуфлажен крем и червени предпазни очила. Освен това всеки носеше на гърба си раница, върху торса лека бронежилетка с универсални джобове, а в ръцете си държаха най-разнообразни оръжия от античните GAU-3 Eliminator, АК-47 и различните варианти на М-16 до относително съвременния Cobretti AR-70 Raptor. Никоя банда не беше толкова добре въоръжена и стандартно екипирана, освен братството на НОД, а това определено бяха те, или по-точно нередовната им армия от партизани и терористи. Тези пара военни формирования бяха известни сред народа като нодовска милиция. Милицията се разпръсна в далечния край на площада, слушайки резките команди на една огромна двуметрова фигура, покрита от главата до петите с черна сегментирана броня, устойчива и на последните модели огнестрелни оръжия като 5.56-мм щурмови автомат GD-2. Шлемът имаше резки отсечени линии с няколко кръгли светещи в пурпурно червен цвят визьора, имитиращи фасети на насекомо. Цялата фигура имаше излъчване на гигантско смъртоносно насекомо на скорпион, вдъхващ страх и респект във враговете им. Беше изповедник (Confessor). Алекс усети как го избива студена пот, побърза да изключи сканиращия режим на бинокъла си, докато бършеше с потна длан челото си. Нещата не вървяха на добре. Според слуховете бронята на изповедниците беше натъпкана с какви ли не хитроумни джаджи, способни да засичат лазерни и радарни сканиращи лъчи, имаха вградено навигационно и свързочно оборудване, освен това самата броня нямаше и топлинна следа. Особено важно предимство, един вид пасивен стелт, позволяващ им да се промъкват през нощта, без да бъдат засечени от враговете си. А вградените топловизори, каквито всъщност бяха фасетките на шлема, позволяваха на изповедниците да се приближават плътно до враговете, преди да ги убият и да изпратят душите им в ада. По-лошото и от трицевната ротационна щурмова карабина, която изповедникът размахваше в едната си ръка, докато раздаваше заповеди, бе, че тия побъркани копелдаци бяха пълни фанатици. За един изповедник, да изтезава и да нареже някой човек на парчета за своята свята вяра и правда не беше нещо по-сложно или нормално от това, да си обели яйце за закуска. И всичко това в името на братството на НОД и техния месия Кейн^[13]. Алекс бе слушал истории за тези войни фанатици с психопатски наклонности и историите бяха от страшни по-страшни. Ако го хванеха или по някакъв начин попаднеше в ръцете им, перспективите нямаше да са никак розови. Щяха да го изтезават дори и да нямаше нищо общо с ГДИ, и не ги е шпионирал, а просто случайно се е оказал на пътя им. В това време изповедникът беше спрял и говореше с няколко човека в червени наметала с качулка и кърпи, покриващи носа и дойната част на лицата им. Всеки имаше на гърба на червеното наметалото знака на НОД — черна извита опашка на скорпион в триъгълник, а на рамената си носеха универсални леки двуцевни ракетомети LDR-77. На гърбовете си носеха специални раници с ракетите към тях. Самите ракетомети не бяха толкова мощни или високотехнологични, прекият им ГДИ аналог FGM-90, но затова пък бяха по-евтини с просто за боравене електро оптично устройство за прицелване, а и по-лесно се презареждаха. Гранатометчиците изслушаха заповедите на изповедника, които им сочеше сградите около булеварда, свиха в юмрук ръце и се удариха в гърдите и изкрещяха силно:

— В името на Кейн!

Бойците леко се поклониха, след което се затичаха към няколко три- и четириетажни сгради с изпопадала мазилка и напукани фасади. Междувременно основната част от бойците се беше пръснала поединично или на малки групички от по двама-трима човека, търсейки прикритие зад изгнилите МПС-та, купчините строителни отпадъци и бетонните пейки на някогашния парк. Изповедникът тръгна от единия фланг към другия, тук-там даваше нареждания и след като се убеди, че всички са заели позиции и са добре прикрити, си избра един преобърнат камион самосвал за укритие. Засадата беше готова, чакаха се само гостите. Алекс се двоумеше какво да прави — бинокълът беше засякъл тридесет и седем човека, конфесор, 29 милиционери и 7 гранатометчици, скоро щеше да стане горещо и както вървяха нещата, щеше да затъне в лайната до гуша. Ако тръгнеше да бяга сега, имаше вероятност да се натъкне на някой друг отряд на НОД или на ГДИ; НОД стреляха и после питаха, докато ГДИ дори и да питаха, можеха пак да го разстрелят заради екипировката му — прекалено съмнителна птица щеше да им се стори с тъмни дрехи и оръжие, а и с тази нодовска раница… Дори и с плячката и вещите, които потвърждаваха, че е търсач. Всеки нормален военен командир би предпочел да го пусне в преразход, отколкото да се губи времето с него по времето на военна акция. Освен това сигурно в момента се спасяваха с бягство всякакви отрепки: канибали, мутанти, бандити, мародери и т.н. На Алекс изобщо не му се искаше да попадне в тяхната компания, особено след като отърват кожите и се осъзнаеха. Втори вариант също не беше весел: да остане на място и да се скрие. Който и да спечелеше битката, дали НОД или ГДИ (беше ясно кого милиционерите чакаха в засада, никой друг, освен патрулите на ГДИ не беше толкова луд да пресича, камо ли да преследва нодовците), щеше да си направи труда да претърси околните руини за оцелели вражески войници и в такъв случай можеха да намерят и неговото скривалище. Не се съмняваше, че и в този случай разправата щеше да е бърза — една фосфорна или химическа граната с нервнопаралитичен газ. Алекс напрегнато мислеше кой от двата варианти е по-малко смъртоносен, но съдбата реши друго вместо него.

Над площада и парка до него настъпи мъртвешка тишина, дори резките пориви на вятъра затихнаха и всичко застина неподвижно. Въздухът сякаш се наелектризира от усещането за опасност. Алекс все още претегляше какви шансове има, когато над площада се разнесе все по-засилващо се свистене. Миг по-късно се появи и източникът на шума. Зад полуразрушен пететажен блок, който се намираше на ъгъла между площада и булеварда, изпълзя боядисан в бяло джидиайски бронетранспортьор. По опушената металокерамична броня на места се виждаха следите от множество попадения — свидетелство, че машината бе участвала в не една и две горещи схватки. Следван от двете страни от едно отделение пехота, машината не приличаше на нито един от познатите на Алекс модели БТР, използвани от ГДИ. Нисък, сплеснат и източен корпус с триосно окачване и малка дистанционно управляема купола на тавана, въоръжена със сдвоена тежка картечница. Самият корпус имаше остри, но скосени ъгли на бронята, предразполагащи към рикошет на малокалибрените куршуми и снаряди. Звукът, издаван от мотора, навеждаше Орлов на мисълта, че двигателят е от типа на газотурбинните, използващи реактивно гориво. Най-вероятно от новия тип с хибридна силова установка. Това се потвърждаваше и от големите барабани на колелата, където най-вероятно бяха монтирани електромоторите. БТР предпазливо маневрираше по булеварда, като заобикаляше остатъците от ръждясващи под открито небе коли и камиони. Куполът със сдвоената картечница непрекъснато се въртеше, сканирайки района с монтираните в нея сензори. Най-голямо впечатление обаче правеше плавният ход на машината, докато гумите непрекъснато подскачаха по неравностите, самият корпус почти не се накланяше. Алекс се интересуваше от техника и бе чел за това в техническите журнали, издавани в сините зони. Наричаха го адаптивно електромеханично окачване, разработвано за новите поколения бронирани машини, които щяха да постъпят на въоръжение в световната армия на ГДИ. Всяка гума беше с независимо окачване, като ходът й се контролираше от компютър, а стабилизацията на шасито се осъществяваше от жироскопи. По преценка на Алекс БТР се движеше с не повече от 5 километра в час, което позволяваше на следващите го пехотинци да поддържат темп, без да губят бдителност. Войниците непрекъснато се оглеждаха във всички посоки, сякаш усещаха враждебните и злобните погледи на нодовците. БТР вече бе пресякъл половината площад, когато машината забави ход, а картечният купол престана да се върти, насочвайки се към една от сградите. От позицията си Алекс не можеше да види какво привлече вниманието на бордовия оператор на оръжейната система. Може би не беше нищо или просто операторът беше решил за миг да си почине, но нервите на някой от нодовците не издържа. Във въздуха изтрещя дълъг автоматичен откос, последван от непрекъснатата канонада на няколко десетки автомата. Нодовският командир се подаде от укритието си и започна да обстрелва войниците с ротационния си автомат. А на ум тегли една дълга и мръсна псувня, споменавайки с лошо майката на виновника, който издаде засадата твърде рано. Въздухът се изпълни с огнените трасета на автоматичните оръжия, навсякъде свистяха рикошети. В първия момент на атаката трима войника на ГДИ попаднаха под кръстосан огън и не успяха да се ориентират правилно в ситуацията, за което заплатиха с живота си. Останалите залегнаха или потърсиха укритие зад остатъците от МПС-та или бетонните пейки и катерушки в парка. ГДИ добре тренираше военния си персонал и всеки от войниците знаеше задълженията си по време на бой. БТР откри огън с тежката си картечница в опит да прикрие войниците, с което привлече вниманието на въоръжените с LDR-77 милиционери. Въоръжените с гранатомети войници се показаха на прозорците на сградите и почти едновременно стреляха по БТР. Ракетите набраха ускорение, оставяйки след себе си димни следи, пресякоха площада и започнаха да експлодират. Две от ракетите експлодираха пред БТР, още една удари челната броня и рикошира встрани, но останалите четири удариха машината. Кумулативните струи разтопиха металокерамичната броня като масло и подпалиха горивото в протекторирания резервоар. Ярка експлозия освети площада и сумрачния ден. Огненият език на пламъка се устреми към небето, а наоколо се посипаха полустопени и деформирани останки от корпуса. Мощният взрив за момент предизвика шок в противоборстващите страни и стрелбата намаля. Но скоро двете страни се окопитиха и боят започна с нова сила. Нодовците се възползваха от численото и огнево преимущество и се опитваха да притиснат и отрежат пътя за отстъпление на джидиайските войници. Войниците едва успяваха да се озъбят с кратки откоси само колкото да понамалят нападателния устрем на нодовците.

Ситуацията беше тежка, почти безнадеждна, и ефрейтор Саманта Торес го осъзнаваше доста добре. Ниска, набита и късо подстригана блондинка в базата на ГДИ до Капитолия, тя минаваше за една от най-секси мацките. Но й се носеше лоша слава заради острото й тексаско чувство за хумор, а и повечето мъже обаче избягваха да я свалят, след като отупа праха от няколко кандидата и ги вкара в медицинския стационар. Беше повишена в чин ефрейтор преди няколко дена и това бе първата й мисия като командир на отделение. Очакваше се мисията да е напълно рутинна, патрулите в жълтата зона през последните няколко години бяха еднообразни. Никой, който имаше и капка мозък, не искаше да се забърква с ГДИ. След разгрома във войната преди пет години, нодовците се бяха изпокрили в своите тъмни дупки и не се показваха на хоризонта. Никой не се осмеляваше да се противопостави на господството на ГДИ. И ето сега си плащаме за тази надменност с горчивина си помисли Аманда. Беше се укрила в остатъците на един граждански рейс. Близката експлозия я накара да прилепи гръб към металния борд в опит да се прикрие по-добре. Осъзнаваше, че чувството за безопасност е чисто психологическо. Експлозията я изкара от ступора, в който бе изпаднала, и тя започна да действа. Реакциите й бяха отшлифовани до автоматизъм след многобройните тренировки и учения. Първо провери датчика на пулсовата пушка М16 Мк.2А. Датчикът^[14] светеше в зелено за пълен набор на боеприпаси. Нямаше нужда да се сменя пълнителят. Погледът й се плъзна по иконите с жизнените показатели на войниците, прожектирани върху прозрачния визьор на шлема й. Три светеха в червено и две в жълто — трима мъртви и двама ранени. Анжело, Рамирес, Джеферсан — изброи наум падналите си другари. Потисна болката от загубата, осъзнавайки, че е време да влезе в ролята си на подофицер, ако искаше тя и хората и да оцелеят. Активира комлинка с ясното съзнание, че мощният стационарен предавател, който служеше и като ретранслатор на отделението, е унищожен заедно с бронетранспортьора.

— Тук Зулу-Папа-13, до всички единици на ГДИ в зона жълто 15, квадрат 7. Имам нужда от незабавна помощ, попаднахме в засада на НОД. Повтарям — тук Зулу-Папа-13, имаме нужда от незабавна помощ… Чува ли ме някой?!

Докато чакаше отговор, рискува да погледне зад ръба на рейса, но рикоширащите в борда на рейса куршуми я принудиха отново да се прикрие.

Опита още няколко пъти, но единственият отговор бе пращенето в слушалките. Единствената й мисъл бе, че ситуацията е безнадеждна. И единственото, което й остава, е да умре, завличайки колкото се може повече нодовски копелета заедно със себе си на оня свят.

— Чува… ви… улу-Папа-… доложе… за полож… то. Връзка… прекъс… не ви… ваме… добре. Моля… лов… те — се разнесе с прекъсвания непознат глас в слушалките.

— Говори ефрейтор Саманта Торес. Личен жетон, номер 175–БЛ-2306А, попаднахме в засада, намираме се в огневи контакт с превъзхождащи вражески сили. Бронетранспортьорът ни е унищожен, имаме трима убити (KIA) и двама ранени (VOA). Нуждаем се от незабавна въздушна или артилерийска поддръжка.

— Отрицате…, ефрей… Торес. Наближава йон… буря. Въздуш-на… подр… е невъ… на. Изчакай… за момент ефрей… настройва… фазов… модулатор. По-добре ли ме чувате?

— Тъй вярно, сър. Малко приглушено, но без смущения — потвърди Саманта.

— Аз съм военен координатор първи ранг Митчел. За съжаление нашите изтребител бомбардировачи „Орка“ не могат да летят по време на йонна буря, ракетният обстрел с умни боеприпаси също е невъзможен пак поради същата причина. Рискуваме ракетите да открият не само НОД, но и вас.

— Сър, ако до пет минути не получим помощ, най-малкото ще ни е грижа дали нашите или нодовските оръжия са ни убили. Имаме нужда от помощ, сър, и то сега — отчаяно изкрещя Саманта.

— Изчакайте… — от другата страна на комлинка за няколко секунди се чуваше приглушеният спор на няколко човека.

— Ще видя какво мога да направя, ефрейтор, но кавалерията ще бъде при вас най-малко след десет минути! — в гласа се усещаше умора и напрежение. — И ефрейтор, дръжте се! Това е заповед!

— Слушам, сър! Ефрейтор Торес — край!

Саманта активира комлинка на честотата на своето отделение. Веднага ефирът се изпълни със стонове и викове на уплаха и ярост.

— Мръсни копелета, стреляйте, стреляйте, не им давайте да се приближат.

— Помощ, помощ, за бога, помогнете ми, ранен съм! — някой стенеше по открития канал.

— Да отстъпваме, докато можем! — се дочу изплашен глас.

— Веднага прекратете с паникьорството, редник Фалкони! Глупаци! Ако тръгнете да бягате, ще ви изпозастрелят в гръб като патици! Това ли искате — да измрете като скотове. Бийте се като мъже, а не се вайкайте като баби — започна да крещи на войниците вбесената Саманта.

— Няма да издържим ефрейторе, тия кучи синове не ни позволяват дори да си вдигнем главата, камо ли да водим прицелен огън.

— Спокойно, Пиер, активирам дрона. Аз ще разпределя целите. От вас само се иска да стреляте и да убивате нодовските кучета.

Две близки експлозии разтърсиха земята и обсипаха местността с метални осколки. Няколко шрапнела удариха Саманта в стомаха и рамото, от ударите загуби равновесие и се свлече на земята. Бе извадила късмет, че бронята издържа. Бойната броня на ГДИ „модел 2“ бе модулен и високо адаптивна система за лична защита. Състоеше се от няколко елемента. Херметичен кевларен костюм, защитаващ цялото тяло не само от околната среда, но и от осколки и куршумите на малокалибрени огнестрелни оръжия. Лека бронежилетка от композитни материали защитаваше зоните на гърдите, гърба и раменете. Бронежилетката позволяваше монтирането на допълнителни металокерамични пластини, увеличаващи нивото на защита. Комплектът се допълваше от бронирани налакътници и наколенници, защитаващи ръцете и краката, филтрационна животоподдържаща система с радиационни, биологични и химически филтри бе разположена на гърба. Шлемът беше мозъкът на цялата система, вграденият компютър управляваше животоподдържаща система. Контролирайки процеса на филтрация на въздуха, както и температурата в самата броня, осъществяваше мониторинг на всяка съставна част от бойния комплект. В самия шлем бяха вградени комуникационна система, глобална навигация с тактическите карти на съответния терен, инфрачервена визия за нощен бой, както и прозрачен челен визьор, на който пред погледа на войника излизаше цялата информация. Саманта сама се поздрави, че сутринта, преди да излязат от базата на патрул, не я домързя и добави още няколко кила към снаряжението, което носеше. Бе сложила допълнителните нагръдни бронирани панели на бронята си и сега те й бяха спасили живота.

— Шефе! Шефе, какво става?

— Ефрейтор, добре ли сте?

— Спокойно, момчета — изхърка Саманта, докато се опитваше да възстанови дишането си, ударът все пак бе доста болезнен. — Нищо ми няма, просто трябва да си поема дъх.

— Какво да правим, Сам? — дочу разтревожения глас на сънародника си Джонатан — нодовците се раздвижиха, зърнах няколко да притичват през парка, ще се опитат да ни заобикалят?!

— Успокой се, Джони — изръмжа задъхано Саманта, — време е да им го начукаме на тия шибаняци! Млъкнете за малко и ме оставете да се съсредоточа!

Изправи се на колене и с труд свали раницата от гърба си. Самата раница представляваше твърд правоъгълен контейнер, направен от изключително леки и здрави полимери. Вътрешната амортизация предпазваше съдържанието му от вибрациите и ударите при пренасянето му. Саманта отвори капака, който от вътрешната си страна бе интерактивен екран за управление и извади малкия безпилотен летателен апарат МО-7. Малкият компактен дрон бе напълно зареден и готов за действие. Витлата автоматично се разтвориха и започнаха да набират обороти. Саманта подхвърли с ръка малкия хеликоптер и машината увисна във въздуха, стабилизирана от бордовите си жироскопи. Остава само да го програмирам — помисли си Саманта, активирайки интерфейса на дрона. Пръстите танцуваха по монитора, програмирайки параметрите на мисията. — Така, такааа — мърмореше под носа си… Стандартна разузнавателна мисия, полет на ниска височина с видеонаблюдение в реално време в нормалния и инфрачервения диапазон. Класификация и маркиране на целите, препращане на данните по секретен канал. Готова съм.

— Момчета и момичета, говори ефрейтор Торес. Всички да включат комплекса за индиректно прицелване и целеуказание. Заредете подцевните гранатомети с обемнодетониращи и фрагментни гранати.

И докато даваше указания, зареди фрагментна граната в пулсовата пушка М16 Мк.2А и активира електронно оптичния мерник KSP-2Y. Тънкият, но здрав оптичен кабел за пренос на данни директно свързваше мерника с монтирания в шлема процесор. По този начин се избягваше евентуалното заглушаване на информационните канали от НОД. Визуалната информация се обработваше и прожектираше директно на визьора на шлема пред погледа на войника. Мерникът даваше видеоинформация, накъде е насочено оръжието. Това позволяваше на войниците да оглеждат околността и да стрелят, без да се показват от своите укрития. От това преимущество в технологиите се възползва Сам. Активира програмата на дрона и малкият разузнавателен апарат се издигна над бойното поле. С набирането на височина започна да сканира бойното поле за цели. Камерите първо снимаха в нормалния за човешкото око обхват, след това превключиха на термовизия. Картината се предаваше по комуникационната връзка към Саманта, а от там и към нейните войници. Опасенията й се потвърдиха, нодовците се прегрупираха за решителна атака. Ако не действаше веднага, щяха просто да ги смажат с числено превъзходство.

— Стрелба — само по мой сигнал. Ясно?!

— Йес, мем.

— Уи, мадмоазел.

— Явол.

Започнаха да рапортуват групово войниците.

— Аз ще разпределя целите. Първо ще видим сметката на гранатометчиците, те са най-опасни.

Сякаш в потвърждение на думите над главата й просвистя ракета и се взриви в руините на близката сграда.

— След това ще обстреляме и позициите на автоматчиците, където са най-скупчени. Пригответе се.

Докато маркираше секторите на обстрел на всеки един от войниците, картината, предавана от дрона, започна да се накъсва и изчезна. Това означаваше само едно, дронът беше унищожен. Нодовците също не бяха глупаци и когато един от тях забеляза малкия въздушен шпионин, изкрещя предупреждение към другарите си и започна да прошива небето с откоси от своя АК-47. Още няколко милиционери също започнаха да стрелят по разузнавателния дрон. Машината се опита да маневрира, съгласно заложените в нея алгоритми, но накрая се надяна на два откоса и миг по-късно се взриви.

На Саманта й оставаше да направи само едно нещо и тя изкрещя на общия канал:

— Огън!

Десет подцевни гранатомета едновременно изстреляха гранатите, които описаха дъга и започнаха да се взривяват на позициите на НОД. Всяка граната имаше сензор и микропроцесор, който обработваше данните за местоположението спрямо целта и коригираше полета. Повечето гранати намериха целите си. Двамата нодовски ракетометчици тъкмо бяха презаредили своите LDR-77 и се готвеха отново да стрелят, когато една обемнодетонираща граната влетя в стаята и избухна. Експлозията буквално издуха от стаята двамата милиционери. Те вече бяха мъртви, когато телата им прелетяха трите етажа до земята и се размазаха с отвратителен звук. Още един ракетометчик получи пряко попадение в себе си и от него останаха само кървави пръски по стените, тавана и пода на апартамента, където бе заел позиция. Още двама бяха ранени, един, от които тежко и береше душа. Последните двама, които оцеляха невредими, панически побягнаха, криейки се в дълбочината на полуразрушените сгради. Автоматчиците също понесоха тежки загуби. Една от гранатите избухна между петима от милиционерите, укрили се зад един масивен бетонен блок. Гранатата разхвърля хората като парцалени кукли, откъсвайки ръце и крака. Още няколко войници бяха убити и много повече ранени. Стрелбата рязко намаля, а бойното поле се изпълни с писъците от болка, стоновете и проклятията на умиращите. Обърканите бойци на НОД бяха шокирани от загубата на толкова много от другарите си, както и от мощния контраудар на ГДИ. Саманта побърза да се възползва от положението и заповяда на отделението си да открие масиран огън. Войници откриха непрекъсната стрелба, без да се подават от укритията си, използвайки електронно оптичните мерници. Ситуацията се измени в полза на ГДИ.

Саманта също се възползва от настъпилия смут в нодовските редици, подаде автомата си зад очукания ръб на автобуса и откри автоматичен огън по техните позиции. Единственото, което спря милиционерите, бе желязната воля на изповедника, както и страха от него. Изповедникът излезе от укритието си зад самосвала и изстреля дълъг откос към ГДИ, изпразвайки целия пълнител на ротационния си автомат AR-9. Започна да крещи заповеди на бойците си да се разпръснат и да сменят позициите си често. Виковете на командира им изкара бойците от вцепенението, което ги бе обхванало, и те отново започнаха масирания обстрел. Страхът в сърцата им отстъпи място на яростта и желанието за мъст. Боят отново се разгоря, но вече нито една от страните нямаше надмощие.

Подавайки се от прозореца на третия етаж на сградата на библиотеката Алекс наблюдаваше драмата, която се разиграваше пред очите му. От няколко години в района не бяха ставали по-масови сражения между ГДИ и НОД. Беше включил записващия режим на бинокъла си и се стараеше да заснеме сражението възможно най-подробно и детайлно. Такъв горещ материал лесно можеше да се продаде за няколко хилядарки на която и да е от световните новинарски агенции. Горещите новини винаги се лапаха като топъл хляб и записът на реален бой между двете доминиращи сили обещаваше да бъде много доходоносен. Можеше да излезе на печалба от този рейд и да вземе кешовицата. Край лицето му просвистя заблуден куршум и това го накара отново да се свие зад перваза на прозореца. Помисли си, че добиването на кредити винаги е свързано с рискове, но няма нужда да рискува главата си. Подаде само бинокъла, като се стараеше да обхване панорамно картината на сражението. Той първи чу приближаващия се вой на високооборотна турбина, който идваше от тясната затрупана с отпадъци уличка, перпендикулярна на парка. Нодовското бъги изненадващо изскочи на площада, подскачайки върху неравностите и препятствията. Високата скорост и твърдите амортисьори превръщаха управлението на машината в истинско предизвикателство. Проходимостта и скоростта на едноместната машина по пресечен терен бе феноменална и съответстваше на майсторството и уменията на пилота, който го управляваше. В редиците на НОД битуваше мнението, че пилотите, управляващи бъгита, са адреналинови наркомани, пристрастени към високите скорости и опасността. Само завършен психопат или откаченяк със склонност към самоубийство влизаше в бой на максимална скорост на леко бронирана машина. Пилотът на бъгито се доказа като типичен представител на тази каста. Премина през половината парк, като заобикаляше или минаваше през повечето препятствия.

Бъгито подскачаше по неравностите на асфалта, минавайки през повалените стълбове, бетонните пейки и катерушките в детския парк. Нодовският пилот заобиколи по фланга джидиайските войници и откри огън. Още с първия дълъг откос тежката картечница буквално сряза двама от войниците. Останалите войници се разбягаха панически в търсене на укритие от изненадващата атака. Шестцевната 12.7-мм картечница „Изкормвач“ К-17 имаше скорострелност от 6000 изстрела в минута. Шарнирният лафет, с който бе монтирана на тавана на бъгито, бе стабилизиран в двете плоскости и позволяваше ротация около собствената си ос на 360 градуса по хоризонтала и на 90 градуса по вертикала. Това позволяваше поразяването, както на наземни, така и на въздушни цели, превръщаше въоръжението на бъгито в универсално. Насочването ставаше чрез лазерния мерник, монтиран в шлема на пилота. Накъдето пилотът завъртеше главата си, натам се насочваше и картечницата, превръщайки погледа на пилота в наистина убийствен. Бъгито се движеше напред-назад по детската площадка, като от време на време спираше, за да открие прицелен огън. Леката броня бе достатъчна, за да го предпази от 5.56-мм куршуми на автоматите, а маневрирането пречеше да се използват подцевните гранатомети.

Положението ставаше отчаяно и ефрейтор Торес го осъзнаваше. Загуби още двама войника, а помощта все още я нямаше, помисли си, че ако не станеше чудо, щяха да оставят костите си тук в този забравен от бога и хората град.

— Прикрийте се! И не спирайте да стреляте! — заповяда по общата честота Сам.

— Още колко, ефрейтор, загубихме Санчес и Густав!

— Мерд, шибаните нодовци пак настъпват, ефрейтор!

— Изгубени сме… — в гласа се долавяше отчаяние.

— Трябва да бягаме, трябва да бягаме… — се разнесоха панически вопли.

— Престани с паниката, Вацлав — изсъска в микрофона Саманта — дръж се като мъж и запази малкото достойнство, което ти е останало.

— Да, ефрейтор…

— Успокойте се всички, дръжте позициите, подкреплението ще дойде всеки момент — опита се да вдъхне увереност в хората си Саманта — увереност, каквато не чувствам, помисли си на ум.

Алекс наблюдаваше как обръчът около войниците се стеснява. Милиционерите се възползваха от прикриващия огън на бъгито и започнаха да напредват, притичвайки от укритие към укритие. Дори ракетчиците отново започнаха да обстрелват с ракети позициите на ГДИ.

— Мммм, да, мммм — промърмори под носа си Орлов, докато наблюдаваше за развитието на боя. — ГДИ са пътници и е време да се омитам, докато още съм цял.

Библиотеката се олюля, когато земята се разтресе и съседната триетажна къща започна да се срутва. Всички постройки в района бяха в окаяно състояние и срутванията ставаха често, и затова никой не обърна внимание на рушащата се сграда. Всички предположиха, че виновник за случващото се са близките експлозии от боя. Вдигнатият прах и дим започнаха да обгръщат детския парк, като бавно стелеща се мъгла. С периферното си зрение Алекс забеляза някакво движение. Сред облаците от сив прах едно черно петно започна да става все по-голямо, а във въздуха се разнесе басово ръмжене, заглушаващо звуците от боя. Разцепвайки облака от циментови частици, първо се подаде 150-мм оръдие Райнметал L-85A, а след него плосък купол и верижно шаси на тежащия танк МВТ-4 „Jager“ Мк (Ловец). Ревът на танковия двигател се разнесе в празното пространство на парка, приглушавайки звуците на боя, докато ехото се отразяваше във фасадите на сградите. Шейсеттонната машина с ръмжене се изкачи върху останките на сградата и масивният купол започна да се върти, а оръдието потрепваше, сякаш душеше въздуха в търсене на плячка. Машината изглеждаше застрашително с огромното си оръдие и окачената върху корпуса допълнителна броня от дебели листове. Бронята се състоеше от продълговати бронирани панели, покриващи целия купол и корпуса. Те придаваха на танка грозен и ъгловат вид. Високо засекретената технология, която използваше ГДИ при производството им, позволяваше създаването на листове от композитна бронята с пълнеж от обеднен уран. Така образуваният сандвич значително повишаваше кинетичната и кумулативната защита на бронираните машини. Върху купола стърчеше сферичната антена на активната система за радиоелектронно противодействие AGP-44. Системата ефективно заглушаваше и объркваше главите на управляемите противотанкови ракети. ГДАЙ-ските танкисти обаче се оплакваха, че системата е ефективна само на близки разстояния. И то срещу по-старите модели противотанкови ракети, използвани от терористите на НОД. Вътре в командирския купол на танка оберлейтенантът Йоахим Андерсон още не можеше да свикне с чувството, че е танкист. По време на втората тибериумна война беше пилот на крачеща бойна машина „Wolverine“ Мк.I (Върколак). Управлението на робота му даваше усещането за свобода, скорост и маневреност. А въоръжението от две ротационни малокалибрени оръдия „Вулкан“ му позволяваше да минава през вражеската пехота с лекота като нагорещен нож през парче масло.

„А сега, помисли си с горчивина Йоахим, съм командир на танк с двама подчинени.“ Отнасяше се със смесени чувства към МВТ-4. Имаше чувството, че се намира в бирена кутия на вериги, една наистина добре бронирана бирена кутия. Големите разходи и сложността при поддръжката на крачещите бойни машини от типа „Wolverine“ и „Titan“, бе накарала бюрократите по висшите ешелони на ГДИ да търсят по-евтина алтернатива. МВТ-4 бе произведен в малка серия в заводите на консорциума Деймлер — Мицубиши Корп, специално за европейския и азиатския театър на бойни действия. Танкът беше изпитателен стенд за новите технологии, разработвани от ГДИ, нов хибриден електро турбинен двигател, използващ тибериумните газове за гориво, многослойна композитна броня с пасивен стелт елемент, мощно 150-мм оръдие, комбинирано с голям набор от пасивни и активни сензори и датчици, позволяващи детекцията и обстрела както на неподвижни, така и на мобилни цели, намиращи се на голяма дистанция. Но МВТ-4 като цяло представляваше завръщане към старата, добре позната танкова технология: вериги, купол и оръдие. Разположените в командирския купол плоски монитори даваха кръгов обзор на Йоахим. Първото, което той направи, когато сензорите засякоха вражеските войници, бе да включи със заучени до автоматизъм движения системата за електронно заглушаване АСР-44. Така бе обучен, безопасността и сигурността преди всичко. Пасивните сензори вече бяха засекли целите и бордовият компютър обработваше данните, систематизирайки ги съгласно опасността, която представляваха. Като първостепенна опасност компютърът определи вражеските гранатометчици, след това нодовското бъги и накрая автоматчиците. Йоахим докосна с показалец тъчскрийна и маркира бъгито като приоритетна цел, то бе най-опасно за войниците на ГДИ.

— Каръл, първо бъгито, трябва да помогнем на нашите хора — нареди по вътрешната линия Йоахим. — След това ще се заемем с гранатометчиците и милиционерите.

— Явол, оберлейтенант. Сега ще му видя сметката — отговори Карл, насочвайки оръдието. Пилотът на бъгито бе погълнат от боя, маневрираше и стреляше, затова и не обърна внимание на таблото, където мигаше в червен датчик, сигнализиращ за опасност. По време на война доста хора, особено ветераните, развиваха в себе си животински инстинкт за самосъхранение. И в този случай шестото чувство на пилота го предупреди за опасността, но вече беше късно. Бъгито подскочи напред, форсирайки двигателя, но не достатъчно бързо. От 150-мм оръдие изскочи десетметров жълт пламък и летящият с 3000 метра в секунда снаряд достигна до нодовското бъги за част от секундата. Високо експлозивният бронебоен снаряд проби тънката броня, разби двигателя и се взриви във водородния резервоар. Бъгито изчезна в огъня на експлозията, навсякъде се разлетяха фрагменти от корпуса и парчета метал от шасито. Орлов като омагьосан наблюдаваше как една от гумите на бъгито описа петдесетметрова дъга във въздуха, удари се в земята и с все по-малки подскоци пресече половината площад, преди просто да изчезне в земята. Алекс за момент се учуди на изненадващото изчезване на гумата, но след това се досети, че там сигурно има или шахта, или пропадане на земята.

Нодовските бойци се стъписаха за момент, но успяха първи да се ориентират в обстановката. Оставяйки след себе си димна следа, три ракети по диагонал пресякоха площада и парка. Първата се взриви пред танка, обсипвайки бронята с парчета бетон, втората разпра бордовия екран и повреди торсионното окачване, а третата ракета рикошира в челния броневи лист на купола. В това време оберлейтенант Андерсон се опитваше да се свърже със съюзническата пехота.

— Тигър-1 до Зулу-Папа-13, чувате ли ме? Повтарям, тук Тигър — 1 до…

— Чувам ви Тигър-1, аз съм ефрейтор Саманта Торес, с кого говоря?

— Оберлейтенант Йоахим Андерсон на вашите услуги, мем, изпратиха ме да ви помогна.

— Радвам се, че Вие и вашите момчета се присъединявате към купона. — в гласа й се чувстваше облекчение и благодарност.

— За мен е удоволствие, мем, какво е положението и как да ви асистираме?

— Имам петима мъртви (KIA) и двама ранени (WOA). Трябва ни огнево прикритие — отговори Саманта — особено ни досаждат милиционерите, които са се окопали в сградите. От техните позиции площадът се вижда като на длан.

— Разбрано, първо ще се погрижим за тях. Очаквам и вие да ни съдействате, когато ги подгоним?

— Естествено, оберлейтенант, а да, и още нещо, благодаря ви, че ни отървахте от онова бясно псе с бъгито.

— Затова сме тука, ефрейтор, да решаваме проблеми — поусмихнат отвърна Йоахим.

— Разбрано Тигър-1, Торес, край.

Танкът се разклати от ново ракетно попадение и последвалия танков залп. Йоахим превключи на вътрешната честота.

— Каръл, къде блееш, издухай тия шибаняци!

— Но, лейтенант, те непрекъснато сменят позициите, и не мога да ги прихвана с топловизора!

— Тогава просто срути цялата сграда върху главите им, стреляй в основите на фундамента!

— Разбрано, шефе! Сега ще ги успокоя.

Йоахим активира комлинка и се свърза с механик водача.

— Майкъл, разкарай ни от тука! Приближи възможно най-близо до позициите на нашите войници.

— Да, шефе, ще бъде изпълнено.

Прикрит зад чупката на прозореца, Алекс наблюдаваше как 60-тонната грамада на танка бавно се спуска по склона на руините. Куполът се завъртя и танкът стреля по пететажната сградата, където се бяха скрили нодовците. Експлозията вдигна облаци прах, които пречеха на ракетометчиците да се прицелят точно и от трите изстреляни ракети само една попадна в челната броня на танка. Бойната глава на ракетата издълба кратер в дебелата танкова броня, но не я проби, и танкът отново стреля. Блокът, където се бяха прикрили милиционерите и тримата нодовски ракетометчици се олюля и започна да се срива от горе на долу, етаж по етаж, като картонена къщичка. Нодовският командир беше фанатик, но не и глупак. Беше загубил по-голямата част от милиционерите и което е по-важно, всичките си ракетометчици. Просто нямаше какво да противопостави на танка, затова заповяда всеобщо отстъпление. Нодовските бойци спешно напускаха позициите си поединично или на групички. По пътя нодовците помагаха на тези от ранените си другари, които имаха шанс да оживеят. Изповедникът отстъпи последен. Знаеше, че не можеше да позволи тежко ранените му братя да попаднат живи в ръцете на ГДИ. Единствено Кейн знаеше какво ще им направят нечестивците от ГДИ. Сигурно щяха да ги измъчват и да ги съблазняват с какво ли не, само и само да предадат братството на НОД. И техния великия месия Кейн. Затова без капка удоволствие, но дълбоко убеден в това, че постъпва правилно, доуби и последния от бойците, които даваха признак за живот. Отстъпващите нодовци стреляха неприцелно през рамо, но постепенно отстъплението се превърна в чисто паническо бягство. „Ловеца“ преследваше плячката си, стреляйки с оръдието и сдвоената към него 12.7-мм картечница. Танкът мачкаше с широките си вериги всичко, което се изпречеше на пътя му, мачкаше напукания асфалт и бетон, превръщайки ги в прах. Премина през няколко катерушки, бетонни пейки, както и през градския фонтан в центъра на парка без дори да забави ход. Машината стигна до позициите на джидиайските войници, завъртя се на място и спря. Оръдието отново изригна огън, последвано от проточеното тракане на картечницата. Някъде в далечината отново се чу експлозия. Войниците обградиха танка, при което люкът на командирския купол се отвори и оттам се подаде командирът на танка. Орлов бе твърде далече, за да чуе какво си говорят войниците и танкиста, но по поведението им личеше, че се води ожесточен спор. Офицерът се скри в танка, а войниците вдигнаха на ръце ранените си другари и ги сложиха върху двигателния отсек на танка, намиращ се непосредствено зад купола. Двигателят на машината изръмжа и танкът постепенно започна да увеличава скоростта, впускайки се в преследване в посоката, в която се бяха скрили последните нодовски бойци. Пехотата се престрои зад танка, прикривайки се зад неговата броня. Алекс напрегнато обмисляше какво да прави, изчака няколко минути, докато войниците се скрият и звукът от двигателя на танка заглъхне.

Мародер

Такава възможност се откриваше веднъж в живота и ако не се възползваше, щеше да е глупак, от друга страна, рискът също не беше малък.

— Майната му — изпсува Алекс. — Риск печели, риск губи, каквото ще да става — и се втурна към коридора и надолу по стълбището на библиотеката. Прескачаше по две-три стъпала, докато се спускаше между етажите. От време на време се придържаше с ръка за изгнилия парапет. Рискуваше да си строши главата или по-лошо — врата, но това не го забави нито миг. Излезе от сградата и с равномерен бяг се насочи към позициите на ГДИ. Непрекъснато гледаше в краката си, като внимаваше къде стъпва. Напуканата настилка бе доста неравна, а той нямаше намерение да си строши краката по невнимание. Стараеше се да не нарушава ритъма на бягането и поемаше въздух равномерно. Стараеше се да заобикаля повечето препятствия. Накрая прецени, че е най-удобно да бяга в коловозите, оставени от траковете на танка и това допълнително увеличи скоростта му на придвижване. Пресече парка и площада за по-малко от три минути и започна да претърсва руините. Натъкна се на първия труп почти веднага. В гръдната броня на войника зееха две дупки с размера на юмрук, резултат от попаденията на големокалибрени куршуми. Приклекна на едно коляно до войника и започна да сваля шлема му. Не беше мародер и до известна степен се отвращаваше от това, което вършеше, но времената, в които живееше, не предразполагаха човек да е чувствителен или с високи морални устои, ако искаше да оцелее. Свали шлема и в него впиха поглед две мъртвешки очи. Лицето на войника бе младо, с напукани капиляри на кожата и избила кървава пяна по устата. Личеше, че смъртта му е била мъчителна и за момент Алекс се отврати от себе си, но нямаше време за сантименталности. Извади ножа и изчовърка внимателно контролния чип, който се намираше от вътрешната тилна страна на шлема. Чипа отговаряше за функционирането на цялата броня. Преди време един негов познат му бе разказал, че във всяка полева екипировка на ГДИ има вграден сигнален маяк, предаващ местоположението на всеки жив или мъртъв войник. Това позволяваше на ГДИ да намира ранените войници, както и да прибира екипировката и телата на мъртвите от бойното поле. Същият човек му бе обяснил и как да изключи насочващия сигнал. Алекс подхвърли леко в дланта си електронния чип, след което го прибра в джоба на гърдите си. Оставаше неприятната част, да свали бронята от мъртвото тяло. Малко се поозори със закопчалките на костюма, но накрая успя. Може и да обираше мъртвите, но нямаше нужда да гневи напразно ГДИ, положи мъртвия войник на земята, затвори очите му, след което скръсти ръцете върху окървавените гърди. Зае се с плячката, сложи шлема и импулсния автомат М-16 Мк.2 върху бронята и ги зави във вид на вързоп, завързвайки го с въжето, което винаги носеше със себе си. Чудеше се дали да взима и раницата на убития войник, тя щеше да тежи допълнително. Все пак реши да провери какво има в нея — хранителните концентрати и водата не го интересуваха, но допълнителните пълнители към автомата и полевата аптечка заслужаваха внимание. Полевата аптечка бе добре заредена, освен медикаменти и болкоуспокояващи имаше и радиационни таблетки и бойни стимуланти. Но най-приятно бе изненадан от намерения нано спрей. До момента само бе чувал за наноспрея, но никога не го бе държал в ръцете си. Наноспреят бе високотехнологичен продукт, разработен и създаден специално за военните, използваше се за ремонта и поправката на различните типове полеви брони и снаряжението, използвано от ГДИ. Алекс разгледа опаковката. Върху флакона бе напечатано упътване за ползването му, а отстрани имаше малък индикатор, показващ наличното количество. В момента флаконът бе пълен почти на 100%. Доколкото му бе известно, самият спрей представляваше пяна, съдържаща различни втечнени химически елементи, използвани като градивен материал, както и хиляди неактивни наноботи. При напръскване наноботите се активираха, анализираха заобикалящия материал и започваха ремонта, използвайки материалите, съдържащи се в пяната. Алекс остана доволен от находката си. Прибра всичко в раницата и я метна на гърба си, след което вдигна и вързопа с екипировката. Всичко тежеше около двайсет кила и не беше много удобно за носене, но нямаше как. Той премина в ускорена крачка, след което премина в тръс и се затича. Внимаваше, докато тичаше, но товарът му пречеше да пази равновесие. Пресече половината парк и стигна до мястото, където бе видял да изчезва гумата на нодовското бъги. Оказа се прав — гумата лежеше на дъното на петметрова колекторна шахта. Примери се внимателно, след което пусна вързопа, а след това и раницата. Чу как вързопите тупнаха на дъното на шахтата. Завъртя се и пак се затича. Имаше още работа, а знаеше, че няма още много време. Трябваше да побърза, преди джидиайските войници да се върнат за падналите си другари. Другата причина, която го караше да бърза, бе, че телата на мъртвите войници започваха да се вкочаняват и свалянето на броните ставаше все по-трудно. Тичаше през площада напред и назад, на няколко пъти се спъна и за малко да си разбие главата, но успя да се справи за по-малко от половин час. След като завърши с ГДИ, се зае с труповете на нодовците. Вървеше между руините и изгнилите коли, търсейки телата на загиналите бойци. Гледката на разкъсаните тела не бе от най-приятните, най-близкият до него разполовен труп бе с разкъсан корем, от който по земята се точеха червата. Близката експлозия бе разкъсала няколко нодовски бойци и части от телата им се въргаляха в цялата околност. Труповете бяха застинали в неестествени пози и изглеждаха като захвърлени детски кукли. Въздухът бе напоен с миризмата на лайна, съсирена кръв и отминала смърт. Но Алекс нямаше време за сантименталности и се опита да не повърне сутрешната закуска и веднага започна да претърсва труповете. Помисли си, че с удоволствие ще вземе душ, когато свърши с тази черна работа. Нодовските бойци бяха значително по-зле екипирани, само няколко имаха бронежилетки, а и повечето оръжия бяха стари G.3 или АК-47 и по-рядко някой GAU-3 „Eliminator“. Оръжията, както и бронежилетките, бяха в много лошо състояние. Докато ровеше сред осакатените трупове, намери и три ракетомета LDR-77, два от тях бяха повредени. Третият бе в добро състояние и напълно изправен. В раниците на мъртъвците не намираше нищо интересно, основно храна, вода и малко патрони. Претърсваше телата бързо, едно след друго, стараейки се да не губи темпо. При един обезглавен труп късметът най-после му се усмихна. Първото, което му направи впечатление, бе въргалящото се до трупа оръжие Cobretti AR-70 „Raptor“. Оръжието бе съвременно и отлично поддържано. Бронежилетката върху тялото също бе в добро състояние, както и цялата униформа. Върху рамото се виждаха нашивките на сержант и Алекс неволно изпита уважение към мъртвия боец. Реши, че ще запази автомата и бронежилетката за себе си.

Рангът, а и поддържаните униформа и оръжие говореха много. Най-вероятно мъртвецът бе ветеран от Втората тибериумна война, истински войник, а не като паплачта, която сега набираха в редовете на НОД, не подбирайки куцо, кьораво и сакато. Алекс свали бронежилетката и я положи до оръжието, след което се зае с раницата. Това, което намери в нея, бе вторият за деня успешен удар. Малка металната кутийка със знака на НОД върху нея, извита опашка на черен скорпион, формата и големината й бяха като на табакера и съдържаше в себе си три спринцовки с проблясваща наситенозелена течност. Тибериумният серум, това вече си е дюшеш, помисли си Орлов. Една доза от тибериумния серум лекуваше ранните форми на тибериумната зараза или предпазваше при преминаването на тибериумните полета. Две или три дози можеха да спасят човек от напреднала фаза на тибериумната болест. Държеше в ръцете си малко състояние. Една спринцовка струваше 5000 кредита, колкото един комплект броня на ГДИ, ако не и повече. Прибра кутията в един от джобовете на комбинезона и провери дали го е закопчал добре. Събра това, което прецени, че е ценно, и на няколко курса го занесе до шахтата, където и го хвърляше. Този път свърши за значително по-кратко време, само 15 минути. Откърти капака на една ръждясала кола и покри входа на шахтата с него, като отгоре го засипа с бетонни парчета. Огледа внимателно дали не е оставил някакви следи, след което се затича към библиотеката.

Бурята

В далечината се чуваше нарастващия тътен, в който тренираният слух на Алекс долови набиращата сила йонна буря. Трябваше да побърза и да се прибере в скривалището си, преди бурята да удари с пълна сила. Джидиайските войници също щяха да се появят всеки момент, ако искаха да приберат телата на мъртвите си другари. Влезе забързан в сградата на библиотеката и през прохода на първия етаж се спусна в мазето. Замаскира входа и влезе в убежището си, време бе да си почине. Изкъпа се, доколкото можеше в тези примитивни условия, след което си легна. Сградата потрепваше под мощните пориви на вятъра и електрическите разряди, биещи по земята. Стените на мазето потреперваха и пукаха под тежестта на гранитните блокове, но Алекс бе твърде изморен, за да обръща внимание. Той просто заспа. На другата сутрин бурята бе позатихнала, но още бушуваше отвън. Алекс си приготви закуска и пусна холовизора, прекара деня в почивка и гледане на стари записи. Нямаше какво толкова да прави и прекара деня в мързелуване и тъпчене с храна. На третия ден бурята затихна и настъпи измамно спокойствие. Орлов знаеше, че в момента се намира в окото на циклона и за известно време има затишие. Излезе от скривалището си и отиде да провери шахтата, където бе скрил плячката си. Капакът бе на мястото си, отмести буците бетон и ръждясалия лист и провери шахтата. Всичко бе на мястото си. Трябваше да извади оръжията и екипировката и ги отнесе до скривалището в библиотеката. Пренасянето, както и спускането и качването по стените на шахтата бяха уморителни, но след няколко часа упорит труд успя да пренесе всичко и то тъкмо навреме. Поривите на вятъра отново прерастваха в буря. Прекара следващите три дни в почистване на оръжията и снаряжението от полепналата по тях съсирена кръв и мръсотия. Неприятно занимание, но нямаше как. Бе намерил още два наноспрея, които изхаби, за да ремонтира бойното снаряжение и бронежилетките. Доста си поигра и при почистването на оръжието, мъртвите нодовци отнесоха доста псувни заради немарливостта си. Личеше си, че повечето от оръжията изобщо не са почиствани от месеци. В лошо състояние и занемарени, те имаха следи от ръжда по цевите и металните детайли.

Алекс с мъка успя да изчегърта ръждата, боядиса кожусите и външните детайли с антикорозионен спрей, след което почисти цевите, затворите и ударно спускателния механизъм. Остана доволен от свършената работа. Всеки знаеше, че външният вид вдигаше цената на продаваните стоки. Скри два от трите тибериумни серуми в тайник в мазето, а третият остави при себе си. След като бурята свърши, изчака още два дена, за да е сигурен, че нито НОД, нито ГДИ ще се върнат в района. Когато се увери, че няма опасност, започна да се стяга за тръгване. За обратния път към столицата реши да вземе със себе си само контролните чипове на джидиайските брони — трицикълът, с който пътуваше, нямаше багажник. Избра най-добре запазената бронежилетка и я облече под комбинезона си, след което преметна през рамо напълно заредения Cobretti AR-70. Както показваха скорошните събития, Сев ставаше доста негостоприемен и опасен. Провери верния ТТ-43 и беше готов за тръгване.

Завръщането

Тръгна рано сутринта, когато зората едва настъпваше и сенките си играеха с въображението на човек. Придвижваше се внимателно с равномерен ход, като от време на време спираше, за да огледа района с бинокъла си. Връщаше се по същия път, по който бе дошъл преди повече от една седмица. Градът бе удивително тих след скорошните боеве между ГДИ и НОД и след йонната буря всичко живо се беше изпокрило или разбягало. Това значително улесни Алекс и пътя, който минаваше за един-два дена сега измина за часове. Привечер достигна плевнята, където бе оставил трицикъла. Беше лудост да пътува нощем без уреди за нощно виждане или солиден транспорт, затова реши да пренощува в плевнята. Сложи няколко капана около сградата и легна да спи. На другата сутрин вече се чувстваше отпочинал и готов за път. Предстоеше му да измине около 1500 километра до Капитолия. Пътят беше труден и си бе направил сметка, че щеше да му отнеме около пет дни, ако изминаваше по 300 километра на ден. Повечето търсачи и мародери предпочитаха най-краткия североизточен път, минаващ по дъното на пресъхналото Азовско море и нагоре към Азов и Ростов. Другият предпочитан вариант бе източният маршрут, който минаваше през Керченския проток към Краснодар и после на север към Капитолия. Единици бяха тези като Алекс, които използваха северния път, най-заобиколен и удължен с триста километра. Още като млад търсач Алекс бе решил, че е по-добре да се изръси с кредити за гориво, отколкото да се прости с живота си. Всички големи банди грабители и мародери кръстосваха по североизточния и източния маршрут, където и причакваха плячката си. Имаше и няколко бандитски формирования, които предлагаха услугата „протекция“ — безопасно преминаване през контролираните от тях територии срещу лъвския пай от това, което е намерил търсачът. Често ставаше и преразпределение на териториите и тогава по пясъчните дюни на Азовско море започваха престрелки и бесни гонитби с пясъчни бъгита.

Алекс запали трицикъла и се насочи на север покрай брега, искаше да напусне колкото се може по-скоро Сев. Мина през крайните квартали на Нахимовския район и тръгна по разбития крайбрежен път. Пътуването не можеше да се нарече комфортно с цялото друсане по напукания асфалт, но затова пък не срещна никого по пътя. За целия ден успя да пресече целия Кримски полуостров, стигайки до Перекоп. В този район пътят се стесняваше и имаше опасност от засада. Алекс напрегнато се оглеждаше, но никой не го нападна и той въздъхна с облекчение. След Перекоп пътят ставаше по-лесен, имаше свобода за маневриране и Орлов бе сигурен, че ако го подгонят, ще се измъкне. Пейзажът от двете страни на пътя бе монотонен и еднообразен, сива напукана земя, докъдето поглед ти стига и различни по големина и формации зелен кристал. Небето също беше сиво и тъмни облаци плуваха по него. В следващите четири дни измина и останалата част от пътя. Движеше се на североизток, като се стараеше да избягва големите градове като Запорожие, Донецк и Луганск. Нощуваше в изоставените села и ферми, като само един път се натъкна на глутница човекоподобни мутанти. Но те го гонеха с двата си крака, а той беше с трицикъла. Пресеченият терен не позволяваше трицикъла да развие голяма скорост, но Алекс поддържаше известна дистанция между себе си и мутантите. Не можеше да им се отрече, че бяха доста настоятелни и го гониха около десет километра, преди да се откажат. Следобедът на петия ден достигна околностите на Капитолия, изкачи се с трицикъла на един полегат хълм и градът се разпростря пред него. Най-близо бяха бидонвилите, които като раков тумор обгръщаха Отбранителния вал на четвъртия пояс на Капитолия.

Дори на дистанция от няколко километра се усещаше миризмата на откритата канализация и зловонието на септичните ями. В бидонвилите живееха бедняците, отрепките и всякакъв род измет на обществото.

По време на Втората тибериумна война НОД изстреля химически ракети срещу всички големи европейски градове. От Атлантическия океан на запад до Черно море на изток химическите ракети превърнаха Европа в тибериумна пустиня. Обезумелите тълпи бягаха от заразените градове и търсейки надежда и спасение, поеха на изток. В бидонвилите живееха предимно бежанци от Източна Европа, българи, румънци, словенци, албанци, хървати, унгарци, сърби, гърци, чехи и т.н. Често се случваха конфликти на етническа или религиозна основа, като обикновено споровете се решаваха със сила. В бедняшкото гето царуваше хаосът и беззаконието. Полиция нямаше, или се появяваше, само когато се раздаваха хуманитарните помощи от сините зони. Правеха се от време на време и показни арести за пред обществото и западните медии, но обикновено горяха дребните риби, а не истинските виновници. Гетото се управляваше от брутални гангстерски банди, които непрекъснато воюваха за наркотици, надмощие или контрол върху териториите. Въргалящите се трупове в канавките бяха нещо ежедневно и не правеха впечатление на никого. Към Капитолия водеха четири пътя и Орлов зави към северния, който водеше към сектор А на четвъртия пояс, там бе домът му. Прекоси петкилометровата ивица напукана земя, форсира трицикъла и се качи на насипа и оттам на магистралата, водеща към северната порта на града. Асфалтът на места бе неравен и поизкърпен там, където е имало дупки, но бе приятно разнообразие на фона на пътя, който бе изминал Алекс досега.

Капитолия

Бе късен следобед и движението не беше много интензивно — тук-там минаваше някой ТИР или автобус и по-рядко личен автомобил. Основната част от транспорта бяха велорикши и колела или трициклети като този на Орлов. Бензинът, нафтата и синтетичното гориво бяха твърде скъпи и малцина можеха да си позволят лукса да имат лични автомобили. Алекс хвърляше профилактично по един поглед от двете страни на пътя — предпазливостта никога не бе излишна. Обикновено местните не създаваха проблеми, защото знаеха, че са гости на тази земя и не правеха проблеми на етническите руснаци като Орлов. На улицата нямаше много хора, въпреки че усещаше изпълнените със завист и алчност погледи в гърба си. Едно момиченце се ровеше в боклуците край пътя, търсейки нещо ценно. Беше облечено в мръсни прашни дрипи и за момент Алекс си припомни детството. Несъзнателно протегна ръка към джоба си и извади банкнота от пет кредита. Замисли се за момент и след като се огледа да види дали някой не го наблюдава, намали скоростта. Хвърли смачканата банкнота на момиченцето. Детето я сграбчи и се огледа като зверче, погледна към Алекс страхливо, скри парите в дрипите си и хукна да бяга. Орлов отново увеличи скоростта и продължи по пътя си. Когато приближи северната порта, се нареди на опашката пред контролно-пропускателния пункт. Пунктът имаше примитивен скенер за тибериум с ниска пропускателна възможност и затова винаги се образуваха задръствания. Алекс почака петнайсетина минути, но опашката не мърдаше, затова отиде да провери какво става. Видя, че началникът на смяна на градската стража е негов познат и му помаха.

— Как е, Вася? — дружелюбно попита Алекс.

— Как, как… кураво. Как да е — с досада отговор сержант Зорин. — Колко рапорти писах да сменят тази бракма и никаква файда. Скръндзосват се бюрократите — дай им само да грабят от народните пари. Скенерът отново заби и докато техниците не дойдат и не го оправят няма мърдане. Тия тъпаци, техниците, ще има да го човъркат поне няколко часа.

— Да, случва се — разбиращо кимна Алекс, докато обмисляше ситуацията. — Викаш няма мърдане, а? Имам спешна работа в града не може ли да се направи нещо по въпроса?

Зорин се почеса замислено по главата.

— Ееее, добре, нали сме стари приятели. Минавай, но само този път правя изключение!

— Задължен съм ти, Вася, и то много.

Алекс протегна ръка за ръкостискане и незабелязано пъхна в дланта на Зорин по-запазения от часовниците, който бе намерил. Подкупът на държавни служители си беше нещо нормално и в реда на нещата. Зорин хвърли крадешком един поглед към това, което му бе дал Алекс, и бързо го прибра в джоба си. Остана доволен. Кимна на колегите си да вдигнат бариерата и им каза:

— Пуснете го да мине, наш човек е момчето.

Орлов махна за сбогом и форсира трицикъла, минавайки през северната порта. Портата имаше две стотонни крила, плъзгащи се настрани от мощни хидравлични бутала. По време на нападение портата се затваряше и автоматиката я блокираше. Самата стена на външния отбранителен пояс бе изградена по технология, предоставена от ГДИ. Изградена от специални видове железобетон, тя бе висока двайсет и широка десет метра и представляваше сериозно препятствие не само за пехотата, но и за всякакъв вид наземна бойна техника. На равни разстояния една от друга по целия периметър на стената бяха разположени модулните отбранителни кули. Те бяха напълно автоматизирани комплекси, снабдени със сензори и детектори, способни да засичат дори вражеските стелт единици. Всяка кула разполагаше с три вида въоръжение, което можеше да се използва в различни конфигурации в зависимост от ситуацията. Първият вид бе чисто противопехотен, с две 20-мм ротационни оръдия „Vulcan“, всяко със скорострелност 6000 изстрела в минута. Вторият вид представляваше пусков комплекс за противотанкови управляеми ракети, а третият — ракетна батарея за противовъздушна отбрана. Всеки от четирите пояса разполагаше с модулни кули за защита. В четвъртия пояс на Капитолия бе промишлен район, където бе концентрирана цялата тежка промишленост — всички фабрики, заводи и електроцентрали, необходими за преработката на суровините и производството на стоки и услуги. Населението се състоеше основно от работници, гастарбайтери, както и от нисък ранг чиновници. Въздухът бе прашен от работещите производства, а улиците и фасадите на сградите — мръсни. Алекс напусна централния булевард, по който караше, и зави по малките улички към работническия квартал „Киров“. Беше му необходим половин час, за да се добре до вкъщи. Остави трицикъла на улицата, без да го е страх, че някой може да открадне превозното средство. Върху резервоара на трицикъла бе нарисуван личния герб на Хасан Монтьора, ръка стискаща ятаган. Хасан бе успял да направи състояние, като ремонтираше и отдаваше под наем различни превозни средства. Организацията му се бе разраснала и дори мафиотските босове го търсеха за помощ. Клиенти му бяха както търсачите, така и всеки, който можеше да си плати за услугата. Хасан се славеше като човек, който не толерира посегателства върху личното му имущество. Всеки, който сглупеше да открадне от Хасан, обикновено завършваше с отрязването на едната или на двете ръце, а понякога и на главата в зависимост от настроението на Хасан. Самата процедура по отстраняването на крайниците се осъществяваше с извит ятаган, оттам идваше и знака на организацията.

