Стефан Цвайг
В омаята на преображението (7)

Когато се връща и отваря вратата на стаята, здрачът вече е залял помещението с меки тонове, в рано нахлулия сумрак всички предмети изглеждат неясни и тайнствени. Само ясното късче небе в десния ъгъл на отворената балконска врата още пази своята ярка, плътна и заслепяваща синева, вътре обаче багрите вече бавно започват да се разпадат по краищата и да се смесват с кадифените сенки. Кристине излиза на балкона, насреща й е невероятната панорама, и се заглежда в бързо разгръщащата се игра на цветовете. Първи облаците загубват сияйната си белота, постепенно, полека и все по-силно се зачервяват, сякаш все по-бързият залез на небесното светило вълнува дори тях, горделивите безучастници. Сетне от отвесните скали ненадейно се появяват сенки, които през деня са се гушили тънки и уединени зад дърветата; сега обаче се струпват, сгъстяват и като дързък черен поток бързо се втурват от долината към възвишенията, а изумената душа вече се бои тази тъма да не залее и върховете и тогава фантастичната панорама наоколо да изчезне — и наистина от долините като невидима вълна вече се надига лек мразовит повей. Но изведнъж върховете заблестяват отново с някаква по-студена и бледа светлина; я виж, в още неугасналия лазур се е появила луната. Като кръгъл фенер тя се извисява над падината между два от най-величествените планински върха и онова, което доскоро е било живописна картина с многоцветно разнообразие, сега се превръща в силуетно изображение, в прост контур от черно и бяло с малки, плахо припламващи звезди.

Прехласната и в пълна самозабрава, Кристине омагьосана се взира в този драматичен непрекъснат преход на багрите върху огромната разгърната палитра. Както гръмват ушите на привикналия на нежните звуци на цигулка и флейта, когато за пръв път чуе гръмогласното тути на целия оркестър, така се разтърсва душата на Кристине при внезапно разкрилия се величествен спектакъл на цветовете в природата. Вкопчила ръка в перилата, тя гледа, гледа, без да откъсва очи. Никога през живота си не се е заглеждала така вглъбено в някой пейзаж, никога не се е отдавала така всецяло на съзерцание, никога не е потъвала до такава степен в собственото си изживяване. Цялата й жизнена сила се е съсредоточила в две изумени очи и забравила себе си и времето, сякаш се влива в пейзажа. Но за щастие в този дом над времето предвидливо бди един пазач — неумолимият гонг, който три пъти на ден напомня на гостите истинското им задължение: да се насладят на богатото ядене. При първото тремоло върху бронза Кристине се стряска. Лелята изрично й е заповядала да бъде точна, бързо да се приготви за вечеря!

Но коя от прекрасните нови рокли да избере? Те още лежат една до друга на леглото, леко просветвайки като крила на водно конче: в сянката изкусително блести черната, но накрая Кристине избира за днес най-скромната — роклята с цвят на слонова кост. Взема я нежно, нерешително и й се любува. Та тя не тежи повече от носна кърпичка или ръкавица. Бързо смъква пуловера, спортните обувки, дебелите чорапи, хвърля от себе си всичко тежко и здраво, нетърпелива да почувствува непознатото усещане на лекотата. Колко нежно е всичко, колко меко и безтегловно! Дори при самия допир до скъпото ново бельо пръстите й благоговейно потръпват, прекрасен е този допир. Тя бързо сваля старото грубо ленено бельо; като нежна и топла пяна се изсипва върху голата кожа новата еластична тъкан! Неволно й се дощява да запали светлината, за да се види, но в последния миг ръката се отдръпва от ключа; по-добре да продължи насладата, като изчака още миг. Може би тази скъпа лека тъкан е така пухкава само на тъмно и нежната й магия ще изчезне на ярката остра светлина. А сега, след бельото, след чорапите — роклята. Грижовно — нали принадлежи на леля й — тя нахлузва гладката коприна и — о, чудо! Като хладка искряща вода се стича тя от раменете и послушно увива голото тяло, не я усещаш, сякаш си облечен във вятър, сякаш някакви въздушни устни са се притиснали към все още потръпващата снага. Но продължавай, не се забравяй преждевременно в насладата, приготвяй се сръчно, за да се видиш най-после! Бързо обувките, няколко движения, няколко стъпки, готово, слава богу! А сега — сърцето й замира — първият поглед в огледалото.

Ръката завърта ключа, светлина плисва в електрическата крушка. Ярка, светла, с една-единствена светкавица изчезналата в мрака стая отново грейва, цветните тапети на стените, огледално излъсканите мебели и целият нов, изискан свят. Кристине още не смее да се види цяла в огледалото, само любопитно и плахо поглежда с крайчеца на едното око в красноречивото стъкло, в чийто ъгъл се отразява само ивица от пейзажа зад балкона и късче от стаята. За истинската проверка не стига още малко кураж. Няма ли да изглежда още по-смешна, отколкото преди — в роклята на сестра си, няма ли всеки, няма ли тя самата да познае взетата назаем измама? И тя се примъква бавно-бавно до огледалната повърхност, сякаш би могла да надхитри и съблазни неумолимия съдник чрез скромността си. Вече стои досами строгото стъкло, но все още със сведени очи, още се бои от последния решителен поглед. В този миг отдолу за втори път закънтява гонгът: вече няма време за отлагане! С внезапен прилив на смелост тя дълбоко поема дъх, сякаш се готви за скок, а после решително вдига взор срещу коравосърдечното стъкло. Вдига очи и в мига се стъписва така, че изненадата машинално я отхвърля крачка назад. Защото — кой е това? Коя е тази стройна изискана дама, която, извила назад снага, с полуотворена уста и широко разтворени очи се взира в нея с искрена и неподправена изненада? Нима това е тя? Невъзможно! Тя не го казва на глас, не го изрича съзнателно. Но желаната дума неволно раздвижва устните й. И чудно: там, в огледалния образ, устните също се движат.

Дъхът й спира от изумление. Дори в мечтите си не се е мислила за толкова прекрасна, толкова млада, така елегантна; съвсем други са тези червени очертани устни, фино изтеглените вежди, шията, грейнала изведнъж под трептящия златен шлем на косата, и кожата, обрамчена от искрящата рокля. Кристине пристъпва все по-близо, за да се разпознае в този образ и макар да знае, че в огледалото вижда себе си, не смее да признае, че това друго „аз“ е истинско и трайно, все още не я напуска страхът, че при следващата крачка, при някое рязко движение този образ, който я прави така щастлива, би могъл да се разпадне. Не, не може да бъде, мисли си тя. Човек не може изведнъж да се промени толкова. Защото ако наистина беше вярно, то тогава аз съм… Тя спира, не се осмелява да произнесе думата дори наум. Но тогава огледалният образ, отгатнал мисълта, се усмихва — отначало с лека, после с все по-разцъфваща усмивка. Сега вече от студеното стъкло открито и гордо се смеят насреща й очите, а леко отворените червени устни сякаш признават развеселено: „Да, аз съм хубава.“