Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rausch der Verwandlung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, начална корекция и форматиране
ckitnik (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2016)

Издание:

Автор: Стефан Цвайг

Заглавие: В омаята на преображението

Преводач: Елена Матушева-Попова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: австрийска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: 30.XI.1987 г.

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Рецензент: Венцеслав Константинов

Художник: Димитър Келбечев

Коректор: Донка Симеонова; Стоянка Кръстева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/614

История

  1. — Добавяне

Добрият Пойнтнер има право, нещо е станало с пощенската служителка Кристине Хофленер, вече две седмици цялото село открито говори за това. Отначало никой нищо не казва, боже мой, та нали майка й умря; отначало си мислят, че е много наскърбена. Свещеникът два пъти отива да я утешава. Фуксталер всеки ден я пита дали не би могъл да й помогне, съседката иска вечер да остане при нея, за да не е сама, а жената от „Златният бик“ дори й предлага една стая при нея с пъпен пансион, вместо сама да се мъчи с домакинството. Но тя дори не отговаря и всеки веднага разбира, че Кристине не иска да има работа с него. Нещо се е случило със заместник началничката на пощата Кристине Хофленер, тя вече не отива веднъж в седмицата, както преди, в певческия хор и казва, че е прегракнала. От три седмици вече не ходи в църква, не е поръчала дори панихида за майка си. На Фуксталер, който иска да й почете нещо, заявява, че я боли главата, а когато той й предлага да се разходят, казва, че е уморена. Не отива вече при никого, а когато пазарува, бърза така, сякаш ще изпусне влака, и не разменя нито дума с никого, известна като любезна и отзивчива служителка, сега тя е постоянно намръщена, рязка и нервна.

Нещо е станало с нея, тя самата го чувствува. Сякаш някой насън тайно й е капнал в очите нещо горчиво, люто и злобно, такъв й се струва сега отведнъж светът, всичко е грозно, противно и враждебно, откакто тя го вижда противно и враждебно. Започва деня с озлобление. Първият й поглед, когато се събужда, среща кривите опушени греди на мансардата. Всичко в стаята — старото легло, грозната завивка, сламеният стол, умивалникът с олющената кана, изтърканият тапет, дъсченият под, всичко й е омразно, иска й се да затвори очи и отново да пропадне в мрака. Но будилникът не позволява, проглушава й ушите. Тя става сърдита, сърдита се облича, старото бельо, противната черна рокля. Под мишницата си забелязва скъсано, но не се ядосва. Не взема иглата да го закърпи. Защо, за кого? За тукашните селяци и тия дрехи са прекадено хубави. Само по-скоро да излезе, да се махне от грозната стая и да иде в службата си.

Но и службата й вече не е това, което е била, безучастно-спокойното помещение, в което часовете се търкалят бавно, като на безшумни колела. Когато завърта ключа и влиза в страхотно тихата стая, която сякаш я дебне, винаги си спомня филма „До живот“, който е гледала преди една година. Придружен от двама полицаи, пазачът на затвора — брадат, суров и строг — води осъдения, слабоват, разтреперан момък към голата килия с решетки. Тогава, както и другите зрители, и нея я бяха побили тръпки и сега отново изпитва ужаса, че самата тя е едновременно и пазач, и затворник. За пръв път забелязва, че и на тези прозорци има решетки, за пръв път усеща варосаните голи стени на служебното помещение като затвор. Всички неща добиват нов смисъл: хиляди пъти е виждала стола, на който е седяла, хиляди пъти — изцапаната с мастило маса, на която слага книжата си, хиляди пъти стъклената преградка, която в началото на работния ден вдига нагоре. За пръв път вижда, че стрелките на часовника не вървят напред, а се движат в кръг, от дванайсет до един, от един до два и така нататък пак до дванайсет, и от един до два и пак назад до дванайсет, все по същия път, без да направят нито крачка встрани; навиван непрекъснато, за да служи и никога да не бъде освободен, часовникът е вечен затворник в четвъртитата кафява кутия. Когато сутрин в осем часа Кристине сяда на стола си, тя е вече уморена — уморена не от някаква работа, а предварително уморена от всичко, което предстои, едни и същи лица, едни и същи въпроси, движения, едни и същи суми. Точно след четвърт час пощенският раздавач Андреас Хинтерфелнер, посивял, но винаги в добро настроение човек, донася писмата за сортиране. По-рано тя е вършила това машинално, сега дълго гледа писмата и илюстрованите картички, особено онези, които са адресирани до замъка на графиня Гютерсхайм. Тя има три дъщери, едната е омъжена за някакъв италиански барон, двете по-млади контеси не са омъжени и много пътуват по света. Последните картички са от Соренто, синьото море, сияйният залив, дълбоко врязан в сушата. Адресът — „Хотел «Рим»“. Кристине се опитва да си представи хотел „Рим“ и го търси на картичката. Контесата е сложила кръстче над прозореца на своята стая. Блестящата бяла сграда с широки тераси е заобиколена от градини и портокалови дървета. Кристине неволно се замисля какво ли е да се разхождаш вечер там, когато от морето подухва синя прохлада, а камъните излъчват набраната през деня топлина, да се разхождаш там с…