Home, sweet home (Дом, роден дом)

Домът на Орлов се намираше в мазето на една необитаема полуразрушена сграда. Вратата на мазето бе бронирана и се отваряше с комбинация от механични и електронни ключове. Вече няколко пъти се бяха опитвали да го ограбят и предпазливостта не бе излишна. След първите два опита разбра, че няма да мине само с монтирането на нови бронирани врати или алармена сигнализация, и затова реши да смени подхода с по-директен. Затвори се в мазето за две седмици и се захвана за работа. Самото мазе бе като труден за ориентация лабиринт. От това се възползва и Алекс, изкопа няколко вълчи капана, на дъното на които заби прътове ръждясала арматура и ги покри отгоре с дървени плоскости, поръсени с пясък за маскировка. Купи няколко блокчета пластичен експлозив, облепи ги с гайки и пирони за по-голям ефект и заложи импровизираните взривни устройства като мини по стените и тавана. За детонатор служеха монтираните из цялото мазе топлинни и обемни датчици, както и няколко механични във вид на тънки жици ниско над пода. Купи и няколко бутилки пропан-бутан и запълни тръбите в мазето с газ под налягане. На ключовите места монтира на тръбите специални кранове с електрическа запалка и ги свърза със системата от датчиците, превръщайки цялата канализационна система в нескопосана, но ефективна огнехвъргачка. Сигурен в свършената работа, Орлов спокойно излезе в нов рейд. Следващите неканени гости бяха добре подготвени и успяха да разбият външната блиндирана външна врата, но никой от тях не излезе жив от подземието. Когато Алекс се върна от рейд, имаше неприятното задължение да изнесе навън труповете на неуспелите крадци. Без да каже нито една дума, показно стовари парчетата от трупове на една купчина върху тротоара на улицата и ги заряза там да бъдат прибрани от близките и приятелите им. Картината не бе лицеприятна, обгорените деформирани тела с липсващи крайници — това не бе гледка за слабонервни. След този случай опитите да го ограбят спряха, въпреки че от време на време се намираше някой глупак, който пробваше безуспешно. Наскоро бе монтирал и видео наблюдателна система с видео разпознавателен интерфейс и сканиращи гласа сензори.

Влезе в преддверието вдигна лицето си към камерата и каза:

— Сезам, отвори се.

Вратата се отвори и веднага се затвори, след като той премина през прага. Направи няколко крачки напред и без да влиза в мазето, веднага сви наляво в глухо коридорче, което завършваше със стена. Никой не знаеше, че стената е изкуствена и всъщност това е вход към истинския му дом, а мазето всъщност е един голям капан за глупаци. Натисна стената последователно на няколко места и тя се отмести встрани, откривайки коридора, водещ до жилището му. Жилищната сграда, преди да се срути, бе имала три входа с три отделни мазета. Другите два входа и техните мазета бяха затрупани под развалините и бе останал само този, където живееше Орлов. Той съобрази, че може да пробие стената, водеща към съседното мазе, и там да обзаведе дома си, което и направи. Домът му бе уютен и обзаведен с вкус. Цялото обзавеждане, мебели, осветителни тела, картини, както и цялата техника като печка, хладилник, холовизор и звукова уредба пауърсараунд бяха докарани от рейдовете му. Избирал бе само най-доброто, оставяйки го за себе си. Въздухът в подземието се осигуряваше през няколко замаскирани капандури, а водата — от градския водопровод, който минаваше под улицата. Беше се прикачил и към подземните електрически и информационни комуникации. Така че имаше всичко необходимо да живее в комфорт. Беше мръсен от пътуването и реши първо да удари един душ, преди да вечеря. Докато се събличаше активира холовизора на информационния канал. По новините даваха едно и също, бедствия, аварии, глад и убийства, с две думи — нищо ново. Влезе в душкабината и започна да се облива ту с топла, ту със студена вода, отмивайки мръсотията. Чувстваше се изцеден. Наистина плячката, която бе складирал в базата си в Сев, си заслужаваше усилията. С малко повечко късмет и пазарене можеше да изкара към 50 бона — една огромна сума за всеки търсач. Въпросът бе дали ще изиграе правилно картите си. На сутринта трябваше да се срещне с Яков Евреина, а след това и с приятеля си Миша. От тези две срещи зависеше бъдещето му. Спря душа и без да се подсушава, навлече долно бельо и легна да спи. Известно време се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Накрая реши, че няма какво да се притеснява, неслучайно хората казваха, че утрото е по-мъдро от вечерта. Унесе се и заспа.

Яков евреина

На сутринта приготви набързо закуска, изяде я и започна да се оправя. Реши да не рискува и остави бронежилетката и автомата Cobretti AR-70. В града бе безопасно, а и най-малкото щеше да изглежда съмнителен, носейки автоматично оръжие в пределите на столицата. Имаше разрешително за носене на нисък клас оръжие, но то се отнасяше само за пистолети, а не за автомати. Спреше ли го полиция, щеше да има проблеми. Чудеше се дали да не използва градския релсов транспорт, с него щеше да стигне най-бързо, но се отказа. Беше отвикнал от тълпите и непрекъснатото блъскане в мотрисите. Припали трицикъла и се включи в натовареното сутрешното движение. Отне му около час, докато стигне от А-сектора до Д-сектора на външния пояс. Яков Евреина работеше и живееше в един склад близо до битпазара. Известен в средите на търговците и спекулантите, той се занимаваше с всичко — от търговия със стоки и всякакъв род услуги до лихварство. Често служеше за посредник при сделките между различните фракции в града. Яков бе известен като човек, можещ да осигури и достави всичко и то на топната цена. Минаваше за доста безскрупулен търгаш, готов да обере и последния петак от джоба ти. В същото време бе и човек, който държи на репутацията си, сключеше ли сделка, винаги я изпълняваше дословно. Всичките си сделки осъществяваше вътре в склада, който никога не напускаше. Самият склад приличаше на крепост, високи петметрови стени го обграждаха отвсякъде, а системата за видеонаблюдение контролираше целия периметър. Във фасадата на склада допълнително бяха монтирани и всякакъв род топлинни и обемни датчици. Освен това Яков имаше и жива охрана — двайсет унгарски главореза, предани единствено на него. Входът и изходът от склада бе само един и той се охраняваше от унгарските наемници. Разказваха се басни за съкровища, скрити в склада на Евреина. Това привличаше крадците и всякаква род измет като мухи на мед. До момента всички опитите на ентусиаст обирджиите за проникване в склада завършваха трагично. Потрошените трупове на неудачниците се излагаха на показ пред вратите на склада като предупреждение за всички мераклии. Орлов имаше особени взаимоотношения с Яков. Десет години по-рано Алекс бе спасил Сара, дъщерята на Яков, от банда изнасилвани. Виковете на момичето бяха привлекли вниманието на Алекс, който по това време още страдаше от идеализъм и чувство за справедливост. Тримата хулигани бяха решили да се позабавляват с малкото момиче, но Алекс им показа, че грешат. В движение разби с винкел главата на най-едрия от тях и строши краката на другите две отрепки, след което заведе ридаещото момиченце при баща й. Оттогава Яков се отнасяше бащински към него като към доведен син. Но това не му пречеше да иска безбожен процент при сключваните сделки и често използваше израза „Роднините са си роднини, а бизнесът си е бизнес“. Орлов остави трицикъла си до входната врата и каза на охраната, че е дошъл да види Яков. Единият охранител небрежно бе насочил автомата си към него, докато другият говореше по интеркома. След кратък разговор охранителят посочи с дулото на автомата вратата и му каза:

— Влизай, шефът те чака.

Алекс влезе през вратата и остави в бокса на охраната камата и своя ТТ-43. Прекараха го през скенер за оръжия и ръчно го обискираха. Евреинът се отнасяше сериозно към сигурността си. Един от охранителите му помаха да го последва и тръгнаха през огромното хале. Навсякъде имаше натрупани до тавана вехтории и стоки. Яков се ръководеше от принципа, че всяка стока ще намери своя купувач и нищо няма нужда да се изхвърля. Навсякъде се виждаха работници, които пакетираха или пренасяха различни стоки. Качиха се по стълбището в ъгъла на склада и след като охранителят почука по вратата, влязоха в канцеларията на Евреина. Той се бе прегърбил над бюрото, преглеждайки някакви документи. Вдигна поглед от документите и намести пенснето на носа си. Беше дребно костеливо старче с бяла брада и дълга коса, завързана на конска опашка.

— Охоо, имам гост, как си, млади непрокопсанико. Ребека все се оплаква, че не идваш да я видиш — и размаха заплашително пръстче.

— Знаете как е, Яков Абрамович, работа, работа и пак работа — усмихна се Алекс.

— Дааааа, знам я днешната младеж, всички сте забързани, вечно заети. Никакво време да се насладите на живота и любовта — старецът многозначително го погледна.

Орлов знаеше за какво му намеква Евреина, Ребека още от малка го харесваше, а и Яков както изглежда имаше планове за него, но за момента Алекс нямаше желание да се обвързва с никого. Затова побърза да смени темата.

— Знам, че прекъсвам работата ви, като в израза „неканеният гост“ е по-лош от татарин, но искам да поговорим по работа.

Евреинът стана сериозен и веднага придоби заинтересован вид.

— За какво става дума, младежо?

Алекс бръкна в горния си ляв джоб и извади един от контролните чипове, оставяйки го на бюрото. Яков взе чипа и го разгледа, след което извади електронен увеличител и започна детайлно да го изучава, като мърмореше нещо под носа си.

— Така, така върху корпуса има маркировката на ГДИ, съдейки по архитектурата на дизайна е произведен в IBM/Toshiba Company. Ако паметта ми не изневерява, те са военен контрактор, изпълняващ поръчки за министерство на отбраната?

Алекс се усмихна утвърдително. Яков активира намиращия се на бюрото му компютър, сложи чипа в специално гнездо отстрани на машината, отново се задълбочи в изучаването му, вперил поглед в екрана.

— Охо, контролни алгоритми, става все по-интересно — възбудено проблеснаха очите на евреина. — Май започвам да схващам за какво става дума. Отдавна не са ми попадали такива чипове, последният такъв мина през ръцете ми преди четири години. Облегна се назад на креслото си и забарабани по бюрото.

— Това е системен чип за управление на оръжейни системи — опитвайки се да изглежда безметежно, Яков попита — колко искаш за него?

— Не се продава — отвърна Алекс.

— Ооо?

— Имам още четири такива — Алекс забеляза как очите на евреина се увеличиха. — Искам да препрограмираш менюто за управление в свободен режим. Както и да изтриеш или изключиш програмата на аварийния маяк.

— Това ще бъде сложно и скъпо, по-добре ми ги продай, ще ти дам честна цена за тях.

— Не са за продан, можеш ли да ги препрограмираш, или не?

— Мога, но това не са ти чиповете като в детски играчки. Имат много нива на защита с адаптивен код и вградена функция за самоунищожение.

— Добре, а сега да си дойдем на думата, колко искаш?

— Минимум пет бона и то, защото си ми близък приятел.

— Не ми се мисли колко взимаш от враговете си тогава — каза с усмивка Алекс. — Давам два бона и дори това е много, за толкова пари всеки що-годе читав хакер ще ми ги разблокира.

— Четири бона и нито кредит по-малко. Това си е чист обир, направо взимаш насъщния ми от устата — завайка се евреина. Никой не може да свърши работата по-добре от мене, имам опит в препрограмирането на този клас чипове, както и вторичните подпрограми за тях.

— Три бона и нека си стиснем ръцете — намигна Алекс — аз ще черпя, за да не умреш от глад.

— Голям търгаш се извъди, сигурен ли си, че нямаш еврейски корени — усмихна се добродушно Яков.

— Уча се само от най-добрите — ухили се Алекс. Двамата се разсмяха и доволни си стиснаха ръцете.

— След колко време ще са готови?

— Мисля, че до края на седмицата ще съм готов. Трябва да се пипа внимателно. ГДИ добре защитава технологиите си. Ела след три дена и носи обяда.

— Няма проблем, обаче има още нещо, което искам да погледнете. Не знам дали си струва да ви занимавам и доколко е във вашата компетенция…

— Това вече събуди любопитството ми? Давай младежо, смело хвърляй следващото предизвикателство.

Орлов свали раницата и извади от нея златистата метална пластина, която бе намерил в Сев. Подаде я на евреина и забеляза как ръцете му се разтрепериха леко, докато я поемаше. Набитото око на Алекс забеляза, че евреинът се опитва да прикрие вълнението си. Яков повъртя пластината в ръце и я подраска с нокът, след което се обърна към Алекс:

— Има ли смисъл да питам откъде я имаш?

— Откъдето съм я взел, там вече я няма — отговори философски Орлов.

— Позлатена е, вероятно е някакво украшение или произведение на изкуството, съдейки по символите върху нея. Мога да те отърва от нея, за примерно 1000 кредита — възможно най-безметежно даде офертата си Яков.

Алекс долови фалша в гласа на стареца и се зачуди какво толкова го е развълнувало, както изглежда, пластината не беше толкова обикновена, колкото си мислеше в началото.

— Благодаря, но няма нужда, ще си я запазя като сувенир, и посегна да си я вземе.

Старият евреин побърза да я дръпне към себе си.

— Сигурен ли си, 1000 кредита са доста за едно… ъъъ произведение на изкуството в наши дни.

— Сигурен съм Яков Абрамович, а сега, ако обичате, ми я върнете?

Евреинът въздъхна и кимна на охранителя да излезе. Изчака вратата да се затвори и каза на Алекс:

— Ела с мене, искам да ти покажа нещо.

— За какво става дума…

— Въпросите след малко, първо искам да се убедя, че съм прав.

Махна на Орлов да го последва и двамата излязоха от канцеларията през задната врата. Тръгнаха по един дълъг слабо осветен коридор. Накрая се оказаха пред една масивна врата. Старецът извади от пазвата си електронен ключ и го прилепи към ключалката. Приближи се до ретиналния скенер и изчака лазерният лъч да сканира окото му. Вратата безшумно се плъзна встрани и двамата влязоха в обширното помещение. Навсякъде имаше различни уреди и електронни устройства, голямата част от които бяха непознати на Алекс. За първи път идваше тука, но се досети, че това е лабораторията на евреина. Оттук Яков спокойно можеше да влиза в worldnet — а и да хаква правителствените програми, създавайки нови самоличности. Печаташе фалшиви лични карти, подправяше осигуровки и документи за допуск. Тук се ремонтираше техниката, която донасяха търсачите. Старчето забързано пусна няколко устройства и постави пластината на един тестови стенд.

Алекс се облегна на стената, като гледаше да не пречи на човека да си върши работата. Доколкото можеше да прецени, старецът сканираше пластината. Не беше минал и половин час, и старецът сам се обърна към него.

— Трябва да поговорим и то сериозно — старият евреин изглеждаше уморен и развълнуван.

— Проведох няколко теста и установих това, което ме интересуваше, или по-точно не получих никакъв резултат. Но липсата на резултат също е резултат. Имам няколко компактни диагностични уреда, необходими за работата ми. Прекарах пластината през магнитно ядрения резонанс, звуковия скенер и през многофункционалния рентген и резултатът е нулев. Сканиращите лъчи просто не минават през нея. Направих химичен анализ — външният слой е златен, а този под него е оловен. Затова и не мога да получа никакво изображение. Отстрани има назъбване, сходно с шините, които се използват в днешните компютърни платки и електронни устройства. Пуснах няколко тестови сигнала на входа, но пак ударих на камък, нулев резултат. Яков уморено се опря на тестовия стенд.

— Според мене е ключ или електронна карта за достъп.

— Електронен ключ — засъмнява се Алекс, — не прилича на електронните ключове, които съм виждал.

— Това е много стар електронен ключ, виждаш ли долу в левия ъгъл гравираните цифри? — и Яков подаде пластината на Алекс. — Пише 09_1947, според мене първите две цифри са поредния номер, а вторите — годината на производство на електронния ключ.

Алекс с неприкрит интерес разглеждаше пластината.

— И какво, имам си стар електронен ключ, какво толкова те развълнува? Старецът го изгледа замислено, след което продължи:

— Чувал съм за тези ключове, естествено само слухове. Досега никога и не бях виждал.

— И какво се говори в тези слухове? — заинтересува се Орлов.

— По време на Втората и Третата световна война по цялата територия на Съветския съюз е имало секретни складове, където са се съхранявали военновременните запаси и държавният резерв от стратегически суровини. Такива ключове са имали само висшите офицери от командния ешелон на Червената армия. Това означава от генерал нагоре, тоест маршали, генералисимуси и прочее.

— Какво е станало с тези складове и къде се намират?

— Никой не знае, според някои складовете отдавна са празни и разграбени или унищожени. Според други, в тях има несметни богатства и този, който намери дори един склад, ще живее като цар до края на дните си. Един Бог знае какво има в тези складове.

— Намери ли карта или някакъв знак за къде може да е ключът.

— Не, намерих го, докато претараших един апартамент в Сев. Нямаше нищо друго ценно, освен ключа — излъга Алекс без да му мигне окото. Но това, за което ми разказвате, е било преди повече от 70 години, какво може да има там сега?

— Това вече е добър въпрос. Ако откриеш такъв склад, може да се окажеш притежател на несметно количество — една камара ръждясали бомбирали консерви или планини от злато, сребро, платина уран и Бог знае какво. За доста хора рискът си заслужава и с удоволствие биха ти прегризали гърлото за този ключ.

— Това е доста интересна информация, Яков Абрамович, и Ви благодаря, че я споделихте с мене.

Алекс разглеждаше блестящата повърхност на ключа и мислеше за открилите се възможности. Май щеше да има и друга тема на разговор с Миша, освен за продажбата на броните и оръжието на ГДИ.

Стресна се, когато евреинът го хвана за лакътя и го погледна право в очите.

— Внимавай момче, доста хора биха убили, за да го имат! Дори и аз се изкуших за момент да пристъпя принципите си, а това не бе ми се случвало от години!

Старият евреин изглеждаше наистина развълнуван.

— На времето спаси дъщеря ми от онези отрепки и това е дълг, за който никога няма да мога да ти се отплатя. Затова и те предупреждавам — не казвай на никого за ключа, ако искаш да видиш изгрева на утрешния ден.

Алекс се трогна от загрижеността на стария човек и кимна, че е разбрал.

— Ще внимавам, и внимателно ще обмисля какво да правя с него. А сега е време да тръгвам, нали знаете времето е пари — засмя се Алекс.

— Ех, млади хора, вечно бързате за някъде, а животът си минава покрай вас — поклати тъжно глава старецът.

— И следващия път мини за повече време. Сара иска да те види.

— Непременно, предайте на Сара поздрави от мене, довиждане, Яков Абрамович.

— Довиждане, Алекс, и нека господ да те пази.

Излязоха от лабораторията и старецът го изпрати до входа на канцеларията.

Ръкуваха се за сбогом и се разделиха. На излизане от склада върнаха на Алекс пистолета и ножа. Той стартира трицикъла и отново се включи в градското движение.

Стар приятел

Докато караше, обмисляше предстоящия разговор с Миша. Връстници, двамата се познаваха още от деца, бяха живели в един блок в източните квартали на Сев… Севастопол, както някога се казваше градът. Бяха посещавали една и съща детска градина, бяха учили заедно в едно и също училище, дори родителите им бяха приятели. Затова двамата бяха неразделни, заедно играеха и заедно вършеха бели. Чувстваха се като братя и единственият човек, на който Алекс можеше да вярва като на себе си, бе Миша. Когато избухна Втората тибериумна война и химическите ракети започнаха да падат в Севастопол, настъпи паника — всеки се спасяваше поединично. Властите се опитваха да организират някаква евакуация поне за децата, така родителите им успяха да ги качат в последния претъпкан с плачещи деца автобус. Това бе последният път, когато Миша и Алекс видяха родителите си. Следващите години бяха изпълнени с болка и глад на ръба на оцеляването. По това време и пътищата им се разделиха, Алекс се включи в гилдията на търсачите, а Миша се забърка с гангстерските банди, където волята, съобразителността и голямата му физическа сила го издигнаха до шеф на гангстерска банда — на една от най-големи мафиотски банди в източните квартали — „Уличните братя“. Ядрото на бандата се състоеше от 100 човека и още няколко десетки непостоянни членове. Основните доходи бяха от контрабанда, наркотици, рекет (т.е. така нареченото предоставяне на „протекция“), проституция, хазарт изобщо всичко, което бе извън закона и носеше обилни приходи. Алекс зави по централния булевард към портата, водеща към сектор С на третия пояс. Движението бе натоварено и непрекъснато трябваше да се провира между камионите и автобусите на градския транспорт. Сканиращата система на портата бе модерна и напълно автоматизирана, колите се проверяваха от вградените в крилата на вратата радиационни скенери с висока пропускателна способност. След проверката на документите Орлов мина през портала без проблеми и влезе в третия пояс. Правеха впечатление чистите и поддържани булеварди, наличието на малки паркове с поддържана зеленина, както и засиленото полицейско присъствие. По улиците почти нямаше колелета или велорикши, а само градски транспорт или лични автомобили. В третия пояс на столицата живееше и се трудеше средната класа на населението. Живеещите в него хора бяха заможни и повечето имаха лични автомобили. Тука бяха и повечето офиси на различните търговски фирми и дружества, както и представителствата на някои от фирмите от сините зони. Някои от държавните учреждения също се намираха в третия пояс.

Полицията провери Алекс още два пъти, преди той да стигне целта си. Офисът на Миша се намираше в пететажна бизнес сграда, цялата фасада, на която беше от поляризиращо се стъкло, променящо цвета си в зависимост от слънчевата светлина. Миша бе купил целия пети етаж на сградата и там бе щабквартирата на неговата „фирма“. На влизане в сградата Алекс бе спрян от петима охранители, но когато го познаха, го пуснаха да мине. Алекс бе единственият човек, когото бодигардовете не претърсваха, и му бе позволено да влиза с оръжие по всяко време на денонощието при Миша. Така им бе заповядано и никой не смееше да се противопостави на волята на шефа. Преди да продължи, ги попита:

— Тука ли е Михаил Василиевич?

— Да, стопанинът е тука, ще го намериш в офиса.

Алекс използва асансьора, за да стигне до петия етаж. В преддверието също имаше двама едри бодигарда, контролиращи стълбището и асансьора. Когато го видяха, двамата охранители се отпуснаха и му кимнаха за приветствие. В ъгъла се беше сврял и Плъха. Орлов не понасяше Плъха, за него самият вид на това дребно човече, облечено в мръсни лекьосани дрехи, бе крайно омерзителен. Не обичаше доносниците, а външният вид на Плъха допълнително го отблъскваше. Малкото мише личице с непрекъснато шарещи злобни очички се озърташе във всички посоки и имаше лошия навик да се промъква зад хората, подслушвайки какво си говорят. Плъха отвръщаше със същите чувства и двамата не можеха да се дишат. Алекс спря и изгледа дълго и лошо Плъха, който се озъби, но свърна поглед. Алекс постоя за момент, чудейки се дали да не изхвърли Плъха по стълбището, но после махна с ръка на това занятие. Влезе в кабинета без да чука. Отвори вратата с размах и завари Миша, седнал комфортно в кожен фотьойл зад голямото бюро от естествен махагон. Масивната му двуметрова фигура едва се побираше в креслото. Бе облечен с копринена риза и стилен сив костюм от естествена вълна, изработен по поръчка. Самият костюм струваше луди пари и бе символ на престижа и статуса в обществото. С бръсната глава и дебел врат, на който висяха три дебели златни ланеца, той бе типичен представител на мутренското братство. Миша бе отпуснал глава върху възглавничката на фотьойла и бе подбелил очи към тавана, стенейки с басовия си глас. В първия момент Алекс се чудеше дали приятелят му е добре и щеше да се втурне да му помага, но след това чу шума под бюрото и се досети каква е работата. Мляскането и хихикането се прекратиха и под бюрото се появиха две глави. Алекс разпозна Ника и Вика, двете компаньонки на Миша. Ника бе късо подстригана брюнетка със зелени очи, а Вика, дългокоса блондинка със сини очи. И двете бяха на по 18 години, стройни и високи с едри бюстове, стегнати дупета и стройни крака. Момичетата се изправиха и сладострастно облизаха устни, закопчавайки скромните си ризки. Ника бе с панталонки, плътно по дупето, а Вика с къса поличка едва прикриваща прашките й. Докато Алекс ги зяпаше, Миша отвори очи и разфокусираният му поглед стана осмислен.

Алекс намигна и невинно подметна:

— Как е Миша, да не прекъсвам нещо? Да намина по-късно, когато свършиш с „работата“?

— Споко, Алекс, винаги мога да завърша започнатото и по-късно — ухили се Миша и закопча ципа на панталона си. — Хайде момичета, оставете ни насаме с чичо Алекс.

И двете се нацупиха и започнаха да подсмърчат обидено.

— Винаги става така, все имаш работа и все не ни обръщаш внимание — намуси се Вика.

— Миналия път стана същото, звъннаха ти, заряза ни насред купон и ни остави двете да се оправяме сами — наля масло в огъня Ника.

Миша усети накъде отиват нещата и побърза да се измъкне.

— Вземете кредитната карта от Дима и си купете някакви парцалки, по-късно ще покажете. Вземете Игор и Степан със себе си за охрана.

Напиращите сълзи изчезнаха като с магия от двете девически лица и момичетата в един глас казаха.

— Благодаря ти, Мечо, тази вечер ще затоплим леглото ти за теб.

— Добре, момичета, а сега оставете Мечо да посвърши малко работа — каза ухилен Миша.

Двете момичета излязоха от стаята, въртейки малките си сладки дупенца невинно, като Ника намигна на Алекс. Орлов чу как Плъха преглъща жадно, докато момичетата минаваха край него.

— Плъх, прибери си лигите и затвори вратата след себе си — нареди Миша — и никой да не ме безпокои, освен ако не е нещо спешно. А ти, Алекс, сядай, няма за какво да стърчиш прав. Орлов не чака втора покана и седна на удобния диван. Миша зачака Плъха да затвори вратата и тогава заговори:

— Как е, Алекс, отдавна не съм те виждал, ни вест, ни кост от тебе?

— Тръгна ли в рейд, може да ме няма със седмици, трябва да си изкарвам хляба все пак, знаеш как е.

— Да, зная — и Миша замълча за момент. — Винаги съм ти казвал, че има място за теб в моята организация. Помисли пак, нужни са ми верни хора, а ти си ми като роден брат. Няма да си ми подчинен, а съдружник и партньор.

— Знаеш, Миша, че този бизнес не ме влече, рекет, побоища, убийства, наркотици — това не е за мене, искам съвестта ми да е чиста и пред мен самия, и пред Бог.

— Не се прави на ангел, и ти си пращал хора на онзи свят и от това, което чувам напоследък, труповете не са малко.

— Така е, но това са хора, които са се опитвали да ме ограбят или убият. Не е за мене да рекетирам търговци или да пласирам дрога. Уважавам избрания от теб път в живота ти, уважи и ти моя.

— Ех, добре, но да знаеш, че си пропиляваш таланта напразно. Двамата с теб можем да разраснем организацията, да добием повече територии и повече власт. И да достигнем върха на престъпния свят — замечтано произнесе Миша.

— Няма смисъл, Миша, всеки път се опитваш да ме убедиш и всеки път ти отказвам.

— Чугунена глава си, Алекс, знаеш ли колко отрепки биха убили за така възможност…

— Не знам, а и не ме интересува — упорито отвърна Алекс.

— Добре, майната му, като не искаш — не искаш, насила хубост не става — изпухтя с досада Миша, след което се усмихна. — Девойките обаче си ги бива, а Алекс?

— Да, имаш вкус към жените, стари разбойнико.

— Имат сладки дупенца, а? — намигна дяволито Миша. — Знаеш, че всичко мое е и твое, само кажи, и Вика и Ника ще се погрижат за тебе, ще ти стоплят старите кокали.

— А ти знаеш, че не си падам по такива неща, а и сега не ми е до жени. Искам да поговорим по работа.

Орлов докосна с показалец устните си и после насочи пръста към тавана. Миша кимна, че е разбрал, и пръстите му заиграха по вградения в бюрото интерактивен екран.

— Готово, вече можеш да говориш свободно.

— Стаята обезопасена ли е?

— Пфф, мислиш ли, че ще имам успешен бизнес, ако не взимам предпазни мерки от подслушване? Преди месец ми доставиха директно от японската синя зона най-новата заглушаваща система, производство на „Нипон Дайнамик“, дори шефът на столичната капитолска полиция няма такава система като моята.

— Имам нещо, което искам да продам чрез тебе. Ти познаваш нужните хора, а и никой няма да посмее да те прекара.

— И какво искаш да продадеш? Обикновено се занимаваш с предмети на изкуството, бижута, злато, техника, какво е?

— Става дума за оръжия, мисля, че приблизителната им стойност на черния пазар е към 40–50 бона.

— Оръжия?! Е, това не го очаквах от тебе, Алекс. Това се казва изненада, кога влезе в оръжейния бизнес?

— Не съм и влизал. Това е дълга и безинтересна за разправяне история. Важното е, че разполагам с тази стока и искам да я пласирам възможно най-бързо.

— Сега вече събуди любопитството ми, за какви оръжия става дума?

— Имам пет пълни комплекта бойна екипировка на ГДИ — брони, шлемове, раници, всичко, и то в добро състояние, пет импулсни автомата М16 Мк.2А с няколко боекомплекта към тях. Освен това и девет автомата втора ръка модел G.3, Калашников, GAU-3 Eliminator и три гранатомета LDR-77, един от които напълно изправен, а другите два повредени.

Списъкът на изброените оръжия стъписа за момент Миша.

— Алекс, доста приличен арсенал си събрал. Но такива сделки рядко остават в тайна и, ако собствениците се появят, ще имаме голям проблем.

— Повярвай ми, Миша. Никой жив няма да се появи, оръжията се въргаляха безстопанствени и аз просто се погрижих да ги прибера.

— Ахааааа, е, добре, ще повярвам на думата ти. Знам, че всеки комплект броня на ГДИ има вграден сигнален маяк. Как реши този проблем?

— Извадих чиповете, които контролират всички системи. Дал съм ги на Яков Евреина за препрограмиране и до три дена ще ги имам.

— Това е добре, замислено каза Миша. — Ако цялата електроника на костюмите работи, ще им вземем двойна цена. Имам няколко контрабандни канала, по които мога да пласирам оръжията. Но продажбата на броните ще е затруднително.

— Защо? Какъв е проблемът?

— Виждаш ли, търговията с оборудване на ГДИ е доста рискова. Спипат ли, че търгуваш с техни оръжия, песента ти е изпята. Нашите продажни власти винаги можеш да подкупиш или изнудиш, но този номер не минава с ГДИ. Там пипат твърдо и не се церемонят, като нищо може да отнесеш доживотна присъда или куршум в челото. И двата варианта са крайно неприятни.

— И какво казваш, че броните не могат да бъдат продадени ли?

— Не, не казвам това. Просто те са като горещ картоф, който се подхвърля, защото пари. На всеки му се иска, но на никой не му стиска. По дяволите, дори аз се чудя дали си заслужава риска да задържа броните за себе си. Нощно виждане, вградени комуникации и ГПС позициониране, модуларна защита от химически и биологически агенти, както и от повечето леки огнестрелни оръжия, насочваща система за индиректна стрелба и вграден модул за спешна медицинска помощ. Всяка банда или престъпен клан, притежаващ тези брони, би имала сериозно предимство при престрелките и честите гангстерски войни. Миша замислено прекара ръка по темето си, докато обмисляше положението. Алекс мълчаливо чакаше какво решение ще вземе приятелят му.

— Ето какво ще направим, Алекс, имам един познат, който ще ни свърже с нужните хора. Изродите са толкова луди, че не им дреме за нищо. Те са някаква нова банда албански главорези, които се опитват да сложат ръка на по-голямата част от гетото зад външния отбранителен пояс. Както знаеш, за ставащото там на никой не му пука. Обикновено тия отрепки плащат за оръжията в дрога, но може да се договорим с тях и за кеш.

— Добре, това ме устройва, за каква сума говорим за всички оръжия?

— Мисля, че 50 бона твърдо можем да им вземем. Къде са оръжията и кога може да ги доставиш?

— Всичко съм складирал в Сев. След три дена ще взема контролните чипове, а до две седмици ще мога да ти доставя и оръжията. Какъв процент искаш?

— Ти си ми приятел, нищо не искам от тебе.

— Миша, знаеш, че мразя да се чувствам задължен, приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари, колко искаш? И не приемам отказ, бизнесът си е бизнес.

— Добре, добре 5 процента от стойността на сделката. Докато се върнеш, ще съм уговорил всичко с моя човек. Трябва ли ти охрана, или помощ за транспорта?

— Не, ще се справя сам — леко се усмихна Орлов. Отвори раницата, извади бутилката водка „Столичная“ и я остави на бюрото. — Това е да скрепим сделката.

— Ах ти, хитра лисицо, знаеш как да изкушиш човек — доволно премлясна Миша, предусещайки вкуса на водка. — Отдавна не съм пил истинска водка, и разклати бутилката. Това не е синтетична пикня, която произвеждат в хидропонните ферми и представят за водка. Уискито и скочът, които се внасят от сините зони, и нашият елит лочи, не са традиционно питие за един истински руснак. Водката, това е традиция и народ в едно.

Миша извади две чаши от бюрото и посегна към бутилката водка, за да я отвори, но Орлов го спря.

— Искам да поговорим за още нещо, наскоро в ръцете ми попадна нещо доста интересно — и Алекс извади от вътрешния си джоб електронния ключ и го подаде на Миша.

— Така ли и какво е това? — попита Миша, докато разглеждаше с любопитство металната пластина.

— Според Евреина това е ключ.

— Ключ… и какво отваря този ключ?

— Яков ми разказа, че някога, по времето на Съветския съюз, по цялата територия на страната са били построени тайни складове, в които са съхранявали стратегическите резерви на държавата. В тях е имало всичко — храна, гориво, суровини, злато, сребро, уран. С две думи — всичко.

— И аз съм чувал за тези истории. Всеки иманяр и мародер ги разказва край лагерния огън, но това са само слухове, нищо повече.

— Миша, не си прав — опитваше се да го убеди Орлов. — В ръцете си държиш доказателството, Яков бе убеден, че ключът е истински. Първо се опита да го купи от мене, но когато отказах, се разприказва. Беше го страх, а знаеш, че Евреина не е от страхливите.

— Добре, да предположим, че ключът е истински, но къде ще намерим този склад?

— Евреина ме разпитваше дали освен ключа съм намерил карта или нещо такова, естествено, го излъгах, без да ми мигне окото. Но виж какво още открих. Алекс извади от раницата книжния лист и прозрачното фолио и ги разстла на масата. Докато пътувах насам, непрекъснато обмислях разговора си с Евреина и тогава ми просветна. Знаеш, че в училище бях добър по география, това ми помогна да свържа нещата. Фолиото, книжният лист и ключът представляват трите компонента на една карта. Ето виж, слагаме листа, на него има десет произволно отдалечени точки с написани цифри до тях. Отгоре слагаме фолиото, нарисуваната върху него графика всъщност представлява географската карта на Съветския съюз с физически ориентири — реки, гори, планини и дава цялостна представа за релефа около складовете и къде да търсим входа им. И накрая ключът. Виждаш, че върху него има гравирани цифри и до тях са изрязани малки правоъгълни прозорчета. Когато го сложим отгоре, виждаме в тези прозорчета цифрите, написани върху хартиения лист. Това ни дава точните координати, географска дължина и ширина. Там се намират складовете, там ще намерим и нашето щастие, Миша.

Миша стана от фотьойла и развълнувано започна да крачи напред-назад из кабинета. Опитваше се да осмисли получената информация. Ако всичко това бе истина, може би държеше в ръцете си ключа към властта над целия подземен свят в Източна Крайна. А кой знае, дори може би и повече. С толкова много пари, вместо да плаща лъвския пай на продажните политици за протекции, можеше сам да си купи депутатско място в парламента и да защитава бизнеса си. Да, в тази работа имаше хляб, очертаваха се големи възможности, но имаше и рискове.

— Но складовете може отдавна да са празни или разрушени. Може да отидем на място и да се окаже, че всичко е изнесено или че картата е фалшива.

— Така е, Миша, но такъв шанс се пада веднъж в живота. Риск печели, риск губи. Аз съм готов да вляза с 50 бона от продажбата на оръжията. Ако там наистина има нещо, което може да продадем и да станем богати, значи рискът си е заслужавал. Ти сам каза: или растеш, или загиваш, нямам намерение цял живот да скитам из червените зони в търсене на препитание, докато някой мародер късметлия или мутант канибал не ми види сметката.

— Ти наистина говориш сериозно. — Миша изгледа изпитателно приятеля си.

— По-сериозно от това няма накъде. Помисли в какво положение си и ти, шеф си на една от големите банди, но имаш сипна конкуренция. Ако видят, че започваш да ставаш прекалено силен, всички ще се обединят и ще се нахвърлят върху тебе. Но ако имаш солиден финансов ресурс, ти можеш просто да ги купиш или да набереш колкото ти трябват наемници, на тях им е все едно с кого се бият, стига да им плащаш редовно. Може да купиш каквито искаш политически протекции или цялата полиция на Капитолия начело с шефа й комисар Свинаров.

— Алекс, Алекс, станал си много сладкодумен, бре, направо човек не може да те познае. Мед ти капе от устата и мога да кажа, че пада на благодатна почва. Брой ме и мене в това приключение. Връщаме се към детските години, отново ще играем на пирати и корсар със скрито съкровище.

— Да се надяваме, че наистина има скрито съкровище. Трябва да се подготвим предварително — и Алекс започна да изброява на пръсти, — ще ни трябват хора, транспорт, оръжие, гориво, храна… и някой доста добър хакер.

— Хакер?

— Да, този ключ малко ме притеснява — Алекс прекара показалеца си през назъбения край на пластината, — дори Евреина не успя да се ориентира в него, сканира го, но не успя да види от какви компоненти е изграден. Пусна и разкодиращи програми, но декодиращият софтуер не успя да разпознае какъв вид устройство е и резултатът беше нулев. Трябва ни някой, който наистина разбира от стари технологии и програмни езици, използвани преди повече от 70 години.

— Това вече ще бъде трудно, просто няма толкова стари хакери — замисли се Миша. — Повечето днешни хакерчета са пишлемета на по 15–20 години. Знаеш, че в този занаят бушоните ти бързо изгарят. Особено ако използваш неврален интерфейс и охранителните програми те засекат. Тогава мозъкът ти буквално се изпича и се превръщаш в жив зеленчук, изпускащ се под себе си. Но мисля, че знам кой може да ни свърши работа.

— Някой, когото познавам?

— Какво ще кажеш за Инженера, а? Човекът е истински гений. Сателитният възел за трансфер на данни край Орловка е по негов дизайн. Знам, че програмното осигуряване също е писано от него.

— Миша, не е ли изхвърляш малко… Инженера. Мисля, че е прекалено голяма лъжица за нашата уста. Все пак е министър, отговарящ за цялата тежка промишленост на Източна Крайна. Едва ли човек с такова положение в обществото и толкова големи възможности ще се заинтересува от нашето предложение. Той въведе плановата икономика и създаде цялата инфраструктура на страната. Под негово ръководство се възстановиха, реконструираха и модернизираха оцелелите след войната предприятия. Голямата част от продукцията, която произвеждат фабриките и заводите, са създадени от него. Колите, камионите, общественият транспорт, всичко е конструирано и проектирано от него. Това е човекът, който след Втората тибериумна война и последвалата я гражданска изгради Източна Крайна като технологична нация.

— Така е, но това е в миналото. Както изглежда, не гледаш новините.

— Знаеш, че бях в рейд последните няколко седмици. Защо, какво се е случило?

— Ами всеобщият любимец на народните маси, Инженера, си позволи да разкритикува правителството и управлението на Диктатора, пардон на нашия възлюбен Ел Президенте. Обвини правителствените чиновници от високите ешелони на властта в корупция, разхищение на държавни средства, престъпно нехайство, некадърност, връзкарство и т.н. и т.н. И всичко това в пряк ефир по CBN, един от най-големите новинарски канали в западните сини зони. Всички очакваха, че Черните качулки ще нахлуят в студиото и ще направят Инженера на решето, но това не се случи. Махнаха го от министерския пост и от всички заемани длъжности и сега е под наблюдение. Президентът е хитра лисица, няма да пипне и с пръст Инженера, поне докато той е в светлините на прожектора и цялото публично внимание е насочено към него. Но знаеш какъв е нравът на президента, той никога не прощава такива неща.

— Ммммммм дамммм, закършил го е Инженера. Винаги си е бил патриот и се е стремял да помогне на обикновения народ. И сега това ще му излезе през носа.

— Така е, но винаги си е бил такъв. Още на времето не можеше да търпи несправедливостта. Баща ми и Инженера бяха добри приятели на времето. Заедно работеха в Севастополския корабостроителен завод „Черноморск“. Баща ми разказваше, че този човек разбира от всичко и е истински гений. Начетен и ерудиран в различни области на науката и изкуството. Като малък дори ме е дундуркал на коляното си.

— Като те гледам какво добиче си, ми е трудно да повярвам, че някой някога те е дундуркал.

— Е, тогава бях малък, строен и слаб като брезова фиданка.

— Добре, брезова фиданко — подразни го Алекс, — значи е решено, ще пробваме да вербуваме Инженера.

— Да. А кой от всичките складове ще проверим? — попита Миша, надвесен над картата.

— Предлагам да започнем с най-близкия до нас — започна Алекс. — Този, който е разположен в подножието на Кавказките планини. Намира се близо до брега на Каспийско море, в района на Махачкала. Може да се пуснем надолу по течението на Волга до Астрахан и оттам да излезем на морския бряг. Ще се движим успоредно на бреговата ивица, направо по оголеното дъно на Каспийско море, оттам ще се спуснем право на юг, така до планините на Кавказ. Така ще се движим далече от населените пунктове, няма да привличаме внимание и би трябвало да си спестим повечето проблеми.

— След войната миналата година между Източна Крайна и планинските типове на Кавказкия Емират там има доста армейски патрули. А и отрядите на Кавказкия емират често извършват набези в района. ГДИ и НОД също имат бази в района.

— Както казах, Миша — и Алекс потупа приятеля си по рамото, — риск печели, риск губи.

— Добре, добре, знаеш, че не ме е шубе. Аз ще осигуря информацията, хората, оръжието и провизиите. Ще ни трябва и доста гориво и по-сериозни машини от тези, които използвам за бизнеса си, най-добре военни камиони и джипове. Имам едно наум, едно място, откъде мога да взема такива. Но нека да не казваме „хоп“, преди да скочим. Първо, трябва да говорим с Инженера и да видим дали ще се съгласи.

— Добре, но как ще се доберем до него. Предполагам, тайната полиция го следи. А и Президента едва ли ще го пусне доброволно, прекалено ценен кадър е, а и му има зъб.

— Това остави на мене, вече имам идея, помотай се днеска и утре, а вдругиден, ела пак. Дотогава мисля, че ще съм осигурил необходимото, за да се срещнем с него. А сега нека го полеем, тази бутилка „Столичная“ чака да бъде изпита.

Разляха водката по чашите и вдигнаха наздравица за успеха. За отрицателно време преполовиха бутилката, постепенно минавайки от обсъждането на бъдещата експедиция към по-неангажиращи теми като лични проблеми, жени и т.н. Когато изпиха бутилката, вече бяха в отлично настроение и леко подпийнали. Сбогуваха се с уговорката, че Алекс ще дойде отново в офиса след два дена. Тръгвайки си, Орлов още чувстваше последиците от изпития половин литър водка и умората, която го бе налегнала. Леко му се въртеше главата, а и страшно му се спеше. Реши, че е изпълнил програмата си за деня и подкара към дома си, стараейки се да не криволичи много по пътя. Криво-ляво се прибра и направо легна да спи.

На следващата сутрин главата го цепеше и реши, че е по-добре да помързелува малко, прекара целия ден в почивка, гледайки по холовизора последните новини и събития от Източна Крайна и света. На другата сутрин последиците от пиянството още си казваха думата, подкара по познатия път и отново бе пред офиса на Миша. Охраната го покани да влезе и го придружи до подземния гараж, където го чакаше Миша.

— Как е, приятелю, изтрезня ли? — Миша изглеждаше свеж като краставичка.

— Да, изтрезнях, а ти изглеждаш отвратително бодър.

— Така е, братче, тренингът си казва думата. Колкото водка съм изпил, с толкова вода не съм се къпал. Споко, гледай по-весело на нещата. Днес ни очаква важна работа и е време да станем други, може би дори по-добри хора.

— Щом казваш…

Миша се усмихна и махна с ръка на Алекс да го последва, отидоха до един ван, паркиран близо до изхода на гаража. Отстрани на бялата машина имаше голям червен надпис „Чаена лъжичка“ и под него „най-вкусно на най-ниска цена“.

Алекс изгледа учудено приятеля си.

— Какво, ще ставаме доставчици на бързи закуски ли? Това ли е гениалния план?

— Ще видиш — Миша се ухили и дръпна плъзгащата се врата на вана. Вътре имаше една купчина дрехи и различна видеотехника, както и няколко камери.

— Събличай дрехите си и обличай тези, ще трябва да ти направим и лека смяна на лицето.

— Надявам се не с юмруци и побой, така са ми сменяли лицето достатъчно често.

— Спокойно, ще прибегнем до описания от тебе метод само в краен случай, а сега да побързаме, имаме уговорен час с Инженера за интервю. Орлов започна да се досеща какво е намислил приятелят му и започна да се съблича. Миша вече се бе съблякъл и обличаше раздърпан гащеризон с мърлява фланелка, а върху тях избеляло лекьосано яке. Дрехите го обезличаваха и добре прикриваха едрата му фигура. Намаза темето си с бързо съхнещо лепило и залепи към скалпа си перука от дълга чуплива сива коса. Косата изглеждаше мазна и мръсна, което даваше допълнителна достоверност на дегизировката. Последни щрихи към новия образ на Миша бяха добавянето на черна брада и сини контактни лещи. Върху пръстите си залепи присадки на фалшиви пръстови отпечатъци. Алекс следеше за действията на приятеля си и ги повтаряше. Облече приготвения за него евтин син костюм, негов номер. Намаза се с лепило и сложи руса перука върху главата си, проверявайки дали е плътно прилепнала към темето. След това сложи зелените лещи и пръстовите присадки. Остана само да сложи и очилата с рогова рамка без диоптър. Огледа се в страничното огледало вана и пристегна вратовръзката. Не можеше да се познае, изглеждаше друг човек. Завъртя се и погледна Миша.

— Май си сменихме ролите с теб, а Миша. Аз станах големец и виден член на обществото, а ти улична отрепка.

— Да, ама си черен като негърски гъз и с този цвят на кожата ще бъдеш големец за кратко. Отвори жабката, там трябва да има бързодействащ пигментен лосион. Трябва да те поизбелим, ако ще минаваш за телевизионен новинар.

— Ехее, никога не съм си мечтал за толкова главозамайваща кариера в холовизията. И в ролята на кого ще бъда аз?

— Ето ти личната карта, ти ще си Саймън Клифърд, а аз Джо Бароуз. Постарай се да говориш с акцент на развален руски пред охраната на стената.

— Спокойно, имам тренинг, и без това граматиката и правоговорът ги нямам за нищо. А кои са тия двамата, Саймън и Джо. Не съм ги чувал?

— Няма и да ги чуеш.

— Защо, да не са мъртви?

— Не, напълно живи и здрави са. Просто работят за затънтен холоканал WWN, почти никой не гледа. Според хакера, който ми осигури документите, ретиналните и пръстови отпечатъци, пичовете в момента се намират някъде в жълтите зони на Африка.

— Аха, готово, намазах се с лосиона. Станах ли бял човек, или още съм негърски задник?

— Почна да избеляваш, спокойно, скоро и родната ти майка няма да те познае. Да тръгваме, аз ще карам, ти ще седиш до мене. Когато се убедя, че никой не ни следи, спирам и веднага отлепяме стикерите на вана. Ясно?

— Ясно. Давай по-бързо, че проклетата перука почва да ме сърби.

— Ок. Тръгваме.

Ванът се отдели от мястото и се насочи към изхода на паркинга. Изчакаха вратата на подземния гараж да се отвори, след което излязоха на улицата и се включиха в движението. Докато караше по улиците, Миша гледаше в огледалата за задно виждане дали някой не ги следи. Когато се убеди, че нямат опашка, зави в една глуха уличка и двамата с Алекс свалиха стикерите. Под тях се откри нов надпис канал WWN, качиха се и отново тръгнаха. Беше пиков час и движението бе доста натоварено. Докато се приближаваха към портата на сектор В на втория пояс, трафикът постепенно намаляваше.

Във втория пояс на Капитолия се помещаваха повечето от министерствата и тук бе съсредоточена почти цялата държавна администрация. Офисите на големите корпорации от сините зони също бяха разположени тук. Основната част от населението се състоеше от висшата класа, министри, депутати, богаташите, както и приближените на властта и техните семейства. Пропускът до втория пояс бе ограничен и всички влизащи или излизащи се проверяваха щателно. Не само от автоматичната контролно-пропускателна система, но и от специалните части на полицията. Никой не обичаше Черните качулки, обикновените хора ги мразеха и ненавиждаха заради безнаказаността и произвола, осъществяван от тях. Никой не смееше да им се противопостави, защото човешкият живот не значеше нищо за Черните качулки. Те бяха инструментът в ръцете на репресивния апарат на министерството на вътрешните работи. При гражданско неподчинение, протест или най-малко недоволство срещу властите веднага се намесваха и арестуваха смутителите на обществения порядък. Обикновено това означаваше изпращане в лагер за превъзпитание, откъдето никой не се връщаше. Когато дойде техният ред, Алекс и Миша слязоха от вана и опряха ръце на капака на вана, както ги инструктира сержантът от Черните качулки. Докато колегите му проверяваха вана с ръчни скенери, нервираният сержант проверяваше самоличността на двамата приятели. Прекара ги през ретиналния скенер и провери отпечатъците им в полицейската база данни, сверявайки ги с биометричните данни на личните карти. Когато проверката завърши, сержантът ги измери със злобен поглед, върна документите и им махна да продължат. Миша се усмихна с най-лъчезарната си усмивка, запали двигателя на вана и се отдалечи без да бърза.

— Пфффф, отървахме се. Тоя сержант ни гледаше като вълк, имах чувството, че ще пробие дупка в гърба ми с поглед.

— Да, сериозен чичка. Само такива отявлени главорези като него взимат в спецчастите. Не пожелавам и на най-големия си враг да попадне в ръцете им.

— Чувал съм, че имат навика да изтезават пленниците и арестуваните. И невинен да си, след изтезанията ще се признаеш във всички грехове. И майчиното си мляко ще изпееш.

— Така е, хакерът, на който платих да изготви документите ни, си заслужи всеки кредит. Доста се изръсих, но и личните карти са перфектни.

— Още колко ни остава?

— Според бордовата навигация сме вече близко. Още два километра по булевард „Възкресение“ и сме там.

Инженера

Пет минути по-късно спряха вана пред дома на инженера. Алекс приготви микрофона, докато Миша прикачваше портативната камера към рамото си. Все пак трябваше добре да изиграят ролята си. Застанаха пред входната врата и натиснаха звънеца. Видеошпионката примигна и обективът се фокусира върху тях.

— Кой е?

Дочу се сух мъжки глас от домофона.

— Здравейте, Павел Сергеевич. Ние сме Саймън Клифърд и Джо Бароуз, новинарският екип от канал WWN. Имаме уговорена среща, ако си спомняте? Обещахте да ни дадете интервю.

— Да, да. Влизайте.

Магнитната ключалка прещрака и вратата се отвори. Алекс и Миша влязоха и се оказаха върху пътека от естествен камък, която пресичаше големия двор и водеше до двуетажна тухлена къща в стар стил. От двете страни на пътеката имаше жив плет, а зад него добре поддържан парк с дървета, храсти и цветни лехи. Поливането се осъществяваше от управлявана от компютър напоителна система. Имаше дори два малки декоративни фонтана пред входа на къщата. Самата къща бе в стар стил, отлично поддържана и построена без използването на синтетични материали. Всички използвани материали бяха естествени и безумно скъпи. Двамата приятели постояха малко с увиснали ченета, докато осъзнаваха размера на богатството пред очите им. Първи се осъзна Миша, той имаше по-голям опит с висшето общество.

— Добре си живее Инженера, няма спор. Вдигни си ченето братче, започваме да изглеждаме подозрителни.

— Виждаш ли това, което и аз виждам? Знаеш ли колко вода отива за поддръжката на всички тези дървета и храсти? Вече никъде няма истински немутирали дървета, освен в държавните градски паркове. А той има собствен личен парк.

— Ти виж дома му и тогава говори. Недвижимите имоти в центъра на столицата струват луди пари. Къщата е минимум пет милиона кредита.

— Да побързаме, сигурно вече ни чака.

Ускориха ход и след няколко минути влязоха в преддверието на къщата. Стопанинът ги чакаше и когато влязоха, ги покани в обширния хол на първия етаж. Алекс с око на търсач веднага направи бърза оценка на предметите и картините, намиращи се в хола. По най-скромна оценка предметите на изкуството струваха десетки хиляди кредити по цени на черния пазар. И те двамата с Миша имаха наглостта да се опитат да купят Инженера.

Първи започна разговора Миша, на развален руски представи себе си и Алекс с техните фалшиви самоличности. Размениха няколко любезности с Инженера и Миша премина към същината на въпроса.

— И така, Павел Сергеевич, преди да започнем интервюто, искам да попитам дали може да поговорим спокойно. Миша докосна с показалец устните си, след което вдигна пръста към тавана и го завъртя. Инженера го изгледа озадачено, после в очите му проблесна разбиране, леко кимна и пръстите му заиграха върху портативния пулт, който носеше на дясната си ръка. След няколко секунди се обърна към тях.

— Готово, господа. А сега ще бъдете ли така любезни да ми кажете кои сте вие, наистина?

— Един момент, нали нямате нищо против и ние да се подсигурим?

Не последва възражение и Миша свали от рамото си камерата и активира скритото в нея заглушително устройство.

— Нямаше смисъл и вие да включвате заглушителя. Системата, която активирах, е проектирана и създадена от мене и няма аналог в света. Заглушава абсолютно всички честоти и лъчи, използвани от подслушвателната апаратура. Но щом така се чувствате по-сигурни, така да бъде.

— Майка ми навремето казваше — доверявай се, но проверявай — ухили се подкупващо Миша.

— Ваша воля, а сега на въпроса?

— Моето име е Михаил Василиевич, а това е моят приятел и съдружник Алекс Орлов. Навремето баща ми работеше с вас в Севастополската корабостроителница, казваше се Димитрий Василиевич.

— А как да съм сигурен, че вие сте този, за когото се представяте, а не подставено лице на държавна сигурност.

— Едва ли някой друг знае, че сте имали любовна афера със Серафима, секретарката на директора на завода, която по думите на баща ми е била доста добре надарена и доста дашна.

Серегатов внимателно се вгледа в Миша, опитвайки се да си спомни, след което се усмихна леко.

— Пораснал си от последния път, когато те видях. Помня и баща ти, добър приятел. Навремето аз работех в конструкторското бюро на завода, към главната дирекция, а той в отдела по строителство и монтаж. Какво стана с баща ти и майка ти?

— Загинаха по времето на Втората тибериумна война. А вие, Павел Сергеевич, не сте се променили ни на йота. Но не съм дошъл поради лични съображения. Аз и партньорът ми имаме бизнес предложение за вас.

— Слушам ви.

— Последните ви изказвания, критикуващи държавната власт и лично управлението на президента, предизвикаха скандал. Дори световните медии обърнаха внимание на ширещата се корупции в нашата любима родина. Но президентът не е от хората, търпящи критики или прощаващи обиди. Всеки знае, че има слонска памет и е адски злопаметен.

— Да, наясно съм с положението си, не съм глупак, нататък?

Докато разговорът се водеше, Алекс мълчеше и се опитваше да прецени седящия срещу него човек. На ръст бе по-нисък от Орлов, със стегнато набито тяло, бледа кожа и посивяла коса. Възрастта му бе трудна за определяне. Можеше да мине както за тридесет и няколко годишен, така и за четиридесет до петдесетгодишен. Говореше културно, със спокоен глас, и по тона му не личеше да е особено развълнуван от това, че президентът му е личен враг. В сивите му очи се четеше умората, но погледът му бе твърд като стомана. „Такива хора постигат целите си, въпреки всичко“, помисли си Орлов. Обикновено Алекс лесно можеше да направи преценка за човека и характера му, наблюдавайки маниерите и поведението, но в този човек имаше нещо странно, беше като навита пружина, готова да освободи напрежението.

— Тогава няма какво да ви разяснявам надълго и нашироко, Павел Сергеевич, че в мига, в който скандалът позатихне и хората забравят за вас, вие безследно ще изчезнете. Знаете как става като в пословицата за едни брадва, за други сватба. Доколкото подразбирам, на вас ви готвят брадвата. Чувал съм, че любимият метод за екзекуция на Ел Президенте е да пусне жертвата си да походи в тибериумните полета и да наблюдава спокойно как човекът агонизира, докато тибериумът го кристализира.

— Досега не сте ми казали нищо, което не знам, и започвам да губя търпение. Както и увереността, че сте от хората, с които искам да имам каквито и да е взаимоотношения.

— Ще бъда кратък — побърза да го увери Миша. — Имаме нужда от човек с вашите способности, който разбира от старите компютърни системи и програмни езици. Като казвам стари, имам предвид системи, използвани преди Руската федеративна република, още от времето на Съветския съюз. В замяна на вашето съдействие предлагам нови документи за самоличност, безопасен коридор за бягство от Източна Крайна, както и солидна финансова компенсация, дори процент от печалбата. Познавам доста трафиканти и каналджии и мога да ви гарантирам сигурен транспорт до която и да е от близките жълти или сини зони. В Западна Крайна или Нова Рус с удоволствие биха ви приели, навсякъде се търсят хора с вашите технически способности. Западните сини зони също набират специалисти. Доколкото знам, сте отхвърлили няколко предложения от големите корпорации.

Серегатов замислено кимна, докато обмисляше предложението. За него парите не бяха проблем, имаше скътани пари за черни дни в няколко сметки в големите банки в сините зони. Корупцията, безправието, несправедливостта, дълбоко в душата всичко това го отвращаваше. Добре познаваше президента — произнасяйки онази реч, си беше подписал смъртната присъда. Обмисляше бягство, но без чужда помощ нямаше как да се справи. Всичките му познати и приятели бяха под полицейско наблюдение. Въпросът беше дали си струва да се довери на двамата непознати. Нямаше избор, трябваше да им се довери.

— Добре, приемам предложението ви, какво се иска от мене?

Михаил кимна на Орлов и Алекс извади от вътрешния си джоб ключа и го подаде на Серегатов.

— Знаете ли какво е това? — тихо попита Миша.

Инженерът любопитно повъртя в ръце металната пластина.

— Да, мисля, че имам представа за какво става дума — потвърди Серегатов, — имам известени познания по въпроса.

Двамата приятели се спогледаха.

— Може да ни обясните по-подробно?

— Това са ключове — започна да обяснява Серегатов, — някога са използвани от командния състав на Червената армия. Обикновено служат за достъп до секретни инсталации или командни бункери. Съдейки по маркировката на вътрешни войски, този ключ специално е бил на някой от тиловите офицери, отговарящ за МТТО^[15]. Обикновено те се занимават с охраната и дълготрайното съхранение на различни видове имущество. Откъде имате този ключ?

Миша нямаше какво да губи, реши да играе открито и отговори на въпроса.

— Приятелят ми го е намерил в руините на Севастопол, в една срутена библиотека.

— Доколкото разбирам, освен ключа имате и карта с точното местоположение, иначе щеше да е безсмислено да идвате при мене — каза замислено Серегатов.

— Така е, имаме и карта и сме набелязали най-близкия до нас склад. Намира се в Северен Кавказ близо до Махачкала. Алекс извади намерените от него книжа и ги показа на Серегатов. След като ги разгледа за кратко, Серегатов ги върна на Алекс.

— Дали този избор е разумен? Миналата година Източна Крайна и Кавказкия емират водиха война. От това, което съм слушал, кавказците имат навика да режат главите и членовете на пленените етнически руснаци. Не че и нашите юнаци остават по-назад, доколкото знам бавното прегазване на пленените планинци под веригите на танковете е бързо развиващ се спорт. Събират се големи агитки и когато изгарят планинците живи във варели с бензин.

— Да, и ние чухме тези, как да кажа, обезпокоителни слухове — потвърди неспокойно Миша. — Но този склад е най-близко, следващият е на почти двойно по-голяма дистанция. Поради тази причина и го избрахме за цел на нашата експедиция.

— Добре, какво се разбираме?

— Алекс има работа за довършване извън столицата. След две седмици ще се е върнал в Капитолия и тогава тръгваме. Междувременно, аз ще организирам експедицията, ще набавя всичко необходимо, ще ви трябва ли някаква апаратура или електроника?

— Всичко, което ми трябва, го имам в домашната ми работилница. Ще пакетирам каквото ми трябва и ще съм готов за тръгване. Остава въпросът как ще ме измъкнете, домът ми непрекъснато се наблюдава.

— Оставете това на мене, аз ще се погрижа за всичко. Ще получите знак кога да сте готов. По-скоро се притеснявам да не усетят липсата ви прекалено скоро.

— Мисля, че имам решение на този проблем. Още утре ще изляза и ще напазарувам хранителни продукти за една седмица, след което ще обявя на всичките си приятели и познати, че не искам никой да ме безпокои. Няма да вдигам видеофона, няма да отговарям на мейли и запитвания и няма да отварям на никого. Когато изтече седмицата, ще повторя същото отначало. На третата седмица бдителността на наблюдаващите ме ще е притъпена и тогава ще може да действаме. Когато тръгна, ще програмирам централния процесор на дома да включва и изключва произволно лампите, холовизора, музиката, водата. Поне една седмица ще им трябва да се усетят. Ще запиша и няколко фрази на домофона основно от ругателен характер. Това трябва да задоволи любопитството на проверяващите.

— Добра идея, мисля, че планът ни ще успее. Достатъчно се задържахме, време е да тръгваме. Няма да е зле да изиграем лек театър на врага как ни изгонвате, псувайки ни. За по-голяма достоверност.

— Нямам нищо против. Приятно ми беше да се запознаем и да поговорим, господа, надявам се бъдещата ни обща дейност също да бъде толкова ползотворна.

— Ние също, Павел Серегатович. Ще се видим след две седмици.

Тримата се ръкуваха и излязоха от къщата. На излизане от двора изиграха малък спектакъл, както се бяха разбрали. Размениха няколко нелицеприятни израза и се разделиха. Алекс и Миша се качиха във вана и спокойно поеха към изходящия портал на Б сектора на втория пояс. Проверката също премина без усложнения и Миша спокойно закара вана до същата уличка, където по-рано смениха надписите. Изчакаха 15 минути, проверявайки дали някой не ги е проследил, след което повториха процедурата по смяната на надписите и се насочиха към офиса на Миша. Бусът влезе в гаража и двамата приятели се заеха с премахването на дегизировката. С премахването на перуките възникна неочакван проблем — ползваният разтворител не можеше да прониква през изкуствената основа на перуките. Биолепилото не се разтваряше и перуките оставаха здраво залепнали към главите на двамата, а сърбежът на скалпа ставаше особено дразнещ. С дърпане и псуване не стигнаха до никъде и накрая се видяха принудени обилно да намокрят с разтвор две кърпи и да ги увият около главите си. Ситуацията бе трагикомична, но никой от тях не оценяваше хумора в положението. Миша облече своя скъп костюм, а Орлов екипа си на търсач. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат лепилото да се размекне. Следващите няколко часа прекараха в пиене на водка и обсъждане на бъдещите си планове. От време на време подръпваха перуките, но с мъка успяха да ги махнат чак вечерта. На раздяла се разбраха Алекс да потърси по комуникатора Миша, за да получи точните координати на срещата с купувачите на оръжието. На сутринта Орлов закара трицикъла до автокъщата на Хасан Монтьора и взе под наем едно пясъчно бъги. Наемът за пясъчното бъги бе двойно по-голям, но машината имаше голям багажник, в който с малко повече късмет щеше да натика всичките оръжия. Зае и няколко секции от сгъваем мост, използвани при преминаването на ровове и наклони, и ги закрепи от двете страни на бъгито. За последно провери снаряжението си, очакваха го две седмици път. До Сев и обратно. Нямаше смисъл да се бави повече, качи се в бъгито и пое по пътя.

Скъпи приятелю Роузи

Кафе „Хризантема“ се намираше в третия пояс сектор В и минаваше за заведение с луксозна обстановка, където обикновено се срещат влюбените. Тук обикновено Миша провеждаше и срещите си с лейтенант Розенберг. Миша погледна ръчния си хронометър и с досада установи, че както винаги Розенберг закъснява.

Беше седнал на маса, от която можеше да наблюдава входа на заведението, с гръб към стената, не обичаше гърбът му да е оголен. Затова и видя как ниският шишкав лейтенант от ГДИ влетя запъхтян през вратата, докато попиваше с кърпичка обилната пот от плешивото си теме. Розенберг спря за момент на входа, търсейки с поглед Михаил. След като го видя, помаха с ръка и се насочи към него. Миша изчака пуфтящия си бизнес партньор да седне на стола и му подметна:

— Роузи, колко пъти да ти повтарям, че закъснението за среща е неуважение към домакина — почука по хронометъра Миша. — Ако беше в моята банда, досега да ти бях свил сърмите сто пъти.

— Знаеш, че мразя да ми викаш Роузи. Първо, извика ме по спешност, без да имаме предварително уговорена среща. Второ, имаше натоварено движение, сега е пиков час и трето, не съм в твоята банда главорези, а на служба в ГДИ — защитникът на невинните и онеправданите.

— Да, дааа, всички знаем как защитавате и кого защитавате. И стига с тези оправдания, всеки път едно и също. Но майната му, тука сме по работа. Ето, пийни малко сок от водорасли, знам, че с твоето наднормено тегло винаги си жаден.

Миша удари право по болното място на Розенберг, знаеше, че човекът е комплексар на тема тегло. За съжаление на Розенберг повечето жени не харесваха ниски и дебели мъже, отгоре на всичкото и плешиви. Не бе идеалът за мъж, в който се влюбваха красивите жени, и го осъзнаваше. Падаше си любител на тънката част, но повечето жени просто не му обръщаха внимание. Така и се запозна с Михаил, който притежаваше няколко публични дома. Не след дълго и двамата осъзнаха, че могат да си бъдат от взаимна изгода. Така и започна общият им бизнес. Розенберг бе материално отговорно лице на основната база на ГДИ за региона, тази на летището в Гумрак, на 20 километра от Капитолия. През ръцете му минаваше всичко, снабдяването с гориво, боеприпаси, хранителни продукти, резервни части и т.н. И най-важното, той отговаряше за изписването и бракуването на остарялата техника и материалите. Лъвският пай от далаверите със стара техника се въртяха от коменданта на базата, в чийто джоб и отиваха парите, но по някоя троха оставаше и за Розенберг. Схемата беше проста, лейтенантът бракуваше старото, но напълно годно имущество и наемаше една от фиктивните фирми на Михаил за унищожаването на материалите. Естествено, нищо такова не ставаше, получената стока се пласираше от Миша на черния пазар, печалбата се делеше на две и всеки бе доволен.

— Добре, казвай какво си си наумил? — и Розенберг отпи от сока.

— Искам да ми продадеш два джипа и три камиона с повишена проходимост и хибридно задвижване. Към тях и три цистерни със секции за гориво и вода. Всичките машини ще са за мое лично ползване и искам да са в отлично състояние, с работещи климатици.

— Нещо друго не искаш ли? Да ти продам някой и друг изтребител „Орка“?

— Няма нужда от сарказъм. Плащам по пет бона за всяка машина, както виждаш прещедра оферта.

Михаил видя как в очите на лейтенанта започна да се разгаря алчен огън.

— Не знам дали ще мога — въздъхна Розенберг. — Новият началник е, както вие руснаците обичате да казвате, голяма сволач. И то сволач с главно С. Натяга се за повишение и в момента се подмазва на ръководството в Западноевропейската синя зона. Увеличи честотата на патрулите и непрекъснато се конфронтира с НОД. Най-добре си беше при стария началник, излизаме на патрул в точно определен час и не срещаме никого по целия маршрут. Ако случайно се засечем с НОД, ние гледаме наляво, а те надясно, и никой никого не вижда, разминаваме се и няма проблеми. Ние защитаваме световната демокрация, а те пропагандират светлото тибериумно бъдеще. Заради тоя путьо, новият началник, скоро пак ще се леят реки от кръв. Вече съм си подал документите за преместване, когато касапницата започне, не искам да съм тука.

— Еми ето, може да добавиш и тези 25 бона към пенсионния си фонд.

— Рискът е твърде голям, в момента комендантът гледа под лупа абсолютно всичко — колебаеше се Розенберг.

— Няма никакъв проблем, може да сключим договора със задна дата. Ще го подготвим още сега, а ти ще го вкараш в електронния архив на базата, нали имаш кодовете за достъп?

— Убеди ме, знаеш как да вкараш в прегрешение човек.

— Човек може да бъде изкушен само ако и той сам не го желае. Имам още едно предложение за теб. Какво ще кажеш за още пет бона, да закръглим сумичката на кръгло 30 бона?

— По тона ти съдя, че няма да е като да взема близалка от малко дете. Какво се иска от мене за тези парички?

— Услугата не е малка, но е добре платена — подчерта Миша, а и не е кой знае какво.

Трябват ми сателитни карти на района на Северен Кавказ с обозначени маршрути, по които патрулират войниците на Източна Крайна, Кавказкия емират, ГДИ и НОД, разузнавателни данни за наличните сили в района, местоположение на базите и опорните пунктове, всички геофизични данни, размер и големина на тибериумни полета, пресъхнали реки, подвижни пясъци, оценка на проходимостта на терена и т.н.

— Нищо особено, ти луд ли си?! — повиши тон Розенберг и се огледа уплашено. — Злоупотреба със служебно положение и кражба на държавно имущество е едно, но предателство! За измяна на ГДИ има само едно наказание — смърт! Нямам намерение да увисна на бесилото няколко години преди пенсия. Не, благодаря, намери си друг балама.

— Познаваш ме, не съм терорист, а почтен бизнесмен. Просто реших, че е време да навляза в бизнеса за добив и преработка на тибериум. Картите са ми необходими за проучване на потенциалните залежи и избор на подходящ терен за тибериумните Шипове. А и сам каза, че другия месец се местиш, никой няма да се усъмни в теб. Няколко минути Розенберг напрегнато обмисляше предложението, след което алчността взе връх над благоразумието.

— Е, добре, съгласен съм. Но още отсега да се разберем, това е последната ни сделка. Повече няма да ме търсиш, аз не те познавам, нито ти мене. — След което продължи с по-спокоен тон: — Имам едно приятелче в сектор „Комуникации“ на оперативния център, дължи ми няколко услуги и е време да ми върне жеста. Времето и мястото за размяна остават същите, ще сложа инфочипа с цялата информация под лявата седалка на някой от двата джипа. Преведи парите ми, както обикновено, по същата сметка в New Global Bank в северноамериканския клон Ню Йорк.

— Да пием за успеха на новия ми бизнес с тибериум и за успешното ти прехвърляне — вдигна тост с бодър глас Миша.

— А ти изглеждаш уморен, да викна ли някоя от моите момичета, за да свалят напрежението от плещите ти. Аз черпя, масажът е от мен.

— Така като спомена, няма да е зле. Напоследък се чувствам изстискан, а и с новия началник все проблеми, направо не е за разправяне.

— Момичето ще те чака в „Червения фенер“, има резервацията на стая на твое име, отивай и се забавлявай.

— Беше ми приятно да правим бизнес с теб — докато ставаше каза любезно Розенберг. — Но се надявам никога повече да не те видя — подчерта последните думи, сбогувайки се.

— Да ти се връща, Роузи, и до нови срещи. Нали знаеш, човек предполага, а бог разполага, никога не се знае какво ще стане в бъдеще — засмя се Михаил и намигна на дебелия лейтенант.

Розенберг погледна Миша, чудейки се какво да му отговори, въздъхна и тръгна към изхода на заведението. Михаил остана в кафето, допивайки бавно водката с лед, която си бе поръчал, обмисляйки реда и приоритетите на задачите за вършене. До края на следващата седмицата щеше да получи джиповете и камионите и трябваше да говори с Хасан Монтьора да им хвърли един поглед и да ги ремонтира, ако е необходимо. Арабинът взимаше скъпо, но и работеше съвестно. Трябваше и да подбере хора, обмисляше евентуалните кандидатури за експедицията. Щяха да му трябват минимум тридесет човека, всичките надеждни и проверени в не една схватка. Докато го нямаше, реши да остави бизнеса си на своя заместник и дясна ръка — Юра Чука. Чука не беше от най-схватливите, но бе предан, изпълнителен и винаги респектираше както подчинените, така и враговете. Храна и гориво можеше да купи най на далавера от Яков Евреина, който правеше отстъпки при големи поръчки. До края на другата седмица трябваше да измисли план как да измъкнат Инженера и да се уговори с посредника за сделката с албанската банда. Изобщо, очертаваха му се две натоварени седмици до завръщането на Алекс. Завъртя замислено запотената чаша с водка с лед, след което я изпи на екс. Плати сметката, оставяйки щедър бакшиш, и излезе от кафенето.

Подготовката

Времето е пари и нямаше смисъл да го губи. Реши да използва за база един от складовете, които притежаваше в четвъртия пояс сектор С. Складът беше достатъчно голям, за да побере хората, снаряжението и машините, с които щяха да пътуват. Включи луксозния си комуникатор „Соник“ и си уговори среща с Яков Евреина на следващия ден. Срещата се състоя в склада на Евреина и след доста пазарене и взаимно извиване на пръсти и ръце успяха да сключат взаимноизгодна сделка. Евреинът непрекъснато опяваше, че Михаил е истински грабител и взима и последния залък от устата му, но всъщност бе доволен и пресмяташе печалбата наум. Още същия ден започнаха да пристигат първите доставките на вода, гориво, консерви и хранителни концентрати, както и на лекарства и аптечки за първа медицинска помощ. Количеството бе голямо и запасите трябваше да стигнат за тридесет човека, излезли на автономен рейд с времева продължителност от месец и половина. Миша раздели хората си на екипи от по пет човека с по един отговорник във всеки екип, който докладваше лично на него. Разпредели задачите между екипите, два натовари с охраната на склада, още три с обработката, подреждането и разпределението на получаваните стоки. Последният екип се зае с проверка на екипировката и почистването на оръжията. Всяка престъпна организация като тази на Михаил разполагаше, освен с легални лицензирани оръжия, така и с нелегален арсенал, в случай че нещата между конкурентните банди загрубеят и излязат извън контрол. Миша бе привърженик на основния принцип, че в такива ситуация всеки има нужда от тежка огнева мощ. Основната част от инвентара, който получаваше от лейтенант Розенберг, бе от складовете за дълготрайно съхранение. Това бяха стари, но изправни оръжия и екипировка от средата и края на 20 век. По-голямата част директно се пласираше на черния пазар, но някои от нещата Михаил запазваше за себе си. Това включваше различни видове пластични експлозиви, както и няколко десетки комплекта пълно бойно снаряжение на G.I пехотинец. За всеки член от експедицията бе предвиден пълен комплект: шлем М1, бронежилетка М-1969 и компактен картечен пистолет М43 „Spectre“. Всеки пети щеше да носи по една лека картечница М60. Допълнително бяха взети и десет щурмови карабини М-16, както и пет универсални ракетни комплекса „FGM-148 Javelin“. Следващите дни се оказаха още по-напрегнати, получи обещаните от лейтенант Розенберг два джипа и три камиона в комплект с ремаркета към тях и веднага се заеха с тяхното докомплектоване. Монтираха система за глобално позициониране, климатици, допълнителни протектирани резервоари, лебедки за самоизтегляне, подмениха старите гуми с нови, многокамерни, издържащи на многобройни прострелвания с куршуми. Кредитите се стопяваха с плашеща бързина, като изтичащ през пръстите пясък. Миша намери инфочипа там, където се бяха разбрали с лейтенанта, под седалката на единия от джиповете. Вкара инфочипа в един от слотовете на личния си многофункционален комуникатор и направи бърз преглед на базата данни. Чипът съдържаше сателитни снимки, геофизични карти, както и доста изчерпателна информация за обстановката в предкавказието и северен Кавказ. Миша плъзгаше показалеца по екрана на комуникатора, прехвърляйки страница след страница от разузнавателния доклад, съдържащ данни за разположението, количествения и качествения състав, както и маршрутите за патрулиране на всяка една от четирите основни фракции в региона. Имаше и допълнителни сведения за по-големите банди грабители и мародери в района, както и за номадските орди от мутанти. Миша остана доволен от получената информация, нареди на счетоводителя си да направи трансфера на 30 хиляди кредита по личната сметката на Розенберг. Изпита съжаление за прекратяването на бизнес отношенията си с дебелия лейтенант. През годините и двамата бяха коректни и полезни един на друг. Но това вече бе минало, нямаше време за тюхкане. Използвайки наличната информация Михаил веднага пристъпи към планиране на няколко алтернативни пътя за движение. Вечерта бе изморен, но и същевременно доволен от себе си. Прецени всички плюсове и минуси, анализирайки информацията, с която разполагаше, и се оказа, че маршрутът, който вече бяха обсъждали с Алекс, наистина бе най-удачен. Трудно проходим и по-заобиколен от останалите, но затова пък безопасен, ако минеха по него, щяха да заобиколят повечето от патрулираните зони, както и концентрацията на армейски части. Когато свърши с работата, наближаваше един часа през нощта. Реши, че няма смисъл да се прибира в офиса, който бе и негов дом. Хората му вече си бяха легнали и той бе последният буден. Завлече се до едно свободно походно легло в ъгъла на склада и рухна в него. Заспа веднага и тишината на склада се огласи от мощното му басово хъркане.

На следващия ден с нови сили се захвана за работа. За негово голямо съжаление не всичко, което му трябваше, можеше да се купи от евреина. Според картите предполагаемият район, където се намираше складът, бе планински и това навеждаше на мисълта, че теренът ще бъде трудно проходим, а складът вероятно ще се намира в някоя пещера. Изпрати двама от хората си да търсят алпинистко и спелеоложко оборудване. Направи си списък, трябваха му обезопасителни въжета, карабинери, клинове, фенери с голям ресурс на акумулаторите и т.н. В модерния свят на тибериума, където всичко опираше до чисто физическо оцеляване, вече никой не се интересуваше от природните забележителности или пещерите. Съответно и никой вече не произвеждаше такава екипировка и всичко, което му трябваше, се намираше изключително трудно. Хората му преровиха цялата Капитолия, докато най-накрая не намериха един магазин във втория пояс, продаващ екипировка за екстремни спортове. За всички тези екстри се изтърси още няколко бона, от което джобът му още повече олекна. Купи и четири квадроцикъла по два бона всеки за разузнавачите, сметките се трупаха и трупаха. Нямаше време да се занимава с всяка една дреболия и затова изпрати Денис, един от доверените си лейтенанти да преговаря с Хасан Монтьора за прегледа и ремонта на автомобилите. Носът на хитрия арабин веднага надуши миризмата на пари във въздуха. Усети, че новите клиенти бързат и затова подчерта голямата натовареност на работилницата и току-що хрумналата му такса спешност, поиска двойна тарифа за прегледа и ремонта на колите. Денис се върна и доложи на Михаил колко е поискал арабинът. Миша се подвоуми дали да не вземе хората си и да отиде на място в гаража на Хасан, за да му обясни лице в лице колко не е прав. Помисли няколко минути, след което се изплю с досада на земята и отложи визитата при Хасан за времето след експедицията. Хасан щеше да съжалява, Миша никога не забравяше кога някой се е възползвал от моментната му слабост и никога не прощаваше. Тегли една дълга псувня и нареди камионите и джиповете да бъдат закарани в работилницата на Хасан Монтьора. След това извика Денис и му даде парите, изпращайки го да се разплати с арабина. Едната седмица мина, вече бе изхарчил над 50000 кредита, а му оставаха още доста задачки-закачки. В момента се намираше на втория етаж, в офиса на склада. През запрашеното стъкло наблюдаваше как хората му се суетят под него, премествайки пристигащите товари и провизии. Всеки бе ангажиран с работата си. Докато ги гледаше, мислите му прескачаха от проблем на проблем. Времето изтичаше, а въпросът как да освободят Инженера още не бе решен. Трябваше да го измъкнат от къщата, наблюдавана от тайната полиция, а това не бе лесна задача. Не биваше да се подценява и това, че с речта си Инженера бе станал личен враг на президента, така че охраната около дома щеше да е засилена. Знаеше, че може да разчита на хората си, но една случайно изтървана дума и цялата банда щеше да се озове в мазетата на държавна сигурност. Перспектива, която не го радваше особено, не можеше да се довери на никой наемник или организация от Капитолия или дори от цяла Източна крайна. Трябваше да наеме външни хора и знаеше точно кого.

Приятелите от Якудза

Световната глобализация предоставяше неограничени възможности и Михаил бе създал през годините много контакти с хора или криминалните структури от целия свят. Докато внасяше по контрабандните канали електроника от Японската синя зона, се запозна с няколко полезни човека. Един от тях бе Хироши Таджири, оябун на Инагауа Кай, един от трите най-големи клана на Якудза. Навремето японецът бе въртял солидна част от бизнеса на якудза в източноевропейските жълти зони. И имаше представа за нравите и навиците на руските си партньори. Освен това, говореше и сносно на руски. Тогава се бяха запознали. Миша бе направил една-две услуги на оябуна и сега бе моментът да му бъдат върнати. Извади комуникатора от вътрешния си джоб и набра номера на Таджири, след което зачака. След няколко сигнала от другата страна вдигнаха и върху екрана на портативния комуникатор се появи лицето на оябуна. Японецът бе слаб, със сухо лице и късо подстригана лъскава черна коса. Носеше големи очила с черна рамка и дебели стъкла. Очилата бяха рядко срещан анахронизъм към средата на 21 век, медицината бе достатъчно напреднала, за да коригира късогледството още в ранните детски години. Оябуна по-скоро приличаше на счетоводител или среден клас фирмен мениджър, отколкото на глава на третата по големина престъпна организация в Япония. Хироши леко наведе глава и заговори с равномерен глас на чист руски език.

— Михаил сан, каква приятна изненада, отдавна не сме се чували. Как върви бизнесът? На свой ред Миша също учтиво кимна и отговори:

— И аз се радвам да ви видя, Таджери сан. Знаете как е с бизнеса, има възходи, има падения. Простете за безпокойството, но имам нужда от вашата помощ за решаването на един малък проблем. Когато ситуацията налагаше и Миша можеше да се държи учтиво и културно. От бизнеса си с японците знаеше, че те приемаха честта, както и обидите крайно сериозно. Затова винаги внимаваше, когато общуваше с дръпнатите жълтурковци.

— Да? С какво мога да ви помогна, Михаил Сан? Знаете, че възможностите ми са скромни и ограничени — вдигна рамене Хироши, — но за такъв скъп приятел като Вас ще направя всичко възможно.

Да бе, ха, ха, скромен и с малки възможности — на кого ги разправя тия, помисли си наум Миша, — половината министри и държавни чиновници в японската синя зона са на негова издръжка и правят каквото той им нареди. Но на глас каза:

— Ще Ви бъда благодарен за всяка помощ, която можете да ми окажете, Таджери Сан.

— В такъв случай ви слушам, Михаил Сан, какво може да направя за вас?

— Възникна един малък проблем, решаването на който не мога поверя на моите хора.

— Любопитно. Разпалихте моя интерес, Михаил Сан. За какво точно става дума?

— Трябва да бъде отвлечен един човек…

— Мисля, че вашите хора са напълно способни да се справят с това… — леко се усмихна японецът, докато внимателно наблюдаваше Миша.

— Така е — въздъхна Миша, — но за съжаление въпросният човек се намира под постоянното наблюдение на ТайПол.

— ТайПол?

— Тайната Полиция, тя е клон на Държавна сигурност.

— Яснооо, и Вие не искате никой да научава кой е отговорен за изчезването на въпросния човек?

— Точно така. Освен това, човекът трябва да получи изцяло нова самоличност, пълна промяна на основните биофизически данни, използвани в международните паспорти. Това включва промяна на очите, лицето, цвета на кожата, както и достоверна автобиография на компютърен спец. Комплектът документи за самоличност трябва да бъдат напълно легален и да издържа всяка паспортна проверка.

— Няма невъзможни неща — отговори замислено Хироши. — Но ако искате комплект документи за някоя от сините зони, цената ще бъде доста висока. От порядъка на 200000 кредита и повече.

Михаил изстена наум.

— Не, не, Таджири Сан. Документите може да са за някоя от западноевропейските жълти зони. Например Западна Крайна или Московска Рус.

— Добре, в такъв случай ще излезе по-евтино. Помня, че навремето ми направихте неоценима услуга, мисля, че 40000 кредита са напълно справедлива цена.

Миша облекчено въздъхна.

— Съгласен съм, Таджири Сан. Ние, руснаците, имаме поговорка: приятел в нужда се познава. Ще преведа сумата до един час по банковата сметка на „Kitta Corporation“ в Токио. Предполагам, не сте променяли кодовете на сметките?

— Не, тогава остава да доуточним подробностите — усмихна се Хироши от екрана на комуникатора, — за такъв случай като вашия имам подходящите специалисти. Екипът е от трима човека, верни на клана и на Якудза. Професионалисти от най-висок клас. Всеки един от тях има, освен основно бойно обучение, и допълнителна специализация. Първият е медик и хирург — нервопластик, другият е хакер — компютърен специалист и фалшификатор на документи за самоличност, а третият е отличен специалист по охранителни системи, както и ръководител тактик. Тримата са един от най-ефективните екипи на служба в Якудза и ще изпълнят поставената им задача.

— Ясно, хората Ви ще имат ли нужда от ескорт или поддръжка на територията на Източна Крайна и особено в Капитолия?

— Не, те са напълно самостоятелна единица. Всичко, което е необходимо за операцията, ще носят със себе си. Единственото, което им е необходимо, е пълно досие с данните за целта, както и цялата налична информация за местоположението на обекта. Всичко, каквото имате — карти, кодове за достъп, информационни канали, разположение на комуникации и т.н.

— Цялата информация ще Ви бъде предоставена до няколко часа по обичайния ни канал за връзка. Колко време ще е необходимо на хората Ви, за да изпълнят мисията?

Лицето на японеца придоби замислено изражение.

— Колко спешна е поръчката?

— От вчера за днеска — отговори Миша.

— Ще им трябва минимум една седмица. Два дена ще са необходими да анализират информацията, която ще предоставите и за изготвяне на основен и запасен план. Още два дена ще са им необходими за пътуването от Япония до Източна Крайна и три дена за проучването на терена и осъществяването на самата операция по екстракцията на обекта. И така, общо една седмица, срокът удовлетворява ли ви, Михаил Сан?

Беше ред на Миша да се замисли.

— С толкова време и разполагам, Таджири Сан. Но мисля, че срокът е напълно задоволителен.

— Значи сключихме сделката, Михаил Сан?

— Да, беше ми приятно да правя отново бизнес с човек на честта като Вас, Таджери Сан — поклони се леко Миша, — и още веднъж доомо аригато.

— И на мене, Михаил Сан. Сайонара, и до нови срещи — прости се японецът, кимвайки леко и прекъсна връзката.

Миша въздъхна с облекчение и прибра комуникатора си. Единият от основните проблеми отпадаше. Знаеше какъв е кодексът на честта на якудза, поемеха ли поръчка, я изпълняваха докрай, независимо от цената, която се налагаше да заплатят. Това бе въпрос на чест за всеки един от членовете на клана Инагауа Кай. Всеки якудза следваше и почиташе бушидо, завещание от предците им, закона на честта на древните самураи. Или щяха да изпълнят поетото обещание, или щяха да умрат в процеса на изпълнението на поръчката. За тях нямаше друг път, всичко бе въпрос на чест и запазване на лицето пред другите кланове и света.

Реши проблема с освобождаването на Инженера, но си плати солено за това.

В следващите дни основно се занимаваше с експедицията. Но вече наближаваше дъното на финансовите си възможности. По принцип, неговата организация разполагаше с няколко милиона кредита, основната част от парите си печелеше от предоставяне на протекции и по-точно рекет, сутеньорство, наркотици, трафик на хора и контрабандна на различни стоки и товари, продавани на черния пазар. Освен незаконната дейност в сивия сектор имаше и няколко напълно легални бизнеса, в които бе вложил и всичките си пари. Парите бяха вложени в различни компании или бяха задействани в множество търговски сделки. Миша предпочиташе да се разраства, защото знаеше, че в света, в който живее, застоят е равнозначен на смърт. Затова и реинвестираше спечелените пари в легалните си фирми. Бе решил, че един ден, когато остарее, ще зареже криминалния свят и ще стане уважаван бизнесмен. За това переше спечелените по незаконен начин пари през законния си бизнес, който и нарастваше. Затова и не разполагаше с много оборотни средства, и това, че бе похарчил близо 100000 кредита за има-няма две седмици, го оставяше почти на сухо откъм налични пари. Затова и сделката с продажбата на оръжието на Алекс придобиваше все по-голяма актуалност. Свърза се и говори с няколко от шефовете на по-малки банди, които бяха проявили интерес към оръжията, но повечето от тях или нямаха парите, или ги бе страх да купуват екипировка и оръжия на ГДИ. Единствените що-годе сериозни кандидати бяха албанците, чиста проба главорези и отрепки, на които не може да се вярва. Миша нямаше голям избор, затова уговори срещата с албанците и зачака Алекс да му се обади.

Завръщане в Сев

През цялата седмица, докато пътуваше към Сев, Алекс не срещна никакви затруднения. Нямаше йонни бури или нападения на мутанти, или гонитби с разбойница. Бъгито също бе в добро състояние, не се повреждаше и добре слушаше волана. Единствено пресеченият терен и полетата от тибериум създаваха проблеми, забавяйки придвижването. Мина, както обикновено, по северния маршрут, като по пътя не срещна жива душа. Достигна до Сев на четвъртия ден по обяд. Когато влезе в северните квартали, изключи равномерно ръмжащия двигател с вътрешно горене и превключи на електромотор. Надяваше се, че Хасан Монтьора не го е излъгал, като каза, че акумулаторните батерии, с които е окомплектовано бъгито, са в добро състояние. Надяваше се, че на електромотор бъгито ще се придвижва безшумно из града, без да привлича чуждото внимание. Единственият звук, който се чуваше по притихналите улици, полуразрушените квартали на града, бе от смачкването на парчета асфалт и бетон под гумите на бъгито. Алекс непрекъснато се оглеждаше във всички посоки, като едната ръка бе на волана, а с другата държеше приклада на Cobretti AR-70. Често гледаше и в огледалото за задно виждане, но за момента не бе забелязал някой да го преследва. Промъкна се възможно най-тихо през Нахимовския квартал и навлезе в района на пристанището. Пресече железопътния прелез и се насочи към района на доковете, където бе разположен пристанът за кораби. Следващата част от деня прекара в построяването на рампа, свързваща полуразрушения пристан с песъчливото дъно на залива. За основа използва специалните мостови секции, които бе закрепил от двете страни на бъгито по време на пътуването. Обиколи околността и претараши разрушените складове и сгради, събирайки ламаринени листове, летви, метални тръби, изобщо всичко, което щеше да му е необходимо за строежа. Привечер завърши строителството на рампата, бе потен и мръсен, но доволен от свършената работа. Реши да изчака до сутринта, преди да продължи пътя си. Легна да спи под широкото дъно на бъгито, като сложи автомата до главата си. Заспа дълбокия сън на праведник.

На сутринта се събуди рано, хапна набързо консерви и пийна чай от термоса, след което половин час сканира отсрещния бряг с бинокъла. Не забеляза нищо подозрително, качи се в бъгито и го подкара. Внимателно започна да спуска бъгито по рампата. Непрекъснато се чуваше скърцането на носещите опори под тежестта на бъгито. Ръждясалите листове ламарина се огънаха, но издържаха масата на колата. Алекс си обеща, че на връщане ще провери рампата и, ако е необходимо, ще я укрепи допълнително, дори ако това значеше да изгуби ценно време. Подкара бъгито по дъното на залива, като заобикаляше по-големите пясъчни дюни, както и заседналите в пясъка скелети на пътническите кораби и гигантските танкери. Пътят бе няколко километра, но му отне цял час, за да пресече залива и да стигне до баржата. Тука също си поигра, докато успее да направи рампа, по която да мине с бъгито. Използва останалите секции от сгъваемия мост, както и всичко полезно, което успя да намери по крайбрежните улици и в разрушените сгради. В късния следобед бе готов да си пробва късмета с нестабилната конструкция. Първо се качи от пясъка върху палубата на баржата, след което внимателно прекара бъгито по цялата дължина на шлепа, докато не стигна втората част от рампата. Тука нещата се усложняваха, наклонът на рампата бе 45 градуса, а самата рампа не бе особено стабилна. Предните колела на бъгито стъпиха върху рампата, последвани от задната двойка колела. Алекс натисна леко педала на газта и бъгито започна да се изкачва. По средата на пътя предните гуми започнаха да губят сцепление и бъгито започна да се плъзга настрани. Алекс рязко завъртя кормилото и натисна педала на газта до край, поддавайки максимално напрежение на електромотора, задвижващ бъгито. Машината рязко подскочи напред, прескочи ръба на крайбрежния булевард, описа дъга във въздуха и се стовари на четири гуми. Миг след това рампата започна да се разпадна и парчетата от нея забарабаниха по палубата на кораба. Алекс излезе от бъгито и приближи ръба. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че на връщане отново ще трябва да си поиграе на строител. Изпсува от сърце и отново се качи в бъгито. Активира ГПС устройството и осъвремени базата данни с последни снимки на района от сателита. Имаше няколко нови срутвания и това щеше да го забави. Начерта най-краткия и проходим път за кола и подкара бъгито към библиотеката. Караше бавно, като непрекъснато се ослушваше за звуци, издаващи чуждо присъствие. Мъртвият град изглеждаше спокоен, само резките повеи на вятъра караха старите сгради да скърцат и стенат.

Оставаше един час до залеза, когато Алекс най-после успя да се добере до библиотеката. Спря до задната страна на сградата и слезе от колата, като веднага се зае с камуфлирането на бъгито. Метна маскировъчна мрежа отгоре и прикри машината с няколко листа изгнило желязо и парчета бетон.

Отдалечи се на трийсетина метра и огледа критично маскировката. Кимна доволно, маскировката щеше да свърши работа. Влезе в сградата и се насочи към скривалището си. Докато вървеше из тихите коридори на сградата, се оглеждаше за следи, показващи, че някой е бил в библиотеката, докато го е нямало. Не откри нищо обезпокоително и влезе в скривалището си. Реши първо да приготви оръжието и броните за транспортиране, за да не се бави на следващата сутрин. След това си взе един късен душ. Беше се усмърдял като пръч и с удоволствие отмиваше под струите вода едноседмичната мръсотия. Беше толкова уморен, че дори не вечеря. Просто падна върху леглото и заспа като труп.

На сутринта едва се отлепи от леглото. Имаше план — график за спазване и не искаше да закъснее за уговорената с Миша среща. Беше гладен като вълк и омете три консерви, преди да си наложи да спре. Можеше и да хапне по пътя, по-важното бе да натовари оръжията и броните в колата. Доста се поозори, докато пренесе цялото снаряжение и успее да го натика по някакъв начин в бъгито. С труд се намести на седалката на колата и тръгна. Реши да не бърза и да е предпазлив. С такъв товар повече от всякога бе желана плячка за мародерите и престъпните банди. Алекс караше бавно и възможно най-безшумно по улиците и булевардите. Достигна без премеждия до баржата, където прекара няколко часа във възстановяването на срутилата се рампа. Внимателно прекара бъгито през рампата, шлепа и от там на дъното на залива. Въздъхна с облекчение, когато и четирите гуми на колата се оказаха на пясъка. Мина по същия път, откъдето бе пресякъл залива. Изкачването на рампата мина без проблеми и Алекс отново се оказа в района на складовете. Единственото, което го безпокоеше, бе енергометърът на таблото на бъгито. Датчикът показваше, че електрическата енергия е на границата между жълтата и червената зона. Премина през Нахаимовския район и навлезе в крайните квартали на града. И тъкмо навреме, изцеждаше последните капки електричество от акумулатора. Колата започна да губи скорост и Алекс бе принуден да стартира двигателя. Тишината бе нарушена от стартовото свистене на двигателя с вътрешно горене, работещ с биогориво. Нямаше смисъл да се пази тишина и Алекс форсира двигателя, насочвайки бъгито към крайбрежния път. Заредуваха се сивите унили хълмове от едната страна, а от другата се виждаше това, което бе останало от Черно море, локва тъмна мастиленочерна солена вода. Километрите се нижеха един след друг, отмервайки времето и пространството, което Алекс изминаваше. Следващите пет дни минаха еднообразно и скучно, докато Алекс приближаваше все по-близко до заветната си цел — Капитолия. Когато наближи столицата, извади комуникатора и се свърза с Миша, набирайки личния му номер. Известно време никой не отговаряше, след което Миша отговори:

— Ало, Алекс, ти ли си?

— Аз съм, Миша, нещо не те чувам добре, къде си?

— В един склад… после ще ти обясня. Какво става, взе ли стоката?

— Да, всичко е с мен, доста зор видях, докато натъпках всичко в бъгито, а и то клекна почти до калника, но натоварих всичко.

— Ок, сега записвай. Ще ти дам адреса, където да докараш стоката. Моите хора ще те посрещнат отпред. Ако имаш някакъв проблем, звънни, веднага ще изпратя помощ. След колко време ще пристигнеш?

— Мисля, че до три часа ще съм на място.

— Ок, ще уговоря среща с алба… с нашите клиенти. Ще те чакам там.

— Ясно, Миша, ще се видим след три часа.

— До скоро, Алекс — и Миша прекъсна връзката.

Шиптърите

Алекс вкара адреса в GPS навигатора и зададе на устройството да намери най-прекия път. Координатите показваха, че мястото за среща се намира дълбоко в централната част на бидонвила. Това откритие определено не зарадва Орлов. Обикновено, когато чужденец навлезеше толкова дълбоко в бидонвилите, повече никой не го виждаше или поне не излизаше жив. Само намираха ограбения му труп или парчета от него. С право се носеше лоша слава на гетото, разпростиращо се пред външния защитния пояс на Капитолия. Руснаците избягваха да се набутват без причина там, а ако ходеха, то бе в състава на голяма група и то добре въоръжена. А Алекс сам трябваше да се справя. Изпсува дълго и солено и превключи на трета. Щеше да пробва да стигне възможно най-бързо до посочения адрес. Още докато наближаваше покрайнините, го блъсна отвратителната миризма на фекалии и разлагащи се биологични отпадъци. Побърза да извади и да сложи на лицето си компактния противогаз, който винаги носеше със себе си. Освен че го предпази от вонята и опасността да пипне някоя противна зараза, противогазът изпълняваше още една функция — под него никой не можеше да види лицето му. С един куршум — два заека. Бъгито прескочи една канавка, пълна със зелена жабунясала вода и започна да набира по тесните улички. Доколкото набитата земя, примесена с всевъзможни отпадъци, можеше да се нарече улица. От двете страни на улицата нямаше място за тротоари, затова срещащите се тук-там мръсните и облечени в дрипи хора се прилепваха към стените на бараките, в които живееха, докато бъгито на Алекс профучаваше край тях.

Орлов усещаше в тила си впитите в него погледи. Повечето хора, край които минаваше, гледаха със завист или омраза, а тук-там, някой с безразличие. Алекс реши да не изпитва съдбата и извади своя Cobretti AR-70. Подаде оръжието през предния прозорец, като го придържаше с дясната ръка, докато с лявата шофираше бъгито. Улицата изведнъж опустя, когато бедняците и клошарите забелязаха масивната цев на щурмовото оръжие. Бъгито бясно се носеше по малките улички, като вдигаше облаци прах след себе си, а задните гуми изхвърляха във въздуха парчета земя и боклуци. След петнайсет минути бясно каране Алекс безпроблемно наближи крайната точка. От двете страни на колата минаха и последните коптори и Алекс се озова на поле, затрупано със строителни и битови отпадъци. По средата на полето се намираше изоставената сграда на някаква фабрика или цех. Алекс не можеше да определи за какво е служела сградата, но правеше впечатление, че някой бе запушил прозорците с парчета от тухли и бетон, а на покрива имаше разположени постове с часови. Няколко човека обикаляха и около самата сграда, охранявайки периметъра. Докато се приближаваше, Орлов по-внимателно разгледа хората, с които щеше да прави бизнес, и това, което видя, не му хареса. Типовете изглеждаха доста мътни и съмнителни, с мургава кожа, сплъстени коси и дълги бради, те бяха облечени в мръсни камуфлажи. Повечето държаха в ръцете си стари ловни оръжия, двуцевки или обрези, тук-там някой беше с нещо относително по-модерно като АК-47 или М-16. Охраната на свой ред също го следеше, наблюдавайки за неговите действия. Заобиколи сградата, докато търсеше входа, и забеляза двама от хората на Миша. Разликата между тях и тукашните бандити бе като от Земята до Луната. Хората на Миша бяха облечени в скъпи изискани костюми и охраняваха лимузината на шефа. На свой ред и те го видяха и му замахаха, сочейки към входа на сградата. Алекс намали скоростта и изчака бандитите да отворят металната врата, водеща към вътрешността на халето, след което вкара колата вътре. Сградата бе празна и дълга, по пода бяха разхвърляните останки на машини и поточни линии, виждаше, че някога това е бил производствен цех. Алекс забеляза групичката хора, скупчена в центъра на халето около една дълга маса, част от някогашната поточна линия. Завъртя волана и подкара към тях. Поозори се докато заобикаляше металните отломки и когато приближи, забеляза Миша, зави и спря бъгито на няколко метра от него. Алекс изключи двигателя и когато излезе от колата, Миша вече бе до него и вече го разпитваше.

— Някакви проблеми?

— Не, никакви.

— Всичко ли докара?

— Да, точно, както се уговорихме.

Миша се обърна към хората си и ги повика.

— Саша, Дима, елате и помогнете на Алекс да разтовари стоката. Алекс отвори багажника на бъгито и тримата започнаха да изваждат и редят оръжията и броните върху дългата маса. За няколко минути свършиха и албанците обградиха масата, бутайки се един друг, докато вдигаха и разглеждаха оръжията от масата и ги разглеждаха. Миша кимна на Алекс да го последва и се насочи към най-едрия от албанците, който въртеше в ръцете си един от реактивните гранатомети LDR-77. Алекс веднага различи в него шефа, за разлика от останалите бандити, които бяха зелени младоци, главатарят бе стар, приличаше на обигран и опитен вълк. Албанецът имаше посивяла брада и лице, набраздено от белези, едното му око беше прикрито със зелена превръзка с изписани върху нея думи на арабски. Върху камуфлажа си имаше препасани на кръст две картечни ленти. Имаше нещо в албанеца, което веднага го направи антипатичен в очите на Алекс, може би лукавия поглед или това, че избягваше да гледа Миша в очите, докато говореха. Когато Миша ги представи един на друг Алекс само кимна и не подаде ръка, нито свали противогаза.

— Алекс, това е Исмаил Яшари, предводител на хммм… „Тиранските орли“. Исмаил, това е Алекс, мой много добър приятел. А сега, след като се запознахме, предлагам да минем към общия ни бизнес — продължи Михаил и подаде на албанеца електронния бележник със списъка на оръжията. — Исмаил, както виждаш, доставихме всичко договорено, така че очаквам да си видя парите.

Бандитът го изгледа накриво, след което подвикна нещо на албански и един от подчинените му донесе очукано куфарче дипломат. Миша се усмихна, взе куфарчето и го сложи на масата, отваряйки го.

— Какво е това, не ми ли вярваш? — развика се албанецът, възмущавайки се — всичко е точно, взимайте си парите и си тръгвайте!

— Един момент, Исмаил, ние, руснаците, имаме една поговорка: доверявай, но проверявай — дружелюбно намигна Михаил, — също така имаме и една, която казва, че проверката е висша форма на доверие. Миша спря да брои парите и извърна глава към албанеца.

— Исмаил, тука има някаква грешка. Бяхме се договорили за 50000 кредита, а тука няма и 15000. Къде са останалите пари?

— Гяури, и толкова са ви много за скапаните оръжия, които продавате — ухили се самодоволно Исмаил и добави, сякаш се учудваше на собствената си щедрост, — взимайте парите и се махайте от погледа ми, докато още съм добър и не съм решил нещо друго.

Алекс забеляза с периферното си зрение как няколко бандити застанаха зад гърбовете на хората на Миша и изведнъж празният склад започна да се запълва с главорезите на Яшари.

Михаил затвори куфарчето и се обърна към албанеца, пристъпвайки към него. Албанецът беше едър като добиче с широки рамене и юмруци с размер на гира, но Миша бе огромен като мечка, огромен и с дебел бичи врат. Неслучайно, прякорът му идваше от умалителното име за мечка. Миша застана срещу Исмаил, усмихна се и го измери от горе на долу с поглед, усмихна се и заговори тихо. Още от общото им детство Алекс познаваше добре характера на приятеля си и знаеше какво ще последва. Внимателно плъзна дясната ръка под наметалото и разкопча с показалец кобура. Сложи длан върху дръжката на верния ТТ-43 и веднага се успокои, чувствайки се уверен при допира до студения метал. Веднага започна да анализира ситуацията: първо щеше да вкара по един куршум в главите на двете горили, които му пречеха да стигне до бъгито. След това щеше да пусне един откос по струпалите се около масата албанци. Глупаците още не можеха да разберат какво става и наблюдаваха с отворена уста разговора между шефа им и Миша. С малко повече късмет щеше да се добере до своя щурмови Cobretti AR-70. А оттам вече каквото съдбата отреди — всичко опираше до късмета. Бодигардовете на Миша също добре познаваха нрава на шефа си и се усетиха накъде отиват нещата. Незабележимо и без резки движения сложиха ръце върху картечните пистолети М43 „Spectre“ и започнаха да премерват с поглед албанците. Погледите на бодигардовете и този на Алекс се засякоха и тримата леко кимнаха в знак на разбирателство. Албанецът бе решил, че всичко е приключило и все повече се изнервяше на неотстъпчивостта на руснака. Започна да ругае вбесено, пръскайки слюнка. Пониженият тон, с който Миша говореше, и благата усмивка бяха признак, че всеки момент нервите му нямаше да издържат и ситуацията щеше да се взриви.

— Всички гяури ли сте толкова тъпи, или сте само вие, руснаците — развика се Исмаил, размахвайки ръце, — за тези боклуци толкова пари, пръждосвайте се, докато сте още на крака и не съм ви тегли куршума, тъпи гяури.

Това бе последната капка, която, преля чашата на търпението на Михаил, който басово изрева, карайки всички да подскочат.

— А сега ти ме чуй, черен шиптърски гъз. Ти, мръсна албанска свиньо, както и твоите недоклатени нерези може и да са изпълзели от такава дупка на гъза на географията като Албания. Но тука не е Албания, тука е майчица Русия! Понимаеш! Майчица Русия! Разбра ли, или да ти го начукам в главата?! — и продължи, ръмжейки през зъби Миша. — Мислиш си, че като ние сме само четирима, а твоите — няколко пъти повече, може да се ебаваш с нас! Кукиш!

Миша показа среден пръст пред лицето на главатаря и продължи:

— Ако си мислиш, че може да ни убиеш, давай, пробвай да видим колко от хората ти ще оживеят. Аз лично на тебе ти гарантирам, че ще ти извия врата като на пиле, преди да си казал и една думичка. Главатарят на бандата още не можеше да се съвземе от резкия обрат в спора. А Михаил вдигна поглед и изгледа скупчилите се зад гърба на шефа бандити.

— Мислите си, че може да ви се размине убийството на шеф на руската мафия?! Да, ама не! Хората ми ще дойдат и ще отмъстят за мене, и няма да са само те. Дори моите конкуренти, които само ще спечелят от убийството ми, и те ще дойдат. Защото те са истински руснаци! Всички ще дойдат и ще ви изколят до крак. Вас, а после и вашите синове, жените и дъщерите ви ще ги пуснат на кръг, опъвайки ги отзад, преди да им прережат гърлата като на свине. Каквито са. Вие, парцали, сте само гости на руската земя и ако един ден решим, че се е натрупал достатъчно боклук, ще го изхвърлим на бунището във вид на тор! Михаил отново върна погледа си върху албанеца. Настъпи мъртвешка тишина и всеки усещаше напрежението, което витаеше във въздуха. Миша и албанецът се гледаха с бясна злоба и омраза така, сякаш щяха да се разкъсат с голи ръце. Един срещу друг се бяха изправили албанският вълк и руската мечка и от това, кой щеше да победи, зависеше кой ще живее и кой ще умре. Алекс вече се прощаваше с живота си, усети как дланта му, стискаща дръжката на пистолета, става хлъзгава от потта. Първи не издържа Исмаил и отклони погледа като бито куче. Просъска през зъби някаква заповед на албански и един от подчинените му се затича към дъното на халето. След няколко минути задъханият помощник се върна и подаде на шефа си една мръсна раница. Яшари взе раницата и я хвърли презрително в краката на Михаил. Миша го изгледа, след което каза:

— А сега ще кажеш на преданото си куче да вдигне торбата и да ми я подаде учтиво и възпитано като на човек.

Яшари почервеня, а в тишината се чуваше скърцането на зъбите му. Унижението му беше пълно, но не можеше да направи нищо, знаеше, че това, което казва Михаил е истина и дори да убиеше проклетия гяур, след това щеше да настъпи кървава разплата.

— Имри, дай раницата на тоя… — и Исмаил продължи по албански.

— Да ти се връща — отговори Миша, докато проверяваше колко пари има в раницата. Кимна доволно, взе раницата и дипломатическото куфарче и извика:

— Алекс, Саша, Дима, тръгваме си — и тръгна към изхода на халето, спря за момент и добави през рамо — беше ми крайно неприятно да правим бизнес и повече никога няма да го повторим. Михаил с достойнство се обърна и тръгна бавно към изхода, зад гърба му албанецът промърмори нещо ядно под нос.

Орлов държеше под око албанците, докато отстъпваше към бъгито. Когато влезе в машината, веднага запали двигателя и сложи върху коленете си Cobretti AR-70, просто така, за всеки случай. Подкара колата и започна да заобикаля корпусите на гниещото оборудване. Излезе извън халето и спря до лимузината на Михаил, чакайки го да излезе. Миша се появи на входа и докато минаваше край Алекс, му извика:

— Следвай ме, ще те отведа до операционната ни база, карай след мен, знам пряк път и не се отдалечавай.

— Ясно, Миша.

Алекс изчака лимузината да тръгне и се лепна зад задната й броня. Местните се разбягваха при вида на двете машини, лъкатушеха по извитите улички на бедняшкото гето.

Човек лесно можеше да се заблуди в това струпване на коптори и бараки, които местните наричаха свой дом. Караха доста време, преди да излязат на булеварда, водещ към портала на сектор С на външния четвърти пояс. Лимузината забави ход пред КПП-то и мина достатъчно бавно, за да може началникът на градската охрана да види кой седи вътре. Полицейският капитан козирува и махна на подчинените си да пропуснат двете коли без да ги проверяват. Както изглежда, аверчето му Миша бе станал голяма работа. — отбеляза на ум Алекс — Дааа, хубаво е да имаш връзки и познанства, а още по-добре, кешовица (кинти). Машините навлязоха в складовия район край завода „Ротор“, където Миша бе разположил оперативната база. Пътят, по който минаваха, се използваше предимно от тежкотоварните камиони и тирове, снабдяващи промишления район със суровини и качеството на настилката бе отвратително. Бъгито подскачаше по разбития асфалт на улиците, като от време на време някое от колелата пропадаше в поредната дълбока дупка. Непрекъснатото тресене не се отразяваха добре нито на бъбреците, нито на задника на Орлов, но нямаше как, трябваше да се примири със ситуацията. Единственото, което му оставаше, бе да благославя районното управление на агенция „Пътища и инфраструктура“, както и шофьорите на тежки камиони. Когато наближиха охраняващите портала мутри, познаха лимузината на шефа и отвориха вратите, пропускайки колата и бъгито. Орлов вкара бъгито в склада и го паркира до лимузината на Михаил. Алекс излезе от колата и заоглежда любопитно склада. Навсякъде се виждаха разхвърляни палети с екипировка и кашони с храна и други стоки. Хората щъкаха нагоре-надолу и всеки изглеждаше зает с работата си. Михаил се приближи и го потупа по рамото.

— Мазният арабин не стига, че взима прескъпо, но няма да е готов и в договорения срок. Каза, че са възникнали неочаквани усложнения и ще се забави с ремонта и стягането на машините за експедицията. Ще е готов най-рано вдругиден. Миша помълча малко, след което добави:

— Дай ключовете от бъгито, ще изпратя някой да го върне, а и да пришпори тоя черен задник.

— Ето — и Алекс, подавайки ключовете: — Има ли напредък по въпроса с Инженера?

— Проблемът е решен — и се огледа дали няма някой наблизо. — Наех чужди професионалисти за работата. Казаха, че утре нашият човек ще е на линия.

— Ахаа, а, почти забравих — и Алекс бръкна във вътрешния си джоб и извади малка метална кутийка. — По време на сделката нещата се пообъркаха и забравих да дам на албанците контролните чипове за броните?

— Да го духат шибаняците — ухили се Миша, — опитаха се да ни прекарат така, че това ще е компенсация за моралните вреди.

Алекс се почеса по главата замислено.

— Яков Евреинът проявяваше интерес към тях, искаше да ги купи от мене.

— Виж, това е добра идея. Още няколко бона няма да навредят. Имаме два дена, така че спокойно може да се свържеш с него и да сключиш сделка.

— Добре, но нека е на сутринта, чувствам се уморен и мисля да си лягам.

— И аз съм така, братче, последните две седмици бяха ад! Непрекъснато проблем след проблем. А да не говоря колко пари пръснах за подготовката и всичкото това оборудване. Ела с мене, ще ти покажа къде да се настаниш. Да знаеш, условията не са луксозни, но това е положението, нямаме време за благоустройване.

— Спокойно, свикнал съм. Походно легло и възглавница са върхът на моите мечти.

— Знам, че си мъжко момче, Алекс. Ето, разполагай се на лявото легло, отдясно съм аз.

— Това е малко съмнителна привилегия… като знам как хъркаш като дъскорезница.

— А казваше, че не си претенциозен — пошегува се Миша, — хайде, оставям те до утре.

— Лека.

— Лека.

Алекс натика походната раница под походното легло и с наслада се отпусна върху него. Умората си каза думата и заспа веднага.

— Шефе, шефе.

— Какво, искате, мамицата ви, едва затворих очи.

— Сутрин е, шефе, и те търсят по комуникатора. Скъсва се да звъни.

— Добре, добре, дайте ми го.

— Алооо — изръмжа в слушалката на устройството още сънният и кисел Миша.

— Миша Сан?

— Да, кой е? Миша още не можеше да съобразява добре. А и комуникаторът имаше само звук без картина.

— Поздрави от Таджери Сан. Пратката е доставена на адреса.

— Един момент — Михаил отърси глава, опитвайки се да се концентрира, — гласът в слушалката говореше на чист руски, но имаше нещо изкуствено при произнасянето на думите. — Говорим за, ъъъ, колетът, който очаквах да дойде по пощата?

— Точно така.

— Откъде мога да си го взема?

— Доставен е улица „Николаевка“, номер 7. Нали това е точният адрес? Миша се усети, че това е адресът на склада, където се намираше в момента.

— Чака ви пред входната врата.

— Ок, един момент. Сега идвам.

Миша рязко стана от леглото. Беше спал облечен и костюмът се бе намачкал. Взе една хигиенична салфетка от масата и изтри лицето си, след което закопча копчетата на ризата и срита леглото на Алекс.

— Ставай!

— Какво…

— Отиваме да вземем Инженера.

Миша изчака приятеля си да се разсъни и двамата тръгнаха към изхода на склада. Повечето от хората на Михаил още спяха, само тук-там някой по-ранобуден правеше физически упражнения или почистваше личното си оръжие. Миша махна на охраната да отворят металната порта и двамата с Алекс излязоха на улицата. Градът още спеше и улицата беше тиха. На петдесет метра от входната врата бе паркиран бял очукан ван. Към него се насочиха двамата приятели. Алекс по навик сложи ръка върху дръжката на своя ТТ-43. Когато наближиха, предната лява врата се отвори и от нея излезе дребен мъж с европейски черти и руса коса. Вдигна ръка за поздрав, след което прибра плътно ръце към тялото и се поклони.

— Здравейте, казвам се Такеро Анаке — представи се непознатият — съм на служба при оябун Таджири Сама. Съгласно сключената между моя бос и вас сделка ви предаваме обекта.

— Не приличате много на японец?

Анаке се усмихна и докосна с пръсти лицето си.

— Това ли? Предполагам, че щом сте близък на шефа, мога да ви кажа. — след кратък размисъл отговори Анаке. — Нерво-трансмитерна реконфигурация, технологията е нова и използва неврални микрогенератори, които се имплантират под кожата в основните лицеви мускули. Всеки от тях е с големината на карфица и генерира електрически импулси, които свиват или разпускат мускулите в зависимост от това, как са програмирани. Това позволява промяна на лицевата структура без да се прави пластична операция и да се засягат костите. За промяна цвета на косата се използва синтетичен пигментиращ агент, който се натрупва в луковиците на корените. Активиращата химическа съставка определя продължителността и цвета на косата. А що се отнася до очите, там промяната е най-лесна, биоадаптивни лещи. Активират се веднага, щом прилепнат към роговицата на окото, биомасата на лещата копира ДНК, то се трансформира по такъв начин, че да съвпадне с генетичния материал на собственика.

Алекс подсвирна от удивление.

— Единственият начин да се установи самоличността на човек, минал такива процедури е ДНК анализ, а той става бавно — продължи японецът. — За ваш късмет никоя от жълтите зони не разполага с ресурсите и технологиите, за да създаде и монтира на ключовите места ДНК скенери. Единствено ГДИ и НОД използват тази технология, за всички останали е прекалено скъпо.

— Добре, а гласът ви? — поинтересува се Алекс. — Говорите добре руски, но се усеща по интонацията и начина на произнасяне на думите, че не ви е роден език.

— Да, така е, имаме проблем с дикцията при разговорния език, за момента технологията още не е толкова развита — призна със съжаление Анаке. — Затова и се стараем да не говорим много. В гласните ни струни има вградени ларингофони, които са свързани с микропроцесор в основата на черепа. Произнасяме думите на японски, но гласните струни не издават звук, а генерират импулси, които се обработват от процесора и на свой ред се възпроизвеждат от вградени в устната кухина микрофони.

— Хмммм, вие, момчета, май сте нещо като киборги, а? — удиви се искрено Миша. — А имате ли и други вградени екстри?

— Ако ти отговоря, ще трябва да те убия — отвърна Анаке и миг по-късно дружелюбно намигна. — Шегувам се!

— Щом казваш — с голяма доза скептицизъм каза Миша. Орлов мълчаливо слушаше разговора на двамата мъже, като анализираше получената информация.

— Почесахме си езика, както вие, руснаците, обичате да казвате, а сега ще пристъпим ли към финализирането на сделката?

— Давай — съгласи се Миша.

Мъжът се обърна и отвори с плъзгане страничната врата на вана.

Слезлият от буса човек малко приличаше на Инженера, когото познаваха. Беше облечен в лек и удобен спортен костюм, който не стесняваше движенията му и държеше в едната си ръка масивен куфар от удароустойчива пластмаса с електронна ключалка. Само по фигурата можеше да го познае човек, косата му беше не сива, а чисто бяла и дълга, вързана на опашка. Имаше прошарена брада и очите му бяха черни. Лицето бе изцяло променено. Скулите бяха изпъкнали, а бузите изпити. В този вид Инженера изглеждаше с петнайсетина години по-стар. Първи от шока се съвзе Алекс.

— Павел Сергеевич, това… вие ли сте?

— Вече по документи се казвам Сергей Павлович, млади момко. Това си е чиста проба шега — и не по старчески се разсмя. — А и името се помни по-лесно така… особено за човек на моята възраст.