Но пощата трябва да бъде сортирана. Тя продължава. Има едно писмо от Париж. Кристине се досеща, че е от дъщерята на… за която се говорят какви ли не истории. Имала връзка с някакъв богат евреин, търговец на петрол, после танцувала в някакво заведение, а вероятно и нещо по-лошо, а сега отново си имала някого; действително писмото е от хотел „Морис“, на най-фина хартия. Кристине сърдито го хвърля настрана. Сетне печатните издания. Тя задържа онези, които са предназначени за графиня Гютерсхайм. „Дама“, „Елегантен свят“ и другите модни илюстровани списания — не е беда, ако госпожа графинята ги получи със следобедната поща. Когато в станцията настъпи тишина, Кристине изважда списанията от пликовете и ги прелиства, гледа дрехите, снимките на киноактьори и аристократи, красивите вили на английските лордове, колите на прочути артисти и усеща — сякаш в ноздрите й прониква парфюм; спомня си всички познати, с любопитство гледа жените във вечерни тоалети и почти страстно мъжете, тези изискани, полирани от лукса или одухотворени от интелигентност лица, а пръстите й нервно треперят; тя хвърля списанията и после пак посяга към тях, обзема я ту любопитство и омраза, ту наслада и завист, като гледа този свят, който чувствува едновременно толкова чужд и така свой.

Всеки път, когато посред тези изкусителни картини пред гишето ненадейно се появява някой селянин с тежки обувки и сънливи очи, с лула в устата и поисква няколко пощенски марки, тя се стряска и съвсем без да иска, й се случва да го нагруби.

— Не можете ли да четете, че тук не се пуши? — нахвърля се тя върху добродушния смутен човечец.

Това става несъзнателно, сякаш нещо я кара да си отмъщава на случайния човек за грозотата и подлостта на света. Сетне се срамува от себе си. Бедните хорица, та те не са виновни, че са толкова грозни, недодялани, толкова мърляви от работа, така затънали в селската кал, мисли тя, а и аз не съм по-различна, и аз самата съм като тях. Но гневът и отчаянието са завладели Кристине така, че мимо волята си тя избухва при най-малкия повод. Според вечния закон за инерцията ударът, нанесен от Кристине, се предава по-нататък и ето, от единственото място, където притежава някаква власт, от малкото мизерно гише, тя разтоварва гнева си върху невинните люде. Там горе, в другия свят, тя е чувствувала, че животът й има смисъл — била е ухажвана и желана, тук няма възможност да се изяви, освен когато е зла, когато пуска в ход мъничката си служебна власт. Тя знае, че да важничи пред тези добри и почтени люде е истинска низост, но злината отпуска за секунда гнева й. Този гняв се е стаил така дълбоко в нея, че ако няма възможност да го разрази срещу хора, тя го запокитва срещу безмълвните предмети. Ако не може да вдене иглата, скъсва конеца, ако не може да затвори веднага някое чекмедже, хласва го с все сила в бюрото, ако от пощенската дирекция й изпратят погрешно някой запис, вместо да посочи любезно грешката, тя пише писмо, пълно с възмущение и предизвикателство. Ако не я свържат веднага по телефона, заплашва колежката си, че веднага ще се оплаче; тя съзнава, че поведението й е недостойно и сама се ужасява от своята промяна. Но не може да стори нищо, трябва по някакъв начин да се избави от злобата си, иначе ще се задуши от нея.