— Мислех си, че получавам хакер, а получих старец — подхвърли Миша. — И това ако не е шега.

— Михаил Сан — обърна се към него японецът, — мисля, че ние изпълнихме нашата част от договора?

— Да, господин Анаке. Предайте моите дълбоки благодарности на Таджери Сама.

— Непременно. Сбогом. Японецът се поклони леко и се качи във вана, който веднага потегли. Тримата проследиха с поглед машината, която изчезна в утрешния сумрак. Първи наруши мълчанието Михаил:

— Няма какво да стърчим по средата на улицата. Да влизаме преди някой любопитен доносник да ни е топнал на Тай-Пол. Тримата се насочиха към склада, разговаряйки помежду си.

— Миша, какво ще кажем на твоите хора, ако почнат да любопитстват за Павел Сергеевич.

— Спокойно, съмняваш ли се в мене? Сега ще поставя точка по въпроса.

С влизането в залата, Михаил пое дълбоко дъх и остро изсвири по разбойническата. Това привлече вниманието на всички, дори на заспалите, които псувайки, започнаха да се надигат от леглата си.

— Ей, тъпаци, събудете се, само веднъж ще го кажа и повече няма да го повтарям. Това е нашият компютърен специалист. Ще правите каквото ви каже и няма да му се пречкате! Ще се обръщате към него или по фамилия господин Павлов, или по хакерския му ник, ъъъ, Стария! Може и Стареца или Дъртия!

— Благодаря ви, господин Василиевич, за живописното представяне. За по-лесно хората ви могат да се обръщат към мен със Стария или Стареца, както им е по-удобно…

— Чухте какво каза човекът! Ясно?!

От залата му отговори нестроен хор от гласове, примесен с някоя друга псувня.

— Да, шефе.

— Ясно.

— Ок, бос.

— Ок, продължавайте!

Изчака хората си да потвърдят това, което им наби в главите, след което се обърна се към Алекс и Инженера.

— Вие двамата с мене, трябва да поговорим.

Михаил ги поведе към далечния край на склада, далече от любопитните очи и уши. Изкачиха се по стълбището до втория етаж и влязоха в офиса. Михаил веднага включи заглушаващото устройство, което лично бе монтирал под масата.

— Вече може да говорим, без да ни е страх, че някой може да ни подслуша.

— Предполагам, че хората ви задават въпроси? — попита Павел. — Какво им отговорихте?

— Че не е тяхна работа! — рязко отвърна Миша и добави по-спокойно: — Казах им, че ще сключим сделка далече на юг. Ще купуваме контрабанда и затова да си затварят големите усти.

— Звучи доста цветисто — отбеляза Павел, — но затова пък — ефективно.

— Кога тръгваме, Миша? — попита тихо Алекс.

— Утре, или най-късно вдругиден Хасан ще докара камионите и джиповете. Натоварваме запасите и сме готови за тръгване.

— Откъде ще минем? — поинтересува се Павел.

— Изръсих се с няколко бона, но купих информацията и тя е достоверна, идва от аналитичния отдел на ГДИ. Най-безопасен маршрут е този, който обсаждахме, на изток към Астрахан и после надолу покрай брега на Каспийско море. Купил съм достатъчно гориво, храна и други запаси за два месеца. Този срок трябва да ни стигне, за да отидем и да се върнем. А ти, Инженере, ще ни напуснеш по обратния път, уредил съм транспорта ти до бившата граница с Полша. Оттам нататък ти сам се оправяш.

— А вие, Павел Сергеевич, сигурни ли сте, че, няма да открият изчезването ви? — зададе въпрос Алекс.

— Хората, които ме измъкнаха, са професионалисти, не оставиха никакви следи. А и аз направих това, за което се договорихме, едва ли някой ще ме потърси в близките дни. Според мен разполагаме от една седмица до десет дена, преди да се усъмнят, че нещо не е наред.

— Тогава колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

— Добре, значи го решихме — заключи Миша, — товарим снаряжението на камионите и тръгваме.

— А с каква техника и въоръжение разполагаме? — зададе въпрос Павел.

— Мислех, че вашата специалност е електрониката, а не оръжията — иронично подметна Миша.

— Може би не знаете, но всички ремонтни и оръжейни заводи бяха прикрепени към моето министерство и под мое ръководство. Аз лично надзиравах възстановяването на оръжията и техниката за нашата армия. Така че да, имам известен опит в тази сфера — в тон му отговори Павел.

— Добре, щом е така, няма да споря с професионалистите. Имаме три военни камиона GMC „Universal Carrier“ и два джипа HUMVEE „Hummer“. Това е транспортът.

— Стандартни двигатели?

— Не, модернизирани са, с многогоривен хибриден двигател. Към всеки един от камионите и джиповете има ремарке.

— Това е добре, бронирани ли са?

— Не.

— Ахааа. Как сме със снаряжението и въоръжението?

— За всеки има предвиден комплект С. I броня, старички са, но още осигуряват защита срещу самоделките и античните оръжия, с които са въоръжени повечето банди мародери. Оръжията са основно картечни пистолети М43 „Spectre“, шест картечници М-60 и десетина щурмови карабини М-16. А, да, и няколко реактивни гранатомета „FGM-148 Javelin“.

— По принцип не е зле, но М-16 ли? — сбърчи вежди Павел. — Нямаше ли АК-47? Калашниците са надеждни, лесни за поддръжка, а и по-мощни?

— Така е, но вече никой не произвежда боеприпаси калибър 7.62-мм. Всички модерни, а и стари оръжия са със стандартния калибър 5.56-мм. Освен това купих всичките оръжия с отстъпка.

— Ясно. От много години не съм излизал от Капитолия, но доколкото разбирам, отиваме на рискована експедиция. Къде има вероятност често да бъдем обстрелвани?

— Това е факт — включи се в разговора Орлов. — Пустошта се населява от голямо количество мутанти, обичащи да похапват човешко месо. Но по-лоши дори от тях са хората. Обикновено бандите мародери варират от няколко човека до десетки, дори стотици разбойници. Това не е проблем за мен, защото в момента, в който ги забележа, се изнасям на мръсна газ. Но сега няма да е така. Ще пътуваме в състава на голям трудноподвижен керван и ще бъдем желана плячка за някоя от големите банди.

— Аха, в такъв случай имам едно предложение.

— Слушаме Ви, Павел Сергеевич?

— Имам един познат, бригадир в стоманолеярния завод „Барикади“. Той ми дължи няколко услуги и ще помогне срещу скромна парична сума. Уви, в наше време нищо не е безплатно.

— И каква помощ може да ни окаже срещу скромната сума?

— В завод „Барикади“ изготвят по нова технология листове композитна броня, която след това се монтират на старите танкове на Алианса от типа „Grizzly“ на въоръжение в армията на Източна Крайна. — Докато разясняваше, Павел извади електронния си бележник и започна да чертае с лазерната писалка върху него. — Това значително повишава бронезащитата на танка при минимална маса. В процеса на обработката на бронята винаги остават отделни парчета. Новобогаташите ги купуват на черно, за да укрепват фундамента и носещите колони на къщите си. Същото може да направим и ние — Павел извади инфокартата от слота на бележника и я подаде на Миша. — Тука са точните размери и формата на листовете, които ще са ни необходими, за да бронираме камионите и джиповете.

— Павел Сергеевич, машините няма ли да станат прекалено тежки с допълнителната броня? Ще остане ли място за хората и товара?

— Направих изчисления, масата на джиповете ще се увеличи с 200 килограма, а на камионите до един тон, което е нищо. Бронята ще осигури защита от всички леки огнестрелни оръжия до калибър 7.62 включително. А това е сериозен аргумент при един бой.

— Убеди ме — кимна в съгласие Миша. — И колко ще ни струва това удоволствие?

— Пет хиляди кредита за всичките машини.

— Не е евтино, но си заслужава. Давай координатите на твоя бригадир.

— Казва се Никодим Суслов и обикновено по време на обедната почивка пиянства в кръчмата „Тибериумна зора“. Дайте му парите на ръка.

— Ок, ще изпратя хора още днес да говорят с него. Надявам се, че ще е експедитивен в изпълняването на поръчката.

— Ще бъде, просто му кажете, че Серегатов го моли за услуга, той ще разбере. А, да, и още нещо, мисля, че няма да е зле да изрежем люкове в покривите на камионите и джиповете.

— Това пък за какво?

— Може да монтираме стойки за картечни куполи. По този начин картечниците ще имат ъгъл на обстрел на 360 градуса. Самите куполи също може да прикрием с броня.

— Това също е добра идея, но няма ли да се забавим с всички тези преустройства?

— Намерете ми една плазмена горелка и аз ще свърша останалото, все пак някога почвах трудовия си стаж като обикновен заварчик.

— Добре, нещо друго? Не? Значи продължаваме по плана, ще уредя да ви доставят резачка и заваръчен апарат, Павел Сергеевич. А дотогава се настанявайте, починете си. Ще ви се обадя, когато доставят всичко необходимо. А ти, Алекс, имаш да провеждаш телефонен разговор?

— С Яков?

— Да, с Яков Евреина.

— Долу мярнах Плъха. И него ли ще вземеш?

— Аха, невестулката прояви учудващо желание да се включи в мероприятието. Не го очаквах, но човек с неговите способности може да бъде от полза в някои ситуации.

— Какви ситуации? Такива, при които ще ти забие нож в гърба ли?

— Знам, че питаете взаимна омраза, но тука сме по работа, така че и двама се кротнете.

— Гледай, само да не ми се изпречва на пътя, Миша, знаеш, че не понасям долни отрепки като него.

— Ха, ха, ха, ти и твоите високи морални стандарти. Ок, ще му кажа да не ти се мярка пред погледа — съгласи се Миша и се обърна към Серегатов: — А вие, Павел Сергеевич, свиквайте, хората ми са свикнали с неформални отношения и ще се обръщат към вас с прякора ви Стареца, вместо с официалното господин Павлов. Не им се обиждайте.

— Спокойно, наричали са ме и с далеч по-обидни имена.

— Е, другари, за щастие или нещастие, значи се разбрахме. Аз имам да звънна няколко телефона и да подкупя един-двама държавни чиновници и няколко офицери от градската стража, а вие в това време подхващайте дела си. Тримата напуснаха офиса в мълчание и всеки се зае със задачите, които предстояха.

Ел Президенте или Диктатора

Центърът на Капитолия

Първи пояс, правителствен квартал

Сградата на президентския дворец бе построена на хълма Мамаев Курган и се извисяваше над целия град. Масивната петдесететажна сградата бе построена от специален армиран бетон и имаше формата на пирамида със скосен, плосък връх. Приличаше по-скоро на крепост, отколкото на президентски дворец. Заради външния вид хората го бяха кръстили Цитаделата. Впечатлението се засилваше от изградените около нея укрепления и защитна стена с многофункционални отбранителни кули, тип Мк.II., разположени по целия периметър. На плоския покрив на сградата бе разположен комуникационен комплекс, включваш в себе си мачтите на радиоантените, както и няколко огромни сателитни чинии. Половината покрив се заемаше от хеликоптерна площадка за хеликоптери и самолети с вертикално излитане и кацане, каквито основно използваха официалните представители на ГДИ. В двора се намираха казармите на републиканската гвардия, личната охрана на президента. Имаше и гаражи с боксове за бронирана техника. Работният кабинет на президента се намираше на последния етаж на дворец. Сградата бе масивна и многоетажна, построена от армиран бетон, подсилен с метална арматура. През еднометровото бронирано стъкло на панорамния прозорец се откриваше чудесна гледка към целия град и разположените зад външната защитна стена бидонвилите на бедняците. Зад тях започваше пустошта, хиляди квадратни километри напукана ерозирала земя в пастелни цветове и постоянно разрастващите се полета със зелен тибериум. В далечината се виждаше военновъздушната база на ГДИ „Навахо“, разположена около летище в Гумрак.

— Аз решавам кой да живее и кой да умре — произнесе на глас президентът Генадий Жилин. От високо и с презрение наблюдаваше пъплещите в подножието на двореца хора, които му изглеждаха като насекоми. Беше облечен в скъп костюм от чиста коприна, който обгръщаше ниското възпълно тяло, имаше месесто червендалесто лице и свински очички. Косата му отдавна бе опадала и темето му беше плешиво. Ако човек не го познаваше, никой не би разпознал в него Диктатора, от когото трепери цяла Източна Крайна. Жилин пое дълбоко въздух. Усещаше се жив, усещаше се пълен с енергия. „Съдбата на милиони е в ръце ми и чувството е като да си бог.“ Всичко, което бе пред погледа му, града, хората, земята, цяла държава Източна Крайна, му принадлежеше. Всичко това, по правото на кръвта е мое, създадено и завещано от баща ми Димитрий Василиевич Жилин. Той създаде с двете си ръце тази държава и я издигна от прахта. И я завеща на мене, неговия единствен син.

Спомни си баща си, чийто маслен портрет висеше над работното му бюрото, строг и взискателен човек с желязна воля. Друг и не би могъл да създаде наново от отделните парчета държава. Още на млади години, преглъщайки гордостта си, баща му постъпи на работа в окупационната администрация на Алианса с мандата на ООН. От обикновен чиновник бързо се издига до бюрократ със среден ранг, благодарение на качеството си да е полезен и гъвкав в зависимост от ситуацията. Постепенно се издигна до представител в демократичната Дума в Москва и зае поста губернатор на Волгоградска област. Започналата през 2030 година Втора тибериумна война разтърси света до основи, а през 2033 година войната прерасна в Бунта на киборгите. Започналата Гражданската война разби Руската федерация на множество републики и автономни анклави. Незаразените от тибериумните територии буквално бяха залети от вълните бежанци, бягащи от източна Европа. Сърби, българи, румънци, гърци, хървати, унгарци, всички те, бягащи от химическите атаки на НОД. На Кавказ избухна война, а голяма част от Западна Украйна и Русия също бяха заразени с тибериум от ракетните атаки на НОД. Когато започнаха метежите и гражданските бунтове, баща му бе готов за такъв обрат на събитията. За разлика от основната част от демократично избраните народни представители, които си хванаха партакешите и побягнаха от разкъсаната от безумието на войната Русия, баща му остана. Другите изоставиха всичко и отпътуваха към страните от Латинска Америка или известните почивни дестинации, използвайки парите си от сметки в чужбина. Баща му разбираше, че риба се лови най-добре в мътни води. Свърза се с Виктор Самсонов, с когото се бе сприятелил през дългите години работа в държавната администрация. Самсонов бе регионалният комисар и думата му все още тежеше сред полицаите и жандармеристите, които не се бяха разбягали. Двамата започнаха да действат, установявайки железен ред първо в няколко от големите градове, а после и по цялото Поволжие. Използвайки полицията и жандармерията, установиха пълен контрол над Волгоград, а след това и по цялата делта на Волга. Градовете и населените пунктове падаха един след друг, Саратов, Самара, Уляновск, Казан, Ижевск и Перм в Сибир. Границите на новооснованата държава Източна Крайна се простираха от Черно и Каспийско море на Юг, до Сибир на север. И от Западна Крайна и Московска Рус на запад, до склоновете на планината Урал на изток. За пет години баща му създаде държавата, която му остави в наследство.

Учтиво покашляне зад гърба му го извади от размисъла за баща му и наследството, което му бе оставил. Време бе да се заеме с належащите дела. Шефът на тайната полиция Николай Крилов ставаше нетърпелив. Обърна се и закрачи по дългия персийски килим, пресичайки обширната зала с мраморни колони, подкрепящи високия таван. Стигна бюрото си и седна на масивния като трон кожен фотьойл.

— Господин президент, генерал Самсонов става нетърпелив — започна първи Крилов.

— Какво иска дъртият козел? — недоволно попита Жилин. Знаеше, че го чакат няколко дълги часа, изпълнени с монотонните доклади на шефа по сигурността. Нямаше как, Стоманения Крилов, както бе известен сред подчинените си, обичаше да е пунктуален и подробен до последната запетайка. Но нямаше по-добър от него за поста шеф на Държавна сигурност. — Казвай какво иска старецът.

— Оплаква се, че танковите части и моторизираните дивизии са неокомплектовани и има сериозен недостиг в танкове и бронирани машини. Пита кога ще бъдат доставени обещаните петдесет танка „Абрамс“ Мк.2?

— Старият глупак не разбира ли, че няма откъде да ги намеря! Няма! Договорките ни с колонел Анри дьо Марие за продажбата на старата бракувана техника отпадна. Главното командване на ГДИ пенсионира колонела предсрочно. А на негово място за комендант на базата „Навахо“ сложиха някакво младо леке, което, отгоре на всичкото, е и шибан натегач. Мисли се за голямата работа и се отнася към нас все едно сме някакви тъпи туземци! Копелето имаше наглостта да ми обясни как да управлявам държавата си! Говорих с него и той категорично отказа да продава старата военна техника, която, така или иначе, гние по складовете. Каза, че по този начин се подривала боеспособността на ГДИ. Шибанякът ми обясняваше, че ще прави инвентаризация на цялата налична техника и ще проверява извършените сделки между Марие и правителството на Източна Крайна.

— Това не е добре, господин президент. Напоследък зачестиха нападенията на монголските банди от Златната орда. Нападат малките градчета и селата по границата ни с Узбекистан, грабят, палят, насилват, убиват. Нашите части са разположени прекалено нарядко и не могат да ги спрат. Докато полицейските ни части реагират, бандитите вече са избягали. — Крилов извади електронния си бележник и продължи доклада: — Докладваха ми за подобни нападения и далече на север. Бандитите преминават през планинските проходи на Урал и действат в района на Казан. Вашият баща, бог да го прости, потуши доста кърваво гладните бунтове в Горен Татарстан и там всички местни мразят централната власт. Навремето голяма част от татарите избягаха на изток, и тези, които оцеляха по пътя, се присъединиха към Монголската орда. А тези, които останаха в състава на Източна Крайна, не са лоялни към властта. Местните помагат на бандитите, дават им подслон, храна и най-важното — информация за нашите сили. Към този момент монголо-татарската орда контролира обширни територии: цяла Монголия, северните части на Китай, североизточен Сибир, както и по-голямата част от Казахстан, Узбекистан и целия Киргизстан. На юг граничат с Персийския Халифат. Пробваха да сложат ръка върху ресурсите и промишлеността на цял източен Урал, но си строшиха зъбите в нашия не особено любим източния съсед Магнитогорско-Челябинския протекторат. Съседите ни са сложили цялата си промишленост на военни релси и се готвят сериозно за война с монголците — Крилов замислено почука по електронния бележник. — Според мен монголците проучват северната и южната ни граница, избирайки откъде е най-удобно да ни ударят. Така че има резон в исканията на генерал Самсонов за укрепване на армията.

— Доста мрачновато го описваш, Крилов — поклати глава замислено Жилин.

— За съжаление, такива са фактите, господин президент. Шпионите ми в ордата докладват, че предводителя им, Адай — Бат Хан е казал, че пътят на монголците е на запад. А това значи през нас. Ханът е издал заповед жителите на новозавладените градове да не се избиват, а да се използват при възстановяването на промишлеността и като работници във фабриките и заводите. Колкото и жалко и средновековно да звучи, монголците имат голямо стратегическо предимство, ползвайки конете си. Конете им не са капризни, ядат степна трева. И това осигурява голяма мобилност на цялата им орда. За разлика от тях, ние се нуждаем от петрол или газ за нашите машини.

— Да, но те нямат танкове, бронетранспортьори, артилерия, ракетни установки. В открит бой ще ги смажем като хлебарки, каквито и са! — избухна възбудено Жилин.

— Така е, и затова избягват преките сблъсъци с нашата армия и се задоволяват само с грабителски нападения. Монголците може и да са номади диваци, но не са глупаци. Пределно ясно им е, че за момента нямат шанс срещу нашата армия. Въпросът е докога? Всичката техника, която плячкосат или попадне в ръцете им, се възстановява и ремонтира в предприятията в подчинените им градове.

— Какво искаш да кажеш? Че и ние трябва да преустройваме цялата промишленост като Протектората? Това ще отнеме време.

— Време, което може и да нямаме. Трябва да закупим тежки оръжия, ако не от ГДИ, то от Протектората. Тяхната тежка промишленост е по-добре развита от нашата. Ние основно можем само да ремонтираме и поддържаме, но не и да произвеждаме бойна техника. Голяма част от необходимите за промишлеността ни машини и съоръжения закупуваме от тях срещу храна и петрол. Последните няколко месеца искат все повече петрол, а ние не може да им го доставяме.

— Петрол, петрол, всичко опира до петрола — недоволно измърмори Жилин. — Как върви добивът и какви са нашите запаси?

— След началото на Кавказката война всички доставки на нефтопродукти по петролопроводите от Баку, Сухуми и Грозни спряха. Тибериумът продължава да се разраства върху контролираните от нас находища. Вече е погълнал 75% от петролните полета край Новоросийск и 88% от тези край Майкоп. При останалите находища е по-зле.

— По дяволите, само да имахме технологията, за да обработваме тибериума — изръмжа ядосано Жилин. — Нямаше да имаме нужда нито от петрол, нито от газ. За колко време ще ни стигнат резервите?

— За съжаление, единствените, които разполагат с технологията за преработка на тибериум, са ГДИ и НОД. А нито едните, нито другите, имат желание да я споделят с когото и да е. А що се отнася до миналогодишната война, тя глътна солидна част от запасите ни. Ще имаме гориво половин година, ако почнем да пестим и за цяла. Но тогава всички ще разберат колко сме го закъсали. Крилов не спомена времето. Той лично бе против войната, но президентът вече беше взел решение, което доведе до сегашните катастрофални резултати.

— Дааа, а ние не искаме това да се случи — замислено отбеляза Жилин — какви загуби понесохме по време на войната с Кавказкия емират? Крилов направи справка в електронния бележник.

— Основните ни загуби по време на войната бяха при пресичането на планинските проходи и при опита ни да превземем Грозни. Пътищата на Кавказ са осеяни с разбита наша техника. Вражеските бойци унищожиха 37 танка тип „Grizzly“, 133 бронетранспортьора М-113, 77 артилерийски системи от различен тип и калибър, около 500 камиона и над 6000 пехотинеца убити, без да броим ранените.

— Мамка му, не ми припомняй — изпсува Жилин. — А каква част от щетите сме възстановили?

— Много малка. Преди да отстранят колонел дьо Марие успяхме да получим от него 25 БТР, 30 артилерийски системи и към 200 камиона.

— И нито един танк?

— Нито един. По мои данни, в снабдителните депа край Гумрак ГДИ има още 200 танка „Абрамс“ и „Гризли“ и над 500 БТР М-113.

— Какво богатство има под задника си онова надуто чиновниче от ГДИ — удари с юмрук по масата Жилин. — Толкова близко, а ние не може да го пипнем. А с какво разполага нашата армия?

— Към момента част от машините минават лек и среден ремонт или модернизация, но общо 176 танка, от които 44 са „Абрамс“ и се използват от републиканската ви гвардия. 327 БТР М-113 и почти хиляда камиона по щат. Мобилността на войските ни е осигурена, но имаме малко бронирани машини.

— Откъде мислиш, че ще нападнат монголо-татарите, от север или от юг? — замислен попита Жилин.

— Тази информация ми е недостъпна, никой от шпионите ми не е успял да се инфилтрира в близкото обкръжение на хана. И двата варианта са възможни. Ако монголците изберат север, може да разчитат на поддръжката на местното татарско население. Но затова пък рискуват, минавайки първо през Протектората, и второ, през уралските проходи, където може да ги причакаме и изтребим до крак. Южният маршрут също има плюсове и минуси, ако минат оттам, ще имат достатъчно паша за конете си, както и ще бъдат свободни да маневрират по откритите пространства. Но и рискуват да ги заварим на открито и разбием, ползвайки танкове и артилерия.

— Добре, а какво е отношението на ГДИ и НОД към монголците?

— Никакво, според тях това са проблеми между местните и не дават пукнат кредит. Това е проблем, който не ги засяга, а монголците са достатъчно умни да избягват преки конфронтации, с която и да е от двете глобалните суперсили.

— Ясно, значи ще трябва да се спасяваме сами. Остава ни да преговаряме с Протектората, може да им предложим повече храна и да видим какви оръжия са готови да ни продадат.

— Не знам дали ще проявят интерес, господин президент. При последните преговори искаха по-голяма квота горива. Ясно показаха, че се интересуват основно от петрол.

— Те искат петрол, а ние не може да им го дадем, защото и на нас ни трябва.

— Може би трябва да подходим към нещата по-радикално, господин президент. Да преговаряме с планинските тейпове, те все още имат нужда от много храна. Тибериумът е заразил основната част от обработваемите земи и в Кавказ има голям недостиг на храна. Моите информатори докладват, че цели градове умират от глад. Гладните бунтове са нещо ежедневно, а канибалството се е превърнало в честа практика. Емирът на Кавказ, Руслан Рашидов, също се намира в затруднено положение и ще се вслуша в гласа на разума, ако му направим достойно предложение. Той е…

— Не ми споменавай името на този чеченски изрод! Забрави ли защо започна войната! Копелето се опита да ме изнудва със спиране на доставките! Искаше двойна тарифа в селскостопанска продукция за доставките на нефт от Баку и Грозни. Изнудваше мене — президентът на Източна Крайна!

— Но баща ви щеше да обмисли и тази алтернатива — опита се да възрази Крилов.

— Аз не съм баща ми — изкрещя вбесеният Жилин.

За съжаление, помисли си Крилов. „Баща ти щеше да направи трезва оценка на положението“. Оставаше последният вариант. Извади от джоба си плейър с големината на запалка и го остави на бюрото. Жилин го взе, повъртя го в ръцете си и го включи. В залата се разнесоха викове и писъците на непознат език, често прекъсвани от звука на експлозии и статични шумове. Често се повтаряше една дума: Аллах! Ал-лах!

— И какво точно слушам, възхвала на Аллах ли? — с отегчение попита Жилин, гледайки ноктите си.

— Ако ми позволите, ще обясня — и Крилов изчака лекото кимване на президента и продължи: — Както знаете, Руслан Рашидов не е от хората, които обичат да делят властта с когото и да е. По време на кървавото установяване на Кавказкия Емират и личната си власт над Кавказ той уби не само своите врагове, но изби до крак и техните родове. ГДИ имаше три фортпоста в Кавказ. Рашидов забрани преминаването на ГДИ снабдителните конвои по територията на Кавказкия Емират и по този начин принуди ГДИ да се оттегли. След това се зае с единствената останала реална заплаха за пълната му власт и това бе НОД. Техните емисари проповядваха, че тибериумът ще донесе рай на земята и с тези обещания намериха много поддръжници сред бедните слоеве на населението на Кавказ. Рашидов проведе кратка, но брутална кампания по избиването на всички явни и мними поддръжници на НОД. Публично екзекутираха заловените активисти на НОД. Режеха главите им или ги горяха живи на клади по площадите на селата и градовете. Използвайки тези средновековни, но ефикасни методи, Руслан Рашидов за по-малко от година изкорени цялата организационна структура на НОД, както и всичките им поддръжници. Но пропусна тънкия момент, че НОД нито забравя, нито прощава.

— И какво общо има това с всичките тия викове „Аллах Акбар“ и прочее крясъци, които слушам в момента? — нетърпеливо се поинтересува Жилин.

— Това е радиообмен, прихванат от „ЕШЕЛОН“ — електронната ни шпионската мрежа за прихващане и подслушване на информация. Преводът на нашите арабисти е доста интересен. Това е разговор между капитаните на корабите от търговски конвой, пресичащи Каспийско море по редовен маршрут между Баку и портовете Ноушахр и Амирабад, от една страна, и пристанищната администрация, от друга страна. Пристанищните диспечери питат какво в името на Аллах става, а капитаните отговарят, че са нападнати.

— Какъв е съставът на конвоя? — проблесна заинтересованост в очите на Жилин.

— Пет кораба, от които два „Ахмад Шах“ и „Велика Персия“ са 50000-тонни танкера и принадлежат на Персийския Халифат, а другите три „Кавказки Емират“, „Каспийска гордост“ и „Баку“ за сухотоварни кораби от по 20 до 30000 тона — и добави: — Танкерите са били пълни догоре с петрол, а търговските кораби са били празни. Готови да натоварят селскостопанските стоки и храна, с които заплаща Персийския Халифат за петрола, който получават от Кавказкия Емират.

— Значи чернилките продават петрол срещу храна на други чернилки. А аз се чудех защо Рашидов и неговите изроди не са измрели от глад, след като спряхме доставката на храна. И кой е извършил това добро дело? Кой ги е нападнал?

— Според думите на капитаните, преди да изчезнат от ефира, са били атакувани от НОД.

— НОД? И по какъв начин са извършили атаката?

— Конвоят е атакуван рано сутринта, още преди слънцето да изгрее. Само на сто километра от Персийския бряг. Изненадата е била пълна и НОД не са срещнали сериозна съпротива. Корабите са били въоръжени с по няколко тежки картечници, но в тъмнината разчетите им не са виждали целите.

— Ммм, става интересно. Заинтригува ме, какво чакаш, разказвай нататък.

— Били са нападнати от една пълна ескадрила — дванайсет хеликоптера АН-77 „Harpy“.

Жилин прекара ръка по темето си:

— Ако не се лъжа, „Харпиите“ са леко въоръжени разузнавателни хеликоптери и им липсва солидна огнева мощ?

— Така е. Машините са леко бронирани скаути, но плюсът им е, че са изработени по стелт технология и радарите не ги засичат. Но за сметка на това са въоръжени само с две 30-мм оръдия. Но както изглежда, инженерите на НОД са ги преоборудвали да носят торпеда и блокове с неуправляеми ракети.

По лицето на Жилин плъзна усмивка.

— Лукави копелета са нодовците. Но ми харесва как действат, бързо и безмилостно. Давай нататък.

— Екипажите на корабите не са подозирали нищо почти до самия край. И на корабния радар не е имало нищо. Разбрали са, че става нещо нередно, когато са чули тихото свистене от перките на приближаващите се хеликоптери, но тогава вече е било късно. Нодовските машини са се носили ниско над водата като безшумни черни сенки. А тъмният им камуфлаж ги е правил почти невидими в нощта. Намиращите се на борда на корабите моряци са вдигнали тревога и веднага са поискали помощ от брега. Но вече никой не е могъл да им помогне. Въоръжените с ракети хеликоптери първи са нанесли удар по зенитните установки, унищожавайки ги заедно с разчетите. След което са направили на решето корабните надстройки със своите 30-мм оръдия. Това е позволило на въоръжените с торпеда машини да заемат удобна позиция и да произведат пуск на торпедата. Нито един от корабите не е оцелял, всички са потопени. Според разузнаването ни обхванатите от пламъци танкери са разливали горящ петрол и на това място няколко дена е бушувал огромен пожар.

Развеселения президент доволно потри ръце:

— Тъпи чернилки, нарушили са едно основно правило на този свят! Никога не се ебавай с НОД! Който сее ветрове, ще жъне бури — след което продължи делово: — Това как ще се отрази на общото положение в двете страни?

Крилов сбърчи чело и направи бърза справка в електронния си бележник.

— Това е приблизително една пета от флотовете на двете страни. Вече отдавна никой не строи кораби. Няма ресурси, няма хора и най-важното, няма специалисти корабостроители. Така че това е чувствителен удар върху икономиката и на двете страни. Още няколко такива нападения и с търговския обмен между Халифата и Емирата е свършено. Президентът рязко стана и скръсти ръце зад гърба си, преди да започне да крачи нагоре-надолу по безценния персийски килим, покриващ пода на кабинета му. Когато се движеше, по-лесно намираше решение на проблемите.

— Имат ли други алтернатива, например сухоземен транспорт по брега на Каспийско море?

— Няма как да стане, камионите пренасят твърде малко, а и няма откъде да минат. Южен Кавказ, Турция и голяма част от северен Иран са плътна червена зона. Единственият товарооборот между Халифата и Емирата се осъществява чрез кораби, базирани в няколко големи порта на Каспийско море.

— Знаеш ли, това, което са направили нодовците, е добра идея — въодушеви се Жилин и продължи да развива мисълта си: — И ние може да го направим. Естествено, ние нямаме такава модерна техника като хеликоптери или самолети, но някое друго малко корабче или катер може да сглобим. Ако не се лъжа, навремето един от заводите ни е строял речни кораби и шлепове, така че имаме документацията и необходимите машини за производството на морски съдове. Може допълнително да им сложим броня и да им монтираме по един или два танкови купола с оръдия, торпедни апарати по бордовете или ракетни установки, два или три високооборотни двигатели и „воала“^[16], ще разполагаме със скоростни бронекатери. За колко време ще можем да започнем производството на такива корабчета?

— Тука опираме и до другия въпрос. Трябва да действаме бързо и за целта имаме нужда от Инженера, който е работил в конструкторското бюро на Севастополската корабостроителница и има необходимата квалификация и опит. Без него промишлеността ни страда. Той е човекът, който решава проблемите бързо и ефикасно. За втори път от началото на срещата президентът избухна.

— Серегатов ли?! Това куче, което лае и хапе ръката, която го храни! Този, този… черен неблагодарник, който лично си позволява да критикува пред международните медии мене! Както и моето управление на Източна Крайна! Какво си мисли това нагло псе! Още навремето един велик човек е казал: Няма незаменими хора!

— Това не е точно така — осмели се да се намеси Крилов, — ако позволите да продължа… — изчака президента да възстанови дишането си и да се поуспокои. Само това оставаше — Жилин да получи сърдечен удар и да умре. Тогава всички — армията, тайната полиция и републиканската гвардия щяха да се хванат за гушите в борба за кокала, наречен Източна Крайна. Крилов предпочиташе да е сивият кардинал, дърпащ конците на президента, отколкото мишена на потенциални убийци. Крилов се изкашля, прочиствайки гърлото си, и продължи.

— Както знаете, Инженера е не само близък съратник на покойния ви баща, но и любимец на масите. Всеки обикновен човек свързва неговото име с възстановяването на инфраструктурата и заводите ни. Под негово ръководство построиха първите защитени от тибериум пречиствателни станции за вода. Изграденият монорелсов транспорт във всеки от поясите на Капитолия също е по него проект. — Крилов пое дъх, продължи, като същевременно следеше за реакцията на президента. — А да не говорим за бидонвилите, там хората го боготворят, след като удължи градските водопроводи до гетото и откри с помощта на благотворителните организации от сините зони няколко пункта за оказване на медицинска помощ и раздаване на безплатна храна.

— Каквото и да ми говориш, с удоволствие бих го метнал в някоя душегубка, в която да издъхне като куче — през зъби каза Жилин и мрачно продължи, — или на разходка в тибериумните полета, чисто гол, без защитен костюм.

— И все пак това едва ли ще е разумен ход на действие — продължаваше да упорства Крилов, — хората не биха разбрали, а и ние действително имаме нужда от него. Този човек е гений, просто няма с кого да го заменим.

— Е как, нали имаме специалисти, инженери по заводите и фабриките — упорито продължаваше да твърди Жилин.

— Повечето от тях не стават за нищо, имат определени познания в дадена сфера, колкото да могат да си вършат работата, и това е. Всеки по-умен или що-годе способен при първа възможност бяга в сините зони, а там приемат младите и интелигентни хора като топъл хляб. Не е случайно, че повечето от големите мегакорпорации от сините предлагат стипендии на младите и способни хора, родени в жълтите зони. Кой не иска да живее в синята зона, паркове, дървета, чиста храна, здравословен живот и най-важното — никакъв тибериум! По този начин те обират целия интелектуален елит на жълтите зони, а при нас остава шлаката. Знам, че на няколко пъти Инженера е получавал такива предложения, но ги е отхвърлял. Човекът е патриот и родолюбец.

— Този патриот и родолюбец си позволява неща, за които махам глава! Мисли се за много умен, а аз умниците хич не ги обичам! Все някой трябва да може да изпълнява неговите задължения, нали има заместници, по дяволите, използвайте тях!

— Другите не са толкова добри, за съжаление, учебните ни заведения са под всякаква критика. Хората, които работят с него, го уважават и са му предани. Освен това са и наплашени от вашата реакция. Публична тайна, е, че имате навика да пращате всички, които ви дразнят, на разходка в тибериумните полета. Ето най-свежият пример, преди две седмици няколко инженери подадоха оставка и напуснаха работата си. Заедно със семействата си се изселиха от Източна Крайна. Според моите източници са подписали контракти с фирми от сините зони.

— Е как така! Това е предателство срещу държавата! Къде гледате, Крилов! Нали сте шеф на сигурността, направете нещо! Увеличете заплатите им, затворете ги или взимаме семействата им като заложници и няма да смеят да кажат и „гък“!

— Нашите съюзници от ГДИ едва ли ще погледнат на това с добро око, господин президент. Рано или късно, нашите действия ще се разчуят и пак ще избухне голям скандал в медиите. Все пак имаме подписан договор за свободно движение на хора и стоки, нали сме демокрация. А и с тези действия ще засегнем частните интереси на техните корпорации.

Жилин седна на креслото си и започна да барабани с пръсти нервно по бюрото.

— Добре, добреее, убеди ме, няма да го хвърлям на кучета! Поне засега! Все още не е настъпил пределът на неговата полезност, но един ден и това ще стане. И тогава ще дойде часът на кървавата разплата! А сега какво се иска от мене?

— Вашето съгласие да поднеса на Павел Сергеевич най-искрените Ви извинения, както и молба да заеме поста, който напусна.

Президентът каза през зъби.

— Имаш го!

— Ще говоря с Инженера, той е единственият човек, който може бързо да проектира и да пусне корабите в серия. Трябва да действаме бързо и в режим на пълна секретност. Ще ги построим бронекатерите тук и ще ги транспортираме надолу по течението на Волга до Астрахан. Там ще бъде постоянното им базиране и базата, откъдето ще действат по морските комуникации на врага.

Жилин помисли още малко, след което кимна с глава, съгласявайки се.

— Започни подбора на персонала и моряци за корабите. Но още няколко дена не търси Инженера… нека копелето се поизпоти още малко. Нека да разбере кой държи юздите на властта в тази държава!

— Слушам, господин президент. Сега, ако разрешите, ще напусна.

— Свободен си.

Жилин стана от стола и се приближи към панорамния прозорец. Гледката на града в краката му доставяше почти сексуално удоволствие. Усети възбуда и реши, че сега е моментът да извика секретарките си Маша и Даша. И двете бяха професионалистки в областта си. Малко животински секс с двете млади перверзнички на фона на града щеше да му се отрази добре.

Жилото на НОД

В същото време база „Навахо“, летище Гумран

Беше известен като Жилото и му се носеше славата на най-добрия наемен убиец атентатор на НОД в източните жълти зони. Вече никой не си спомняше истинското му име, дори той самият. На негова сметка бяха едни от най-известните терористични актове и политически убийства. Като убийството на един от изпълнителните директори от борда на ГДИ преди няколко години. Разузнаването, управление на ГДИ го търсеше под дърво и камък и бе обявило награда за него, жив или мъртъв, от 1000000 кредита за информация, довела до залавянето му и 10000000 кредита за главата му. Бе започнал като обикновен войник в редиците на НОД през Втората тибериумна война, отличи се със смелостта си и безпогрешния си мерник. Имаше талант за това, да отнася с първия изстрел главите на джидиайските офицери. Не след дълго преките му началници забелязаха скрития в него потенциал и го изтеглиха от фронтовата линия. Изпратиха го в лагер за обучение на снайперисти в Сомалия. Така започна неговата кариера на снайперист и убиец. В момента се намираше на 72 етаж на недостроения небостъргач на „Enron World Corporation“, чийто строеж бе прекъснат от настъпилата преди 9 години Втора тибериумна война. Небостъргачът се намираше на пет километра от командния център на базата „Навахо“ край летището Гумрак.

Жилото се бе покрил със своя плащ „Хамелеон“, една от последните стелт разработки на НОД. Наметалото поглъщаше радарните сигнали и маскираше топлинното излъчване на тялото. Повърхността му бе изработена от полимерни материали с вградени десетки хиляди миниатюрни холоизлъчватели, пресъздаващи картината около тях. Технологията на активния стелт правеше човека практически невидим за простото око. Знаеше, че докато стои неподвижно, нямаше как го засекат. Извади от паласката на гърдите си втория пълнител и го положи до снайпера си. След което взе мощния бинокъл „Zeiss“, който винаги носеше със себе си, и започна да разглежда противниковата база.

Разположението и типа на сградите бе стандартно. Най-отвън бе охраняемият периметър, изграден от поредица бункери и инженерни заграждения, а зад тях защитна стена с голям брой адаптивни отбранителни кули. Следваха гаражите със съвременна бойна техника и общежитията на танковите екипажи. В северозападния край бе разположена рафинерията за тибериум, а до нея няколко електроцентрали, осигуряващи електричество на цялата база. В югоизточната част бяха разположени казармите, където се помещаваха редовите пехотинци и военната фабрика, произвеждаща тежкото снаряжение на ГДИ. Широк път минаваше между заводските корпуси и свързваше фабриката и складовата зона, където в оръжейните депа се съхраняваше старото въоръжение и оборудване. В центъра се намираше старото гражданско летище на Гумрак, допълнено с няколко нови полетни площадки за самолетите с вертикално излитане и кацане „Orca“. До сградата на летището се виждаше гигантската сателитна чиния на центъра за спътникова връзка. От другата страна на дългата няколко километъра летателната писта бе и неговата цел — командния център на базата. Огледа внимателно за признаците, характерни при вдигане на бойна тревога, но не забеляза нищо подозрително. Известно време обмисляше ситуацията, след което реши да действа. Започна да подготвя оръжието си. По принцип, във всеки снайперистки екип трябваше да има двама души. Единият откриваше целите и коригираше стрелбата, а другият стреляше. Но Жилото бе вълк единак и всичко вършеше сам. Бе направил няколко лични модификации върху реактивната пушка „Ястребово око“, която използваше за снайпер, като мерника, който използваше „Зенит-Орбита“. Той бе с вграден балистичен изчислител и автоматична компенсация и позволяваше автоматично прихващане на целите в обсега на пушката. Патроните, които използваше, също бяха специални. Стандартните реактивни куршуми оставяха след себе си ясно видима следа — трасьор, по която снайперистът лесно се засичаше и на свой ред ставаше мишена за врага. Тези, които използваше Жилото, бяха бездимни и с връх от рафиниран тибериум, увеличаващ бронепробиваемостта и правещ всяко раняване смъртоносно. Дори ако една частица рафиниран тибериум попаднеше в кръвта на човек, той бе обречен. Заразата се разпространяваше с всеки удар на сърцето, затова такива ранявания бяха фатални. Жилото обичаше да играе на сигурно, не бе спечелил професионалната си репутация, рискувайки често. Провери батериите на оръжието и се намести по-удобно, прилепвайки се към приклада на тежкото оръжие. Мишената му дори не подозираше, че скоро ще има среща със Създателя. Допика му се, винаги ставаше така, когато беше под напрежение, имаше слаб пикочен мехур. Нямаше как, трябваше да търпи. Включи мерника и се зае с настройките, целта бе на 5143,70 метра. Това щеше да е един от най-далечните изстрели, които щеше да произведе. Започна да следи целта през оптикоелектронния мерник. За да произведе точен изстрел, обектът трябваше да остане неподвижен поне няколко секунди. Започна да диша равномерно, заслушан в ритъма на сърцето си, опитваше се да изчисти всяка мисъл от съзнанието си, освен една — поразяването на мишена. Концентрацията му достигаше до това ниво, когато той и оръжието ставаха едно. Трябваше му още малко, за да се слее с оръжието, когато чу постоянно нарастващо бръмчене.

Тибериумният комар

Внимателно повдигна качулката на наметалото и се огледа, търсейки източника на звука. Погледът му попадна върху две зелени фасетъчни очи, които го гледаха алчно и с нескрит апетит. Комарът, който се оказа източник на шума, правеше бавни кръгове над главата му. Както изглежда, не толкова малката гадинка го бе открила по телесната миризмата на немитото човешко тяло. Въпреки че беше от НОД, чийто горд символ бе опашката на скорпион, тоест на насекомо, Жилото още от малък не харесваше насекомите и имаше фобия от тях. Вече като голям мъж я беше преодолял, но все още не долюбваше всичко, което имаше повече от 4 крака и беше от хитин. А и комарите се бяха изменили през изминалите десетилетия от появата на тибериума на земята. Бяха мутирали и увеличили размера си стотици пъти и станаха носител на фаталната тибериумната треска. На свой ред Жилото изгледа комара лошо и го заплаши с големия си юмрук. Никой не знаеше, че от този момент нататък двамата щяха да станат кръвни врагове. Жилото изпсува досадното насекомо и престана да му обръща внимание. Отново прилепи око за окуляра на мерника. Имаше нещо, което го смущаваше в целта, но още не можеше да осъзнае какво е. В следващия момент разбра, че е роклята. Висшият вражески офицер бе облечен в рокля. Такова нещо не се виждаше веки ден. Жилото удовлетворено си помисли, че НОД скоро ще владее света, след като в ръководните постове на ГДИ седят такива перверзници.

Новият комендант е голям задник

Няколко минути по-рано

Комендантът на базата „Навахо“ Крие Крисчънсън въздъхна облекчено. Работният ден бе свършил и бе заповядал никой да не го безпокои в кабинета му, който бе и негово жилище. Замисли се за сегашното си положение. Баща му беше виновен. Докато беше държавен чиновник, животът си течеше нормално, имаше малко работа, взимаше нелоши пари и всичко си беше Ок. Докато в един прекрасен ден преди една година баща му го бе извикал в офиса си, разположени до самия бряг на река Потомак, точно срещу Пентагона. Двамата проведоха дълъг и сериозен разговор. Баща му обясни, че колкото е могъл, му е помогнал в кариерата. Оттук нататък трябвало да се оправя сам и ако иска да се издигне над средните рангове в бюрокрацията на ГДИ, е необходимо да има заметка в досието си за прослужено време в армията на ГДИ. „Това е най-краткият път нагоре, сине“ — това бяха думите на баща му.

След половин година ускорени офицерски курсове и приравняване на чиновническия му ранг спрямо военния се оказа тук, в жълта зона^[17] Y-1/C. Не бе минал и месец от назначението му в това забравено от Бога място, а подчинените му вече не го харесваха, както и той тях. Трябваше да блесне по някакъв начин пред висшестоящите началници и единственият начин бе да постигне забележими успехи срещу НОД. В случай че искаше да се махне от тази затънтена дупка по средата на нищото. Разшири зоната на патрулиране, утрои броя на патрулите и издаде заповед НОД да бъдат атакувани при всеки удобен случай. Дори през ум не му минаваше, че неговите действия ще доведат до купища трупове и реки от кръв. Той просто искаше да продължи катеренето на бюрократичната стълбица. Погледна часовника и реши да не работи повече тази вечер. Стана от бюрото и отиде до гардероба. Време беше за релакс, затова сложи по-удобни дрехи. Съблече униформата и започна да избира, затруднен от богатия избор. Това, което най харесваше в жените, бяха техните рокли. Избра къса черна вечерна рокля и я облече. Усещането беше приятно и донякъде възбуждащо, платът на роклята успокояващо галеше кожата по бедрата му. Детските спомени на Крие бяха свързани със спокойствието и обичта на майка му, която много бе искала да има дъщеря, затова и често го обличаше в момичешки дрехи. Оттогава обичаше да се облича в женски дрехи. Отиде до огледалото и започна да се оглежда критично. Прекара ръка по шевовете, опъвайки роклята плътно по тялото си.

Един изстрел, едно убийство

На 5143,70 метра от него Жилото бе готов да произведе изстрел. Целта бе спряла да се движи и моментът за стрелба бе удобен. Убиецът започна да отброява едно, две, три… и натисна спусъка. Гледката на огромния смукателен хобот го накара да трепне в мига, когато куршумът напускаше цевта. Не можеше да повярва, че пропусна! Мисълта, че не улучи целта, пламна като огън в съзнанието му. Беше пропуснал, дявол да го вземе, а не бе пропускал от много години. Обзе го неистов бяс и рязко извади произведения от фирма Vervack пистолет „Falcon“ от кобура на бедрото. И три пъти стреля по отдалечаващата се гадина, но отново не улучи. Комарът усети, че нещата загрубяват и се отдалечи, извъртайки се от куршумите. Насекомото започна да набира височина и остави под себе си вбесения изригващ поток от псувни нодовец. Жилото успя да се овладее и отново се залепи за мерника.

Огледа стаята. Целта никъде не се виждаше, но вратата на кабинета бе затворена. Значи целта все още бе вътре в жилището. Единственото място, което предлагаше някакво що-годе надеждно убежище, бе масивното бюро, разположено в центъра на стаята. Произведе три бързи изстрела един след друг, прошивайки бюрото от край до край. Видя как куршумите се разбиха в бюрото, без да го пробиват. Отново изруга ядно и смени празния пълнител с нов.

Duck and cover

Крие седеше пред огледалото и се любуваше как му стои роклята, когато нещо просвистя край главата му и се вряза в стената, оставяйки след себе си кратер с големината на човешки юмрук. Кратерът бързо започна да се изпълва с нещо зелено, приличащо на кристали. Една-две секунди Крие стоя като вкопан, докато се опитваше да разбере какво става. Разпозна кристалите тибериум и това го извади от вцепенение, обърна глава и погледна през рамо. Видя идеално кръглата дупка, оставена в бронирания прозорец. Оттам нататък се задействаха рефлексите, изработени при едногодишния престой във форт Беннинг. Командирът на учебния взвод, мастер сержант Дик Сандерс, им набиваше в главата всеки божи ден, че това, на което ги учи, един ден може да им спаси живота. Както изглежда, този ден бе настъпил за Крие Крисчънсън. Свлече се на земята и пропълзя на четири крака до бюрото. То му изглеждаше най-солидно. И тъкмо навреме. Три мощни последователни удара разтърсиха бюрото и се чу пукането на разрастващия се тибериум, превръщащ части от бюрото в още тибериум. Крие само можеше да благодари на Бога, че предният комендант бе параноик и бе поръчал бронирано бюро с вграден паникбутон в него. Крие седеше свит и само една мисъл се въртеше в ума му. Искаха да го убият, искаха да го убият. Страхът го беше парализирал. Изминаха няколко минути, а нищо не ставаше. Крие успя да се опомни малко. Постепенно страхът отстъпи място на яростта. Какво си позволяваха тези нагли нодовски кучета! Искаха да убият него, дългогодишния служител в държавната администрация на щабквартирата на ГДИ във Вашингтон! Знаеха ли с кого си имат работа! Вече никой не стреляше по него, но Крие знаеше, че спокойствието е измамно. Някой някъде навън го дебнеше и чакаше Крие да направи една-единствена грешка. Осъзна, че ако иска да оцелее, трябва да действа. Най-логично бе да се затича към врата, но тогава трябваше да пресече цялата стая и щеше да е като на длан пред неизвестния убиец. Трезво прецени, че това е лудост. Който и да му бе вдигнал мерника, решавайки да го елиминира, със сигурност бе изпратил най-добрия професионалист да свърши работата. Така че отчаяното бягство през вратата отпадаше. Оставаше другия вариант — да натиска паникбутона и да се моли адютанта му Дейвид Смит още да не си е тръгнал от работа. Протегна ръка над бюрото си и с опипване намери паникбутона. Не успя да се сдържи и започна да го натиска неистово. Минаха няколко минути и Крие вече се бе отчаял, когато се чу шум и вратата на приемната се отвори и влезе Дейвид Смит, прозяващ се, докато закопчаваше мундира си. Изглеждаше сънен, а на лицето му бе изписана досада. Огледа стаята и видя шефа си, свит зад бюрото, облечен в женска рокля. Ченето му увисна, а очите му се разшириха и станаха кръгли. Крие замаха с ръка на Дейвид да залегне, но подчинения му не разбираше какво става. Новият тибериумен куршум, който профуча на пет сантиметра от ръба на бюрото и издълба нов кратер в стената, извади адютанта от вцепенението. Смит се метна на пода като при команда „граната“, миг по-късно на мястото, където бе стоял, просвистя нов тибериумен куршум. Смит отчаяно работеше с лакти и колене, пропълзя дистанцията от вратата до бюрото за отрицателно време. Двамата с шефа му се свиха зад бюрото, плътно един до друг. Смит прочисти гърлото си:

— Шефе, какво, по дяволите, става тука?!

— Не виждаш ли, или си сляп? Опитват се да ме убият!

— Ахааа, ааа… — погледът му се плъзна по черната вечерна рокля на коменданта. — Това не е твоя работа! — се озъби Крисчънсън. — И в твой интерес е да си мълчиш!

— Ок, бос — Смит знаеше да си държи устата затворена. Не беше станал адютант, като задаваше въпроси или си вреше носа, където не му е работа.

— А сега какво ще правим, шефе?

— Мене ли питаш, глупак!! Очаквах да доведеш помощ! А ти дойде сам! Идиот!

— Но, шефе, реших, че има повреда или че по невнимание сте натиснали бутона — започна да се оправдава Смит.

— Млъкни и ме остави да мисля. Трябва да се измъкнем по някакъв начин, преди онова псе да ни е видяло сметката.

— Бюрото изглежда надеждно — отбеляза Смит и допълни: — Може да изчакаме до сутринта, нашите хора ще дойдат и тогава…

— В момента бюрото се разяжда от тибериум! Имаш ли желание да станеш на кристал?! Аз не! Единственият изход е вратата. Добре, че я остави отворена.

И двамата обърнаха поглед към широко отворената врата, която сякаш ги подмамваше. Все по-ясно се долавяше шумът от разрастващия се тибериум, който бавно поглъщаше бюрото. Първи не издържа на мълчанието Смит.

— Ако двамата се хвърлим към вратата едновременно, единият от нас може и да оцелее. Шансът е 50% на 50%.

— Някакви други брилянтни идеи? Не съм положил толкова усилия, за да стигна до този пост, за да може накрая да ме гръмне някакво нодовско нищожество! — след което изгледа внимателно Смит: — Нали знаеш, че мога да ти заповядам да отидеш да доведеш помощ?

— Да ви приличам на балама? Естествено, че няма да се подчиня! Предпочитам трибунал и да прекарам няколко години в затвора, отколкото да отнеса някой куршум с тибериум.

Крие мислеше да каже нещо ядно, но се отказа. Нямаха време за глупости.

— Тогава трябва да измислим нещо друго — замислено каза Крисчънсън. — Но какво друго, какво?

— Шефе, достигаш ли до контролите на стаята?

— Да, и какво?

— Ами може да променим поляризацията на външните стъкла. Може да ги направим напълно тъмни. На копелето ще му трябва секунда да превключи мерника от стандартния оптичен режим на термовизора.

— И тогава ще се хвърлим към вратата?!

— Само единият от нас, шефе. Ако сме двамата, ще си пречим, а и ако снайперистът е добър, в което не се съмнявам, ще успее да улучи единия от нас. Като гледам, аз съм в по-добра форма, затова кандидатствам за длъжността на бегач!

Крисчънсън потупа по рамото Смит.

— Ако го направиш, ще получиш Бронзова звезда! За показана смелост под вражеския огън и за спасяването на командващ офицер!

— И ще ми увеличите заплатата?

— И ще ти увелича заплата.

— И ще ми давате премиални на три месеца?

— Започваш да ставаш нагъл, но добре, ще го обсъдим. Стига да си затваряш устата какво си видял тук.

— Гроб съм, шефе. Ще мълча като рибите.

— Добре, приготви се сега, ще настроя контролерите. В момента, в който стане тъмно, започваш да тичаш, колкото сили имаш!

— Ясно!

Крие протегна ръка и с напипване започна да настройва контролерите. В това време Дейвид приклекна, опирайки едното си коляно в земята, заемайки позиция на бегач лекоатлет. На Крие му трябваха няколко минути, за да успее да задейства светлофилтрите. Изведнъж в стаята стана тъмно и Дейвид се хвърли тичешком към вратата. Нов тибериумен куршум проби бронираното стъкло и пресече стаята, но не улучи бягащия Смит, който вече се бе скрил в коридора. Единственото, което му оставаше на Крисчънсън, бе да чака.

Тактическо отстъпление

Жилото бе изнервен, не очакваше още някой да се появи и затова не успя да убие джидиайския офицер, който бе влязъл в апартамента. Докато оръжието се презареждане, а Жилото се прицелваше, непознатият офицер се скри зад бюрото. Това, че пропусна, още повече го нервира. Задачата ставаше още по-сложна и вече имаше две цели, които трябваше да елиминира. Времето бързо напредваше, а никой от двамата мъже не се показваше зад бюрото. Единственото, което го успокояваше, бе, че тибериумът скоро щеше да разяде бюрото. И тогава щеше да има възможност за точен изстрел. Поляризацията на прозорците го хвана неподготвен, успя да стреля, но слепешката. Когато превключи на термовизор, вече беше късно. Не беше глупак и знаеше кога да се откаже. Радиоскенерът в ухото му запищя, прихващайки сигналите за тревога на общата честота, използвана от базата на ГДИ. Време бе да изчезва, преди да замирише на печено. Изправи се и метна през рамо снайпера, след което се затича към противоположната част на етажа. Отне му петнайсет секунди, докато стигне до лебедката. Погледна простиращата се под краката двестаметрова бездна и пристегна обезопасителния колан към въжето. Оттласна се от ръба на етажа и за миг увисна във въздуха. Активира лебедката и започна да се спуска, контролирайки скоростта на спускане посредством дистанционното управление в лявата му ръка. На няколко километъра от него два изтребителя бомбардировача АС-7 „Орка“ подгряваха турбините. Пилотите форсираха двигателите и оборотите на турбините се вдигнаха, реактивните сопла изхвърлиха нагретите хиляди градуси огнени струи. Огнените пламъците на реактивните струи започнаха да бият по бетона на площадката за вертикално излитане и кацане. Двете машини се издигнаха вертикално нагоре над земята, за момент застинаха неподвижно във въздуха, докато пилотите получиха целеуказание от авиодиспечера на базата. След което преминаха в хоризонтален полет и рязко се ускориха. Прицелните компютри прихванаха целта и пилотите изстреляха ракетите „Hellfire“. Насочваните по лазерен лъч ракети се отделиха от пусковите пилони и със свръхзвукова скорост се устремиха към маркираната цел. И една след друга започнаха да поразяват недостроената сграда на „Enron World Corporation“. Небостъргачът избухна в пламъци. Гореше всичко, което може да гори, и дори това, което не можеше да гори.

Стъпвайки на земята, Жилото се затича към паркирания наблизо транспорт, докато върху главата му се силеха горящи отломки. Новите експлозии над главата му даваха допълнителен стимул да се ускори. Напалмът вече поглъщаше последните етажи на сградата, когато отгоре дойде раздиращият ушите вой на реактивни турбини. С последни сили Жилото достигна личния си стелт танк и се метна на седалката. Едва поемайки си дъх, включи стелт генератора на „Колелото на Езекил“ и машината стана невидима. Активира бордовите системи на танка и подкара машината на максимална скорост, натискайки докрай педала за газта. „Колелото на Езекил“ се отлепи от мястото си, свистейки с гуми и вдигайки облак прах след себе си. Машината започна да се ускорява все по-бързо, отдалечавайки се от мястото на битката. В това време двете „Орки“ изчерпиха носимия боекомплект от ракети и пилотите превключиха на шестцевните ротационни оръдия „Везувий“ Мк.5. Хиляди 20-мм снаряди обсипаха сградата, докато приличащите на разгневени оси летателни апарати описваха кръгове около нея.

Жилото включи бордовия комуникатор на танка, докато гледаше в панорамния монитор, който показваше какво става зад него. Беше се разминал на косъм със смъртта и го знаеше. Но по-важното в момента бе, че трябва да проведе един доста неприятен разговор с шефа си. Но нямаше как — колкото по-бързо свършеше, толкова по-добре.

Военачалникът

Някъде в Източносибирската червена зона. Подземен бункер на НОД

Тишината в залата се нарушаваше единствено от тихото свистене на вентилаторите, охлаждащи компютрите и електроните устройства, с които бе пълна залата на командния център. В царящия мрак единствената светлина идваше от отблясъците, хвърляни от тактическите монитори и конзолите на отбранителните системи. Работните станции пред мониторите бяха празни, липсваше обслужващият персонал и креслата, където седяха операторите, зееха празни. Към тихото свистене на вентилаторите се добави и нов звук — нервното, нетърпеливо барабанене на пръсти по командния пулт. Единственият човек в пустата зала бе командирът на подземния секретен бункер „Гнездото на скорпиона“ — военноначалникът Николас Захирис. Той командваше една от най-големите база на НОД в Евразия. Бе наредил на целия личен състав да напуснат постовете си, защото не искаше да има излишни свидетели на разговора, който щеше да проведе. Обаждането, което чакаше бе много важно, а Захирис не вярваше на никого, освен на себе си. Един урок, който бе усвоил още през детството си, прекарано по заразените с тибериум улици на гръцката столица Атина. Когато избухна Втората тибериумна война той бе още дете. Родителите му продадоха семейните ценности и купиха три самолетни билета. Помъкнаха малкия си син към летището, успяха да се качат на самолета, но тогава на борда се качи една от фамилиите, управляваща Гърция. Бодигардовете безцеремонно изхвърлиха обикновените хора, а тези, които се съпротивляваха, просто застреляха. Спомняше си с какво отчаяние майка му и баща му гледаха отлепящия се от пистата авиационен лайнер, който се издигаше все по-високо в небето, докато не изчезна. Никога не можеше да забрави техните изражения, присънващи му се от време на време в кошмарите. Скоро след това започнаха да падат първите химически ракети с тибериумен газ. Родителите му се заразиха с тибериум и умряха. А той оцеля и продължи да влачи жалкото си съществуване, бродейки по улиците на разрушения мегаполис. Първо плачеше и проклинаше съдбата си, после мразеше НОД и се кълнеше, че ще отмъсти за родителите си. Накрая разбра, че за всичко е виновна управляващата света класа. Богатите винаги потискаха бедните, а силните — слабите. Хората бяха животни. До такъв извод бе стигнал с детския си ум. Затова той щеше да се държи към тях като с животни. Различаваше се от връстниците си, с които бродеше по улиците на разрушената Атина. Не беше нито най-едрият, нито най-силният, но затова пък имаше комбинация от качества, даващи му предимство. Беше хитър, интелигентен, злобен и подъл, напълно приспособен да оцелява. Завинаги запомни едно правило на уличния бой: „ако те ударят, удари два пъти, три пъти по-силно, удряй противника си, докато не падне на земята, след което го стъпчи в прахта“. Ако пред себе си поставеше цел, никога не се отказваше. С тези качества привлече вниманието на вербовчика от НОД.

Веднъж попаднал в организацията на НОД, бързо се ориентира в йерархичната структура и започна да я използва в своя полза. Доказа на шефовете си, че е умен, инициативен и способен да решава възникналите проблеми. Така започна да напредва бързо в ранговете на НОД. И за по-малко от десетилетие бе станал командващ. Предният военачалник на базата бе направил грешката да го подцени и да му обърне гръб. Грешка, от която Николас побърза да се възползва, сваляйки отличителните знаци на военачалник от мъртвото тяло на бившия си шеф. Но това бе преди години…

През последните години не бе имал проблеми с ГДИ, имаше негласно споразумение с командващия сектора колонел всеки да си гледа работата и да не пречи на другия. И всичко вървеше чудесно, докато не смениха стария командващ с някакъв млад натегач. Беше предприел съответните мерки и сега чакаше обаждане от атентатора. Комуникаторът изпищя рязко и го стресна. Единственият, който имаше честотата за връзка, бе убиецът, който бе наел да свърши работа. Всеки бе чувал за Жилото, човека без лице, винаги носещ защитна маска. Не бе останал никой жив, който да познава лично безмилостния и смъртоносен убиец на НОД. Професионалист с отлични препоръки и репутация, която го изпреварваше където и да отиде. И верен на каузата на НОД или поне докато му се плащаше за това. Отдавна НОД се бе разпаднал на множество групировки и повечето от бившите военни командири се занимаваха основно с личния си бизнес, отколкото да воюват с ГДИ. От екрана го гледаше безизразна маска. Първите думи на наемния убиец хвърлиха в шок Захирис.

Мисията невъзможна

— Целта е жива.

— Какво?! Как, по дяволите, е жива! Копеленцето трябваше да е мъртво! Мъртво, мъртво, мъртво!!! Платих ти половин милион кредита за една проста поръчка! Да намериш мръсния педал и да го гръмнеш! На военачалника Захирис се носеше славата, че не прощава чуждите провали. И ако някой много му забелеше, спокойно можеше да си пише завещанието, защото си бе жив покойник. Жилото от дълги години бе в НОД и бе наясно, че след смъртта на Кейн военачалниците не се съобразяваха с никого, освен със себе си. Колеха и бесеха както им е кеф и никой не смееше да им се опълчи. Всеки от тях бе диктатор, управляващ с желязна ръка своето малко кралство. Някои имаха в подчинение аванпост или база, а други — цяла зона. Повечето загърбиха идеологията на движението, завещана от Кейн, и наблегнаха на светския живот, личното благосъстояние. Публична тайна бе, че повечето нодовски командири имаха банкови сметки в сините зони, където се надяваха да се оттеглят на старини. Жилото знаеше, че под контрола на Захирис бе цяла зона и не бе добре идея човек да го има за личен враг. Суровото лице на военачалника го гледаше от екрана на стационарния комуникатор. Жилото се опитваше да не мисли за вадичките студена пот, които течаха по гърба му, преглътна шумно и се опита да се оправдае.

— Военачалник, нещата се развиха непредвидено. Никой не очакваше, че…

Ти какво си мислиш, че правим, а? — саркастично попита побелелият от злоба Николас.

Че тук си играем на шикалки ли? Заради оня шибаняк, дето се мисли за новия Майкъл Мак’Ниъл, загубих три конвоя със „Син лед“. Това са пет тона от най-добрия синтетичен наркотик, произвеждан в източните зони! Почти тридесет милиона кредита! Дебелата ти глава побира ли тази сума?! Тридесет милиона кредита, с които трябваше да финансирам военната кампания срещу ГДИ! „Но основно моя джоб“ — добави наум Николас.

— Военачалник, повярвайте ми, направих всичко възможно… — Жилото мразеше да се оправдава, но не беше глупак. Имаше прагматичен подход към живота и знаеше, че сега се моли за живота си, който висеше на косъм. Една дума, едно движение на военачалника и той бе мъртъв. Не се съмняваше, че в предоставеното му „Колело на Езекил“ има вграден експлозив, ей така, за всеки случай. ГДИ разполагаше с добри специалисти, умеещи да развързват езиците и на най-упоритите пленници. Операцията бе секретна и при опасност от залавяне не трябваше да има оцелели. Такива бяха стандартните протоколи за сигурност на НОД. Единственото, което оставаше на професионалния убиец на НОД, бе да чака и да се надява, че военачалникът не е станал нагоре с гъза си от леглото тази сутрин. Николас продължи да го гледа с две очи, впити като свредла на диамантена бургия.

— Добре, на всеки се случва да сгреши. Но запомни, това ти е за първи и за последен път, поне докато работиш за мене!

— Ясно, шефе — опита се да прозвучи твърдо и с достойнство Жилото, но в гласа му личеше облекчението, че се е разминал със смъртта.

— Какво точно стана? — попита Николас и се облегна назад в дълбокото кресло.

— Някаква нова антиснайперистка система — излъга Жилото, без да му мигне окото. Надяваше се, че лъжата му ще прозвучи достоверно. — Засече ме и вдигна тревога, след което ме погнаха два изтребител бомбардировача „Орка“, които взривиха небостъргача, където бях заел позиция.

— Значи използването на снайпер отпада — със съжаление констатира Николас. — А щеше да е толкова лесно — един куршум и минус един проблем. Хем бързо, хем евтино.

— Ако комендантът на базата не е глупак, ще предприеме допълнителни мерки за охраната си — след кратък размисъл потвърди Жилото. — Втори път няма да допусне такава грешка.

— Надявам се, че и ти няма да пропуснеш втори път — изгледа го внимателно Николас. Жилото предпочете да замълчи, вдигайки рамене.

— Както се е видяло, ще трябва да използвам по-директни силови методи. Ракетен обстрел или атака на стелт танкове. Или някой портативен Нюк (атомна бомба), който да затрие наглия задник заедно с базата на ГДИ в Гумрак.

Николас отново, без да осъзнава, забарабани с пръсти по пулта. След което продължи, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на убиеца.

— Ок, както и да е, ще го мислим как да стане. Като се върнеш, искам пълен доклад с всички подробности!

— Ще го имате, сър! — мисълта за доклада отново препоти Жилото, но убиецът се успокои, че пътят до базата е дълъг и все щеше да измисли правдоподобна история. Не можеше да каже, че страшилището на НОД, при чието име трепери всеки бюрократ на ГДИ, се е уплашил от един тибериумен комар! А в това време военачалникът Николас Захирис проклинаше късмета си и за пореден път се убеждаваше, че може да разчита само на себе си.

Конвоят потегля на път

Часът бе едва 4 сутринта, а халето вече кипеше от трескава дейност. Алекс се прозя сънно и се огледа. Хората на Миша проверяваха дали всичко е натоварено и добре закрепено по камионите и джиповете. Михаил ходеше като ураган между машините и раздаваше последни инструкции на хората си и проверяваше дали нещо не е забравено. Орлов забеляза Инженера да подрежда багажа си в каросерията на един от камионите, след което се качи спокойно в кабината на машината и се приготви за път. Самият Алекс вече бе метнал своята стара раница в багажника на квадроцикъла, с който пътуваше. Още докато уточняваха състава и разпределението на хората, Алекс доброволно кандидатства за ролята на скаут. Там трезвата му преценка и опитът в оцеляването в жълтите зони щеше да е от най-голяма полза за цялата експедиция. Разузнаването на пътя пред конвоя бе от жизнено значение за цялото мероприятие. Като търсач Алекс бе добил умението да се промъква незабелязано, а това бе безценно за един разузнавач. Бе вълк единак и по-добре се справяше сам, когато наоколо нямаше други хора, които да го разсейват с глупавите си въпроси, или по-лошо — да пречат. Така че един от четирите квадроцикъла по право си бе за него. Подредените в редица машини бяха чисто нови и радваха окото. Алекс хареса крайния отляво и вдигна раницата с личните си вещи, мятайки я в багажника на четириколесния мотор. Възседна седалката и се настани удобно, включвайки мотора. Машината изрева, докато двигателят стартираше, след което нивото на звука спадна до тихо ръмжене. Погледна към Миша и му помаха, че тръгва. Михаил отговори, вдигна палец, пожелавайки му успех. Орлов изчака да му отворят портата на склада и без да форсира двигателя излезе на улицата. Градът още спеше. Това бе една от причините, заради която бяха решили конвоят да тръгне толкова рано. По-малко любопитни погледи — по-добре. Другата бяха огромните задръствания, които се заформяха сутрин в пиковия час, когато всички бързаха за работа. Орлов караше по тихите улици, като срещаше от време на време някое такси или машина на обществената чистота, изнасяща боклуците, или почистваха улиците на многомилионния град. Когато наближи портала на външната стена, намали скоростта и заби квадроцикъла точно пред КПП-то. Подаде пропуска, даден предната вечер от Миша. Единият от сънните полицаи прекара ръчния скенер през него и изчака лампичката на датчика да светне в зелено. Върна пропуска и каза на Алекс, че може да минава. Орлов подкара квадроцикъла и мина през портала на отбранителния пояс. Даде газ и се ускори по празната магистрала. Паянтовите бараки на бидонвилите бързо минаваха край него, а Капитолия оставаше зад гърба му. Отне му един час каране по пресечената местност, за да стигне до мястото на срещата. Използваше вкараните в GPS координати. Бяха се разбрали да се срещнат на 10 километра южно от столицата в една изоставена кариера. Направи бързо кръгче около гигантския изкоп в земята, убеждавайки се, че няма жива душа. За всеки случай извади бинокъла си Nikon 2000 и започна да оглежда каменистата равнина. Нямаше нужда от свидетели на това, което щяха да правят. Първият джип се появи след час и половина. Машината теглеше след себе си тежкото товарно ремарке. Алекс им даде знак с ръце да слизат в кариерата, без да използва комуникатора. Тримата — той, Миша и Инженера се бяха разбрали, че колкото по-малко използват комуникаторите и портативните радиостанции, толкова по-добре. Скритостта бе гаранция за техния успех, максимално трябваше да избягват всякакви срещи и контакти. Още три часа трябваха, докато и последният камион слезе в кариерата.

Брониране

Машините се наредиха една до друга и Михаил организира хората си в помощ на Инженера, който запретна ръкави и се захвана за работа. Първо разтовариха от камионите комплектите навесна композитна броня и ги окомплектоваха, слагайки ги до всяка машина. Инженера определяше кой лист за къде е. Когато всичко бе разпределено, започнаха с монтирането на комплектите броня. Инженера използваше плазмена горелка, заварявайки бронята към бордовете на машините, докато няколко човека държаха неподвижно тежащите стотици килограми листове. Падна голяма играчка, докато успяха да монтират картечните куполи и бронират всички машини. Но Инженера си разбираше от работата и се справи. Всички останаха доволни от свършената работа. Погледнати отстрани, джиповете и огромните четириосни машини GMC с всичката накачена по тях броня и картечни куполи по-скоро приличаха на армейски военни бронетранспортьори, отколкото на товарни камиони и коли. Когато привършиха, вече минаваше късният следобед. След кратък съвет решиха все пак да продължат, оставайки възможно най-много път между себе си и Капитолия. Първи тръгнаха Алекс и един от другите скаути, след това първият джип, в който бе и Михаил, официалният предводител на експедицията. След него един зад друг се движеха трите камиона, а тилът се охраняваше от другия джип. Най-накрая завършваха процесията другите двама скаути с квадроциклите си. Тяхната задача се състоеше в това да проверяват дали някой не следи или преследва конвоя. До настъпването на вечерта успяха да изминат още двайсет километъра. Намериха подходяща долинка, където спряха да нощуват. Наредиха джиповете и камионите в кръг, образувайки защитен вал. Това напомни на Алекс филмите, гледани като малък, за северноамериканските индианци и белите заселници, наредили каруците си в кръг. Михаил правилно прецени, че всяка нощ трябва да има дежурни постове и затова разпредели нощните смени между хората си. Предупреди застъпващите на пост, че, ако ги хване да спят, ще си имат големи неприятности. Обяви на всеослушание, че поради голямото натоварване на скаутите през деня те нямаше да дежурят нощем. Михаил не се бе скъпил при купуването на екипировката и алармената инсталация, която разположиха около лагера, бе последен писък на модата. Снабдена с термални, лазерни и сеизмични сензори, тя откриваше всеки приближаващ се обект още на дистанция от неколкостотин метра. Постъпилата информация се обработваше от компютър, който сравняваше постъпилите данни с тези, заложени в инфочиповете на паметта му. Правеше анализ на възможните цели, степенувайки ги съгласно вероятността в проценти. Алекс вкара мотора си в защитения от машините кръг и спря. Хората се оправяха за сън, някой опъваха палатки, докато други предпочитаха да спят в камионите. Алекс си избра един от камионите, влезе в каросерията и след като се намести удобно, заспа мъртвешки сън. На другата сутрин отново станаха рано и след половинчасова закуска отново поеха на път. Алекс се откъсна от конвоя далече напред. Бе съгласувал с Миша участък от пътя, който трябваше да огледа. Караше през безплодната равнина, а сухата почва се напукваше под гумите на мотора му. От време на време се изкачваше на някое хълмче или възвишение, за да сканира с бинокъла си пътя пред него. Общо взето се стараеха конвоят да се движи успоредно на южния бряг на Волга, без да се приближават много към реката. Охраняемият от военната полиция и жандармерията периметър се простираше на десетки километри от двете страни на Волга по цялото й поречие. Това бяха стотици хиляди квадратни километри земеделска площ. За Източна Крайна, както и за всяка друга страна по света през третото хилядолетие водата бе стратегически ресурс. Използваше се всеки възможен кубичен метър чиста вода за напояването на земеделските земи около Волга. Водата се изпомпваше от реката и минаваше през филтрационни станции, оттам по напоителните системи до хидропонните оранжерии. Простиращите се от хоризонт до хоризонт парници бяха добре охраняеми от електронни системи и военни патрули. Затова бе разумно да се държат далече от тях. До 87,7% от постъпления в държавния бюджет на страната идваха от продажбата на селскостопанска продукция в сините зони. Това бяха десетки милиарди кредити, влизащи в хазната. Произведената висококачествена селскостопанска продукция отиваше главно за износ, а за изхранването на собственото население на Източна Крайна от сините зони се внасяха евтините синтетични ерзац храни. Самият Алекс не бе вкусвал пресни зеленчуци от години, тъпчеше се със синтетичните витаминозни добавки, внасяни от сините зони. Вече минаваше обяд и мислеше да спре, за да похапне, когато комуникаторът изсвири. Намали скоростта и бръкна, за да извади малкия видеофон. Включи го и на екрана се показа угриженото лице на Миша. Дълбока бръчка минаваше през челото му. Произнесе само две думи:

— Трябваш ми.

— Ясно.

Алекс прекрати връзката и обърна мотора в посоката, от която дойде. Със съжаление си помисли, че обядът отпадаше. Щом Михаил нарушаваше радио тишината, значи имаше нещо спешно. След час и половина видя в далечината конвоя. Машините бяха спрели, а хората се възползваха от неочакваната почивка и бяха слезли, за да се поразтъпчат. Алекс спря до командирския джип и слезе от мотора. Михаил и Инженера вече го чакаха.

Когато се приближи, Михаил посочи него и Инженера и тихо им каза:

— Вие двамата — с мене. Обърна гръб и тръгна. Тримата се отдалечиха на стотина метра от спрялата колона и едва тогава Михаил се обърна, за да говори с тях.

— Както знаете, спазваме радио мълчание, за да не ни засекат, но трябваше да се свържа с вас, за да обсъдим един належащ проблем. Вчера сканирах комуникационните честоти и беше мъртвило, затова превключих на инфоканалите и докато преглеждах новините, попаднах на WWN. По него съобщаваха, че вчера вечерта орбиталните спускаеми капсули на ДжиДиАй са стоварили космодесант в базата край Гумрак. Реших, че не е нещо важно, а поредното учение на ония луди шапкари от ГДИ. Днес отново гледах новините и вижте това. — Михаил извади от вътрешния джоб на скъпия си походен екип малък холопроектор и го включи.

— Имаш хубави играчки — подметна Алекс, гледайки началото на записа.

Във въздуха се появи малка холограма на лъчезарно усмихната блондинка с едър бюст и плътно прилепнал към нея бизнес костюм, подчертаващ пищните й форми. Зад нея се виждаше бункер със стърчащи от него оръдия.

— Предавам пряко от входа на базата „Навахо“, разположена в източноевропейската жълта зона Y-1/C. Според непотвърдени данни вчера точно в 19,37 минути е извършен опит за покушение срещу командира на базата подполковник Крие Крисчънсън. — Тя се обърна и посочи към входа на съоръжението. — Опитахме се да се свържем с командира, но не намерихме никого от официалните лица за коментар. С вас беше Анита Уотсън — репортер от сателитния канал N313. Тримата се спогледаха мълчаливо. Първи започна Миша:

— Тази мацка Анита има страхотни бомби. Ееех, да ми паднеше…

— Миша, ти идиот ли си?! Знаеш ли какво…

— Знам. Знам — побърза да го прекъсне Миша. — Опитах се да разведря обстановка, Алекс, а ти се нахвърляш като звяр!

— Не е време за шеги, Михаил Василиевич — включи се в разговора мълчащият досега Инженер. — Положението е доста сериозно. Това значи само едно. Война! ГДИ струпват сили за масиран удар. Този опит за покушение е петно върху реномето им на суперсила, трябва да спасяват престижа си и няма да оставят нещата току-така.

— Трябва да се изнасяме от района на максимална скорост, ако не искаме да ни подпалят задниците — каза Алекс и въртеше глава, оглеждайки небето.

— Знам, не съм глупак — ядоса се Михаил — затова и ви извиках! Трябва да измислим нещо, ако не искаме да получим няколко ракети от безпилотните дронове на ГДИ.

— Или да ни поразят с кинетичен заряд от някоя от орбиталните спътникови платформи, с които толкова се перчи ГДИ — добави Алекс замислено. — С нашите бронирани машини сме дяволски подозрителни — не изглеждаме като обикновени бандити, но не изглеждаме и като НОД. Но ГДИ обичат първо да стрелят, после да питат.

— Прави сте, мои млади приятели — отговори замислено Инженера. — Трябва да направим нещо по въпроса с маскировката. И по-точно сега е моментът да се маскираме!

Алекс и Миша изгледаха Инженера все едно се е побъркал.

— Позволете ми да обясня: вместо да се крием, може да направим друго. В каросерията на един от камионите има останала камуфлажна боя. Ще нанесем върху бордовете на камионите и най-вече върху покривите опознавателните знаци на армията на Източна Крайна. Така нито ГДИ, нито НОД ще ни закачат, едва ли ще им се занимава с нас, докато си прегризват гърлата едни на друг. Все пак имат всички в жълтите зони за тъпи туземци. Само ни трябва някой с що-годе някакви художествени умения да нарисува емблемата на нашата доблестна армия — Триъгълен щит с меч върху него.

— А знаеш ли, старче, това не е лоша идея. Един от моите, Симеон, го бива да драска карикатури. Мисля, че ще свърши работа.

— Предлагам да не спираме и да караме цялата нощ — добави Алекс. — Така ще се отдалечим максимално от Капитолия и Гумрак.

— Добра идея, да действаме, клепаме опознавателните знаци и се изнасяме на мръсна газ. Дим да ни няма — Миша понечи да се обърне.

— А и още нещо — спря го Инженера, — ако ще се правим на армейци, няма да е зле да наредиш всички да облекат камуфлажните и броните на G.I. Армията използва същата екипировка като нашата. Така ще можем да заблудим ГДИ, ако решат да дойдат по-близо.

— Отлична идея, Инженере — усещаше се уважението в гласа на Михаил. — Глава си ти! Двамата с Алекс извадихме късмет, че реши да ни придружиш в малкото ни приключение. Още сега ще заповядам на всички си хора да се преоблекат.

Тримата се обърнаха и тръгнаха към камионите, като обсъждаха подробностите по пътя. Трябваха да действат експедитивно, преди да се окажат между чука и наковалнята. Тоест между НОД и ГДИ. След като нанесоха армейските маркировки, цялата банда започна да облича екипировката. Броните и шлемовете бяха тежки, неудобни и сковаваха движенията. Алекс не бе особено щастлив, когато смени леката и удобна нодовската бронежилетка със старата броня на G.I. Докато се преобличаше, наблюдаваше как се справят останалите, това обаче, което му направи впечатление бе поведението на Инженера. Докато отвсякъде се чуваше недоволно мърморене и оплаквания, Серегатов мълчаливо и с пестеливи движения облече екипировката, плътно напасвайки я по себе си. Стегна ремъците на бронята и шлема, след което провери пълнителя на картечния пистолет М43 „Spectre“. След като го зареди, вкарвайки патрон в цевта, го прибра в набедрения кобур. Орлов замислено следеше за действията на Инженера и си правеше изводите, че всъщност нищо не знаят за Серегатов. Освен че е отличен компютърен специалист, и ако се съдеше по действията му, че е минал през добра военна подготовка. А това вече бе странно. През изминалите десетилетия, докато Инженера бе публична фигура, никоя от медиите, които така обичаха да ровят в личния живот на известните хора и да вадят на показ мръсното им бельо, не бе споменавал, че Серегатов има военен опит. Михаил с викове строи всички в една редица пред машините и обходи строя, оглеждайки хората. И дори най-тъпите усетиха, че шефът им не е в настроение, и млъкнаха.

— Май нещо съм ви поразпуснал напоследък, като гледам, ще трябва да позатегна някои гайки — и изгледа накриво тези, които роптаеха най-много. — Щом аз мога да търпя, значи и вие ще търпите. Някакви оплаквания, възражения?

Отговори му гробна тишина.

— Щом няма какво да си казваме повече, да тръгваме! Всички по машините! И Михаил се насочи с широки крачки към чакащия го джип. Зад него хората се затичаха към машините, воят на стартиращите двигатели разтърси въздуха и машините започнаха да се отделят от местата си една след друга, формирайки походна колона. Продължиха да карат и след залез-слънце, Миша забрани да се включват фаровете през нощта, защото светлината от тях се виждаше на километри и издаваше местоположението им. На всички шофьори бяха раздадени очила за нощно виждане и всеки от тях се взираше в оцветения в зелено нощен пейзаж. От непрекъснатото взиране човек бързо се уморяваше и шофьорите се сменяха през няколко часа. Продължиха да карат в плътна формация и сутринта и така чак до ранния следобед, когато Миша обяви почивка. Всички бяха скапани от нощното каране, хората се стоварваха, където заварят, заспивайки на мига. Лагерът се огласяваше от хъркането и мляскането на спящите хора. Алекс се чувстваше като пребито куче, бе гладен като вълк, но едва сложи два залъка в устата и задряма, седнал на земята и опрял гръб на квадроцикъла. Дремнаха само три часа и отново продължиха с денонощните преходи. На четвъртия ден след кратък съвет решиха, че са се отдалечили достатъчно от евентуалния театър на бойните действия между НОД и ГДИ. За облекчение на всички, Михаил обяви целия ден за почивен. Единствено часовите останаха на пост, дремейки по картечните куполи на машините. Малко предпазливост никога не пречеше.

Пустошта

Следващите няколко дни се сляха като един в съзнанието на Алекс. Един безкраен монотонен кръг. Ставане рано сутрин, хапваше набързо и отново на път. А вечер, след цял ден път и друсане по неравностите, на никого не му се говореше. Всички бяха прекалено уморени и изтощени от задушаващата жега.

Целият ден на Алекс минаваше в изследване на пустошта, намираща се пред конвоя в търсене на по-пряк удобен път. Зелените кристали тибериум не само изродиха природата на Земята или това, което бе останало от нея, но и промениха ландшафта. Почвата ерозираше и се превръщаше в прах и пясък. Изчезнаха пълноводните реки, езерата пресъхнаха, а моретата бавно, но неумолимо се свиваха. В някои зони честите земетресения променяха и релефа на земята. Появяваха се нови хълмове и възвишения, или земята пропадаше, формирайки дълги дълбоки разломи. Експедицията се движеше по пресечен терен и често трябваше да сменят курса заради обширните полета зелен тибериум или невъзможните за преодоляване на физически препятствия. Алекс спря мотора на едно възвишение и вдигна поглед към небето. Когато нямаше облаци по сивото небе, слънцето печеше безпощадно и Орлов усети, че дрехите му подгизват от пот. Отпи няколко глътки от манерката, като с мъка си наложи да спре да пие. Трябваше да пести водата. Бяха на път вече седмица и според GPS-а, който носеше на лявата си ръка, оставаха още само 29 километра до Астрахан. До момента бяха изминали повече от 550 километра. Чудеше се дали има смисъл да продължава, или да се връща. Оставаха му да разузнае още седем километра. Беше безсмислено, наоколо нямаше жива душа. Накъдето и да погледнеше, се виждаше или безкрайната пустош, или унилите сиви хълмове. Завъртя кормилото на машината с намерението да обърне мотора, когато някакво предчувствие го накара да спре. Не знаеше точно какво е, бе просто усещане, че нещо не е както трябва. Помисли си, че може би бе станал прекалено параноичен или на съзнанието му действа потискащо безкрайната равнина. Алекс застина, вслушвайки се в себе си, бе свикнал да се доверява на предчувствията си. Това му бе спасявало живота неведнъж. Извади бинокъла от калъфката и огледа внимателно терена. Нямаше нищо подозрително, но нещо отвътре продължаваше да го гложди. Замисли се какво да прави и тогава погледът му попадна върху един хълм на около два километра от него. Хълмът бе по-висок от другите и всъщност представляваше полегата скала. Оттам можеше да се огледа цялата околност. Подаде газ и тръгна — маневрираше, като заобикаляше по-големите трапове и неравности на земята. Караше машината на понижени обороти, стараейки се да не вдига шум. Непрекъснато въртеше глава, оглеждайки се във всички посоки. Имаше нещо зловещо в настъпилата тишина. Дори въздухът беше застинал, нямаше и помен от вятър. Приближи се към хълма и преди да започне изкачването, превключи на електромотор — малко предпазливост никога не вредеше. Изкачването се оказа по-трудно, отколкото си мислеше. Скалата се оказа добре изгладена от пясъка, носен от бурните ветрове. Гумите на квадроцикъла бяха направени с грайфери за преодоляване на пясък или земя и това се оказа проблем. По гладките камъни на скалистия хълм машината непрекъснато се плъзгаше и опитваше да се смъкне надолу. На Алекс му потрябва цялото умение на шофьор, за да се справи с управлението на машината и да не й позволи да се срути надолу по склона. Когато до върха на хълма оставаше още малко, Орлов изключи мотора и вдигна ръчната спирачка. Пред погледа му се откри гледката на безкрайната пустош, ширеща се от хоризонт до хоризонт.

Мутанти канибали

Приближи спокойно ръба на скалата, но това, което видя, го накара да се хвърли на земята. Пое дълбоко дъх няколко пъти, опитвайки се да се успокои. Надяваше се, че не са забелязали силуета му, открояващ се на върха на хълма. Движейки енергично ръце и крака, запълзя напред, прилепен плътно към скалата. Спря на самия край на хълма. Внимателно надникна, подавайки само глава и то толкова колкото е необходимо, за да разгледа местността под себе си. Не се бе излъгал в това, което бе видял само с крайчеца на окото си. На около триста метра на север от него, скрити зад един невисок хълм, имаше няколко превозни средства. Около тях се суетяха малките фигурки на хората или поне това, което в началото реши, че са хора. Извади бинокъла и активира сканиращия режим. Лещите се фокусираха автоматично, докато вграденият датчик автоматично маркираше всяка движеща се фигура. Алекс разглеждаше внимателно хората и машините. И това, което видя, изобщо не му хареса. Повечето от фигурите бяха почти голи или облечени в дрипи. Хората, ако можеше да се нарекат така, представляваха човешки гротески — изкривени тела с различни по дължина ръце и крака. Деформирани глави и кожа със сраснали в нея малки тибериумни кристали. Това, което правеше впечатление и вдъхваше опасения, бе, че всичките бяха въоръжени. Основно със самоделно направени оръжия — бухалки със забити в тях метални шипове, метални копия от арматурно желязо, мечове, направени от листови ресори на кола и т.н. Тук-там някой от изродите бе въоръжен с нещо по-сериозно: ловни двуцевки или карабина, а няколко дори и с автоматично оръжие — някой разпаднат калашник или М-16. Събираха се на малки групички от по няколко и ако се съдеше по жестикулациите им, оживено обсъждаха нещо. Алекс имаше усещането, че цялата сган се е събрала с някаква цел. Виждаше се, че изродите са възбудени и нетърпеливо чакат нещо. Алекс завъртя бинокъла и започна да разглежда превозните средства. Машините общо бяха пет, една огромна и четири малки. Всичките бяха ръждиви и изглеждаха така сякаш всеки момент ще се разпаднат. Личеше, че колите са сглобявани от каквито резервни части са им попаднали под ръка. Както изглежда, мутантите си мислеха, че имат чувство за красота и естетика. Декорирайки всяка от машина със стърчащи метални шипове и колове с набучени на върховете им човешки черепи. А на носа на най-голямото превозно средство имаше прикован цял човешки скелет. Машината отговаряше на описанията от разказите на скитниците, кръстосващи пустинята. Това бе сандер, още известен като пясъчен кораб на пустинята. Алекс прецени, че за негова основа е послужил някой тежкотоварен влекач или тир. За разлика от бъгитата, които имаха само двигател, шаси и някакво подобие на седалки, пясъчният кораб имаше петосно шаси. С повдигнат над колелата грубо изграден корпус от листове ръждиво желязо и метални греди, укрепен от чували с пясък за допълнителна защита. Над корпуса се издигаха три кули — една в предната част, над кабината на шофьора. Втора, по-висока, се разполагаше по средата на кораба, а последната бе разположена в края. Както изглежда, кулите служеха както за наблюдение, така и за стрелба от тях. Орлов отново насочи бинокъла към изродите. Ако се съдеше по това, как размахваха оръжията, едва ли се бяха събрали за пикник край лагерен огън.

— Мутанти — произнесе с отвращение Алекс и бръкна под бронята, за да извади комуникатора. Трябваше да се свърже с конвоя и да предупреди Михаил. Включи криптиращата програма и зачака Михаил да му вдигне. От слушалката се разнесе недоволният глас на Миша.

— Знаеш, че това е криптирана връзка само за спешни случаи. Разбрахме се да спазваме радиотишина, докато…

Алекс безцеремонно го прекъсна.

— В момента съм залегнал на един хълм. И гледам през бинокъла си как един двуметров изрод с мускули, напомпани като футболни топки, размахва картечница и крещи на една камара мутанти. Нахъсва ги за бой. Това случайно да те интересува?

— Няма нужда от ирония! Колко са и с какво разполагат? — веднага стана сериозен Михаил.

— Разполагат с четири бъгита и един голям сандер — пясъчен кораб. Всичките са в отвратително състояние, но както изглежда са в състояние да се движат. Според вградения в бинокъла ми датчик за движение мутантите са 27. Но може да има още скрити вътре в кораба.

— Мамка му, почти колкото нас са — изпсува сподавено Михаил. — Как са въоръжени?

— Това е добрата новина. Повечето имат само метателни копия или бухалки. Преброих само девет въоръжени с огнестрелни оръжия, като само един — главатарят на тази сган има картечница, още трима са с автомати, а останалите са с ловни оръжия.

— Е, това вече е добра новина — каза поуспокоилият се Михаил. — Не може ли да ги заобиколим, не ми се губи време с тези отрепки?

Алекс отново вдигна бинокъла и огледа хоризонта.

— Няма как да стане, Миша, на юг има плътно тибериумно поле, разположено е на огромна площ. Според картата ще ни трябват два-три дена, за да го заобиколим. На север има редица от високи хълмове, просто няма как камионите и джиповете да минат оттам. А дори да успеем да намерим проход, зад хълмовете започват оранжериите. Не мисля, че е добра идея да се срещнем с военните патрули на Източна Крайна. От едната страна са хълмовете, а от другата — тибериумно поле. Заедно образуват нещо като долина, която постепенно се стеснява в нещо като проход.

— Е, тогава значи ще минем през тях. По думите ти едва ли ще е толкова трудно.

— Стоят и чакат — продължи замислено Орлов — и знаеш ли, имам усещането, че чакат точно нас. Сигурен съм, че от известно време ни следят и знаят, че идваме, видели са с какви оръжия разполагаме и въпреки това се готвят да ни нападнат. И точно това ме притеснява. Според мене изродите са ни подготвили капани и са много повече от тези тук. Ще ни изчакат да стигнем средата на равнината и тогава ще ни нападнат от няколко страни. Тези, на които попаднах, най-вероятно е само една от групите. В данните, които получи от твоя човек, работещ за ГДИ, имаше информация за номадски племена мутанти, колко големи бяха?

— От няколко десетки човека до неколкостотин — отговори Михаил. — Винаги си бил доста черноглед, но често пъти се оказваш прав. Затова този път съм склонен да се съглася с теб.

— Добре, какво ще правим Миша? — тихо попита Алекс. Чу твърдия глас на приятеля си:

— Нямаме избор, връщайки се назад, рискуваме също толкова, колкото и ако продължим напред. Зад гърба ни са ГДИ и НОД, не искам да попадна под кръстосания огън на нито една от двете фракции. Предпочитам да се изправя срещу мутантите. С тях поне имаме по-голям шанс. А и ние имаме едно голямо предимство.

— Какво?!

— Ние знаем, че те са там, а те не знаят, че ние знаем, че те са там — доволно се изхили Миша. — Ние ще сме готови и ще ги чакаме, нещо, което те няма да очакват.

— Ок, звучи като разумен самоубийствен план. Какво се иска от мене?

— Дай си координатите.

Алекс изпрати GPS координатите, където се намираше.

— Ахаа, така вече сме близко до теб. Стой там и ако настъпи някакво раздвижване или промяна, ми съобщи. Когато наближим, ще те потърся. Ще предупредя хората си и другите скаути. И още нещо…

— Да?

— Гледай по-весело, Алекс, отиваме на война! А войната е единствената истинска проверка, показваща дали един мъж има топки от стомана, или е малко циврещо момиченце.

— Да бе да, няма що. Ега ти проверката за мъжествеността, от типа да ти ръгнат кол в гъза — песимистично добави Алекс.

Но приятелят му вече бе прекратил връзката, оставяйки Алекс насаме с тревожните мисли. Колоната на конвоя се появи изненадващо на гребена на пясъчните дюни. Първо се появи водещият джип, след него последователно един след друг три камиона и накрая вторият джип. Машините се движеха бавно по огрятата от обедното слънце равнина, оставяйки дълбоки дири в пясъка. Всичко изглеждаше спокойно и керванът навлизаше все по-навътре в равнината. Алекс забеляза раздвижване в лагера на мутантите и веднага предупреди приятеля си.

— Миша, скоро ще имате компания!

— Ясно, наредил съм на останалите скаути да не се намесват. Остани на позиция, ти ще си нашите очи.

— Разбрано, край на връзката.

Алекс остави радиостанцията и отново вдигна бинокъла. Направи каквото зависеше от него. Сега му оставаше само да наблюдава битката и да стиска палци за Миша и неговите хора.

Битката

Изродите под него заемаха места в бъгитата и сандера. Дори на дистанция от неколкостотин метра чуваше нетърпеливият вой на мутантите. Приличаха на глутница вълци, готови да разкъсат плячката си. С невъобразимо стържене на метал в метал пясъчният кораб се отлепи от мястото си и започна да заобикаля хълма. Бъгитата, подскачайки по неравностите, се престроиха в клиновидна формация, в центъра на която бе сандерът. Превозните средства на мутантите увеличиха скоростта и се насочиха към конвоя на Миша. Приличаха на устремена към жертвата си стрела. Алекс завъртя бинокъла от ляво на дясно, оглеждайки хоризонта, и това, което видя, потвърди най-лошите му очаквания. От полето с тибериум, вдигайки облак прах, се приближаваха още един сандер и пет бъгита. А от образувалия прохода в скалистите хълмове се появиха още два сандера и десет бъгита. Капанът се затвори, конвоят бе обграден от всички страни и пътят за бягство бе отрязан. Алекс с отчаяние наблюдаваше как конвоят първо забави ход, след което спря. Погледнато отстрани, в очите на мутантите това изглеждаше сякаш шефът на кервана е обзет от нерешителност и не знае какво да прави, какви действия да предприеме. Обърканите и безпомощни действия още повече настървиха изродите, които завиха, предвкусвайки страха и удоволствието от агонията на плячката. За тях хората в конвоя не бяха нито повече, нито по-малко от законна плячка. Вдиганата от бъгитата и сандерите диря от частици пясък и прах оставаха във въздуха и оформиха остриета, прорязващи пустинята. А в центъра на така оформената трилъчева звезда се намираше конвоят. Алекс изпсува през зъби. Ако спирането на конвоя бе някакъв ход от страна на Миша, то Алекс не можеше да го разбере. Бе напълно безсмислено, при съотношение от четири към едно в полза на мутантите. Единственото разумно решение бе да си плюят на петите си и да се опитат да избягат. А Миша просто стоеше и чакаше. В това нямаше никакъв смисъл. С Михаил се познаваха още от малки и никога не го бе виждал уплашен или обзет от страх. Е, винаги има първи път, помисли си мрачно Алекс. Най-после джиповете и камионите се раздвижиха, но вместо да пробват да се измъкнат през все още незатворената пролука между отделните групи от мутантите, те се насочиха към най-малката група, тази, която Алекс наблюдаваше от самото начало. Дистанцията между бъгитата на мутантите и джиповете и камионите на конвоя все повече намаляваше и изглеждаше сякаш всеки момент машините ще се сблъскат челно.

Михаил се намираше в първия джип в началото на колоната. Обърна се по радиостанцията към хората си.

— Ще действаме както се разбрахме! — Изчака да получи потвърждение от хората си. — Започваме да се престрояваме. Сега!

Джипът на Миша намали скоростта, а следващите го камиони последователно завиха наляво и надясно, образувайки два фланга. Последен бе завършващият колоната джип, който зае позиция отдясно, формирайки края на десния фланг. Сега строят на конвоя бе огледално копие на строя на мутантите. Две стрели устремени една към друга. Машините виеха с форсираните на пределна мощност двигатели и подскачаха по неравностите на терена. С всяка изминала минута дистанцията все повече се скъсяваше — три километра, два километра, един километър… неколкостотин метра. Михаил даде последни инструкции по радиостанцията.

— Оставяме ги да се приближат на сто метра и тогава започваме! Никой да не си показва тиквата без моя заповед! Ясно?!

В слушалките чу потвърждението на командирите си. През бронираното стъкло наблюдаваше приближаващите се бъгита на мутантите. Като млад бе организирал банда благодарение на силата, смелостта и желязната си воля. Не бе някакъв страхливец, който ще се крие зад гърба на другите, затова и хората му го уважаваха и бяха готови да го последват в огън и вода. Отново щеше да е на острието на атака, на едно от най-опасните места, зад картечницата на джипа. Лазерният далекомер отброяваше последните метри и когато изродите пресякоха границата от сто метра, Михаил се намести по-удобно в седалката на картечния купол и завъртя ръчката на люка в тавана на джипа. И изкрещя едновременно в микрофона на радиостанцията.

— Купонът започва момчета! Стреляйте на воля! Изтребете тия шибани изроди!

След което отвори люка и се подаде навън. Инженерът си бе свършил работата отлично, люкът се отвори, разделяйки се на три части, прикривайки картечния купол от двете страни и отзад. Гърдите и раменете на картечарите бяха прикрити от бронята, само главите се подаваха над ръба. Но всичките картечари бяха снаряжени със стоманени каски и брони на G.I, които даваха допълнителна защита. Михаил долепи буза до приклада на картечницата и улови в мерника носещото се насреща мутантско бъги. От такава дистанция можеше да различи гребена от мръсна коса върху главата на мутанта, управляващ бъгито. Натисна спусъка и картечницата затрака равномерно. Миг по-късно и останалите четири картечници откриха огън по редиците на мутантите. Михаил видя как куршумите му бият по машината на изродите и крещеше в изстъпление:

— Дааа, дааа умрете кучета, умретеее, да ви еба майката-аа!!!! — Картечницата се тресеше в ръцете му като живо същество. Огнената струя на трасиращите куршуми удряше земята, вдигайки фонтани от пръст, между които подскачаше мутантското бъги. Михаил с цяло тяло налегна приклада на картечницата, компенсирайки отката и подскачането на джипа по неравности на терена.

Дистанцията намаляваше и със следващия дълъг откос Миша буквално направи на решето мутантското бъги. Куршумите прошиха от край до край пясъчното бъги и намиращите се в него мутанти. Тялото на мъртвия мутант, управляващ бъгито, се свлече напред, върху волана и изгубилата управление машина започна да криволичи, удари се с колело в един камък и се преобърна няколко пъти, осейвайки околността с изкривени парчета желязо. Другите две бъгита също нямаха късмет, пет картечници съсредоточиха огъня си върху тях, превръщайки ги във факли. Едното бъги получи няколко бронебойни и запалителни куршуми в резервоара и експлодира в ярка експлозия. Другата машина също получи солидна доза от олово, запали се и обхванатото от пламъци бъги заподскача по неравностите като подвижна клада. Намиращите се в него изроди имаха множество рани, но все още живи, бяха залети от горящия бензин. Нечовешкият вой и крясъци на горящите живи мутанти огласи степта, заглушавайки за момент дори картечните изстрели. Конвоят подмина погребалната клада и останките на другите машини и се насочи към изостаналия по-назад пясъчен кораб. Мутантите видяха какво се случи с техните съплеменници и братя и решиха да не рискуват при такова неравно съотношение на силите. Масивният пясъчен кораб се изкачи на една от дюните и започна да завива. Докато се спускаше, се наклони на една страна така както древните платноходи браздели някога моретата и океаните на Земята. Бронираните джиповете и камиони бързо започнаха да настигат сандера и намиращите се в кулите и по палубата мутанти, въоръжени с огнестрелни оръжия, откриха огън по преследвачите си. Ловците се бяха превърнали в плячка. Михаил бързо прецени обстановката, включи радиостанцията на обща честота и даде нареждания на подчинените си.

— Григорий, Иван, концентрирайте огъня върху средната кула, там е единствената им картечница. Останалите, прочистете палубата, не искам нито една мутантска отрепка да ми се мярка пред погледа. Искам мутантско печено за обяд! Изпечете им задниците, момчета! Темпо! Действайте!

— Разбрано, шефе!

— Ясно!

Джиповете и камионите се разделиха, обхващайки от двете страни пясъчния кораб. Картечниците не спираха да стрелят, обсипвайки огромната машина с нови и нови порции олово, избивайки екипажа. Михаил се обърна към шофьора на джипа.

— Володя, мини пред него и задръж дистанция.

— Добре, шефе, на секундата.

Джипът рязко ускори, подминавайки тромавия сандер, и зае позиция на петдесет метра пред носа на машината. Михаил завъртя купола и внимателно се прицели. Пясъчният кораб рязко завиваше наляво или надясно, затруднявайки воденето на прицелен огън по него. По този начин водачът на кораба се опитваше да се отърве от преследвачите си. Михаил започна да следи с картечницата движението на сандера, опитвайки се да предугади следващата маневра. Опита се да задържи мерника на картечницата върху бронираната кабина, където се намираше мутантът, управляващ кораба. Видя, че няма как да се прицели точно и изпсува през зъби. Натисна спусъка и картечницата заподскача в ръцете му като жива. Започна да обстрелва кабината на сандера с къси прицелни откоси. Кабината се покри с ярки искри от попаденията и рикошетите си. Ръждясалите метални листове, с които бе бронирана кабината, започнаха да се откъртват или поддават под непрекъснатия картечен огън. С примитивния си мозък мутантът, управляващ сандера, реши, че няма какво друго да губи, освен живота си. Реши обаче да вземе в отвъдното колкото се може повече от омразните му хора. Натисна педала на газта до край и насочи носа на пясъчния кораб на таран срещу джипа. Михаил видя как корабът се завъртя и се насочи право към него. Масивният нос на сандера започна да се приближава бързо, скъсявайки дистанцията от десетки метри. Михаил стисна зъби и откри непрекъснат огън по кабината, знаеше, че единственият му шанс бе да убие шофьора на кораба преди огромната машина да прегази джипа. Строейки кораба, мутантите бяха закрили кабината, заварявайки различни листове желязо с дебелина от два сантиметра. Но това бяха обикновени метални листове, намерени в останки на превозни средства или събрани в руините на градовете, а не истинска броня. До сблъсъка оставаха броени секунди, когато бронебойните и експлозивните куршуми дум-дум успяха да пробият бронята. Бронебойните куршуми прошиха желязото, приковавайки шофьора към седалката, а дум-дум куршумите превърнаха гръдната клетка на мутанта в кайма от кости, месо и вътрешности. Навсякъде по пода стените и тавана имаше кървави пръски и мозък. Крайниците се размахваха несвързано, докато трупът на нещастния шофьор подскачаше като жив под непрекъснатия порой от куршуми. Изгубилият управление сандер се наклони на една страна и след двадесет метра се вряза в една пясъчна дюна. Михаил избърса избилата по челото му пот и си позволи да се отпусне. С пресипнал глас нареди на хората си:

— Довършете ги, не искам нито една свиня да оживее. Джиповете и камионите на конвоя се наредиха в полукръг и откриха безпощаден огън по неподвижния пясъчен кораб. Корпусът на огромната машина потрепваше под картечния обстрел, пробиващ със стотици дупки в него. Миша се наслаждаваше на гледката, докато във вградените в шлема слушалки не се разнесе гласа на Алекс.

— Миша, няма да е зле да се размърдате, останалата част от изродската тайфа идва към тебе.

— Знаеш как да развалиш купона на човек! — и добави раздразнено: — Мамка му, тия проклети изроди и за момент не оставят човек на спокойствие!

— Няма време да се оплакваш като някоя баба! — в гласа на Алекс се усещаше напрежение. — Размърдай се, ако не искаш да свършиш на трапезата на мутантите като печена човешка мръвка.

Михаил се обърна и видя бързо приближаващите се черни точки.

— Дотук с веселбата, момчета. Нямаме време за губене, време е да се изнасяме. Всички да проверят и презаредят оръжията си — и добави по-скоро на себе си, отколкото за останалите. — Имам усещането, че скоро ще стане доста напечено.

— Ясно, шефе.

— Разбрано, бос.

— Тръгваме, аз съм отпред, Иван и Григорий вие сте по фланговете, останалите по средата. Колите тръгнаха една след друга, заемайки място във формацията. Джипът на Михаил изпревари останалите машини и зае челна позиция в бойната формация. Михаил извади бинокъла и започна да наблюдава гонещите ги мутанти. Мутантските бъгита бяха по-бързи и скоро започнаха да ги настигат. Пушекът, който вдигаха, пречеше на Михаил да оцени какви сили го преследват. Превключи радиостанцията на лична честота и се свърза с Алекс.

— Алекс, говори ми. Какво става пред нас и зад нас?

— Пред вас пътят е свободен, но зад вас има голямо количество гладни ядосани мутанти, разочаровани, че обядът им се е измъкнал — не на място се пошегува Алекс.

— На теб може да ти е весело, но на мене не особено! На мене ми се печат яйца на гъза, а не на теб! Давай по-точно!

— Съжалявам Миша, не трябваше да се шегувам. От това, което мога да видя през пушилката, която вдигат тия дебили, ви гонят към петнайсет бъгита и три сандера. Като пясъчните кораби са доста назад, но бъгитата бързо ви настигат. Ще ви отсекат, преди да стигнете пясъчните дюни.

— Добре, както изглежда, не си научиха урока и ще трябва да им преподам нов.

— Дали това е добра идея, Миша? Силите са прекалено неравни, по-добре опитайте да си пробиете пътя към пясъчното море — и добави: — Говорих с другите скаути, ако решите да тръгнете на пробив, ще ви прикрием и ще се опитаме да отвлечем вниманието и да забавим мутантите.

— Не, в никакъв случай! — изрично заповяда Михаил. — Мутантите ще ви изядат живи на две хапки! С вашите тротинетки сте си чисти смъртници, нямате броня, нямате огнева мощ, нямате нищо! Ако положението наистина стане напечено, ще ви извикам, но дотогава никой няма да мърда от мястото си. Ясно ли е?!

— Ок, Миша. Както заповядаш — недоволно промърмори Алекс.

За себе си знаеше, че ако наистина ножът опре до кокала, няма да чака разрешение. А щеше да влезе в боя, и нямаше навика да изоставя другарите си дори ако това му костваше живота. Оставаше му единствено да наблюдава за развитието на боя и да чака.

Михаил наблюдаваше как бъгитата на мутантите се приближават все по-близо. Трябваше да измисли нещо, ако искаше да се измъкнат живи от ситуацията. Бъгитата се разделяха на две части с намерение да ги обхванат от двете страни в клещи. Помисли си, че перспективите за близкото бъдеще не са особено добри. Мутантите имат превъзходство в скоростта и скоро ще отрежат пътя за бягство. Ако не действа, и то на момента, той и хората му бяха мъртви. Времето го притиска, а ситуацията изглежда безнадеждна. И тогава се сети за една стара максима „най-добрата защита е нападението“. Има само една възможност, рискована наистина, но мутантите няма да го очакват. Реши да атакува първи и да изненада изродите. Хората му заслужаваха да знаят за какво рискуват живота си, затова превключи радиостанцията към общата честота на конвоя:

— Говори Миша.

Разговорите по общия комлинк спряха веднага и всички зачакаха напрегнато какво ще каже главатарят на бандата.

— С всеки от вас се познавам отдавна и знаете какъв човек съм. Няма да ви лъжа. Положението е напечено и шансове да се измъкнем, преди да ни настигнат мутантите, са нулеви. Имаме няколко минути, за да действаме и само една възможност, и тя е да ги нападнем първи! Ако действаме смело и решително, ще оцелеем, ако се държим като малки циврещи момиченца, спукана ни е работата. Питам ви, с мене ли сте?! — почти извика Михаил.

Неколкосекундната тишина в ефира се взриви от виковете на бандитите.

— Дааа, шефее!! Само кажи…

— Води ни!

— Ще очистим отрепките!

— Ще закопаем мръсните изроди!

— Да им ебем майката на тия изроди. Някой подхвърли шеговито язвително:

— Ха, ха, хаааа, Сергей, искаш да опънеш майката на някой мутант ли, не знаех, че си го закъсал толкова!

Нервният смях в ефира свали градуса на напрежението на хората.

— Майната ти Володя! — отвърна обидено бригадирът Сергей, докато останалите продължаваха беззлобно да се бъзикат с него.

— Ей богу, като малки деца сте — намеси се все още смеещият се Михаил, след което отново стана сериозен. — Посмяхме се и това добре. Но е време за сериозните неща. Всички притихнаха, очаквайки какво ще каже босът на бандата.

— Копелетата се опитват да ни притиснат, но ние ще им попречим. Когато се изравнят с нас, ще атакуваме. Мислят си, че сме им в кърпа вързани и няма да очакват от нас такава смелост — и добави наум — или самоубийствена наглост. Ще се врежем в техния строй и ще ги разстреляме от близка дистанция. Никаква милост за тези отрепки! Избийте ги до крак!

По радиочестотата се разнесоха одобрителните възгласи и викове на мутрите.

— Маймуни! Вечно ли искате да живеете?!

— Дааааааа!

— Е тогава, след мен! Давай, Володя, наляво!

Шофьорът потвърди, че е получил нареждането и джипът подскочи рязко, завивайки наляво. Останалите машини от конвоя го последваха. Бъгитата се бяха изравнили с тях, когато джиповете и тежките камиони се врязаха в тяхната група. Както винаги в такива случай настъпи пълно объркване и каращите бъгитата мутанти отчаяно маневрираха, правейки резки завои в опит да избегнат сблъсъка с бронираните машини на конвоя. Пред джипа на Миша изскочи едно бъги и огромният крещящ мутант на задната платформа метна по него метално копие. Копието се удари в композитната плоча на купола и отскочи дори без да одраска бронята. Михаил не остана длъжен и завъртя картечния купол, проследявайки бъгито. Миг по-късно откри огън и огненото трасе на куршумите буквално сряза мутанта на две. Миша продължи да стреля, докато бронебойните и дум-дум куршумите не направиха бъгито на решето. Около него беше истински ад. Цялата банда на Михаил участваше в боя. Картечарите въртяха куполите си, водейки непрекъснат огън по обикалящите бъгита, а намиращите се вътре в машините бандити отвориха бронираните бойници и откриха огън от тях. Във въздуха се носеше непрекъсната канонада на автоматично оръжие, примесена с виковете на умиращите мутанти.

Камионът се тресеше от неравния терен и непрекъснатата стрелба. Серегатов отвори бойницата и подаде дулото на картечния пистолет М43 „Spectre“, с който бе въоръжен. Отдавна не бе държал в ръцете си огнестрелно оръжие или каквото и да е оръжие. Миризмата на барут, крясъците на хората около него събуждаха стари спомени: все неща, които мислеше, че отдавна е забравил и погребал в миналото. Стресна се, когато неочаквано пред бойницата му изскочи мутантско бъги. Намиращият се на задната платформа мутант държеше в ръка метално копие, което незабавно метна по гумите на камиона. Копието се заби във външната гума, завъртя се под нея, изкривявайки се от многотонната маса на камиона и излетя във въздуха, без да причини никаква вреда на гумите. Павел със задоволство си помисли, че беше прав да настоява да заменят обикновените гуми с многокамерни самозапушващи се гуми. Седящият до шофьора мутант протегна напред ръце и изпразни рязаната двуцевка в кабината на камиона. Сачмите удариха по бронята, изкарвайки сноп искри, но без никакъв резултат. Изстрелът изкара Серегатов от вцепенението и отдавна заучените на подсъзнателно ниво рефлекси взеха връх над съзнанието. Вдигаш оръжието, прицелваш се и стреляш — точно както някога го учеше сержантът по огнева подготовка. Павел се прицели и натисна спусъка. Картечният пистолет подскачаше в ръцете му, докато Павел изпразни целия пълнител. Завъртя дулото на оръжието от дясно на ляво, разстрелвайки бъгито по цялата дължина. Първите куршуми пръснаха главата на шофьора на бъгито като презряла диня. Следващите очертаха кървава ивица през гърдите на седящия до него мутант, който в този момент презареждане двуцевката си. А останалите куршуми разкъсаха стомаха на намиращия се на задната платформа мутант, който замахваше да метне отново копие. Бъгито изгуби управление и започна да криволичи като ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от камиона. Друго мутантско бъги, което се размина на косъм от сблъсък с камиона, не успя да избегне неуправляемата машина и се вряза в нея. Силата на удара на двете машини бе толкова голяма, че се разлетяха парчета от моторната рама, гуми, както и фрагменти от тела. Картечарите на конвоя успяха да разстрелят още две бъгита и едната група мутанти бе почти напълно унищожена. Но втората по-голяма група вече наближаваше и намиращите се в нея изроди вече си бяха направили изводите. Вместо да атакуват веднага, те се разделиха на групички от една-две машини, като една част от тях изпревари конвоя. Едновременно всички завиха и нападнаха конвоя от всички страни. Павел наблюдаваше за обстановката през бойницата, реши, че му трябва нещо по-сериозно от картечен пистолет и отвори един от зелените сандъци в центъра на камиона. Извади М-16, вкара пълнителя в нея, издърпа затвора и го пусна рязко. След което опря оръжието в ръба на бойницата. Избра си едно бъги, което бързо се приближаваше към камиона и се прицели. Дистанцията се скъсяваше и се чуваше бесният вой и ревът на изродите. Мутантите бяха бесни, досега никоя плячка не бе им оказвала такава съпротива. И никога досега не бяха губили толкова много братя в една битка. Кървавата пелена на омразата бе паднала пред очите им, трябваше да си отмъстят на хората на всяка цена. Щяха да ги убиват бавно и с наслада, щяха да ги ядат живи и пред очите им щяха да режат парче по парче от живата им плът. Водеше ги омразата и жаждата за отмъщение. Когато мутантите влязоха в обсег, картечарите откриха огън от куполите. Но мутантските бъгита този път не се устремиха направо, а започнаха да лавират, пречейки на хората на Миша да водят прицелен огън. Мутантите загубиха още две бъгита, но успяха да се доближат почти плътно до машините на конвоя. И тогава поднесоха своята изненада. Вместо да мятат копия по гумите и да стрелят с огнестрелните оръжия, които не можеха да пробият бронята на джиповете и камионите, те започнаха да мятат коктейли „Молотов“ по машините на конвоя. Някой не улучваха, но други успяха да разбият бутилки със синтетичен бензин по камионите и джиповете. Различни части от камионите и джиповете бяха обхванати от пламъците и отстрани изглеждаше сякаш всеки момент машините ще експлодират.

Михаил непрекъснато въртеше купола, стреляйки по мутантите и не забеляза как едно бъги се приближи отзад към джипа. Двамата мутанти едновременно метнаха бутилките с горящ бензин. Едната се разби в челната броня и пламъкът започна да обхваща предния капак и челното бронирано стъкло. Втората бутилка се разби в задницата на джипа, където бе багажникът. Джипът повлече огнен шлейф след себе си. Но и Михаил не остана длъжен, озъби се скорострелната картечница М-60, превръщайки телата на мутантите в кървав фараш, а неуправляемото бъги продължи да се движи по пясъка, подскачайки по неравностите. Огънят обхвана целият капак на джипа и пламъците близваха и картечния купол. Топлината ставаше нетърпима и Миша за първи път от началото на битката изпита страх. Само една мисъл се въртеше в главата му: „Свършени сме“. От вцепенението го изкара треперещия гласа на шофьора:

— Миша, нищо не виждам — в гласа на Володя се усещаше паника.

— Дръж волана изправен, мамка му! И карай само направо! Огледа се, доколкото пламъците му позволяваха, другите машини също бяха в критично положение. Само един камион още не бе обхванат от пламъците. Машината се отбраняваше отчаяно, картечницата, автоматите и картечните пистолети непрекъснато стреляха през амбразурите и не позволяваха на обикалящите около тях мутанти да се приближат. Примерът им вдъхваше надежда и Михаил изкрещя по общата честота, опитвайки се да надвика останалите:

— Пълна газ, момчета! Пробвайте да се откъснете и не им давайте да ви ударят.