Щом работният й ден свърши, Кристине бързо се прибира вкъщи. По-рано често се е разхождала половин час, докато майка й е спяла, бъбрила е с бакалката или играла с децата на съседката, сега се затваря и по този начин затваря неприязънта си между четирите стени, за да не се нахвърли срещу хората като зло куче. Не е в състояние да гледа улицата с вечно същите къщи, фирми и лица. Жените й се струват смешни в широките си басмени поли, с мазни коси, събрани на върха на главата, и просташки пръстени на ръцете, мъжете — непоносими, сумтящи и шкембелии, но най-противни й се виждат младежите, когато мажат косите си с помада, за да добият градски вид; нетърпима е и кръчмата, където вони на бира и евтин тютюн, а яката набита прислужница глуповато хихика и се изчервява, когато помощник-лесничеят и жандармерийският вахтмистър пускат солените си шегички. Кристине предпочита да се затвори в стаята си, на тъмно, за да не вижда омразните й вещи. Седи мълчаливо и мисли все за едно и също. Паметта й с необикновена сила и яркост рисува безчет подробности, които тогава в шемета си не е забелязала или почувствувала. Спомня си всяка дума, всеки поглед, възкръсват с поразителна острота вкусът на всяко ядене, което е яла, ароматът на виното и ликьора. Припомня си усещането на леката копринена рокля върху голите рамене и мекотата на белоснежната постеля. В съзнанието й оживяват множество спомени: как дребният англичанин упорито я бе преследвал в коридора и цяла вечер бе дежурил пред вратата й; като внезапен ток по кожата я изгаря нежното докосване на момичето от Манхайм, със закъснение си спомня, че е чувала за жени, влюбени една в друга. Възстановява час по час всеки тогавашен ден и едва сега съзнава колко неизползвани и неподозирани възможности е криело в себе си онова време. Така седи тя мълчаливо и тихо всяка вечер и се пренася мислено в онова време, спомня си какво е било и знае, че вече няма да се повтори. Ако на вратата се почука — Фуксталер няколко пъти вече се е опитвал да я утешава, — тя не се помръдва и притаява дъх, отдъхва си едва когато отново чуе стъпките му да се отдалечават по скърцащата стълба, мечтите са едничкото й богатство и тя не иска да се раздели с тях. Сетне, бленувала до изнемога, Кристине си ляга и всеки път настръхва — кожата й е отвикнала от студа и влагата. Толкова я втриса от студ, че мята върху завивките роклята и палтото си. Заспива късно, но сънят й не е спокоен, а изпълнен с кошмари, от които постоянно се стряска; ту се носи с колата бързо-бързо към планинските върхове, ту стремително слиза надолу, лети с шеметна скорост, колко е страшно и весело, а до нея винаги седи някакъв мъж — кога немският инженер, кога някой друг, който я е прегърнал. Изведнъж с ужас открива, че е гола, колата спира, заобикалят ги някакви хора и се смеят, тя му крещи да тръгват — по-бързо, по-бързо!, — накрая моторът изръмжава, шумът му сладостно отеква в сърцето й, а душата прелива от възторг, те профучават над ливадите, в тъмната гора, и тя вече не е гола, но той я притиска в обятията си, силно, все по-силно, тя стене и като че ли пада в несвяст. Сетне се събужда, без сили, смъртно уморена, цялото тяло я боли и вижда мансардата, опушените, проядени от червеи криви греди с паяжини по тавана и остава да лежи уморена, без да мисли, докато не звънне будилникът — неумолимият предвестник на деня — и тя става от омразното старо легло и в омразните си стари дрехи се впуска в омразния ден.