В ефира се чуваха само виковете и крясъците на уплашените хора, сякаш страхът от огъня бе накарал всички да си изгубят ума.

— Мамо, мамичко, не искам да изгоря жив! — проплака някой.

— Божичко, господи, помагай! Ти, който си на небето…

— Ще се опечем живи! Отваряйте люковете! Бягайте, спасявайте се! — крещеше паникьосано друг.

— Пуснете ме! Пуснете ме, искам навън! Не искам да изгоря жиииив!

Изведнъж в ефира се разнесе строг командирски глас, думите режеха слуха с остротата си.

— Говори Стареца! Прекратете с паниката! Композитната броня е изградена от металокерамични елементи, които осигуряват защита срещу кумулативни боеприпаси. Огънят не е страшен за нея! Повтарям за слабоумните! Огънят не е страшен за нея! Ако пипнете стените на камионите, ще се убедите, че са леко загрети. Нищо повече!

Михаил побърза да се възползва от ситуацията.

— Чухте човека, стига сте се вкисвали като стари сливи! — в гласа му се долавяше облекчение, думите на Инженера възвърнаха увереността му. Продължавайте да се биете! Нека да покажем на тия боклуци как се бият истинските руснаци! Светете маслото на мутантската измет!

— Бийте ги!

— Смърт на мутантските отрепки!

Неслучайно хората казват, че надеждата дава крила. Обхванатите от пламъци машини отново откриха автоматичен огън по обикалящите около тях като глутница вълци мутантски бъгита.

— Стегнете строя и карайте право напред! — изкрещя заповедта Михаил. — Ще си пробием пътя към свободата, братя! Само не спирайте да стреляте!

Машините на конвоя се приближиха плътно една до друга и картечарите концентрираха огъня право напред, унищожавайки всяко изпречило се на пътя им бъги. Едно от бъгитата непредпазливо се приближи към един от камионите. И докато мутантите се готвеха да метнат нови коктейли „Молотов“, шофьорът на камиона рязко зави, прибавяйки скорост и се вряза в тях. Ударът обърна бъгито във въздуха и челната броня на камиона го притисна под предната двойка колела. И осемте гуми на тежащия 15 тона камион GMC „Universal Carrier“ преминаха през бъгито, оставяйки след себе си безформена маса от сплетени парчета метал и сурово месо. Останалите бъгита на мутантите се отдръпнаха от пътя на конвоя, а картечарите съсредоточиха огъня си по фланговете, контрирайки всеки опит на мутантите да попречат на конвоя да се измъкне. Мутантите постепенно започнаха да изостават и накрая спряха, обърнаха се и изчезнаха в далечината. Михаил изчака, докато мутантите се скрият от погледа и тогава нареди на всички да спрат. Трябваше да огледат машините за повреди, преди да продължат, а и трябваше да вземе решение какво ще правят.

Отчаяние и надежда

Алекс седеше на ръба на скалата с крака, висящи над пропастта, и наблюдаваше издигащите се към сивото небе стълбове черен пушек. Бореше се с обхваналото го отчаяние и се опитваше да събере мислите си. Вече бе сигурен, че всички планове, които бе градил за бъдещето, бяха пропаднали. Неговият най-добър приятел Миша бе мъртъв заедно с цялата си банда и Инженера.

 

Половин час по-рано

Алекс стоеше изправен на скалата. Вече не се страхуваше, че някой ще го забележи. Настрои бинокъла на пълно оптично увеличение и максималната цифрова резолюция, но не можа да види ясно подробностите от разгарялата се под него битка. Облаците прах и дим пречеха. В началото на боя въпреки неравните сили изглеждаше, че Миша и хората му ще успеят да разбият мутантите и ще се измъкнат.

Още от началото не бе съгласен с решението на Миша да си пробиват пътя с бой през мутантската орда. По-разумно бе да се върнат и да заобиколят, но Миша не бе от хората, които си променят лесно мнението, особено ако си мислеше, че е прав. Алекс напълно изключи радиостанцията. И сега, виждайки отчаяните действия на Михаил, се мъчеше да не се подаде на емоциите и да включи радиостанцията. Знаеше, че ако почне да се меси на Михаил в командването, това щеше да е пагубно особено в такъв критичен момент. Мъчеше се да различи нещо в облака прах.

Нещата не изглеждаха толкова безнадеждни, докато не видя петте стълба черен, дим носещи се над пустошта. Алекс стисна юмруци в безсилна ярост.

Не му оставаше нищо друго, освен да стои и да гледа как другарите му изгарят живи. Обхванатите от пламъци машини приличаха на погребални клади в общи братска могила за приятеля му Миша, Инженера и хората, с които през изминалите дни бе споделял храната си и бе спал под един покрив или по-скоро каросерия на камион.

Щеше да оплаква приятелите си по-късно, сега трябваше да се свърже с останалите скаути и да набележат план за действие. Нямаха храна и още по-лошо — нямаха вода. Единствената добра новина е, че резервоарите на квадроциклите са почти пълни. Включи радиостанцията с намерение да говори с другите разузнавачи, когато в слушалките се разнесе гневният глас на Михаил:

— Алекс, мама му стара! Търся те от двайсет минути! Какво правиш, спиш ли?! Или се приличаш на тая скала, правейки загар като някой смок. Ти се излежаваш, а ние тука извършваме подвизи, биейки се с орди мутанти!

— Миша, ти си жив?! — не можеше да повярва Алекс. Обхвана го радостна възбуда и си мислеше само за едно: — Приятелят му е жив, както и другите!

— Не, грешиш. Аз съм неговият дух, дошъл да те преследва от отвъдното! — и после добави, смеейки се: — Естествено, че съм жив, глупчо! Ти какво си мислиш, че ще се дам толкова лесно на някакви мизерници канибали?! Пф, как можа да си помислиш такова нещо за мене след толкова години познанство. А си мислех, че ме уважаваш!

— Но огъня? Със собствените си очи видях всички машини, обхванати от пламъци, горяха — попита все още неможещият да повярва Алекс.

— Е да, изродите се опитаха да ни опекат. Но не успяха, не е нещо, което искам да си припомням толкова скоро, все пак се случи преди 20 минути. Между другото трябва да кажа едно голямо благодаря на ъъъъ… Стареца. Неговата идея с бронирането на машините ни отърва кожата.

— Миша, мислех, че всички сте мъртви…

— Дааа и ти ми липсваше. Стига толкова циврене и сополи. По-добре кажи какво правят изродите. Скриха се зад дюните и не ги виждаме. Да не замислят пак някоя пакост?

— Чакай малко.

Алекс започна да настройва бинокъла, фокусирайки го върху групата мутанти.

— Такааа, бъгитата са спрели при трите сандера. И всички стоят на едно място. Има някакво брожение, мутантите спорят за нещо. Най-вероятно какво да правят оттук нататък, или как да ни приготвят за вечеря. Я стой малко… Всички се разбързаха да се качат по машините, тръгват. Цялата тайфа се понесе накуп.

— Мамка му, пак се почва! Далече ли са от нас? Колко бързо се движат?

— Кротни се малко! Да, наистина се отдалечават и както изглежда, бързат. Насочват се към прохода в хълмовете.

— По дяволите, ще ни устроят засада там, където няма как да маневрираме.

— Не мисля — не се съгласи Алекс и продължи замислено: — Не изглежда като отстъпление, а по-скоро като бягство. Видели са дебелия край и след толкова загуби просто искат да отърват кожите.

— Хммммм, сигурен ли си?

— Казвам ти каквото виждам. Може да попиташ и другите скаути, ако някой има по-добра позиция от моята да заповяда!

— Вярвам ти, вярвам ти! Спокойно, много докачлив си станал нещо.

— Просто мислех, че всички сте мъртви.

— Ноооо, ето ме мене, възкръснал от мъртвите. Надявам се не си ронил сълзи за мене. Ха-ха-ха!

— Е няма що, много смешно! — ядоса се Алекс.

— Добре, добре. Приятел си ми и съм ти задължен. Но ако някой ден, когато съм на преклонна възраст, подразбирай над 100 години, взема, че се спомина, ще искам венец от свежи рози и надпис „Тука почива най-добрият ми приятел“. И две, не, по-добре три оплаквачки, всичките млади със знойни тела и късащи се от рев от цялото си сърце!

— Майната ти, Миша! Откакто стана баровец, си станал голям наглец!

— Е, нали знаеш какво казват, парите развалят човека. А аз казвам по-добре развален човек с пари, отколкото беден изобщо без тях!

И двамата се разсмяха, изпускайки насъбралото се в тях напрежение.

— Какво ще правим, Миша?

— Ти ще продължиш да наблюдаваш, докато мутантите не се скрият от погледа ти. А аз ще проверя в какво състояние са машините ни. Бронята добре държеше куршумите и огъня, но ме притесняват гумите. Прав се оказа Стареца, като ни накара да ги подменим с подсилените многокамерни гуми.

— Да, умник е Стареца.

— Ок, ако има нещо ново, докладвай. Ако мутантите изчезнат, изчакай малко и слизай при нас.

— Разбрано, шефе, до скоро.

Кръвна мъст

Михаил оглеждаше многострадалния си джип. Предната броня, капакът и багажникът бяха обгорели, но нямаше някакви значителни повреди, освен изгорялата маскировъчна боя. Всичките машини на конвоя изглеждаха опушени и на петна. На местата, където ги бяха ударили запалителните коктейли от синтетичен бензин, джиповете и камионите имаха големи черни петна от изгорялата до броня боя. Тъмните петна рязко контрастираха на фона на пустинно жълтия камуфлаж, в който бяха оцветени машините. Михаил въздъхна, нямаше какво да направят: никой не се бе сетил да вземе боя. Никой и не очакваше, че ще има нужда от боя. Повече го притесняваше състоянието на гумите. Изродите бяха замеряли гумите с метални копия, шипове и какви ли не още боклуци. А също и бяха стреляли с огнестрелни оръжия по тях.

Дори сега можеше да види трите дупки в предната лява гума на хамъра. Добре че не се бе поскъпил нито за бронята, нито за многокамерните гуми, иначе днешното приключение щеше да завърши трагично за цялата компания. А мутантите щяха да пируват и похапват човешко месо. Реши да направи ремонта възможно най-скоро, но първо трябваше да свършат нещо друго.

Огледа и останалите камиони и джиповете — всичките гуми в по-малка или по-голяма степен подлежаха на ремонт. За ремонта бе необходима пяна от течен полимер. Добре, че поне от нея имаха достатъчно в запасите.

Обърна се и махна на двамата лейтенанти, които стояха недалече, пушейки цигари. И двамата бяха едри и широкоплещи, но бяха по-ниски от него с една глава. Михаил размаха показалец пред носовете им.

— Григорий, Сергей, и двамката се изстрелвате като стрели. Искам да проверите всичките бъгита за оцелели изроди. Ако има живи, хващате ги за врата като малки котета и ми ги карате. Аз и останалите момчета ще отидем да огледаме сандера, който потрошихме в началото на мелето. Може да има нещо ценно. А, да, и сега е моментът да помародерствате на воля, ако намерите нещо интересно или ценно като оръжия, електроника… кредити или каквото и да е, носите го тука. Ясно?

— Ясно, шефе.

— Като чаша кристална вода! — закима Сергей.

— Сергей, на умник ли ми се правиш?

— Да, шефе — и се ухили до уши.

— Нагло копеле си — засмя се Миша. — Действайте!

Двамата се затичаха към чакащите ги машини. Михаил отново хвърли поглед на хамъра и поклати глава. Беше му пределно ясно, че се разминаха на косъм със смъртта. Пъхна пръсти в уста и изсвири разбойническата.

— Стига сте почивали, лентяи, размърдайте си задниците! Денят още не е свършил, имаме още работа за довършване. По машините!

Убеди се, че всички се качват по камионите и влезе в джипа. Отново се натика в тесния купол и провери картечницата. Картечната лента бе към края си и затова смени кутията с патроните с нова. Чу гласа на шофьора в слушалките на шлемофона си.

— Ъъъъъ, шефе, накъде да карам?

— И питаш, Володя. Трябва да четеш мислите на шефа си и да му угаждаш по всеки възможен начин, ако искаш да прогресираш в бандата. Или искаш винаги да си останеш шофьор?

— Не шефе — ухили се шофьорът, — но четенето на мисли не ми се отдава лесно.

— Ха-ха-ха, не се даваш лесно, а? — разсмя се Михаил. — Добре, карай към сандера, който разстреляхме. Заслужава си да проверим какво има в него, мисля си, че може да намерим нещо интересно вътре.

— Ок, бос. За нула време сме там.

Джипът подскочи рязко и се ускори, мятайки фонтани с пясък зад себе си. Камионите също ускориха, опитвайки се да не изостанат. Отне им не малко време, докато намерят дюната, в която се бе врязал пясъчният кораб. Михаил даде разпореждания по радиостанцията и бронираните машини обградиха сандера в полукръг с насочени към него картечници. Корпусът изглеждаше като швейцарско сирене от всичките изстреляни по него куршуми. По цялата му дължина имаше дупки с различна големина и форма. Дори сега, неподвижен и притихнал, пясъчният кораб изглеждаше огромен и плашещ. Михаил замислено гледаше сандера, по време на боя не бе обърнал внимание на привързаните към корпуса скелети и набучените на коловете човешки черепи. Усети косъмчетата на врата си да настръхват. Имаше нещо зло в осеяната с шипове машина, нещо отвратително и отблъскващо. До този момент никога не бе виждал жив мутант. Единственото, което бе чувал, бяха слухове, тревожни слухов. А и самите мутанти гледаха да не се набиват в очите на местните властите в Източна Крайна. Обикновено нападаха отдалечените населени места или малки селца. Обезпокоителното бе, че след атаките им никога не намираха оцелели, или по-точно не намираха никого. Нито един мъж, жена, дете или старец. Просто всички изчезваха без да оставят следа, сякаш никога не са съществували. Труповете също изчезваха, а това си бе страшничко. Стана му неуютно и усети как го побиват неволни тръпки. Включи радиото на общия канал и извика при себе си най-добрия си щурмовак — човек със стоманено самообладание, голям кураж и малко мозък. Когато Мухин приближи, Михаил се подаде от купола и се наведе към борда на джипа.

— Мухин, вземи пет човека по твой избор и прочисти кораба от трюма до наблюдателните вишки. Ако намериш някой жив мутант, доведи го. Ако се съпротивлява, убий го. Не рискувайте напразно, ценя всеки от хората си колкото сто от тия мутантски говна. Ясно?

— Разбрано — отвърна кратко Мухин, докато наум подбираше кой да вземе, — а може ли да взема една от картечниците? За всеки случай?

Михаил се усмихна.

— Знам, че обичаш да стреляш и убиваш на воля, както и че имаш слабост към тежките оръжия. Но моля те, постарай се този път да не разнасяш целия кораб, а? Вътре може да има нещо ценно и затова пипайте по-внимателно. Особено ти и картечницата.

— Шефе, познаваш ме, нима някога съм те подвеждал — възмути се Мухин.

— Знам, знам. Само карайте по-кротко и както казах — внимателно. Ако нещо ви се строи подозрително, първо стреляйте, после питайте. И ако има нещо интересно, вземете го.

Мухин кимна, че е разбрал, и забърза към камиона. Трябваше да демонтира картечницата и да подбере няколко надеждни момчета. Михаил наблюдаваше за действията на хората си от покрива на джипа. Бандитите имаха добра школовка, придобита в уличните боеве между бандите.

Многобройните гангстерски схватки ги бяха научили на безброй мръсни трикове. Придвижваха се напред, прикривайки се един друг, без да си препречват секторите на обстрел. Михаил също бе опрял рамо в приклада на картечницата, готов да открие огън във всеки един момент при първия признак на опасност.

Междувременно превключи радиостанцията на честотата на Алекс.

— Нещо ново, Алекс?

— Да, мутантите се скриха в прохода — отвърна Алекс и свали бинокъла от очите си.

— Оставиха ли след себе си съгледвачи? — попита Михаил.

— Не, или поне аз не видях някой да се отделя от общата тайфа.

— Мислиш ли, че ще се върнат? Или че ще ни дебнат в засада?

— Едва ли, след толкова пердах. Изгубиха един пясъчен кораб и повече от половината бъгита. Може да са изроди, но не са глупаци. След като си счупиха зъбите в нас, разбраха, че сме костеливи орехи. Едва ли ще рискуват повторно.

— Не знаем колко голяма е ордата им, може да сме имали работа само с един клан — добави притеснено Михаил.

— Повече ще загубят, отколкото ще спечелят, ако ни нападнат пак — отвърна уверено Алекс и продължи: — Мисля, че няма да ни създават повече проблеми.

— Ок, няма какво повече да кукуваш в това орлово гнездо, слизай при нас!

— Слушам и се подчинявам! — изсмя се Алекс.

— Ок, чакаме те.

Михаил отново превключи на общата честота и се свърза с отряда, който изпрати да провери основно сандера. Още не се бяха обадили и това го тревожеше. Не се съмняваше в Мухин, но изродите бяха гадни подли копелета.

— Мухин, какво става? Защо мълчиш?

— Сори, шефе, но тука е доста тъмно и човек трябва да внимава къде стъпва. Има доста трупове и подът е хлъзгав от кръвта — и с тих глас продължи да докладва. — За момента няма нищо интересно, само боклуци и кости, в момента момчетата претърсват горната палуба. Повечето от оръжията, които намираме, са антики и не стават за нищо. Ще продължаваме да се спускаме към трюма.

— Добре, ако има нещо, обадете се.

— Разбрано, шефе.

Михаил запали цигара „Кюд“ и блажено пое тютюневия дим в гърдите си. Пристрастеният към никотина организъм искаше дневната си доза. Чувстваше се скапан, натрупаното през битката напрежение си казваше думата. Посттравматичният стрес не бе шега работа, но не можеше да показва слабост пред хората си. За тях той беше железният Миша, главатарят на една от най-големите банди в Капитолия.

Докато жадно допушваше цигарата, чу, а след това и видя приближаващия се квадроцикъл на Алекс. Пое за последно цигарения дим, след което загаси фаса в бронята на купола и го изстреля през борда. Обърна се към Алекс, но нещо друго привлече вниманието му. Хората, които бе изпратил в пясъчния кораб, се показаха на палубата и започнаха да се спускат по дюната. И не бяха сами.

Двама държаха един огромен полугол мутант и го влачеха надолу по склона. Държаха го под мишниците, а краката му се тътреха по земята, оставяйки кървава диря, а главата му се люшкаше безжизнено. Другите трима носеха някакви чували със себе си.

Алекс рязко спря квадроцикъла до джипа на Миша, вдигайки облак прах. И сам заразглежда приближаващата се групичка. Свали пясъчната маска, която предпазваше лицето му, и след това бойния шлем, с опаката част на ръкава си изтри потта, която бе избила по челото му. Посочи с поглед към приближаващите се хора и попита:

— Какво става?

— Изпратих хора да проверят сандера. Мислех, че има нещо ценно там, но изглежда съм сгрешил.

— Защо не каза, че ще смените позицията? — повиши тон Алекс. — Знаеш ли колко време обикалях, докато ви намеря?!

— Голямо момче си — подсмихна се Миша, — знаех, че ще се справиш. А и трябва да раздвижваш тоя дебел задник, ще се оядеш и какво ще правиш тогава? Хе-хе-хе.

— Да бе, да! Никакъв шанс! — отговори троснато Алекс.

— Добре, добре, не се нерви. Просто те забравих — вдигна примирително ръце Михаил.

Повечето от бандитите бяха излезли от машините, за да пушат или да се разтъпчат и се бяха събрали на групички. И когато видяха Мухин и останалите щурмоваци да се приближават към джипа на Михаил, и те се приближиха. Всички искаха да видят живия мутант отблизо, а и бяха любопитни какво още носят хората на Мухин. Алекс огледа приближаващите се бандити и също реши да бодне самолюбието на приятеля си.

— Като гледам, Миша, тука започва да става доста пренаселено. Както изглежда, твоите подчинени те имат за краля Слънце. И всеки иска да е близо до теб, за да се окъпе в твоите божествени лъчи — пошегува се Алекс — или просто искат да се подмажат и натегнат.

— С тия тъпи шеги някой ден ще си изядеш боя или куршума, Алекс. Едва ли на света има толкова търпеливи хора като мене.

— Е, значи тогава има много време.

— Кой знае…

Приближилият шеф на щурмоваците Мухин безцеремонно прекъсна разговора им.

— Шефе, носим ти подарък! — и посочи мутанта: — Няма да повярваш какво има там! — и кимна с глава към пясъчния кораб.

— Давай, разказвай — подхвърли Михаил, изгледа провисналото тяло на мутанта, който бе в безсъзнание и не даваше признаци на живот. Изродът бе висок минимум три метра и Михаил със завист установи, че е по-едър дори от него. Целият торс бе покрит от мощни мускули, бицепсите на ръцете му бяха огромни, а юмруците му с размер на футболна топка. Носеше само мръсен кожен панталон, съшит от различни парчета кожа. Михаил се зачуди откъде тази мръсна отрепка има кожен панталон. В 21 век само ултрабогатите можеха да си позволят да носят дрехи от естествена кожа. В този момент мутантът простена, отвори очи, вдигна глава и се огледа. Погледът му стана смислен и като осъзна къде се намира, веднага се опита да се освободи. Но раните му бяха тежки, а и бе изгубил прекалено много кръв. Въпреки бясната му съпротива, двамата бандити, които го държаха здраво за ръцете, макар и трудно, успяха да го задържат. От направеното усилие мутантът отново изпадна в безсъзнание и увисна в ръцете на пазачите си.

— Влязохме в кораба — започна Мухин — и започнахме да го претърсваме ниво по ниво, помещение по помещение. Но това, което намерихме в трюма…

Диалогът им бе прекъснат от бързо приближаващия шум на мотори. Бандитите, които бяха наобиколили джипа на Михаил, се обърнаха и приготвиха оръжията си за бой. Намиращите се в картечните куполи стрелци също насочиха оръжията си към приближаващия се източник на звука. Зад близкия пясъчен хълм се показа първо джипът, а след това и камионът на двамата лейтенанти, които Миша бе изпратил да проверят разбитите машини на мутантите и да помародерстват в останките им.

— Шефе, останалите се връщат — доложи Мухин.

— Виждам! Не съм сляп!

Машините приближиха и набиха спирачки отстрани до хамъра на Михаил. Облакът прах обгърна хората и машините. Задната рампа на камиона се отвори и от нея последователно изхвърчаха фигурите на трима овързани с въжета изроди. Мутантите се затъркаляха по пясъка, виейки от болка. Вратите на двете машините се отвориха и от тях се изсипа останалата част от хората на Михаил, тези, които той бе изпратил да претърсят останките на мутантските машини. Двамата лейтенанти Григорий и Сергей пристъпиха към хамъра и застанаха до Мухин. Сергей докладва:

— Миша, претърсихме всичко наоколо, но не намерихме нищо ценно. Само тези три торби с лайна — и кимна към стенещите мутанти. — Бъгитата на изродите са тотално скапани и не стават за нищо.

Михаил огледа мутантите, тримата изроди бяха коренно противоположни на шефа си. Главатарят на мутантите приличаше на човек с голям триметров ръст, свръхразвита мускулатура и гладка бяла кожа. А тези три същества приличаха на карикатури на хора. Прегърбени торсове, крайници с различна дължина и разкривени лица, липсващи очи и уши. По кожата на лицата и телата им и имаше зелени петна от тибериум. Михаил си помисли, че такива мутри определено можеха да развалят обяда на човек.

— Давай, Мухин, твой ред е, я да видим ти какво си ми донесъл?

— Сега ще видиш, шефе! — и Мухин махна на хората си да се приближат. Щурмоваците си пробиха път през тълпата, стовариха огромния мутант на пясъка, хвърляйки до него три смърдящи на леш чувала. Един от бандитите носеше и огромен кафез за птици с нещо безформено в него. Вниманието на Михаил бе привлечено от огромния мутант.

— Жив ли е? — попита Михаил.

— Бере душа, но е жив, шефе. Прострелян е в гърдите, в двата крака и рамото. Но е яко копеле и не иска да мре. Намерихме го на средната кула, стиснал картечница в ръце.

Алекс също се вгледа по-внимателно в мутанта, разпозна в него водача на шайката и се намеси в разговора.

— Миша, това е главатарят на мутантите, оня, за когото ти разказвах преди началото на боя.

Михаил с интерес погледна изпадналия в безсъзнание мутант.

— Значи, точно той ни трябва. Да видим дали ще можем да го разприказваме.

— Шефе, виж какво още намерихме — и. Мухин отвори най-близкия чувал, като продължаваше да разказва. — Когато се спускахме към дъното на кораба, смрадта на гнило се засилваше. Когато отворихме трюма, вътре приличаше на кланица или склад за провизии! Навсякъде имаше разчленени тела на хора, одрани, изсушени и висящи на куки. Мухин вдигна чувала и изсипа съдържанието му на пясъка.

Отвътре се изсипаха изсушени късове месо, в които Миша и хората му различиха човешки ръце и крака дори мумифицирани глави. Невъобразимата смрад накара хората да отстъпят няколко крачки назад. Мухин обаче не бе свършил с ужасяващите открития, махна на човека, който носеше кафеза, да се приближи.

— Вижте и това — и Мухин вдигна високо странния кафез, за да го видят всички. — Намерихме го да виси в една от каютите на кораба.

В първия момент Михаил не можа да разбере какво представлява безформеното нещо вътре. Докато не се вгледа по-внимателно. Мозъкът му не искаше да възприеме това, което виждаше, но суровата реалност бе пред него и му бодеше очите. Нещото в кафеза бе свитото на четири телце на детски мумифициран труп. От жегата и обезводняването сухата напукана кожа бе плътно прилепнала към костите. Празните орбити на очите сякаш гледаха обвинително изпадналия в ступора Михаил. В това време мозъкът му продължаваше да обработва и регистрира постъпващата от очите му информация. Прецени, че детето е на не повече от три или четири години и най-вероятно е момиченце, ако се съдеше по дългата сламено руса коса по скалпа. Бе умряло от глад и жажда, една мъчителна и болезнена смърт. Михаил не беше от най-мекосърдечните гангстери, бе измъчвал, бе убивал със собствените си ръце, но до такава животинска низост и деградация никога не бе стигал. Наистина мутантите не бяха хора, а просто животни. Бесни кучета, а Михаил знаеше какво се правеше с бесните кучета. Те се умъртвяваха.

Усети как неистовата ярост го обгръща като приливна вълна, искаше да разкъса мутантите със собствените си ръце. Бавно, парче по парче, наслаждавайки се на агонията им, дори си го представи как става. Единствено желязната воля и дългите години на самоконтрол успяха да потиснат убийствения инстинкт, който бушуваше в гърдите и разума му. Успя да се овладее, не можеше да си изпусне нервите пред хората си. Устните му се изкривиха във вълча усмивка. Щеше да накара нещастните отрепки да съжаляват, че са се родили, но това по-късно. От първостепенно значение бе информацията, която можеше да измъкне от канибалите дегенерати. Около него градусът на напрежение на тълпата се повишаваше и се чуваха отделни коментари и викове.

— Господи! Мислех, че това за канибализма са само слухове! — шокиран каза някой зад гърба му.

— Боже мой, помилвай! Спаси душите им!

— Едва не повърнах, когато отворих чувала.

И веднага някой се изповръща.

— Стьопа, отиде ти обяда — се пошегува някой мрачно.

— Виж ги тия изроди, облечени са с парцали и кожа. Откъде, по дяволите, имат кожа?

— Не се ли досещаш вече? Отвори си по-добре очите и ще разбереш!

— Значи дрехите им са направени от човешка кожа?! — изпсува някой злобно зад гърба на Алекс.

Орлов се огледа и навсякъде срещаше изкривени от погнуса и омраза лица. Ситуацията започваше да става неконтролируема и ако Миша не се намесеше, скоро можеше да останат без пленници.

— Да им пръснем шибаните мозъци! — извика един от стоящите отпред бандити. Отвсякъде се чуха викове на одобрение, преминаващи постепенно в бесен рев на тълпата.

— Дааа, дааа, смърт на шибаните изроди!

Кръгът около мутантите започна да се стеснява, всеки от бандитите искаше парче от тях.

— Млъквайте! — рязко изрева Михаил и продължи преди още ропотът на хората да е затихнал. — Първо ще ги разпитаме! А после, а после ще видим — и се усмихна недобро. Огледа внимателно хората си и пак изкрещя:

— Попитах ясно ли е, дебили?!

Въпреки неодобрителното мърморене бандитите отстъпиха от мутантите. Михаил излезе от купола и се изправи върху покрива на Хамъра.

— Мухин!

— Да, шефе?

— Изстрелваше се като куршум до камионите и обратно. Проверяваш в кой от тях е алпинисткото оборудване, което купихме в Капитолия. Ако е необходимо, обърни всичко наопаки, но искам две дузини алпинистки клинове.

— Ясно, шефе, на момента съм там!

— А, и още нещо, вземи и една туба синтетичен бензин. Все едно откъде.

— Ок, бос.

— Действай!

Мухин се затича към неподвижните машини, а Михаил се обърна към събралите се бандити.

— Какво гледате, идиоти. Сергей, Григорий, размърдайте се — посочи с пръст скимтящите мутанти и заповяда. — Вдигайте тия торби с лайна и ме следвайте.

Михаил скочи от покрива на Хамъра на пясъка, изправи се и се насочи към пясъчния кораб. Останалата част от бандата, Алекс и Инженера, го последваха.

Вече бяха стигнали до пясъчния кораб, когато запъхтяният Мухин ги настигна.

— Ето, шефе, както заповяда. И показа клиновете и тубата с бензин.

— Браво, Мухин! Време е за работа, момчета — Михаил се обърна към хората си. — Приковете към сандера тия дегенерати.

Доброволците за работата бяха много повече от необходимото и тези, които не се доредиха, стояха разочаровано отстрани. Даваха съвети на другарите си как най-добре да заковат ръцете и крака на мутантите към ръждясалия скелет на сандера. Михаил извади от пазвата си нова цигара и с удоволствие я запали, поемайки с наслада цигарения дим. Спокойно пушеше, наблюдавайки как хората му приковават пищящите мутанти един по един към корпуса на пясъчния кораб. Единствено едрият човекоподобен мутант не издаде звук, докато го приковаваха. Единствено скърцаше със зъби и гледаше с поглед, изпълнен с омраза към Миша и хората му.

И четиримата мутанти увиснаха с цялата си тежест върху клиновете, с които бяха приковани към кораба. Острите като бръснач клинове разрязваха плътта като скалпел. Единствено костите задържаха разпънатите на кръст тела към корпуса на сандера. Болката бе невъобразима и изродите крещяха и стенеха от адска болка. Михаил спокойно пушеше и се усмихваше, наблюдавайки за действията на подчинените си. Алекс познаваше добре тази усмивка и този луд поглед в очите на приятеля си.

— А сега е време да започваме с разпита — и Михаил пристъпи напред, заставайки пред първия от прикованите мутанти. Впери поглед в единственото око на мутанта, който се гърчеше от болка.

— Имам няколко въпроса към тебе. Ако отговориш на тях, ти обещавам бърза и лека смърт. Ако не, е, тогава ще проклинаш деня, в който твоята изродска майка те е родила на белия свят!

Болката, която изпитваше мутантът, бе всепоглъщаща и той не обръщаше, изобщо не обърна внимание на това, което му говореше едрият грозен хомо. Единственото, което искаше ограничения му мозък, бе болката да спре.

— Както изглежда, грозна мутро, не приемаш думите ми на сериозно, а? Михаил рязко удари с юмрук мутанта в лицето. От разбития нос шурна порой от кръв.

— Сега привлякох ли ти вниманието, а? Концентрирай се! — Михаил вдигна пръст пред единственото око на мутанта и отново го удари с юмрук по лицето. Главата на мутанта отскочи назад като боксова круша. През пелената от болка изродът се опита да се съсредоточи, за да разбере какво иска от него този хомо.

— Такааа, вече привлякох вниманието ти. Искам да ми отговориш на следните въпроси. Колко е голяма ордата ви — 50,100, 200 или повече глави? Колко точно? В каква посока и къде точно се намира лагерът ви? И на каква дистанция от тук е? Колко бойци имате точно, с какво въоръжение разполагате и имате ли тежки оръжия? Разбираш ли, оръдия, ракетомети? Какъв транспорт имате — бъгита, камиони, пясъчни кораби? Всичките ви сандери и бъгита ли участваха в атаката срещу нас? Разбираш ли какво те питам, мръсен изрод?! — Михаил хвана за парцалите изрода и грубо го разтърси. Но единственото, което чу от мутанта, бе неразбираемо ломотене. Миша пусна мутанта и с погнуса избърса ръце в камуфлажа си.

— Значи си костелив орех, а? Правиш се на много корав. Нищооо, аз съм свикнал да разговарям с отрепки като тебе. Ще си изпееш и майчиното мляко.

Протегна ръка към кръста си и извади от специалната кания ловджийския нож, който винаги носеше със себе си. Ножът бе с размерите на малък меч и бе спомен от младежките години на Миша, когато в една смъртоносна схватка бе победил, но на косъм. Бе изтръгнал окървавеното острие от вкочанените пръсти на мъртвия си противник. Бе решил да запази ножа като спомен, напомнящ колко преходен е животът и това, откъде е тръгнал и какъв е произходът му. Острието бе с формата на издължено мачете, с назъбена горна част и добре наточен ръб на острието. С него можеше както да се мушка, така и да се сече. Михаил имаше богат опит в уличните боеве с ножове. Михаил размаха ножа пред лицето на мутанта, но освен сумтене и стенене не получи отговор на интересуващите го въпроси.

— Нямаш желание да говориш. Значи нямам полза от тебе и ще послужиш за урок на останалите изроди!

Отпусна няколко мига ръката, с която държеше ножа до тялото си, след което с премерено движение заби ножа в дясната част на корема на прикования към кораба мутант. Преди мутантът да осъзнае какво става, Михаил плавно прекара ножа от дясно на ляво по цялата ширина на корема, описвайки нещо като дъга. Наточеното на лазер острие спокойно сряза парцалите, с които бе облечен мутантът, плътта под тях и намиращите се в стомашната кухина вътрешности. Михаил рязко издърпа ножа от тялото на мутанта, като едновременно отстъпи, за да не изцапа камуфлажа си. От зейналата в корема рана се изсипа поток от лигави зеленикави черва, примесени с лайна и черна мутантска кръв. Червата и лайната се изсипаха на земята в краката на мутанта, а въздухът се изпълни с отвратителна воня и нечовешкия вой на мутанта. Изродът няколко мига гледаше с единственото си око собствените си черва, въргалящи се в краката му. След което главата му безжизнено се кипна надолу. Смрадта се разнесе във въздуха, удари в носовете стоящите зад Михаил бандити, които отстъпиха с изкривени от погнуса лица, но не и той. Някой се изповръща, докато Михаил спокойно избърса ножа си в парцалите на мъртвия мутант и пристъпи към следващия. Алекс гледаше гърба приятеля си и не можеше да повярва в това, което той току-що бе направил. Познаваха се отдавна и знаеше, че приятелят му не е светец, но досега никога не бе виждал тъмната страна на Миша толкова ярко изразена. Осъзнаваше, че за да си шеф на банда, трябва да си готов да си изцапаш ръцете и с мръсната работа. Вършейки някои неща сам, поне докато не се издигнеш в ранговете на престъпния свят. Но случващото се в момента бе нещо друго, приятелят му най-хладнокръвно бе изкормил дегенерата, дори без капка съмнение или колебание. Миша просто не приемаше тези мутирали хора за човешки същества, а като животни, достойни единствено за кланицата.

Михаил застана срещу втори мутант и го погледна право в очите, в които се четеше животински страх.

— Чу какво питах приятелчето ти — и Михаил посочи с ножа мъртвия изрод, след което потупа по бузата мутанта с плоската част на ножа. — Интересува ме колко е голяма бандата ви, къде се намира, планират ли да ни нападнат отново, или ще ни устроят нова засада? Къде е лагерът ви? Отговаряй! Теб питам, космата маймуно, или и ти ще ми губиш времето?

Мутантът опита да се свие и зафъфли нещо несвързано през деформираната си уста.

— Стараеш се, но не достатъчно! На чист руски език ти зададох въпрос, а ти ми ломотиш някакви неразбираеми глупости. Както изглежда и с теб нямам късмет!

Ядосано се отдръпна на една ръка разстояние и заби ножа под пъпа на мутанта. И с едно рязко брутално движение разпра стомаха от пъпа до гръдната кост. Кръвта обагри пясъка, докато вътрешностите се посипаха по пясъка, докато гърчещият се в агония мутант виеше от болка. Писъците и квиченето огласиха пустинята, карайки и най-закоравелите от хората на Миша да потръпват от разиграващата се пред очите им сцена. Не след дълго и вторият мутант издъхна и трупът увисна на прикованите към кораба ръце и крака. Михаил отегчено избърса ножа в парцалите на мъртвия мутант и прибра ножа. Дръпна от димящата в устата му цигара и през зъби заговори на третия мутант, който се мяташе бясно.

— Двете ти другарчета не ми казаха нищо ценно. Но три е любимото ми число. И искрено се надявам да изкарам късмет с тебе! Вземи се кротни и няма да е зле да си отвориш плювалника и да започнеш да пееш, това, което ме интересува. В твой интерес е, освен ако не искаш да споделиш участта на аверчетата си. Дори нещо повече, чувствам се великодушен и ако кажеш това, което ме интересува, обещавам да те оставя жив и да те пусна да си ходиш по живо, по здраво. Е, какво ще кажеш? Третият мутант дори не се опита да отговори, а само злобно ръмжеше и въпреки болката се опитваше да освободи ръцете и краката си. Но клиновете здраво го държаха прикован към сандера. Изродът пръскаше лиги и се зъбеше, опитвайки се с челюсти да докопа Миша. Михаил гледаше спокойно беснеещия мутант, докато пушеше.

Живите факли

Михаил помисли малко и каза:

— Някой от вас, тъпи изроди, няма ли да ми отговори на чист руски език това, което го питам! — след което поклати глава и продължи: — Ех, неразбрани изроди сте си и това е! Човек се опитва да ви помогне и в замяна какво, получава черна неблагодарност! Той вдигна ръка и помаха с пръсти към бандитите зад него.

— Мухин, я донеси тубата с бензин!

— Да, шефе, заповядай! — и Мухин подаде пластмасовата туба със синтетичен бензин. Алекс махна капачката на тубата и я разклати, изля целия бензин върху съпротивляващия се мутант. Отстъпи на няколко метра от него. Изгледа мутанта замислено и за последен път дръпна от цигарата. Държеше угарката между палеца и показалеца. Няколко пъти духна угарката, за да се разпали като въглен и я изстреля. Още горящия фас описа дъга и се удари в пропитите с бензин дрехи на мутанта. Бензиновите пари веднага се възпламениха и пламъкът го обгърна.

Веднага ръмженето премина в проточен вой, докато живата факла се мяташе обезумяло. Въздухът се изпълни с мазен черен дим и засмърдя на пърлено свинско. Разнесе сладникавата миризма на пърлена коса и изгоряла човешка плът. Лицата на някои от бандитите позеленяха и те се изповръщаха върху горещия пясък. Писъците бързо затихнаха, когато пламтящият бензин изгори дробовете на дегенерата. Михаил стоеше и не откъсваше очи от пламъка, а Алекс стоеше и не откъсваше поглед от него, чудейки се дали наистина познава приятеля си и това, което става в душата му. След десетина минути от мутанта бе останал само обгорял като въглен черен скелет с малко препечено човешко месо по него.

Михаил се обърна и пристъпи към огромния човекоподобен мутант. Усмихна се подигравателно и подхвърли:

— Е, остана само ти, грозна мутро! Като гледам и твоят мозък е колкото на кокошка и едва ли можеш да говориш като хората.

Въпреки раните, от които се стичаха кръв и гной по гърдите му, огромният мутант намери сили да вдигна гордо глава и да изгледа Михаил с поглед, изпълнен с омраза. Това, че изродът заговори, изненада всички. Макар че произнасяше думите гърлено и със странен диалект, все пак руският, на който говореше, бе разбираем.

— Скоро смъртта ще те приеме в обятията си, хомо! Моите братя по клан ще намерят теб и твоите хора и ще пируват с останките ви. Моли се да попаднеш мъртъв в ръцете на моето племе. Защото в противен случай ти обещавам, че ще умираш бавно, много бавно. Първо ще ти одерат кожата и докато още пищиш от болка, ще режат парче по парче от плътта, ти, докато те ядат жив. Накрая, когато последният ти дъх отлети, ще отрежат главата ти и ще изпият очите и мозъка ти като деликатес!

Мутантът гадно се ухили и издевателски се засмя.

Михаил се усмихна криво и в погледа му проблесна не по-малка ярост и омраза, която изпитваше към мутантите.

Мислиш си, че ще напълним гащите и ще побегнем с писъци като малки момиченца, така ли?! А сега аз ще ти разкажа какво ще се случи! — и Михаил стисна силно с пръстите на дясната си ръка бичата шия на мутанта и докато го душеше, го гледаше право в очите. — Обещавам ти, че ако срещнем твоята орда, ще изтребим до крак всички твои кръвни братя! Ще изгорим живи всички канибалски отрепки, които ни попаднат пред погледа! А аз лично ще изкормя всяка бременна мутантска пачавра, която ми попадне в ръцете. И ще заповядам на хората си да разбият главите на всички малки изродчета, които намерим. Ясно ли се изразих! И повярвай ми, това не са празни обещания, мутантска муцуно — и Михаил рязко повиши гласа си, за да го чуват и стоящите най̀ в края на полукръга бандити.

— Давам думата си!

Михаил известно време гледа почервеняващото от задушаване лице на мутанта, след което го пусна. Мутантът с хриптене пое въздух и едрото му тяло се разтърси от суха кашлица. Михаил го изгледа и подхвърли.

— Знаеш ли какво, наистина харесвам корави копелета като тебе. Достойни за уважение врагове, които не хленчите и не молите за милост. Затова и ще получиш бърза и достойна смърт.

Дори натренираното око на Алекс не успя да проследи мълниеносните движения на Миша. В единия момент приятелят му стоеше неподвижно и говореше, а в следващия в ръката му се движеше с невероятна скорост, държейки ловния му нож. За част от секундата острието проблесна на следобедното слънце, преди да се впие в шията на мутанта, режейки като масло кожа, мускули, гласни струни и гръбначен стълб. Главата на мутанта се отлепи от неговата шия и излетя във въздуха, описвайки дъга, след което звучно тупна на пясъка и се запремята по земята, оставяйки кървава диря. От оголения врат изби кървав фонтан от мощна струя черна артериална кръв, опръсквайки Михаил от главата до петите.

В настъпилата тишина никой не смееше да каже нищо, всички бандити гледаха шефа си със смесено чувство на страхопочитание и боготворене. Михаил избърса в ръкава ловния нож и го прибра в канията на кръста.

Прощален подарък

Обърна се и изгледа хората си сурово. Всички избягваха погледа му.

— Ето какво, момци, време е да се захващаме за работа. Сергей, Григорий, вземете хора и палете камионите. Искам да докарате тук всички мутантски бракми, които могат да бъдат отремонтирани и са що-годе цели. Ще ги закачите за камионите и ще ги изтеглите дотук. После ще ги наредите около пясъчния кораб. Трябва да изглежда сякаш сме се опитвали да ремонтираме някой от бъгитата или че сме ровили за резервни части. Действайте!

Двамата лейтенанти кимнаха, че са разбрали, и започнаха да събират подчинените си.

— Мухин, има нещо по твоята част!

— Слушам, шефе?

— Искам да провериш в кой от камионите е сандъкът с маркировка MY-203-YK. В него са сензорните мини. Вземи десет парчета и минирай сандера. Сложи по една мина при горивния резервоар и още една в двигателния отсек. С останалите мини искам да минираш цялата зона около сандера, така че радиусите на поражение да се припокриват.

Михаил се замисли за момент.

— А да, и още нещо, настрой сензорите да се активират при наличие на повече от пет живи мишени. Синхронизирай всички мини за едновременна детонация, използвай тази в пясъчния кораб за главен детонатор. Огледай се останалите да подсигурят периметъра! До един час искам да сме се омели от тука. Движение, хора!

Този път Алекс се намираше в ариергарда и охраняваше тила. Когато колоната на конвоя минаваше дефилето в скалите, всички бяха под напрежение, очаквайки всеки момент да попаднат в засада. Но нападение не последва и конвоят спокойно премина през поредицата от хълмове и навлезе в сухата пустинна равнина. Миша се съгласи с доводите на Алекс, че като най-опитен скаут той ще остане последен, наблюдавайки за това дали ордата мутанти не ги преследват. Поне за момента нямаше признаци, че някой ги следи. Затова Алекс на произволни интервали от време спираше мотора, слизаше от него и се ослушваше, като едновременно с това оглеждаше хоризонта с бинокъла си. Не забеляза никакви признаци от потеря и се обърна, запътен към квадроцикъла. Далечният тътен го накара да спре и да се обърне внезапно. В далечината зад хълмовете се издигаше облак черен пушек. Както изглежда, изненадата, която бе оставил Михаил, бе намерена от мутантите. Алекс се съмняваше, че след големите загуби в жива сила и машини мутантите ще рискуват отново с челен сблъсък с бандата на Михаил. Но човек никога не знаеше.

Алекс още един път огледа с бинокъл хоризонта и като се убеди, че няма преследвачи, се метна на квадроцикъла и форсира двигателя. Имаше доста път да измине, докато настигне конвоя.

Астрахан

Привечер колоната от джипове и камиони приближи град Астрахан. През бойниците в каросерията на камиона Инженера виждаше обширните полета от зелен тибериум, който обграждаха Астрахан от всички страни и вече бяха погълнали повече от половината град, а останалата част тънеше в разруха. Това бе родният град на Серегатов, градът, където се бе родил и отрасъл. Като малък бе живял с родителите си тук, бе се разхождал по чистите, потънали в зеленина улици. Беше се къпал заедно с другите малчугани във Волга и бе ловил риба от кейовете на града. Спомените го връщаха в един прекрасен град, в който бяха живели над половин милион човека от всякакъв етнос заедно и в разбирателство. Сред приятелите си от детските години имаше татари, казахи, арменци, азербайджанци и всички живееха весело и задружно. А сега с очите си виждаше в какво превръща тибериумът света и родния му град. Докато гледаше картината на опустошението, в гърдите си усещаше тъпата болка от загубата на нещо скъпо на сърцето и душата му. Постара се да потисне болката дълбоко в себе си. Градът бе напълно мъртъв, обезлюден и напуснат от всички. След втората тибериумна война от 2030 година тибериумните полета се разраснаха неимоверно от всички страни и все повече хора започнаха да бягат от Астрахан. Намаляващото водно равнище на Волга и оттеглянето на морските води на Каспийско море още повече влошиха положението. Питейната вода все по-често бе заразена с тибериумна отрова, а основните отрасли, които прехранваха града — риболовният, корабостроителният и транспортът на нефтопродукти просто умряха. Изправени пред екологична катастрофа от небивал мащаб, както и пред заплахата от гладна смърт, хората просто събраха личните си вещи и побягнаха. За няколко години Астрахан се превърна в призрачен град. Гледката на проядените от зелени кристали сгради не действаше благоприятно на психиката. Вятърът вдигаше прах по безлюдните улици, а конвоят често сменяше посоката, заобикаляйки срутените сгради, които препречваха пътя. Бибипкането на електронния планшет откъсна Серегатов от мрачните мисли, според електронната GPS карта скоро щяха да свършат разрушените крайни квартали, стигайки най-малко засегнатия от тибериум район на Старокучергановка. Оттам щяха да минат по улица „Заводская“, за да достигнат речните доковете на Волга. Конвоят спря в полуразрушения двор на корабостроителния завод, където някога се строяха шлепове и баржи. Цеховете бяха с продънени покриви и счупени прозорци, а подовете бяха задръстени със строителни отпадъци, ръждясали машини, стругове и обсипани с разбито стъкло. Машините на конвоя заеха отбранителна кръгова позиция и хората на Михаил напълно професионално минираха подстъпите към заводския двор. Разположиха и сеизмични топлинни и лазерни сензори на системата за ранно предупреждение „Арена-2000“. Чак след като свършиха с изграждането на отбранителния периметър, хората си позволиха да се отпуснат. Алекс бе последният скаут, който се прибра в лагера. Последните слънчеви лъчи изчезваха и се появяваха първите звезди на небосклона. Останалите членове на експедицията вече се бяха наместили около инсталирали топлонагревателни елементи, имитиращи лагерен огън. С изчезването на слънцето веднага ставаше хладно и всеки искаше да се намести удобно и по-близо до електрическите радиатори. Алекс уморено свали екипировката от себе си и се огледа. Повечето хора вече се бяха настанили и вечеряха със самоподгряващите се консерви. Единствено Инженера стоеше настрана и на мъждивата светлина на походен фенер почистваше и смазваше частите на една импулсна пушка М-16. Това, което направи впечатление на Алекс, бе, че Инженера почистваше оръжието, преди още да е свали шлема и бронята или да е вечерял. Имаше нещо в Инженера, което смущаваше Алекс, но той не можеше да разбере какво е. Потърси с поглед Миша и го забеляза, седнал встрани от останалите, подпрял гръб върху гумата на един от камионите.

Орлов остави оръжието, раницата и манерката в багажника на квадроцикъла и след като взе две консерви, се насочи към приятеля си. Докато приближаваше, забеляза, че Миша е включил личния си комуникатор, внимателно гледа нещо на екрана.

— Здрасти, Миша, гладен ли си? Нося ти нещо — настани се до приятеля си и кимна към портативния комуникатор. — Какво става по света и у нас?

— Здрасти, Алекс. Охо, носиш нещо за хапване, благодаря! Сядай, сега ще ти направя място.

И след като Алекс се настани, включи комуникатора на холограмен режим. Пред двамата се появи малка холограма на водещата на сателитния канал NSB — Анита Уотсън.

— Ама има яки бомби, а Алекс? — и Миша се разсмя.

— Непоправим, си Миша, само чукането ти е в главата! По-добре разкажи накратко за какво става въпрос и кимна към холограмата на водещата.

Михаил веднага стана сериозен и започна да разказва. Алекс го слушаше, като от време на време хвърляше по един поглед на холограмата и новините, които показваха.

— Накратко, нещата се закучват. В момента ГДИ „прочистват“, както те се изразяват, от територията на Източна Крайна и близките жълти зони от всички бунтовници и терористични елементи. Всеки, който не пътува по официалните маршрути, подлежи на проверка и при установени нередности бива задържан или санкциониран. Това официално, а неофициално, шибаните западни изроди взривяват и трепят всеки, когото видят извън градовете и основните пътища.

— А братството на НОД? Нали основната цел на ГДИ са НОД?

— Не им бери грижата на НОД — и Михаил ядно се изплю. — Ръководството им не са глупаци и още в началото на санитарната операция евакуираха бойците си в подземните бункери и стелт базите. Да му мислим ние, сега ние сме на топа на устата. Основно го отнасят братята контрабандисти и всякакъв род бандитските шайки. Знаеш какъв е девизът на ГДИ — Първо стреляй, после питай.

— Е, предполагам, че ГДИ ще трябва да покажат някакви доказателства за тяхната „убедителна“ победа над НОД?

— Е, хеее, братче, говорим за ГДИ, най-голямата пропагандистка машина в света. Те всеки божи ден промиват чрез зомбовизорите мозъците на милиардите хора в сините и жълтите зони. За тях да превърнат черното в бяло, бялото в черно е все едно да се изсекнат или да щракнат с пръсти!

— Е, да, тук не мога да споря с тебе. Все пак аз нямам нито време, нито желание, да гледам холовизия, когато съм в рейд. Единственото, което ме интересува, е прогнозата за времето и евентуално новините. Нищо друго.

— Е, все пак, тази хубавица показа няколко холорепортажа за това колко добра работа вършат космодесантчиците на ГДИ — Михаил кимна към холограмата на репортерката. — Имаше стрелба, експлозии, мъртви нодовци и взривени танкове и т.н. Освен това излъчиха по новините как всички заловени контрабандисти и бандити, или поне оцелелите, биват предавани на местната власт. И в най-добрите традиции на холофилмите злосторниците получават напълно заслужено тежко наказание — каторга или доживотна присъда.

— Предполагам, че убитите невинни и допуснатите косвени жертви никъде не се споменават по информационните канали?

— Е, хеее, естествено, че не! Имиджът на ГДИ пред народните маси трябва да е бял и неопетнен като някоя девица от католически пансион. Му-ха-ха-а-а!

— Добре, че се отдалечихме от Капитолия, иначе щяхме да берем големи ядове.

— Ако под ядове разбираш някоя управляема ракета клас „въздух-земя“ съм напълно съгласен с теб.

— Измъкнахме се от кашата, която забъркаха НОД и ГДИ. Да се надяваме, че ще ни се разминат близки срещи с тях.

Орлов отпусна уморено гръб върху гумата на камиона и се замисли. В това време Михаил премлясна шумно и се облиза, докато подгряваше местната консерва.

— Какво става, Алекс, няма ли да нападаш кльопачката?

— Има нещо, за което искам да поговорим, Миша. Сериозно е…

— Давай, не съм толкова тъп. Мога да ям и да те слушам, т.е. да правя две неща едновременно — ухили се Михаил. — Хапвай и ти, на празен стомах разговор не върви.

— Смешно ти е на тебе! Безпокои ме Инженера и неговото поведение.

— И по-точно?

— Не знам! Има нещо странно в него! Нещо, което не разбирам! Преди малко го видях да почиства една М-16, докато всички останали бяха разхвърляли екипировката и вечеряха, той в пълно бойно снаряжение почистваше оръжието. Поговорих и с хората, с които е бил заедно в боя. Според тях, от всички той е действал най-хладнокръвно. Не се паникьосал, нито се е сврял в ъгъла на камиона, както направи това нищожество Плъха. И най-спокойно е разстрелял няколко мутанти.

— Е и, какво лошо има в това? Дядката има железни нерви и аз бих искал да съм такова кораво копеле на неговите годинки.

— Не знам, Миша, мътен тип ми е Инженера. Той е компютърджия, а такива при първия изстрел се свират под масата и мишкуват като Плъха.

— Е, може нашият Старец да е изключение, може да е героичен компютърджия, хе-хе-хе.

— Доста се съмнявам в това, по-скоро прилича на човек, който е служил в армията и има отлична военна подготовка.

— Нямам спомен баща ми да е разказвал Серегатов някога да е служил в армията — замисли се Михаил и се почеса зад ухото. — От края на седемдесетте години на миналия век армията е професионална, а не наборна. Заради ограниченията, наложени след Третата световна война, числеността й винаги е била строго ограничена както откъм личен състав, така и откъм техника. Армията ни винаги е била по-скоро усилена полиция или национална гвардия, отколкото истинска войска. Няма как Серегатов да е служил в армията и това да не се е разбрало досега.

— Не знам, Миша, „има нещо гнило в Дания“. Прекалено професионално се оправя с оръжията, а и предложението да бронираме машините и да монтираме картечни куполи? Негова идея бе да носим армейска екипировка и да нарисуваме герба на Източна Крайна върху машините. Това не са идеи на обикновен цивилен!

Михаил потупа по рамото приятеля си и се опита да го успокои.

— Добре, обещавам, че ще го държа под око. Не може нищо да направи, сам е сред моите хора.

— Надявам се, защото може да имаме големи проблеми. Надявам, се електронния ключ, който ти дадох, да е на сигурно място?

— Нося го винаги с мене — и Михаил се потупа по гърдите. — Окачен е като медальон на врата ми. А ти къде държиш картите?

— На същото място, държа ги във вътрешния джоб на гащеризона.

— Добре, братче, поговорихме, хапнахме, а сега е време да спим. Утре ни чака тежък преход.

— Лека нощ, Миша.

— Лека, Алекс.

Алекс се изправи и тръгна към камиона, в който бе разпределен да спи. Чувстваше се скапан от изпълнения със събития ден. Михаил известно време наблюдаваше отдалечаващия се Алекс, след което отново се съсредоточи върху показваните по комуникатора холоновини.

Дъното на Каспийско море

Нощта мина без инциденти и хората бяха повече или по-малко отпочинали. Закусиха на две, на три. Михаил организира хората в трудови бригади и се захванаха за работа. Първо разтовариха трапове, които камионите и ремаркетата транспортираха отгоре на покривите. След това се заеха с изграждането на товарна рампа, свързваща брега с дъното на един от сухите докове, използвани за ремонт на кораби. Неслучайно Миша и Алекс бяха избрали корабостроителния завод за временен лагер. Още докато съставяха плана и уточняваха маршрута на експедицията, бяха анализирали разузнавателната информация, получена от Розенберг. Прегледаха голям брой спътникови снимки и решиха, че в този участък брегът на Волга е най-подходящ за спускане на речното дъно. Климатичните промени като засушаването и ерозията на земята, както и използването на водите от Волга за напояването на селското стопанство в цяла Източна Крайна бяха довели до това, че в този район реката бе дълбока не повече от половин метър. Такава дълбочина на реката не бе проблем за високопроходимите автомобили. Въпреки ударните темпове на труд построяването на рампата им отне цялата сутрин.

Вече минаваше обяд, когато първият джип се спусна на тинестото речно дъно на Волга. Скоро го последваха и останалите машини. Още няколко часа им отне да разглобят сегментите на рампата и отново да я натоварят по камионите и ремаркета. Мръсни, потни и изморени хората бяха доволни от свършената работа. Михаил даде един час обедна почивка на хората си, а двамата с Алекс се усамотиха и заеха с доуточняване на маршрута. Нямаха голям избор, бяха принудени да се движат по този обиколен път заради огромните тибериумни полета, които покриваха голяма част от крайбрежието на Каспийско море. Колкото по̀ на юг се отиваше към Кавказ, толкова по-обширни бяха завзетите от тибериума площи. А свободната от зеления кристал земя бе бойно поле между отрядите на Кавказкия емират и войските на Източна Крайна. Това бе единственият що-годе безопасен път, от който можеха да се възползват. След обедната почивка всички отново облякоха екипировката и поеха на път. Движеха се в компактна формация по средата на реката. Джиповете и камионите вдигаха фонтани кална вода, докато напредваха надолу по поречието на Волга. От време на време заобикаляха заседналите в тинята корпуси на речните кораби и шлепове. Повечето притоци на Волга бяха пресъхнали и коритата им бяха запълнени с кристали тибериум. Тибериумът не можеше да преобразува нещо толкова аморфно като течащата вода в още тибериум. Затова и речното корито на Волга още не бе запълнено от зелени кристали. Докато бавно напредваха надолу по течението на двата брега на реката, отделните формации от кристали ставаха все по-плътни постепенно, прераствайки в почти непрекъснато тибериумно поле. Часовете се точеха монотонно един след друг, докато керванът изминаваше десетки километри. Наближиха устието на реката, там, където Волга се превръщаше в жалките ручейчета вода, попивани в сухия крайбрежен пясък на пресъхналото Каспийско море. Слънчевите лъчи си проправяха път през пурпурно сивите облаци, осветявайки една наистина апокалиптична гледка. От двете страни на залива целият бряг бе покрит от тибериум, отдясно се виждаха разрушените кейове на пристанището. Морският пясък бе обсипан с раковини и миди, а в далечината се виждаха ръждивите корпуси на риболовните кораби, захвърлени като никому ненужни консервени кутийки. На линията на хоризонта се чернееха водите на самото Каспийско море. По крайбрежието морският бряг се спускаше плавно към пресъхналото дъно на морето, някои от заливите се спускаха право надолу, образувайки прашни каньони и пропасти. Непрестанният вятър и ерозията си казваха тежката дума, стривайки крайбрежните скали в груб твърд прах, драскащ лицата и незащитената кожа на хората. Джиповете и камионите стъпиха с гумите върху някогашното морско дъно. Тежко натоварените машини оставяха дълбоки следи пясък, като от време на време буксуваха в пясък. На няколко пъти почти затънаха и шофьорите се видяха принудени да включат бордовата адаптивна система за централизирано управление на налягането в гумите. Бордовите компютри анализираха постъпващите от датчиците данни и изпуснаха част от налягането в гумите, увеличавайки по този начин контактната площ на гумите, оттам и сцеплението с пясъка. Джиповете и камионите по-уверено започнаха да се движат по коварната повърхност на морското дъно. Нощта наближи и затова конвоят спря и машините заеха кръгова отбрана. Изминалият ден бе тежък и затова всички, освен часовите, легнаха да спят.

Тибериумните плувци

Алекс форсира квадроцикъла и машините се изкачиха на гребена на поредната пясъчната дюна. Вече няколко дни керванът пътуваше по морското дъно, придържайки се близо до бреговата линия. Пейзажът бе еднообразен, пясъчни дюни и падини, осеяни с черупките на ракообразни. От време на време се срещаха и оглозганите скелети на делфини и други морски обитатели или вкаменени фосили на милиони години. Дори тук тибериумът бе започнал да завзема територии, образувайки колони от кристали с височина от по няколко метра. Алекс свали пясъчната маска, която предпазваше лицето и вдигна бинокъла. За пореден път започна да оглежда хоризонта. За него изминалите дни се сливаха в едно сиво еднообразие: ставане, закусване и цял ден на път, проучвайки пътя, лежащ пред конвоя. И така до вечерта, следваше отново хранене и спане. Хората се чувстваха като смазани от целодневните преходи и сухата жега. Дори монтираните в колите климатици не спасяваха от задуха. А какво оставаше за скаутите като Алекс, които по цял ден бяха изложен на безмилостните слънчеви лъчи. Бяха изминали три четвърти от пътя към Махачкала. Още един, максимум два дена, и щяха да достигнат морския град. Вече се канеше да свали бинокъла от очите си, когато забеляза няколко неясни черни точки. Нагласи бинокъла на максимална разделителна способност, но образите си оставаха неясни. Не можеше да прецени нито броя, нито това, дали точките се приближават, или отдалечават. Имаше кофти предчувствие. Можеше би се тревожеше напразно, но бе по-добре да е сигурен. Реши да изчака и да види какво ще стане. Минаха десет минути, преди да е сигурен, че обектите наистина се приближават. Играейки си с настройките на бинокъла, успя да получи що-годе ясен образ на най-близкия обект. Това, което видя, го изненада. Каквото и да беше странното същество, което виждаше, то несъмнено бе породено от тибериумна мутация. Най-близкото определение бе на раздута безформена торба с много виещи се и висящи под нея пипала. Цветовете на кожата, или това, което минаваше за кожа на съществото, преливаха от бледожълто, оранжево до зелено. Бинокълът не даваше ясна представа колко е голямо съществото, но Алекс съпостави околните предмети със съществото и прецени, че е голямо минимум пет метра, ако не и повече. Инстинктът му долавяше опасността, която излъчваше съществото. Тръпки го побиваха, като наблюдаваше как непознатият мутант се носи над земята, реейки се във въздуха. Запамети снимка на съществото в паметта на бинокъла, след което прехвърли файла в универсалния GPS на лявата си страна. Устройството представляваше миникомпютър, използващ GPS спътниците както за ориентация, така и за бърз достъп до холонета. Алекс знаеше, че рискува да го засекат, включвайки се към сателитната мрежа, обикаляща Земята. Но нямаше избор, зададе параметрите на търсене и почти веднага получи информацията, която го интересуваше. Хвърли бърз поглед по диагонал на информацията и това, което прочете, не му хареса. Трябваше да се свърже с Михаил на всяка цена, за да имат някакъв шанс да оцелеят. Веднага включи комуникатора, набирайки Миша, и отново вдигна бинокъла към очите си.

— Давай Миша, вдигни, вдигни…

Няколко секунди нищо не ставаше, след което чу скучаещия глас на Михаил.

— Как е Алекс, нещо…

Орлов го прекъсна без да дочака приятелят му да довърши.

— Миша, имаме проблем, и то голям!

— Какво?! Пак ли мутантите? — гласът на Михаил зазвуча възбудено. — Настигнали са ни и ни устройват засада?

— Че са мутанти, мутанти са. Но други, а не тези, с които си имахме работа. Според това, което прочетох в холонета, тези са доста по-опасни от канибалите.

— Разказвай, слушам те внимателно.

— Знаеш, че съм търсач, но досега никога и в нито една от зоните не бях срещал същества като тях. Според енциклопедия в холонета под действието на тибериума тези същества са еволюирали. И от морските медузи са се превърнали в тибериумни плувци.

— Е, какво толкова, няколко пораснали медузи.

— Медузи с размерите на пикап! Достигат големина между пет и десет метра! Миша, това не е шега работа! Пише, че са изключително издръжливи на всякакъв вид оръжия. Ловуват в глутници, подобно на електрически скатове, използвайки електричество за оръжие. Могат да генерират десетки хиляди волта, а пипалата им са отровни и чрез тях впръскват сипна мутагенна отрова на основата на тибериума. Естествено се хранят с всяко живо същество, което попадне в пипалата им.

— Няма страшно, просто ще си стоим в камионите!

— Миша, корпусите на камионите ни са от метал. Да не говорим за цялата електроника, с която са натъпкани. Електричество плюс метални кутии е равно на микровълнова печка!

— М, дааа, не звучи весело така, както го разказваш, особено ако са те набелязали като обедно меню. Накъде са се насочили?

— В момента ги наблюдавам и се насочват право към конвоя. Гадините усещат от десетки километри електрическите биополета, излъчвани от живите организми. Всяко биополе по природата си е електрическо поле, а в момента нашите джипове и камиони генерират много мощни полета. Привличаме ги като магнит, затова изгасете двигателите, климатиците, всичко, което работи с електричество или създава магнитно поле. И да се молим на господа.

— Не може ли да им избягаме на тези плужеци? Просто ще дадем малко газ и ще се откъснем от тях? Мисля, че ще можем да развием до 30 километра на пресечен терен.

— Един момент. Така… пише, че могат да се движат със скоростта на тичащ човек. Това е от порядъка на 20 км/ч. Могат да правят и десетметрови скокове. Проблемът е, че тези мутанти се носят над земята, буквално летят. Сигурно тибериумният газ ги поддържа във въздуха. Там, където ще ни се наложи да заобикаляме някоя дюна или падина, те просто ще прелетят над нея.

— Лошо. Имат ли интелект?

— Не, пише, че са животни и действат на база основни животински инстинкти. Търсене на храна, възпроизводство, размножаване и т.н.

— А инстинктът за самосъхранение?

— Предполагам, че го имат.

— Като видят, че сме костелив орех, ще се откажат.

— Надявам се, иначе ще берем ядове.

— Добре, ще предупредя останалите скаути да се връщат. Връщай се и ти. Ще се отбраняваме!

— Ок, Миша, прибирам се, но ще се държа под око плувците. Ако променят посоката, ще се свържа с теб.

— Разбрахме се. Край на връзката.

Алекс припали квадроцикъла и се насочи към лагера. От време на време спираше, за да провери плувците. Но те държаха посока точно към конвоя. Алекс изпсува под нос и форсира квадроцикъла. Движеше се възможно най-бързо, но гумите затъваха в пясъка и забавяха скоростта на движение. Когато стигна до конвоя, машините вече бяха заели кръгова позиция, а хората се бяха прикрили зад тях, стискайки оръжия в ръцете си. Алекс вкара мотора в средата на отбранителния кръг и веднага зае позиция зад един от джиповете, държейки в ръце щурмовия автомат Cobretti AR-70. Опря оръжието в бронята на джипа и зачака. Намиращите се около него бандити нервно говореха и си подвикваха. Всички бяха разбрали за опасността, която ги приближава. Чакането допълнително изнервяше хората. Михаил бе в картечния купол на личния си хамър и за последно проверяваше картечницата М-60.

Така и не се разбра кой пръв видя мутантите, но викът стресна всички.

— Мутанти! Отдясно на три часа! Дистанция петстотин метра и приближават!

— Готови за бой! — изкрещя Михаил, докато припряно презареждане картечницата. — Ще откриете огън само по моя команда!

Издърпа затвора назад и го пусна, вкарвайки патрон в цевта. Долепи буза до приклада и хвана на мушка най-близкото от седемте същества. И започна да отчита с лазерния далекомер дистанцията до приближаващите се тибериумни плувци. Едва сега можа да ги разгледа добре. Странните медузоподобни мутанти се носеха над земята сякаш летяха над нея. Размахваха пипала във всички посоки и между тях проблясваха електрически разряди. Отстрани на странните им бледооранжеви тела имаше отвори, приличащите на хриле. Те се отваряха и затваряха в ритъма на дишането и изхвърляха малки облаци зелен тибериумен газ. Телата на страните създания бяха приплеснати и заоблени. Приличаха на откачена кръстоска между медуза и скат. Дори на такова разстояние размерите им внушаваха респект. Михаил си помисли, че Алекс е сгрешил в преценката за големината им. Дължината им не беше пет метра, а по-скоро между осем и десет метра. Реши да изчака съществата да се приближат на най-ефективна дистанция за откриване на огън. Когато мутантите подминаха границата от триста метра, извика:

— Разпределете целите помежду си, прицелете се!

Алекс хвана в колиматорния мерник най-близкия тибериумен плувец и зачака команда, която прозвуча почти веднага.

— Огън!

Тишината в пустинята избухна в оглушителна канонада, когато пет леки картечници М-60 и една дузина щурмови пушки М-16 откриха непрекъснат огън.

Огнените трасета на куршумите се проточиха към приближаващите се мутанти. Най-близките три попаднаха под кръстосан огън на повечето оръжия.

Алекс стреляше с къси откоси по приближаващия плувец, който бе избрал за цел. Виждаше собствените му куршуми, както и тези на стрелящите около него, как попадат в съществото. Мутантът просто ги поемаше като сюнгер — десетки, дори стотици куршуми без видим ефект. Както изглежда, стрелбата все пак имаше някакъв ефект, защото мутантите забавиха скоростта си на движение и започнаха да се движат хаотично в опит да избегнат куршумите. Това допълнително затрудни воденето на прицелна стрелба. Тибериумните плувци продължиха бавно и неумолимо да се придвижват напред. Алекс приклекна до гумата на джипа, свали празния пълнител от своя AR-70 и постави нов пълен пълнител. Бе изстрелял 100 куршума за по-малко от половин минута и можеше да се закълне, че повечето пъти бе улучвал мутанта. С досада си помисли, че дори след толкова олово мръсната гадина просто не искаше да мре. Изправи се и отново подпря автомата на бронята. Съществата бяха скъсили дистанцията почти наполовина и можеха да се разгледат ясно и с невъоръжено око. От толкова близко оставяха още по-омерзително впечатление, което действаше на психиката. Гадни лигави пипала се извиваха непрекъснато като кълбо от змии с проблясващи електрически разряди между тях и стичаща се зелена слуз. Кожата, или по-скоро епидермисът, се сбръчкваше и раздуваше в такт с дишането. В тялото приличаха по-скоро на огромни плужеци, отколкото, на което и да е от животните, които бе срещал Алекс. Автоматичната стрелба ставаше все по-интензивна и се засилваше с приближаването на тибериумните плувци. Всички виждаха как куршумите потъват в съществата без никакъв резултат. Нервите на тези от бандитите, които бяха въоръжени само с картечни пистолети, не издържаха и ужасените хора откриха оглушителна, но неефективна стрелба. Картечните пистолети М43 „Spectre“, с които бяха въоръжени, бяха проектирани като оръжие за близък бой и се използваха основно при самоотбрана или зачистване на сгради и окопи. Въпреки внушителните 850 изстрела в минута пистолетът имаше два съществени недостатъка: слаб 9-мм патрон и малка далекобойност от 100 метра. Тибериумните мутанти се намираха на по-малко от двеста метра и затова по-голямата част от изстреляните куршуми не ги улучиха или просто не стигаха до тях. Ефектът от паническата и безпорядъчна стрелба беше нулев, освен бързия преразход на боеприпаси. От своя купол Михаил видя какво става, крещеше и се опитваше да надвика звука от изстрелите, но никой не го чуваше. Страхът бе замъглил разума на хората и всички просто стреляха панически. Алекс бе реалист, видя, че хората около него са на границата на нервния срив и всеки момент организираната отбрана ще рухне.

Разбра, че в момента, в който първият бандит побегне, всичко е загубено. Всеки щеше да е сам за себе си и да се спасява самостоятелно. Алекс знаеше, че има по-голям шанс от другите, той беше скаут и имаше голям опит в оцеляването в жълтите и в червените зони. А и ключовете на квадроцикъла бяха в него. Инстинктът му за самосъхранение крещеше само едно: Бягай, бягай! Да бяга без да се обръща назад! Но тук бе и неговият приятел Миша, който през годините бе спасявал живота му неведнъж. Докато се двоумеше какво да прави, събитията се развиха с шеметна бързина. Нещо оглушително изсвистя над главата му и в следващия момент усети изгаряща болка в незащитените от бронята и каската рамо и врата. Управляемата ракета се носеше ниско над пясъка със скорост от 340 м/сек., оставяйки след себе си следа от тъмен дим. За по-малко от секунда ракетата достигна първия тибериумен плувец и се взриви. Предназначена да прогаря бронята на тежките танкове кумулативната струя спокойно проши плътта на мутанта. Създавайки огромно налягане, струята разду тялото на мутиралата медуза и възпламени торбичките с тибериумен газ. Ярка жълто-зелена експлозия освети сумрачния ден и от небето заваляха парчета плът и слузести пипала. Свличайки се до гумата на джипа Алекс се обърна. Пред погледа му, съсредоточен и напълно спокоен, Инженера презареждаше ракетната установка „FGM-148 Javelin“.

Прикачи контейнера с противотанковата ракета към пусковата установка и отново вдигна тежкото оръжие на рамо. Прицели се без да бърза и отново стреля. Ракетата изскочи от контейнера и носена на огнената си опашка, се устреми към пустинята. Нов мощен взрив разцепи настъпилата тишина, последвана от нов дъжд от слузести останки. Инженера откачи празния ракетен контейнер и го захвърли настрани. Презареди и отново насочи тежкото оръжие към нова, видима само за него цел. И отново изстреляната ракета се насочи към плячката си.

Тибериумният плувец усети със сетивата си, че става нещо нередно и се опита да избяга. За един миг нагнети въздуха през малките подобни на реактивни сопла мускули и извърши десетметров скок. Но главата на управляемата ракета вече бе прихванала целта и нямаше измъкване от нея. Още един мутант изчезна в огъня на експлозията. Останалите мутанти усетиха внезапната загуба на членовете на ловната глутница и се пръснаха в различни посоки. Подтиквани от инстинкта за самосъхранение, съществата извършваха десетметрови скокове, движейки се на зигзаг в опит да избегнат необяснимата смърт.

Серегатов проследи с поглед отдалечаващите се мутанти и отпусна заредения ракетомет. Нямаше смисъл да хаби повече ракети, можеше да потрябват в бъдеще. Въздухът се разцепи от рева на десетки гърла. Всички бандити се втурнаха към Инженера, сграбчиха го с ръце и започнаха да го подхвърлят във въздуха, крещейки:

— Старец, Старец, Старец… Герой, юнак, герой… Юнак…

Смъртно уморения Миша излезе от купола, скочи на земята и се отпусна на горещия пясък до Алекс. Двамата наблюдаваха как Инженера се опитва да успокои подхвърлящите го хора.

— Такива дни скъсяват живота ми с години.

— Напълно разбирам какво искаш да ми кажеш.

Михаил извади табакерата със скъпите цигари „Кюд“ и попита:

— Искаш ли да дръпнеш?

— Защо не, това си е като второ раждане. Дай да дръпна един фас — и Алекс посегна към цигарите.

— Да си кажа честно съвсем бях забравил за ракетите — каза замислено Михаил, докато дърпаше от ароматния дим.

— Напълно те разбирам. Размина ни се благодарение на Инженера.

Михаил изгледа замислено приятеля си и отново дръпна от цигарата.

— Започвам да си мисля, че твоите опасения спрямо Стареца имат основание.

— Имат основание! Видя ли как презарежда ракетомета! — избухна гневно Алекс. — Сякаш бе на парад: спокойни, уверени движения! Аз нямам опит с противотанковите ракетомети, а ти?!

— Не. За това си прав, както изглежда Инженера е скрита лимонка. И ако се съди по действията му, има отлична военна подготовка.

— Неслучайно казват: „Тихите води са най-дълбоки“.

— Какво ще правим?

— Нищо. За момента човекът е с нас. На два пъти вече ни спасява кожата, така че го държим под око.

— Като лафа „Дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо“!

— Да се надяваме Стареца да не е от враговете ни. Ще е жалко да свърши закопан в пустинята в безименен гроб.

— Прав си, ще е жалко. Тъкмо започна да ми става симпатичен.

Повече не говориха, просто пушеха, наслаждавайки се на контрабандните цигари и краткото спокойствие.

Обсъдиха положението и решиха да не тръгват, а да изчакат в случай че мутантите решат отново да нападнат. По-добре беше да пренощуват на същото място. На това място морското дънно бе относително равнинно и позволяваше на наблюдателите да засекат врага от голяма дистанция. Навсякъде около лагера разположиха детекторите на охранителната система „Арена-2000“, както и сензорни мини по целия периметър. Последва кратък инструктаж на хората за начина на използване на ракетните установки „FGM-148 Javelin“, след което въоръжиха с тях застъпващите на пост часови. Михаил раздели хората си на три смени, които да дежурят през нощта, и така увеличи двойно часовите на пост. Които не бяха на смяна, се хранеха мълчаливо и направо лягаха да спят. Напрежението от изминалия ден си казваше думата.

Харпия над главата!

Още от сутринта слънцето печеше безмилостно и нагряваше пясъка на морското дъно. Алекс се чувстваше като в парна баня или микровълнова печка. Долното му бельо беше мокро и имаше усещането, че ще се свари в собствения си сос. От полегатия хълм, на който се изкачи и спря, се откриваше ясна панорама на много километри наоколо. Вече се виждаше град Махачкала, или това, което бе останало от него. Според информацията, която Алекс бе дръпнал от холонета, градът бе някогашна столица на федеративната Дагестанската република. Бе пристанищен град и се намираше на брега на Каспийско море в тясната крайбрежната равнина между морето и предпланините на Кавказ. В инфото пишеше, че някога е бил населяван от над половин милион души. Бил крупен индустриален център с развита риболовна, електронна и дърво- и металообработваща промишленост. Алекс с огорчение си помисли, че информацията, с която разполагаше, винаги бе в минало време. В доброто старо време, когато не е имало тибериум и зони, и хората са живеели нормално по цялата земя. Но в сегашната реалност бе коренно различна. Всичко опираше до чисто физическо оцеляване. В по-голямата си част каспийското крайбрежие бе покрито от плътни тибериумни полета. Единствено в района на града тибериумът не бе покрил цялата земя. Градът, който виждаше пред себе си, бе в руини. Бавно, година след година, квартал след квартал, тибериумът го поглъщаше, превръщайки го в още тибериум. Нямаше време за губене, конвоят скоро щеше да го настигне. Затова включи GPS-а и насложи новите сателитни снимки върху старите градски карти. Като най-опитен скаут той трябваше да намери безопасен път, по който да мине конвоят. GPS устройството насложи картите и анализира вероятните пътища, предлагайки няколко алтернативни маршрута за движение. Обаче единственият път, по който можеха да минат тежките машини на кервана, минаваше директно през центъра на града. Останалите не вършеха работя, бяха преградени от стари ръждясващи машини, срутени сгради или бяха с пропаднали улици.

Докато обмисляше какво да прави, натренираното му око забеляза една черна точка, която бързо се приближаваше. Рязко изфорсира двигателя на квадроцикъла и бясно се заспуска надолу по хълма. Забеляза стърчаща от морското дъно скала и рязко изви волана, правейки завой на две колела. Бе на косъм от това, да се преобърне, но успя да запази равновесие и върна мотора на четири колела. Приближавайки двуметровата скала, рязко наби спирачките. Още преди машината да е спряла, той се претърколи на земята, изтегляйки своя Cobretti AR-70 и, пълзейки по пясъка, се приближи до скалата. Заметна качулката на маскировъчния си плащ и предпазливо надникна зад скалата. Надяваше се, че не са го забелязали. Пустинята излъчваше голямо количество топлина, така че топловизорите нямаше как да го засекат. Единствено реална опасност бе просто да са го видели, докато бе спрял на върха на хълма. Скоро чу свистящия звук на порещите въздуха перки. Извади бинокъла и го подаде внимателно под ръба на качулката. Опита се да фокусира образа върху бързо движещия се силует. Машината имаше заострен ръбат контур с тънък и издължен подобно на оса корпус. На подвеските под късите криле се виждаха блокове с ракети. Алекс и друг път бе виждал отдалече такива машини. Дори без да види изрисуваната върху корпуса опашка на скорпион, разпозна нодовския разузнавателен хеликоптер АН-77 „Harpy“. Машината бе построена по стелт технология и бе невидима за радарите и повечето детектори. Затова често се използваше от НОД като въздушен скаут.

— Мамицата му — изпсува шепнешком Алекс и се притисна плътно към пясъчното дъно. — Върви ни като на удавници, вчера тибериумни мутанти, днеска НОД. Не ми се мисли утре какво ще е.

Хеликоптерът летеше ниско над морско дъно, използвайки извивките на терена за прикритие. Мина на по-малко от половин километър, без да забележи притаилия се Алекс. След като хеликоптера се скри от погледа, Алекс изчака още няколко минути и тогава се свърза с Михаил.

— Миша…

— Казвай! Отново ли проблеми?!

— Не съм сигурен — замълча за момент Алекс, — но така мисля.

— Какво е този път?! Пясъчни акули, тълпа мутанти или банда мародери?

— Нищо от изброеното, по-лошо. Просто НОД!

— Е, сега го закъсахме, това вече не е просто лоша новина. Това си е чиста трагедия! — въздъхна уморено Михаил. — Откъде извадихме този шибан късмет? — изпсува тихо Михаил и продължи: — От трън, та на глог, ама по-висок. Давай подробности.

— Една нодовска „Харпия“ току-що прелетя покрай мене, преди има-няма пет минути.

— Веднага ще наредя спиране и ще прикрием камионите и джиповете с маскировъчни мрежи. Разузнавач?

— Според мене — да. По-неприятното е, че дойде откъм Махачкала. И другото, което ми направи впечатление, е въоръжението. Обикновено „Харпиите“ имат само едно двуцевно 30-мм оръдие. Докато тази на мястото на оръдието имаше оптикоелектронен прицелен комплекс, а под крилата блокове с управляеми ракети.

— Мдааа, и това не звучи добре. Ако не ме лъже паметта, „Харпиите“ са леко бронирани хеликоптери, но това, че са въоръжени с ракети, вече създава сериозен проблем. Ако ни открият, от километри ще взривят джиповете и камионите ни като консервени кутии.

— Не забравяй, че разполагаме с противотанковите ракетомети „FGM-148 Javelin“. Ако не се лъжа, те имат настройка за стрелба по въздушни цели.

— Така е, но само по въздушни цели, които се движат бавно. Ще раздам ракетните комплекси, пък дано имаме късмет да ни се размине.

— Еми тогава ще се молим пилотите на хеликоптерите да са дебили да не маневрират, а просто да стоят на едно място.

— Ммм, да, Миша. От теб лъха голям оптимизъм, няма що, но и друго май не ни остава.

Известно време и двамата мълчаха замислено, след което Миша отново да попита:

— Значи казваш, че хеликоптерът е долетял откъм града, точно накъдето сме се насочили? Мислиш ли, че НОД имат база там, или в околността?

— Мина ми през ума, хеликоптерът буквално се появи от нищото. Летеше ниско между сградите, след което се спусна над пясъчното дъно и се насочи на югоизток към Каспийско море. Доколкото знам, обсегът на тези вертолети е от порядъка на 800 километра. Спокойно могат да пресекат морето и да се върнат, но просто няма смисъл. От другата страна е плътна червена зона^[18], хиляди квадратни километра, покрити с тибериум. Единствено на юг и югоизток са Кавказкият емират и Персийският халифат. Но и двете държави виждат НОД като заплаха за управляващите режими и са настроени крайно негативно към НОД. Затова единственият логичен отговор е, че НОД имат база в Махачкала или някъде в района.

— Даааа, Алекс, умееш да разваляш деня на хората. Не мога да разбера за какъв чеп им е притрябвала база на НОД в тази пустош. Какво ще правим?

— Вие оставате на място, а аз отивам да проуча града. Ако изникне нещо ново, ще те търся на същия канал. А дотогава се скатавайте.

— Ясно, ще чакам обаждане. И Алекс…

— Да?

— Пази се — в гласа на Миша прозвуча загриженост. — Нодовците са кофти копелета и не разбират от шега.

— Добре, мамче! — засмя се Орлов и вече сериозен, добави. — Ще внимавам, обещавам.

И прекъсна връзката.

Стана и се изтупа от праха, след което се качи на квадроцикъла. Провери електрическия датчик на батерията, сочеше 100% заредено. Превключи от двигателя с вътрешно горене към електромотора и даде газ. Машината почти безшумно се откъсна от мястото си и потегли. Чуваше се само триенето на гумите в пясъка и малките камъчета. Измина целия път до града, като караше, така че във всеки един момент да е близо до някакво укритие. Внимателно оглеждаше небето и бе готов да се скрие при първи признаци на опасност.

Доковете на Махачкала

След два часа приближи към пристанището на Махачкала. Повечето пристанищни кранове бяха корозирали, а някои и паднали. Навсякъде в залива имаше заседнали в пясъка морски съдове. Някои от тях все още бяха привързани към пристана, а останалите бяха разхвърляни безпорядъчно около кейовете. Оставените на произвола на съдбата кораби гниеха под открито небе. Мощните пясъчните бури, често срещани в района, бяха натрупали планини от пясък, превръщайки кейовете и пристана в поредица от пясъчни дюни. Това си имаше и добра страна — улесняваше Алекс в мисията му да намери начин как да попадне в града. Спокойно се изкачи с квадроцикъла върху издължения полегат хълм. Стигна до върха на дюната и отново огледа терена. Това, което видя, го изуми и го накара да отвори слисано уста. Гледката, която се откри пред очите му, бе впечатляваща. От пясъка се подаваше металната перка на масивния кил със стърчащи във въздуха от двете му страни витла. Лопатите на витлата бяха изкривени и нащърбени от пясъчните ветрове. Алекс веднага разпозна в плавателния съд подводница. Като малък баща му бе сглобил такъв модел и му го бе подарил за рождения ден. Огромната подводница приличаше на изхвърлен на сушата кит. Бе легнал върху пясъка на единия си борд. На места полузаритият в пясъка титаниев корпус бе покрит с вкаменели ракообразни и изсъхнали водорасли. Удивлението на Алекс се смени с недоумение: какво, за бога, правеше тук съветска атомна подводница от клас „Тайфун“ в пресъхващото Каспийско море. Това си беше загадка. В друго време би проучил по-подробно въпроса, но сега нямаше време за губене. А само какви ли секрети криеше в недрата си атомния гигант, и най-важното каква плячка! Изгаряше от любопитство, но здравият разум надделя. Със съжаление се откъсна от интересната главоблъсканица и продължи пътя си. Знаеше, че има по-важна неща за вършене. Отново тръгна и, карайки по корпуса на подводницата, стигна до пристана и оттам се качи на кея на пристанището. Заобикаляше порутените пристанищни постройки и складове, като често му се налагаше да сменя посоката, когато не можеше да мине с мотора през развалините. Пресече през ръждясалите влакови линии на жп прелеза и продължи. Често сверяваше пътя си с електронната GPS карта на ръката си. В момента се намираше на крайбрежния Рилски булевард и се движеше на север към напълно пресъхналото Вузовско езеро. Скоро пътят му бе преграден от няколко рухнали сгради, което го принуди да навлезе в малките улички. Повечето от сградите, които подминаваше, бяха в лошо състояние, с олюпена мазилка и паднала фасада. Повечето в района бяха порутени — три или четири етажни къщи и кооперации. В далечината се виждаха рушащите се блокове. Те бяха в централната част на града, накъдето се бе насочил и Алекс. Според картата се намираше в район „Съветски“ и се движеше по улица „Гаджиев“. Скоро трябваше да види парка на Ленинския комсомол. Там се намираше и неговата цел, началото на булевард „Акушински“. Това бе най-дългият булевард в града. Минаваше през цялата ширина на Махачкала и излизаше на пътя, водещ към Буйнакск. Задачата на Алекс бе да провери дали широкият булевард е безопасен и проходим за машините на конвоя. Пред него отново имаше срутване и за да стигне дотам, се наложи да навлезе в Ленинския парк. Гледката на повалените и изгнили дървета оставяше неприятно впечатление. Някои от дънерите бяха прихванали тибериумната зараза и мутираха в отвратителни противоестествени карикатури, изхвърлящи тибериумен газ в атмосферата. Дори гледката на напуканите и погълнати от тибериум градски сгради не бе толкова шокираща, колкото този нов тибериумен псевдоживот. Постара се да мине през парка колкото се може по-бързо.

Нямаше намерение да пипне тибериумна зараза и да прекара остатъка от живота си във вид на кристал. Когато колелата на квадроцикъла стъпиха на булевард „Акушински“, Алекс си отдъхна с облекчение. Настилката на булеварда бе напукана и с доста дупки, но четирите ленти бяха напълно достатъчни да издържат и най-тежкотоварните камиони. От двете страни на простиращия се с километри булевард се редуваха относително запазени жилищни сгради. Блокове, училища, университети, хотели — всичките те пустееха, носеха белезите на разрухата. Алекс наближаваше Тролейбусния пръстен, когато дочу свистящия звук от перки. Звукът се отразяваше в околните сгради като ехо и това попречи на Алекс да установи източника на звука. Рефлексите му бяха доведени до автоматизъм и той веднага насочи мотора към най-близката сграда, преди мозъкът да е осъзнал случващото се. Квадроцикълът влетя в намиращия се на първия етаж магазин за хранителни стоки през голямата стъклена витрина. Стъклото се разби на хиляди парченца, а миг по-късно над главата му прелетя бърза черна сянка. Мощният звук от перките на хеликоптера постепенно намаля, но се чу нов, по-силен звук, подобен на рев на сирена. Пулсиращият вой звучеше като предупреждение или аларма. Алекс слезе от мотора си и бързо започна да претърсва магазина. Скоро намери това, което му трябваше, врата, която водеше към вътрешното стълбище на входа. Изби я с един шут и бясно, работейки с крака и ръце, започна да се изкачва нагоре. По междуетажните площадки се бе натрупал боклук и парчета от мазилка, но това не намаляваше темпа на Алекс. Скоро достигна петнайсетия, последен етаж на блока, в който се намираше. Задъхвайки се, изкачи металната стълба, водеща към покрива, и с едно последно усилие натисна с рамо и врат ръждивия метален капак. Със скърцане капакът се отвори, откривайки пътя към покрива. С треперещи крака и ръце той излезе на покрива и задъхан се огледа. Да изкачиш петнайсет етажа за няколко минути не бе шега работа. Изправи се и се огледа. Крайбрежието и в двете посоки, както и преобладаващата част от града около него, бе напълно погълната от зеления кристал. Само центърът на града, където се намираше, и той все още бе относително чист от тибериум. Ревът на сирената постепенно затихна и накрая спря. Алекс определи посоката на източника на звука и се приближи към ръба на покрива.

Базата на НОД

Това, което видя пред очите си, го накара веднага да се просне на прашния покрив. Полежа малко, успокоявайки дишането си, след което вдигна глава и надзърна през парапета на покрива. На някакви си триста метра по права линия от него се намираше нодовската база. Бе разположена в пространство между няколко порутени жилищни блока, в двора на кварталното училище. Целият външен периметър бе обграден с масивна бетонна стена и се охраняваше от автоматични лазерни кули. От вътрешната страна на оградата имаше няколко бункера, както и пет противовъздушни ракетни установки. В центъра се намираше хеликоптерна площадка с четири стоянки за машините, по периферията имаше казарма и няколко склада с боеприпаси и цистерни с гориво. Нодовската „Харпия“ току-що бе кацнала и около нея се суетяха няколко души от наземния обслужващ персонал. Презареждаха хеликоптера с гориво и боеприпаси. Перките на кацналия хеликоптер още не бяха спрели да се въртят, когато една от другите три „Харпии“ започна да се подготвя за излитане. Хеликоптерните лопати започнаха да се въртят все по-бързо и воят на стартиращите двигатели постепенно премина в непрекъснат рев. Хеликоптерът се издигна във въздуха, зависна за момент сякаш събираше сили за скок, след което буквално се изстреля в небето, набирайки височина. Машината се издигна над сградите, направи боен вираж и се насочи на запад, към Кавказките планини. Алекс изпсува злобно през зъби, споменавайки майките на нодовците. Бръкна в пазвата си, извади комуникатора. Включи го на подсигурената честота и зачака Миша да се обади.

— Какво е положението, Алекс?

— Затънали сме до шията в лайната, Миша. Намирам се в центъра, на покрива на един петнайсететажен блок и оттук се открива чудесен изглед към базата на НОД.

— Мамка му, мамка му, мамка му! Не може ли да ги заобиколим, без да ни усетят?

— Няма как, базата се намира прекалено близо до единствения проходим булевард в града, откъдето могат да минат машините ни. Главата си режа, че имат и наземни патрули, извадих късмет, че не попаднах на някой от тях.

— Какво става с хеликоптера?

— Това е следващата лоша новина. Хеликоптерът не е един, а са четири, като във въздуха непрекъснато се намира една машина, която патрулира целия район. Последният, който излетя, се насочи към планините, накъдето и ние отиваме. Дори да се промъкнем незабелязано покрай тях, рано или късно някой хеликоптер ще ни открие. И знаеш какво следва.

— Трябва да има някакво решение! Не бихме толкова път, за да се откажем сега?!

— И аз мисля така. Няма как, ще се наложи да минем през тях.

— През нодовците?! Ти луд ли си! Нали знаеш какво значи това! Война!

— Ако си изиграем добре картите, може и да ни се размине! Няма друг начин, Миша — или това, или се отказваме! Ти решаваш!

Михаил известно време мълча, докато обмисляше положението. Твърде много бе заложено на карта, и най-вече живота им. Накрая се съгласи, че няма друг вариант.

— Добре, какво предлагаш?

— Ами наблюдавам нодовските копелета и си мисля… Имат бункери, стени, лазерни кули, ПВО отбрана и пехота, изобщо добре са подготвени и окопани за наземна атака. Но не са съобразили, че някой може да ги нападне отгоре. От покрива на блока, където се намирам, се открива чудесна гледка към цялата им база. И това, което ми прави впечатление, са големите резервоари с гориво и складове с боеприпаси, които обслужват летището. Всички те стърчат над земята.

Една ракета в някой от резервоарите и бууууум — няма повече проблем.

— Това звучи добре, минус един огромен проблем. Какво искаш от нас, Алекс?

— За да успеем, трябва да изненадаме нодовците. Изненадата е ключът към нашия успех. Вземете всичките ракетни комплекси „FGM-148 Javelin“. С боекомплект от две ракети към всеки, би трябвало да стигнат. Използвай квадроциклите, за да се придвижите безшумно в града.

— Добре, ще послушам съвета ти. Мисля обаче да взема Стареца, както ти сам видя, той се оказа доста добър в използването на ракетните комплекси.

— Добре, това не е лоша идея. Инженера има добра представа от тежки оръжия. Ще ти изпратя маршрута, по който пресякох града, мисля, че това е най-безопасния път.

— Ок, уточнихме пътя. А какво да правим с джиповете и камионите на конвоя? Те се движат най-бавно и са цели, които се забелязват отдалече.

— Да, това е проблем — съгласи се Алекс и започна да обмисля различни варианти наум.

— Не може да ги оставим далече от града. Ще има да се точат с часове. А колкото повече време губим, толкова по-голям е шансът НОД да отвърнат на удара.

— Съгласен съм, знаеш ли, докато идвах насам, забелязах, че в пристанището има няколко кораба, заседнали в пясъка. Ще направим следното: джиповете и камионите ще се приближат внимателно към града, след което ще се скрият в сянката на изоставените кораби. Там и ще ни чакат, докато не обезопасим пътя. А и от въздуха е трудно някой да ги забележи.

— Хитър кучи син си, Алекс — в гласа на Михаил се усещаше уважение. — Напомни ми да не играя на покер с теб. Прекалено много аса вадиш от задния си джоб.

— Изпращам ти картата — и Алекс прехвърли данните от паметта на GPS към комуникатора. — Готово, получи ли я?

— Да, всичко е ок. Очаквай ни до два-три часа.

— Разбрано, чакам ви. Край на връзката.

Blitzkrieg

Алекс прибра комуникатора, извади бинокъла и започна да наблюдава базата на НОД. Минутите и часовете се точеха бавно. На Орлов му се стори, че е минала цяла вечност, когато чу шум от водещата към покрива стълба. Верният ТТ-43 се оказа в ръката му чисто инстинктивно. Насочи оръжието към стълбата и превключи на автоматична стрелба. От люка първо се показа главата, а след това и раменете на изкачващия се човек. Алекс нямаше как да сгреши с някой друг обръсната нула номер глава и масивните плещи на Михаил. Приятелят му пуфтеше с изкривено от напрежение лице, докато се изкачваше, преметнал през рамо един „Javelin“ и държащ в едната си ръка контейнера с ракети.

Алекс се разсмя тихо и подметна на приятеля си:

— Ех, Миша, Миша, това не е, като да те яздят Ника и Вика по цяла нощ. Тука се иска истинска мъжка сила, а не да се разплуваш по цял ден в офиса, без да си мърдаш дебелия задник.

— Майната ти, Алекс! Ти мъкни петдесет килограма петнайсет етажа и тогава ще си говорим!

— Стига де, не се нервирай — примирително каза Алекс. — Пошегувах се, седни, почини. На твоята почетна възраст е вредно да се напрягаш.

— Както вече ти казах, майната ти!

Желязната стълба изскърца и през люка се показа задъханият Мухин. Изкачи се и кимна приятелски на Алекс, обърна се и се наведе през люка. Започна да изтегля ракетите и ракетните комплекси, които му подаваха, от намиращата се на долния етаж площадка. Когато всичките ракети бяха качени на покрива, се покатериха един след друг Сергей и Инженера. Миша им махна да се наведат и приближат, което и сториха. Когато всички се събраха, Михаил се обърна към приятеля си:

— Давай, Алекс, въведи момчетата в курса на нещата.

— Там зад гърба ми — Алекс посочи с палец назад и всички се обърнаха глави натам, — се намира базата на НОД. По мои наблюдения това е по-скоро укрепен преден пост, отколкото истинска база. Има бетонна стена, ограждаща целия периметър, и подстъпите към базата се охраняват от лазерни кули и противовъздушни установки. Има спални помещения за обслужващия персонал и летците, както и няколко бункера за пехота. Основното предназначение на базата е да служи като предно летище, има четири площадки с автоматични системи за презареждане и превъоръжаване на хеликоптери. Това е в общи линии.

След него продължи Михаил. Всички слушаха внимателно думите му.

— Ето какъв е нашият план, нодовците едва ли са очаквали някой да се появи в град, почти напълно погълнат от тибериум. От това и ще се възползваме. Основната слабост на отбраната им е, че имат много малко пехота и разчитат основно на автоматични отбранителни системи. Нашата основна цел е да елиминираме хеликоптерите и площадките за презареждане. Както и всяка възможност да ни преследват.

— НОД разполагат с четири вертолета АН-77 „Hsrpy“, модифицирани да носят управляеми ракети — продължи Алекс. — Постоянно една от машините е във въздуха и патрулира района. Посменно се редуват на всеки два часа. Само за кратък момент, когато единният хеликоптер каца, а другият излита, всичките „Нагру“ се намират на летището. — Алекс вдигна ръка, погледна часовника си и добави: — До следващата смяна остават по-малко от двадесет минути.

— Тогава и ще ударим — включи се Михаил и продължи: — С един удар ще елиминираме всичките хеликоптери. И още нещо, ако не успеем да ги унищожим, бързо ще ни разгонят фамилията. Затова, като стреляте, гледайте да улучите!

Всички осъзнаваха какво казва Михаил. В настъпилата тишина Сергей шумно преглътна.

— Спокойно, Серьожа, ще се справим! Измъквали сме се и от по-кофти ситуации.

— Да, шефе. Както кажеш.

Михаил потупа насърчително Сергей по рамото и огледа останалите.

— Някакви въпроси? Не, тогава да почваме. Пригответе „Javelin“ и запомнете: Първата ни цел са „Харпиите“, а след това складовете с гориво и боеприпаси.

Инженера се покашля и попита:

— Може ли да предложа нещо?

— Давай, Старче, само че по-бързо.

— Покривът е достатъчно голям, предлагам да се разпръснем по него. Така ако НОД засекат откъде стреляме и отвърнат на огъня, няма да сме групова цел. Предлагам аз да се заема със складовете.

— Това е добре идея, чухте човека. Всеки да вземе по „Javelin“ и две ракети към него. Сергей, Мухин, вие ще заемете позиция отляво на мене. Алекс, Старец, вие сте отдясно на мене. Аз ще поемам кацащия хеликоптер, останалите си разпределяте целите от ляво на дясно. Аз ще дам команда за стрелба, никой да не стреля преди мен!

Петимата нарамиха ракетните установки и се пръснаха по покрива в търсене на укрития и удобни позиции за стрелба. Алекс избра за позиция чупката между покрива и един стар комин. Коминът щеше да го прикрие, ако евентуално почнеха да стрелят по него. Подпря на комина единия пускови контейнер с намиращата се в него ракета. А с другия зареди „Javelin“-а. Изчака датчиците за готовност да светнат в зелено и подпря пусковата установка на парапета. Хвана в оптиката хеликоптерната площадка и си избра крайния ляв хеликоптер. Откъсна очи от оптичния мерник и погледна часовника си. Оставаха още пет минути. Когато понечи отново да се залепи за мерника, чу бързо усилващия се звук на хеликоптерни перки. Секунди по-късно една „Харпия“ прелетя ниско над сградите и се насочи за кацане.

Крещящият Михаил надви звука на кацащия хеликоптер.

— Пригответе се!

Алекс отново хвана в прицела „Харпията“, видя как пилотите изскочиха от казармата и се затичаха към избраната от него машина. Качиха се и хеликоптерът започна да разгрява двигателите и лопатите на витлото започнаха да се въртят.

Кацащият хеликоптер зависна над площадката, но не бързаше да се приземява. Орлов с все по голяма тревога гледаше как избрана от него за цел машина се приготвя за излитане. Започва да го обзема страх. Ако нодовците бяха надушили нещо, щяха да им подпалят задниците за отрицателно време.

Висящият хеликоптер започна да каца, а излитащият се издигна над земята.

През воя на турбините чу гласа на Миша.

— Чакай, чакай, не още… Сегаааа! Огън!

Алекс натисна спусъка и усети лек тласък по рамото, докато ракетата стартираше.

Почти едновременно петте ракети напуснаха пусковите контейнери и, оставяйки димна опашка, се насочиха към нодовската база.

Пилотът на „Харпията“, в която се бе прицелил Алекс, или видя ракетата, или усети нещо нередно. Хеликоптерът рязко се наклони надясно, опитвайки се да се скрие между сградите в опит да избегне ракетата. Но машината още не бе набрала достатъчно скорост и ракетата удари хеликоптера. Кумулативната струя на бойната глава премина през тънката броня, турбината на двигателя и възпламени намиращото се в резервоара гориво. „Харпията“ експлодира в огнена топка и рухна на земята. Още три машини се взривиха, обсипвайки околността с изкривени парчета желязо и металокерамика. На мястото, където бяха паркирани, горяха три ярки клади. За зареждане всяка стоянка на хеликоптерната площадка си имаше отделна цистерна с гориво. Нодовците предвидливо бяха отдалечили цистерните от площадката, но и четирите бяха близо една до друга. Ракетата на Инженера порази най-близката горивна цистерна. Взривът на тоновете керосин бе толкова мощен, че огненият език на пламъка обхвана и останалите три цистерни. Последва изключително мощна експлозия, която разтресе земята. Ударната вълна отхвърли назад от парапета на покрива Алекс, Миша и останалите, подхвърляйки ги като парцалени кукли по покрива. Пламтящото гориво покри територията на базата, включително и складовете с боеприпаси. Компанията още не се бе осъзнала, когато почнаха да детонират и складовете с боеприпаси. Последва серия от мощни експлозии и ярките гъби на оранжево-жълтите пламъци се устремиха към небето, изпълвайки го с черен дим. Все още зашеметени, хората започнаха да стават от покрива. В главата на Алекс нещо непрекъснато бръмчеше, виеше му се свят и се чувстваше дезориентиран. Под него покривът на блока трепереше като от земетресение.

Огледа се, всички бяха живи, но контузени и оглушени, с опушени и покрити с прах дрехи. Залитайки, се приближи към парапета и погледна към нодовската база или това, което бе останало от нея. Пред погледа му се откри истински Содом и Гомор. По цялата й територия бушуваше море от огън. Гореше всичко, което можеше да гори, дори и това, което не можеше. Всички постройки бяха в пламъци и голямата част от оградата бе рухнала. Близките сгради не бяха издържали мощта на ударната вълна и се бяха срутили. Няколкото оцелели лазерни кули се въртяха в търсене на цели, но електроните им мозъци не намираха заплахата. Алекс усети как някой се опира на парапета до него. С периферното зрение видя, че е Михаил. Миша изкрещя в ухото му:

— Май са имали доста повече гориво и боеприпаси, отколкото предполагахме.

Алекс поклати глава и махна към горящата база.

— Стомахът ми се свива, Миша, като си помисля за тези бедни копелета, които изгоряха живи.

— Да се махаме оттука, преди приятелчетата им да са дошли и да ни потърсят, Алекс. Цивренето и съжалението го запази за по-късно, нека първо се измъкнем живи от тази каша.

Миша се изправи и се обърна към другите трима. Всички имаха жалък вид и изглеждаха зашеметени. Пое дълбоко дъх и изкрещя:

— Събирайте оръжията и да се махаме от тука! Ще си почивате, като слезем на първия етаж! Хайде, знам, че е тежко, но се размърдайте, момчета!

Хората започнаха да вдигат оръжията и затътриха крака към капака на покрива. Алекс се изправи, вдигна с усилие „Javelin“ и с несигурна стъпка се насочи към желязната стълба. Михаил бе в най-добра форма от всички и вече даваше нареждане на конвоя да тръгва към центъра на града.

Никой не беше в добра форма и спускането петнайсет етажа по стълбищата на блока с тежките ракетни установки на гръб си беше чиста мъка. Когато най-после се спуснаха на първия етаж, всички се свлякоха на земята.

Кавказките планини

Конвоят дойде след четиридесет минути, което им даде време да се посвестят. Джиповете и камионите спряха до блока, формирайки охраняем периметър. Алекс, както и всички останали, се чувстваше смазан и затова не се възпротиви, когато Михаил заповяда на всички от екипа да влязат в каросериите на камионите и да си почиват. За пет минути натовариха оръжията и боеприпасите и потеглиха на път. Конвоят мина Тролейбусния пръстен и продължи да се движи по широкия булевард „Акушински“. От двете страни се редуваха полуразрушени многоетажни блокове и сгради на различни държавни учреждения. Асфалтът, по който караха, бе напукан и с много дупки и машините честно се разклащаха. От време на време се изпречваха гниещите корпуси на различни превозни средства. Големите рейсове и камиони заобикаляха, а по-малките леки коли просто избутваха настрани в канавката. Булевардът минаваше през целия град и им отне време, докато се измъкнат от града. Когато конвоят излизаше от Махачкала, слънцето вече залязваше. Машините увеличиха скоростта, за да използват и малкото останала дневна светлина, изминавайки колкото се може по-голямо разстояние от града и разрушената база на НОД. Никой не се съмняваше, че когато НОД разберат за унищожаването на базата, ще искат отмъщение. Ще жадуват за кръвта на тези, които са посмели да вдигнат ръка срещу братството на НОД. Излязоха от града, от едната страна имаше планина, а от другата — равнина с ерозирала от времето почва и обширни полета тибериумни кристали. Наклонът на пътя постепенно се увеличаваше с приближаването на Кавказките планини. От двете страни хълмовете постепенно прерастваха в хребети, а в далечината се виждаха заснежените планински върхове. Предпланинската равнина постепенно се стесняваше, превръщайки се в малка долина, по която лъкатушеше пътят. Голяма част от някогашното пътното платно го нямаше, а това, което бе останало, ставаше на асфалтов прах под тежките многотонни камиони. С намаляването на слънчевата светлина шофирането ставаше все по-трудно, но не спряха, а продължиха да навъртат километър след километър, отдалечавайки се от опасността. Когато настъпи нощта и падна мрак, Михаил нареди шофьорите да превключват на електромотори и да използват очилата за нощно виждане, но да не спират. Не искаше да рискува някой да ги чуе или забележи, докато пътуват със запалени фарове. Почти в пълна тишина, машините напредваха по стръмния планински път. Завоите следваха един след друг, а пътят беше тесен, с липсваща мантинела. Единственият шум идваше от свистенето на гумите и спирачките. Приличаха на черни призраци, плъзгащи се в тъмната безлунна нощ. Шофьорите караха внимателно по неподдържания и рушащ се път, трябваше да си отварят очите на четири, защото пътят бе разбит и необезопасен. Липсваха и пътните знаци, предупреждаващи за опасни завои и други опасности. Алекс усещаше как цялото тяло го боли от понесените през деня травми. Беше легнал в каросерията на камиона, където бе опънат хамакът, в който спеше. Чувстваше се смазан и изтощен. Тишината го унесе и въпреки болката накрая умората надделя и той заспа неспокоен сън.

Тихият град

Колоната бавно напредваше по пътя, отне им по-голямата част от нощта, за да изминат 45-те километра, които отделяха Махачкала от Буйнакск. Към пет часа сутринта наближиха предградията на малкия град. Вътрешната радиокомуникационна система на камиона високо изпращя и силният глас на Михаил рязко сепна Алекс, будейки го внезапно. Спящите хора около него също се размърдаха.

— Момчета, време е да ставате, стига сте дремали. Наближаваме Буйнакск и е време да ви въведа в нещата. Нямаме време за губене. Първо, местните едва ли ще ни се зарадват, затова бъдете нащрек — започна с пресипнал глас Михаил и продължи с равномерен тон сякаш четеше отнякъде. — Второ, по разузнавателните данни, с които разполагам, населението на града е намаляло от шейсет хиляди преди десет години до няколко хиляди към този момент. Както знаете, наскоро Източна Крайна и Кавказкият емират водеха война и затова на Кавказ всички мразят руснаците. Трето, според инфото, градът е управляван от враждуващи племенни групировки, които се борят за малкото оскъдни ресурси в района. С други думи, режат си гърлата за храна, вода и оръжия. Не непременно в този ред. Почвата е неплодородна, земята не става за нищо и няма храна, върлува глад. Канибализмът е широко разпространен сред местните, а ние с нашите машини, оръжие и запаси сме апетитна хапка. Затова е желателно да се изнижем тихомълком, ако не искаме да свършим в някой казан. Това е засега. Заемете бойни позиции! И бог да ни е на помощ!

Хората около Алекс се засуетиха. Обличаха снаряжението и, заемайки определените им позиции, Алекс с мъка се надигна от хамака. Все още му се виеше свят. Придвижи се към бронирания борд на камиона и зае позиция до най-близкия наблюдателен отвор. Отпусна се, облягайки гръб в някакъв сандък, отвори бойницата и с усилие вдигна оръжието, подавайки цевта на своя Cobretti AR-70 през нея. Вече всички се бяха разсънили и напрегнато очакваха как ще се развият нещата.

Колоната безшумно навлезе в покрайнините на града. Навсякъде беше тъмно, само тук-там в далечината се виждаха малките точки на огньовете на стражевите кули, маркиращи територията на отделните планински кланове. За късмет на Миша, Алекс и останалите пъти не минаваше през центъра, а само навлизаше в предградието на града, след което го заобикаляше, минавайки през село Халимбекаул. Михаил наблюдаваше внимателно през бронираните стъкла на джипа заобикалящия го терен. Беше напрегнат, но изпита задоволство, че поне веднъж извадиха късмет и не им се налага да навлизат в града. Знаеше, че на тесните улици в непознатия полуразрушен град е много лесно да попаднат в засада. Съмняваше се местните отрепки да разполагат с тежко въоръжение, но човек никога не знаеше. Затова, ако директната конфронтация се разминеше, щеше да е най-добре. Вече му бе дошло до гуша от приключения. То не бяха канибали, тибериумни мутанти, нодовци… За да е пълна мизерията, оставаше да му се изтърсят на главата още планински племена или извънземни марсианци!

Все пак не трябваше да подценява ситуацията. Затова се настани в картечния купол и се приготви при първи признаци на опасност да открие огън. Колоната от машини направи остър завой и продължи по пътя, минавайки по централната улица на село Халимбекаул. От двете страни на селския път се заредиха празни дворове с изгорени и разрушени къщи. Повечето от две- и триетажните сгради в селото бяха обгорели, с останали само черни фасадни стени. Изглеждаха отдавна изоставени и необитаеми. Човек само можеше да предполага на какви човешки драми са били свидетели безмълвните стени. Няколко от къщите правеха впечатление с високи каменни стени, които ги обграждаха. Изглеждаха стегнати и поддържани. Селото можеше и да изглежда пусто, но това бе лъжливо впечатление. Тишината и тъмнината действаше на нервите на всички. Но Алекс усещаше с кожата си, че някой ги наблюдаваше, изпитвайки люта омраза и завист към тях. Вътрешното му усещане подсказваше, че хората, населяващи притихналото село, внимателно ги следят и дебнат всяка тяхна стъпка. Чакайки да се възползват и от най-малката слабост, грешка или небрежност, за да нападнат. Облегна рамо на приклада на автомата и го насочи към подозрителните къщи. Тихо подхвърли на седящите до него изнервени бандити.

— Пригответе се! Онази къща вляво, до срутения обор, изглежда подозрително. Насочете към нея оръжията си.

Никой не каза и дума, просто всички се прицелиха натам. Всички очакваха нещо да се случи. Изненадващо между тъмните облаци се показа Луната и огря руините на селото и почти безшумно промъкващия се конвой. Ярката лунната светлина ясно освети тихо движещите се джипове и камиони. Светлината отрази стърчащите във всички посоки метални цеви на автоматите и картечниците. Хората, алчно наблюдаващи конвоя, го виждаха като своя законна плячка. Според планинските закони, към които се придържаха от векове, това, което убиеха, по правото на по-силния им принадлежеше. Няколко десетки очи жадно и със завист разглеждаха преминаващите една след друга машини. Но никой от кавказците не бе толкова глупав, за да рискува живота си с толкова опасна плячка. Конвоят мина по цялата дължина на главната улица и напусна селото без нито един изстрел. Всички си отдъхнаха. Някои от хората запалиха цигари, а други започнаха да си говорят тихо. Този път им се бе разминало и всички бяха доволни, че не се стигна до бой и стрелба. Малко по малко напрежението започна да спада. Михаил отново се включи по аудиоуредбата.

— Поздравявам ви момчета, този път ни се размина. Дай боже, по-често да е така. В следващите двадесет и седем километра пътят минава през планински хребет и там няма други населени пунктове, освен Чиркей. За всеки случай ще оставим усилен караул. Които са в първа смяна, да застъпят. Останалите могат да си почиват. Лека нощ, момци!

Алекс с усилие стана и преодоля разстоянието до хамака. Пльосна се в него и както бе с дрехите си, заспа.

Сергей за пореден път сънно се прозя, оглеждайки заобикалящите го планински върхове. Едва преди няколко минути бе сменил Миша на пост в открития картечен купол и все още му се спеше. Беше загрял, дремейки в купето на джипа, и сега му бе студено и трепереше. Хладният планински въздух действаше освежаващо и Сергей започна да се разсънва. Заобикалящата го обстановка до известна степен му действаше на нервите и го потискаше. Не бе привикнал да е заобиколен от планински върхове. Бе израснал и прекарал целия си живот в Капитолия, а тя се намираше в безкрайните волжки степи. Бе свикнал докъдето стига погледът му да вижда равнина. Над него звездите една по една започваха да чезнат, докато зората бавно започваше да осветява хоризонта. Машините се движеха по тесния път между два планински хребета на Кавказ. Завоите често следваха един след друг и това оказваше влияние върху вестибуларния му апарат. Усещането бе неприятно и на Сергей му се повдигаше. Замисли се, че експедицията не протичаше много гладко. Битките и нападенията следваха едно след друго. Надяваше се, че са близко до крайната цел, защото в противен случай шансът да доживее и да види Капитолия отново рязко намаляваше. Работеше за Михаил от няколко години и бързо се бе издигнал до лейтенант, благодарение на своята съобразителност и природна интелигентност. Уважаваше шефа, но личното му мнение бе, че този път шефът е изперкал и експедицията е чиста проба лудост. Естествено, не каза на никого мнението си и го пазеше само за себе си. Не бе страхливец, но мразеше да рискува живота си напразно. А точно това се случваше последните няколко седмици. Отиваха на майната си, бог знае къде, за бог знае какво. Михаил напоследък бе доста потаен и не споделяше нищо с лейтенантите си. Отново се прозя и се загледа в планинските върхове. Това му помагаше да не повърне.

Светлинки в мрака

Отново започна да му се приспива, когато на един от склоновете видя ярко проблясваща искра, която затрептя и постепенно намаля до едва видима светлинка. Тя ту се появяваше, ту изчезваше. В първия момент реши, че зрението му върти номера. Но продължи да се взира в тъмнината. Светлинката бе едва видима и по-скоро приличаше на насочен лъч, видим само под определен ъгъл. Спусна се в купето на джипа, където всички хъркаха, с изключение на шофьора. Миша бе най-гласовит и хъркаше като дъскорезница. Взе бинокъла и отново зае картечния купол. Активира електрониката на уреда и го фокусира върху светлинката. Лещите и цифровата електроника дадоха двайсеткратно увеличение, давайки максимално увеличение на образа. Приличаше на малък огън, запален от искащи да се сгреят овчари или козари. Само че имаше нещо подозрително: обикновено светлината на огньовете се виждаше от всички посоки, докато този огън се виждаше само под определен ъгъл. Машините продължаваха да се движат по пътя, минавайки километър след километър. Пламъчето постепенно се изместваше назад, оставайки зад гърба на Сергей. Може би просто щеше да тегли една майна на цялата тази работа и да продължи, без да обръща повече внимание, ако не бе засякъл още една светлинка вдясно от курса на колоната. Това вече доста го обезпокои и когато видя трета такава светлина точно пред конвоя, вече не се съмняваше. Някой ги следеше и предупреждаваше за тяхното придвижване. А вече минаха повече от половината път до следващия населен пункт. За момент се зачуди дали е добра идея да буди спящия Михаил. Можеше да е сгрешил в преценката си. А и знаеше колко е кисел шефът рано сутрин или когато е недоспал. Отщя му се, но нямаше как, животът на всички може би зависеше от това. Спусна се в топлото купе и силно разтърси хъркащия Михаил.

— Шефе, шефее, събуди се.

— Каквооо, да му еба майката, става! Не оставяте човек да си почине! — Михаил разтърка очи и се огледа с мътен поглед. — Аааа, ти ли си, Сергей! Прави му сметка, ако ме будиш за някоя глупост, ще ти откъсна главата като на пиле!

— Видях нещо шефе, за всеки случай искам да го погледнеш.

— Добре, давай, разправяй за какво става дума!

— Докато ми течеше смяната, забелязах три светлини.

— Светлини! И за тая глупост ме будиш?!

— Шефе, светлините се появиха една след друга с движението на конвоя ни по пътя.

— Хммм, дай бинокъла и покажи къде са тия прословути светлини.

Двамата се сгъчкаха в картечния купол, Сергей му подаде бинокъла и показа едва различимите светлинки, като обясняваше какво е забелязал и какви изводи си е направил. Михаил го слушаше мълчаливо, обмисляйки думите на подчинения си.

— Да, това наистина е странно — съгласи се Миша, прекарвайки ръка по наболата брада. — Както изглежда, някой ни следи и предупреждава за нашето придвижване. От горчивия ни опит досега, които и да са тези хора, мутанти или същества, едва ли са добронамерени.

— Съгласен съм, шефе. С нашия късмет ще е като в поговорката „За едни сватба, а за други брадва“! И едва ли „гостоприемните“ планинци ни чакат за сватба, така че най-вероятно е брадвата!

— Изучил си ги народните мъдрости, Серго. Този път обаче ще е различно. А да си предупреден, значи да си въоръжен! Няколко километра преди Чиркей, ще събудим всичките ни хора. Това са още няколко часа, нека момчетата да си почиват дотогава. Ще предупредя останалите в караула да си отварят очите на четири. При първи признаци на опасност ме будете, ако ли не, събудете ме преди селото!

— Ясно, шефе.

Михаил почна да се спуска през люка, но спря за момент.

— Още нещо, Сергей, справи се добре. Твоята наблюдателност може би дори да е спасила живота ни.

Сергей се обърна да благодари, но шефът му вече се бе скрил в купето.

Чиркейската ВЕЦ

Първите слънчеви лъчи си пробиваха път през облаците. Конвоят внимателно се спускаше по стръмните завои на планинския път. Едно погрешно движение можеше да свали тежките машини в дълбоките каменисти урви. Село Чиркей бе сгушено в малката долина, обградена от планините от едната страна и огромен изкуствения язовир от другата страна. Чиркейският язовир бе с обширна водна повърхност от над 42 квадратни километра. Той бе построен още по времето на социализма и осигуряваше необходимото водно налягане за работата на Чиркейската хидроелектроцентрала. Със своите четири турбини и генератори, осигуряващи мощност от 1000 Мвт, електроцентралата се смяташе за най-мощната в Северен Кавказ. След Втората тибериумна война и последвалите я няколко граждански войни електроцентралата бе изоставена на произвола на съдбата. Тибериумът бе погълнал не само земеделските земи на Кавказ, но и градовете — предприятия, заводи и всичката останала инфраструктура, нуждаеща се от електричество. Населяващите Кавказкия емират народи приличаха по-скоро на сбор на деградирали племена, отколкото на истинска цивилизована и индустриална държава. Със започването на войната и разпространението на тибериума квалифицираният персонал се бе разбягал, оставяйки електроцентралата да работи в автономен режим. От години никой не се грижеше за поддръжката на машините и съоръженията и те излизаха от строй едно по едно.

Вече събудилият се Михаил спря конвоя на едно разширение на пътя и извика при себе си Алекс и лейтенантите си. От спрелите машини излизаха хора, за да се разтъпчат, дръпнат някой фас или да хапнат набързо. Михаил помисли малко и изпрати да извикат и Стареца. Досега човекът бе давал само добри идеи, благодарение на които вече няколко пъти отърваха кожата. Изглежда бе всестранно развита личност и личеше, че освен отлични компютърни познания, има и военен опит. Нещо неочаквано както за Михаил, така и за Алекс. Когато проучваше миналото на Инженера, никъде не намери каквато и да е препратка, че е служил в армията. Човекът бе истинска загадка.

Изчака всички да се съберат и сложи големия лист на еластичната електронна карта върху предния капак на хамъра. Активира картата и докосна няколко пъти повърхността. Увеличи образа на Чиркей.

— Това са сателитни снимки на селото. Както виждате, няма как да го заобиколим — и Михаил прокара показалец по картата, очертавайки границите на селото. — От едната страна е планина, а от другата страна е язовирът. Освен ако не се научим да плуваме или катерим по отвесни скали, няма как да минем. Това е и основният ни проблем, пътят минава право през центъра на селото.

— А какъв е проблемът да минем през селото? — попита Алекс. — Вчера без проблем минахме Буйнакск и през Халимбекаул.

— Да, но това бе през нощта, никой не ни очакваше, а и минахме през предградията на Буйнакск. Халимбекаул бе целият в руини. Има още нещо. Благодарение на Симеон — и потупа лейтенанта по рамото — разбрахме, че сме наблюдавани, а това значи, че в селото знаят за нашето идване. А и на картата ясно се вижда, че центърът на селото е обитаем. Михаил почука с пръст по нея.

— Колко хора живеят там? — поинтересува се Стареца, докато разглеждаше картата.

— Между хиляда и петстотин и две хиляди, като петстотин са мъже, способни да държат оръжие в ръце и да се бият.

Мухин подсвирна от учудване, другите също изглеждаха изненадани от бройката.

— Обяснимо е учудването ви и за това си има логично обяснение — разясни Михаил. — Тия планински козели се намират до един от малкото оцелели язовири в Кавказ. Това им осигурява питейна вода на първо място, а на второ — препитание. В язовира има риба, а водата от него се използва за напояване на малкото обработваема земя, която имат. По мерките на Кавказ туземците са яко богати. Така че са свикнали да бъдат нападани, съответно може и да предположим, че са добре въоръжени. Но за това нямам никаква информация.

— И какво, шефе? Влизаме, наритваме им задниците и продължаваме? — предложи Мухин. — Какво ще се церемоним с тия черни маймуни?

— Подходът ти е прекалено директен, Мухин, знам, че искаш да задоволиш жаждата си за насилие. Но предпочитам този път да минем без бой, ей така, за разнообразие. А и съотношението едно към 20 в тяхна полза не те ли притеснява?

— Какви други възможности имаме? — попита Алекс.

— Затова и съм ви събрал, Алекс, напрегнете мозъците си, или това, което имате вместо тях. Белким измислим план, изключващ нашето общо самоубийство.

— А какво е отношението на местните? Не може ли да се договорим, да откупим преминаването си? Имаме храна, гориво и други стоки. Може да направим бартер.

— Те са кавказци. И в червата си мразят нас, руснаците. Единственият начин, по който искат да ни видят, е изкормени и окачени на куки като парчета сурово месо. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Напълно!

Започнаха да обсъждат различни възможности, някои запалиха цигари, докато спореха кой вариант е по-добър. Но по същество нямаше какво толкова и да се обсъжда, единственият вариант бе да си пробият пътя с бой. Единствено Инженера бе застанал по-встрани и внимателно оглеждаше заобикалящите ги чукари. Алекс следеше за действията на Инженера, ръгна Миша в ребрата и кимна към Инженера.

— Както изглежда Стареца има някаква идея.

— Да отидем да го попитаме тогава.

Двамата се насочиха към Инженера и когато приближиха, Михаил директно, без да се церемони, го попита:

— Здрасти, Старче. Както изглежда, нещо ти е хрумнало? Имаш ли желание да го споделиш с нас?

— Просто разсъждавах… — и отново насочи взора си към околните скатове.

— За какво, ако смея да попитам?

— Ами това, което най-ни липсва в момента, е достоверна информация. Имаме карта със сателитни снимки и тя ни дава план на селището. Но тя е просто една двуседмична сателитна карта, а не видео в реално време. Ние в момента всъщност не знаем какво става там.

— И това може да ни излезе през носа — довърши вместо него Миша.

— Имам електронен абонамент за метеорологичната спътникова мрежа — включи се в разговора Алекс и потупа GPS на лявата си ръка. — Мога да изтегля актуални снимки на района от холонета. Но това ще стане най-рано към 15,00 ч. и ще е за кратко — докато сателитът преминава над главите ни.

— Нямаме толкова време. Добре, какво е твоето предложение? — нетърпеливо попита Михаил.

— Доколкото видях, докато разпъваха мутантите, използваха клинове, значи имаме алпинистко оборудване.

— Е и?

Инженера разпери ръце, показвайки заобикалящите ги планини.

— Ами намираме се в Кавказ. И тука е пълно с планини. Не би било лошо някой да се покатери там — и посочи с пръст върха на скалистия хълм, в чийто подножие бе спряла колоната — и да каже какво вижда. Отгоре трябва да има добра видимост към селото.

— И кой ще го направи? Никой от хората ми няма такава подготовка.

Инженера изразително огледа от долу до горе Орлов.

— Предполагам някой, който е в добра физическа форма, издръжлив и е свикнал да се ориентира и промъква в труднодостъпни места, където се изисква много пълзене и пазене по руини.

Алекс усети върху себе си изпитателните погледи на Инженера и Миша.

— Да разбирам ли, че съм кандидат по неволя? Изобщо ще се допитате ли до моето мнение, ей така, за проформа?

— Както каза Стареца, твоята кандидатура е най-подходяща, приятелю. Нооо, естествено, ще разбера, ако те е страх от високото. Никой няма да те обвинява, че си пъзльо и се изплашил като някоя баба от малко височинка.

— Ха-ха-ха — разсмя се с пълен глас Михаил.

— Майната ти, Миша! — засегна се Орлов. — Ще го направя, защото мога и защото го искам! А не за да доказвам каквото и да било!

— Спокойно, братко, шегувам се. Не съм искал да те обидя, знам, че си кораво копеле. Ти си единственият друг човек, на който мога да вярвам за всичко на 100%. И няма нужда да доказваш каквото и да е пред мене.

— А кой е другият човек?

— Другият човек съм аз, естествено, вярвам само на себе си — ухили се Михаил и удари с юмрук рамото на приятеля си.

— Господа, сега, след като изяснихте отношенията помежду си, предлагам да се захванем с работата.

— Добре Старче, както винаги ти си прав. Да действаме!

Планинците

Алекс избърса с ръкав потта от челото си. Дрехите му бяха подгизнали от пот и лепнеха неприятно по тялото. За пореден път прокле самолюбието си и се ядоса, че толкова лесно се е съгласил. Изкачването бе изморително, а и му липсваха навици при катеренето. В началото като започна да се изкачва по скалистия склон, първите метри му се бяха сторили лесни. Но след два часа катерене и всеки изминат метър ставаше все по-трудно. Струваше му се, че се катери вече цяла вечност, усещаше как умората се натрупва във всеки един мускул от тялото му. Скалният склон бе стръмен и насечен. Имаше много пукнатини и издатини, които улесняваха катеренето, но той нямаше необходимата подготовка. Единственият опит, който имаше, бе от изкачването и катеренето на старите многоетажни сгради в изоставените полуразрушени градове. Изпсува от душа и се изхрачи, прочиствайки гърлото от насъбралата се слуз, проследи с поглед как храчката пада надолу, за което и веднага съжали. Зави му се свят и това го накара да се притисне още по-плътно към скалата. Намираше се към сто и петдесет метра над равнището на пътя, а му оставаха още към петдесет метра. Извади от обръча, който носеше на кръста си, поредния клин и го вкара в една пукнатина. Използва алпинисткия чук, за да набие добре клина в скалата, след което закачи карабинер. Прекара подсигурителното въже през карабинера и го законтри. Отпусна ръце и крака, за да си почине. Тежестта на цялото му тяло легна върху клина и карабинера. Ако клинът не бе добре забит или карабинерът откажеше, Алекс рискуваше да полети надолу в пропастта или да се блъска в скалите до следващия осигурителен клин. Това щеше да е неприятно изживяване, гарантиращо натъртвания в най-добрия случай или счупени кости в лошия. Почива си петнайсет минути, разтривайки втвърдените мускули на ръцете и краката си. Събра волята си в юмрук и отново започна да се катери. За да стигне върха, му отне още час. Напредваше бавно, защото бе уморен, затова и правеше чести почивки. Накрая със сетни усилия стигна до планинския връх, напрегна мишци и се прехвърли през ръба на скалния перваз. Пропълзя върху камъните, дишайки тежко. Известно време просто лежеше по гръб — отпуснат, със затворени очи. Накрая отвори очи и се огледа. Намираше се на малка неравна каменна площадка. Поривите на вятъра го брулеха от всички страни. Но за това пък гледката си заслужаваше. Красотата на изгледа спираше дъха. На запад, север и юг, докъдето стигаше погледът му, виждаше побелелите от сняг Кавказки върхове. На изток се виждаха руините на Махачкала и пресъхналата част на Каспийско море. А в далечината на линията на хоризонта съзря дори водите на самото море. Не успя дълго да се наслаждава на величествената природна гледка. Усети вибрациите на комуникатора и го извади от вътрешния джоб на гащеризона. В слушалката се разнесе гласът на Михаил.

— Много се забави, какво става? Добра ли се до върха?

— Благодаря за загрижеността! Да, добре съм! И да, стигнах!

— Знаех си, че ще се справиш, братче. Но стига си мрънкал, казвай какво виждаш?

— Чакай малко! Още не съм разтоварил багажа.

Алекс свали раницата, която носеше на гърба си, и извади от нея бинокъла. Настрои фокуса и даде максимално увеличение. Започна да разглежда селото, внимателно оглеждайки интересуващите го части.

— Нещата не изглеждат много весело — промърмори в микрофона. — Наистина няма как да заобиколим селото. Язовирът е доста голям, а изглежда и доста дълбок, а от другата страна са само високи отвесни скали.

— А в самото село какво е положението? — попита нетърпеливо Михаил.

— В селото ли? Амиии по стените е пълно с брадати козари, облечени в черни дрехи и носещи странни рунтави шапки. По тези места са много фешън, имат интересно чувство за мода. И определено изглеждат войнствено настроени. Май чакат гости. Хммм, даааа, май чакат нас, ние сме почетните гости!

— Майната й на модата! Каква е отбраната им, с какви оръжия разполагат?!

— Чакай, чакай малко да огледам по-внимателно — и Алекс си поигра с настройките на бинокъла. — Такаа, това, което виждам, основно стари ловни оръжия, тук-там някоя карабина или автомат. Имат обаче доста хладно оръжие, както изглежда обичат ятаганите и изпитват някаква странна перверзна привързаност към черкезките ками. Всеки носи по една или две. Повечето от къщите в покрайнините са срутени, останали са само основите. Както изглежда, са ги използвали, за да построят нещо като висока крепостна стена, която заобикаля цялото село. Има две порти. Пътят, по който пътуваме, влиза в селото през единия вход и излиза през другия. Портите са укрепени и имат по една крепостна кула от всяка страна. В кулите са разположени картечници.

— Както изглежда, ще трябва да действаме грубо. Направи снимки и ми ги изпрати на комуникатора. Колко козари, викаш, има по стените?

— Един момент, да пусна автоматичния скенер на бинокъла. Бройката непрекъснато се променя — едни се качват на стените други слизат.

— Бройката?

— Приблизително триста глави едър рогат добитък във всеки един момент.

— Хммм, трябва да намерим начин да минем през селото, без да ни видят сметката. Ок, получих данните, слизай. Ще го мислим, но трябва да си размърдаме мозъците, нямаме цял ден за губене.

— Знаеш ли, гледам и си мисля…

— Какво?

— Ами тука има свеж планински въздух, прекрасна природна панорама. Както и чудесен изглед към селото. То се намира на 2756 метра по права линия от мене. Всичко се вижда като на длан. Обсегът на „Javelin“-MTe бе пет километра, ако не ме лъже паметта?

— Хо, хоо, виждам накъде биеш и идеята ми харесва. Мислиш ли, че ще може да разрушиш портите и кулите?

— Да, но ще изразходвам повечко ракети. Няма какво да се лъжем. Старецът е по-добър стрелец от мене. Все пак той взриви резервоарите с гориво в нодовската база и видя какво стана.

— Ок, ще пробвам да го проагитирам. Но човекът е на възраст и едва ли ще се навие да се катери 200 метра над земята.

— Няма да се катери, ще пусна въжето до долу, ще направите примка като седалка и ще го теглите нагоре, ползвайки последния клин за макара. Аз ще го поема, като стигне догоре. По същия начин ще качим и ракетните установки и ракетите към тях.

Половин час по-късно Инженера бе на скалната площадка и помагаше на Алекс да изтеглят ракетите и установките.

Когато качиха и последната ракета, Инженера седна изморено на една скала, за да си почине. Зае бинокъла на Орлов и започна да разглежда селото, докато Алекс жадно пиеше вода от манерката.

Инженера внимателно проучи укрепленията и прокоментира видяното и това, което му бе направило впечатление.

— Съборили са половината село, единствено са останали основите на къщите. Както изглежда, са използвали материалите и камъните от съборените домове, за да построят стената. И стената, и кулите са от напаснат дялан камък. За построяването им е използвана старата като света технология — сухата зидария. Единствено камъните в основите са скрепени посредством хоросан. В планините наоколо е пълно с камъни, но както изглежда, ги е мързяло да къртят скалите и затова са разрушили къщите. Даа, тукашните туземци не си падат по строителството, а по изнудванията, отвличанията и грабежите.

— Всичко това помага ли ни по някакъв начин? — попита Алекс.

— Определено. Вместо да използваме шест ракети, за всяка от кулите и двете порти ще използваме само четири. Вече знам кои са слабите точки в конструкцията на кулите. Там, където скрепеният с хоросан зид свършва и преминава в суха зидария. Ако ударим там, кулите ще се сринат и портите ще паднат с тях. Икономисваме две ракети.

— Това е добре, защото запасът от ракети започна да се изчерпва. А неприятностите, в които се забъркваме, се увеличават.

— Ето какво ще направим. Ще стреляме заедно, за да може ракетите да взривят кулите едновременно, тогава ефектът от експлозиите ще е сумарен.

— Става, както кажеш, Инженере. Ти разбираш от тези неща — и Алекс изгледа изпитателно Инженера.

— Щом си готов, да започваме. Ще използваме опцията за ръчен режим на прицелване. Насочващата система на ракетите използва топлинни сензори, които засичат топлината от двигателите на танковете или самолетите и вертолетите. Камъните и тухлите не излъчват толкова топлина и бойните глави няма как да ги прихванат като цел. Затова ще изстреляме ракетите в инерциален режим, автопилотът на ракетата ще поддържа посоката и траекторията, която ти задаваш, когато се прицелваш с оръжието. Лостчето е от лявата страна на ръкохватката, премести го в положение „Ръчно насочване“, ясно?

— Ясно, разбрах.

— Тогава да действаме.

Двамата застанаха близо един до друг, слагайки на рамо дългите тръби на „Javelin“ и се прицелиха. Алекс хвана в оптиката основата на лявата кула, малко над каменния зид. Дишаше бавно и равномерно, стараейки се да стои неподвижно. И най-малкото неволно движение щеше да доведе до отклонение на ракетата от курса и така щеше да пропусне целта. Както сам бе споменал на Инженера, ракетите бяха кът.

— Готов ли си. Започвам отброяване, стреляме на три! Едно, две, три!

Алекс усети лек удар в рамото и огнената опашка на ракета го заслепи за миг. Двете ракети летяха успоредно една на друга, оставяйки димни опашки след себе си. Бяха им необходими пет секунди, за да стигнат до целите си.

И двете почти едновременно удариха кулите. Бойните глави пенетрираха дебелия зид от тухли и експлодираха вътре в кулите. Огромното налягане, създадено от експлозията на двете бойни глави, буквално взриви отвътре двете кули. Пламъкът изби през дървения таван и по полето се посипаха дребни парчета от тухли, както и остатъците от стените. Обшитата с метални листове дървена порта, останала без подпори от двете страни, се олюля, след което се килна на една страна и падна на земята, вдигайки облак тухлен прах. Алекс и Инженера побързаха да презаредят ракетните комплекси и отново се прицелиха в другата порта.

— Готови! Огън!

Отново две ярки стрели се насочиха към далечните кули. И двете цели се намираха на пределната граница на обсега на „Javelin“-МТе. Алекс гледаше как неговата ракета се размина с няколко метра от кулата, прелетя над оградата и се взриви безопасно в полето. Ракетата на Инженера отново порази целта и кулата избухна в пламъци. Едната кула падна, но другата си беше здрава и портата само леко се наклони.

— Мамка му! — изпсува звучно Алекс.

— Спокойно, сега ще я поразя — каза Инженера, докато презареждаше ракетната установка.

— Ти по-добре завържи останалите ракети и ги спусни долу.

— Става.

Докато Орлов се занимаваше с опаковането на останалите ракети, Инженера се прицели внимателно, след което стреля. Ракетата изчезна в далечината и след десетина секунди нов стълб от огън освети пейзажа. На мястото на кулата се издигаше черен дим.

— Свършихме тука — подхвърли Инженера. — Свърши ли?

— Да, да слизаме.

Използваха въжето, по което се бяха качили, спускането им отне само четвърт час. Колоната от машини бе в готовност и всички чакаха тях. Когато Алекс се спусна пръв, се приближи Михаил.

— Е?

— Работата е свършена, Миша.

— Отлично. По машините, момчета! Гответе се за бой!

— Ясно, шефе! Мърдайте, мърдайте, мърди! Отиваме на бой, а не на бардак! Размърдайте си задниците! — крещяха лейтенантите на хората си.

Битката

Алекс зае мястото си в камиона и колоната потегли. Бяха решили, че този път е по-разумно в началото и в края на конвоя да са камионите. С масата си и челната броня те щяха да разчистват всичко по пътя си. По средата щяха да са джиповете.

Алекс погледна вградения в GPS часовник, който носеше на лявата си ръка. Показваше единадесет часа, оставаше още малко до обяд. Едва сега почувства колко е гладен. Не бе закусвал, преди да започне катеренето и сега се чувстваше и изтощен, и гладен. Подаде цевта на своя Cobretti AR-70. Въздухът в каросерията на камиона бе задушен, усещаше се напрежението и страхът на хората. Повече нямаше смисъл да се крият, врагът знаеше, че идват. Превключиха от електромотори на двигателите с вътрешно горене. Двигателите на камионите и джиповете изреваха на пълна мощност и машините се устремиха към селото, набирайки скорост по лекия наклон. Михаил се бе разпоредил във всеки един от картечните куполи, освен картечница да бъде монтиран и пое един „Javelin“. По този начин огневата мощ на конвоя нарастваше многократно. Минаха последните няколко завоя и обграждащите ги планински склонове свършиха. Пътят постепенно се изравни и пред погледите им се откри равнината. Навсякъде се виждаха овощни и зеленчукови градини с напоителни канали помежду им. Изминаха няколкото километра, оставащи до селото със скорост от почти 70 км/ч. Когато до разбитите порти оставаха по малко от сто метра, от стените по тях откриха ураганен огън. Кавказците стреляха с всичко, което имаха. Непрекъснато се чуваха рикошетите и ударите от попадащите в бронята куршуми. Челният камион на пълна скорост се вряза в остатъците от портата, разбивайки я на парчета. Картечарите в куполите откриха бесен огън, поливайки с олово всичко около тях. Камионът, в който се намираше Орлов, бе последен, завършващ колоната. Четиридесеттонната машина с леко раздрусване премина през останките от стената и влезе в селото. Алекс наблюдаваше през бойницата в борда за ставащото навън. Видя почернелите от кавказци стени и се прицели през колиматорния мерник. Откри огън, без да се замисля.

Не изпитваше никакво съжаление към местните жители, диваци с мазни бради и диво светещи очи. Знаеше, че ако им се удадеше случай, щяха да му прережат гърлото, без да се замислят. Мръсните нечистоплътни копелета се опитваха да го убият, съответно и заслужаваха смъртта си. Спокойно прекарваше тресящия се в ръцете му автомат напред-назад по изпълнената с хора стена. Хората до него също стреляха непрекъснато. Алекс с пълно безразличие наблюдаваше как хората падат покосени под смъртоносния огън. С примирение си помисли: всекиму каквото му е писано.

Конвоят навлезе навътре в селото, минавайки по централната улица. От двете страни се заредуваха обитаеми къщи. От дворовете и чардаците продължаваха да стрелят по тях, а от жилищата изскачаха мъже, старци, жени и деца, като някои от тях държаха оръжия в ръцете си. Картечарите и намиращите се вътре в машините бандити не спираха да стрелят. Знаеха, че животът им виси на косъм. Бързо сменяха пълнителите, един след друг и отново откриваха огън. Конвоят приличаше на извиващ се огнен змей, издишващ ярки пламъци. Огненият дъжд от куршуми безразборно косеше наред, без да подбира млади и стари, жени и деца. Михаил като шеф на бандата се намираше в първия камион. Вече бе изстрелял две картечни ленти по туземците. Привършваше и третата, когато забеляза няколко души, които бутаха стар прогнил рейс в опит да блокират пътя на колоната. Михаил се озъби злобно като вълк и в един дълъг непрекъснат картечен откос проши метала на автобуса и телата на планинците, опитващи се да го спрат. Камионът мина край автобуса и го удари с челната броня, преобръщайки го. Ударът здраво разтърси Михаил, карайки го да напсува шофьора от душа. Колоната приближаваше втората порта. Оставаха още няколко къщи, когато зад ъгъла на последната отляво изскочиха двама брадати субекти, облечени в мръсни дрипи. Застанаха по средата на разбитата улица. Единият държеше в ръцете си нещо като тръба. Сложи я на рамото си, докато другият вкарваше откъм дулото метална стрела с много върхове. Михаил и друг път бе виждал ПВГ-2 „Колос“. Това бе старо противовъздушно оръдие, реактивен гранатомет, създаден по време на съветската ера. Не бе толкова мощен или точен като „Javelin“, но затова пък бе евтин и лесен за поддръжка. Изстрелваше осем бронебойно осколочни ракети, всяка от които с прилична скорост и мощност. Ако двамата планински козела срещу него улучеха камиона, щяха да го направят на парчета. Миша нямаше намерение да се среща толкова скоро със Създателя, затова завъртя картечната кула и натисна спусъка. И нищо не стана, отново натисна, пак нищо. Осъзна, че патроните бяха свършили. Усети как желязната хватка на самоконтрола отслабва и всеки момент ще изпусне нервите си. Видя живота, който бе живял, да минава пред очите си като на лента. За част от секундата бе напълно блокирал, но животинският инстинкт за самосъхранение победи. Без мозъка му да осъзнава все още какво прави, ръцете стиснаха дръжките на монтирания към картечната кула „Javelin“. Показалецът му сам намери спусъка и го натисна, изстрелвайки противотанковата ракета. Дистанцията Миша и двамата планинци бе минимална и още не набралата ускорение ракета почти веднага експлодира. Взривът разкъса телата на планинците. Единият буквално се анихилира. Миша с удивление наблюдаваше как главата и торса на другия планинец описаха дъга във въздуха и се пльоснаха на покрития с прах покрив на камиона, опръсквайки го с кръв. Ако Миша протегнеше ръка, можеше да достигне до окървавеното парче мъртва плът. Главата бе извърната към него и над рунтавата брада още светеха като живи две изпълнени с ярост и омраза сиви очи. Михаил като хипнотизиран гледаше мъртвешките очи на планинеца, докато камионът не подскочи изведнъж, преодолявайки това, което бе останало от втората порта. Парчето месо от това, което преди малко бе жив човек, подскочи във въздуха, удари се в покрива и бавно сякаш с неохота се плъзна настрани, оставяйки кървава диря, примесена с прах след себе си. Прехвърли се през ръба на покрива и падна на земята, търкаляйки се. Михаил проследи с поглед как тленните останките се скриха под предните колела на следващия ги камион. Звукът от смазвани човешки кости и плът не бе от най-приятните. Вдиганият от колоната машини прах скри ужасяващата гледка от погледа му. Трябваше му известно време, за да се окопити от шока и отново да се стегне. Включи комуникатора на общата честота.

— Увеличете скоростта и поддържайте дистанция! Да се махаме по-бързо от това гнездо на оси.

На шофьорите нямаше нужда да им се повтаря. Те настъпиха педалите на газта на макс и камионите се понесоха като бесни по равното поле, газейки посевите и лозите по пътя си.

Дефилето

Скоро равнината свърши и пътят, по който се движеше колоната, отново навлезе в скално дефиле. От двете страни имаше високи гранитни хълмове, грубо оформени от природните сили. Пътят беше тесен и лош, от едната страна бе почти отвесна каменна стена, а от другата — петнайсетметрова пропаст на дъното, на която течеше буйна планинска река. Машините се притискаха почти плътно към скалата, защото на места краят на пътната настилка бе ерозирал от дъждовете и бе пропаднал в реката. От другата страна на реката имаше железопътен тунел, от който излизаше вече започнала да ръждясва линия. Влаковата линия бе успоредна на пътя и следваше извивките на реката, като от време на време влизаше в къси издълбани в скалата тунели. Конвоят измина повече от пет километра по неравния път, преди Михаил да заповяда спиране. Машините спряха и Миша нареди на Мухин да минира сто метра от пътя с няколко сензорни мини, свързани в обща информационна връзка. Мините имаха два режима. Едната настройка бе за пълна неизвлекаемост, в този случай мините не можеха да се обезвредят, докато не унищожат целите си. А вторият режим позволяваше мините да се деактивират дистанционно. Миша бе заповядал всички мини да са настроени на втория вариант. Докато наблюдаваше как Мухин минира, Миша доволно си играеше с пулта за дистанционно управление на мините. Не се съмняваше, че фанатичните на тема чест и кръвна вражда планинци, ще го последват. Искаше му се да види изражението върху лицата на тъпите козари, когато задействат мините. Когато Мухин постави и замаскира и последната мина, конвоят отново тръгна. След километър и половина отново спряха и минираха участъка от пътя. След три километра отново повториха процедурата. Конвоят бавно напредваше по тесния планински път, машините внимателно взимаха острите завои, като спазваха безопасна дистанция. От време на време спираха, за да почистят пътя от нападалите камъни. Слънцето вече се бе издигнало високо в небето. Минаваше два часа, когато до слуха им достигна приглушеното ехо на далечна експлозия. Някъде зад гърба им първият заложен капан се бе задействал. Повече от ясно бе — някой ги преследваше. Това определено не бе радостна новина и хората започнаха да я обсъждат тихо помежду си. Изминаха още няколко километра, когато отново чуха експлозия. Това значеше само едно, че планинците не са се отказали. Продължиха по пътя, като се ослушваха, очаквайки нова експлозия. Но километрите минаваха, а нищо не избухваше. Тясното планинско дефиле, през което пътуваха, действаше депресиращо върху нервите на хората. Всички бяха родени в равнините и никога през живота си не бяха виждали или още по-малко пътували в планински район. Бе непривично, накъдето и да погледне човек да вижда само скали и планини, единствено над главата си да виждаше небето или сивите облаци. Всички се бяха умълчали, някои от хората спяха, а други слушаха музика или ядяха. Колоната продължаваше да се движи бавно по планинския път. След един от поредните завои нещо привлече вниманието на хората. На едно място, където скалата се разширяваше извън пътя надвисвайки над реката, имаше изгорял жп кантон и полуразрушен метален мост, който свързваше пътя с железопътното платно. Както изглежда, някога железничарите бяха използвали моста за достъп, инспекция и ремонт на влаковите линии. Имаше няколко железни траверси, захвърлени до къщичката.

Все пак това бе някакво разнообразие в гледката и повечето хора започнаха да обсъждат постройката и моста. Инженера също огледа сградата, докато камионът минаваше край нея. Не намери нищо интересно и отново се усамоти в хамака си с електронната книга, която четеше. До целта оставаха само още пет километра и Михаил не можеше да си намери място от вълнение. Не знаеше какво ще намерят, но очакванията му бяха големи: злато, сребро, платина, други ценни метали или произведения на изкуството. И оръжията не бяха лоша стока, в най-лошия случай се надяваше да намери резервни части, машини, храна или поне някакви полезни вещи. Колкото повече се приближаваха, толкова по-нетърпелив ставаше. Минутите и километрите минаваха дразнещо бавно, според монтирания в камиона GPS оставаха още около двеста метра. Вече не можеше да си намери място от нетърпение. Знаеше, че и Алекс се вълнува, но не колкото него. Ако имаха късмет, можеха да дръпнат много напред с материала. Непрекъснато гледаше GPS-а и проклинаше, че толкова бавно се влачат. Искаше му се да заповяда на шофьорите да увеличат скоростта, но това щеше да си е чисто безумие с тоя скапан път и пропастта отстрани. Наложи си да се успокои. Оставаше още малко. Алекс също изгаряше от нетърпение, следеше на ръчния си GPS как колоната изминава и последните метри до точните координати, посочени в картата. Спирачките изсвистяха и камионът рязко спря.

Всичко е било напразно!

Бяха стигнали. След прекараните часовете наред в спарените купетата и каросериите на камионите, при това натъпкани като в консерва, всички бандити искаха да излязат да подишат чист въздух или просто да се поразтъпчат. Всички слязоха от машините. Някои вече палеха цигари, докато другите просто се наслаждаваха на чистия планински въздух. Единствено Алекс и Михаил бяха наистина развълнувани, защото знаеха, че са стигнали до координатите, посочени в картата. Още преди камионът да е спрял съвсем, Алекс вече бе на рампата и изскочи пръв навън. Подмина с ускорена крачка спрелите машини и суетящите се около тях хора. Видя Михаил, който оглеждаше внимателно заобикалящия ги терен. Лицето му изразяваше смесица от различни чувства, изненада, раздразнение и все по-силен гняв. Забеляза приближаващия се Алекс и ядно му махна да побърза, обърна се и продължи по разбития път, отдалечавайки се от спрелите машини.

Изчака Алекс да се приближи плътно и заговори, опитвайки се да се сдържи да не псува като каруцар. Лицето му бе на червени петна, а мускулите на ръцете и гръдният му кош му се издуваха под паравоенната куртка.

— Мамицата му, Алекс! Тука няма нищо! Нищо! Само скали! — изригна Миша и ядно изрита монолитната гранитна стена, в която бе издълбан пътят. — Преебахме се! Картата е напълно фалшива, а ние като някакви тъпи льольовци се вързахме! Повярвахме, че ей така, имаме карта и ще намерим съкровище, че то чака само нас! Колко пъти досега бяхме на косъм от това, да хвърлим топа — и за какво?! Минахме през какви ли не лайна, за да стигнем до тук и какво получаваме?! Един голям хуй! Набихме купища пари, почти двеста хиляди кредита и питам, за какво! За това! — Михаил вдигна масивен скален къс с големината на футболна топка и го метна ядно в реката. А трябва и да се върнем по същия път!

Алекс отдавна не бе виждал Михаил толкова яростен и се зачуди дали е добра идея да приближава приятеля си, докато е в това състояние. Алекс също се бе огледал наоколо и това, което видя, не му хареса. Същата картина както по целия път дотук. Дефиле, обградено от скалисти хълмове и чукари. Път, сгушен между отвесни скали от едната страна и пропаст на дъното, на която течеше буйна река. Нямаше постройки, нямаше сгради, нямаше нищо! Или поне нищо, което да подсказваше, че наоколо има склад на държавен резерв, пълен със стратегически суровини и материали. Опита се да обуздае приятеля си.

— Успокой се, хората ти ни гледат. Няма нужда да разиграваш драми! Още нищо не е сигурно, не сме огледали наоколо!

— Наоколо?! Ти виждаш ли нещо, което можем да огледаме наоколо! — и описа кръг с ръка, сочейки околните баири.

— Стига, Миша! Стегни се! Ти какво очакваше, че ще е толкова лесно да го намерим ли? Това е склад от времето на Съветския съюз, мислиш ли, че ще е толкова лесно да го намерим! Естествено е да са се погрижили да го замаскират! Това не ти е мотел или закусвалня, било е обект от държавно значение. А на такива едва ли слагат табели с указание за ентусиаст иманярите: „Складът със съкровището се намира един километър след отбивката вляво, предлагаме и студена бира с чудесни свински ребърца“. Продължавам да вярвам, че картата е оригинална, Яков Евреина едва ли щеше да я желае толкова много, ако не бе автентична и истинска.

— Просто няма какво да претърсваме, Алекс. Стига си се самозалъгвал! Отвори си очите, тука няма нищо!

Изнервеният Алекс започна да спори с приятеля си:

— Миша, цял живот съм се борил и никога не съм се предавал! При търсачите няма средно положение: или побеждаваш, или умираш. И днес няма да е денят, в който ще се предам! Знаеш, че дълги години съм бил търсач и ти казвам, целия ми опит, цялата ми интуицията ми подсказва, че сме близо, много близо! Обикновено така става, всичко е под носа ни, но просто не го виждаме!

— Добре, тогава къде е? Давай, намери го! Използвай прословутите си инстинкти! Алекс замислено преместваше поглед от скалата, на реката, на заобикалящите ги гранитни хълмове. Не знаеше къде е входът за съоръжението, но шестото чувство му подсказваше, че са в близост до целта. Изведнъж го осени.

— А защо да не викнем Инженера? Той знаеше за електроните ключове на хранилищата. Знае и доста други неща, може би ще знае и нещо за това, как са замаскирани входовете на складовете.

— Хммм, за това не се бях сетил — промърмори поуспокоеният Михаил и изкрещя с пълно гърло: — Еииий, намерете Стареца и го извикайте да дойде при мене!

След няколко минути видяха Инженера да се приближава спокойно към тях. В едната си ръка държеше малко метално куфарче със секретни ключалки.

Алекс бе любопитен какво има в куфарчето, но направи знак на Миша, че той ще говори.

— Здравейте, Павел Сергеевич. Извинете ни, че толкова припряно ви извикахме, но искаме да се консултираме с Вас?

— Затова и ме наехте, господин Орлов. С какво мога да ви бъда полезен?

— Стигнахме до приблизителните позиции, посочени в картата, но както сам виждате, тука няма нищо. Ние нямаме необходимите познания и опит със старите съоръжения, построени още по време на СССР. Питахме се дали вие можете да ни помогнете да открием входа на хранилището?

— Докато ви наблюдавах как настървено се карате, ми хрумна, че не сте намерили крайната цел. Огледах внимателно ландшафта и терена и заключих, че е логично входът на депото да е добре прикрит. Затова и си взех моите инструменти.

И потупа с длан металното куфарче.

— Аха, и как това ще помогне да решим общия ни проблем?

Без да отговаря, Инженера се наведе и внимателно положи куфарчето на земята и долепи палец до ключалката. Вграденият в дръжката лазерен скенер провери отпечатъка и след като го сравни с този в базата данни, отключи куфарчето.

Инженера вдигна капака и завъртя куфарчето към двамата приятели. Двамата, Алекс и Миша, се наведоха любопитно: отвореният капак на куфарчето бе холодисплей, а на дъното в гелпяна имаше подредени шест метални цилиндърчета.

— Това, което виждате, господа, са сеизмични детонатори. Използват се при проучване на твърди скални породи, когато се търсят полезни изкопаеми. След като се договорихме, и предвид естеството на нашата експедиция, прецених, че може да бъдат полезни, затова реших, че няма да е зле да ги взема със себе си. Оказах се прав.

— Какъв участък може да проучите с тях? — веднага се поинтересува Михаил.

— И как действат? — зададе въпрос Алекс.

— Действат посредством създаването на огромно налягане върху малка площ. Това са свръхмощни минибомби, които създават шокова звукова вълна, която пътува километри в зависимост от средата, в която се разпространява.

— Какъв е обсегът?

— Десет, може би двадесет километра в скала. Накъдето са насочени детонаторите, натам се разпространява сеизмичната вълна. В стените на куфарчето има вградени датчици, които улавят отразените сеизмични сигнали. Резултатите се появяват на екрана като вграденият процесор създава триизмерна холографска карта.

Михаил с обич гледаше към малките черни цилиндърчета.

— Ухаааа, Старче, бива си те, а аз си мислех, че имам най-хубавите играчки.

— Само че трябва да ви предупредя, сеизмичните детонатори са много скъпи, затова имам само шест. А и могат да се използват само един път. След това са безполезни.

— Да се надяваме, че ще успеем от първия път — обади се Алекс.

— Тогава остава да се уточним как да ги разположим, за да покрием най-голям обем.

— Предлагам да сложим детонатор точно срещу нас на скалата. Един ориентиран в посоката, откъдето дойдохме, един срещу течението на реката, още един нагоре, за да проучим цялата планина над нас и последния насочен надолу под краката ни. Кой знае, може целта ни да е точно под краката ни — предположи Инженера.

В очите на Михаил проблесна нещо като уважение и признание.

— Добро предложение, господин Василиевич. Ако смея да отбележа, това разположение на детонаторите ще е оптимално. Но ще останем само с един детонатор, той ще е единствената ни резерва.

— Тогава да действаме, няма смисъл да чакаме повече — забърза се Михаил. Отново бе придобил увереност. — Мухин, Сергей, Григорий домъкнете си задниците тука! Имам работа за вас.

Лейтенантите притичаха и Миша разпалено започна да обяснява какво се иска от тях. След като получиха инструкции, тримата взеха по един детонатор и се затичаха да изпълняват поставените задачи. Михаил лично сложи два от детонаторите, единия на скалата пред тях, а другия на земята. Когато и другите детонатори бяха разположени, Инженера ги активира. Всички усетиха лекия трус под краката им. Продължи много кратко, но достатъчно, за да могат чувствителните датчици да уловят отразените вълни, а процесорът да ги обработи. Пред очите на тримата се появи половинметрова холограма, показваща земните недра в обсег от седем километра.

Алекс и Михаил гледаха холограмата, но не можеха да се ориентират в това, което виждаха. Инженера изучи внимателно холограмата, след което помръкна и се навъси.

— Какво става? — попита нетърпеливо Михаил.

— Там няма нищо — отговори недоумяващо Инженера. — Има няколко кухини в скалата — и посочи с пръст няколко малки кухини, изобразени на холограмата. Намират се в земята под краката ни, но или са прекалено дълбоко, на повече от десет километра под повърхността, или са прекалено малки, за да са изкуствени съоръжения. Там няма нищо.

— Да не сме объркали данните от картата? Може би сме на друго място, ще погледнете ли, Павел Сергеевич? Миша, дай ключа. Алекс извади картата от вътрешния джоб на гащеризона и я подаде на Инженера. Михаил също даде ключа и Инженера ги насложи един върху друг. Провери координатите с тези, които показваше GPS, съвпадаха.

— Съвпадат, това са точните координати. Дори да има някаква грешка, тя е в рамките на няколко десетки или стотина метра.

— Значи всичко е било напразно, всичкия този труд, опасности, вложени средства — отчаяно въздъхна Михаил. Чувстваше се обезсърчен и състарен, фигурата му се прегърби — всичко е било напразно.

— Съжалявам, Миша, не знаех. Проклета карта, по-добре да не я бях намирал, мамка му! — изпсува злобно Орлов и добави унило: — Този шибан кучешки късмет, винаги когато си мисля, че животът ми потръгва, всичко се скапва!

Инженера с половин ухо слушаше словоизлиянията на двамата приятели. Имаше нещо, което не му даваше мира и го озадачаваше. Знаеше, че картата и ключът са истински и преди бе виждал такива ключове. Въпросът за милиони тогава бе, къде по дяволите, е складът?

Догадка, догадка, догадка

Обърна гръб на разочарованите Михаил и Алекс, които продължаваха да се вайкат и оплакват съдбата си. Надуваха му главата, а това му пречеше да разсъждава трезво. Започна внимателно да оглежда заобикалящата го среда. Навсякъде се виждаха само надвисналите над главите им гранитни хълмовете и отвесни скали. Не се съмняваше, че картата и ключът са истински. А и друг път бе посещавал съветски секретни бункери и знаеше, че входовете им обикновено са добре замаскирани. Но къде, къде беше входът?

Отпусна се и се опита да се съсредоточи както едно време го бе обучавал старши сержантът по време на курсовете за снайперист. Някога, преди много време, благодарение на търпението, железния самоконтрол и твърда си ръка, бе спечелил отличието Ворошиловски стрелец. Отличието се даваше само на най-добрите стрелци в Съветския съюз. Успокои дишането си, забавяйки ритъма на сърцето си. Дългите часове упорити тренировки му позволиха да игнорира това, което ставаше около него, и се съсредоточи. Умът му се изчисти от всички ненужни мисли, фокусирайки се върху същината на проблема. Съзнанието му анализираше достъпната информация, правеше предположения и отхвърляше различни варианти. Усещаше, че нещо пропуска, нещо му убягваше. А червейчето на съмнението продължаваше, и продължаваше да го гложди. Инстинктът му подсказваше, че отговорът е някъде близо. И тогава дойде прозрението.

— Спрете, просто не подхождаме правилно към проблема — с уверен тон каза Инженера.

— Не търсим от правилната страна — и посочи с ръка към отсрещната страна на ждрелото. — Ето там, виждате ли?

Алекс и Миша спряха да се самосъжаляват и с известна доза скептицизъм погледнаха накъде сочеше Инженера.

— Какво да виждаме? — троснато отговори Миша — скали, камънаци, това виждаме! Нищо интересно. Пустош!

— Вгледайте се по-внимателно — продължи да настоява Инженера.

Алекс също не виждаше нищо интересно. В първия момент искаше да изругае мръсно, и да прати Инженера по дяволите. Но се сдържа, загледа се по-внимателно в опит да види това, което се опитваше да им покаже Инженера.

— Там има само голи скали и нищо повече?

— И?

Алекс съсредоточено разглеждаше намиращата се на сто метра от тях отвесна скала. Склонът на планината бе прояден от ерозията и силните планински ветрове. Напрягаше си мозъка, но нищо не му хрумваше. Никога не си бе падал по кръстословиците и главоблъсканиците, а и не обичаше особено гатанките. Вече сериозно обмисляше да тегли една майна на Инженера, когато му хрумна нещо. И той неуверено предположи:

— Релсите! Няма ги! Те изчезват в скалата…?

— Точно така, господин Орлов. Железопътната линия, която бе успоредна на пътя и реката, я няма! Там има дълъг, дълъг тунел, прокопан в скалата. Просто се намираме от грешната страна на реката.

— Дори да е така, там има само влакова линия, нищо повече — не се съгласи Михаил, — по нея са се движили пътнически и товарни влакове. Ако е имало нещо интересно там, досега сто пъти да се е разчуло.

— И това е вярно, но това е тунел, който е прокопан в планината, няма прекарано осветление, няма дневна светлина. Това са жп релси, които изчезват в мрака на прокопания тунел. Единствената светлина идва от фенера и прозорците на самия влак. Едва ли удобно настанените в купетата пътници са се взирали в тъмнината зад прозореца.

Предполагам, че повечето от тях са имали по-интересни занимания. И при пълен мрак и бързо движещ се влак, дори някой да се взира, едва ли би забелязал за част от секундата разклонение на релсите, изчезващи в друг успореден тунел. — Инженера си пое дъх и продължи: — Някога по влаковата линия са се движили пътнически влакове, влакове с товарни вагони и цистерни, както и специални жп композиции. Цялото това натоварено движение е било отлична маскировка. Най-лесно е да скриеш нещо, като го сложиш пред погледа на всички. За съветската власт от онова време не е бил никакъв проблем да се прокопае и друг, успореден секретен тунел.

Двамата приятели гледаха Инженера с увиснали ченета.

— Ако не те познавах добре, щях да кажа, че разправяш приказки или небивалици. Но така както го казваш, Старче, звучи логично! — размаха ръце живналият Михаил. — Нямаме време за губене. Алекс, в тебе ми е надеждата, братче. Ти си най-добрият скаут. Ако ти не намериш тунела, няма кой друг. Иди и провери дали Старецът е прав!

— Добре, Миша, и дано Инженера е познал. Поне един път да извадим и ние късмет. Само че има един проблем… ние сме от тази страна на реката, а тунелът е от другата страна. Как да стигна до другия бряг?

Тримата почти едновременно завъртяха глави, насочвайки поглед към скалите, обграждащи стръмното дефиле, на дъното, на което се пенеше водата на буйната река.

— Ммммм, дааа, трудна работа — замислено констатира Михаил и се почеса по главата. Алекс нямаше какво да добави и само поклати глава разочарован, но тогава се намеси Инженера.

— Докато пътувахме насам, на няколко километра назад видях изоставен железничарски кантон. Имаше и стоманен мост, който железничарите са използвали за поддръжка и ремонт на железопътната линия. По моя оценка съоръжението бе в относително добро състояние, вземайки предвид времето и липсата на поддръжка, но с малко укрепване мисля, че ще свърши работа — и допълни: — В краен случай можем да опитаме сами да построим мост, използвайки пренасяните с камионите трапове, както и всички подръчни материали, които намерим.

— Това е добра идея, Инженере! За разлика от повечето хора, главата, която носиш на раменете си не е само за украшение — с уважение каза Михаил. — Неслучайно си Инженер с главно И! Всички обикновени хора в Източна Крайна те уважават.

Инженера нямаше какво да каже. Само повдигна рамене.

— Добре, момчета, тогава тръгвам. Орлов се обърна и с ускорена крачка се насочи забързано към крайния камион. Михаил извика след него:

— Внимавай, Алекс, вземи оръжие и бъди предпазлив. Шибаните козари са гадни копелета и може да са намерили начин да минат покрай полето със сензорните мини.

— Споко, Миша, винаги внимавам. Ценя си кожата повече от всичко на света.

— И още нещо — настрой радиото на трети канал и пусни скрамблера — добави Михаил след него, — не искам да рискуваме сега, когато сме толкова близо до целта си.

— Ок. Ще те търся на трети канал — подхвърли през рамо Алекс. Старецът и Михаил наблюдаваха мълчаливо отдалечаващия се Алекс. И двамата бяха потънали в мисли относно целта на експедицията, намираща се толкова близо и същевременно толкова далече. Какво щяха да намерят само един господ знаеше.

Когато Алекс наближи камиона, видя двама познати бандити, с които бе общувал относително често. Двамата седяха на банкета встрани от пътя и пушеха синтетични стимуланти. Смееха се тихо и си подхвърляха шеги. Приближи се и ги заговори.

— Елате, момчета, имам малко работа за вас. Миша заповяда да ми помогнете. Бандитите го изгледаха внимателно и хвърлиха фасовете в реката.

— Щом шефът е казал. Винаги!

Двамата се изправиха, изтупаха дрехите си и последваха Алекс. Заобиколиха камиона и застанаха пред тегленото от него ремарке. Отвориха двукрилата бронирана врата на ремаркето и поставиха двата трапа, служещи за лесно разтоварване. Малко се поизмъчиха, докато свалиха на земята тежкия квадроцикъл. Все пак внимаваха да не повредят машината. Алекс благодари на бандитите за помощта, провери за последно снаряжението по себе си, както и своя автомат AR-70. Всичко бе на шест и бе готов за тръгване. Опря оръжието на кормилото и го фиксира. Метна се на седалката и стартира двигателя. Нисък басов рев се разнесе по дефилето, заглушавайки шума на реката. Алекс даде газ и рязко потегли по пътя. Стараеше се, докато кара, да поддържа постоянна скорост, но лошият разбит път често го принуждаваше да намалява скоростта. Придвижването му бе затруднено от разбития асфалт, осеян с големи и дълбоки дупки, които вятърът, водата и ерозията бяха превърнали в истински канавки. Алекс често сменяше посоката на движение, маневрираше ту в лявата, ту в дясната страна на двулентовото платно. Шофирането изискваше цялото му внимание. Само когато попадаше на относително запазен участък от пътя, си позволяваше да се огледа. Докато пътуваше в камиона, не бе видял кой знае колко от заобикалящия го пейзаж. Бойниците на камиона значително ограничаваха видимостта по хоризонтала и по вертикала. Гледката, откриваща се пред погледа му, бе впечатляваща: огромни масивни скали, простиращи се от двете страни на дефилето, следващи извивките на реката. Имаше някаква груба, сурова красота в оформения от природата ландшафт. Алекс, както и останалите мъже от експедицията, никога през живота си не бе виждал планини. Възприятието на сетивата му още се объркваше от истинските мащаби на Кавказките хребети. В далечината се виждаха заснежените върхове на Северен Кавказ. От детските си години не бе виждал или пипал истински сняг, вече бе забравил какво е усещането. Поредицата от асоциации оказаха странен ефект върху мозъка му. Докато чисто автоматично въртеше кормилото, заобикаляйки дупките, умът му блуждаеше някъде другаде. В съзнанието му започнаха да изплуват детски полузабравени спомени. Часовете в класната стая. Училището, където учеше като малък. Семейството, майка му и баща му го карат да духа свещичките на шоколадова торта. Получава като подарък за рождения си ден червен велосипед. Рязкото разтърсване от пропадането в една дълбока дупка го извади от вцепенението, в което бе изпаднал. Намали скоростта до бавно пълзене, разтърси няколко пъти глава, опитвайки се да си прочисти мислите. Гледката на заобикалящия го пейзаж му оказваше много по-силно влияние, отколкото искаше да си признае. А и чистият планински въздух действаше опияняващо. Дълги години бе живял в мръсната и вечно покритата със смог Капитолия. И сега, дишайки с пълни гърди, усещаше как чистият въздух му действаше като наркотик. Изпсува гласно и от душа и му олекна.

Неочаквана среща

Реши, че да кара и да се любува на околния пейзаж е не само вредно, но и опасно за здравето. Затова концентрира вниманието си върху пътя. Движеше се предпазливо по лъкатушещия път повече от час и смяташе, че бе изминал почти пет километра. Железничарският кантон и мостът трябваше да се покажат всеки момент. Взе внимателно един остър завой, където пътят бе пропаднал, притисна се почти плътно към скалата. Шумът от падащата вода в реката заглушаваше мъркането на мотора му. Когато излезе от завоя, вдигна поглед от пътя и се стресна: фиксира трима брадати планинци, облечени в черни бурки. На главите си носеха рунтави папахи, а в ръцете си държаха автоматични оръжия. Спускаха се по една едва забележима планинска пътека между канарите на планината.

За късмет на Алекс и те бяха изненадани колкото и той. Рефлексите му се задействаха, преди още да е осъзнал какво става. Наби спирачки и, използвайки ускорението, се метна встрани от седалката на мотора. Бързо се прикри и прилепи гръб плътно към квадроцикъла. Знаеше, че всяка секунда е ценна и затова протегна дясната си ръка и изтегли от калъфа своя „Cobreti“. Свали предпазителя и се подаде бързо от укритието си. Подпря автомата върху седалката на мотора и притисна приклада към рамото си. Още преди да се е прицелил точно, откри огън. Ветрилообразният откос буквално насити въздуха с олово. За няколко секунди Алекс изстреля повече от петдесет патрона, по-голямата част от пълнителя. Куршумите раздробяваха и чупеха парчета от скалата, докато дъждът от олово не удари през гърдите планинците. Куршумите направиха нещастните планинци на решето, превръщайки дрехите им в кървави дрипи. Алекс ясно виждаше как летят парчетата вълна и пръските кръв. Телата им се гърчеха под пороя от куршуми като парцалени кукли. Алекс спря да стреля и като омагьосан наблюдаваше как труповете на планинците за момент останаха изправени сякаш все още бяха живи. След това се свлякоха като отсечени дървета право надолу, падайки от двайсетметрова височина. Звукът от шляпването, с който се размазаха мъртвите тела върху напукания асфалт, бе отвратителен. Кръвта от все още пресните трупове продължаваше да се излива обилно на земята, образувайки големи червени локви. Черепите им се пукнаха като рохки яйца и сивото вещество на мозъка бе оцапало асфалта. В същото време Алекс неспокойно оглеждаше околните върхове. Молеше се на господ бог да няма повече от планинците, иначе му бе спукана работата. Всеки, повече или по-малко запознат с войната и човешката история, знаеше, че височината дава предимство. А в момента Алекс се намираше на дъното на скалното дефиле, тоест в низината. Ако на някой от върховете имаше притаени планинци, то той бе пред тях като на длан. Постара се да се успокои. Краткият бой и опасността бяха вдигнали адреналина му и сърцето го помпаше в кръвта. Изчака няколко минути и никой не стреляше по него. Вече по-успокоен, реши да се свърже с Михаил и да го предупреди. Скоро чу в слушалките гласа на приятеля си:

— Миша, Миша, пепел ти на езика! — изруга Алекс. — Излезе истински експерт, пророк по нещастията!

— Защо? Какво, по дяволите, става?!

— Ами какво! Имах близка среща от третия вид с няколко от мазните козари. И по-точно бяха трима, но скоро ще се появят още. Намерили са някакъв начин да заобиколят поставените от нас мини. И нищо чудно: това са техните планини и те ги знаят като петте си пръста. Сигурно има преки пътеки, по-къси от пътя, по който минахме. Така и са стигнали дотук.

— Добре, Алекс, връщаме се — и без това няма какво да правим тука. Ще дойдем при моста и ще подсигурим периметъра.

— Добре, аз продължавам, ще мина по моста и ще изследвам тунелите.

— Разбрано.

— Край на връзката.

Алекс прибра комуникатора в пазвата си и отново яхна квадроцикъла, като не изпускаше от поглед върховете на околните хълмове. Припали машината и потегли, като опря оръжието на кормилото, държейки го с една ръка. Непрекъснато се оглеждаше, докато наближаваше железопътния кантон. Приближи сградата с опасение и нащрек. Разбитите прозорци и овъглената фасада на постройката изглеждаха подозрително и не вдъхваха доверие на Алекс. Нямаше време, нито желание да претърси кантона, затова реши да рискува и заобиколи, продължавайки към моста. Оставаше му да се надява, че никой не се е притаил вътре, дебнейки го, за да го застреля в гръб. Стисна по-силно дръжката на автомата и насочи дулото на оръжието към сградата, докато минаваше покрай нея. Подмина мъртвия кантон без ексцесии и неприятни преживявания. Наближи моста и видя, че съоръжението не е в особено добро състояние. Мостът над реката имаше метална конструкция, с извити арки, които го поддържаха от двете страни и железопътно платно, минаващо по средата му. Металът бе изяден от корозията и времето и под олюпената боя се виждаха големите петна от ръжда, която бе избила на много места. Квадроцикълът стъпи на моста с предните си колела и Алекс веднага се видя принуден да завие рязко вдясно, за да не пропадне в изпречилата се пред него дупка. Веднага намали скоростта и хвана кормилото с две ръце. Настилката от метални листове бе изгнила от ръждата. През назъбените дупки в нея се виждаха буйните води на клокочещата отдолу планинска река. Алекс никога не си бе падал по екстремните спортове, а и нямаше желание тепърва да започва. Смяташе самия си живот за достатъчно екстремен, затова качи четирите гуми на мотора върху жп релсите и, балансирайки с кормилото, пресече моста. Когато мина от другата страна, въздъхна с облекчение.

Светлина в тунела

Форсира двигателя и се изкатери по насипа от набити камъни. Зави и тръгна по железопътните релси. Линията се движеше успоредно на реката, следвайки извивките на дефилето. На правите участъци вдигаше скорост, а там, където завоите бяха прекалено остри и линията навлизаше в тунелите прокопани в скалата, той намаляваше скоростта. Алекс измина няколко километра, преминавайки през къси тунели с дължина от по няколко десетки метра. Според GPS скоро щеше да приближи мястото, където на картата бе обозначен складът. Линията отново навлизаше в тъмния пролом на поредния тунел. Полумракът при входа постепенно премина в пълен мрак и никъде отпред не се виждаше дневната светлинка на изхода. Алекс се видя принуден да включи фара на квадроцикъла. Яркият кръг светлина разцепваше мрака, осветявайки ръждясалите линии. Квадроцикълът тихо ръмжеше, докато Алекс навлизаше все по-навътре в мастиления мрак. Почти веднага се почувства неуютно. Никога през живота си не бе влизал в толкова дълъг и дълбок железопътен тунел. Трябваше да кара внимателно в тъмнината, а минутите минаваха тягостно бавно. В светлината на фара се виждаха само опушените каменни стени и ръждясалите релси. Ехото разнасяше надалеч ръмженето на мотора. Според картата вече бе минал половин километър, а все още не виждаше светлината на изхода. Помисли си, че е тъмно като в рог или негърски гъз. А съзнанието му оприличаваше тунела на тъмна мрачна пещера или подземен ад. В подсъзнанието му започнаха да се събуждат детските му кошмари, за които отдавна бе забравил. Това бе основният и чисто рефлексивен страх, останал като атавизъм от зората на човечеството, когато не е имало електричество и изкуствено осветление. Първобитният страх — страхът от тъмното и от това да не бъде погребан жив под стотиците и хиляди тонове скала над главата му. Ставаше му некомфортно само от мисълта за това. Вглъбен в себе си и обзет от мрачни мисли, той едва не пропусна тайното разклонение. Рязко наби спирачки и насочи светлината на фара към открития от него проход. Помисли си, че Инженера отново позна, жп линията се разклоняваше. Човек трябваше точно да знае къде да гледа внимателно, за да забележи прокопания в скалата тунел. Проходът бе прокопан под лек градус спрямо основния тунел, а на жп линията имаше автоматична електрическа стрелка, използвана за отклоняване на секретните влакови композиции, фарът на мотоциклета осветяваше новия тунел само до някъде и Алекс реши все пак да провери къде води тунелът. Зави и подкара мотора по релсите. Окачването на машината не се справяше с непрекъснатите неравности и затова доста друсаше. Но това не попречи на изгарящия от нетърпение Алекс да увеличи скоростта, но само до границата на разумното. Все пак не бе самоубиец, а и му липсваше желание да си строши главата, карайки на сляпо. Не измина много време и той забеляза в далечината осветения от дневната светлина край на тунела.